четвъртък, 24 ноември 2016 г.

Нашенското “Кане”, което е “да”

ПЕСНИТЕ НА БАЙ МУНИР И в кръчмата в село Борйе времето сякаш не съществува. Вечер няма много посетители, преди да се прибере добитъка и да се приключи с работата. “А ти работа дюкянот?”, питат собственика Джафер. “Има работа, нема люди”, отвръща той и кани на силна ракия. 73-годишният дядо Мунир Далячи е един от най-атрактивните посетители. Той не пропуска да сложи росно цвете на дрехата си, намира китка и през най-лютите зимни дни. Мунир е един от изворите на горански песни, записани от Назиф Докле. Запява Зенепа и Курто Будала, в която Курто отива на гурбет, а Зенепа остава в селото. Идва време за косене и тя започва да го вика, приканва го да си дойде за Джурджевден. Бай Назиф ми обяснява, че песните за Курто Будала и Зенепа нямат точен текст, а са импровизации. “Зенепите пеят за Курто сред природата, това са полифонични песни, оригинален принос от времето на славянската култура. Няма такива песни нито в Македония, нито в България, те са родени в Шар планина”. Певецът на Борйе запя песента и за Расим и Хамида – хубава, но невярна мома. Българите дошли и я харесали и така тя намерила по-хубав живот, сменяла премяната си всяка неделя. Бай Мунир пя около един час. С голям кеф изпя песента за Осман паша край Плевен. Гораните знаят Плевен, защото са се били там на страната на турците, пояснява бай Назиф. Край Плевен загинали 73 души и цялото село потънало в траур, жените ходели в черно. “Заплакала шекер Гюла, Осман Паши, верна люба: “Ой, Османе, дже си море, За тебе ми сърце гори.” “Ево мене око Плевле, Око Пловле и Софийе, У Бугарско кърф се лийе.” (Песен от село Борйе, Назиф Докле, “Севни, бре ашик, севни бре душо...”, Narodne pesne ot Gora I Gollobërda, Tiranë, 2004) Последната вечер, преди да си тръгна, отидох на гости у Ремзия. Съпругата му Биляна се беше постарала, като гледах специалитетите, отрупали масата – сърми, мазник (гюзлими), пълнени чушки... Явно беше, че е готвила цял ден, за да ни нагости. България е възприемана като “земя на трендафИлите”, а културното влияние е чрез музикалния телевизионен канал “Фен”. Нашенци често изпращат sms-и за музикален поздрав и знаят наизуст много песни от българския поп фолк. Дъщерите на Биляна и Ремзия са доста учудени, че не се познавам лично с българските фолк-певици. Самата Биляна ме попита защо певиците от България са толкова разголени и дали ходят така и по улиците. Понеже непрекъснато разпитвах за какво ли не, домакините решиха да извадят от дървената ракла празничното “халище” (носия) на Биляна и да ме пременят. Помогнаха ми двете им дъщери и след 15 минути бях напълно преобразена с ярката носия, пъстрата кърпа, герданите. “Баш нашенка!”, единодушно решиха и комшиите, които веднага дойдоха да ме поздравят. Станах гостенка на цялото село и всички се надпреварваха да ме канят на Джурджевден. И как няма да стана, след като още след първия ден, когато се запознавах с нашенци от селото и те ме питаха традиционното: “А дали си добро?”, аз вече им отговарях с нашенското “Кане”, което е “да” и което си употребявам и досега, когато си говоря с нашенци. На сутринта, когато си вземахме “до виждане”, те свойски ме изпроводиха с нашенското “Айде со здраве! Селям дома!”

сряда, 23 ноември 2016 г.

ДЖУРДЖЕВДЕН

ДЖУРДЖЕВДЕН “Лиляна платно белеше, на два извор броджански. Оздола идет вилани, вилани београджани. - Лиляно, моме убава, не бели платно край пута. Вилани, београджани, кротко терайте карванот. Кротко терайте карванот, да не ми платно згазите. Да не ми платно спрашите, ел ми йе платно даровно. - Лиляно, моме, калешо, ако ти платно спрашиме Скупо ке ти го платиме, со вино и с люта ракия. - Вилани, жупски граджани, я не ви сакам виното, Я не ви сакам виното, токо ви сакам момчето...” (Песен от село Борйе, Назиф Докле, “Севни бре ашик, севни бре душо...”, Narodne pesne ot Gora I Golloberda, Tiranë, 2004) И в албанска Гора най-големият празник е Джурджевден, с него се отбелязва началото на лятото. От Джурджевден има 3 месеца до Митровден. Джурджевден е свързан и с гурбета, благодарение на който гораните оцеляват след западане на занаятчийството. Нашенци тръгвали на пут на Митровден (Димитровден) и задължително трябвало да се върнат на Джурджевден. Нашенци в Албания празнуват Джурджевден четири дни. Празникът започва на 4 май, наричан “свечина”. На 5 май, “травке”, младите момчета берат треви и събират билките бътъля, змиин лук, морач, за да украсят с тях животните за берекет. На 6 май ,“потке”, младежите късат върбови клонки и ги оставят през нощта на портите на девойките си и се казва, че има “потка”. Млади и стари отиват на нивите сутринта и оставят върбови клонки за берекет. На 7 май е “теферич” и цялото село отива на голяма поляна на печено агне, вино, ракия и хора. Жените вадят от раклите и обличат традиционните си пъстри “халища” (носии), които са ръчно ушити и са напълно автентични, без стилизирани промени. ЦЪРНЕЛЕВО 66-годишната Исма жъне със сърп и прибира ръкойките на бахчата край каменната си къща край село Църнелево (400 души население, 80 домакинства). Като всички горански жени и тя ходи с традиционна пъстра носия и шамия. “Горани сме, нашенци”, ми вика засмяната Исма. Снимам тази работна нашенка, която е сякаш от народните приказки със стрелкащия се като змия сърп под палещите лъчи на обедното слънце. Правя панорамна снимка на Църнелево. И тукашната джамия е съборена по времето на Енвер Ходжа, преди около 40 години. Хората още помнят на кое място край пътя е бил храмът им, но нямат пари да го възстановят. В кафенето на селото няма ток, което често се случва из нашенските села в Албания. “Като робите в България сме”, се пошегуваха мъжете, щом разбраха откъде съм. Взеха да ми обясняват, че нямат ток, защото нямат пари да си плащат сметките. Впрочем в Албания много хора не си плащат тока, на много места все още няма фактури, ефикасна данъчна система. Бай Назиф обясни на всеослушание, че България е европейска държава с правила, в която цари ред и законност и където не може да не изпълняваш задълженията си. Според него българите са много по-дисциплинирани, с европейски манталитет, по-питомни и по-мъдри от останалите народи на Балканите. Мъжете в кафенето се оживиха и един от тях се пошегува: “Да ни вземете в България, да оставим тук тази територия и да дойдем при вас”. От пръв поглед си личи колко трудно свързват двата края, макар че живеят изключително скромно. Някои ходят да работят в горанските села в Косово, други – като хамали “на черно” в Гърция и други европейски страни. По обяд мъжете са в кръчмата, където убиват времето в сладки приказки и билярд. От време на време се майтапят с ходжата, искат да го черпят с алкохол. Ходжата на това село без джамия ходи да прави “намаз” (молитва при мюсюлманите – бел. авт.) в съседното село Орешек, а в петък е в село Млике за “джума намаз”, голямата петъчна молитва на мюсюлманите. “Ние сме горани, нашенци. Овде во село нема мелези, всички сме горани. Само този там е арнаутин от село Стрежево (Струже на албански)”, обясняват мъжете. По някое време в кръчмата влиза Бесим от село Орешек. Той свири стари горански песни и не се разделя с тамбурата си. Работи по кафенетата в село Рестелица, Косово. Артист по душа, музиката е в кръвта му, оставил в Тирана жена си и къщата си и обикаля из планините на Гора. В Църнелево стана дума и за една горска “бабица” – жена от селото, чийто мъж починал рано и тя започнала да се облича като мъж. Носела мъжки пояс, но тъчела на стан. Обичаят “бабица” – жена, която се дегизира като мъж, съществува в района на Гора и Люма, Северна Албания, през 50-те и 60-те години на 20 век. Мъжете си спомниха за случай, в който една “бабица” отишла на война вместо брат си, тя била с аскера, но не я усетили. “Бабица” се казва и на девойка, чието семейство не й дава да се задоми, както и на стара мома. “Яз бабица че останем, оно не го вземам”, се сопва някоя девойка на предложението за брак на момък, който не й харесва. “Имаш да видиш, бабица че ти останем”, също е популярна фраза в нашенския говор.

вторник, 22 ноември 2016 г.

БОЖИЧ

СИНАН ПАША ТОПОЛСКИ Бай Назиф вижда богомилска следа в легендата за Синан Паша, който изгорил и изхвърлил в Дунава костите на Св. Сава. Синан паша Тополски е смятан за нашенец. Той има символичен гроб в Тополяне, който се почита със странни ритуали – нито църковни, нито мюсюлмански. “През 1590 Синан паша в Белград разкопал гроба на Св. Сава и хвърлил костите му в Дунав. Може и да не е така, но цялата тази работа с костите на мъртвеца е много лоша. Св. Сава Сръбски е проклел горани, торбеши и бабуни на събора на Сръбската църква през 1222 г. Според сръбска хипотеза това е станало още по времето на Стефан Неманя. Така че този инат на Синан Паша – нашенец, богомил, може да се тълкува като акт на отмъщение на нашенци – да го извадят от гробищата, да го запалят и изхвърлят.” “Все е халал, Курто будала, сал летуене не халал” (горанска песен от Албания) И до ден-днешен нашенци празнуват Божич, както наричат православната Коледа. Варят “пачунке” (пача), замесват “коломбач” – пресен царевичен хляб, който на другия ден не може да се яде. По време на Османската империя нашенци в Кукъска Гора са били добри оръжейници, тюфекчии, железари, ковачи. През 1685 гораните са споменавани като майстори ковачи на сабя Дамаскиня. Споменават се по-късно и като майстори пушкари (в Призрен). В народната памет има много имена за барут. Тук е произвеждан барут от филизите на “леска”, лешниково дърво. В село Борйе има патроним Барутовци и Топивце, свързан с препитанието на стари майстори. Навлизането на индустрията води до отмирането на този вид занаяти. Нашенци се ориентират към сладкарството, стават бозаджии, халваджии, сладкари. Започват да ходят на гурбет в съседни земи. Нашенци от Пакиша, Очикле, Запод, Кошарище ходят на гурбет предимно в България, в тези нашенски села и досега се говори за град Сливен. Боряните и орешаните работят главно в Босна и Херцеговина, в Сърбия, а жителите на Шищейец – в Гърция и Турция. В албанска Гора се казва не гурбет, а “пут”, а гурбетчията е “путник”. Когато мъжът не се завърне 2 –3 лета, се казва “летуене”. В по-ново време нашенци в Албания са загърбили занаятите и залагат на доброто образование. В Кукъс има доста нашенци, които са добри инженери, учители, актьори, художници, музиканти, както и спортисти – футболисти, пехливани. Офицерите нашенци масово са уволнени от албанската армия. “Нашенец и со рогови да е, нема шанса”, коментират мъжете. Навремето нашенци са се женили само помежду си, но сега има и смесени бракове с албанци. Едно време казвали “люманище” и не искали да се смесват с арнаутите, а те на свой ред не искали да се женят за “торбеши”. “Кеф ми е да взема горанка за жена, но няма пречка да вземем и люмка. Старите хора искат да се вземе нашенка, де...”, обяснява философията на брака мъж на средна възраст. Годежът тук се нарича “свършеница”, той се прави по стари правила и няма връщане назад. В село Шищейец младите се женят помежду си, макар че повечето работят в чужбина, като се върнат юли – август при родителите си по родните села, се бендисват (харесват – бел. авт.). Почти 700 души от селото – млади и стари, работят в Англия. В Шищейец няма корзо. Сватбите са традиционни, със свирли и тупани, траят по 5 дни, истински спектакъл и радост за цялото село. На семейството на момичето се плаща мито, обикновено към 2000 евро. Невястата носи традиционно ръчно ушита носия (халище), шари се с къна, боядисват лицето й, украсяват го с брокат, на главата си носи малък фес със златни дукати, предавани от поколение на поколение. Повелята е булката да бъде на кон. Морач е млад нашенец от Шищейец, който работи в Лондон, в строителството. Оженил се за нашенка, защото баща му казал, че ако се ожени за англичанка, по-добре да не му се мярка пред очите. През лятото на 2005 Морач се върнал в родното си село и направил голяма сватба с момиче от селото. Морач и негови приятели са направили уеб-сайт на село Шищейец... Морач веднага позна по говора ми, че съм от България, защото в Англия нашенци дружат с българи, с които общуват лесно заради липсата на езикова бариера. Името на Морач значи вечнозелена билка, която расте из планините на нашенци в Албания и която трае много месеци.

неделя, 13 ноември 2016 г.

АЛБАНИЯ

ПОТОМЦИ НА БЪЛГАРИ “Шо ке ми стайет на софра? Лйеп ръзан, урда гим йе най-благо йаденйе” (Хамид Ислями, “Юсуф и Джемила”) Село Борйе е високо в планината, то е пълно с живот, по улиците играят много деца, които живеят целогодишно в планината. Местното училище е до 8 клас, на един час път пеша в съседното село Шищейец има гимназия. През зимата родителите сами транспортират децата до гимназията. Леля Джеватица, сестрата на Назиф, ни посрещна в стария си каменен дом на два ката, покрит с тикли като всички останали къщи по тукашните села. “Смаличела си се”, сграбчи я в огромната си прегръдка едрият Назиф. И тук гораните се поздравяват със “Селям!”. “А ке къснете нещо?”, пита сестрата на бай Назиф и реди масата. “Къснем” не значи да ядем, а да “похапнем маличко, да залъжем глада. Албанците нямат такова нещо”, кандардисва ме моят гид. След дългото пътуване се подкрепяме с “урда”. “Горанският говор има запазени много архаични форми отпреди векове. Няма разлика със северните македонски диалекти. Песните от Родопите и Македония нямат разлика. Ако България приема македонците за потомци на българите, значи ние сме българи”, обяснява Назиф Докле. Преди 5 години той дошъл за първи път в България. Първите дни в София се затруднявал да разбира български, но постепенно ухото му привикнало към различното ударение. В нашенския ударението винаги пада на третата сричка отзад напред. На нашенски се казва “Джýрджевден, ударението пада върху “у”. При думите с две срички ударението е на първата сричка отзад напред, например в думата “греда” ударението е върху “е”, а в българския върху “а”. Ходил и в Родопите - Широка лъка и Смолян, и там нямал никакви трудности да се разбира с помаците, българите мохамедани. “Разбира се всичко, все едно съм си в моето село Борйе... Нашенци говорят тамам македонски, но на диалекта, а не на литературния език”. В Гора е имало юруци, арумъни, има силно влашко влияние върху патронимите и лексиката – юнац, юнче, люпань, влаиница, вланисат, шунда. Има песни: “Сънце зайде зад планине, я легна меджу две влаини”. В нашенския има арумънски думи като: шкуд, чучур, урда, шкуртуль (луда крава), струля (овца с остра козина). В Гора има и юрушки гробища, споменавани в различни документи. ПОТОМЦИ НА БОГОМИЛИ Акад. Йордан Иванов в своя монументален труд “Българите в Македония” описва местата, където живеят торбешите, смятани от него за потомци на богомилите: “Помаците, които сами се наричат турци, у околното население са познати с разни имена като “помаци” в Родопите, “дилсъзи” (т.е. безезични, които не знаят турски) в Тиквеш, “торбеши” в Дебърско, Кичевско, Скопско и пр. Най-старинно е названието “торбеши”. То е от предтурското време и е наследено от “торбешите” богомили, които най-лесно са приели мохамеданството, както например и в Босна. Богомилите имали обичай да носят на рамото си по една торбичка за просия; в нея носили и евангелието. Православните българи затова ги наричали на подсмив – торбеши, а гърците също така – фунданти (торба). Народът в Македония обяснява по своему името “торбеши”. В Скопско чух следното народно етимоложко обяснение: “Торбешите за една торба урда се потурчили. Така е дошла работата, на зортъ се нашли”. Албанските богомили в северна Албания приели привидно мохамеданството, като запазили някои свои стари обреди. Други от тях приели католичество и сега носят името “фунда” (торбеши).” Назиф Докле смята, че потеклото на гораните идва от някогашна югозападна България, където сега се намира Македония. С него обикаляхме района на село Шиштейец, за да търсим богомилски паметници и “кавурски гробища”. Местните хора разказват, че най-старият гроб е Лютовият, “може да е на 300 години”. Той е извън селото, дълъг към 2,20 метра, “Много голям е бил този човек”. Започва спор къде точно се намират гробищата от християнско време. “Кавурските гробища” са в ниското, а по-старите хора помнят, че има “старо клисе, църква”. Във всички села в Кукъска Гора има т. нар. “кавурски гробища” (кавурски, гяурски, християнски – бел. авт.), тук е имало църкви някога, обяснява Назиф Докле. Той смята, че в старите “кавурски гробища” има остатъци от богомилски надгробни плочи, розети, като в Босна и Херцеговина, които се наричат “стечки” на босански език. “На нашите гробища има “стечки”, а на арнаутските – няма. Навярно това е от богомилството”, обяснява бай Назиф, докато разглеждаме високи каменни надгробни плочи с розети. Но тези надгробни паметници са твърде различни от “стечките” – надгробните богомилски плочи, пръснати из цяла Босна и Херцеговина. Освен това те видимо са на не повече от 1 – 2 века. Извън селото отиваме да обядваме “на теферич” край една чешма, до черен път, който за 2 часа пеша води до село Рестелица. Сърбите го минирали по време на войната в Косово през 1999, но сега е разчистен и се използва от местните хора, които ходят да работят в Косово. Виждат се върховете на планината Калабак, наблизо минава стар пазарлия път, който води до Тетово. Шищейец, най-голямото горанско село в Кукъска Гора с 1700 души население и 190 къщи, има и гимназия. В центъра му се виждат стари, занемарени хамбари с разпадаща се мазилка и обрулени от планинските ветрове петолъчки, сърп и чук и ретро надписи “марксизъм-ленинизъм”, “социализъм”, “Енвер Ходжа”. В селото няма джамия, тъй като по време на “културната революция” джамията от 19 век била разрушена. През 2005 местните хора започват да събират пари, за да построят джамия. В следобедния пек е толкова тихо, че се чува тропотът на магаре, натоварено с прясно окосена трева, колелата на каручка. В кръчмата се чува бръмченето на мухите, местните хора са ни наобиколили и разпитват бай Назиф за потеклото на нашенци. Попиват всяка негова дума: “Приличаме повече на българи, отколкото на македонци. Разбираме след македонския много и български”, казва мъж на средна възраст. “Македония е България”, намесва се по-възрастен мъж. Към Назиф Докле валят въпроси от всички страни за произхода на тукашните хора, кога е приет ислямът. Според него ислямът в Гора идва късно. През 1811 е построена джамията в село Борйе. Цитира изследователя Ястребов, че джамията в село Шищейец е построена 30 години преди посещението му през 1873. Разказва, че в село Оргоста са намерени фрески, фрагменти от стенопис в местността “Църтков” през 1984, когато местните хора започват да строят училище. В селата има славянска топонимия, старите хора помнят старите “кавурски гробища” в местности като Клисе, Кръсто, Подкръст. През 1355 селището е било подарено на хилендарския манастир Атон, през 1455 имало 12 къщи, през 1571 – 60 къщи. Верските пластове тук са езически и християнски. През 1996 е намерена “маничкова икона” от бронз със светец и козел с ореол, която Назиф Докле смята за доказателство за богомилско потекло. “Ние вярваме, че шейтан и джавол излиза като яре. Богомилите са дуалисти – вярват в доброто и злото. Тази икона е доказателство за нашето богомилско потекло.” Впрочем Харун Хасани, нашенец от Призренска Гора, един от най-известните горански интелектуалци, който живее в Белград, пише, че в селата в Кукъска Гора е имало останки на църкви в Борйе, Запод, Шищейец и Кошарища. В кафенето на село Шищейец Назиф обръща внимание на присъстващите, че те още пазят и знаят старите си славянски фамилии, т. нар. “кавурски фамилии”. В село Борйе се помнят и употребяват следните патроними – Киревци, Калевци, Шантировци, Цековци. В Шищейец се употребяват Живковци, Маркочовци, Тучевци, Куманичевци, Количевци, Балинци (Белинци), Глачевци, Прецановци, Дочовци, Мицевци, Дайчевци. Гораните и тук празнуват Джурджевден, Кръстовден, Митровден, летници, Илинден, Султан невруз, Бабе, Антанас, Благоец. Назиф Докле смята, че богомилите са по-близки до исляма, отколкото до православието и именно затова приемат исляма без насилие. Не е имало истории за насилствено приемане на исляма в Албания. “Кавурските” къщи са облагани с големи данъци и приемането на исляма е вероятно за облекчаване на данъчното бреме. По време на султан Селим І през 1520 Синан паша прави военен поход за ислямизиране. В Гора ислямизацията е от ХVІ до ХІХ век и не е свързана с насилия над местното население. На Балканите само богомилите са приели исляма без насилие, защото богомилството прилича на исляма, обяснява Назиф Докле. “В исляма няма икони, храмовете са прости, служат само за молитва. Богомилите се молят на Бога, а православните – на Богородица. И мюсюлманите се молят само на Бога. Богомилите са прогонени, прокълнати от православната църква. В исляма те виждат нещо по-хубаво от православната църква. Молитвите на богомилите и мюсюлманите са сходни, йерархията им е еднаква. Богомилите са против йерархията, имали са “дед”, а при мюсюлманите има само ходжа. Богомилите не харесват украсата на расото при свещеници и архиепископи, ходжата също няма никаква украса. Богомилите са били против кръщението с вода. При нас се казва: “Поп като няма работа, кръщава.” В село Млике, Косово, казват “Попът, като нямал работа, кръстил яреца”. Богомилите повече са към исляма, отколкото към православието.” В нашенските села има дуализъм и това е видно при жените, които вярват в демони, борят се срещу магии. “Ние в Гора не сме нито мюсюлмани, нито немюсюлмани. Нашите жени нямат нищо от мюсюлманството, само името им е мюсюлманки. Жените се борят със Сотона, с шейтан, гяволи, таквити. Сотона е най-лошото от лошото. Сотоната е опасен за трудни жени и деца, той е голямо зло. Като легне трудна жена, трябва да остави един мъжки пояс под постелята, да я пази срещу Сотона, или да се сложат ножици или голям нож. Вярва се, че Сотоната се страхува от тези работи. Шейтанът не е толкова лош. Той е като яре, което играе. Имаме джин, вампир, перие – през нощта те обладава и те носи на някое страшно място, нещо като сомнамбул.” Според Назиф торбешите са били богомили, еретици. “Като се почне от Охридско, долината на Дрин, до Шар планина, по всички високи места са се скрили богомили, далеч от центровете, скрити в планините. Преспа е бил най-големия богомилски център. Тук има църкви навсякъде. Богомилите са били прогонени от православната църква и не са могли официално да проповядват, а са го вършили скришно.”

събота, 12 ноември 2016 г.

Албания

В ТОРБЕШИЯ Я сирота без планина... “Проклйет Бедо, бедна, обедена, Ка ми го побари сърце Не лй ти стаса небо, ведрина?! Оо, Боженце, Я сирота, ме остай без планина!!” (Назиф Докле, “Muke milje, Poezije Našinski”, Prizren 2000) На другия ден се отправяме към Кукъска Гора с местна маршрутка, която албанците наричат комби. Шофьорът Рамиз е роднина на бай Назиф и моят гид го познава от дете, когато галено му викали Ремче, после – Ремо, като заякнал – Ремище, а понеже сега е едър и грамаден балканджия – Ремзиище. “Сега ти си дебела стока”, майтапи го бай Назиф. В комбито пътуват само мъже нашенци. Пътуването трае към 3 часа – в шеги и закачки. Пресичаме величествения каньон на Кукъс. В ниското тече река Вана (Люма на албански), а отстрани е старият римски път. Катерим се по черен път в планината, проходим само с джип. Тук е един от най-изостаналите райони на Албания, никъде няма асфалт. В Кукъска Гора растителността е оскъдна, наоколо се виждат голи безводни баири. Първо, преминаваме през албанските села, които според бай Назиф са албанизирани нашенски селища. И нашенци, и арнаутите еднакво трудно се мъчат да надвият суровата природа. Зимата тук е люта и трае 6 месеца, от които три месеца селата са откъснати от Кукъс. Животът тук е всекидневна борба за оцеляване, има случай на бременна жена, родила в гората. Често срещана гледка по пътя е деца да пасат животни или да обикалят планината на кон, помагайки на родителите си по време на летните ваканции. Снимам албанче от село Стрежево (Стреже на албански), което язди кон и приветливо ни маха. По пътя срещаме деца, които пазят стада от овце и кози. Планината е суха, с оскъдна растителност, тук-там, където има вода, се виждат малки оазиси на грижливо обработвани бахчи, засети с ръж, овес, пшеница, царевица. Транспортът на балканджиите са коне или магарета, с които ходят до нивите, а някои вървят пеша. Отбелязвам на глас колко труден е животът в планината, а мъжете в комбито изрецитираха призива на Енвер Ходжа: “Да се насочим към ридовете и да ги направим плодородни като равнината”. Нашенки в Албания са изключително трудолюбиви, битът и ежедневието им е свързан с тежък физически труд. По черния път към село Шищейец до чешмата под парещите лъчи на лятното слънце срещаме група местни жени, които носят на гръб чували с брезови листа, които продават за направа на шампоани. Заради стръмните бърда нашенци имат проблеми със ставите, почти всички имат лоши зъби, изглеждат състарени от тежкия физически труд. Ежедневието се регламентира от патриархални нрави. Животът върви по прости правила и решенията взема винаги мъжът, който е глава на семейството. Отношението на мъжете към нежния пол се изразява в недвусмисленото правило “И дясната ръка на жената е по-къса”. Със сладкодумния бай Назиф започваме дълъг разговор за това какви са хората от Призренска и Кукъска Гора – горани, нашенци, помаци, торбеши. Той търпеливо ми обяснява: “Нашенци е тамам етноним, албанците ни наричат торбеши, за да ни различават. Люманите ни наричат торбеши, а Гора се казва “Торбешия” – място, където живеят торбеши. В Люма има много нашенски топоними: “Урвъ е торбешия” (торбешки пут на нашенски), място, където ние, нашенци, сме минавали през земите на люманите; в стиховете се споменава “Нези чолаки е Рушид торбеши”, сиреч “Голема борба праеа во Камен коловозички”. В албанския думата “торбеш” е негативно, тамам каур, каурин. Лека полека негативното изчезва. За да ни различават от другите, албанците казват: “Бегай, бе, торбеш!”. Има и неутрален израз като “Беа едни торбеши”. Ако аз се представя за албанец, албанците ми казват: “Ето го тоя торбеш, иска да ни измами! Ние го знаем какъв е!”. Всички сръбски учени – езиковеди и други, бягат от името “торбеш” като шейтан, дявол от тамян. Районът Гора се казва “Торбешия” – място, където живеят торбеши. Гораните не искат да се наричат торбеши и затова аз ги наричам нашенци.” Според Назиф Докле торбеши има и в Република Македония (Дебърско, Битоля), и в Косово (Жупа и Гора). Горанският говор по-лесно може да се асимилира от сръбския език в Косово, защото там образованието е на сръбски от десетилетия. Младото поколение не говори на нашенски в Речане. Заради гурбета и връзките със Сърбия езикът се губи и полека лека ще изчезне, смята бай Назиф. Нашенският диалект в Албания е по-запазен, защото е напълно различен от албанския език. И досега горанските деца в Албания започват да учат албански език чак, когато станат на 7 години и тръгнат на училище, а старите жени нито са учили, нито говорят албански. Бай Назиф много държи да подчертае разликата между нашенци и люманите (албанци от района на Люма, Северна Албания – бел. авт.), между нашенци и арнаутите. Докато горските села имат винаги централно място, агора, която обикновено е около джамията, както и път, то люманите живеят по-затворено – къщите им са пръснати из планината, изолирани, без комшии и затова и стопаните им са с по-беден речник, на практика те не общуват с никого и не изпитват нужда за комуникация. Дори няма в кого да се влюбят, браковете на люманите още се уреждат от семействата. “Затова люманите са по-агресивни, а горските села са урбанистични и не са агресивни. За нас говорят, че сме морално разтурени, но при люманите, ако мъжът умре, вдовицата отива при някой от братята на покойния й мъж. Така един арнаутин може да има две жени. Арнаутите не смятат жената за личност. Ние, нашенци, винаги сме се женили по любов”, разказва бай Назиф. ОТНОВО ВИРТУАЛНА ГРАНИЦА Между Борйе и Глобочица е минавала границата между Югославия (Косово) и Албания. Навръх планината е “кацнала” паянтова барака с местен полицай. Сместихме се, за да направим място на нашенци, които носеха пералня, и заприличахме на индийски автобус. Тази барака е граничен пункт между Албания и Косово, което на 17 февруари 2008 г. косовските албанци отцепиха в отделна държава. От Косово по черните пътеки спокойно може да се премине в Кукъска Гора в Албания без виза, защото никой не контролира границата. По времето на комунистическия режим Албания е толкова затворена държава, че когато границите паднали и местните горани посетили за първи път събратята си в Косово, сторило им се, че Призренска Гора е истински рай. Всяка горанска къща в Косово разполага с модерна пералня, печка, телевизор, смятани за лукс в изостанала Албания. И сега много нашенци от Кукъска Гора ходят да работят в Призренска Гора. Мъжете от село Борйе, боряните, минават границата пеша и работят в близкото село Рестелица в Косово – косят трева, садят и копаят зеленчуци. Рестеличани имат пари от гурбет, по-богати са и плащат на боряните да им аргатуват. Някои нашенци от Албания минават в Косово нелегално и косят в село Крушево и Глобочани. Заради виртуалната граница има междуселски свади между гораните от двете страни на границата за трева и шума.