вторник, 27 септември 2016 г.

КЪДЕ ДА УЧИМ?

В центъра на Крушево край една плевня край пътя ще срещнете близначките Рамиза и Ресмия, които са завършили само 8 клас, а вече са на 22 години. Усмивките не слизат от лицата им. Родителите им не ги пускат да продължат образование. Рамиза и Ресмия стоят край пътя и чакат да се омъжат. Нашенци имат огромен проблем с образованието, след като Косово стана протекторат на ООН. “Повечето учат до 8 или 9 клас и после стават гастарбайтери в Сиена, а момичетата се омъжват. Мислят само за сватби и сюнети”, тъжно отбелязва журналистът Мустафа Баля, роден в Рестелица, живеещ в Призрен. Липсата на образование за нашенци в Косово ще доведе до маргинализирането им на пазара на труда. Джунайдер горчиво прогнозира, че заради липсата на добро образование гораните ще хамалуват някъде из развита Европа. Преди няколко години той обиколи няколко високо развити страни от ЕС, където срещна доста нашенци от Косово, които работят неквалифицирана нископлатена работа. Интелектуалците сред нашенци в Косово са получили образование по времето на Югославия. Има и още нещо тревожно, което засяга горанките след 1999. След 8 клас само момчетата могат да продължат да учат, момичетата не ги пускат. Когато отбелязвах, че в такъв случай младите нашенки нямат друг избор в живота, освен да се оженят и да живеят затворено вкъщи, дори в либералното село Брод ми казаха полу-нашега, полу-насериозно: “То за нас, мъжете, няма работа, какво остава за жените”. Горанският диалект се учи и говори само вкъщи. По време на югославския период около 60 години гораните учат на сръбски език. Създадените след превръщането на провинцията в протекторат на ООН бошняшки партии настояват да се учи на босански език (след създаването на държавата Босна и Херцеговина бе създаден и босански език, който е вариант на сръбско-хърватския – бел. авт.). Официалните ЮНМИК документи се превеждат на сърбо-хърватски, който перфектно се разбира и от новокомпонираните горани-бошняци. В горанските села в Албания, които са отвъд планината, не са чували за никакъв босански език. В Кукъска Гора няма нито един бошняк. Гораните-бошняци обвиняват ГИГ, че държи на образование на сръбски език поради финансов интерес за подкрепа от Белград. Всички горански ученици са искали да учат на сръбски в единственото основно училище в община Драгаш през 2000-2001 и 2001-2002 г. Тогава след големи дебати общинското събрание приема официални езици в общината да бъдат сръбски, босански и албански. Нашенци в Косово могат по-лесно да учат на босански език, отколкото на сръбски заради нетърпимостта на албанците към езика на Белград. На босански се учи в Крушево и Рестелица до 9 клас, както и в селата в Жупа. Средно образование може да се получи в Призрен, където има и Педагогически факултет. В Печ на босански има бизнес факултет. Възможностите за следване на сръбски или босански се ограничават до факултетите в Сърбия и Босна и Херцеговина, както и в сръбските градове в Косово – Северна Митровица и Грачаница, за които повечето горани не могат да си позволят дори транспортните разходи. През май 2006 горанските учители в община Драгаш прекъснаха договорите си с министерството на образованието на Косово и решиха да получават заплатите си от Сърбия. Всички 160 учители в община Драгаш подписаха декларации, че искат прекъсване на договорите си с косовското министерство на образованието. През учебната година 2007-2008 албанските временни институции проведоха кампания срещу образованието на сръбски, за да накарат гораните да се ограмотяват на босански език. Учителя Дениз от село Брод ми обяснява, че от 2002 г. децата, които учат по сръбската система до 8 клас, са карани да учат до 9 клас като при албанците, но по този начин те не могат да продължат образованието си в Сърбия и в Македония. Част от нашенци от Жупа и Призрен смятат, че изходът е да се учи албански. “От 1999 разбрахме, че трябва да се учи езика на средата”, коментира депутатът от парламента в Прищина Джезаир Мурати, лидер на ДПБ. “Трябва да учим албански, защото това е езикът на нашите комшии. Затварянето в анклави ще доведе до изолация и ще станем като сърбите”, смята журналистът Мустафа Балйе от издаваното на босански език в Призрен сп. “Алем”. Повечето нашенци интелектуалци, които се самоопределят като бошняци, освен нашенски диалект и сръбски говорят албански и турски. Рестелица е едно от малкото села в Гора, където се изучава албански, по 2 часа седмично. Община Драгаш има 33 основни училища, 12 се намират в отдалечени села за образование от 1-4 клас, а в останалите 11 се учи и от 1 до 9 клас. Сградите на училищата са големи и в тях могат да учат много деца, но класните стаи стоят празни заради обезлюдяването на областта. Класовете в двете училища в Драгаш са сегрегирани по етнически признак, но все пак горанските и албанските деца спортуват, учат английски, играят заедно. Рустем Ибиши живо се интересуваше студенти горани да учат в България, но никой от българските институции не беше си направил труда да го информира, че точно през лятото на 2006 има квота от 5 места за българи от Гора, които да учат безплатно в български университети. През лятото на 2006 все пак двама младежи от Жупа издържаха приемните тестове, проведени в българската дипломатическа мисия в Прищина. Другите 3 места не бяха заети. След година и половина реших да разбера какво се е случило с двамата студенти от Косовска Гора в България. Сърцето ми се сви, когато разбрах, че Елдис Алиа Садики не е успял да издържи нито един изпит още първия семестър, напуснал УНСС и се върнал в Доно Любине, Жупа. Не успях да се свържа с Анис Адем Алия, който е записал медицина в Пловдив, но от познати узнах, че продължава да следва. Без изучаване на книжовен български език образованието на гораните в България е утопия. След януари 2007 стана още по-лошо, защото бяха въведени визи за България. До март 2008 гораните от Косово трябваше да пътуват два пъти до Скопие или Ниш, за да вземат българска виза – веднъж, за да попадат молба с нотариално заверена покана от някой в България, която струва загуба на доста време, обикаляне из община и нотариус, плюс 20 лева за такси. След това – отново да отидат до Македония и да си получат визата. Гораните, които живеят откъснати, и нямат контакти с България, са изправени пред интересен казус – те трябва да намерят български гражданин, който да обикаля 2-3 дни и да им подготви покана?! През май 2008 България отвори консулска служба в Прищина. След отваряне на консулска служба на България в Прищина се спестява ходенето до Македония за виза, но все още се изисква наличието на покана от България за издаване на виза. Същата година пред медиите министърът по европейските въпроси Гергана Грънчарова гръмогласно обяви, че квотата за стипендии за български младежи от Косово се увеличава на 10 души (в крайна сметка през юни 2008 МОН обяви 6 места за Косово). Не последваха конкретни мерки, за да бъде усвоена тази квота. Гора и Жупа имат специфични проблеми, в които никой от отговорните български чиновници не пожела да вникне. Председателят на “Младежки съюз Гора” Авния Бахтиари написа писмо до министъра на просветата Даниел Вълчев и поиска в Косово да бъде изпратен български учител, който да преподава книжовен български език. Поиска и българската държава да отвори културно-информационен център в Косово, който да помогне на нашенци да осъществят културни и икономически връзки с България. Започна едно мъдруване на чиновниците в София. И досега няма български учител в Косово, нежели канцелария. Македонската държава, която изживява сериозна криза на идентичността, през май 2008 отвори канцелария в село Брод. Разбира се, на умните глави в София са им виновни сърбите, македонците, изобщо международното положение...

понеделник, 26 септември 2016 г.

ДРАМАТА НА ВЕДАТ БАЙРАМАГА

Ведат Байрамага е горанин на средна възраст, бежанец в Сараево от 1999 с три дъщери. През 1947 баща му се преселил от Гора с трите си деца в Косово поле. Няколко години след 1999 Косово поле е поалбанчено и има албанското име Фуш Косова. Двете дъщери на Ведат следват в университет в Сараево, където заплащат такси като чужденци (2000 марки за семестър), третата му щерка трескаво ми обяснява, че в никакъв случай не иска да си пропусне годината, да остава вкъщи или да се омъжи, а мечтае да следва. Твърди, че няма шансове заради огромната корупция в Сараево, трябвало да плати рушвет, за да стане студентка. В Сараево Ведат и семейството му живеят от 7 години, плащат за лечение, образование скъпо и прескъпо, защото имат статут на чужденци. Ведат е избрал да бъде бежанец в Босна, а не разселено лице в Сърбия, защото смята, че в Сърбия няма да е добре приет заради фамилията си – “БайрамАга. Представете си с такова име как ще ме приемат сърбите”, натъртва той. Ведат имал дюкян и къща в Прищина, но го заплашили със саморазправа и така бил принуден да ги продаде и да напусне Косово. След ударите на НАТО през 1999 бил отвлечен от трима албанци, т. нар. “тройка за ликвидация”. Ведат знае албански и ги чул да си говорят помежду си какво го чака. Когато го питали каква му е националността, той казал “горанец”. Попитали го какво е това. “Същото като шиптар (название на албанците– бел. авт.), но от Гора”, отвърнал той и така се спасил. Хората били от Албания. Когато се върнал вкъщи, негов роднина го предупредил, че съществува списък за ликвидиране, в който фигурирало неговото име, и той избягал от Прищина. Първо, отишъл в Нови Сад, а после – в Сараево. Как да рискува да остане в Прищина с три дъщери? Продал дюкяна си през 2001, после и къщата си в центъра на Прищина, до театъра, и така 7 години вече живее в Сараево с готовите пари, които са на свършване. Каза ми, че след идването на “НАТО-окупаторите”, всичките му братя и сестри избягали от Косово, един от тях бил прострелян в Прищина. В министерството на бежанците в Сараево го лъгали и обещавали, че ще регулират статута му и ще му издадат документи. “Сега съм на кръстопът, не знам по какъв път да тръгна. Босна и Херцеговина не ме приема, Сърбия не отговаря на стандартите, Македония обещава нещо, но не знам какво точно, просто не знам къде да ходя.” Ведат ми обяснява, че иска да се самоопредели като българин, за да може дъщеря му да учи в български университет и да има бъдеще. Девойката е будна, любознателна и можеше да дойде да учи в България, където същата година Министерството на образованието и науката отпусна 5 стипендии за безплатно образование на етнически българи от Косово. Само че никой в Гора и Жупа не знаеше за въпросните стипендии, нито за начина, по който се кандидатства. Бай Исмаил, който е добър човек, каза, че може да помогне на момичето да се запише в университет в Македония, но навярно е по-добре то да дойде да следва в България. Исмаил започна да ме увещава да помогна на дъщерята на Ведат. Стоях в небрано лозе. Българските чиновници не си бяха направили труда да разпространят информацията за стипендиите сред нашенци в Косово. Като се прибрах в София, веднага потърсих мои познати от Министерството на образованието и науката, от които разбрах, че има процедура и срокове, които са изтекли. Ведат вече се е преместил да живее в Нови Сад.

събота, 24 септември 2016 г.

ВИРТУАЛНАТА ГРАНИЦА С АЛБАНИЯ

Според Рустем Ибиши и неговите приятели по времето на Югославия границите между Косово и Северна Албания са строго охранявани, докато след 1999 ЮНМИК гледа през пръсти на сигурността на границите и затова разбойниците от Албания безпрепятствено пресичат границата и плячкосват селата в Косовска Гора. След няколко дни, когато пътешествах из Северна Албания, в Кукъска Гора видях, че по черните пътеки границата между Косово и Албания спокойно може да се мине нелегално, пеша или с кола. Мнозина го правят. Призренска Гора граничи с Албания. По планинските пътеки няма никакъв граничен контрол, границата дори не е отбелязана. Официалният граничен пункт тук между Косово и Албания е Морина, но по черни пътища границата се пресича незаконно – от местността “Бука” на село Глобочица, от село Орчуша за 30 минути пеш се преминава в Албания. Някога в село Кръстец имало караул, който пазел границата, но сега там няма никой и хората безконтролно влизат пеша в съседното село Пакища в Албания. Гораните от селата в Косово и Албания знаят откъде минава границата, макар че няма никакви означения, нито табели, нито заграждения. Като ги попитах къде е границата, те ми показват към отсрещните ридове. Няма маркировка и ако сам тръгнеш из планината без някой местен човек, няма как да знаеш дали не си влязъл вече в Албания. Спокойно може да се вземе такси от някое село в Косовска Гора, с което по черните пътища да се отиде в Кукъска Гора, Албания. Горани от Албания ходят да работят в Косово и се придвижват именно по черните пътища. Но има и крадци и трафиканти. Навръх планината на черния път има паянтова дървена барачка, в която има полицай, нашенец, който се прибира в селото си в Кукъска Гора след 18 часа. Нито ЮНМИК, нито КейФОР охраняват южната граница на Косово. Полицейският пункт на ЮНМИК е в Драгаш и някои международни полицаи познават горанските села, но те нямат мандат да охраняват границата с Албания. КейФОР се представлява от турски военни, базирани също в Драгаш, които се държат по-скоро като пътна полиция. Канадският военен журналист Скот Тейлър от разговори с военни от КейФОР е научил, че пътят е напълно отворен и през него свободно се пренася и дрога (“NATO sprema “blic krig”, Glas javnosti, 3 април 2008). Гораните, населението от най-южната точка в Косово, всъщност са централна точка на “велика Албания”, коментират сръбските медии. Според канадския журналист албанците крадат добитък и секат гората и това няма да бъде допуснато, ако Косово гледа на Албания като на съсед, а не на своя държава. Виждайки, че няма проблем албанците свободно да завземат гората и да унищожават района, Тейлър смята, че това е “велика Албания”. НАТО знае какво става и има коли, които могат да наблюдават от високо какво се случва. Но не може да действа без съгласуваност с парламента в Прищина, тоест на албанските лидери. Не само границата между Косово и Албания не се охранява. В района на Дебърско, границата на Македония с Албания, също няма охранявана граница. През май 2008, пътувайки към Дебър по стръмния планински път, малко преди града се запознах с овчаря Вердиа. Той е от Албания, минава границата по козите пътеки със стадото си. Албания е на 5 км от Дебър, вижда се от града и според местни албанци границата може да се мине нелегално през планината. В района на Дебърско живеят нашенци, наричани македонци мюсюлмани, торбеши, които са ислямизирани потомци на етнически българи. Говорят стар български диалект, който наричат нашенски. В Дебър има около 500 – 600 къщи на торбеши. В кафене в Дебър местен албанец гордо ми обясни какви са торбешите: “Те са мешани и са по-долна класа. Ние сме чиста раса, а торбешите и те не знаят какви са”. През това време телефонът на неговия приятел позвъни с мелодията “Живот мой” на Драгана Миркович. И двамата албанци от Дебър с блеснали очи ми споделиха колко много харесват сръбските певачици. Докато се разхождах в Дебър, срещнах Шейдия, засмяна 54-годишна балканджийка. По меките черти на лицето, сините очи и като се заговорихме, разбрах че не е албанка. Попитах я каква е. “Мюсюлманка съм”, каза Шейдия, а езикът, на който говори е нашенски. “Ама ти говориш като мен, на същия език”, добави тя. Шейдия е от село Горно Косоврасти, Дебърско. Обясни ми, че торбешите в Дебърско са строители, майстори, добри земеделци. В Дебър има около 500 – 600 къщи на торбеши, към 2 – 3 хил. торбеши. Снимам Шейдия в стара 120-годишна къща в Дебър, която специално ми отварят. После мъжът й се качва на магарето, а тя върви пеша до него. Мила картинка, която е типична и за българските помаци.

петък, 23 септември 2016 г.

РУСТЕМ ИБИШИ IN MEMORIAN

“Отишоф Сайбии на гости, млогу убаф чуйек биф” (Хамид Ислями, “Юсуф и Джемила” ) Посвещавам тази глава на Рустем Ибиши, който вече не е между живите. Рустем Ибиши беше лидер на “Гражданска инициатива Гора”, депутат в парламента на Прищина. Когато през юли 2006 отидох в родното му село Млике, той току-що беше излязъл от болница и празнуваше със своите приятели. Бог беше отредил да се срещнем и да поговорим, преди да си го прибере само след няколко месеца. Операция на белия дроб, обясни ми Рустем, а също че го чака още една операция. Макар да не беше изречена, диагнозата рак витаеше във въздуха. Така за първи и последен път говорих с този умен и почтен нашенец с големи будни очи. Къщата на Рустем в село Млике бе от малкото места в Гора, където мъжете открито се черпеха с вино. “Ние пием явно, те – тайно”, шегува се Рустем и ми показва богата колекция от вина. “Имаме българско вино, ама българи не сме”, казва един от приятелите му. “А какви сте”, питам аз. “Ние сме отделни, специфични, отличаваме се от всички останали славянски общности, имаме свои уникални обичаи и език. Помежду си се наричаме горани”, търпеливо с благ глас говори Рустем. В Млике, като на много места в Косово, има режим на тока и водата. За зла участ водата беше спряла в този жежък юлски ден. “Такъв режим не е имало дори по време на бомбардировките, по времето на Милошевич. Това ни докараха “освободителите”. През зимата няма ток по 6-8 часа на ден, а зимата тук е люта, има сняг по 8 месеца”, шегува се жената на Рустем, докато ме води в къщата да се измия. Действително няма отговор на въпроса, защо все пак, дори когато са падали бомбите на НАТО през 1999, режимът на Милошевич се е справял с електроподаването. Когато дошла международната общност, изляла милиони евро в инфраструктурата на Косово, но бил въведен режим на тока. Рустем ми обяснява с прости думи защо неговата партия не участва в тогавашната коалиция в парламента на Прищина “6 плюс”, където са политиците бошняци Садик Идризи и Джезаир Мурати: “Там са хора, които отхвърлят кирилицата. Това са новокомпонирани бошняци в Косово.” Според Рустем в село Рестелица има уахабити, които плащали на жените по 300 евро да носят шамия и да си покриват косите. Той не харесва никак песента “Горо ле, Горо зелена” и я смята за псевдогоранска и фалшива заради куплетите в прослава на Тито. От него разбирам също, че в град Крагуевац (Сърбия) се печата изданието “Горани”. 51, 52, 53 БОМБИ ”От далйеко има подалйеко, от беганйе има по беганйе, от беля има по беля” (Хамид Ислями, “Юсуф и Джемила”) Рустем се възмути от думите на Садик Идризи, че в Гора нямало сигурност само времето след 1999. “Има 51 бомбени нападения в Гора, напоследък не нападат, защото искат да се покажат пред международната общност, че изпълняват стандартите”, казва Рустем. Той не е оптимист за съдбата на гораните в Косово. “Ние сме най-обезправената общност в Косово”. В хода на интервюто дойдоха горани от Млике, които живеят в Сърбия и аз ги попитах как са пътували през Косово, за да дойдат в Гора. “Белградската регистрация на колите не е безопасна в албанските територии на Косово. Пътуваме със сръбските табели на колите, но на наш риск”, ми обясниха те. Няколко месеца след моето пътешествие из Гора, през октомври 2006 бомбите в Гора вече станаха 53 броя. На 1 октомври 2006 в 23 часа бомба експлодира пред къщата на Зекир Зурапи в село Горна Рапча. Няма жертви, но къщата на Зекир и още две съседни къщи са претърпели големи разрушения. Зекир е горанин, бивш координатор в община Драгаш, седмица преди взрива бил назначен за съветник по проблемите на малцинствата в Координационния център за Косово и Метохия на Сърбия. Според коментарите в сръбските медии това нападение не е случайно, Зурапи е грижливо подбрана мишена от лидерите на „албанските сепаратисти и терористи”. Атаката е осъдена от правителството на Косово в декларация, според която “този акт служи на силите, които се опитват да навредят на общите процеси в Косово на всяка цена”. В информация на Асошиейтид прес от 2 октомври се цитира говорителят на полицията Ветон Елшани, че експлозията е причинила значителни материални щети на къщата в село Рапче, изписано с албанско име, каквото то никога не е имало - Rapqe e Nalte. В началото на януари 2008 още една бомба бе взривена в единствената сръбска банка в Драгаш. Рустем търсеше контакти с български депутати, които да защитят интересите на гораните в Косово, искаше парламентът в София да приеме декларация за защита на гораните в Косово. За съжаление нито един български депутат, включително и лидерът на ВМРО-БНД, на когото се обадих и оставих визитната картичка на Рустем, не прояви интерес да установи контакт. След няколко месеца, попитах лидера на ВМРО дали е влязъл във връзка с Рустем, но той ми каза, че от външно министерство гледали много ревниво на темата Косово и затова нищо не е предприел. Сърцето ми се сви, щом не намерих помощ за гораните и от ВМРО. Явно традициите на славната историческа организация да помага на българите от Македония и Албания бяха изгубени безвъзвратно по време на комунистическия режим. Рустем наивно смяташе, че Сърбия ще се върне в Косово. Той ми разказа за дивата приватизация на предприятието в Драгаш “Драйтекс” на стойност 350 хил. евро, колкото струва една къща в Призрен. “Сърбия ще съди Косово за незаконната приватизация. Сърбия ще се върне в Косово”. Оставих Рустем на илюзиите му.

четвъртък, 22 септември 2016 г.

ЗЛИ ПОТОК: НИШАНЪТ, ОТНЕСЕН ОТ РЕКАТА

Статията в сп. “Алем” ме заинтригува и реших да проверя на място в селата Зли Поток и Млике историите с нишаните. Мит или истина е, че тези надписи датират отпреди идването на турците в Гора? До Зли Поток няма асфалтов път. Селото е кацнало на баира и е с малки и стари къщи. Тук няма много гурбетчии и затова къщите са по-скромни. В кафенето питам двама мъже за каменната плоча. “Водата я отнесе. Цялото село я видя и дълго време стоя тук при нас. Беше в потока. През 1999 г. имаше хора от Сърбия, които я търсиха, но водата я отнесе надолу. Загуби се”, махат те с ръка. Джамията е нова, построена е през 1990 година. Има и стара джамия, която е рухнала. Има стари гробища на пет места, казват мъжете. Те твърдят, че е имало православно гробище в местността “Сборище”. Не са чували нищо за богомилите. В ранния следобед лятното слънце безжалостно напича, из селото не се вижда жива душа. Джамията е заключена. Докато се чудя какво да правя, чувам протяжна горанска песен иззад високия зид и дървени порти на къщата до джамията. Чукам, викам и накрая излиза млада жена, а после – по-стара и един младеж. От тях научавам, че край селото са намерили камъни от 11 век, на старото гробище. Някои от тях били изпочупени и затова те донесли два нишана и ги скрили в джамията. Отключват джамията и в едно малко килерче ми показват два нишана с надпис с арабски букви. Междувременно, като разбра, че в джамията ще влезе и моят придружител Кирил, младата 22-годишна Ясмина изпадна в паника и сякаш “се изпари” от джамията. Нищо не може да я убеди да остане при мен в джамията. Не е прието горанска жена да е в компанията на чужд мъж. Моето присъствие не смекчава строгата традиция. “Ако разбере мъжът ми....” “Същият народ сме, славяни сме, всички говорим македонски, и български разбираме”, обяснява младежът Алия. Той е чувал, че на километър и половина край Зли Поток имало стар манастир, където бил намерен християнски гроб. На връщане по пътя отляво се виждат стари турски гробища. По данни на полицай от ЮНМИК всички гробища в района са снимани през 2003, за да се види дали не е имало погром. Чрез пресцентъра на ЮНМИК поисках да ми дадат снимките и информация за разрушени нишани, но ми отговориха, че нямат такива данни. Изследователи са описали подобни случаи с българите мюсюлмани от Родопите, помаците, които също разказват истории за нишани отпреди идването на турците. Но когато учените поискали да ги видят и заснемат, изведнъж се оказало, че реката ги отнесла. Това е едно от проявленията на кризата на идентичността на гораните, които подобно на помаците, са ислямизирани славяни и се питат какви са. Сещам се за наблюденията, които ми описа антропологът проф. Асен Баликси, който малко преди да се пенсионира като преподавател в университета в Монреал, идва в България и започва да проучва помаците в Родопите. Когато отишъл за първи път в родопското село Брезница местните помаци му казали, че са чисти турци от турска вяра от Коня, Анадола, а турският им е майчин език. Оказва се обаче, че те не знаят една дума на турски. Следващата теория за произхода била, че са потомци на араби, които дошли от Мека и Медина като търговци още през 9 век. Има и теории, че са татари, че дошли от Судан, също и иранска теория. Александър Велики, отивайки в Иран, взел военнопленници, с които негов генерал се върнал в Брезница. “Богатото въображение на помаците означава силно желание да се открият колкото се може по-стари исторически корени. Коренът е значим, само ако е стар, да е отпреди преди хиляди години”. Обяснението за причудливите народните легенди за древен произход на помаците на проф. Баликси сродява планинците в Родопите и в Шар планина. ДЖАМИЯТА В МЛИКЕ Много горани вярват в легендата, че на джамията в Млике има надпис на турски език с арабски букви от 1238 година, което според тях доказва, че предците им са приели исляма преди идването на турците в Косово. В стихосбирката си “Лоши ишарети” (“Лоши знаци”) Садик Идризи-Алябак публикува стихотворението “Божие писание” (Sajbijina Jazija), в което за надслов е избран текстът на нишана от джамията в Млике: “Достроих тази хубава джамия на Ахмет ага през 1238 година, която е била построена през 688 по хиджра (мюсюлмански календар, започващ в лунната година на преселването на пророка Мохамед от Мека през 622 – бел. авт.)” (“Loše Išareti”, Goragraf. Dragash, 2002). Когато попитах Садик Идризи дали този надпис е автентичен или художествена измислица, той каза: “Надписът на джамията в Млике е превод от старотурски и означава точно това. Друг е въпросът дали годината на плочата е оригинална. Не мога да го потвърдя”. Надписът в Млике се оказа мистификация. Текстът е преведен от турски на сърбо-хърватски език от Шериф Тюфекчи на 18 август 1997 и гласи следното: “1.Yaşanmiştr Zela Eca – живяха Жела и Еца, 2. Şerif Ahmet Aćaile beraber – Заедно с Шериф Ахмет ага, 3. Kusuru Afetsin – Да се опростят греховете (кусурите), 4. Oikisini Alive Kadirolan Yűce – И двамата молят Аллах да им прости 1238 по хиджра – по новому 1860 раждане, 1288 година – по новому 1910.” (текстът е написан на ръка и е нотариално заверен на 25 август 1997 г.- бел. авт.) Когато отидох в село Млике, първо, се насочих към джамията, където течеше ремонт. Местните хора събрали пари за ремонта, направили минаре. Млике има 1300 жители, а през зимата – само 60. Повечето мъже работят в чужбина на черно. Имат сръбски паспорти. Питам мъжете край джамията на какъв език говорят. “Ние сме горанци, тук бошняци няма”. Според магазинера на селото тук се говори на сръбски, македонски, на езика като във Враня, старосръбски. “Официален е сръбският език”, троснато се намесва младият магазинер, който ме гледа с подозрение. “Официално е горански,” карат му се старците. Започва спор. “Няма горански език, официалният език е сръбския”, държи на своето магазинерът. “А какво е пенджер тогава?”, гълчат го старците. “Ще говорим на сръбски, като ходим в Сърбия, официалният език тук е горански.” Питам ги откога датира джамията. Мъжете са единодушни, че тя е построена преди битката на Косово поле, преди идването на османлиите. В Млике е най-старата джамия на Балканите, която датира от 673 по хиджра. В селото дошъл Али бег от град Халеп, Сирия. Един от старците край джамията се представи като потомък на племето Алябак с името Обду Селям Османи. В селото дошли двадесет арапи от Алеп, направили си махала и се заселили тук. Старците се оплакаха, че другите села са им откраднали старите мезари край джамията. Дошли от село Брод и копирали надписа, а после го сложили на старата джамия в Брод, “за да се изкарат и те стари”. В Брод са приели исляма най-късно, а Млике е участвало в ислямизацията на другите села, обясняват старците. Докато говорим за джамията, магазинерът се възмущава: “Тези искат да вземат пари отвсякъде – получават пенсии от Сърбия, казват, че са сърби, като дойдат сърбите. После – казват друго на албанците, като дойдат. Няма вода, а те поправят джамията!” Междувременно идва имамът Елдин Мурати – младо момче, което няма ни една черта на черен арапин. Елдин има големи небесно сини очи и руса коса, направо е изписан. Според него джамията на Млике е построена през 773 по хиджра, 1283 по грегорианския календар. Имало и мезар (мюсюлманси гроб – бел. авт.) от 1212 година. Неговата версия на легендата за алеповци е, че в Млике дошли сирийци от Алеп, заселил се и емир, оженил се за местна жена и станал пастир. Като починал, го положили в тюрбе. Имамът на Млике смята, че хората от селото не са бошняци. “Тук са горанци, нашенци, говорят старославянски език, пишат на кирилица. Различни сме от албанците и бошняците в Косово. Бошняци не е същото като горанци.” Имамът е будно момче, което се вълнува от проблемите на местните хора. “Албанците ни изхвърлиха от работните места. Хората в общината получават заплата от косовските институции, а безработните получат социална помощ от Сърбия. В село Млике има 3-4 деца, учат на сръбски език. Нямаме лекар и при нужда ходим в Драгаш. В независимо Косово искаме своя власт на наш език. При нас има лоша инфраструктура, няма инвестиции, трябва да има условия за децентрализация.” >

сряда, 21 септември 2016 г.

ХАЛЕПОВЦИ И НИШАНИ НА 9 ВЕКА

В много села в Гора чух легендата, че нашенци приели исляма преди идването на турците. Край джамията в с. Рестелица, построена преди 450 години, е пълно с млади и стари мъже. Петък е и преди малко е свършил “джума намаз” (голямата петъчна обедна молитва при мюсюлманите – бел. авт.). Мъжете около храма твърдят, че ислямът в селото е приет преди идването на турците. От град Халеп (Алепо или Халепо е град в Сирия – бел. авт.) дошли халеповци, които донесли исляма. В Крушево имало хора, които носят фамилията Халеп, чиито деди ходили там на гурбет. Сабидин Кюфта, зам.-председател на общината в Драгаш, ме посъветва да отида в село Млике, където джамията е отпреди идването на турците на Балканите. В това село имало потомци на алеповци, сирийски пророци. Той ме насочи към публикация в издаваното в Призрен на босански сп. “Алем” за стар нишан (знак, надпис в надгробен паметник – бел. авт.) в село Зли Поток (“Нишан на 819 години”, сп. “Алем” (12 юни 2004 г., брой 129).Статията разказва за изследване на Сръбската академия на науките и изкуствата “Шарпланинска жупа, Гора, Ополйе и Средска” от 1995 г., в което е описано старото мюсюлманско гробище: “По пътя за Зли поток на кръстопътя отдясно се намира старо мюсюлманско гробище, което се нарича “голямо гробище”, а отляво е пътят за Страторий. В старото гробище има 30 мраморни надгробни камъни с надпис на арабски, покрити с мъх. Селяните твърдят, че има гробове на 400 години.” Журналистът от “Алем” посещава стария “мезар” (мюсюлманско гробище – бел. авт.) край село Зли Поток, което тъне в разруха. Там среща старец, който го насочва към нишан с надпис на арабски за годината на смъртта на някакъв “мерхум” (покойник – бел. авт.) – 1226 година. Нишанът е отпреди 9 века. Имало около 200 такива нишана, но след идването на сръбската армия през 1912 били използвани за мишени, а през комунизма повечето от тях изчезнали. След идването на НАТО в Косово старото гробище отново било оплячкосано. През 2001 г. е обругано, на пътя за село Глобочица са намерени четири нишана, приготвени вероятно за продажба, на гробището са намерени изпочупени нишани. Мястото е посещавано от турския КейФОР и KPS (мултиетническата Косовска полицейска служба – бел. авт). Полицията в Драгаш направила опис на останалите около 33 нишана. Старецът показва нишан, на който пише “Ел мерхуметун ел Магфиретун еюб бин Адем “, а годината е 1185 с буквата “С”, която означава годината и “М” – хиляди, по християнския календар. Статията в “Алем” завършва с въпроса дали това означава, че ислямът е дошъл на тези територии много преди идването на турците.

вторник, 20 септември 2016 г.

Бошняшко кафене

СКАНДАЛ В “БОШНЯШКОТО КАФЕНЕ” “И я улаф сум, во туджо оглйедало сакам да се глйедам. Имайечи свуйе во туджо се глйедам, тудже крадем. Занайет йе занайет. По убаво я да га викнем, па кой ке чуйе ке чуйе.” (Хамид Ислями, “Юсуф и Джемила”) Кафенетата в Брод са социално средище, горанската агора. В тях често ставах свидетел на спорове за идентичността на нашенци. Кръстих едно от заведенията “бошняшко кафене”, защото там често попадах на привърженици на тезата, че гораните са бошняци. Една вечер разказвах на Исмаил Бойда и Аце къде съм обикаляла през деня, когато спря токът. Режим на тока има в цяло Косово, откакто след бомбардировките на НАТО от 1999 провинцията стана протекторат на ООН. И когато Косово стана държава, пак няма ток редовно. На светлината на свещите неусетно дружеските шеги се изродиха в скандал. Аце май си беше пийнал доста бира и по едно време се обърна към бай Исмаил Бойда: “Македонски, сръбски, косовски ЮНМИК паспорти – нищо не струват (в Косово след 1999 албанците получиха от ООН лични карти, които не се признаваха от доста държави и те не можеха да пътуват с тях извън провинцията – бел. авт.)! Да им драснеш една клечка кибрит.” Бай Исмаил взе да нервничи, но Аце продължи в същия дух и заяви, че срещу 100 евро сам ще си подпали македонския паспорт. Стана голяма кавга, бай Исмаил се разяри и заплаши Аце, че ще се погрижи да го спрат на границата и ще има проблеми в Македония. Той гръмко взе да обяснява, че местните хора подават документи за българско гражданство, само за да получат паспорт, с който свободно да пътуват и работят в Западна Европа. Започна да им чете конско евангелие и да им обяснява, че исторически до 1924 хората тук са били турци. Имало турско училище в Брод. След това се налага сръбско влияние, както и сръбско образование, броят на турците намалява, те стават македонци, сърби и албанци. Гораните не са отделна категория, това е географски термин... Започна словесен търкал. Бошняците дойдоха на масата и искаха да говорят с мен и само с мен, за да ми обяснят, че нашенци са бошняци. В кафенето помежду си се караха нашенци-бошняци срещу нашенци-македонци, нашенци-македонци срещу нашенци-българи! И като капак, бай Исмаил се обръща към мен: “Вие, българите, сте македонци”. В този момент един от присъстващите отряза Исмаил, като му каза, че е “златен папагал”. ”Благодарение на бошняците аз съм легитимен, аз не съм диаспора, а ти, Исмаил Бойда, си диаспора”, каза мъж, членуващ в бошняшката партия “Вакат” в Драгаш, директор на правния сектор в общината. “Ако не каже “Селям алейкум”, не може да живее”, контрира го някой. “Тук винаги се е казвало “селям” (поздрав при мюсюлманите, който означава мир – бел. ред.), настояват по-възрастните. Впрочем нашенци из Косово се поздравяват със “селям”, включително и по електронната поща. По едно време мъжете в кафенето се сетиха за мен: “Ние тук всички сме роднини, исти сме. Така можем да ти говорим, че нищо да не разбереш”. Съдейки по доволното ми изражение, бай Исмаил направи следното заключение: “Ти не й бери гайле, тя ще напише всичко”. Чудя се какво ли би станало, ако тук пийваха и ракийка. “В моя дюкян не искам политика”, сложи край на кавгата газдата.

понеделник, 19 септември 2016 г.

ТРЯБВА ДА СМЕ БОШНЯЦИ

АЗИЛ Ако идете сви (а виджим сте тръналйе) Кой че зборне йезик наш Дукат изтенчен От бабовци зачуван Во године млого потешке Ако избегате сви дженазина кои че испрати ду гробища паросане Кой че дава име цвечинам Во ливаде покрай реке Сви ако идете (Као що сте тръналйе) сокаци че се загайлюйет Песне кой че им пуйе (Садик Идризи Алябак, “Loše išareti (Nepogodni išareti)”, Dragaš, 2002, Goragraf) Горолийе Нищо от мемлечет немаме А време оди Само по некой лаф длъбоко скриен За старос ка алтан чуваме Горолийе донесене от Гора Не можеа да растет под туджо небо И само за йена година боя им беше Ка лице старечко побарено А сънце Сайбийино йеглен ге напрай За ни ово вамо беше догорен жар А тамо во башче наше Останале ябуке неоране Само йош йенош да виджим Сънце над Ясика ка заоджа (Садик Идризи Алябак, “Маджир”, представено от Александър Миланов, “Българите в Албания и Косово”, алманах “Огнище”) Със Садик Идризи – Алябак се запознах през лятото на 2004 година на конференция на офиса на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа в Прищина, където изнесе доклад за бошняците в Косово. След официалната част го попитах каква е разликата между горани и бошняци. “Същите хора са. Едни викат, че са бошняци, други, че са горани. В Жупа всички са бошняци. Има такива, които казват, че са албанци, макар че не знаят албански. Правилно е да се казва горани, а не горанци. Горанци е сръбска дума”, обясни ми той. Когато посетих Садик в родната му къща в Крушево след две години, той вече беше министър на здравеопазването в правителството в Прищина, участваше в преговорния тим на делегацията на Прищина за статута на Косово. Всъщност на преговорите във Виена се преговаряше само за сръбската общност. За другите общности се разговаряше в рамките на Консултативния съвет за малцинствата, оглавяван от тогавашния лидер на “ОРА” и опозиционен депутат Ветон Сурой. Мнозина горани напомняха, че до 1999 Садик се е смятал за горанин, но след това е станал по-голям бошняк от бошняците. Садик е роден през 1954 г. в село Крушево, завършва Филологически факултет в Скопие, преподава в Педагогическия факултет в Призрен. Превежда от албански, македонски и английски език. Той е талантлив поет и писател, издал е книгите: “Мухаджирлък”, “Лоше ишарети”, “Гора – далека и сама”. Някои от стихосбирките му са двуезични – на нашенски и на босански език. За албанците в Косово босанският не е проблематичен за разлика от езика на врага – сръбския. Босански език бе създаден след създаването на държавата Босна и Херцеговина. В издаваното на босански сп. “Алем” Садик описва какви са ползите нашенци да се определят като бошняци: “Не можем да бъдем горани или торбеши. Това не може да бъде наша перспектива. Можем да имаме факултети, министри, всичко, което се пада на един народ, единствено като бошняци. На новото преброяване трябва да бъдем единни. Като мюсюлмани трябва да бъдем бошняци, понеже, повярвайте ми, ние сме оцелели и в Жупа, и в Гора благодарение на исляма. Това е подкрепа, която ни е запазила. Ако го нямаше ислямът, нямаше да ни има и нас” (сп. “Алем”, 26 ноември 2005, брой 156, статията “На бъдещото преброяване на домакинствата – единни”). В родното село на Садик срещнах мъж и жена от село Лещане, чиято кола беше с регистрация от Босна и Херцеговина. Работили в Тузла, Босна, но през войната изгорили дюкяна им, прогонили ги и сега живеят в Белград. “Тук няма бошняци, какви бошняци?”, учудиха се те. “Ние сме горанци, мюсюлмани, езикът ни не е босански, а нашенски, горански”. ИСТОРИЯТА СПОРЕД САДИК Садик е автор на много публикации по въпроси, на които бях дошла да търся отговор в Гора и Жупа. Според него прогонените богомили се заселват в Гора. Християнството все още не е имало твърда основа по тези места, когато се появява богомилството. Православието води голяма борба срещу богомилите. В Призрен в член 85 на Закона на цар Душан се казва, че ще се отнесат още по-строго към бабуни и богомили. Ислямът в Гора се появява през 15 век. През 16 век, според преброяването от 1572, има 400 ислямизирани фамилии. Ислямът се приема доброволно. Богомилите много по-лесно приемат исляма, защото те са под натиск, православието ги преследва. Има сходни елементи между исляма и богомилството – няма посредник между човека и Бога, молитвите са пет пъти дневно. В албанската част на Гора е намерен ключът на Соломон, който е богомилски знак. Християнството по тези места е било 2-3 века, това е ранно християнство, то не е силно в тези езически среди, после идва богомилството, което трае до 15 век. Ислямът идва и трае вече пет века. Садик Идризи обяснява различните слоеве в Гора и християнските празници, които са останали в традициите до ден днешен. “В Гора има няколко слоя – власи, малък слой юруци, славяни, македонски и албански слой. Хората тук са мешани, това са чобани, които ходят от една планина на друга. Езикът е славянски, някакъв стар – български, македонски, сръбски. В Гора е имало много силно влашко население. Намерих преброяване на моето село Крушево от 1571 г., в което 7 семейства са мюсюлмански, другите са “зимии”, немюсюлмани. По имената се вижда, че 90 % са влашки. Пиро, Нико Лале, Богдан, Ларан, Ларас, Додо, Жаголе. През 10 – 12 век Гора е била част от българското царство. Тогава е изчезнал и романският език... Никой не казва, че преди исляма тук не е имало християнство и богомилство. Празниците Гергьовден, Божич не означават, че хората тук са християни, защото не ходят в църкви, това не е практикуване на християнството. Нашите хора, ако дойде албанец, му казват, колко е добре с албанците. С вас говорят друго. Ако сме заедно, съвсем други работи говорят. За мен проблемът е, че исторически не сме имали наши институции. До 1912 година Гора беше свързана с Турция и ние бяхме големи юнаци и се бихме за турската държава.” Садик смята, че помаците са отделна народност. “Историята не се връща назад, не можете да задържате помаците с вериги. Помаците ще бъдат народ.” На няколко пъти по време на разговора ни Садик много се налюти. Най-вече, когато го попитах защо нашенци бягат от Косово и се страхуват да пътуват из албанските части. Това било банално от времето след войната от 1999, но днес положението било различно. Но така казаха всички хора в Гора, с които разговарях, настоявах си аз на моето. Тези хора се опитвали да изкярат от мен да им помогна да получат български паспорт, смята Садик. Ето например през юли и август в Косово се движели стотици автомобили на нашенци с белградска регистрация, които идват да прекарат отпуската си по родните места. Значи нямало проблем със сигурността, упорстваше той. Този ден в Крушево имаше сватба и тръгнахме към центъра заедно със сестрата на Садик, която беше облякла празничната си “ношна” (носия), и още една жена. Садик тръгна по друг път, за да не върви с нас. Малко преди главната улица жените спряха и ми обясниха, че трябва да изчакаме да минат мъжете. Традицията повелява жените да не вървят заедно с мъжете, нито да пресичат пътя им. За да не се смесват с тях, трябва да изчакат в страничните улици. Жените, които се бяха събрали край джамията, бяха като от приказките – с красиви носии, а златните дукати по капите можеха да те заслепят. На връщане от Крушево в Драгаш попаднах на Аце, шофьор на такси от Брод, който изпращаше сестра си на автобуса за Белград. Според него автобусната линия Драгаш – Белград се държи от албанци и се движи с полицейски конвой из Косово. Аце също като останалите нашенци се оказа “банален” в мнението си за сигурността в Косово. “За гораните не е безопасно да пътуват из Косово и доказателството е, че преди 2 – 3 месеца (през пролетта на 2006 – бел. авт.) са хвърлили минохвъргачки срещу автобус с горани от Белград. Това са албанци от У Че Ка (съкращение на албански език на Армията за освобождение на Косово – паравоенни части, воювали срещу сърбите през 1997 – 1999)”.

петък, 16 септември 2016 г.

СИНАН ПАША ОТ БОРЙЕ

Исмаил Бойда ми разказа мит, според който Синан паша е от село Борйе, Албания. Историята е описана в книгата “Деленици” на Васко Поповски (“Деленици” се казва и печатното издание на Съюза на македонците с ислямска религия). Тази история е само една от легендите за Синан паша. “Силян от село Борйе имал двама сина и една дъщеря. Решил да задоми по-големия си син, но дъщеря му се поминала от туберкулоза. По онова време траурът траел 3 години и отложили сватбата. Минало време и започнали да се готвят за сватбата. Тогава сватбите били по 7 дни. В деня, в който бръснели младоженеца насред село и думкали тупани и играели тежкото хоро, дошъл един овчар и казал на Силян, че люманите (разбойници от района Люма в Северна Албания – бел. ред.) утепали по-малкия му син. Силян го предупредил никому да не издава, за да легне младоженецът с невястата, иначе трябвало да минат още 3 години в траур. Сложили мъртвеца под стълбите и никому не казали. На сутринта невестата станала, тупаните тупали, гостите сватбари таман закусвали и Силян се качил на верандата да им каже да сложат един котел да изкъпят сина му, утепан от люманите, да свършат и другата работа – погребението. Снахата забременяла, родила син, но след 5 години мъжът й починал. Загубил и втория си син, Силян останал с внучето си, кръстено на него. Ходел с внучето в Призрен да продават боровина. Тъжен от загубата на децата си, Силян не можел повече да продава боровина и помолил ханджията да вземе внучето да припечелва. Но горанското дете е немирно, хванали го, че краде грозде. Турците го оставили за отглеждане в дом за сираци, където то се изучило, завършило военна академия. Нарекли го Синан паша. Станал валия на Призрен. Издигнал джамия на Синанпашови дворови (голямата джамия в Призрен). Повикал от Борйе поданиците, които били най-непокорни и не си плащали данъците, защото нямали пари. Синан паша искал да се запознае с тях, да им каже кой е. Първо ги нагостил. Негов връстник, около 60-годишен мъж, му казал, че му прилича на едно дете от детството. Синан паша го попитал кой е жив от семейството на това дете. Старият човек му казал, че майката се омъжила повторно за селския абаджия и умряла преди 5 – 6 години. В книгата едно дете пита баба Зуйка защо от Долната махала й казват баба Зуйка, а на други – Реджо и Неджо. “Ние, синко, сме деленици. И тия някога са били в нашата фамилия, но сега са в друга религия.” “ТРЯБВА ДА СМЕ БОШНЯЦИ” АЗИЛ Ако идете сви (а виджим сте тръналйе) Кой че зборне йезик наш Дукат изтенчен От бабовци зачуван Во године млого потешке Ако избегате сви дженазина кои че испрати ду гробища паросане Кой че дава име цвечинам Во ливаде покрай реке Сви ако идете (Као що сте тръналйе) сокаци че се загайлюйет Песне кой че им пуйе (Садик Идризи Алябак, “Loše išareti (Nepogodni išareti)”, Dragaš, 2002, Goragraf) Горолийе Нищо от мемлечет немаме А време оди Само по некой лаф длъбоко скриен За старос ка алтан чуваме Горолийе донесене от Гора Не можеа да растет под туджо небо И само за йена година боя им беше Ка лице старечко побарено А сънце Сайбийино йеглен ге напрай За ни ово вамо беше догорен жар А тамо во башче наше Останале ябуке неоране Само йош йенош да виджим Сънце над Ясика ка заоджа (Садик Идризи Алябак, “Маджир”, представено от Александър Миланов, “Българите в Албания и Косово”, алманах “Огнище”) Със Садик Идризи – Алябак се запознах през лятото на 2004 година на конференция на офиса на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа в Прищина, където изнесе доклад за бошняците в Косово. След официалната част го попитах каква е разликата между горани и бошняци. “Същите хора са. Едни викат, че са бошняци, други, че са горани. В Жупа всички са бошняци. Има такива, които казват, че са албанци, макар че не знаят албански. Правилно е да се казва горани, а не горанци. Горанци е сръбска дума”, обясни ми той. Когато посетих Садик в родната му къща в Крушево след две години, той вече беше министър на здравеопазването в правителството в Прищина, участваше в преговорния тим на делегацията на Прищина за статута на Косово. Всъщност на преговорите във Виена се преговаряше само за сръбската общност. За другите общности се разговаряше в рамките на Консултативния съвет за малцинствата, оглавяван от тогавашния лидер на “ОРА” и опозиционен депутат Ветон Сурой. Мнозина горани напомняха, че до 1999 Садик се е смятал за горанин, но след това е станал по-голям бошняк от бошняците. Садик е роден през 1954 г. в село Крушево, завършва Филологически факултет в Скопие, преподава в Педагогическия факултет в Призрен. Превежда от албански, македонски и английски език. Той е талантлив поет и писател, издал е книгите: “Мухаджирлък”, “Лоше ишарети”, “Гора – далека и сама”. Някои от стихосбирките му са двуезични – на нашенски и на босански език. За албанците в Косово босанският не е проблематичен за разлика от езика на врага – сръбския. Босански език бе създаден след създаването на държавата Босна и Херцеговина. В издаваното на босански сп. “Алем” Садик описва какви са ползите нашенци да се определят като бошняци: “Не можем да бъдем горани или торбеши. Това не може да бъде наша перспектива. Можем да имаме факултети, министри, всичко, което се пада на един народ, единствено като бошняци. На новото преброяване трябва да бъдем единни. Като мюсюлмани трябва да бъдем бошняци, понеже, повярвайте ми, ние сме оцелели и в Жупа, и в Гора благодарение на исляма. Това е подкрепа, която ни е запазила. Ако го нямаше ислямът, нямаше да ни има и нас” (сп. “Алем”, 26 ноември 2005, брой 156, статията “На бъдещото преброяване на домакинствата – единни”). В родното село на Садик срещнах мъж и жена от село Лещане, чиято кола беше с регистрация от Босна и Херцеговина. Работили в Тузла, Босна, но през войната изгорили дюкяна им, прогонили ги и сега живеят в Белград. “Тук няма бошняци, какви бошняци?”, учудиха се те. “Ние сме горанци, мюсюлмани, езикът ни не е босански, а нашенски, горански”.

четвъртък, 15 септември 2016 г.

СПОРЪТ

СПОРЪТ В КАФЕНЕ “ШАР” В Брод има осем кафенета и във всичките тях отколе не стъпва женски крак. Те са важно средище на социалния живот и в тях направих много от моите интервюта. Не е прието жените да ходят в кафенето. На моя милост, разбира се, беше простено, след като разбраха, че интересът ми е чисто изследователски и не съм “разтурена”. Кафене “Шар” пази атмосферата на старото време в прихлупена къщичка на два ката. На чаша турско кафе се заговорих с възрастен мъж, бивш учител, който не пожела да си каже името. Доста наивно се е надявал на анонимност в селото, където всички се познават. Още на другата сутрин не само знаех, че се казва Кемал Лика, но дори и че взема 500 евро пенсия от Сърбия. “Той е сърбоман”, с три думи го характеризира местен мъж. Кемал Лика е подготвил книга за Гора и негов рецензент е професорът с черногорско потекло Славенко Терзич – стар мой познайник от Белград, славянофил от Сръбската академия на науките и изкуствата. Според Кемал Лика в Гора се заселват стари славянски племена, сръбски, в края на 6 и началото на 7 век. Корените на българите и сърбите са славянски. Но сега има бягане от славянското ни потекло. Брод е най-старото село в бивша Югославия, по-старо от Призрен. В миналото е било спирка на керваните, пътували от Дубровник за Тирана през Тетово и Битоля. За първи път се споменава през 1348 г. в “хрисовула” (дарителска грамота – бел. авт.) на сръбския цар Стефан Душан, дарил на манастира “Св. Архангел” в Призрен седем горански села. Когато турците превземат Призрен през 1455, в Брод има 50 християнски къщи. Гора е ислямизирана от 18 век до средата на 19 век, вероятно е имало и насилие. През 1913 Брод е провъзгласено за варошица. Бил малък град с около 500 къщи, 36 дюкяна, имало е пазарен ден, на който са идвали от Тетово и Кукъс, за да купуват жито, дърва, катран. Търговците от Брод купували стоки от Гърция. “Ние сме различна етническа група със своя територия”, смята Кемал. След 1999 много са мигрирали в Белград, Нови Сад, Скопие. Най-голяма миграция на горанците е след Първата световна война в Истанбул, както и през 50-60-те години. Много горани са работили и в България – в Бургас, Пловдив, Кюстендил, София, Плевен. В рода на Кемал Лика също е имало хора, работили в България. Питам го “Страх ли ви е от албанците?”, на което той веднага отвърна: “Как да не ни е страх!” Бъдещето ни зависи от статута на Косово, ако има независимо Косово....” Последва дълга пауза. Кемал Лика се спира подробно на необходимостта гораните да имат отново своя община Гора, каквато са имали до 1999. “Сега искаме да имаме община Гора, но “те” (албанците – бел. авт.) искат чрез мултиетничност да ни асимилират.” Той разказва, че в Прищина е имало 17 специалисти лекари от Гора, а сега няма нито един. Всички интелектуалци са избягали заради У Че Ка (съкращение на албанската Армия за освобождение на Косово – бел. ред.). Кемал коментира и кампанията за побосанчване на гораните. Според него лидерът на “Вакат” и депутат в парламента в Прищина Садик Идризи трябва да знае, че никой не бяга от добро от Гора. “Свидетели сме на салто мортале на интелигенцията. “Садик пише на босански “ке”, което го няма в нашия език. Ние устояхме на сръбския език, а сега той иска да наложи босански език.” Списание “Алем”, което се издава на босански език, вреди на гораните. Партията “Гражданска инициатива Гора”, която има депутат в Прищина, достойно защитава националните интереси на гораните. Докато разговарям с Кемал, мъжете в кафенето са притихнали и попиват всяка дума. Скоро се намесва един от слушателите, който иска да ми обясни правилната теза. Според него Милошевич е манипулирал Гора. “Ние сме посърбени с училище от 1945. Ние говорим български, а учим сръбски”. В този момент взема думата симпатизант на Партията на демократично действие (със същото име е най-голямата партия на мюсюлманите в Босна и Херцеговина): “Горанец е географски термин, ние сме част от Б и Х, от бошняците (босненски мюсюлмани – бел. авт.)”, казва той. Това прелива чашата и започва кавга. Бошняци в Косово няма, смятат повечето мъже в кафене “Шар”. Нурче, пенсионер, работил 45 години в Кьолн, настоява, че хората тук са горанци. На такива спорове ще съм свидетел всеки ден в Брод. “НИЕ СМЕ МАКЕДОНЦИ С ИСЛЯМСКА РЕЛИГИЯ” ОВЧАР И ХОДЖА Един човек от село Кръстец отишъл в Призрен, но нямало къде да пренощува. Видял, че свети в джамията и попитал ходжата дали може да спи там. Ходжата го попитал откъде е. “От Гора, от Кръстец”. “Мюсюлманин в Кръстец?”, ядосал се ходжата и го набил. Попитал го колко правила има в исляма. “Десет”, казал човекът – бой, “20” – пак бой, “30” – пак бой. Все пак го съжалил и го оставил да пренощува. На сутринта горанецът си отишъл в селото. Жена му и баща му го попитали защо е целия насинен. “Спах при ходжата и той ме претрепа от бой. Пита ме колко правила има в исляма, аз казах – 10”. “А защо не му каза, че са 5”, попитали го двамата. “Е, той на 30 не кандиса, па на 5. Щеше да ме утрепе”, отговорил горанецът. Но същото се върнало и на ходжата, който отишъл в село Кръстец да види как е. Гледа го овчарят и го познал. Взел от стадото едно агне и го попитал: “Ходжа, ти като си толкова учен, кажи коя е майката на това агне?” “Тази”, почнал да показва ходжата. “Не, не е”, рекъл овчарят и го ударил, “онази”, посочил друга овчарят. “Не, не е и онази”, пак бой. “Абе, синко, ти ме утрепа, кажи ми коя му е майката”. “Нека го пуснем, то само ще си каже”, отвърнал овчарят. (Разказано от Исмаил Бойда, село Брод, Косово) В едно от кафенетата се запознах с бай Исмаил Бойда, който ме кани на гости. У тях се запознавам с майка му, жена му, внучетата и двете му снахи. Майка му е приятна възрастна жена, която говори нашенски без сръбски примеси. Спомня си как ходила на гости в Пловдив. Исмаил Бойда е председател на Съюза на македонците с ислямска религия, неправителствена организация със седалище в Скопие, пада се братовчед на Джунайдер, който се смята за етнически българин. Бай Исмаил твърди, че гораните са македонци мюсюлмани. Според него “прави македонци” са и помаците в България. Те са като гораните по език, вяра, носия. Бай Исмаил отраз ме нарече “права македонка”, като подчерта, че “в България българите са малцинство, защото има много турци, роми и над 800 000... македонци”?! Той е пенсионер, работил е като машинен инженер, живее в Скопие от 1964, в Брод си е построил къща в долния край, край футболното игрище. Помага на много хора в селото, като непрекъснато изтъква, че тяхната идентичност е македонска. Семейството му имало дюкян в Скопие. Един ден Исмаил нахокал някакъв циганин: “Айде, бе, циганино, махай се!”. Отговорът го пронизал право в сърцето: “По-добре циганин, отколкото торбеш!” Исмаил казва, че името “торбеш” е нарицателно, така както гяурин за турците. Историята с циганина е преломен момент в живота на Исмаил, той започва да проучва своята националната принадлежност, за да открие истината за идните поколения. Смята се за македонец “не за хатъра на някой, а заради истината”. Преди да си македонец с ислямска религия сред православните македонци е създавало проблеми. На бай Исмаил му е болно, че в учебниците за първо отделение никъде не пише как Имер е откраднал моливчето на Ана. Според него македонските деца с ислямска религия ги няма никъде, още от първи клас са дискриминирани заради мюсюлманските имена и религия. “Едни ни викат торбеши от скопската торбешка група, други - пенеканци, трети – дринковци, четвърти – естовци, пети – помаци, шести – горанци...Ние искаме да обединим всички общности в Косово с еднаква религиозна, езикова и национална принадлежност – македонци-мюсюлмани. Ако вземем за критерий религията, в Македония може да сме трети народ по големина след македонците и албанците.” В Македония живеят около 1000 фамилии от Призренска Гора, в Скопие те са над 500. Работят предимно в частния сектор – главно бюрекчии, сладкари, кафеджии и ресторантьори. До 15 септември 2002 г. Македония им дава без проблем гражданство като на “македонци по потекло”. След това при управлението на Бранко Цървенковски и Владо Бучковски (левицата, Социалдемократически съюз на Македония), това основание е преформулирано като “в интерес на държавата”. Държавната такса в Македония за гражданство е по-скъпа от българската. “Аз съм по-скъп македонец от Киро Глигоров (първия президент на независима Република Македония – бел. авт.)”. Той разказва как през 1992 подал молба за македонско гражданство и платил такса от 50 долара. До декември 1993 Македония дава македонско гражданство на всички, които са в държавата. Съюзът на македонците с ислямска религия се застъпва гораните да получат македонско гражданство на основа на потеклото си. Бай Исмаил смята, че в Косово нашенци трябва да сътрудничат с Прищина, а не с Белград. “Не трябва да отричаме процеса при албанците. Дали това е иредентизъм или национален подем, ние трябва да намерим начин да живеем в Косово и да участваме в косовското правителство, а не да търсим решаването на проблемите си със сръбското правителство. Гораните и сърбите трябва да намерят начин да участват в косовското правителство... Има горански неправителствени организации в Белград, които гледат проблемите на Гора от Белград, а не искат да идват тук. Вземат по някой динар от сръбското правителство и се крият. Казах на гораните, свързани с Белград – на Севдалихи, Ибро, Харун Хасани, да не плачат повече на чужди гробища, да дойдат да плачат на своите си. Харун Хасани казва, че не му е гарантирана сигурността в Гора. Но на кого изобщо е гарантирана безопасността на Балканите? Казах му: “Ако дойдеш в Гора, като председател на община, както беше преди, ще ти направим паметник, ако те утрепят. А в Белград си никой, ще те забравим”. Тук в Косово се създават бошняци от небошняшко население. В Югославия беше създадена мюсюлманска нация и тя е използвана от Ферид Мухич (интелектуалец в Македония, който се самоопределя като бошняк – бел. авт.) и Джезаир Мурати (лидер на Демократическата партия на бошняците в Косово, депутат в Прищина), които твърдят, че всички мюсюлмани в бивша Югославия са бошняци. Ние искаме да разграничим религията и нацията. Не трябва да се измисля нова национална принадлежност бошняк. Ако ще се измисля, по-добре е да са горанци, отколкото бошняци. Нашите хора по българската граница имат и нещо българско, барем в говора, обичая, измешани са.” В началото на 2006 Исмаил Бойда организира международна конференция в Скопие за македонците мюсюлмани. Издигнати са искания за образование на македонски или горански език в Косово, за провъзгласяването на Гора за еврорегион. Според него Гора е била част от НР Македония до 1946, когато сръбският парламент решава да я присъедини към Сърбия заедно с района на манастира “Прохор Пчински”, Буяновац, Прешево и Медведжа. През 1947 има петиция за образование на македонски език в Гора, събрани са 3000 подписа и са внесени в Собранието на Македония. Чак до 1953 в Македония има документи, на които за човек, роден в село Брод, е записано “НР Македония”. Бай Исмаил помага на много хора от родното си село да се устроят в Македония. На 10 май 2008 в къщата си в село Брод той отвори канцелария на македонската горанска общност. Камил Елези, председател на македонската горанска общност, заяви на откриването, че основната цел на общността е защита на македонската етническа, верска, езикова, културна и историческа идентичност. На откриването на офиса в Брод има представители на македонското външно министерство, правителството и президентството. 13 000 горани са получили македонско гражданство през изминалите години, по данни на македонските медии.

сряда, 14 септември 2016 г.

НА СВАТБА В "КАНЕ"

НА СВАТБА В СТРАНАТА НА “КАНЕ” “А бре, Севдо, гледанице, jа ти голем мерак имам; а шчо имаш бело лице, бело лице за гледање; а шчо имаш русе косе, русе косе за комари; а шчо имаш алтан чело, алтан чело за дукати. Ђе ти купим алтан капа, Да га носиш – да те гледам: А шчо имаш права става, Права става за терлиџе; А шчо имаш бело грло, Бело грло за ђердани.” (Харун Хасани, Горанске народне песме, 1987) “Нали пътувате за Призрен? Откъде минавате?”, попитах шофьора на автобуса от македонската столица Скопие до Косово. “Все през Албания”, с доволна усмивка отвърна шофьорът албанец. И наистина автобусът пътува само през населени с косовски албанци места в Косово – Феризай, Щиме, Суха река. Неусетно минават 3 часа и вече съм в град Призрен. Оттам се качвам на “комби”, както местните хора наричат маршрутките, и пътувам към Драгаш – главното населено място на Призренска Гора. В разгара на юли по целия път срещаме колони от коли на сватбари, които надуват клаксони. Споделям с моите спътници, че в Косово май само се женят. “Сватби и сюнети – само това правят гораните през лятото”, шегува се шофьорът. Две седмици преди да тръгна към Гора, в една горанска кебапчийница до автогарата в Скопие се натъкнах на младия Бислим, който ме покани на сватбата си на 21 юли в родното му село Брод, Призренска Гора. По всичко личи, че съм в сезона на сватбите. Пътят се вие нагоре към Шар планина, от Призрен се стига до Драгаш за по-малко от час. В Драгаш едва отминах базата на турския военен контингент КейФОР и чух някой да ме вика по име. Мъж на средна възраст се представи като Гафур, а до него беше Нехал. Д. беше пратил роднините си да ме чакат в Драгаш. Такива са законите на горанското гостоприемство. Село Брод е последното в косовска Гора, до границата с Македония, след него свършва асфалтираният път и започват планинските пътечки на Шар планина. През лятото тук живеят над 1000 нашенци, а през зимата – около 600 души. Има около 700-750 къщи. Местните реки са Бучковица и Лйева река. Нашенци, където и да живеят, през лятото идват на почивка в родните села. Много от хората имат македонски паспорти, работят и живеят в Република Македония. В селото се отглеждат около 500-600 овце. Местни специалитети са шарпланинско сирене – прилича на италианското сирене “пармиджано”, без да е толкова сухо, и “урда” – млечен специалитет между извара и кътък. Станах гост на цялото село. Гораните са изключително гостоприемни и при тях гостът се радва на особена почит. Ако пътешественикът замръкне сред нашенци, тези балканджиии с широки сърца веднага го приютяват и му предлагат подслон и храна. Магазинът на Нехал и Гафур е в центъра на Брод и освен че доставя стоки е социален център в селото. Къщата на Д. е на два ката с дърворезби, прекрасна градина, спретната и подредена. Има впечатляващ петметров дувар. Нехал ми довери, че преди зидът бил триметров, като на всички останали, но преди да замине за България, Д. вдигнал още два метра, за да са под закрила жените, които оставя. Тръгвам из селото и на всяка крачка хората ме спират и ме разпитват коя съм и защо съм – нещо, което ще правя всеки ден по много пъти. “А си имаш дру’ство?” – питат ме дали имам компания и се чудят как така сама обикалям планините на Косово. Тук това изглежда странно. Но всички ме убеждават, че в Гора нищо лошо няма да ми се случи. Гораните са кротки люде, самият факт, че тук няма престъпност, убийства и дрога говори само по себе си. По пътя към гробищата срещам рояци деца. Нашенци имат средно по 3 деца и затова Брод кипи от живот. Въздухът упоява със своята чистота, тук никога не е имало тежка индустрия. Каменните зидове на къщите са облепени с “лоина” – изпражнения на крави, които се сушат на слънце. От столетия гораните се отопляват с тези своеобразни брикети през зимата, която тук трае 7 месеца. Същевременно Брод е модерно село. От две седмици тук има и Интернет и “брояните” говорят по скайпа с роднините си, пръснати по близки и далечни градове на света. Катеря се по хълма зад новата джамия и снимам стари нишани, мюсюлмански надгробни камъни. Малко след икиндия е и от хълма виждам селото като на длан, а и мен ме виждат – на отсрещния хълм ми махат няколко жени, които прибират добитъка. На 200 метра от мен в по-ниското овчар пасе стадо, около него подскачат кончета. Идилия! На слизане от хълма ме залая едро куче, пазач на стадо, което местните хора наричат “шарпланинско псе”, а аз прекръстих на шарпланинска каракачанка. Поздравяват ме усмихнати нашенки, които преди това ми махаха от хълма. “А си добро?”, ме питат. През дните, които прекарах сред нашенци в Косово и Албания, това е дежурният въпрос, на който по нашенски се отговаря с “кане”, което означава “да”. Това симпатично “кане” е съкратена форма от “како да не” (как да не). Употребява се в Албания и в Косово и е нещо като емблема на нашенци и на Гора, магическата страна на “кане”. “А” играе роля на въпросителна частица, която се слага винаги в началото на въпроса – “А си раат?”, “А си арно?”, “А имаш деца?”, “А имаш майка?” и т. н. Диалектът на “брояни” е богат, има около 9 дифтонга, които според изследователя от Кукъс Назиф Докле са влияние от арумънския диалект. Докато мъжете употребяват доста думи от сръбския и македонския, жените са пазителки на архаичния диалект. Нашенци са патриархално общество и мъжете изхранват прехраната от векове, ходят на “печалба”, на гурбет предимно в бивша Югославия и езикът им е повлиян от сръбския (без падежите, само като лексика). Жените, които остават да гледат децата и домакинството, пазят нашенския диалект, който е стар български говор. Късно вечерта вечерям в едно от кръчметата на Брод и хортувам с Демир Лика. Той има дюкян в Радовиш, Македония. “Полека-лека бягаме от тук. Бягаме в Скопие, защото културата, езикът и манталитета са подобни”, обяснява Демир. Според него в Брод има фантомни бошняци, а в Рестелица и Крушево – уахабити. “Сви брояни – агелари” е стар лаф за нашенци от Брод. Казвали им “агелари”, защото носели много злато и пари от печалба в Гърция и България. Името на Брод, Гора, означава пристанище и идва от това, че селото било спирка за керваните. Хората в Брод били толкова богати, че се казвало “Ако Призрен изгори, Брод ще го построи”. Печалбарството, както тук наричат гурбета, е спасило гораните от глад, имало е много трудни години. Демир има чичо в България, а дядо му е бил сладкар в Бургас. Той помни от предците си, че България е била до Групчин (село между Скопие и Тетово, където е минавала разделителната линия през Втората световна война, откъдето днес започва западна Македония, която е предимно албанска – бел. авт.). В Гора няма село с турско име, обяснява Демир. Тук имената и топонимията са славянски – Плава река, Урош, Попов рид, Томавци, фамилия Павле. Гробището над училището в Брод е “гявурско”, там е била погребана Божана. В селото е имало и християнско гробище, когато правили парка в селото, намерили кръстове. “Македония не е съществувала, а е била бановина, Тито направи Македония, а Косово е покрайнина”, се провиква ядосано един старец, който е наострил уши, както и останалите мъже в кафенето, чиято сладка вечерна раздумка е накърнена от моето женско присъствие. Тръгвам си от мъжкото царство и попадам насред голямото хоро, което се е извило по централната улица на Брод и в него виждам и напетия и засмян до уши Бислим. Вдигам ръка за поздрав. Той ме позна и се усмихваме един на друг. Едва ли ми е повярвал, когато в Скопие му казах, че ще дойда на гости в село Брод и ще снимам сватбата му. Хорото, по нашенски “коло”, се е извило на “корзото” – дума в Македония и Косово за стъргалото, по което се разхождат младите хора. На “корзото” момците и момите дефилират и се харесват, тук започват любовни истории, които обикновено завършват със сватба. През нощта отивам на сватбеното празненство на Бислим в къща в горната махала, където мъжете и жените стоят разделени в две отделни стаи. Офчар: “Денеска и вчера се търчайе и само йен пут се стигнайе. За чуека йе по убаво никога да не се стигнет!” Юсуф: Баш никога?” Офчар: На тамо свирладжийе га тегнет!” (Хамид Ислями, “Юсуф и Джемила”) Горанската сватба в днешно време трае поне 3 дни и 3 нощи и се прави по стари традиции, които приличат на тези на помаците в Родопите. В сватбарската музика важно място заемат “тупаните” и “свирлите” (тъпани и зурли, зурни – бел. авт.). Тупаните тупат, свирлите пищят часове наред. Горанската невяста се нарича “шарена” – лицето й се намазва с дебел слой бяла помада и става като маска, на която се лепят брокати. Гримирането трае няколко часа – очите се изписват с черно и се рисуват с брокат, на бузите се рисуват два червени кръга. Невястата е покрита с воал, свела е очи надолу. На главата си има капа със златни дукати, които са много скъпи и се предават от поколение на поколение. В последния ден на сватбата церемонията включва бръснене на младоженеца, наричан на нашенски “ландор”. Свекърът отива да вземе булката от дома й, води я на кон, отделно на четири коня е натоварена ”постелята” (чеиза). Вечерта сватбарите отиват в къщата на младоженеца с тупани и хоро. От първом не пускат младоженеца и роднините му в къщата, където булката и роднините й са се барикадирали. Портите са затворени, роднини мъже на невястата пазят ревниво никой да не влезе в къщата. Започва ритуалът на откупуването на булката, който трае с часове – тупаните тупат, младоженецът и неговите роднини играят хоро и откупуват всеки метър към къщата на невястата с дарове, пари и алкохол. На сутринта се пие блага ракия. Запазена е старата традиция преди сватбата младоженецът да плати 2000-3000 евро “мито” за моминската чест. Все още има стройници (сватовници), които уговарят сватбите. Невяста, която не е честна, се нарича “разпущена” и има нерадостна съдба – качват я на първия автобус и да я няма. Сватба по традициите е скъпо удоволствие. Говори се, че, за да се направи годеж и сватба с тежки мурафети, някои фамилии вземат пари на заем, който изплащат няколко години. Свирлите и тупаните, които са типични за нашенци, са скъпо удоволствие – струват поне 1000 евро за четирима ромски музиканти от Призрен на ден. Джунайдер смята, че гораните робуват прекалено на традициите, когато се женят. “Печелим толкова трудно парите, а ги харчим с лека ръка за сватби, тупани и свирли. Ние от Брод трябва да караме по-скромно, но все още хората ни не могат да свикнат, че времената са други, нямаме стандарта от бивша Югославия и трябва да правим икономии, да не пилеем парите си.” И досега омъжените жени в Брод са издържани от мъжете, които работят в чужбина или в селото. Смята се за унижение мъж от Брод да не може да издържа семейството си. С ръка на сърцето мога да кажа, че най-трудолюбивите мъже са в село Брод. Защото те са длъжни и да осигуряват добър стандарт на съпругите си – броянки са най-елегантните жени в Гора, накичени са със златни бижута и са много красиви. “Не мога да си позволя жена от Брод, много са скъпи броджанки”, пошегува се мъж от Рапча. Гораните са изключително солидарна общност. Когато по време на войната в Косово през 1999, в горанските села настанал глад, Еюп Бойда, който има ресторант в Скопие, тръгнал от дюкян на дюкян при нашенци в Скопие, за да събира пари за храна, която да изпратят в родното Брод. Събрали 20 хил. марки, с които купили брашно и други провизии и с един камион на военните от някакъв контингент тръгнали към Гора при своите си. Дълго пътуване, с много препятствия, но с щастлив край. Гораните са патриархални и консервативни. Жените са в подчинено положение на мъжете. Докато живях в село Брод и пътувах из селата на Косово, се съобразявах, че мъжете нямаха нищо против да разговарят с мен, да ми разказват историите си, да отговарят на въпросите ми, но не и да се движат заедно с мен. Една вечер по време на сватбените тържества на Бислим, токът спря, точно когато бях в центъра на село Брод. Пред магазина на Нехал ме заговори Яхия Мазникар от организацията “Даг”, когото всички наричат Хаджи. Според него гораните са турци, приели исляма през 16 век. Според него на преброяванията се идентифицират като турци или неопределени, горанци. “Те са подобни на торбешите, помаците. Гораните имат подобна култура, сватби. Сега им плащат, за да се представят като сърби, македонци, бошняци”, обяснява хаджи Яхия и след малко ми предлага да се видим след десетина минути на сватбата. После ми се оправда, че би ме завел до къщата, но не искал да ни виждат заедно. И хаджи Яхия потъна в мрака на селото. Реших да си легна, да не поставям на изпитание през остатъка на вечерта Яхия и гостоприемните брояни. Към 2 часа сутринта се събудих от весела глъчка, зурни и тупани. Сватбарският купон беше в разгара си. Тесните улички бяха пълни с народ. Младите играеха на хорото, из корзото пъплеше като мравуняк младостта на селото. На другия ден на Нехал му личеше, че не си е доспал. Разказа ми, че младите били на “корзото” докъм 4 – 5 сутринта. “Какви сме ние будали!”, засмян се вайкаше той.

вторник, 13 септември 2016 г.

КОСОВСКА ГОРА

ГЕОГРАФИЯ И ДЕМОГРАФИЯ ЛЕГЕНДА ЗА ГОРА “Когато Бог създавал света, на Гора се паднало най-високото място – между бърдата и планините, където зимата трае и по шест месеца. Затова Гора била тъжна и потисната. Бог я видял така замислена, па й рекъл: “Какво ти е, защо си невесела?” Гора, цялата разплакана, отговорила: “Как да бъда весела, като съм сама на края на света и като не ме иска никой такава. ”Бог се смилил и й обещал: “Не бъди тъжна, ще ти пратя жители, които ще ти се радват, така както никой на света не се радва. Ще бъдат тъжни и весели заради теб. Тъжни, когато ще те оставят, а весели, когато ще се завръщат. Така и станало. Гора се населила с люде, които от векове се радват и плачат за нея, както никой на този свят” (Sadik Idrizi Aljabak, “Gora daleka i sama”, Alem, Prizren, Goragraf, Dragas, 2004) Нашенци живеят на територията на Косово – Сириничка Жупа, Средска и Призренска Гора; в Албания – Кукъска Гора, Голо Бърдо, в Западна Македония (Тетовско и Дебърско). В Косово те са заселени компактно в областта Гора – планинска котловина в южно Косово, разположена на юг от Призрен, на границата между Косово, Албания и Македония, между планините Враца, Кораб, Коритник и Шар. На югозапад природна и етническа граница на тази област е планината Галаич в Албания. Обхваща територия от 385,6 км2. Шар планина се намира между южната част на Косовската котловина, планината Църнелево и Църна гора (Горни и Долни Полог) и Метохийско-призренската котловина, Кораб (2764 м), Коритник и областта Люма в североизточна Албания. Под името Scardus е описана от географите Страбон (63 г. пр. н. е. – 24 г. н. е.) и Птолемей (2 век от новата ера) като централно било, което от 16 век е смятано за Catena Mundi, или Catena del Mondo, “верига на света”. Според сръбският проф. Милован Радованович виждането за централно било, което по общо мнение представлява висока планинска бариера “между дивите северни части и цивилизования юг”, е представена също и в Tabula Peutingeriana и други маршрути от римско време, през Ренесанса, а в някои извори и до втората половина на 19 век. Проф. Радованович обяснява, че макар заблудата за централното било да е премахната от европейската картография под влияние на големия френски географ и изследовател Ами Буе и на Х. Киперт, всички източници винаги са описвали Шар планина като главен орографски възел със специфична роля в района на Балканите, както и в етническите процеси в целия район между Метохия, Косово, Вардарска и Западна Македония и Северна Албания. Според преброяването през 1981 в Гора има 17 000 жители, от които 93 % се определят като мюсюлмани, 7 % - като “други”, албанци, сърби. През 1991 г. броят на жителите в Гора е 16 800, от които 95 % са мюсюлмани по националност. През май 1999 според вътрешно преброяване в община Драгаш има 12 380 души. В края на август данните са за 14 000 души. По данни на ЮНМИК от 2003 в Гора, Косово, живеят 11 954 горани. Драгаш е етнически смесено селище, в което от 1410 жители 810 са горани, а 600 – албанци. Деветнадесетте етнически чисти нашенски села в Гора са: Бачка (87 души), Брод (1272 души), Диканце (175 жители), Глобочица (628 жители), Крушево (647 жители), Кукаляне (351 жители), Лещане (227 жители), Любовище (375 жители), Млике (130 жители), Орчуша (92 жители), Доня Радеша (335 жители), Горна Радеша (336 жители), Рестелица (7000 жители), Дони Кръстец (231 жители), Горни Кръстец (198 жители), Зли поток (386 жители), Вранище (373 жители), Доня Рапча (721 жители), Горна Рапча (705 жители). Надморската им височина е между 960 м (Орчуша) и 1450 – 1650 м (Рестелица). Общинският център на Призренска Гора е Драгаш, което е било изцяло горанско селище, но след като съседната област Ополйе, населена с етнически албанци, е присъединена към общината, половината от населението на Драгаш вече е албанско. Според Харун Хасани през последните две десетилетия в Драгаш се заселват 446 албанци (58 домакинства), албанците построяват там 77 къщи и купуват около 30 къщи. След 1999 Драгаш е разделен етнически на две части – горен дял, населен с албанци, и долен дял, където живеят староседелците горани. Броят на гораните варира според сезона. Юли и август в селата си идват на почивка много гурбетчии и броят достига и до 25 000 жители, но на 1 септември остават само старците, жените и децата и малкото горани, които се препитават или като чиновници в институциите, или като заети с дребен бизнес. Горанските села се обезлюдяват непрекъснато и през 2007 – 2008 тук живеят не повече от 7000 души, главно възрастни гора. Заради проблеми с образованието и сигурността гораните напускат родните си места и се изселват из бившите югославски републики. В бивша Югославия живеят около 17 000 горани, главно в Белград (8-10 хил.), Нови Пазар, Ниш, Нови Сад, Буяновац, Скопие, Сараево и др. В съседната област Ополйе живеят общо 26 890 албанци по данни на ЮНМИК от 2003 година в следните села: Белобрад (1400 жители), Бляч, Брезна (1730 жители), Бресане/Бродосавце (3800 жители), Брут (1500 жители), Бузес (500 души), Капра (750 души), Косавце (1200 души), Кук (1850 души), Куклибег (930 души), Плайник (550 души), Плава (1400 души), Ренце (680 души), Шайновце (1000 души), Заплуже (1700 души), Згатар (1100 души), Зюм (700 души), Зърза (1000 души). Когато Косово обяви независимост, няколко български историци, които никога не са ходили в Призренска Гора и Жупа, заявиха, че там живеят 50 000 горани, които са етнически българи. Явно не само обикновеният човек, но и по-ученият обича да хиперболизира. Ще разкажа една история на тема демография, която ми се случи, докато пътувах от Драгаш до Брод с моя приятел Еюп Бойда и братовчед му – бизнесмен, работещ в Турция. Той много рядко посещава Гора и вече е свързан само сантиментално с родното си място. Затова и представите му за броя на гораните бяха хиперболизирани. Според него в Гора имало 100 000 – 200 000 горани, но след войната били прогонени.“Ние тук се питаме какви сме – сърби, македонци, българи. Сега тук дали има-няма 50 хил. горани, но албанците ще ни изкупят и прогонят”. През това време Еюп – местен човек от Брод, свойски ми намигаше и тихичко ми говореше: “Виж го само и той е като нашите приятели в България – взема желаното за реално и сънуват стотици хиляди горани. А тук дали са останали и 3500 души”.

понеделник, 12 септември 2016 г.

ПО ПЪТЯ НА БЮРЕКА

Няма страна на Балканите, в която да не съм яла бюрек, най-уни- версалната балканска храна, която прилича на българската баница. Има го в различни варианти в Македония, Косово, Сърбия, Албания, Турция, Гърция, Босна и Херцеговина. В бивша Югославия и Албания има какви ли не видове бюрек – с месо, гъби, спанак, картофи. Най-вкусното нещо се нарича „кромпируша“ и се прави на Баш Чаршията в Сараево, където е старият център от османско време. Разбира се, от горани. В Босна на баницата с месо казват бюрек, има „сирница“ със сирене, „зеляница“ със спанак и „кромпируша“ с картофи. Там бюрекът се пече на жарава и сач, захлупен с капак с въглени отгоре, като верига вдига капака. Пръстите да си оближеш! Тъкмо в една от бюрекчийниците на Баш Чаршията в Сараево през 2003 се запознах с Веиз Несими от село Радеша и по говора му веднага познах, че е от Гора, Косово. „Аз съм торбеш, говоря македонс- ки“, представи ми се той. Работил е в България, Македония, Турция, Гер- мания и Сараево. Тогава ми хрумна, че понеже гораните са бозаджии и бюрекчии, и техният бюрек се прави навсякъде из Балканите, най-лес- ният начин да ги проуча е, като тръгна по пътя на бюрека. Книгата ми е написана по подробните записки, които си водих от 2003 г. до 2008 г., пътувайки из балканските друмища. Имам много пътувания из Балканите като журналист и това ми даде възможност да проуча това малцинство в далечните планини на Косово и Алба- ния. Намерих гораните в бюрекчийниците из някогашна Югославия, от която вече се родиха нови държави и протекторати. Цитираните стихове и проза са фонетично редактирани от мен, някои са кирилизирани. Черно-белите снимки в глава първа са от лични архиви на нашенци в Косово. Васил Кънчов дава информация, че в началото на XX в. в столи- цата на България е имало горански дюкяни. „В София дохождат от Приз- ренска Гора бозаджии, които държат 3–4 дюкяна. С тях всяка година дохож- дат малки 10–12-годишни деца, някои за пръв път. От тях би могло да се проучи тамкашното наречие“ (Васил Кънчов, „Избрани произведения“, том 2, 1970). Разпитвах нашенци за връзките с България, която не е била далечна и непозната за тях в началото на XX в. Много горани в Косово и Албания разказаха семейни истории за дядовци и прадядов- ци, които са пътували и работили в България. В планинските села на Гора човек все още може да се натъкне на възрастни нашенци, които 10 са работили в България. Някои от героите на писателя Садик Идризи от книгата му „Гора – далечна и сама“ са живели в България, където са имали дюкян за боза и бюреци. Тъжно отбелязвам, че днес гораните нямат много информация за България. Те пътуват повече до Белград, Сараево, Санджак и Скопие, отколкото до София. Когато тръгнах да обикалям нашенци в Косово и Албания, все още не беше издаден „Горанско (нашенски) – албански речник“ (Reçnik Goranski (nashinski) – Allbanski, Fjalor Gorançe (Nashke) – Shqik“, монумента- лен труд на изследователя Назиф Докле от Кукъс, нашенец от село Борйе. През 2007 г. Академичното издателство „Проф. Марин Дринов“ отпечата речника, съдържащ 1383 страници с 43 000 думи и изрази на диалекта на деветте горански села в североизточна Албания. В пред- говора Назиф Докле пише, че този диалект принадлежи към крайни- те български говори в Северозападна Македония. „В тези девет села в Албания живее компактно помохамеданчено население от български произ- ход, което и днес говори български диалект. Неговите членове сами се нари- чат нашинци или горани, а албанците, живеещи в съседство с тях, ги нари- чат торбеш, горан или ги характеризират като потур“. В предговора изс- ледователят от Кукъс благодари на Емил Миланов, който има заслуга речникът да види бял свят. Всъщност Емо беше първият българин след 1989 г., който отиде при гораните в Косово и Албания и направи публикации за тях. И до ден-днешен в Гора към него се отнасят с голя- ма симпатия. Търсех пари за пътуванията ми и благодаря на Бога, че винаги намирах. Пътешествах с автобуси, маршрутки, коли, на магаре, на стоп и това го знаят приятелите ми и дъщеря ми Елена, която тър- пеливо ме чакаше да се върна от планините на Косово и Албания. Нашенските села в Гора, Косово и Албания са етнографски ре- зервати, в които може да се чуе архаичен български диалект отпреди столетия. През тези няколко години на пътувания из Косово и Алба- ния, но също и в Сърбия и из бившите югославски републики, разговарях със стотици горани. Книгата ми е документален разказ за нашенци през XXI в.