"Последните Шишмановци"

Днес завърших книгата на Вера Мутафчиева "Последните Шишмановци". Има няколко издавания през годините. Вера разглежда последните години, в които османските пълчища обсаждат България. Български царе, на първите робски години, на трагичните изменения в българското общество непосредствено след падането на Търново и Видин. В книгата са включени малко известните събития в европейския Югоизток пред лицето на османските завоеватели и ежедневието в завоюваните земи. Шишман е последният български цар в Търново. Разглежда първите робски години, трагичните изменения в българското общество непосредствено след падането на Търново и Видин. Техен фон са малко известните събития в европейския Югоизток пред лицето на завоевателя, както и черното ежедневие вече в завоюваните земи. Между героите на романа изпъква Фружин, намерилият спасение в изгнание син на Иван Шишман. Другият син на царя — Искендер — е изменил на рода си и приел висок османски сан. В поляризацията между тези две сюжетни линии — съдбите на Фружин и на Искендер — са разкрити двата пътя на болярството на поробените народи: борбата и измяната. Като историческо градиво са използвани османски и западни хроники, както и някои нови изследвания. "Константин се тровеше. За това - че заслугите и името му не искат да съвпаднат - винеше своя покоен баща - Страцимир бе седял в сянка, завършил безславно. Всички помнеха Шишмана, заради саможертвата му." Фружин работи за маджарския крал Сигизмунд като посредник. В края на живота си посещава Дубровник и му идва друга мисъл. На практика той отива при въстаналите срещу османските албанци, да ги подкрепи само на думи. Маджарският крал не ги покрепя с войска. Фружин се завръща. След няколко години, когато се събират кръстоносци, Фружин решава да продаде имот за златни 400 форинта. Те му служат да събере около 50 души с коне, доспехи, оръжие. След битката при Варна, където беше покосено западното рицарство, намериха гроба си новите българи. След лутане и съмнения той се вля в в нея. За България Фружин бе последният Шишмановец - последният, чийто живот бе свързан с България. Изчетох най-старата книга от 1969. За съжаление няколко страници се повтаряха. Но си струва да се прочете. Има и илюстрации.

Хазарски речник

Прочетох първата книга „Хазарски речник“ на Милорад Павич. Роман-лексикон в 100 000 думи. Книгата не е унисекс. Купила съм я за 5, 80 лева през 1999 г., сега интернет ми показа 20 лева цена, 3 пъти по-скъпа. Павич е развил хазарите , еретиците, в три отделни книги – червена, християнството, зелената – мюсюлманството, и жълтата – евреите. Хазарите трябвало да изберат една от тези 3 религии. Милорад е представен като балкански магически реалист. Той умело си служи с ловци на сънища. Представя Методий Солунски – 815 – 885 гръцки хронист на хазарската полемика. Свети Кирил, или Константин Философ, светец на източноправославното християнство, гръцки представител в хазарската полемика. В безграниците, където обитават принцеса Атех, кир Аврам Бранкович, Смуел Коен, Исайло Сук, Абу Кабир Муавия, Дорота Шулц, и всички ликове на съдбата в този роман. Хазарите на Павич са обременени от скиталческото в космоса на душата. Ликовете на съдбата напомнят мъдреците на Андрич, „мост през времето“ на православния, католическия и ислямския характер. В този предговор се е подписал Константин Оруш, славист, завършил Софийския университет, превежда много езици и починал. Милорад Павич трябва да бъде четен и издаван.

Джоузеф Конрад

Джоузеф Конрад е английски писател от полски произход, мореплавател, капитан в търгоския флот, пътешественик. Роден е на 3 декември 1857 г. в украинско имение на благородници, умира на 3 август1924 г. в Лондон. През 1874 г. седемнайсетгодишният Коженьовски заминава за Марсилия, където започва работа като моряк. През лятото на 1878 г. тръгва за Англия и започва служба в Британския флот. След 8 години получава британско поданство. Като моряк посещава пристанища в Далечния изток, Австралия и Океания, Средна Америка и Конго. През 1894 г. напуска флота и се установява трайно край Лондон. През 1889 г. започва да пише първия си роман “Лудостта на Алмайър”, който излиза от печат шест години по-късно (на 29 април 1895 г.). Въпреки добрите отзиви на критиката, Конрад все още не е популярен като писател. Едва през 1916 г., когато излиза „Игри на съдбата”, авторът е признат и от широката публика. Накрая успява да разреши и неотстъпно съпътстващите го финансови проблеми. Всичките му книги имат автобиографична основа, свързани с всичко, което е преживял, чул или видял по пристанищата на Изтока. Този поляк успява да научи английски след 17-годишна възраст. В книгата му "По суша и море" разглежда 6 истории. Всички се развиват по морето. Невероятен разказвач на невероятни истории. На мен ми хареса "Странноприемницата на двата вещици". Става дума за джудже гном, Том, Бърн, две старици - ужасни, съсухрена, която се подкрепя с бастун и подпухнала. Другата повест е "Фрея от Седемте острова". В нея се показва холандеца Хемскирк, който е дебел, отпуснат, мърморко и отмъстителен. Англичанинът Джаспър е добър и обожава младата Фрея.Третият е старият баща Нелсън. Има и други персонажи в тропиците. А колко термини, свързани с корабите и моретата... Заслужава си да прочетете Джоузеф Конрад!