четвъртък, 16 септември 2010 г.

ИЗ ГЬОВРЕН И ШИРОКА ЛЪКА





MY ETHNO & NEW AGE TRIP

Последните дни пътувах из Родопите, за да снимаме със Стефан в турското село Гьоврен семейството на Реджеп и Силва Башови за документален филм за смесените българо-турски бракове. Основната част от населението в Гьоврен е почти 99 % от турската етническа група. Селото се намира в Родопите, на 1300 метра надморска височина, 881 души население. В центъра има джамия, построена 1997 г. с дарения от местните хора, включително с безплатен труд. Долната джамия е по-стара, наричат я Джума джамия или Айше джамия. Всяка петъчна молитва, „джума намаз” е в Айше джамията.

Гражданите в Девин наричат гьовренци на шега „бушмени”, а селото им – Тора Бора, защото е високо в планината. В Гьоврен са забелязани набези на мечки – в долната част до джамията, където е нивата на Башови, а също и в горната част, има диви прасета, в съседната нива, докато разораваха земята изскочи смок.
Гьовренци са много трудолюбиви, няма безработица, жените работят в два малки шивачки цеха в селото, мъжете - предимно като майстори строители.

Беше събота, последния ден на Байряма, но в Гьоврен цялото село беше пръснато по бахчите, за да приберат картофите. Разравят лехите по старовремски начин, с рало и кон. Всяко семейство събира няколко тона картофи, 70 – 80 чувала. Дошли са роднини от София и Пловдив, всички без изключение събират картофите, които са основната храна в Родопите. Не ги продават, защото евтиният внос подбива цените.

В Гьоврен винаги използват единствено число за тази жизнено важна култура, благодарение на което те оцеляват в планината. Цялото семейство Башови прави офанзива, за да събера картофената реколта – Реджеп, Силва и нейната майка Невена, синът им Наско. Говорят за “картофа” с умиление, почти като за член от семейството. Силва го готви по различни рецепти – “родопско кюфте” – картоф със сирене и масло, “пататник”, тикълник.

Всяка идилична картина тук е свързана с културата на оцеляването в Родопите – в селото земята се обработва ръчно, семейството Башови като всички родопчани отглежда на бахчата всичко - картофи, фасул, мурсалски чай.

Силва е единствената християнка в Гьоврен, тя не е забрадена с шамия за разлика от всички жени тук. Фамилията на Реджеп и Силва е екзотична – тя е българо-мохамеданка, която преди 25 години става евангелистка, той е турчин. Силва обяснява: „Много пепел има в Родопите, но има и живи въглени в мое лице виждам жив въглен, защото съм се върнала към корените на моите предци да четат Библията и да се самоопределят като истински българи.”

Още по-нависоко са Надие и Сали, които пристигат с муле, за да вадят картофите. Питам жената защо има толкова малко смесени българо-турски бракове и тя простичко ми обяснява: “ Няма много смесени бракове, религията не позволява, има българи, които си мразят турците. Нещата стават сложни. Старите турци не приемат смесен брак, трудно им е, всеки си изпълнява неговата религията. При нас почнаха от скоро. Има в Пловдив, София, надолу си живеят. Пращат децата тук в селото, при баба и дядо учат турски, ако останат през лятото на ваканциите в Гьоврен.”

Наско, синът на Силва и Реджеп, е на 21 години, участвал е в построяването на пътя „Цанков камък”, отворен преди няколко месеца. Наско спортува, учи икономика задочно, работи като майстор. За него бъдещото на България е в туризма и селското стопанство – животновъдство, растителни култури. „Един ден се виждам тук, в моя роден край, дай Боже, да се занимавам с това нещо, защото ми е слабост. Сърцето ми е в Пловдив обаче.”

Пътуването ми из Родопите не беше само етно, но и ретро, със сантименти. Преди повече от 20 години по този маршрут минах с моята приятелка Хела. Учехме журналистика в Софийския университет и се хванахме на бас, че ще изкачим връх Персенк. Нямахме пари и тръгнахме на стоп в най-снежната зима в моя живот. Беше много new age пътуване, по онова време бях силно повлияна от антрополога Карлос Кастанеда. За себе си открих две важни неща, които ще бележат по-нататък моето битие – планината с нейната култура на оцеляване, както и мюсюлманските групи.
В Широка лъка с Хела пренощувахме в туристическата спалня. Беше февруари или март 1985 година, имаше режим на тока. В онази мразовита зима комунистическият режим сменяше имената на българските турци и мюсюлмани. Не знаех почти нищо за това, че в България има турци и помаци. Та, точно в туристическата спалня на Широка лъка Хела беше първия човек, който ми разказа за тези общности. Моята приятелка е от Кърджали, рожба на смесен брак между българо-мохамеданин и майка туркиня.

Минали са повече от 20 години от това знаменателно пътуване из Родопите с Хела и уроците на Дон Хуан. През това време пътищата често ме отвеждаха сред тези общности в много части на Балканите. Чудно ми е и на мен как се озовах и в Широка лъка след 20 години. За такива работи Франсоа Вийон пише „Къде е ланшният сняг?” Où sont les neiges d'antan?

петък, 10 септември 2010 г.

ХУБАВА РАБОТА, АМА ЦИГАНСКА!

„Хак ти е!”, доволно ми се изсмяха трима души, прекъсвайки моите обяснения как три циганки ме обраха насред Пловдив. „Не са ли гражданки от ромски произход? Нали си политически коректна”, „Намери си майстора, да видим сега как ще защитаваш мръсните мангали”. На 4 септември, в магазин на централната улица в Пловдив трите циганки ме обраха. Чух някой да вика „Кражба! Обраха ви!”, докато разглеждахме някакви дрехи с щерка ми Елена. Ципът на раницата ми зееше и веднага разбрах, че са ми взели пари. Полицаят дознател обясни, че съм първия човек, хванал джепчия, след като намериха откраднатите пари в циганките и те си признаха за кражбата. В събота вечер създадох много главоболия на ромския клан, на полицаите, които не вярваха на очите си и поне един час издирваха жената, която да обискира крадлите пред свидетел, защото човешките права на гражданите са нещо свято, нежели пък правата на ромите. Аз се настървих, защото на пъпа на Пловдив трите циганки разиграха голямо театро – първо, ме обвиниха в ксенофобия към циганите, макар че аз изобщо не отварях дума за етнос. Крадецът вика: „Дръжте крадеца!”. Запитах ги защо не работят, вместо да крадат, че ако дойдат да почистят апартамента ми, може да получат пари от честен труд. Най-наглата ме напсува и наруга, прати ме да припечелвам на околовръсното. Започнаха да ругаят и дъщеря ми. Когато дойдоха полицаите, един от тях ме извика настрани и ме предупреди, че сигурно ще ми предложат да ми върнат парите и най-добре за мен е да се съглася, за да не се занимавам повече. Нямаше и пет минути и едната крадла дойде и ми предложи сделка – имала един 120 лева за пазар, щяла да ми ги даде, че ми влизала в положение.
Следващото театро предизвика състраданието на дъщеря ми Елена, която повярва на лъжата, че наглото циганско момиче, която я напсува преди половина час, е сираче, баща й умрял от рак.
Като съм се хванала на хорото, трябва да го изиграя до край. Намериха 224 лева в едно от циганските момичета – естествено непълнолетното, което си е признало. Другите две са пълнолетни и няколко пъти са били осъждани, че даже и в затвора са били все за кражби. Кражбата стана пред очите на продавачка в магазина, която също даде показания. Полицаят прибра парите като веществено доказателство. По мои изчисления трябваше да има още 50 лева. Никой не се сети да ни предложи да ни откара в центъра на града, не ни предложиха и чаша вода дори. Отивахме на уикенд в Девин, съчетан с мое пътуване по работа, автобусните билети, които купих, „изгоряха”. Трябваше да търся хотел в Пловдив. Пропадна програмата ми. Разбрах, че е изчезнала и международната ми журналистическа карта. Живот!
Като се върнах в София, пратих писмо до Районна прокуратура в Пловдив да ми върнат веществените доказателства – сиреч парите, които са си мои, за които плащам данъци на тази държава. Търпя подигравките на мои познати как съм си намерила майстора с моята криворазбрана защита на човешки права. Аз съм номад по душа и съзнавам иронията на ситуацията.
Изстрадах израза „Хубава работа, ама циганска!”, която употребявам не за ромите, а за реакцията на полицията в този конкретен случай. Чудя се дали ще ми върнат парите, колко време ще ме влачат по дела в Пловдив, кой ще ми плати транспортните разходи и кога дъщеря ми ще дойде да ми каже, че е трябвало да приема циганската сделка, да избера по-малкото зло и да си тръгнем по живо по здраво. Разбира се, най-лошото е да не си видя парите, да вляза в допълнителни разходи, докато ме влачат до съда в Пловдив.
Ситуацията си беше клише! В центъра на Пловдив стана разправия, дойдоха много хора и заградиха циганките, за да не избягат. Всички съчувстваха на мен и дъщеря ми. Един мъж предложи да набият крадлите, възрастна жена се обяви за въвеждане на законите на шериата, за да спрат кражбите. Циганките започнаха да викат: „Вие, българите, обрахте банките!”. За да не изглеждам още по-нелепа в очите на джепчийките, не им казах, че аз самата имах спестовен влог в банка, която не съществува, а директорът – лъскав баровец с просребрени коси, изчезна някъде по света.
От някаква дебитна карта, изтеглих някакви пари, за да продължим до Родопите на другия ден. Стана ми мило, че в турското село Гьоврен ме попитаха дали имам нужда да ми помогнат. Приютиха ме в къщата си. В Гьоврен стари баби и малки деца се катерят из малки бахчи, пръснати по бърдата. Хората там се бъхтят да вадят картофите, които са основна култура на оцеляването в планината. Два различни свята! В моя свят са и моите приятели роми като Савчо Савчев например - хора, с които намирам общ език, независимо от култура, бит, етнос...
Миналата година на дебат по македонския въпрос в „Червената къща” някакъв младеж дойде и ме запита защо вече не пиша за ромите. Харесал му много мой репортажа за квартал „Столипиново” - циганската махала в Пловдив. Учудих се, че тази статия беше толкова отдавна, а някой все още я помни. Или по-скоро това е страничен ефект на мрежата – да пази всичко и някой съвсем неочаквано да попадне на стари текстове. Статията ми разказваше как последните българи напускат циганската махала в Пловдив „Столипиново”. През далечното лято на 2002 г. прекарах цял ден с ромите и с отчаяните българи в гетото. Българите ми показаха избитите асансьори, дограми, мръсотията, сред които съжителстват. Културната несъвместимост с ромите няма нужда от допълнителни обяснения. Слагам линк към този мой стар текст от 2002.


http://old.osservatoriobalcani.org/article/articleview/1035/1/43/