събота, 29 януари 2011 г.

РЕНЕСАНС НА ВИЦОВЕТЕ И ТОТАЛНО ПОДСЛУШВАНЕ

18 месеца след управлението на ББ наблюдаваме ренесанс на политическите вицове и тотално подслушване. Признавам, че изпитвам носталгия по комунизма единствено за вицовете за Тато, клапан за изпускане на парата от създалото се социално напрежение. Днес те се върнаха, има вицове за ББ.
Не са вицове, а анекдоти! Има съществена разлика – анекдотът е по истински случай, вицът е просто една красива художествена измислица. Не минава нито един ден, без ББ да не изтърси по някой и друг бисер. Шоуто върви по всички медии и основно в интернет, в ю тюб е пълно с клипове, форумите преливат с подигравки. Подслушаните телефонни разговори, които изтекоха в интернет, между ББ, Ваньо Танов и компания отразяват духа и манталитета на протагонистите. ББ е копие на Тато в образа му на Бащицата на нацията. Затова тези подслушани разговори изглеждат автентични. По телефона се назначават кадри, помага се на „нашия човек” в бизнеса. Най-големият бисер от тези разговори е вица за новата игра „ес ем ес за милиони” – пращаш си ЕГН-то и ако ти се обади Ваньо Танов, те назначават на работа в митницата.
В страната има огромно увеличение на броя на разрешените специални разузнавателни средства през 2010 година. В отчета на Софийска градска прокуратура се отбелязва, че са поискани 1000 специални разузнавателни средства повече, отколкото през 2009 година. Ръстът в Пловдив е 70 % повече, а за Шумен – 400 %.
Ренесансът на подслушването е финансово обезпечен с нашите пари. Всички ние сме донори, защото тази година МВР получи допълнително от държавния бюджет още 100 милиона лева. Парите за здравеопазване и образование бяха драстично орязани. Отново като в „доброто старо време” един учител взема в пъти по-малко пари от един полицай. Парите, които щедро се изсипват в шапките на военни, милиционери (щели да им правят и нови униформи!), пазванти от НСО, пишман-шпиони от ДАНС, изобщо на всякакви паразитно увеличили се структури, всъщност са нашите пари.
Няма антикризисни мерки, такива каквито виждаме, чуваме и четем, че се прилагат успешно в страните от „стара Европа”. Вместо това върви долнопробна пропаганда за теория на конспирацията срещу правителството на ГЕРБ. Държавните фондове щедро се изсипват за тотален контрол на гражданите, подслушвания, някои които дори нямат съдебно разрешение. Галените деца на режима на ГЕРБ са: милиционери, военните, за които вицовете никога не са спирали, и за паразитни и непрозрачни структури като ДАНС, НСО.
Психозата с подслушването започнаха двамата първи мъже на републиката. В нарушение на закона вътрешния министър Цветан Цветанов прочете демонстративно в парламента стенограми от подслушани разговори между лекари от малкия град Горна Оряховица, за които не е имало разрешение от съда. По този начин вътрешният министър се подстави над закона, който разрешава данни от специалните разузнавателни средства, каквото е подслушването, да се използват само за целите на наказателния кодекс и националната сигурност. В интервю премиерът Бойко заяви открито, че е мнителен и иска да следи действията на своите министри и затова е нормално да ги подслушват „профилактично”.
В тоталното подслушване са подслушвали и самия ББ! Така абсурдната комедия от грешки се превърна в бумеранг, който удари право в сърцето ББ.
Социолози и политолози като едни верни на партията стражи на демокрацията в стила на „доброто старо време” коментират неспадащата подкрепа на премиера-слънце, развиват теории за това, че има зло, има и по-малкото зло. Мнозина сляпо вярват, че само човек като ББ, с неговото минало на пожарникар, бодигард на Тато, на Царя, съдружник на Пашата, генерал, кмет може да се пребори с мафията и организираната престъпност. Засега обаче правителството предлага само зрелищен пи ар екшън, който се плаща с нашите пари, и цирка тотално подслушване. Няма осъдени за сериозни престъпления министри, депутати, олигарси. В това правителство също има „досиетата Х”, разпъват се чадъри над бизнеса на спонсори и „наши хора”. С парите от бюджета висши ченгета ни подслушват, нарушават гражданските ни права, за да разчистват терен за нечии бизнес интереси.
Да се радваме на по-малкото зло е минимализъм! Ние искаме ясни правила, а не Бащица, който да бди над нас! ББ и ГЕРБ дойдоха на вълната на протестния вот срещу „тройната коалиция”, спечелиха изборите триумфално и потънаха в амнезия за предизборната си програма. Засега промените са само тези, че едни ченгета се подменят с други, „наши хора”.

събота, 22 януари 2011 г.

БАЙ ГАНЮ – ШОФЬОР В НСО

В петък край Плевен станал лек пътен инцидент между кола на НСО и кола на гражданка. От НСО твърдят, че е станал неволно, че колата на Яна Петрова рязко завила вляво и двете коли се закачили. „В момента, в който джипа ме изпреварваше, приближи максимално до мен, ожули ми вратата - лявата на колата, огледалото се сви и се прибра навътре, показа се една ръка от прозореца, която удари с юмрук по тавана. Всичко стана за броени секунди, даже не можех да осъзная какво се случва", разказа потърпевшата Яна Петрова пред БНТ.
Това е един от малкото инциденти с коли на НСО, които не се покриха. Преди година имаше катастрофа на колата на военния министър. Проблемът не е безобиден, свързан е с критериите за наемане на персонал в НСО – Националната служба за охрана, наследник на тодорживковото УБО. Днес с допълнителните бонуси и с по един пищов днес тези еничари на номенклатурата са по-разпасани от байтошово време.
Да удариш с юмрук! В нашата мила родина в НСО се назначават хора с връзки, които щом се качат на луксозна кола и хванат пищова, почват да си избиват комплексите.
Наскоро сърбах попарата на един такъв Бай Ганю, който в отсъствието на своя шеф, на своя глава, се отби да прави шопинг в два града и да яде някакъв специален джигер, после мина през половин България, за да не се мъчела някаква негова приятелка да пътува с автобус. Разбира се, горивото беше държавно. Гавазинът парира протестите ми с това, че ми мислел доброто – покрай него и аз да се уредя с евтино “Версаче” и “Гучи”. Изнервен от моите ехидни подмятания, той удряше върху скоростния лост: “Е, няма да е на твоето! Няма!” Не знам през какви психологически тестове е преминал този човек, но изведнъж се заинати, стана агресивен и демонстрира онова, което Достоевски нарича административен възторг. Този човек носи и оръжие, значи иде реч за държавен служител.
Всеки гражданин може да се “наслади” на милата картинка, която представляват шофьорите от НСО, ако мине през карето зад Президентството – скупчени като ято как люпят семки в или до луксозни коли, изтупани в елегантни костюми (тази група покрай всички привилегии има и безплатни дрехи).
Случвало ми се е да се убедя от собствен опит, че бодигардове и шофьори на политици от съседна Румъния говорят приличен английски. Такива в Булгаристан не съм срещала. Масовият типаж шофьор от НСО поназнайва 4 – 5 лафа на английски, които гарнира с ръкомахане. Силата му обаче е в друго нещо – да гони келепира, да разказва гръмогласно вицове с казармен хумор, да ругае, дори да псува, да люпи семки. Разбира се, не в присъствието на големия началник, а на някоя “дребна риба”, която няма пищов, нито специална карта и безплатно гориво, което се отчита по непрозрачни критерии. Така всеки комплексар с връзки, на който са дали специална карта, луксозна кола и пищов, почва да удря с юмрук .
Привилегиите не умряха след падането на комунизма през 1989 година! Особено в НСО, наследника на тодорживковото УБО – служба, обвита с липса на прозрачност. Манталитетът на голяма част от гореописаните гавази не са е променил, а процъфтява и се подхранва от връзкарството, което явно е основен фактор за назначаване на персонал в тази нереформирана и непрозрачна система.
Народната полиция ни пази! 20 години след падането на тоталитарния режим в България има реставрация на привилегиите, милиционерщината и подслушването. Правителството на Бойко Борисов е соц, много соц, като гласува 100 млн. допълнителен бюджет на МВР. С тези пари България заприлича на „Биг Брадър”, подслушва се тотално. Пари за култура и наука обаче няма!
Обществените пари потъват като в пясъка в репресивни структури като МВР, ДАНС, НСО, които вече са заприличали на паразитните институции от соц. времената. Днес дори обикновен полицай, дори гавазинът от НСО получава заплата, плюс бонуси и привилегии и тути куанти в пъти повече от един учител. Така беше и в соц. времената. Полицаите, гавазите получават сигурни гарантирани пари, плюс осигуровки, които плащаме ние. Вместо да реформира репресивния апарат на МВР и НСО, държавата изсипва един вагон пари за щедри заплати на тъмни балкански субекти, които се държат като еничари.
Нашите пари трябва да се харчат за по-добро образование и образование. Пиша тези редове като обикновен гражданин и родител, който години наред спонсорира с личните си пари училищата, в които учи дъщеря ми. Както всички родители, впрочем. В основното училище спонсорирахме обзавеждането на цял кабинет, сега в гимназията продължаваме да даряваме.
В условията на криза онези, които имат най-много привилегии – военни, полицаи, еничари от НСО, драпат със зъби и нокти за запазване на заплати и бонуси. Не съм наивна и знам, че те едва ли ще бъдат намалени. Номенклатурата има интерес да назначава персонал, точно от типа Бай Ганю Балкански.

четвъртък, 20 януари 2011 г.

СЕКС ТУРИЗЪМ

Кои са жените пуми

Тунис като известна дестинация за секс-туризъм на зрели жени, които на български наричаме “стари чанти”, беше една от темите на известното магазинно предаване “Специална анкета” ”ENQUETE EXCLUSIVE” на френския канал M6 на 19 януари. Признавам си научих нещо ново за тази интересна страна, а също и за жените пуми, които ясно афишират своята сексуалност и освободеност.
Тези сексуални хищници на английски и френски се назовават cougars. Думата cougar буквално означава пума, пантера, а на жаргон - 40+ годишна жена, която ходи на лов за млади мъже из нощните клубове. Това е масов спорт в САЩ. 1/3 от жените в САЩ от 40 до 60 години ходят с два пъти по-млади мъже, там даже има конкурс Miss Cougar, татуировки с пума. Този жаргон е свързан с марката автомобил Ford Cougar от 1967 година, модел, който може да измине хиляди мили, но който е добре разработен и на който може да се разчита за дълъг път. Терминът идва от хълма на Холивуд, където кипи трескав живот. Богати американки живеят точно на хълма и слизат на лов за млади 20 – 25-годишно “агнешко”, това са млади сервитьори, бармани, актьори, бедстващи музиканти и студенти или просто младежи, които искат да бъдат почерпени от дамите, а защо не и да се позабавляват в луксозните им къщи.
Физически те са привлекателни, в тази категория са Джоан Колинс, Деми Мур, Шарън Стоун и, разбира се, Мадона. Някои имат постоянна връзка с мускулести 25-годишни младоци.
Има и по-възрастни жени пантери, французойките, които наближават 70-ия си рожден ден, предпочитат за секс туризъм курортите на тропиците. Според репортажа по M6 ловът на пумите французойки е цяла индустрия в страни като Доминиканската република и Тунис. Тези жени са самотни, но те не искат да имат връзки с мъже на тяхната възраст, първо, защото повечето са заети, и най-вече, защото мъжете от тяхното поколение са с шкембета и плешиви. Секс-туризмът не е проста размяна на секс срещу пари. Повечето възрастни жени търсят любов. Мъжете, т. нар. “агнешко”, рядко афишират, че проституират, макар че живеят от щедростта на своите западни любовници.
Като жиголо допълват доходите си мнозина млади мъже в Тунис, двуезична страна, в която освен арабският официален език е френският. Малката средиземноморска страна има фантастични плажове и курорти: Хамамет, Набьол, Сус, пристанището Ел Кантауи, екзотичния остров Джерба, артистичното село Сиди Бу Саид с наргилджийницата на върха на хълма, където известният арабски поет е съзерцавал морето.... Дюни, безкрайни плажове с бял пясък, жежко слънце, изумруденото море върви с още нещо, което се предлага на всяка крачка – мъжете жиголо. Това не е тяхната основна професия. Повечето младоци работят в сферата на туристическите услуги като бодигардове, сервитьори, пикола, а същевременно практикуващи за тръпката и най-вече за скъпи подаръци и виза за Франция изкуството на съблазняването на възрастни френски пуми. Това е цяла една паралелна икономика, в която участва не само тунизийският жиголо, но и цялата му фамилия.
Тези отношения обаче често могат да завършат зле за жените пуми. В Тунис има доста случаи на “ужилване”. Френският канал проследи историята на 67-годишната Майва от Париж, майка на три деца, която горчиво съжалява за изгубената си любов в Тунис. Тунизиецът Мохамед, 30 години по-млад от нея, я съблазнява, тя започва да плаща като луда огромни сметки за какви ли не подаръци. “Обичам те лудо, извинявай за закъснението.... Обещават да ти дам цялата радост и любов, която заслужаваш”, чете пред М6 писмо от своя млад възлюбен Майва. Тя се готви за сватба, но женихът никога не идва, умира в катастрофа. Майва е съкрушена, даже отива на гроба му в Тунис, роднините на Мохамед я успокояват.
Всичко това се оказва фалшиво. Този вид дребен семеен бизнес продължава, защото друг млад мъж от фамилията утешава Майва. Заради него тя тегли кредит от 20 хил. евро, за да започнат съвместен бизнес. Купува две коли, които да дават под наем.
Майва така и не вижда колите. Но по интернет с нея се свързва Астрид, 44-годишна жена, която ражда бебе от същия този Мохамед. Тя също плаща сметките му в Тунис и то няколко седмици, след като фамилията му разиграва театралната смърт пред Майва.
Кани Мохамед в Париж, а там чаровният принц се превръща в жаба. Астрид разбира, че е била “ужилена”.
Астрид основава организация за превенция на случаи на емоционална ужилване от тунизийски мъже. Пред M6 тя коментира, че туристическите агенции рекламират само едната страна на Тунис, а нейната организация показва капаните, които дебнат жените в тази екзотична страна.

Част от репортажите на сайта на М6

http://www.m6.fr/emission-enquete_exclusive/

неделя, 16 януари 2011 г.

ПАДНА ТУНИЗИЙСКИЯТ ТАТО!





Тунизийците прогониха най-сетне техния Тато. Президентът Зин Ал Абидин Бен Али, бащицата на нацията, след почти 24 управление тоталитарен режим рухна.
Имам особена тръпка към тази малка страна от Магреба, мястото, където растат поне 5 вида жасмин, от който любимият ми ухае само през нощта. Там минаха две години от живота ми, роди се дъщеря ми, изобщо Тунис не ми е безразличен.
Когато се заселих в Тунис през 1994 г., бях смаяна от броя на полицаите, които са на всяка крачка и от култа към личността на президента – образът на Бен Али висеше навсякъде – по големия бул. „Мохамед V” до най-малкото дюкянче на „Авеню дьо ла Либерте” в столицата. Тунис е светска държава. Бен Али, който е един от близките сътрудници на Бургиба (нещо като Георги Димитров в националната митология на тунизийците), провеждаше прозападна политика. Бях поразена от уважението на тунизиеца към възрастните хора, бременни жени и любовта, с която отглеждат децата си. Повечето ми приятелки в Тунис имат по 3 – 4 деца!

На Франция и на САЩ им харесваше тоталната война на ислямския фундаментализъм на Бен Али в Средиземноморието. В Тунис ислямът няма толкова голямо значение. По време на постите в периода на Рамадана например в столицата, а и по провинцията си пиех кафето през деня заедно с куп пушещи и пиещи кафе тунизийци. Просто тези заведения пускат щорите по време на поста и вътре се яде, пие, пуши. Така и не свикнах впрочем с италианския тип малко кафе, което се пие на крак и е толкова силно, че те удря в петите. В страната алкохолът е безбожно скъп, но се продава в магазините в определени два дни седмично и наша милост се редяхме на едни дълги опашки с местните сладури. По хотелите алкохол се сервира денонощно. Впрочем в столицата Тунис има специални алкохолни турове на либийци, които идват и на секс туризъм. Мъжете от Либия обсаждаха хотелите на тумби и се разпознават по това, че носят калеври на бос крак.
Тунис има много по-развит туризъм от категорията low cost, отколкото България. Още през 1994 г. икономиката беше много по-развита от българската. Услугите на туризма в Тунис са на много по-високо ниво от тези в България. За французите от средната ниска класа това е най-евтиният вариант да почиват на Средиземноморието. Много французойки ходят на 3-дневни турове естетическа хирургия за уголемяване на бюста, отсядайки в луксозен хотел на брега на Средиземноморието в Хамамет или Сус.
Страната е била френска колония и този прекрасен език е официален език наред с арабския. Дори обикновените хора и в най-далечните селища на Тунис имат хубав френски. Повечето говорят и италиански, в страната има все още голяма колония от италианци. Сравнението с България също е доста тъжно - Все още у нас хората гледат с телешки възторг на някой, който говори два езика, без да си дават сметка, че ако въпросната особа се яви на интервю за работа, ще се провали с гръм и трясък (недоразумението Румяна Желева).
Моделите на икономика имат много общи черти – и Тунис, и България имат кланово патриархална структура. Неслучайно авторитарните режими (Тато и Бен Али) в двете страни виреят десетилетия наред. Икономиката и в двете държави е в ръцете на роднини и приятели на бащицата, предимно „назначени” бизнесмени.
Контрабандата процъфтява и в двете държави. През 90-те години френският „Монд” публикува разследване за брата на Бен Али, замесен в контрабанда с цигари. Преди 3 години френският канал излъчи журналистическо разследване за изчезването на луксозна яхта от пристанище на о. Корсика, открадната от престъпна група, в която участва и крупен бизнесмен от Тунис, братовчед на президента Бен Али. Яхтата бе намерена на пристанището в Сиди Бу Саид, курортно селище край Тунис.
За контрабандата в България няма да пиша, тя е безкрайна. Един приятелски кръг се сменя с друг приятелски кръг. След мутробарока живеем в бодряческия оптимизъм на пожарникарските другари – Лъчо Мозъка, ЦЦ, цецки, фисоски (тази мадама няма как да се пласира и в Тунис, където няма особена конкуренция, защото жените не са хубавици. За справка президентшата Лейла). Говори се само за неща, които ще станат в бъдеще време. Изобщо соцът е жив!

Режимът на Бен Али гарантираше две думички, които са мантра на западния свят – стабилност и сигурност в Средиземноморието. Неслучайно в интернет има клипове, в които Бен Али се прегръща със Сарко, френският президент изговаря празни думи за дружба и приятелство, на музикалния фон на интернационала. Западните държави имат икономически интереси и досега Бен Али беше техния watch-dog. Опозиционно настроени тунизийци обаче не харесват двуличието на Запада, сляпото копиране на ценностите му. Впрочем през 1994 Тунис вече беше в капна на потребителското общество – моловете вече бяха построени, народът граби стоки на лизинг, плаща с кредитни карти и чекове луксозни стоки, които не са му от първа необходимост... Мои приятели тунизийци смятаха, че това акцентиране на западните ценности задушава местната идентичност. Имах познати от севера, които бих определила като по-консервативни във възгледите си. Един ден с изненада ми обясниха, че са онова, което Бен Али заклеймява като „ислямски фундаментализъм”, за да разчиства пътя си от политическата конкуренция. Клишето обслужва авторитарния режим. А всъщност основният проблем на страната не е национална сигурност, а социална сигурност, равни възможности за всички, работа и качествен живот.

Свобода на медиите в Тунис на практика не съществува. В. „Ла прес”, издаван на френски, е тяхното „Работническо дело”. Разбира се, и там излиза по някой „критичен материал”, но всичко е контролирано от Министерството на информацията. Голяма част от елита живее във Франция и това влияе по някакъв начин на процесите в родината им. Ако цензурата контролира всичко в Тунис, има мрежи на роднини, приятели, интернет платформи, които не могат да бъдат овладени.


Промяната, която беше неизбежна в Тунис, се случи благодарение на интернет платформите. В You tube, facebook, опозиционни сайтове и форуми е пълно с музикални клипове срещу Бен Али. Прави впечатление, че голяма част от рап песните срещу президента са на арабски език. Преди време всичко това предизвика експлозия. Интернет и новите платформи за обмен на информация, блогърите изиграха основна роля за свалянето на режима. Стихийният социален бунт обхвана страната на север и на юг, към Габес.
Наблюдателите сега се питат дали Тунис няма да поеме по пътя на хаоса и да залитне към някои фундаментални принципи на исляма. Аз обаче се питам не е ли време местните хора да бъдат оставени сами да решат съдбата си, а не да живеят като заложници на ценности, които са удобни на Запада, но които не правят живота им по-добър и хармоничен?

Моя снимка от столицата на Тунис, католическата катедрала, когато на посещение беше папата. На 200 метра от паметника на големия пътешественик Ибн Калдун, близо до любимата ми казба

Карикатури на Лотфи Бен Саси, който е тунизийския Комарницки. Художник с невероятно чувство за хумор в сатиричните си рисунки, в текстовете си и изобщо в живота.

петък, 14 януари 2011 г.

ИЗ СКОПСКА ТОРБЕШИЯ











Югозападно от Скопие в поречието на Маркова река живеят мюсюлмани в областта, отбелязана на географската карта като Торбешия. Районът е познат също и под името Каршияка и в съседство с албанските села са пръснати следните торбешки села: Долно Количани, Пагаруша, Цветово, Умово, Елово и Държилово. Торбешия е заключена между планините Сува гора и Караджица, Даутица и Голешница, р. Вардар и Водно. Според македонския изследовател Ниязи Лиманоски те са преселници от Долно-реканската торбешка област през ХVІІ – ХІХ век от селата Жировница, Видуше, Болетен и други.
В днешна Република Македония Торбешия обхваща община Студеничани и части от общините Сопище и Зелениково. В Торбешия живеят торбеши и албанци.
Торбешията днес наброява около 20 хил. жители, от които около 15 хил. албанци, 3800 турци, 1662 бошняци и 362 македонци. Торбешите са помаците на Република Македония – ислямизирани по време на Османската империя славяни. Наричат се нашенци. През последните десет години, и особено през последните 5–6 години върви мощен процес на турцизация на торбешите в Скопска Торбешия. Процесът се осъществява предимно чрез образование на турски език. Голяма част от турците, албанците и бошняците всъщност са торбеши. Областта се обезлюдява поради миграция на торбешите в Турция, която е най-масова в края на 50-те години на ХХ век.


БУРСА: ИРФАН СИ СПОМНИ НАШЕНСКИ

Пътешествието ми в Торбешия, Скопско, всъщност започна от Бурса. Наричат този пъстър двумилионен град в малоазийската част на Турция “гяур Бурса” заради компактната маса мюсюлмани, заселили се тук от европейската част на Балканите – български турци, помаци, бошняци, торбеши от Македония, горани.
Известната песен “Махмуд се готви за Турция” е най-известна гурбетчийска песен на торбешите. Някои не само са останали в Турция, но са забравили и нашеския. Като Ирфан, който преселил в Бурса от торбешкото село Цветово Скопска Торбешия през 60-те години на ХХ век. Срещнах Ирфан Шен през лятото на 2009 година на конференция, организирана от Федерацията на балканските турци “Балгьоч”. В момента той е пенсионер, работил е като чиновник. През 1961 г. навръх Нова година семейството му се преселва от село Цветово, Македония, в Турция. Повече от половината нашенци от Цветово са се преселили в Турция.
В Цветово са торбеши, нашенци, но Ирфан е забравил нашенския говор. Нарича селото си “Цветова”. Говорим на турски, от време на време той изрича някоя дума на нашенски. Според него в Тетово също имало торбеши. Ирфан се мъчи да се сети за имената на други торбешки села, но се затрудни и това го смути.
Питам Ирфан какъв е майчиният му език – македонски или нашенски, и той веднага отговаря “нашенски”. Учил го е от дядовците си. Разказът на Ирфан започна на турски език, с преводач:
“След мен децата не знаят нашенски, бъкел не знаят... Направихме грешка, голяма грешка. Малката ми дъщеря сега учи администрация, второ висше в университета в Чанаккале. Тя беше научила доста неща от баща ми, говореше с него на нашенски. Всичко свърши след кончината на баща ми. Престанахме да говорим на нашенски и дъщеря ми забрави дори това, което знаеше. Ние също престанахме да говорим на нашенски дори с приятелите си. Говорим си на турски език. Когато не говориш един език, лесно се забравя.
Като кажеш традиции, откъдето погледнеш, 60% от тях са забравени. Не са забравени само традициите на нашенските сватби. В Бурса правим сватбите със зурни и тъпани. Жените ни носят традиционни носии на сватбите. Поръчват си “ношни” от Македония. За сватбата на голямата ми дъщеря поръчахме традиционна нашенска носия от Македония. Много ми е мъчно, че по-младите забравят старите традиции и езика. До 1980-1985 г. жените продължаваха да пеят песните ни, но сега всичко се забрави. Едновременните носии и сегашните са много различни. А и трудно е сега да кандърдисаш младите да облекат стара “ношна”. Не мога да накарам малката ми дъщеря да облече нашенска носия.
Едно време тук, в Бурса, правехме сватби с “ношни”, имахме фолклорни групи, които пеят нашенски песни, облечени в нашенски носии. И двете ми дъщери танцуваха в такива групи, но носеха носиите само на концертите. Сега “ношната” се носи само една вечер на сватбата – обличат се шалвари и шамия.
Преди сватбата беше по една седмица. Почваше се понеделник, вторник имаше веселба, сряда се месеха питите, които се ядяха следващия понеделник. Сряда е нощ с шалвари. Четвъртък е веселба, петък – къносване. При мъжете веселбата почва събота следобед. В неделя се взема булката, едно време я качваха на кон, сега – на кола. Спомням си как току-що бяхме дошли в Бурса и дъщерята на съседа се омъжи, взеха я с файтон, нямаше коли по онова време. На мен ми беше интересно тогава, не бях виждал кола. Имахме шарена талига, украсена с орнаменти. През 60-те години на ХХ век така се правеха сватбите. Неделя вечер е нощта на зетя – групата, която е довела булката, идва за втори път, вика невестата, зетят й подарява накити вкъщи, след това излиза и се присъединява към веселбата. Почват да бият тъпани и да свирят зурни, свирят специална музика за младоженеца, той дава пари на музикантите. След това гостите се нагостяват. Това е нощта на зетя, неговите близки приятели отиват и се веселят. Понеделник сутрин булката и зетят се хранят един друг с питите, черпят и гостите...
Празнувахме и Джурджевден. На този ден момъкът прави подарък на годеницата си, както и на Байрама. По мое време така се ходеше, сега нищо не остана от тази традиция. Като се сгодих за моята девойка, майка ми й гостуваше на всеки празник с подарък – Нова година, Байрам, Джурджевден.”

Докато си спомня за младостта си и за своето село в Македония, Ирфан произнася отделни думи на нашенски. Възрадва се като малко дете, че си спомня нашенски и няколко пъти повтори: “Како се викаш? Како си? Арна си?.. Нашенци се викаме.”
Ирфан се развълнува. Той не си спомни имената на торбешките села в Македония и това го смути. Петдесет години забрава! На сбогуване ми заръча, ако отида в Македония, да се обадя на неговите роднини в Скопие. Те са му идвали на гости в Бурса, чуват се по телефона, но Ирфан не ги е посещавал в Македония. Говорят си на турски език, а не на нашенски. Така станало, че прекъснал връзката с родното Цветово. “Минали са петдесет години, хич не сом бил в Македония, в селото ми. Нищо не знам за това място. Много искам да отида там, да видя къде съм се родил”.
Сбогувам се с Ирфан и си мисля колко простичка може да бъде понякога мечтата на човека. Прилича ми на малко дете, което не може да се нарадва на първите си думи.

СКОПСКАТА ЧАРШИЯ: НА ЧАША ВИНО С ИСЛАМ

След около една година в столицата на Република Македония откривам братовчеда на Ирфан по майчина линия Ислам Адиловски, роден в Скопие, родителите му са от село Цветово, Торбешия. Работи в театъра и операта, хобито му е пешеходен туризъм, планинарство, гъбарство. На пръв поглед особняк и малко дръпнат по характер, в последствие се оказва добряк, който държи да ме настани в хотела, да ме разведе из старата скопска чаршия и да ми покаже дюкяните на торбешите и гораните. В малка сладкарница, в която младо момче овалва локум в пудра захар, разпознавам снимката на село Брод, заела почти цялата стена. Пак на пъпа на старата скопска чаршия е кебапчийница “Дестан”, която е на горани от село Брод, малко по-надолу е кебапчийница “Братство”, собственост на нашенец от същото село в Призренска Гора, Косово. Ислам държи да ме заведе до спирката на маршрутката до село Количани, за да се убеди, че няма да се объркам на другия ден, когато тръгна за Торбешия. Гостоприемството и дружелюбността на нашенци не се е загубила дори в по-големия град.
С Ислам разнищваме идентичността на торбешите на бутилка вино. Той се смята за турчин, вкъщи говори на турски, ходи много рядко в селото на родителите си Цветово. Според него в Торбешия мюсюлманите живеят в следните села: Държило (150 къщи), Елово (торбеши и албанци), Цветово (торбеши, 120 къщи), Долно Количани (торбеши, които се смятат за турци), Умово, което не съществува вече, защото цялото население се е изселило в Измир, останала е само джамията. Албански села в околината са: Драчевица, Въртекица, Рамни Габер. Според Ислам торбешите мигрират масово в Турция през 50-те – 60-те години, вероятно защото властите накарали мюсюлманките да си махнат фереджетата някъде към 1948 г.
Бащата на Ислам, Ариф Адил (роден 1922), бил учител и деловодител. Фамилното му име е сменяно, “както духат ветрищата”. Самият Ислам не изпитва потребност да сменя презимето си и го оставил да завършва на “-ски” . Описва торбешите като честни и почтени, трудолюбиви мюсюлмани, които се самоопределят като турци, говорят турски. В Торбешия те се препитават предимно със земеделие и животновъдство – гледат тютюн, ягоди, праскови, овце и крави. Ислам разказва, че в Торбешия празнуват мюсюлмански празници и Джурджевден на 6 май, който не е християнски празник, защото турците също го празнуват като Хедерлез на 6 май. В Торбешия не празнуват християнски празници, подчертава той. Торбешките сватби са със зурли и тупани, със специални булченски “ношни” (носии), невястата е на кон. В Торбешия има текке в селата Количани и Пагаруша.
Към нашата компания се присъединява Кики, приятел на Ислам – православен македонец с български паспорт. Колкото повече вино се лее, толкова по-откровен става разговора за македонците и българите. “Сигурно имам полубрат или полусестра някъде из България”, шегува се Ислам и обяснява, че по време на бивша Югославия бащата му пътувал твърде често до България. Уточнява, за да може, който не е разбрал, да е наясно: “Баща ми беше женкар и ходеше по жени в България, жими, виждал съм, че паспортът му беше пълен с печати от България. Лъжеше майка ми, която беше простовата селска жена, че ходи на конференции.”
Исламовият другар Кики обяснява, че преди 30 – 40 години е имало масов секс-туризъм на македонските мъже в България. “По онова време през 70-те години българките бяха много евтини жени, защото България беше много бедна. Можеше да имаш българка за пакет дъвки и за найлонови чорапи”. Започвам да се чувствам неловко, както се казва без вина виновна, но Кики ме успокоява: “Сега е по-различно, България дръпна напред, но пак чувам, че нашите хора пак отскачат до България заради хубавите българки.”
Разделяме се, без да подозирам, че още на другия ден ще намеря още по-пресни свидетелства на мъже от Торбешия за феномена българска жена.

Цветово: Торбеши, турци или „прави албанци”

Пътувам към село Цветово, Торбешия, община Студеничани, по време на Рамазана през горещ августовски следобед на 2010 година. Селото е само на 30 км от Скопие, но през лятото няма директен автобус, нито “комби” (маршрутка), затова вземам такси. Пътят минава през Драчевица, после през Студеничани, което се оказва добре уредено село, прилича на вилна зона. Започваме да се катерим змиевидно 6 – 7 км в планината и след половин час стигаме до Цветово - малко село с каменни и плетени къщи, кацнало на 900 метра надморска височина. По целия път няма жива душа, а преди селото виждаме деца да берат боровинки, отстрани са се надвесили малини и къпини. Из селото се срещат планински коне, натоварени със сено, златист тютюн съхне и украсява като бижу фасадите. По улиците не се виждат жени, повечето са по къщите и нижат тютюн.
В днешно време в Цветово постоянно живеят 800 души, заедно с изселените в Скопие жителите са общо 1200 души. Селото се слави с вкусните ягоди, които отглеждат цветовци. Местните гледат хайвани, около 500 овце и 300 крави пасат из планината Караджица. Мнозина мъже се препитават в Скопие, предимно с тежък физически труд.
Тръгнах към Цветово с податките отпреди повече от един век на етнографа Васил Кънчов, когато тук имало 450 българи мохамедани, а също така да намеря къщата и роднините на Ирфан от Бурса. Какви хора живеят днес в Цветово?
От джамията в центъра на Цветово излиза група от около двадесетина мъже, тъкмо е свършил обедният “намаз” (молитва в исляма). Сред тях се откроява ходжата Сюлейман Бектеш, 40-годишен. Представям се коя съм и обяснявам целта на моето посещение в селото, проучване на торбешите. Ходжата напористо взе да обяснява, че в Цветово живеят турци. Изглежда авторитарен, тонът му не търпи възражение. Мъжете от групата очевидно не искат да скършат хатъра му, но все пак двама дядовци, които също излязоха от джамията, плахо казват нещо съвсем друго. Като торбеш се определя възрастен селянин, като подчертава, че не знае турски език, майчиният му език е македонски. “Ние сме торбеши, македонци”, обяснява дядо Асан, който носи бяла капа и е хаджия. Друг мъж се самоопределя като турчин, но когато го попитах дали не е торбеш, той се учуди: “Торбеш съм, не е ли едно и също?”. Дядо Рамадан, 85-годишен, е категоричен: “Тук сме мюсюлмани, не говорим турски, говорим македонски. Така ни викат торбеши, македонци сме. На сватбите пеем македонски песни. Турци има само в Турция.”
Ходжата Сюлейман е неумолим, че всички в Цветово са турци. В разгара на Рамазана всички местни мюсюлмани постят, но аз съм гостенка на селото и ходжата ме кани на кафе. Къде другаде, ако не в местната “чайджилница”, която се оказва кокетно заведение с панорамен поглед към девствената природа. Табела с името на селото има само на “чайджилницата”.
Ходжата Сюлейман с гордост подчертава, че дядо му е бил 20 години кмет, а също и османски войник в Сана, Йемен, три години в „Топкапъ” сарай.
“Турско кафе в турско село ще те черпим”, настоява на своето ходжата и обяснява идентичността на местните хора: “Това не са торбеши, а „тюрк баш”, глава на турците, чисти турци, ама са го изкривили на торбеш, после го преправили на “дорт беш” (четири – пет на турски, бел. авт.). Това се изкриви от 1912, тук дойде България, Сърбия, Югославия, Тито, комунизъм. Много работи се измениха нарочно.”
Ходжата е учил средно училище „Иса бег медресе” в Кондово. Той не е съгласен с названието Торбешия: „На картата пише Торбешия, ние сме мюсюлмани, в течение на времето още от времето на османлиите хората тук са говорили на турски, после са асимилирани и затова днес сме изгубили турския език, говорим македонски. Затова на картата още от времето на комунизма и сега в новата македонска държава е записано Торбешия. Всъщност това е Каршияка, населена с турско и албанско население. Не ни дават да учим на турски език, асимилират ни. В селото в училището се учи на македонски език, децата учат турски в Скопие, пътуват от Батинци с “комби”.
На свой ред аз обяснявам, че преди повече от 100 години Цветово е описано от българския етнограф Васил Кънчов като село, населено с българи мохамедани. Тогава не е имало македонци. Ходжата не отстъпва: “Не са българи, а турци. Нашето село е на 480 – 500 години, датира още от османския период, то е турско село, но в течението на времето са го асимилирали комунистите. Не са давали да се говори на турски, в училище са наложили да се учи на македонски, български, сръбски, като са били България и Сърбия... Българи има в източния дял на Македония – Струмица, Виница, Делчево. Тук не сме македонци мюсюлмани, ние сме турци мюсюлмани, 500 години в статистиката сме записани като турци.”
Ходжата разказва, че цветовци правят сватбите си със зурни, тъпани, дайрета, повечето песни, които се пеят, са на турски и албански, има и на македонски, напоследък най-вече “жива свирка”. В традиционната сватбарска носия жените носят шамия, сега слагат капа. Мъже и жени стоят башка, веселието трае три дни и струва към 8 – 10 хил. евро. Изселниците в Турция живеят най-вече в Бурса, Истанбул, Измир. В селото няма “корзо” (стъргало), нито интернет, “чайджилницата”, запазена мъжка територия, е местния форум.
Според ходжата има две предания за хората, които са се заселили в Цветово: “едното е, че са дошли преди много векове от Коня, Турция, преди Османската империя, второто е на македонската държава, че са дошли от граничните зони с Албания, от Дебър, Река, р. Радика.”
Албанските села в околината са: Студеничани, Морани, Батинци, Батишка река, Църн връх.
Таксиметровият шьофьор албанец (Хайрула Билали) наблюдава с любопитство разговорите ми с хората в Цветово. Той има съвсем друга версия за това какви хора са се заселили тук. Според него в Цветово са дошли албанци от Реканския дял, Дебърско, до границата с Албания: “Тези албанци са дошли от други краища, бягайки по планините, за да не приемат исляма. В този дял е имало много албанци католици и православни. Те са бягали от исляма, и са дошли по тези места, но тук са ислямизирани. Ние сме били католици, например в моята фамилия ислямът е от 200 години.”
Братът на ходжата също настоява, че в Цветово живеят турци. Някои местни жени знаят турски, други – не. Всички млади хора говорят турски език, ходят на курсове.“Преди 3 – 4 години поискахме да учим турски език, но властите не ни дадоха. Тази година сме готови да бойкотираме училището, няма да пуснем децата в училище, докато не ни позволят да учим на турски. Албанците по този начин успяха много. Турците в Център Жупа (Дебърско – бел. авт.) успяха да си извоюват образование на турски, при нас протакат и бавят работата.”
Децата от първи до осми клас учат в местното селско училище, продължават горните класове в Драчево и Скопие. Трима души за завършили верско училище в Турция, сега следват в Тетовския държавен университет.
Ходжата обяснява, че на изборите местните гласуват главно за турската партия и за албанските партии, слабо за македонски партии. Понеже турските партии са малки, имат само един депутат в парламента, нямат сила да въздействат и всичко зависи от Тетово, където са албанските партии.

Посочват ми къщата на Ирфан от Бурса, кацнала на един склон – бедна, схлупена и занемарено. Комшиите изобщо не го познават, неохотно посрещат моите въпроси. Съседка от съседната къща обяснява: “Ние сме турци, но говорим македонски, не знаем турски”, после се шмугва в дома си. Излиза мъж, далечен роднина по майчина линия на Ирфан, обяснява, че не поддържа никакви контакти с него.
Докато снимам из селото, ходжата не се отлепя нито за миг от мен. На изпроводяк машинално му подавам ръка за довиждане, ала той се дърпа като опарен: „Извинете, но не е прието да ви докосвам, защото сте жена”. По пътя към Скопие, таксиметровият шофьор не можеше да се начуди на поведението на ходжата: „Как е възможно да се държи така към жена? В Корана пише, че към жената трябва да се изрази почит, уважение, а той дори не поиска да се ръкува?! Този ходжа нарочно държи хората под своя контрол, изолира ги и спира напредъка. Според исляма истинският мюсюлманин почита жената, уважава я, а ходжата отказа да се ръкува с теб.”
Шофьорът албанец от Скопие продължаваше да настоява, че това население са „стари албанци”, даже ходжата му споделил, че наистина са албанци, приели исляма, но нарочно поддържа версията, че са турци, защото има личен интерес да го прави. Развълнуван от пътуването до Цветово, моят спътник албанец започна да разсъждава геополитически: “Тези хора и те самите не знаят какви са – албанци, турци, македонци или българи. В Македония само ние, албанците, знаем какви сме. В Македония албанците сме фактор, но македонците искат да ни държат по-ниско от тях. Ако не влезе в НАТО и ЕС, Македония ще се разпадне, етническите граници вече са определени. Македония е като Косовария. В Косово има косовари, но те всъщност са албанци, в Македония има македонци, а всъщност това са българи.”

Чайджилницата в Долно Количани: „Ние сме турци”

Долно Количани е в Торбешия, на двадесетина километра от Скопие. Първото голямо село от македонската столица към Торбешия е Драчевица, арнаутско селище, след което по черен път се стига до торбешкото село Долно Количани. Често срещана картина по черния път е забрадена с шамия жилава балканджийка и мъжа й да пъплят с магаренце, натоварено с кош, закрепен с въже. Някои се движат с малък трактор. Торбешите са добри земеделци и това личи от крайпътните ягодови полета, праскови дръвчета и бахчи с тютюн и сушилни. На 1 – 2 км по-високо се намира Горно Количани, населено с албанци.
До джамията в Долно Количани се намира „чайджилницата”, запазена мъжка територия, своеобразна агора, където пътешественикът може да намери информация от първа ръка за селото.
Долно Количани има 300 къщи, около 1800 жители. В мезарите има гробове на 550 години, които са турски. „Ние сме турци”, са категорични мъжете. „Помаци в миналото, в новата история всички тук се пишат турци”, уточнява възрастен човек. „Откакто се формира държавата, езикът се изгуби”. Образованието е на турски език от 2002 година, преди това са учили в по-горните класове в Скопие. Много жители на селото са мигрирали в Турция – Истанбул, Измир и Бурса, по-заможните изселници посещават през лятото родното село.
Няма масова миграция в Западна Европа. Около 20 души от селото са работили в Германия по фабриките, повечето сега са пенсионери. Сабит Абди, 68-годишен пенсионер, работил от 1968 г. в Дюселдорф като водопроводчик. Синът му е останал да живее в Германия.
Селото се препитава от земеделие, всяко домакинство отглежда тютюн, което е видно от сушилните по дворовете. Ягодите дават малка печалба, животновъдството е слабо развито. Мъжете работят или по фирми в Скопие, или като майстори из Македония, предимно без осигуровки.
На сватбите хорото не е смесено, жени и мъже играят отделно, жените имат отделно “джумбуш” (веселба). Допреди 30 години на сватбите невестите са били със стари носии.

Феноменът чат с българки

България е много привлекателна в очите на млади и стари. Мнозина имат опит с дребна търговия или като транзитно преминаване през София. Търговска база “Илиенци” и тук е най-популярното име, както и черноморските курорти „Златни пясъци” и „Слънчев бряг”. Най-висок рейтинг тук имат отново българските поп-фолк телевизии „Балканика” и „Планета”, чалга-певиците от България и тук са на пиедестал. „Нашите старовремски песни са същите като „Планета”, казва младеж. Под старовремски песни има предвид, че текстовете не са на турски, а на нашенски.
След телевизия “Планета” най-приятното нещо за младежите в Долно Количани е чатът с българки. Дилавер Сали има профил във facebook, хвали се, че разбира 100 % български. Както много тукашни младежи, които всеки ден си чатят в skype и в социалните мрежи с българки. В селото има компютърен клуб, пълен с млади момчета, има и кабелен интернет. От 4 – 5 години местните младежи са създали виртуални приятелства с българки, някои от които са довели до срещи на живо в България и Македония. „С българките можеш да се разбереш много лесно в чата. Ние чатим с момичета от Кърджали, Хасково, София”, обяснява Дилавер. Пишат си и на сръбски и турски с момичета от Сърбия и Турция, но най-приятен е чатът с българите. От няколко години вече нашите младежи научиха български с компютрите, поясняват по-зрелите мъже.

Асим: “Тук е Каршияка, торбеши няма!”

Пред школото в Долно Количани има бюст на Мустафа Кемал Ататюрк, на чието име е прекръстено местното училище, където се учи на турски език. Директорът Асим Даил изглежда шокиран, че съм дошла да правя анкети за торбешите. Той подчертава с гордост, че е завършил в Турция. Първоначално решава да ме отпрати лаконично с думите: „ Тук няма торбеши, областта не е Торбешия, а се казва Каршияка. Тук хората са потомци на огузите, на печенезите. Тук торбеши няма! В Каршияка живеят 20 % турци и 80 % албанци. Всички са турци преди османлиите. Помаци в България също няма, те са по-стари турци от турците в България!.”
Показвам картата на Република Македония, купена от Скопие, на която пише Торбешия, но директорът на училището Асим Даил започва да се оплаква от македонците, които страдат от предубеждения към турците. Преди в македонската училищна програма се преподавало за „проклетите турци”. Макар че това вече е премахнато от учебниците, все още православните имат големи предубеждения към турците. Ако е имало „проклети турци”, за 550 години нямаше да остане нито един православен македонец, е логиката на директора Асим. Днес турците са голям фактор, те са 350 млн. в целия свят, твърди той.
В училището има 240 ученици турци, образованието е турски. Има и 110 албански ученици от Горно Количани и Въртекица. В общината няма македонци православни. Директорът Асим е категоричен, че в селото не празнуват Джурджевден, нито Едерлез, това е празник само на ромите. Няма други празници освен Курбан Байрам и Рамазан Байрам.
Моят събеседник направи прогноза за преброяването в Македония през 2011 година: “Ще видите, че догодина на преброяването всички тук ще се определят като турци.”
В Долно Количани няма смесени бракове, преди 10 години е имало, но сега се случва рядко. “В Пагаруша, Цветово и Долно Количани се вземаме само с турци, няма смесени бракове”, споделя директорът.
В хода на нашия разговор стана ясно, че и директорът Асим е в чата, откъдето има лични наблюдения, че българките са много толерантни към мюсюлманската религия. Питам го каква е тайната на денонощния чат на местните младежи с българки и получавам интересен отговор: “Българите нямат предразсъдъци. Когато някой от нашите момчета се запознае в чата с българка и тя разбере, че името му е Ахмед, жената не се шокира и не го отхвърля, както правят православните. Македонката казва: ”Извинявай, но не съм свободна”, или направо: “Мразя турците”, след което изтрива контакта.”
Директорът подчерта неколкократно, че разговаря с мен само, защото съм българка. Когато обаче разбра, че ще ходя в съседното село Пагаруша да правя анкети и да снимам тамошното текке, той отново започна да нервничи. “Няма какво да търсиш в Пагаруша, там няма торбеши, няма текке”.
Аз обаче решавам да проверя все пак дали в Пагаруша наистина всички са турци. Джамията на селото се вижда от пътя и докато крача по селския път, виждам един старец с крава и му правя знак да ми позира за снимка. “Немам денари”, казва дядото, който ме взе за просякиня. Обяснявам му коя съм и какво искам, а дядо Несим се засмя от сърце и застана за фото.

Пагаруша: „Празнуваме Летник, пеем торбешки песни”

В Пагаруша разпитвам къде е дервишко текке и така попадам на бекташийската фамилия, която живее до сградата на суфисткия храм. 17-годишната Мелает Исмаил е внучка на бабàта Хасан Первиш, който живее в Турция. Негов дядо е прочутият Сейид Исмаил бабà, на чийто гроб ходи да отдаде почит цялото село по време на Байрама.
Стаята за молитви е добре поддържана, на стената има снимки на дервиши. В теккето се събират само мъже, идват и от съседното Долно Количани, жени не ходят, защото не може мъже и жени да са заедно, обяснява девойката. Сестра й също е дервишка, но не ходи в стаята за молитви при мъжете.
Според Мелает в Пагаруша има 40 – 50 къщи, 400 жители, които са турци, в училище се учи на турски. Старите не знаят турски, само младите знаят турски.
На 5 май тук се празнува Летник. Торбеши от Пагаруша и Долно Количани рано сутринта отиват на пещерата Шпела край Пагаруша, откъдето извира вода и си умиват три пъти лицето, вземат вода, събират клонки, които слагат вкъщи на вратата.
Поканена съм на кафе от майката на Мелает. Анифе е 41-годишна туркиня от Скопие, с три деца, внуче. Като девойка пристанала в Пагаруша. Подчертава, че е модерна жена, от града, на главата има кърпа, а не шамия, за да демонстрира своята фризура. Анифе обяснява празнуването на Летник на 5 май. На пещерата Шпела се пеят песни, “свършените” (сгодените) девойки късат дрянови пъпки, слагат ги във водата и се мият за здраве. На Летник бездетните жени влизат в пещерата и правят ритуал за зачеване: “Вътре в Шпела има карпа като кръг. Жените, които не са трудни, влизат в дупката, ако стегни камени, се бери, няма проблем, ще имат деца, когато даде Господ. Ако не стегне, няма да имат деца. В Шпела се палят свещи, носят се пешкири да станат трудни жените. Те вземат камък вкъщи, ако станат трудни, после връщат камъка обратно в Шпела, където водят и децата. В Шпела ходят и мъже. Пълно е с млади и стари на Летник.”
Показват ми семейни снимки от сватби. Тържествата се правят три дни, със зурни и тъпани. “Пеят се песни на македонски, защото старите не знаят турски, по-младите учим турски и затова знаем турски”, обяснява девойката. На снимките булката е със затворени очи. Анифе обяснява, че се дава огледало на невестата, когато се качва в колата със зетя, за да може да се гледат в огледалото заедно. “После извеждат невестата, пеем с дайрета и я водим в собата – пеем турски, албански и торбешки, от селото песни. Тук по-старите в селото не знаят турски, по-младите учат турски и знаят от 5 – 6 години, откакто се учи турски в училище. Младите също ходят със старите жени, слушат песните.”
Арифе показва елегантен везан фустан и капа, стилизирана версия на традиционната торбешка сватбена „димия”, която е бяла и със сърмено елече. Днешните невести носят капа с лири, преди години са били с шамии.
Сватбата започва от четвъртък, когато се месят хлебчета, в едно от тях се слага пара. В петък невестата облича „димия”, сватбарките украсяват ръцете й с къна. В събота има веселие с музика и вечеря, неделя се ходи при невестата. В понеделник за първи път невестата сяда да яде хляб с мъжа си и двамата разчупват хляба, за да видят на кого ще се падне парата.
Девойката Мелает е на 17 години, но е учила само до осмо отделение Дипломата й е двуезична – на македонски и турски език. Момичето не може да продължи образованието си в гимназия, защото от Пагаруша няма „комби” до Скопие, а родителите й не искат да я пуснат да пътува сама с мъжете, които ходят с маршрутка от Долно Количани в столицата. Ще й излезе лошо име. Нямат достатъчно пари, бащата няма постоянна работа. Майчината мъка е, че в Долно Количани мъжете са “по-разсипани”, по-диви. “Нашите деца в Пагаруша са по-културни. Мъжете тук не учат, женските повече се стараят и искат да учат. Ако не продължи да учи, ще се ожени и край”, тревожи се за Мелает майка й.



Повече снимки от пътуванията ми във Вардарска Македония ще намерите в моя фейс бук профил
http://www.facebook.com/?tid=1565795745134&sk=messages#!/album.php?aid=192671&id=629498965

понеделник, 10 януари 2011 г.

СРЕД ГОРАНИТЕ В КОСОВО ТРЕТА ЧАСТ




НА ГОСТИ В ЗЛИ ПОТОК

Село Зли поток е полегнало в Шар планина на 1300 метра, има 300 души постоянни жители (80 семейства) , а през лятото, когато идват гурбетчиите, тук живеят около 1000 души (250 домакинства). Пътят до селото е асфалтиран от 2009 година. В местното училище се преподава на сръбски и босански. Кафене “Караула” има тераса, от която се открива живописна панорама към долната част (старо село), където е джамията и стари каменни къщи. На централно място се откроява ретро снимка на селото от 1952 и сертификат за овчарско куче порода шарпланинец. Според местните хора името на селото Зли поток е Ъзли дере, което означава бърз поток.
“Ние сме нашенци”, обяснява Халим Кучлар, 40-годишен местен полицай. “От 1990 по времето на Милошевич започнаха да ни викат горанци, от 2000 г. – бошняци. Най-добре е да останем нашенци, другото е политика за сръбски и албански интереси.” Макар че Зли поток има идеално разположение за развитие на ски-туризъм и строителство на хотели, нито Косово, нито Сърбия имат интерес да инвестират тук. Според полицая Халим инвестиции ще бъдат привлечени, ако Косово бъде признато. Той се е запознал в интернет с помаци в Родопите: “Имат същите адети, сватби, език като нас”. Според него нашенският език е македонско-български. Вкъщи нашенци от Зли поток говорят само нашенски, почти не знаят албански. “По-рано знаехме албански, но по времето на Милошевич настъпи отчуждение”, обяснява полицаят Халим.
В Зли поток има уникален обичай, Джамбала, – ден, в който мъжете се обличат в женски дрехи. Ергени, който имат девойка, обличат женски дрехи и това е маркер, че имат вече „севда”. На центъра свирят зурни. По-рано се организирал обяд за цялото село. Датата не е фиксирана, преди се е празнувал през юни, а сега на 13 май.
В Зли поток са най-добрите сладкари в цяла Гора – нашенци от това село са работели в Солун, България (в Кюстендил), Турция, Хърватия и Сърбия. По времето на Тито фамилия от Зли поток има сладкарница “Пеливан” на площад “Теразие” в Белград. Докато брояните (хората от Брод) са най-добрите готвачи, фамилиите от Зли поток са най-добрите сладкари. Работят в Скандинавия, Белгия, Дания, Италия.
В старата част на селото, край кафенето до джамията, мъже играят сватбарско хоро, пищят зурни и думкат тъпани на музиканти нашенци от Кукъска гора, село Борйе, Албания. Докато правя снимки, се запознавам с Хасиди Пеливан, 51-годишен потомствен сладкар от Зли поток, чиято сладкарница “Пеливан” е в центъра на Ниш. Неговият дядо бил сладкар в двора на краля. Хасиди Пеливан споделя, че днес нашенци губят позиции в сладкарството. “Сърбите изместват гораните от сладкарството. Кризата накара сърбите да се активизират, те може и семки да продават. Албанците видяха в Европа и видяха, че има нещо хубаво и отвориха сладкарници.” Хасиди коментира, че напоследък има интерес за българско гражданство. В Зли поток никой още не е получил български паспорт, макар че тукашните хора първи са подали молби.
Питам го дали местните хора са религиозни и той ме съветва да отида в джамията, за да видя, че в Зли поток малцина правят “намаз”.

РАМАДАН ХАДЖИЯ: „ШАМАНИЗМЪТ ВСЕ ОЩЕ ПРИСЪСТВА В ГОРА”

Изчаквам Рамадан Хаджия пред джамията в Зли поток, откъдето излиза след обедния “намаз” заедно с още десетина мъже, които с уважение се обръщат към него с “Ефенди”. Рамадан Реджеплари – Хаджия е на 66 години, изследва Гора от 40 години, твори на горански диалект, автор на книгите “Чекмедже 1”, “Чекмедже 2”, “Бих умрен, дорди биф жив”, “Горански народни песни”. Подготвя енциклопедия на гораните. “Пиша моите книги само за гораните, за да чуят нашия език и културно благо”. В тезата си използва семантичния подход. Той е майстор дърворезбар, певец, сам е измайсторил от орехово дърво и украсил със седеф тамбурата, с която изпълнява горански песни. В книгата си „Седефна тамбура” е събрал текстове на записаните от него горански песни, които пее и свири.
Преди интервюто ми подарява свои книги с автограф, като предварително пита как би звучало “ханъм” към името ми:“Ханъми Тани со голем ихтибар” (уважение), “Тане ханъми дето сака да разбере що са горани со голем ихтибар”.

Рамадан Хаджия, една част от гораните се определят като македонци, други като бошняци, трети като българи, горани, горанци. Според българския етнограф Васил Кънчов преди един век в Гора живеят българи мохамедани. Кое характеризира идентичността на гораните?
Вие сте учили в една среда, виждате Гора през призмата на своя поглед. Гора не е такава. Трябва да дръпнете пердето, да се приближите до горанската душа, за да усетите какво значи истински горани... Ние не сме българи, македонци, бошняци, сърби, албанци, румънци. Ние сме горани!
Всичко, написано за гораните, е относително точно. Автентичното е когато самите горани пишат за себе си. Ако изследваме корените на гораните, ще говорим за времето на VІІ век пр. н. е. в Средна Азия, там, където са корените и на българите. “Бул-гар” в превод на средноазиатски език означава някой, който търси, изследва....
Терминът торбеш не е свързан с човек, който носи торба, а с “торо”, което в средноазиатските езици означава господин, и “беш” - който има пет свойства, това е монголско-тюрски стар език, не османски. Тук гораните са били преди османлиите, вярата им датира още от VІІ – VІІІ век.
Трябва да се знае кой донася вярата на гораните на Балканите и с какви занаяти са се занимавали те. Торбата и семките са нещо късно, от 1912 година, когато тук настъпва глад, война, немотия, болести. Тогава тези хора слагат торбата на рамо със семките, за да преживеят. Да правим оръжия е първият горански занаят, както и животновъдството и изработването на предмети от метали, а сладкарството датира от ХІV век.
В село Млике има джамия 100 години преди идването на османлиите. Ислямът е приет много преди идването на османлиите. Всички земи са контактували с арабски търговци, нека историците го изследват. Като изследовател и писател на горански език ме интересува кои сме, какви сме, откъде сме дошли, какъв ни е етногенезисът. От стари люде знам, че нашите пра-пра-деди са дошли от Средна Азия, както и българите, скандинавци, японци....
Когато са дошли на тези територии, Рестелица и Брод не са били населени. Зли поток било първото населено място в Гора, а Рестилица било място за кошари. Рестелица на средноазиатски означава рядко населено място, колиби.
Да видим къде има горани. В Косово има 20 села, в Албания са 9 села, имало е повече, но са били асимилирани. Има села в Голо Бърдо, в Македония до границата с Косово - 2 села, в Горна река, Македония, 6 села говорят горански, в Долна Река, Македония, 25 села, в Полог – 48 села, има в България, Гърция... В Интернет намерих много горани и на другия край на света, те са много повече, отколкото на Балканите. Глобално това са хора, които се усещат като горани, имат свой специфичен език и култура, антропологичен вид.
В Сърбия пишат, че сме сърби, в Македония, че сме македонци, в България – че сме българи, в Румъния – че сме румънци, в Турция – че сме турци, арнаутите смятат, че сме албанци. Всички казват “гораните са добри, те са наши”. Всички ни обичат, а никой не ни мрази. Трябва ние, гораните, сами да разберем какви сме всъщност.

Нима името на Рестелица не идва от историята с двамата братя Драго и Ристо?
Не, не е. Не идва от Драго, а Dar-agač, Драгаш е късно име. Дар-агач означава „честак” (честа гора, гъсталак, орман) в средноазиатските езици, където е нашата и вашата прародина. И днес ние старите горани казваме за Драгаш – Драгач, което всъщност идва от Дар-агач, това е наша стара дума.
Името на село Зли поток е Ъзли поток, което значи бърз поток, защото тук има река. В славянските езици няма “ъ” в началото на думата и така е станало Зли поток. На нашенски няма да е Зли поток, а Злов поток. Името Кръстец идва от кърище, къръш за ломене.



Гораните се определят и като българи, идват в България, чувстват се добре и искат да работят и живеят в нашата страна. И преди е имало горани в България. Разкажете какъв е споменът за живота в България?
Имало е много горани в България, с чифлици, имоти в полетата, работили са в градовете. Когато България е воювала срещу Турция и са призовавали “Убийте турците!”, много горани са били вземани за турци и са пострадали. Така в бивша Югославия са призовавали “Убийте албанците”, и са пострадали гораните, които били вземани за албанци. Ние винаги сме страдали от всички. По време на войните един наш, който е бил сладкар в България, е убит, защото му намерили 100 килограма шекер. Нашите горани са се опитвали да дадат сладко, а са получавали неразбиране, гледали са ни като врагове.

За първи път чувам такава история. Гораните са ми разказвали със симпатия за живота на техните предци в България. Дайте ми повече подробности за това убийство.
По мирна доба излизаме на повърхността, но като се намеси политика и започне война, вече не ни гледат като горани, а какви имена имаме. Тогава нещата се решават според имената.

При война винаги е ирационално...
Ние не сме имали наша държава майка и затова сме страдали при всяка война. Днес е пълно с горани, които са зарязали бизнеса си в Словенското Приморие, Хърватска, Босна, Черна гора, и Косово. Взели са им бизнеса, дюкяните, инвентара.

Узурпирани или продадени?
Ние, гораните, където и да отидем, през мирно време излизаме на повърхността, но като нещо се обърка, никой не се отнася към нас като към горани, а ни гледат по имената. Няма кой да ни защити и ние страдаме. Преди сме бягали в Турция, сега нашите бягат към Западна Европа. Където и да идем, ние сме добре приети, никому зло не мислим. Ние сме космополити, не гледаме раса, цвят, кротки люде сме. В нашето сърце няма място за омраза. Горанин вот свое сърце нема места за мързене. Во горанско сърце место за мързене няма.

Все още пазите патриархалните ценности. Докога?
Полека лека ги губим. В Гора вече има и европейски ценности. Много горани нехаят за своя горански език. Ако живеят в Белград, говорят на сръбски, ако живеят в Македония – на македонски, в Албания – на албански. Ние сме гъвкав народ, но всъщност полека лека губим своята специфичност.

Губите специфичност, слизайки от планината, долу в ниското, така ли?
Културата е нещо относително, произлизащо от верското убеждение, което при нас избледнява и съответно избледнява и усещането за принадлежност. Ако няма как да я свържеш с родния край, полека лека я изоставяш, включвайки се в системата на други народи. Това е пагубно за Гора и гораните. Ние не сме горанци, а горани! Горанците за нас звучи подигравателно, магарци или горанци, наложили са ни го наши горани, включени в политическа система.... Ние сме горани, говорим горански. Ние имаме език, не сме никакви наречие нито на сръбския, нито на българския, нито на македонския език. Досега съм събрал 66 хил. горански думи от цяла Гора в Косово и Албания, имам още толкова материали. Нашият език е много богат. Например за кибритена клечка – „шибица” на сръбски, има много горански думи: кибрит/”чибрит”, „цракало”, „чирта”, а най-старата горанска дума е „евза”, което на средноазиатските езици значи домашно божество вътре, като икона при християнството. „Ев” значи къща, “за” означава вътре. Нашият горански език е по-богат от българския, сръбския, македонския и румънския език. Аз събирам речник на горанския език над 40 години.
Горанско-албанския речникът на Назиф Докле казва, че горанският е наречие на българския. Аз казвам обратното, че българският е наречие на горанския език. Но ние нямаме граматика, имаме 37 букви, но нямаме азбука. Мифтар Аджеми (създателят на „нашиница”, азбука на нашенски – бел. авт.) няма никаква връзка с Гора.

Местните хора ми обясниха, че в Зли поток има обичай, в който младите мъже обличат женски дрехи, за да покажат, че имат годеница. Какво е точно “джамбала”? Вероятно е свързан с шаманизма?
По-късно “джамбала” приема облика на ислямизма. Ислямското население приема и започва да го практикува. Аз бях един от хората, които организираха празнуването на “джамбала” тук, в Зли поток. Шаманизмът все още присъства в Зли поток и в цяла Гора и няма никакъв начин да се изкорени. Това е прастара религия, която нашите предци са донесли тук във времената преди Христос. В нашите горански „джубета”, ушити с мъниста, има много шаманизъм.

Джамбала е много стар празник на младите мъже, отпреди 9000 години. В средноазиатските езици „джан” значи душа, „вула” – да намериш, да откриеш, „джамбала” значи везати душа. Днес “джамбала” има в Азербайджан, в Средна Азия, а турците нямат такава дума. Как е дошла тази дума при нас, в Гора, ако не чрез миграцията. Навремето аз организирах “джамбала”, оставях си работата в Белград, за да участвам в джамбала тук, в Зли поток. Всички млади горани оставяха работата си, за да дойдат в Гора на “джамбала”, толкова важен беше този празник за младите момци, за ергените.
Първо, се договаря датата на празника, обикновено това е в края на юни. Това е манифестация на богоприродата на природата, на младите момци, които иска да се запознаят с девойки. Преди джамбала е бил чисто езически празник, който впоследствие става ислямски. При мюсюлманите, в нашите горски села не е бил позволен контакта между девойките и ергените, имало е правила, които не може да се нарушават и затова те са разговаряли нощно време – момъкът под балкона на девойката. Ако аз съм харесал няколко девойки, но не съм решил за коя ще се оженя, решавам някоя нощ да поискам нещо интимно от девойката – част от облеклото, шамия, скутач, пояс... Ако девойката ми изпрати някоя своя дреха, това е интимен знак, равносилен на това да имам интимен контакт с нея. Този знак не се е променил с годините – ако девойката ти прати дреха, а ти я приемеш, хората ще видят, че си зает, че имаш девойка. Обичаят “джамбала” не е бал с маски, това не са никакви маски. Патриархалното възпитание не е позволявало девойката да има контакт с момъка, ако някоя девойка е имала контакт, никой момък вече няма да я иска. Ако девойката прати своя дреха, гласува голямо доверие на момъка. През нощта той ходи из селото с тъпани, за да дари „бакшиш” (дарове) в масло и шекер. Купувал се е вол или овен, които се готвят в състезанията на бърдото “Морава”, където момците се състезават да хвърлят камък, бягане, скок на дължина. Идвали са момци от други села да се състезават и на безплатен обяд – чорба, фасул, яхния, грис халва. Това не е маскен бал, момците изобщо не са криели лицата си зад маски. В старо време “джамбала” се празнува през юни, а не през май, както е сега. Сега е изгубен старият начин на отбелязване, днес от “джамбалата” не е останало и “дж”-то.

Когато през 2000 г. сте ходили на „хадж” в Мека и сте се срещнали с мюсюлмани от цялата “умма”, вероятно сте видели и уахабити. Каква е разликата, която усетихте между мюсюлманите от Гора и тези от Близкия изток?
Не съм контактувал с такива мюсюлмани. Контактувах с хора, с които имах език за комуникация, с хора от Мала Азия. Нямаше много време за контакти, имаше и езикови бариери. Най-лесно ми беше с турски език, защото знам турски, както и с албански. В този момент изобщо не е важна разликата, нямаш политическа определеност, ходиш да задоволиш свои духовни потребности, това е нещо друго. Истинският хаджия няма време да мисли и за своята къща. Аз отидох на хаджилък, изпълнявайки моя дълг на мюсюлманин, един от петте стълба на исляма.
Аз имам право да кажа, че съм мюсюлманин или християнин или евреин, или протестантин, има секти в християнството и исляма. Ако Бог позволява аз да съм такъв, какво мога да имам срещу неговата воля? Въобще не ме притеснява кой каква религия изповядва. Ако някой е без вяра, комунист, и това приемам, защото това е негова воля. В исляма има сура, която забранява всяко насилствено приемане на вярата. Приказките за разпространение на исляма с огън и меч не са верни, защото това противоречи на Корана. Ние не сме кой знае какви вярващи, но каквото знаем, го знаем. От нашето село има доста хаджии.
Тук е имало шаманство, богомилство, ислям...В Рестелица има тюрбе, не е бекташийско, никой не знае какво е. В Зли поток има стара джамия от VІІ – VІІІ век, разрушена по време на цар Душан, когато тук разпространявали християнството. Когато османлиите дошли тук през ХІV век, я нарекли Берат джамия, защото била обновена. Това е стар обект, обновен през ХІV век, има декрет за това.

Как приемате бошняците горани?
Гораните изобщо не са бошняци, нямаме никакви прилики с бошняците. Общото е нашата вяра, исляма. Нашата софра, нашите носии и езикът ни са различават от тези в Босна. Ако говорим за политика, на нас ни отговаря да имаме хора в парламента в Косово, тук няма проблем. Но е проблем, ако кажа, че съм горанин бошняк. Няма бошняци горани!

Рамадан Хаджия, вие пеете горански песни. Изрецитирайте текста на хубава горанска песен?
Много са. Ще ви прочета нещо за горската песен, включено в моята книга „Седефна тамбура”, което е на горански: „Горска песна дава: Шефак, айдънлък и милосен ахляк-характер, за свакого, а най-полйче за горски бешериат. Амм и за само сърце горско що чука и що зачукуйе йош по бърго во гърди, ка че чуйе горска песна. Дека оя далге руханийе (душевне вибрацие) ге упазуйе само горанин, ма кеде да йе, па и студен да биде ка змия, и свой език и мемлекет (роден край) да позабраиф, ама ка че чуйе горски мелос, че упази търпнайче пот кожа, що давайе свилйене далге (импулс, вибрации) ду само сърце горско”

На сватбата на Рамиза и Мехмет

В Зли поток, както в повечето села на нашенци в Гора има адет всички да ходят на обяд, когато има сватба. Когато в селото има гост, той също е канен на сватбата и трябва да “късне”, казва Рамадан Хаджия и настоява да ме заведе на сватбения обяд. “Селям алейкум”, поздравява мъжете, седнали отвън. Отвръщат му с: “Алейкум селям”. “Евлия Челеби й е меслек”, колега по занаят, представя ме Рамадан Хаджия и дава указания да отида при жените, башка..
Младоженците Рамиза и Мехмет живеят във Войводина и са дошли да направят сватбеното тържество по горански обичай в родното си село. Веселието е в каменна къща, каквито са повечето къщи в старо село, долната част на Зли поток. На сватбения обяд мъжете са на дълга трапеза отвън, аз стоя с жените в една соба на приземния етаж на къщата. Обядът завършва с обща молитва за берекет. На втория кат е грижливо нареден чеизът. Булката няма налепени пайети по лицето, жените обясняват, че този вид грим го е имало на сватбите в по-старо време. По икиндия настава време за “Машалла”. Идват роднините от Рестелица. В центъра под джамията се прави голямо хоро, на което няколко пъти ме подканят да играя и аз:“Що се срамиш ти?”.

НА ГОСТИ НА ФАМИЛИЯТА МАЗЛАМИ

“Според мен горанският е близо до българския”, коментира Ибрахим Мазлами, който слуша с голям интерес моя разговор с Рамадан Хаджия „Тук от ІХ до ХІІ век са владели българите, това са 300 години. Вие сте имали ханове, хан или кан, хърватите имат бан, това са названия от Средна Азия, където е бил център на културата и откъдето има миграция. Бул-гар означава изследовател, някой, който гледа, търси, вижда. Сърбин означава жетвар. Думата хубаво идва от “хуб” на персийски, което означава добро”, обяснява езиковото сходство Рамадан Хаджия.
След сватбата просто не мога да се откъсна от гостоприемството на нашенци от Зли поток. Като разбраха, че нямам с какво да си ходя, Ибрахим и съпругата му ме канят да пътувам с тях надолу към Драгаш.
“След войната беше много трудно да се живее в Косово. В Прищина беше катастрофа, както и в другите градове – Джаковица например. Призрен е един от най-добрите градове, свободно можеш да контактуваш на който и да е език. Приехме бошнячеството, само да не бъдем едно, друго или трето. Можем да приемем бошнячеството, щом е изгодно да имаме депутати в парламента, училища, образование”, обяснява Ибрахим Мазлами, докато пием турско кафе на двора на къщите.
Накъдето погледнеш, е все зелено, из планината има билки “морач”, чието име идва от “морава”, както се казва и синьо-зеления цвят, мехлем за очите. Наоколо стари каменни с панорама към планината. Зли поток е живописно село, което носи планинската атмосфера, няма къщи прогимназии като в съседното село Рестелица, където са “като китайци” по думите на една от жените. Отсреща се виждат пасища, но добитъкът е намалял. В селото има 106 крави, малко кози и коне. Едно време е имало 3 - 4 хил. овце, сега са около 400. Прочутото “шарпланинско сирене” се прави само за домашни нужди, както и “метеница”, мътеница.
Фамилията Мазлами са музиканти, мъжете свирят на тамбура, на тъпан, имат записани музикални дискове. Докато пием кафе, жените от фамилията Мазлами носталгично обясняват, че сегашните сватби са “като “джамбала” няма ред, всичко промениха, защото хората имат малко време”. Едно време Зика гримирала невестите на сватбите, украсявала лицата им с мъниста и пайети, но сега тази естетика е отпаднала и може да се види само на стари снимки. Разглеждам семейния архив от сватбени снимки на фамилията Мазлами отпреди 35-45 години. Горанските невести имат красива украса на главата, която е като корона, лицата им са украсени с пайети, гримът е като маска. Позволяват ми да направя копия на снимките.
В колата на Ибрахим са сложени домашните хранителни продукти и за пореден път се сбогуваме с цялото село, преди да тръгнем към Драгаш и Призрен. „Вече 20 години пътуваме непрекъснато от Призрен до Зли поток”, обяснява жената на Ибрахим. Те се прибират в Призрен, защото къщата ми не е сигурна, има много кражби. Минаваме край село Глобочица, което е свързано с Белград, отляво се вижда село Борйе, което е в Кукъска Гора. Границата с Албания вече не се охранява. В Зли поток идват да работят майстори нашенци от Албания. Самите горани от Косово преди са били на гурбет в бивша Югославия, всички имали дюкяни, но после тръгнали по Западна Европа.

Длъге уши бабо(Кулак Баба)

Имаф йен дервиш стар, во йено теке. Дервиш дур биф млат чиниф хизмет во теке йеному шейху, ама ка остареф, а за хизмет неспособен, шейх му рече:
- Слушай ти, дервишу стар, ево ти йено магаре старо и нещо паре да ти се найдет за старос, и во йена торба нещо за йеденйе, иджи ке ти виджет очи и магара ке че те онесе и не се врачай текра, дета ти текра не си за работа.
Дервиш стар вели во себе:
- Дур сом биф млат, сом биф хубаф за хизмет, а сега сом остареф, несом за работа, па демек: „Хайде ти, скърши шия, дефол ти глава”!
Зеф торба со яденйе и магаре старо за оглаф, търнаф ни само не знъф ке да иде. Ходаф, ходаф ка за ке мемлечет свой, хесапиф да се врати во село свуйе. Таке яхнаф на магаре и полйека-полйека стигнаф ду некуйе место, а магаре оретчело да ходи па йедва ноге ге менуйе и на край се склиока на сам пут, пана со дервиша во йен батлак. Дервиш зе да го дига, ха да не стане, ама оно, пкойкало, не мърда. Дервиш зе да жела, що че работа сам, стар, а далйеко и от грат и от село свуйе, на чистина, во равница.
От некуе време сешиф да га закопа туе негде покрай пут, да му се одужи що го донесло ду туе.
Ископа мека земна и го напокри со земна, и му надойде на жела: дека остареф, и що йе далйко от свуе село, а не може да ходи и що го истераф Баба шейх от тече, дека туе имаф и да яде и да пуе и да спие, све бадиява. Сега що че работа: и на глас зе да жела.
Елйе, туе заминуйет некуйе пазарджие и го прашаха:
- Ей бе, аджо, що желаш туе покрай гроп, кой ти умреф?
- Ми умреф Кулак Бабо, па затия желам.
И пазарджие му фърлиха на гроп некой грош тогошен и заминаха. По них проходжае друге и друге, и сви му фърлиха по некой грош.
Дервиш баба, ка видеф туе пануе некой грош, решиф да ночева туе. И вутрото таке инсан фърлия некой грош- Решиф туе да остане и напариф йена колибица покрай магаречки гроп. Сваки ден он че сене покрай гробот и чека путници туе що проходжайе. Йене путници го прашалйе що гроп й е и що се чини себап? Он им рекоф/
- Овде йе закопан Кулак Баба и испунуйе инсанске желйе.
Тая маменица се прочула, и инсан зеф да иде и помощ да тражи отд гроп магаречки.
Ден за ден инсан иде и паре остава. Дервиш Баба туе напраиф куча и собраф друге джанили около себе. Кулак Бабин гроп постана на далйеко чуйен.

Ramadan Redžeplari, „Čekmedže. Meseljina-Masali-Prikažne (Istiniti – Mitski događaji-Price i basne), Prizren, 2005, ISBN 9951-8629-0-X (оригиналът е на латиница – бел. авт.)

Текстът е килиризиран фонетично от Таня Мангалакова

Повече снимки от пътуването може да видите във фейс бук страницата ми
http://www.facebook.com/people/Tanya-Mangalakova/629498965#!/album.php?aid=200550&id=629498965

петък, 7 януари 2011 г.

СРЕД ГОРАНИТЕ В КОСОВО ВТОРА ЧАСТ








РЕСТЕЛИЦА: “НИКОЙ НЕ НИ ПРИЕМА ЗА СВОИ”

Рестелица е най-голямото село в Призренска Гора, кацнало високо в Шар планина. Селото има около 9000 жители, над 1500 домакинства, повечето са на гурбет. Тук постоянно живеят към 2 хил. души, предимно стари люде, останалите са на гурбет предимно в Италия, има печалбари и в Австрия, Германия, Швейцария. “По-паметните са слезли в Призрен”, признават местните. В Рестелица по време на Рамазана през деня всички кафенета са затворени, местните хора тук са ревностни мюсюлмани и постят. В селото има над 100 хаджии.
Изкачвайки се по път, покрай който се вият високи борове, човек има чувството, че отива на планински курорт. Пейзажът на трите горански села в косовската част на Шар планина - Рестелица, Зли поток и Брод, прилича на българските Родопи, на Широка лъка. Рестелица има голям туристически потенциал. Селото се намира на 100 км от Охрид през планината Маврово и отварянето на границата между Рестелица и Македония през планината в бъдеще ще даде тласък на туризма. Границата с Албания е само на 3 км от селото. От другата страна на планината в Кукъска Гора също са нашенци, които идват на гурбет в Косово.
Пътувам на стоп за Рестелица с мъж и жена, които от 30 години живеят в Цюрих. Преди селото те спряха на една чешма и жената облече сива мантия, като ми обясни, че в Рестелица е невъзможно жена да ходи непокрита. Според мъжа селото е кръстено на двама братя. Ристо отишъл високо в планината и основал Рестелица, а Драго – в ниското и така възникнал Драгаш.
Рестелица е смятано за най-богатото село в Гора заради многото гастарбайтери в Западна Европа, които строят къщи като прогимназии на 4-5 ката, накацали върху бърдата, една връз друга, с твърде малко пространство. В Рестелица има много добри музиканти и певци. Оттук са известните братя Мушка, чиито новокомпонирани песни звучат на горанските сватби. Мурат Мушка е певец на горански песни, свири на кавал и саз (тамбура), разказва, че освен старите горански песни в последните 20 години са композирани около 450 нови, всяка година излизат по 15 – 20 нови. Те се популяризират на сватбите, а също и от местното радио “Бамбус”, което излъчва на горански обяви и песни за Рестелица, Глобочица, Зли поток и Крушево. “Не може да се пее като преди 100 години. В музиката се краде, музикантите са крадци, културата приема само доброто”, коментира музикантът Мурат Мушка, докато пием кафе в центъра на Рестелица. “Опитваме се да пеем на чисто горански. Имаме речник, но някои думи са се забравили. По-рано имало доста турски думи, сега – доста сръбски.”
Нашенци в Рестелица са по-затворени. “В Рестелица мъжете са изключително консервативни, най-ревностните мюсюлмани”, смята руснакът Игор, полицай от УНМИК в Драгаш, докато пътувахме за Рестелица през лятото на 2004 г. Игор можеше да пътува из Гора и с вързани очи. Даже беше научил и нашенски.
С него видяхме горанка на средна възраст, която на едно бърдо переше на ръка бяло халище с вода, която е толкова студена, че реже като нож. Щеше да стане хубава снимка, но жената изпадна в паника, когато видя обектива на фотоапарата. “Ако мъжът ми разбере, че си ме снимала, ще ме изгони”, почти се разплака тя. Съпругът й беше на гурбет в чужбина.
Мелгаип е сред малцината жители на Рестелица, който знае, че в селото има текке и ме води, за да ми го покаже (бекташийски храм, суфи – бел. прев.). Всъщност то се оказа тюрбе (гроб на бекташи – бел. прев.). На Селим дедо тюрбе му трябват още малко, за да хлътне вдън земя. Покатерило се е на едно бърдо близо до училището. Построено е от камък и тикли. Край тюрбето има няколко стари гроба. Според Мелгаип в селото имало и дервиш, но в момента и той припечелвал в Италия. През август 2010 направо ми се доплака, когато отидох да видя дервишкото тюрбе в Рестелица. Беше напълно порутено. Стъклата на прозорците са изпочупени и от дупките по стените на храма са плъзнали лишеи и мухъл.
Рестелица се модернизира. В центъра до единствената джамия е построен нов търговски център на три ката. В магазин “SRNA 1979” се продават всякакви стоки – плодове, зеленчуци, храни включително горански дрехи шир потреба – “терлик” за 10 евро, панталони, кошула, “мантия” за 50 евро.
Сядам в кафенето до джамията и разпитвам за роднините на Ремзиян Кука. “Славата ни е, че сме много богати. Ние сме работни люде со зной (пот, бел. авт.), майстори, екстра майстори”, обяснява Берсим, златар от Сува река, който е приятел на Ремзо. Водят ме при Ибро и Садик Кука – чичовците на Ремзиян в голяма семейна кооперация, малко по-късно идва и братовчед му Мунезер. Сядаме във вътрешния двор, който прилича на патио, от всички страни са се надвесили облицованите с луксозни плочки стени, комбинацията с високите дувари създава впечатлението, че сме в крепост.
Садик Кука е работил в Белград във фабрика за работни дрехи, в момента е пенсионер. В момента доходите му са мизерни, през 1992 по времето на Югославия вземал 600 марки пенсия, после - 150 марки от Сърбия. Имал апартамент в Белград, но го заменил за жилище в Прищина. “После стана урда и нищо не остана”, жалва се той (“урда” е бъркан млечен продукт в Гора, Албания и Македония между извара и катък – бел. авт.)
Садик разказва, че в Рестелица празнуват Джурджевден като Летен ден, а не като сърбите. Празникът е свързан с овчарството, който преди е бил традиционен поминък за нашенци. Сега има малко животновъдство, “ситна стока”, общо 2 хил. овце за цялото село, а едно време имало 10 хил. Младите люде са отишли на печалба. Половината село живее в Италия.
Братовчедът на Ремзо Мунезер Кука е бивш учител по математика, бил е активист на Партията на демократично действие. Обяснява, че в Италия има много горани от Рестелица, най-вече в градвете Сиена, Болцано и Верона. Работят като майстори строители. Сега заради кризата се препитават по фабрики, а също и като шофьори. Той живее със семейството си в Сиена.

Разказ на Мунезер какви са нашенци :

„Всеки пише, както му е угодно. Ако питаш сърбите, албанците и българите какви сме, всички ни присвояват, че сме техни. Нашият език е между македонски и български, може да е по-близо до българския, отколкото до македонския, това е старославянски език.
Има интересни свидетелства за нас от времето на цар Душан, когато Призрен е бил главен град на Сърбия. В душаново време, ХІІ - ХІІІ век, тук е имало пасища на Сърбия, понеже е било високо място. Заселването започва през ХІ век, а през ХІІІ век вече има селища със сегашните имена – Рестелица, Зли поток. Една година зимата започнала много рано, паднал сняг и заварил хората на високото. На пасищата идвали бедни люде от Босна, най-вече от Фоча, а също от Призре и от Македония. Снегът ги заварил тук и така те разбрали, че на това място може да се зимува и започнали да правят селища. Нашият род е от Фоча, Босна, там са били бедни хора. Има хора от Рестелица с потекло от България, Турция, Карпатите, от богомилите също.

Започнали да правят селища, тук идвали хора отвсякъде, такива, които са се крили. Тук не е имало закон. За да научиш кой от кое потекло е, гледай презимето – по него се познава дали е от Босна, Турция, България. Ако е дошъл терзия от България, фамилията му е Терзич. Тук се заселват хора през Средновековието, а също и в по-ново време, след войните.

През Средновековието тук е имало църква, имало е също и долу в областта Ополйе. По онова време там не е имало албанци, а са живели старославянски племена, същите като нас. ХІV век след битката на Косово поле всичко тук е било християнско, православно. В Рестелица имало местността “Кръст” – Долна и Горна Карпа. Тук има староседелци илири. Ислямизацията в Косово започва от ХІV век.
(Според И. С. Ястребов в югоизточната част на село Рестелица, в местността “Кръстине”, е имало православно гробище и църква “Св. Варвара”. Харун Хасани смята, че има сведения за съществуване на надгробна епитафия на кирилица в Зли Поток, за сребърни кандила в Любовища, обредни кръстове в Брод и Радеша, икона и стари библии в Брод, както и мраморна притвор на черква в Зли Поток и Рестелица – бел. авт.)
След балканските войни, като турците напуснали Рестелица, в това село дошли австрийците и отмъстили на местните, защото помагали на турците, имало жертви, убити. Селото се намирало на главния път Призрен – Стамбул, през Македония (Маврово). Като се изтеглила турската войска от селото, тук турците имали ятаци, те знаели какво ще им се случи и затова също мигрирали в Турция.
През Втората световна война България присъства в Гора като съюзник на Германия, в Рестелица тогава е имало е българи, а също и българско училище. За съжаление имало и зулуми, войниците са били остри, дръзки... българските и турски войници са много строги...
Сега положението е много по-различно, отколкото преди един век. За 10 години има големи промени. Призрен преди войната през 1999 има 40 % неалбанско население – сърби, турци, роми, сега там са 100 % албанци, ние, гораните сме 10 %.
В Рестелица бошняци се появиха отскоро. Като започна разпадането на Югославия, ние бяхме мюсюлмани. Откакто Европа направи държава Босна, всички мюсюлмани, които останаха извън нея - в Сърбия, Македония - промениха името си на бошняци. Нас никой не ни попита. Ние бяхме мюсюлмани като религия и мюсюлмани като народ. По време на преброяването през 1992 работих в училището в Рестелица и бях в комисията. Тогава тук имаше около 92 % записани като бошняци, 6 % албанци и около 2 % неопределени - тези, които бяха като сърби. Ако сега се направи преброяване, същите тези хора ще се обявят 40 % за албанци, или даже 50 %, за да имат бъдеще в новата държава Косово. Положението диктува темпото и сега то се мени на 10 – 12 години, а не през един - два века.
80 % от хората в село Вранища още от сръбско време бяха свързани със Сърбия, имаха работа и до ден днес получават заплати от Белград. Тук, в Рестелица, ние никога не сме имали работа в Сърбия, хората са независими от Косово, винаги сме били нещо отделно. Тук от 9 хил. души население само 30 – 40 души работят в държавния сектор, ние не сме зависими и затова не чакаме директиви.
Трябва да бъдем реалисти, защото сме обкръжени от албанци. Ние албанци няма да станем, но трябва да знаем албански, за да останем в Косово, децата ни трябва да научат албанци. Гораните, които живеят в Косово, са проалбански настроени, защото трябва да живеят тук, тяхното бъдеще е тук. Имаше СФРЮ, Сърбия и Черна гора, Сърбия... Ние имаме сръбски паспорти и косовски паспорти. Ние не сме свързани изобщо със Сърбия, до 20 – 30 години проблемът с Косово няма да се реши. Ние участваме в косовските институции и трябва да останем в тях. Косовските институции трябва да ни обърнат внимание, независимо дали се определяме като горани, сърби, албанци. Нашата държава е Косово и ние трябва да спазваме законите. Като наближат избори, тук дойде някой политик и почне да обещава на хората, а после никакъв го няма, такава политика не е необходима.
Географски ние в Рестелица сме обкръжени от албанци – Тетово, Гостивар, Дебър, Албания, Косово. Много години се опитваме да се свържем с Македония, но не ни дават. Има граничен пункт, преди можехме да минаваме границата свободно, да ходим на пазар в Гостивар. Но така се заобикаля Призрен, което не отговаря на политиката днес. Ние не сме фактор, има държавна граница, но не позволяват с лична карта да влизаме за Македония през планинския рид. Ако ни разрешат да минаваме границата, ще ходим на пазар в Гостивар, където е по-евтино, и по този начин Призрен ще обеднее.
В Рестелица около 20 души са получили български паспорти, във Вранища – също. Правят го предимно по икономически причини. Трудно ми е да ходя 3 пъти до София, за да подавам документи за гражданство. Ако процедурата беше по-лесна, всички щяха да подадат документи за българско гражданство. Ние не сме нито сърби, нито албанци. Сега имам нов сръбски паспорт, като влизам в Косово, с него ме гледат другояче. Със стария син югославски паспорт беше по-различно. С косовски паспорт не мога да пътувам за Италия. За да мога удобно да се движа, ми трябва сръбски паспорт...Ние сме вързани с двете страни (има предвид Косово и Сърбия – бел. авт.), на нас ни отговаря да имаме двойно гражданство, за да можем да живеем удобно.
Тази година Косово постигна компромис с Македония на наш гръб, без ние да можем ние да защитим интересите си. Македония отстъпи своя територия около Качаник и получи в замяна пасища край Рестелица, които са наша общинска територия. Нас никой не ни е питал, а ние сме губещите. Ние не можем да защитим нашите интереси, договорили са се зад гърба ни да ни вземат пасищата...

Ние в същината сме старославянски народ като българи, сърби, хървати, словенци, старославянско племе, ислямизирано 100 %. Опитваме се да не се смесваме с албанци, нищо че имаме една вяра, за нас те са като чужденци. Трябва да сме компактни, не знам колко ще издържим така. В Драгаш не е имало нито една албанска къща, сега са купили имоти, имат бизнес сгради, в село Брод също има албански хотел и ресторант. В Рестелица се опитват да ни вземат водата, да направят фабрика за изворна вода. Ако албанецът е як и през общината вземе водата, ние ще останем без вода, албанецът ще направи ски център, ще дойдат и други албанци и тук е свършено.

Образованието в Рестелица не е пригодено в интерес на децата, а на учителите. По сръбската учебна програма учителите получаваха двойна заплата от Белград плюс 180 евро от Прищина. Преди две години учителите трябваше да изберат учебна програма между Белград и Прищина. Сега има две училища под един покрив, двама директори, двойно повече учители, а учениците са по-малко. Това е политическа работа за 30 – 40 работници. Тук е важно да се учи албански език. В Рестелица не знаят албански, езикът не може да се научи, ако не се говори вкъщи. В смесените среди, в Драгаш и Призрен, доста млади хора от нашите знаят албански.
Нашият език е близо до македонския и българския, повече до българския, отколкото до македонския... В нашето село на улицата се чува италиански, немски, но рядко горански. Децата са забравили много думи на горански, езикът се губи, вкъщи също се говори италиански.
Божич (Коледа, бел. авт.) не се празнува в Рестелица, той се празнува в село Брод, там до късно е имало църква, последната християнка там е Божана. Джурджевден празнуват сърбите. Той не е наш празник, а се отбелязва поради икономически причини. По-рано хората са се намирали лято и есен, на Джурджевден и на Митровден. В Рестелица празнуваме Джурджевден от 5 до 10 май с горанско хоро, музика. Ние малко го разграничаваме да не е Джурджевден, а младежки ден. Но същество това е празник, затова, че цялото село се е спасило от снега и започва да работи. Когато свърши есента и падне сняг, 6 месеца тук няма шанс нищо да дойде, ние трябва да сме се запасили. На Джурдевден идват хора от цял свят, традицията е да се женят тук, в селото. Ние сме силно привързани към нашия край, женим се помежду си. Младите може да се венчаят в Италия, но сватбата задължително се прави в Рестелица през лятото, затова лятото има по 10 – 20 сватби дневно... Знам, че в Италия, Сардиния, има същите сватби като в Албания, същите носии.
Нашата идентичност е бюрекчийници, кебапчийници, семкаджийници, но вече не можеш да я намериш. В Белград, Сараево взеха занаятите на гораните и по този начин ни изтласкаха. Сърбин вече прави бюрек, хърватин продава сладолед на плажа. Изтласкани сме дори от Косово, в Сува река няма нито един горанин, не само като дюкян, но и да има къща. Механизмът е политически натиск. В Сърбия не различават горани и албанци и нападат всички нас, ако нещо стане в Косово, има натиск, никой не влиза в нашите дюкяни.
Едно време бяхме на гурбет най-вече в Югославия, а сега сме изтласкани и затова отидохме в Западна Европа. Нас никой не ни приема за“свой”. Ние изгубихме цяла Югославия, имахме сладкарници навсякъде – сладолед, лимонада, семки бяха наш горански занаят, сега ни го взеха отвсякъде. Ти си гражданин на Косово, не можеш да останеш да работиш. В Босна – горе-долу ни приемат, защото сме мюсюлмани.
Песента “Зайди, зайди” е горанска, а всички я присвояват – Сърбия, България, Черна гора. Имаме още 10 такива песни, всички ги присвояват. В Сърбия няма шанс да кажеш, че си друг освен сърбин.
В Италия нашите жени ходят с шамии, мантии, там никому не прави впечатление. Там жената, ако е учителка, не може да ходи с “марама” в училище, защото има и деца католици, но в личния живот може да се облича, както иска. Само в Сърбия сочат с пръст нашите жени, в Белград.
Нашите жени работят в Германия и Швейцария, но в Италия – рядко. Ние живеем в по-малки градове в Италия, там не е истински Запад, италианците странят от нас. Синът ми завърши икономика, кандидатства на 5 – 6 места, но не го приеха, сега работи с мен в строителството. В Швейцария е друго, там системата приема веднага на работа. Сестра ми е на 50 година, мъжът й остана без работа, но имат социален статут, работят по 4 часа, за да имат средства. Със заплатата от 4 часа работно време тя заработва парите си, има създадена социална програма. В Италия няма такива програми.
Великите сили решават съдбата ни. Глобалната политика, която бе приложена към Санджак, който бе поделен между Босна, Сърбия и Черна гора, беше приложена и към Гора – една част да бъде в Косово, Сърбия, друга част – в Албания, трета – в Македония. Великите сили са сторили това след Втората световна война, за да не се създаде мюсюлманска държава. Затова не приемат и Турция в ЕС. Гора има общо 36 села, каква политическа тежест може да имат те, та да се дели на три части? Ние имаме роднини в Албания, които не пътували в чужбина от 30 години, там е катастрофа. Идват да работят в Рестелица, ние идваме тук на почивка, а нашите роднини от Албания работят всичко.”


В ЦВЯТ БОРОВНИЦА

“- А имаш фейс бук?
- Кане, кане.”
(Разговор с нашенци от Шищейец, Албания, берачи на боровинки в Рестелица)


В горния край на Рестелица близо до училището край стар кантар с топуз са приседнали отрудени гурбетчии. Показват ми околните хълмове, надвесени над Рестелица, където берат боровинки. Възрастна жена седи, заобиколена от млади момичета и момчета. Всички те изглеждат по магически начин - изпръхнали и морави устни в цвят боровинка, по нашенски “боровница”. Това са берачи на боровинки от Кукъска Гора, нашенци гурбетчии от Албания. Преваля икиндия и групата чака чорбаджията, “арнаут” с комби, да ги отнесе до Крушево, а после – към родното им село Шищейец, Албания. Обясняват ми, че това са “3 – 4 сати на ноги или на конь. Много пат!”. Печелят по 50 евро на ден, които делят помежду си. Девойката Армида Бекар е на 20 години и учи икономика в университета в Кукъс – “цяла зима седиме, 3 месеца имаме работа”. Мъж от групата допълва: “Нема работа. Не работим месец, а 10 – 15 дена, 10 дена и се седи 11 месеца”.
Ще ми попеят ли песен от тяхното родно село Шищейец? “Да, знам да певам”, казва момчето. “Плàти”, дяволито се обажда момчето Генци. Групата се оживява, като ги попитах за песента “Юсуф и Джемила”, където се пее и за тяхното село Шищейец. В днешно време невести “со дуак” (покривало) и “со конь” в Кукъска Гора, Албания, има в село Борйе. По това време има много сватби по селата на нашенци в Кукъска Гора. Те празнуват Божич (Коледа) и Джурджевден, а също и Невруз.
“Само една дейка имаш?”, “А имаш майка?”, тъкмо, когато нашенци от Албания ми задаваха традиционните въпроси, мина група момчета от Рестелица, и най-изненадващо едно от тях каза на най-старата жена в групата: “Дай една дейка!” Нашенката от Шищейец здраво ги нахока. “Ние имаме млого да носим, да работим. Не сме дошли глупци рестелички да слушаме. Не е убаво вака.” Момчетата почнаха да се смеят, но отминаха бързичко. Девойката Армира отбеляза, че хората в Рестелица не са образовани и местните младежи се женят на 15 – 16 години.
Скоро идва комби, с което тайфата отпрашва за Крушево, откъдето нашенци ще влязат в албанската част на Гора. Решавам и аз да си ходя, излизам на пътя да стопирам някоя кола. Пътуването на стоп на нашенски се нарича “за джъ”, за джабе, на аванта. Минава огромен камион и до Драгаш пътувам с Муртезан, 48-годишен нашенец от Рестелица, който живее в Призрен. Муртезан има строителна и транспортна фирма, превозва строителни материали из горанските села. Хвали ми се, че е купил къщи в Призрен, терени в Драгаш. Работил е в Сърбия. Подчертава, че синът му учи на албански език, знае и нашенски. Разказва ми за торбешка сватба на негови приятели в Подгор, край Призрен. “Там се пеят торбешки песни”.
Обсъждайки обичаите и езика на нашенци, съзирам на разклона при село Млике група жени с планински коне да пресичат шосето и да се шмугват в планината. Муртезан, който от сутрин до вечер снове с камиона из района, обяснява, че това са нашенци от Кукъска Гора, които работят в Косово. Ако искам да се срещна с тях, мога да го сторя рано сутрин, когато идват от Албания. Уговарям се с Муртезан да пътувам с него на другата сутрин, за да се запозная отблизо с нашенци от Кукъска Гора.
На заранта пътувам с камиона към Рестелица и преди село Глобочица съзирам група жени на планински коне, да излизат от разклона на село Орчуша, което е на границата с Албания. Тръгвам с нашенките от Кукъска гора, Албания, които са тръгнали от родното си село Оргоста (700 души население) да берат “смрекулки” (“шипунки”, хвойна, бел. авт.). В Албания също има хвойна, но всичко е обрано, затова нашенци от Кукъска Гора търсят нови плантации в Косово.
Те са като от приказките, вървят през планината с коне и магаре . Тръгнали са рано от селото си Оргоста, което е на половин час “на ноги” до Орчуша, Косово, където е границата.
Жените са близки роднини, изключително бедни и с много деца. Най-състарената има 10 деца, другата – осем, а тартор на групата е Рукия, която има пет деца. Всички са жилави и изпити, приятно закръглена е само младата 27-годишна жена, която има само едно дете на три годинки. С тях върви и едно момче. Рукия обяснява, че, за да намерят хвойна в Косово, вървят “четири сати на ноги, на конь”. Берем по 10 кила, повече не можем. Мъчиме, зор”. Плащат им по 80 цента килото. Не могат да си позволят да дойдат с кола, защото “сакат еуро”. Безработицата по родните им места е голяма, жените живеят предимно на социални помощи. “Нема що да радиме.” Не са ходили на море в Дуръс и свързват този курорт само с “книги” - документите, които са им нужни, да работят в Италия. Не стига това, ами обясняват ми, че ще работят до 16, 30 часа и после с набраната хвойна ще качат чувалите на конете и по обратния път ще стигнат със стоката до родното си село. “Дома ги носиме, во куча свуа и после ке носиме во Кукъс.”
“А ти яне за магаре?”, Рукия ме подканя да пояздя, но аз отказвам. Според нея аз не приличам на българка, защото тя видяла в Призрен българки “дебели и църни”.Обяснявам, че това са роми от България.
Тръгваме по черен път из планината и жените искат да ме откажат от трудното ходене. Предупреждават ме, че ще работят много, а аз едва ли ще намеря обратния път. “Далеко идеме, на рид, Зло поток”. Започват да се шегуват: “Има мечка тамо... Ако те хукне, ако те фане мечка, нема и капу да носиш”.
Жените настояват да им платя, за да ги снимам. Те са озадачени, че продължавам да ги следвам навътре в планината. Наоколо има само хвойнови храсти, но всичко е обрано. От дясната страна, където е Албания, се виждат скалисти зъбери. Отстрани се виждат малки бахчи с царевица. По-нагоре се открива панорама на село Глобочица. Застигат ни мъже, които яздят коне в тръс. Набързо обясняват, че са от с. Борйе, минали са границата при Глобочица, за да работят като майстори в село Зли поток.
Рукия обяснява, че техните мъже също работят, берат “боровница” и я продават в Драгаш. Други мъже от Албания са майстори. “Мужи, кане идат и мужи во Македония радат, майстори. Да раниме деца.”
Хвойната е обрана и докато търсим нова девствена плантация, минават два часа. Стигаме близо до Зли поток, където се виждат като малки точки нашенци от Албания да пъплят по баирите и берат хвойна. Вдясно са канарите на албанските планини, от другата страна на по-ниското се открива гледка към Драгаш.
Жените сядат да “къснат” (хапнат), изваждат от торбите и чувалите оскъдна храна. Всичко е спартанско – хляб, домат, печени пиперки, домашен айрян или нещо като мътеница в големи шишета. Канят ме и мен, но аз тактично отказвам. Всички се хранят много бързо. Момчето, което е син на една от многодетните жени, придърпва леген, докато преглъща огромни залъци с хляб. Легенът е разпран, но старателно зашит с тел, Най-бедните хора в Албания са нашенци от планините на Кукъска Гора. Мъжете работят като майстори в Тирана, Дуръс, Косово и Македония. Жените не работят, нямат образование, получават социални помощи, домакини са, гледат животни и обработват бахчи.
Във видимо по-добро настроение нашенки ми позволяват да ги снимам и се отиват да берат хвойна. Пожелах им да са живи и здрави и ги поздравих с настъпващия скоро Рамазан, който те спазват, и тръгнах по черния път към село Зли поток. Изпитите им от тежката работа лица са още пред очите ми.

Повече снимки от пътешествието вижте на моята фейс бук страница

http://www.facebook.com/reqs.php#!/album.php?aid=200550&id=629498965