четвъртък, 29 юли 2010 г.

ЕВРО НОМАДИТЕ

Иванка работи вече пета година в частна клиника в Лондон. На всеки два месеца симпатичната 44-годишна българка взема самолета и каца на летище София, където я чака нейният съпруг Красимир, за да я отведе по най-бързия начин до родния град Стара Загора. В Стара Загора Иванка и Красимир прекарват заедно една седмица. Дъщеря им Емануела завършва хиндология в Софийския университет и планира да защити магистратура в Лондон. Иванка е направила график на low cost самолетни полети почти за цяла година напред по дестинацията Лондон – София – Лондон. „Разделени сме за по 2 – 3 месеца със съпруга ми, но бракът ни не страда, нямаме време да се караме за 10-те дни, които прекарваме заедно в България. Мъжът ми не може да се настрои да живее в Лондон, а аз не искам да изпускам шанса за добре платена работа. След 1 януари 2007 моят статут във Великобритания се подобри, тъй като България стана член на ЕС и на пазара на труда аз съм равноправна с англичаните”, разказва за „Осерваторио” Иванка по skype, който е нейната връзка с приятелите в България и по света. Със съвременните електронни средства за комуникация и достъпния бърз самолетен транспорт пространствените граници падат за новите евро-номади, сред които е Иванка.
Евро-номадите променят формата на брака, по начин, по който по-възрастните българи не могат да приемат. Мария е пенсионерка от София, която миналата зима прекара 70-ия си рождения си ден на гости на дъщеря си в Йоханесбург. Като човек от по-старото поколение тя гледа с недоверие на брака на сина си Николай – 42-годишен лекар, който работи в Париж като лекар, а съпругата му е базирана в Русе, където управлява шивашката си фабрика. Всеки месец Николай хваща самолета за Букурещ, който е само на 70 км от Русе, за да прекара няколко дни със семейството си.
Според анализаторката Маргарита Карамихова при гурбетчийските семейства съществува моделът на „двойно домакинство” – базирана „тук” (в България), и „там” (в чужбина). Финансовата помощ за близките и стратегията да се поддържа недвижима собственост в родното място на практика формират базата на този вид домакинства. Феноменът на българите, които са евро номади, включва не само квалифицирани специалисти като Иванка и Николай, но също и сезонни работници в селското стопанство на Гърция, Испания, Италия и Португалия, благодарение на чиито месечни преводи по Western Union преживяват семействата в България.

ОБРАТНО В ЕВРОПА
Крахът на комунизма се състоя във време, в което глобализацията обхвана целия свят. Българите, които живееха зад „желязната завеса” и не можеха да пътуват свободно, преоткриха Европа и заеха мястото си на Стария континент. През 90-те години на ХХ век около 1 млн. българи мигрираха в развитите западни страни, за да потърсят по-добър живот. През ХХІ век феноменът на миграцията доведе до разделение на България на две големи групи. От една страна са новите номади, които стават все повече и повече и в чиято група влизат не само студентите и добре образованите хора, които търсят по-добра професионална реализация, ползват благата на глобализацията, пътуват непрекъснато с low cost, постоянно са заети и нямат време. Сред номадите са и гурбетчиите, които нямат университетска диплома, но са намерили ниша на пазара на труда в много страни от Европейския съюз, предимно в строителството, селското стопанство, услугите. Семействата на тези нови номади са от нов вид – много двойки живеят разделено, пътуват между България и други страни от ЕС, за да се виждат, децата им учат в университети в Брюксел, Лондон, Виена.
Но има и една друга група българи, населяващи противоположния свят. Това е групата на локализираните и маргинализираните, ако използваме анализа на социолога Зигмунд Бауман, тези хора живеят „под бремето на постоянния излишък от време”. Обикновено го запълват с телевизионни сапунени сериали. Локализирани по родните си места, те преживяват с мизерни пари. В тази група са голяма част от българските пенсионери, за които е проблем пътуването дори вътре в страната, с мизерни пенсии от 100 – 200 евро, локализирани по съдба, а не по избор, те едва покриват разноските за отопление и оскъдна храна. Тук са и социално слабите, голяма част от които са роми. Първият свят е на новите модерни номади, ставащи все по-космополитни и надтериториални, вторият е на маргинализираните бедни, които не могат да се възползват от предимствата на глобализацията и на членството на България в Европейския съюз.

МНОЖЕСТВЕНА ИДЕНТИЧНОСТ
Етнографката Маргарита Карамихова изследва миграционните процеси и палитрата от множествената идентичност на българите мюсюлмани в района на Сатовча след масовата трудова миграция на помаците след 1998 г. Основните миграционни посоки са Испания, Португалия, Гърция, Кипър, Италия и САЩ. Според изследователката всеки човек разполага с палитра от идентичности, които проявява според ситуацията. Минавайки границата, в чуждите страни те са български граждани, лесно се включват в мрежи, най-вече на славяни от Балканите. Интересни наблюдения има върху идентичностите на българските мюсюлмани, помаците. В емиграция се утвърждава устойчива, доброволно избрана българска идентичност, а латентната турска не се активира. Емигрантите в Западна Европа от Сатовча се възползват от предимствата да бъдат български граждани, в смисъл на принадлежност към европейска страна, но с гордост афишират и своята локална идентичност. Изследователката отбелязва, че случаят Сатовча показва „силна локална идентичност, необвързана с пространството, реално-виртуалният й център е в селото в България – там, където са гробовете на дедите.”
Според етнографката Мила Маева, българските турци предпочитат да мигрират в Германия заради големия брой турци, които ги приемат добре и ги наемат бързо на работата и защото комуникацията с тях се осъществява на турски език, както и заради доброто заплащане – 60 евро на ден. След Германия турците предпочитат Холандия и Белгия. Турците работят в Западна Европа предимно в строителството, земеделието и оранжериите в Холандия. Изследвайки промените в набора от идентичности на турците, тя обобщава, че в повечето случаи част от турците предпочитат да пътуват с паспорти с български имена, заради негативното отношение към мюсюлманите на Запад. Според нейни проучвания гурбетът се отразява върху усещането за принадлежност към турската общност, но на втора място подпомага и затвърждава мюсюлманската идентичност. След етническото и религиозното в йерархията на идентичността турците поставят националната идентичност „българин” и регионалното „европеец”.
Свободното пътуване в Европа дава палитра от няколко идентичности за българите. От една страна, те имат българска идентичност, локална идентичност, религиозна идентичност, най-трудно се усеща новата идентичност – европейската, която е наднационална. За нея все още няма изследвания. Живеейки „тук” – в България, и „там”, в Европейския съюз, най-доловима е локалната идентичност на емигрантите. На сайта на една от виртуалните организации например www.emigrant-bg.com четем интересна покана за първи български събор в Испания на 20 юни тази година, в 11 часа, парка на атракциите в Мадрид. „В навечерието на огнения празник 21 юни, най-дългия ден в годината, символ на Бога Слънце в цялото му великолепие, древните българи се събрали на свещени места, извършвали ритуали, молели се за благото и здравето на народа... Убедени сме, че в днешна Европа без граници, ние, българите, повече от всякога трябва да ценим и пазим своята духовна идентичност... Повече от всякога трябва да мислим и работим за възпитанието на нашите деца, за да могат един ден те да поемат нашите отговорности и на свой ред да ги предадат на своите деца”.

сряда, 21 юли 2010 г.

СРЕД ПОМАЦИТЕ В ЕВРОС










Таня Мангалакова

София –Микро Дерио (Дервент) – Руса – Къзълбашко текке “Сеййд Али Султан” – Гоникó (Бабалар) – Сидиро (Демир Юрен)

В Еврос българоезичните мюсюлмани са предимно къзълбаши, бекташи селяни, изповядващи народен ислям. Помаците в префектура Еврос живеят в дем Орфеа в планинските села на Родопите, основно в Руса (Рушанлар), Гоникó (Бабалар, Бубалар), Сидиро (Демир Юрен), Мегало Дерио (Голям Дервент). В тези селища освен гръцки се говори български диалект, наричан „помацки”, както и турски.

НАШЕНЦИ В КЪЗЪЛБАШКОТО ТЕККЕ КРАЙ РУСА
Бекташийското текке „Сеййд Али Султан Къзъл Дели” е най-старо на Балканите. Намира се от лявата страна на пътя от село Руса към Гонико, забулено от шубраци. Манастирският комплекс е скрит в дъбова гора. Бекташийският комплекс не е обозначен с табела, в тази част на Еврос пътните табели са само на гръцки, нямат латинска транскрипция. Теккето е построено от камък и тикли като повечето къщи и сгради в околината. Турското консулство в Гюмюрджина е помогнало за обновяването на теккето. То се администрира от едноименна фондация от 2002 г. Досами входа е основната постройка“мейдан еви” (ритуалната зала), наблизо има стари нишани. В молитвената зала има тюрбе на светеца, около което има свещници. Сградите са обновени, прозорците са с дограми, украсата е реставрирана. Трапезарията е ниска каменна сграда с голям комин, има голяма брадва и дръвник, висят ченгели за месо. По черен път от комплекса на теккето се стига до джамия без минаре, до която сред диви треви има стар мезар от 18 гроба, в които са погребани духовници като деде, баба, служили в текето, както и роднини на живеещите в комплекса на теккето мюсюлмани.
В долната част на бекташийския комплекс има къща на къзълбаши помаци. Главата на семейството е синеоката, изпечена от слънцето и вятъра Хатидже – снажна около 55-годишна мюсюлманка с двама сина. На долния етаж има яхър, на горния кат са статиите за живеене, отвън се белее сателитна чиния. Почти всички говорят „помацки” с изключение на децата, за които Хатидже вече крои планове да ги научи на езика, така както тя го е научила като малка от родителите си. Нейната свекърва и свекър говорят само турски. Всички жени в семейството са забрадени с чембер. Снахата А. е на 34 години, майка на две 5–6-годишни момичета, бременна е в осмия месец.
От мобилния телефон на А. се носи витиевата ориенталска песен, търси я съпругът, с когото дума на „помацки” и турски език.
Хатидже започва да говори турски, но понеже настояваме да общуваме на “помацки”, се извинява: „Млого не знам. Мицко знам, мървичка знам. Я знам, ама вий башка знайте, ний инак знайм.” Всички казват цифрите на турски език.
В теккето край Руса няма действащ бабá, той идва рядко по празниците от Гюмюрджина. „Сбираме се в текето, ся не”, обяснява младата жена.

ВРИТ ПОМАЦИ

- Какви сте вие?
- Хем помаци, хем турци. Врит помаци в Руса. Ние сме мюсюлмани (По-късно обаче Хатидже обяснява: „Врит помаци. Турци нема”).

- Имате ли Едрелес, празнувате ли?
- Имаме, на 6 май, люлка има. На Чучеклий (Микракио – бел. авт.). Збираме са, екмек (хляб – бел. ред.) едем, люлейм са.
- Къпете ли се сабахлян на Едрелес?
- Йоооо, йоооо – потвърждава А.

Освен Едрелес като празник нашенци имат два големи панаира през август – на 1 август се организира Сечек, а след две седмици – Али Баба. На Сечек има три дни народно веселие с чеверме, зурни, “голям панаир станува на Хилиа от Бабалар нагоре. На Сечек има пеливан, додат да пеат от Едирне, оро. Али Баба е сетне”. На Сечек идват турци, а също и помаци от България.
Хатидже изброява помашките села в околината. Когато произнася имената на селата на гръцки, уточнява, че са на „юмандже” (турска дума за гръцки – бел. авт): Руса „юмандже”, “тюркче” (турски – бел. авт-) Рушанлар; Гонико „юмандже”, Бубалар помак; Кара Юрен, Куселер, „врит едн”. Турци нема!” Мегало Дерио „юмандже”, Голям Дервент помак, На Голем Дервент - турци, помаци. Като Микракио „юмандже”, Чучеклий помак (махала с 4 къщи); Месимери „юмандже”, „тюркче” Месемлер; Ораниа „юмандже”, Кара Юрен тюркче; Петролофос „юмандже”, „тюркче” Ташал; Сидиро „юмандже”, Демир Юрен „тюркче” („разбъркано, помаци, християни, турци).
В района край текето няма църкви, обяснява Хатидже. „Айтус клисе нема. Дето има христиане, има клисе.”
Аз съм от Софияджа (София на турски) и жените разбират „малце” моите усилия да „голча” на родопския говор.
Когато обсъжда пари и заплати, Хатидже започва да говори на турски, езика за социална комуникация. Продължава на „помацки”: „Напреш да сме здрави, сетне да работиме, много пари да зимаме.”
Жената простодушно обяснява пасторалната идилия на семейната ферма. „Хубаво живееме. Крави имаме, крави пасеме, квасим мляко.” Питам дали може да купим йогурт. „Не може, ние го бъркаме”, обяснява за млечния продукт „бърканица люта”. Хатидже, учудена, че такова нещо се прави и в България, в Родопите. Снахата А. донася мляко като армаган “да са напият”. .„На ищам, хаир”, Хатидже не дава и дума да се издума да плащаме. “Кана е клала вотре” („клавам”, поставям, слагам – бел. авт.).
Вече имаме храна за из път – „бърканица люта” (вид айрян) и яркожълто масло, чийто вкус не може да се забрави. Армаган да „коснем” (гораните в Косово и Албания, а също и нашенци в Македония казват “да къснем”, да хапнем – бел. авт.). С ръка на сърцето мога да кажа, че маслото на къзълбашите нашенци от Руса е наслада за сетивата, топи се в устата и напомня на невинните детски години.
За нашенци в теккето България е близка географски. Хатидже обяснява как са ходили в Хасково, там също имало текке. „Бендиса ни, убаво!” Снахата подчертава, че са ходили в България „Заби клават”, пазаруват евтини стоки в Хасково, Свиленград „за дрипи (дрехи – бел. авт.), папуци”. Имат контакти и с гурбетчии от България: „Доходат чиляци да работа, тутун.”
Мерак ми е Хатидже да изпее песен на стария диалект, но няма пълно щастие. Песен не ми пее, но нарежда меко, напевно на български говор: „Я не можем, врит не можат да пеат. На друго има място да знаят. Я не можем да пеем. Га пойдете в Руса, в кафата, да питате, там има, ша ви изпеат. Ша кажете тамо в кафата и те ша найдат.”
Вече е към икиндия. „Ша пуснам крави да пасат”, сепва се Хатидже и се сурва низ яхъра. Уговаряме се на другата сутрин да дойда да се науча да доя крава: „Ела ютре сабах да издоим сют. Саат секиз (осем – бел. авт.).”
„Ша дои крава-на, крава-са, да пусне крави-ни, крави-си, кравите”, се казва на диалекта в българската част на Родопите, нюансите при членуването са големи. Междувременно облаци закриват слънцето, чува се далечен грохот.„Гърми и тряа тревата да збира”, притесняват се А. и Хатидже. Обясняват ни за Гонико, че е направо. “Табела за Гонико има, на дозлука га излезете”. Тръгваме към Гонико (Бабалар), а дъждът избяга низ планината.

БАБАЛАР: „КРИФКОНО ФЕСЧЕ ВИДИШ ЛИ, АГА ГО НОСЯМ ГАЛИШ ЛИ”
След 15 минути из планинските завои стигаме до Гоникó (Бабалар, 200 души население, помаци). „Кана ищиш, бе?” В кафенето на Гонико в центъра на маса отвън стоят развеселени от вино мъже, за които бързо бързо ставаме местната атракция. Сигурно е имало празник, подхващаме разговора. „Йя, йя, нашенци обясняват, че допреди час са се веселили. Мъжете пият вино, предлагат да ни почерпят, има и ракия, не е домашна, „коповаме”. Поръчвам си кафе и ми сервират ароматна напитка, която в България се нарича турско кафе, в Гърция – гръцко, а в село Бабалар – „урумско кафе”.
„Викаме се наши. Голчим нашенски”, мъжете от Бабалар имат много по-богат речник от къзълбашите в теккето край Руса. Жената на собственика също говори нашенски. За мъжете от компанията християнин на „помацки” е „каурин”.
“Ние имаме джамия без минаре, не сме къзълбаши, а алеви”, обясняват мъжете. Освен в Руса текке има в Мега Дерио (Голям Дервент), Хлои (Хебил кьой, Хабульово според помаците в теккето в Руса, на около 40 км), също и Гюмюрджина. До с. Харадра (Сливвица) по черен път се ходи в с. Камберлер (някогашно средищно нахийно селище по време на Османското владичество. Днес там живеят къзълбаши, край селото има и текке, при което се прави ежегоден събор – бел. авт.).
В Бабалар младите не разбират много „помацки”. Модернизацията не е стигнала още до селото, тук няма интернет и за да ползват това благо нашенци ходят чак в Суфли. В селото има основно училище, по-големите деца учат в Суфли.

От моята видрица вадя пъстър индийски шал със сърмени нишки. Видрица е моята торба на пътешественик, в която нося тескере, храна за из път, монети всякакви, фотоапарат, диктофон, френски парфюм, четка за зъби, телефони с няколко карти, флашка. Пътешественикът трябва да се осланя малко и на магията, да гледа на кафе, на ръка, да има под ръка екзотични бижута, сърмен шал, защото какво му трябва да човека освен един красив индийски шал, който тук става чембер. Междувременно моите нови познати от Бабалар са разперили шала и го гледат като омагьосани.
Мехмет Варган е около 40- 45-годишен зурнаджия от колибите, махала, под която е малкото помацко село Месемлер. Той свири на сватби и на големия панаир на 1 август, “от айтука на Хилия”, от табелата към хълма. От красива кутийка, от която очаквах да извади скъпоценност, Мехмет разглежда своята драгоценна сбирка от малки мундщуци, избира бавно един “камуш”, слага го на зурната и започва да свири сватбарска песен, когато вземат невестата. Всъщност това е родопската песен “Крифконо фесче”.
“Крифконо фесче видиш ли, ага го носям галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш носи го. Белко коланче видиш ли, ага го носям, галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш носи го….Льоскати кундри видиш ли ага ги тропкам галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш тропкай ги.”
Следващото изпълнение е на игриво родопско хоро. Оформя се пътешествие по пътя на зурни и тъпани.
Денят вече преваля, пътешественикът не бива да замръква низ планината, неусетно стана изник сонце и е време да се подслоним в Дервента. Острите завои на слизане ми замайват главата. Не съм на себе си и бързо се шмугвам в одаята, полягам на кревата и се наслаждавам на високия дървен гредоред. Унасям и потъвам в някакъв сън. Сънувам, че сънувам в теккето. На няколко пъти се сепвам от имена из околината, които научих днес: Къзъл дере, Къзълова ряка, Шейтан дере, Сюльманькова ряка със стара тупавица...

“ВРИТ МЪЖ, ЖЕНА ЕДНАКВО”

На заранта отново съм в теккето да “дуеме” (доим) кравите. В обора има 11 крави, които кротко си чакат реда. Хатидже ме изгледа от глава до пети и ме посрещна в яхъра с думите: „Ша са окаляш, мари”. Обяснява ми как да държа кравето „име” (виме) и че думата за женски гърди е „биски”. Хатидже иска да се откажа и сочи към калта, но като видя, че не може да излезе наглава с мен, „порюкна”: „Фати, фати, ако искаш фати”. Насочвам се бавничко към кравата, едва подхванала „името”, животното стовари тежката си опашка отгоре ми, за да ме отпъди. „На можеш, не можеш, ша та утепа...Папучките (гърцизъм, обувки – бел. авт.) ша са окаляш. Няма стои. Ка та утепа. Не мой, казъм, не мой”, отпраща ме жената.
Дезертирам и заставам отстрани да наблюдавам как лесно и чевръсто Хатидже и снаха й доят кравите. Наливат мляко в бирена бутилка. Бременната А. започва да храни с биберон малко агънце багънце. Къзълбашката Мадона! Това, което носи купешкото име биологично земеделие, представлява стопанството на нашенци в теккето край Руса. Фермата е поне на 150 години, млякото е екологично, кравите пасат на воля наоколо, храната е напълно истинска. Млякото се вари и подправя.
В теккето цари матриархат. Фамилията нашенци се управлява от властната Хатидже. Еманципацията на жените е факт в тази къзълбашка фамилия. В общността цари равенство между двата пола, която Зеки Чолак с усмивка обяснява: „Врит маж, жена, еднакво, къзълбаши. Алевия”. Равенството на двата пола е една от причините за мистификацията на къзълбашките ритуали в очите на правоверните мюсюлмани сунити. Къзълбашите гледат с насмешка подчиненото положение на жените мюсюлманки.
Сунитите на подбив разказват за таен религиозен ритуал на къзълбашите, свързан със сексуална оргия. Не-къзълбашите знаеха за събирането на гащите на жените в общ чувал, от който след голямо разбъркване всеки изважда гащи на чужда сексуална партньорка за една нощ. Тези митове се основават на непознаването на къзълбашите, на изкривената представа за техните традиции, на страха от това, че те изповядват един неортодоксален ислям, в който има равенство между двата пола.

СРЕЩА С НАШЕНЦИ ОТ МИРТИСКИ В СИДИРО
До Сидиро (Демир Йорен) няма асфалтов път, няма и табели. Затова от Малък Дервент (Микро Дерио) пътуваме по черен път през борова гора, който по някое време става коларски. На входа на село Сидиро няколко момчета посрещат всеки гост и го черпят за добре дошъл със сладки. По турски обичай ароматизират ръцете на гостите с гюлова вода. Днес е 23 май и се празнува “хатим”, детски празник за завършване на учебната година. На “волтата” (стъргалото) в Сидиро е многолюдно и пъстро, групи жени се носят бавно на групи, мъжете са с елегантни костюми в местното кафене или пият шербет и кафе в дворовете и гледат. Предприемчиви роми са направили сергии, на които продават дрехи, ориенталски лакомства, череши, захарен памук, ядки, понички, в една каравана по турски е седнала по турски и незабулена красива циганка с малко бебе. В центъра до джамията е издигната сцена, на която се представя програма. Деца със звънки ангелски гласове пеят на турски език. Не бих предположила, че песента е религиозна, но това е текста:

„Напразно ми мина животът
Не можах да стана чедо/поклонник на Аллах
Подлъгах се по дявола
Не можах да стана поклонник на Аллах...”


Тъкмо ми става криво, че жената, която заговорих на „волтата”, ме отпрати на „помацки”: „Не думаме ич помацки, старите, песни – ич”, и ме спряха група момчета, които искаха да се запознаем. Говорят на български. Чули ме как купувам череши и така разбрали, че съм от България. Групата е от село Миртиски (Мусаджик) – единственото село в община Органи, Гюмюрджинско, където хората говорят помашки диалект. “Туа има и други от Миртиски”. Исмаил е на 20 години, козар на селото, обяснява ми, че са пътували два часа с кола през планината. “Помацки знам от дядо. Говорим врит помацки, турски, „румски” (гръцки – бел. авт.). В Миртиски има една джамия, мучко село”. Обяснява ми как в Миртиски празнуват Едрелес на 6 май. “Люлка, люляме са... има, отвън на тепе, Ленище. Теип има, момите са люлят. Пеем турски и румски, помацки нема.” Момчетата от Миртиски харесват музика от България. От телевизиите гледат предимно турска, и “по-малко румски” (гръцки – бел. ред.). Исмаил и неговият 21-годишен приятел са учили в Комотини на „румски”. Има училища и на турски, но малко. “В Органи не думат помацки, на знаат”, обясняват младежите. През август има панаир на Органи, на който идват много пехливани от България.
В Миртиски се прехранват от земеделие – садят домати, гледа лук. Тютюнът вече отмира като поминък,“веке пари не праи”. От селото има гурбетчии в Западна Европа. В Миртиски идват да работят гурбетчии от граничните селища в България, от Кърджали. Семействата имат най-много по две деца. Пият вино “марва” (малко).
Случайната среща с момчетата от село Миртиски е съкровището, което намерих случайно на панаира в Сидиро. Потвърждава се моята хипотеза, че образованието играе ключов фактор за запазване на родния диалект. Образованието на турски турцизира нашенци, по-младите поколения забравят майчиния диалект, докато при образованието на гръцки език нашенският оцелява.

понеделник, 12 юли 2010 г.

СРЕД ПОМАЦИТЕ В ЗАПАДНА ТРАКИЯ





Пътешествие в Скеча и Гюмюрджина

София - Златоград - Ксанти - Термес - Глафки - Комотини - Ясмос - Органи

“В Скеча сме наши, думаме помацки”, обяснява ми Husnia в автобуса, докато пътуваме от град Ксанти Xanthi до нейното родно село Термес Thermes, което местните мюсюлмани наричат Лъджа, Ladzha, Баните. Husnia отива да празнува Едрелес край минералните извори на 10 км от границата с България. Помаците в Западна Тракия наричат град Xanthi Скеча или с турското название Искече Iskece. Те са затворена общност, живеят в периферни планински села в Западна Тракия (района на Xanthi, Komotini, Evros), които наричат с имена, които липсват на географските карти и табели, помежду си говорят на диалект, който наричат “наш” и е част от родопските говори в България.
Всяка година помаците, както се наричат славяноезични мюсюлмани от Западна Тракия, Гърция, се събират на 6 май в Thermes, да празнуват Едрелес, края на зимата и идването на лятото. В три големи ресторанта се пече агне и звучи музика на три езика – български, гръцки и турски. Най-богато е празненството, организирано от Пангръцкия помашки съюз, на която гостуват музиканти от Виевската фолклорна група от България. Лидерът Ахмет Имам смята, че в Гърция има 80 хиляди помаци, които говорят помашки, пеят песни, които се пеят и от другата страна на границата, в българската част на Родопите. В Гърция този говор не се учи в училище, предава се от по-старите на по-младите, в семействата на славяноезичните мюсюлмани. От 1998 г. културната организация издава и вестник “Загалиса” на помашки с гръцка транскрибция (дума в говорите на планината Родопи, означаваща галим се, обичаме се). Преди обед на тържеството на Пангръцкия помашки съюз пристига с хеликоптер спонсорът на празника - гръцкият крупен бизнесмен Prodromos Emfiyecioglu, почетен член на културната асоциация. В съседната таверна звучи музика на гръцки език, а до нея има сцена, на която има банер с надпис на турски език, звучи турска музика. В музикалната какофония прозират аспирациите на тенденциите, които се борят за идентичност на това малко периферно малцинство – помашка/българска, гръцка и турска.
Сутрин на Едрелес традицията повелява къпане във вода със здравец. Тази година много българи мюсюлмани от близките села в българската част на планината Родопи също празнуват Едрелес в Thermes, на Лъджата. В един от минералните извори се къпят българки мюсюлманки от българското село Неделино заедно с жени от Лъджата. Говорят без преводач: “Ние сме един народ, наши са в Лъджата и Шеин, също като нас приказват”, казва Насибинка от българското село Неделино. Шеин, на гръцки Ехинос Echinos, е голямо помашко село в района на Ксанти, град, който и българите мюсюлмани от планината Родопи също наричат Скеча. От границата с България до Ксанти живеят помаци в села, които на картите и табелите имат гръцки имена, а местните мюсюлмани наричат с български имена – село Емонио Еmonio е Вълканово, с. Пахни Pachni е Пешавик. На Едрелес в Лъджата най-елегантни са младите жени от село Глафки Glafki (Гьокче или Гечебунар, 2 хил. души население). Те се открояват с ярки копринени “чембери”, шамии, с които задължително се пребраждат помакините. Али Ронго, музикант от Глафки, обяснява идентичността на мюсюлманите от Скеча: “Ние не сме турци. Мюсюлмани сме, разбираме се с хората от България – Широка лъка, Смолян. Много думи са родопски”.

Достъпът до тези планински гранични села на 30 километра от граничната зона е бил ограничен за чужденци до 1995 г. С влизането на България в ЕС, мюсюлманите от двете страни на Родопите – българска и гръцка, се опознават взаимно. Особено след 15 януари 2010, когато премиерите на България и Гърция откриват новия граничен пункт Zlatograd – Thermes. Град Златоград е само на 10 минути от границата с Гърция и много хора от района на Ксанти, Драма и Кавала идват на шопинг туризъм в Златоград. Мюсюлманите от граничните села в тази част на Гърция са наричани в Златоград “наши”, защото говорят на архаичен диалект, близък до този в родопските села в България. Александър Митушев, крупен хотелиер и собственик на частен етнографски комплекс в Златоград, смята, че отварянето на новия граничен пункт помага за развитие на културен туризъм и възстановява старите връзки между България и Гърция. В етнографския комплекс са реставрирани къщи на местните търговци от 19 век, които слизали до пристанищата в Егейско море в Porto Lagos Порто Лагос, купували стоки и ги пренасяли до Златоград с камили. Българоезичните мюсюлмани в Гърция са мост между двете държави, смята бизнесменът. “Това са българи мохамедани, помаци. Тези хора са живели изолирано, в Гърция ги наричат помаци и са оставени под влияние на Турция.. Много от тях са завършили в Турция, някои от младите разбират повече турски, отколкото български”.
Помаците от Скеча говорят гръцки и помашки, а помаците от района на Комотини говорят гръцки и турски и са на път да забравят помашкия.
Турската пропаганда успява да представи цялата група на мюсюлманите като турци заради общата религия, обяснява Зафериос Мекос, адвокат от Комотини (наричан още с турското име Гюмюрджина Gümülcine), експерт по мюсюлманските малцинства в Западна Тракия. Според него Едрелес се използва от турците за отдалечаване на помаците от християните. Според него в гръцка Тракия има около 35 хил. помаци. “Помаците държат на своята собствена помашка идентичност. Помаците са сунити, в някои от селата до границата с Турция има малко казълбаши – те изповядват мистичен ислям, пият вино, жените са по-свободни, не носят фередже. Казълбашите имат някои християнски традиции – кръстят се, когато разчупват хляба, рисуват кръст на челото.”
Зафериос Мекос се позовава на легенда, която всички отричат, според която на Гергьовден мъже и жени казълбаши практикуват таен ритуал. “Те се събират заедно тайно на едно място, в стая, и се сношават, независимо от роднинските връзки помежду им – сношават се сестри, майки, братя. Казълбашите отричат тези слухове. Смята се, че, ако странник попадне при тях точно в този момент, казълбашите ще го убият.”
Зафериос Мекос разказва още, че в гръцкия език думата текке (дервишки манастир, бекташийски храм) означава хора, които се събират и пушат хашиш. “По време на Османската империя се смята, че бекташите пушат хашиш в текетата и затова значението на теке на гръцки е хашиш.”

В Ясмос Iasmos, 5-хилядно село в подножието на планината между Комотини и Ксанти, наричано от местните мюсюлмани Ясю кьой, живеят славяноезични мюсюлмани и гърци. Препитават се, като отглеждат животни и тютюн. Наричат диалекта, на който говорят вкъщи “помацки”.

Нашите в това село в Гюмюрджина определено имат по-беден речник на майчиния език сравнение с нашите в Скеча. Гюмюрджинските помаци имат здрави планински снаги, препитават се със земеделие и животновъдство, отглеждат тютюн, царевица, памук, ходят на гурбет. Правят си вино и ракия. В селото има 3 църкви и джамия.
“Ти каде беше неска? На Гюмюрджина са найдефте?”, мъжете в кафенето в центъра на Ясмос разпитват Андрей, който ме представи с гордост. С Андрей се запознах в автобуса. Той е изпит и жилав мъж, който от 15 години понася несгодите на гурбетчийството из Гърция, за да издържа семейството си, останало в родния му град Кърджали. В момента гледа животни в Ясмос. Българите излизат евтини и добри работници в Гърция. В селото има и българки, които работят тютюн. Кафенето в центъра е запазена мъжка територия. Тук повечето мъже говорят помежду си на турски език или на нашенски с много турски думи. В долната част на селото има друго кафене, където ходят само жени. Преобладава турският, постоянно ме питат дали не говоря турски. Рамадан обяснява: “Вкъщи ние думаме турски. По-старите думат помацки, младите не думат. Тамо в Шеин думат и младите помацки. В Ксанти сичкото село има помаци”.
Рамадан е 42-годишен животновъд, “Кана да ти кажа, имам крави, 30 парчета”. Той е родом от село Теке дере (Кристали на гръцки), на границата с България, близо до връх Вейката. “Теке дере е било голямо село, сега е малко. Там сме помаци, помацки и турски лафим”. Пасе добитъка по граница, среща и българи там. “Там по границата лятоски чай збират.” Има и от ту, млогу одат. Разбираме малко език.” Рамадан има роднини в българската част на Родопите – в с. Къпиново, Токачка, Момчилград, Дрангово.
Рамадан обяснява, че в Гърция има програми за животновъди. “Дава млого пари за хайванито, дава. Има ени, праат програми, земат млого – овце, крави, кози.” Към компанията се присъединява Гюнер, който е чорбаджия – има 500 кози, произвежда козе сирене, което продава го в Комотини.
“Край Ясмос сичкото селата има помаци”, обяснява Рамадан. Горе в планината само в село Епихо (Ippiko) няма помаци, а турци. Оттам е Садик, собственика на кафенето в центъра. Помашките села в района на с. Ясмос са планински, близо до границата с България: Кристали Kristalli (Теке дере) “мойто село тука е”, обяснява Рамадан), Мискос Mischos (Чепели), Полянтос Poliantho (Юрлю кьой); Керася Kerasia (Кирезли), Трикорфу Trikorfo (КараМуса), Калотихо Kaloticho (Угурлий).
Мъжете ми обясняват, че в Ксанти има много помаци. “В Ксанти има Шеин, голямо село там. Само гърци няма там, има помаци и турци. Думат млого гръцки.”
Хората в Ясмос нямат еднозначен отговор на въпроса какво е тяхното потекло.
“Ени викат остали сме тук от Бугария, други викат – от Турция. Що сме?”
На другия ден е Едрелес, който се празнува в селото. “За утрешник ща направим тук, ядат, пиит, играит, има един чинар, там правим люлки, как го звайти, на 6, йок утре. Из села пеит жени, тук оти има гърци малце, не пеит. Гърци не праи Едрелес, само помаци и турци”, обяснява Рамадан.
Мъжете са добродушни и гостоприемни. Много държат да ме почерпят, трогнати са, че тяхното село предизвиква такъв интерес от човек, дошъл от София. Рамадан не ме оставя на мира, напира да ме почерпи: “Кана искаш? За едене има пинир (сирене на турски- бел. авт.), млого убав! Млого убави сувли (барбекю – бел. авт.) правим, чеверме. Бира няма да пийш? Оти бе?”.
Рамадан и мъжете в кафенето се смеят, като ги питам дали знаят стара песен на помашки. Знаят песни само на турски. Помашки са научили от родителите си вкъщи. В училище са учили на гръцки и турски. “Само български няма, помацки няма”, казват мъжете. В селото само стари жени “пей помацки”.
Един от мъжете си спомни песни. Мюмюн е овчар родом от село Угурлий (Калотихо), близо до границата с България . Разпитва ме защо не знам турски: “Как не знаеш турски? Ний кък знаем, в гора сме расли.” Тукашните мюсюлмани са ходили в България, главно в Кърджали, Хасково, близките до Гърция селища. София за тукашните хора е далечно място, важен град: “От София? От саде София?”
Овчарят Мюмюн обяснява на нашенски: “Откак сам дете, работиф офчер, га има работа, на Атина оди. Ся офчер, имам 3 деца, едното в Алеманя (Германия – бел. авт.), женато, мажко на гемии, момама ми е в Скеч оженята, има мажко на копеле. Я не сам бубайко. Яз сам офчер. Жена ми седи вкощи. Два ката коща сториф на машко... Я ги заборови песни. Кана да изпея? С кози...я накачат кози на зелено, я лейнам, изкарам една песна..”
Мюмюн си спомня първите думи на песен: “Нагоре зелено....”. Следва най-известната родопска песен, от която той има твърде бегъл спомен:
“Бела сам бела юначе, цела сам света йогрела, в градина...На бело лице белило”. Всъщност това е една от най-известните родопски песни в България:

Бела съм бела, юначе
це́ла съм све́та огре́ла.
Един бе Ка́рлък останал
и той не беше останал,
ам беше в мъ́гла утъ́нал.
В мъ́глана нищо не́маше,
от едно ва́кло копе́ле,
със една руса моми́нка.
Мъ́глана дума ду́маше:
- Духа́дай бърже, Гюлсю́мю,
не гиря́сувай Хаса́на,
Хаса́ну о́чи горе́ха
и ли́цену му ве́хнеше.
Ефим Ушев, “Песните на Златоград”, Литературен свят, 2010


АЙШЕ: ВИЖ КОЛКО ИМАШ НАЗАР!
Високо в планината има текке. Не е толкова близо, далече е. Мъжете ми обясняват, че там ходят много гърци и помаци, палят свещи за здраве. За това място има легенда за старо имане, за злато.
Когато попитах какво знаят за “назар” и дали в селото има някоя жена, която може да разваля урочасване, мъжете почнаха да се смеят. “Ся може да прави назар, ени дето имат сини очи, назар праат. Има стари жени пей дува (молитва – бел. авт.) и га те боли главота, пее и заминва. Тук Айше пей (пее, чете – бел. авт.) дува. Тя е помак, куршум лее.”
Докато обясняват как да стигна до къщата на местната баячка Айше, се чува камбанен звън от църквата с чинара, където на 6 май се събират за Едрелес. Тръгвам към горната част на селото да диря шаманката на Ясю кьой.
Аз съм единствената християнка, на която Айше, 80-годишната баячка, лее куршум. “Идват саде мюсюлмани за куршум. Няма да та връщам”, казва ми тя и слага вода в малко джезве. В кухнята телевизорът е включен на турска програма, синът й стои и наблюдава. Докато водата заври, Айше обяснява “на помацки”, че е родена е в село Угурлий (Калотихо). В Хасково Айше има “бубайкова сестра”, от която научила да разваля назар. Жената говори помацки, урумски, турски. Бубайко (бубайко, татко) малко знаел урумски (гръцки – бел. авт.), като слезли отгоре, научил и турски. “Турски научили да думат. Га идем на доктор, думаме”. “Думаме помацки”, казва Айше и синът й. “Викаме си “наши”, знаеме се”. Няма шанс да си спомни помашките песни. “Заборавих, не знам нищо”, казва Айше. За Едрелес тя обяснява как правят люлка (с много меко “л”) на чинара до църквата, варят мисир. “ И турци, помаци –едно на Едрелес. Наши ше одат на Лъджата на Едрелес, през Скеча, Шахин, на Лъджата.”
“Има назар, боли те главата, малко ша видиш файдъ, убо ша видиш”, нарежда Айше, докато ме покрива пет пъти и лее куршум над главата ми.
“Да те не опари. Като те опари, ша бега”, казва синът й. “Покриви се на главата”, оловото свисти над главата ми. След малко пак: “покриви се на краката. “Я, колко има, много има назар, млого има”, показва ми оловото, което направо се е пръснало. “На тек трябва да е. Пет пъти стори. Аллах е тек. Виш колко имаш назар, виж изгоря куршумата”. Накрая на шаманския ритуал Айше ми дава да отпия от водата, в която е било оловото.
Синът й работи в строителството, всичко, каквото има. “Сега нема кощи, криза”. Другият й син е чобан, “горе с козите”.
Айше обяснява, че на сватбите местните булки са с фередже, има турска музика, зурни и тъпани.

Връщам се отново в кафенето, където прииждат още и още “наши”. Ставам местната атракция. Всеки иска да ме почерпи и да говори с мен. Неусетно притъмнява и идва автобусът за Гюмюрджина. Селие, 21-годишна продавачка на билети в селото, също говори “помацки”. Знае Хасково, Кърджали, София. Имах чувството, че цялото село ме изпроводи, като дойде автобусът за Комотини. Дни наред след това хората от Ясмос ми звънят по телефона, за да ми кажат, че съм добре дошла в селото по всяко време.

ОРГАНИ: ТУРЦИЗАЦИЯТА

Планинската област Родопи в гръцка Тракия е населена само с помаци. Около 30 села са пръснати край върха на планината Родопи, на около 5 км от българо-гръцката граница. Според гръцката изследователка Фотини Цибириду съседните села смятат, че най-голямото село в района Органи (500 – 700 души) не е помашко, защото жителите му са отхвърлили помашката и са възприели турската идентичност. Тръгвам към Органи, за да проверя на място тази хипотеза.
Пътят от Гюмюрджина до село Органи (Хеметлий) е по хубаво шосе, което в началото минава през малки селца в ниското, където растат маслинови дръвчета. След с. Неа Калиндири навлизаме в планината Родопи сред гори с желъди, бук, клек, шипки, орехи, ябълкови дръвчета, дюли, клек, сушилни за тютюн, който е основна култура за препитанието на местните помаци. Край пътя честа гледка е мъж и жена да садят тютюн. Прилича на Родопите в България и по червенозема. В Родопите пътят става по лош, невероятно, но факт, появяват се и дупки. Въздухът е омаен, толкова е диво, че по шосето на няколко пъти автобусът заобиколи таралежи и костенурки. Тук-там има засадени млади лози по баира. От Комотини до Миртиски и до Кардамос има асфалтов път. Другите села в община Органи нямат асфалтови пътища, движението е по черни пътища.
Около 3 хиляди души живеят в района на Органи. Помашките села са: Драня Drania (Коз дере), Органи Organi (Хеметлий, 511), Змигада Smigada (Чалабъ, 243), Миртиски Mirtiski (Мусаджик), Ано Вирсини Ano Virsini (Хаджи Юрен, 403), Като Вирсини Kato Virsini (Кюз Юрен), Каливия Kalivia (Колибелер), Ковало Kovalo, Ано/Като Кардомос Kardamos (Гердилем, Гердеме), Кими (Кьозерен).
На географската карта с. Кими е посочено като най-близко разположеното българоезично помашко село до границата с България.
В долния край на Хеметлий има черква, която е добре поддържана, но в нея никой не влиза. Правени са опити за заселване на гърци, в селото са работили православни, когато границата с България е сериозно укрепена, но после православните напуснали.
В кафенето на центъра на Хеметлий съвсем очаквано има само мъже. По улиците на селото не се мярка никаква жена. Почти никой тук не говори на български и затова използвам кафеджията за преводач на английски. “Ние сме европейски мюсюлмани, не като онези в Саудитска Арабия. Ние не държим затворени вкъщи нашите жени”, обяснява младият мъж. Всички в кафенето говорят гръцки и турски.
Мустафа, младият 26-годишен ходжа на Органи е следвал в Измир, родом е от Чалабъ (Змигада) – малко село, в което само старците говорят помашки. Като другите младежи в Органи Мустафа говори турски език, знае само няколко думи на помашки. “Люла” беше единствената дума, която си спомни младият ходжа на Органи, по време на нашия разговор. Младият кафеджия Мустафа изобщо не говори помашки, а само гръцки и турски, той също е учил в Турция, баща му е ходил на хадж.
Когато подхванах разговора дали има “муски”, мъжете в кафенето се разсмяха, спомниха си, че старият ходжа правил, но младият е модерен и не прави такива работи. Както си хортувахме, пред кафенето с пикап дойде още един ходжа –на село Чалабъ. Нямаше как да предположа, че мъжът на средна възраст е ходжа, ако не ми бяха казали. Той “пее на джамията”, но гледа тютюн, хайвани. До село Чалабъ пътят е добър, обясняват мъжете.
В село Кими преди години са се пели песни, които приличат на българските, но сега пеят само турски песни, по данни на гръцката изследователка Фотини Цибириду (Fotini Tsibiridou, Les Pomak dans la Thrace grecque, Discours ethnique et pratiques socioculturelles, L’Harmattan, 2000).

МЕХМЕТ ЕМИНОГЛУ: ЯБЪЛКА, РАЗДЕЛЕНА НА ДВЕ
Кметът на Органи Мехмет Еминоглу обяснява защо старите песни на помашки вече не се пеят, а диалектът е забравен и се говори единствено от старите хора в с. Миртиски (Мусаджик). Кметът е родом от Ано Вирсини (Хаджи Юрен). Разговаряме ту на английски, ту на “помацки”, което личи от нашия разговор по-долу:

“Това население прилича на ябълка, разделена на две половини –всяко село тук, в Гърция, има село близнак в България. Ние се различаваме от селата в Гърция, приличаме повече на селата в България по езика, обичаите. Тук има път през планината към България...
Хората се мислят, че са турци, може да говорят по помацко, но смятат, че думат език, който не се пише, пее, не знаят да го пишат, саде говорят в кощите. Гледат турска телевизия, смятат, че имат турски произход, че живеят тук преди османските турци, че са автохтонни.
Кметът Мехмет Еминоглу обяснява, че от всички 11 помашки села в общината само в с. Миртиски Mirtiski (Мусаджик) се говори помашки. Младите забравят езика, а песните се пеят само от старите хора. “В началното училище те учат на турски и гръцки. Има училища за малцинства. Тук в Гърция официалното правителство от време на време казва, че тези хора са турци и дори училищата са записвани като турски училища, а не мюсюлмански училища. Те са страхуват, че България може да претендира за българско малцинство. Затова ген. Папагос официално изисква всяко училище да пише, че е турско (Същата причина е обяснена още от Кирил Патриарх Български в книгата му “Българомохамедански селища в Южни Родопи”, 1960 г., стр. 12 като “страхът на гръцката власт, която предпочита турските имена пред българските” – бел. авт.).
Община е отпечатала картички с планинския черен път, който свързва Органи със съседните села в България. Според кмета Еминоглу това население прилича на ябълка, разделена на две половини в планината Родопи – всяко село в Гърция, има село близнак в България. Какви са славяноезичните мюсюлмани? “Ние сме европейски граждани, гръцки граждани, мюсюлмани по религия, по произход – османски или турски, така се чувстват повечето хора тук. Аз разбирам български, но не мога да пиша на български. Когато се роди дете в наша къща, първо проговаря на помацки”.

Част от репортажа е публикуван в "Osservatorio Balcani e Caucaso" на италиански език и в "Courrier des Balkans" на френски език.
Очаквайте депеша за помаците в Еврос.