BalkanGuru

Битката за Витоша

2012-01-23T14:43:00.000+02:00

На планината Витоша тази зима няма скиори. Когато заваля сняг, фирмата, която е собственик на съоръженията за ски „Витоша спорт”, отказа да пусне лифтовете и влековете, защото ски-пистите били незаконни. Тази фирма от години иска да разшири ски зоната, да построи нови лифтове и да промени плана за управление на планината Витоша. „Витоша ски” лобира за крупен проект за зимен спортен център, чиято екологична оценка все още не е одобрена. В навечерието на Новата година правителството прие поправки на Закона за горите, които позволяват да се строят писти и лифтове без изключване на терените от горския фонд, и го внесе за гласуване в парламента. Екологични организации реагираха остро с протести. Проектът на закона, който правителството гласува е, известен в публичното пространсто като поправката „Витоша ски”, защото носи името на фирмата, която оперира с 90 % от лифтовете и влековете в планината край София. През януари земеделският министър Мирослав Найденов на дискусия в парламента предложи на еколозите да участват в мониторинг при строителството. Коалицията „За да остане природата в България” коментира, че държавата „заговори с езика на олигархията по промените в Закона за горите”. На първия си работен ден през януари депутатите бяха посрещнати с писмо, подписано от 31 граждански организации, настояващи да не бъдат приемани поправките в Закона за горите. На 11 януари екологични сдружения, граждани и любители на зимните спортове протестираха пред Народното събрание срещу промените в Закона за горите. Конфликтът е между крупни компании от кръга на Първа инвестиционна банка на Цеко Минев, които искат да развиват ски туризма, като това включва изсичане на гори за прокарване на нови писти. От друга страна са гражданите и екологичните организации, които смятат, че поправките в Закона за горите обслужват тесните интереси на собственика на „Витоша ски”. Еколозите обвиняват държавата, че дава нерегламентирана държавна помощ за корпоративни дружества, които оформят картелно-монополистични структури в българските ски зони и рушат природата. Монополът „Витоша ски”Докато министър Мирослав Нейков смята, че новият закон ще „облекчи условията за туризъм и правене на бизнес във всички ски курорти”, екологичните организации и обикновени граждани виждат загуби за държавата. Несъмнено най-губещите в момента при затворените ски влекове и лифтове са децата на София, в чието подножие се намира планината Витоша. Приватизаторите са подарили в ръцете не един крупен собственик почти всички съоръжения на Витоша, което се оказва социално безотговорно и скиорите, които трябва да пъплят по снега пеша, като през 50-те години на миналия век , са живото доказателство за това. Голямата загуба, ако законът бъде приет, ще бъде обаче за държавния бюджет, който ще бъде ощетен с милиони лева. Екологичните организации предупреждават, че новите поправки дават възможност на собствениците на ски курорти да строят в държавните гори ски съоръжения, без да плащат такси. Промените в закона, предизвикани от “Витоша ски”, означават да се спестят големи разходи за изключване на терени от държавния горски фонд на инвеститорите, а държавата да се лиши от приход от около 60 млн. лв. от такси в следващите 1-2 години, коментира съпредседателят на партия Зелените Андрей Ковачев. Партията, която обединява неправителствени организации, обяви, че ще изпрати сигнал до Европейската комисия за потенциална нерегламентирана държавна помощ към собствениците на ски курортите. Българската преса не отразява подробно скандалния конфликт за планината Витоша, където за първи път от половин век насам лифтовете спряха. Залогът е огромен, защото става дума за много пари. Близкият до правителството в. „Телеграф” публикува анонимна статия, че за една година 60 природозащитни организации са изкарали 150 милиона евро от европроекти. С анонимна статия като по време на комунизма се разгромява персонално шефа на Природен парк „Витоша” Тома Белев, който е един от най-яростните бранители на природата. Интересите на банкеритеНа протеста на еколозите имаше два плакат „Проклет да е Цеко!”. Еколозите и поклинниците на туризма виждат в лицето на банкера Цеко Минев символ на ограбване на българската природа. Кой е Цеко Минев? През януари интернет сайтът bivol.bg и е-vestnik публикуваха журналистическо разследване за собствениците на български банки, които ще се облагодетелстват най-много от поправките в Закона за горите. Цеко Минев и Ивайло Мутафчиев чрез своята Първа инвестиционна банка и чрез свързаните с нея офшорни дружества владеят най-големите ски курорти на България – Витоша и Банско. Собственикът на съоръженията „Витоша ски” принадлежат на фирмата Ellora Management Limited, офшорна фирма от Виржинските острови, регистрирана на адрес в Британски виржински острови. Основен акционер е Стела Георгиу. „Витоша ски” е заложено срещу кредит от 2, 612 милиона евро в Първа инвестиционна банка. Сред големите акционери на тази банка фигурират две офшорни фирми, регистрирани на същия адрес като собственика на „Витоша ски” фирмата „Ellora” и собственика на фирма „Юлен”, фирмата, която е изсекла, изкопала и използвала двойно по-голяма площ от разрешената за концесия в курорта Банско. Ления Пападополу е директор на две офшорни фирми, владещи „Юлен” и директор на офшорна фирма, притежаваща 8, 45 млн. Акции в Първа инвестиционна банка. Журналистите от „Бивол” и „Е-вестник” коментират, че и двате директорки са офицални лица, зад които не се знае кой се крие, но очевидната пресечна точка е Първа инвестиционна банка. Заговор срещу българския туризъм?На Витоша няма място за повече строителство на писти и лифтове, но въпреки това собствениците им искат да ги разширяват. Конфликът между крупните бизнесмени и банкери и еколозите тепърва ще се доразвива в парламента, който трябва да гласува спорните поправки в Закона за горите. Премиерът Бойко Борисов в своя ретро стил съзря заговор срещу развитието на българския туризъм, коментирайкти, че има група еколози, които взимали пари от алпийски държави, за да пречат на българските курорти да се развиват. Фактите обаче показват, че планините в България са твърде малки и ниски и не може да се сравняват с Алпите. Еколозите се страхуват, че „Витоша ски” пробутва план, с който иска в планината Витоша да се заграби като в курорта Банско в планината Пирин, колкото се може повече. Правителството вече узакони заграбените от концесионерите територии извън концесията. Тепърва ще станем свидетели дали след бетонирането на Южното Черноморие олигархията ще заграби безплатно българските планини. Текстът е публикуван на италиански език в авторитетния сайт за Балканите "Осерваторио суи Балкани е Кауказо"http://www.balcanicaucaso.org/aree/Bulgaria/Bulgaria-lotta-per-la-Vitosha-110471

ТРЕСКА ЗА ЗЛАТО В КРУМОВГРАД

2011-12-29T11:59:00.005+02:00

Проектът за златна мина на компанията „Болкан минерал енд майнинг“, дъщерната компания на канадския инвеститор „Дънди прешъс металс“ в района на Ада тепе, Крумовград, нажежи страстите в Родопите. Летящите цени на златото на борсите превъзбуди не само борсовите играчи, но и българското правителство. През ноември проектът получи „зелена светлина” от министъра на околната среда и водите Нона Караджова, която разреши на „Дънди” да добива и преработва златните руди от района на Ада тепе край Крумовград, както беше препоръчал Висшият екологичен експертен съвет към министерството. Летящите цени на златото на международните борси превъзбудиха и българското Министерство на еколната среда и водите, което допусна канадската компания да строи рудника, докато решението се обжалва от съдебните инстанции.

1 милиард под земята на Ада тепе
Родопчани направиха Инициативен комитет срещу добива на злато в района. Върви протестна подписка в Крумовград и 80 села и махали в региона. Инвестициите са за 130 милиона долара за 9 години живот на златната мина, а златното съкровище се оценява на 2 милиарда лева. Родопчани обаче са против, те организират протестна подписка, готови са да правят живи вериги против проекта за открит рудник, който ще бъде само на 3 километра южно от центъра на Крумовград и един километър от река Крумовица, от която черпи вода за пиене и напояване за почти цялата община.
Кметицата на Крумовград Себихан Мехмед, обясни, че местните хора се страхуват за чистота на околната среда: "Общинският съвет и кметовете продължаваме да сме против златодобива заради рисковете, които крие за природата и здравето на хората", смята тя. Повечето родопчани са против проекта за златна мина, сред малкото поддъжници са общински съветници в Крумовград, които са от управляващата партия ГЕРБ. Родопчани смятат, че правителството подкрепя проекта за златна мина в Крумовград, дори златотърсачите от „Дънди” станаха официален спонсор на националния отбор по художествена гимнастика.

Златото блести, но не се пие
В момента върви обжалване пред Върховния административен съд на проекта. Първото заседание на съда е насрочено за 1 февруари 2012 г. „Златото блести, но не се пие”, заявява природозащитната организация „ЗА земята”, една от организациите, подала жалбата. Драгомира Раева от „За земята” обясни за „Осерваторио” нарушенията в проекта: „Министър Нона Караджова по молба на инвеститора, позволи предварително изпълнение, т.е.дори да има спорове, проетът може да започне да се реализира, а на по-късен етап да се вземе решение. Смятаме, че тук са засегнати фундаментални граждански права от Орхунската конвенция, за достъп до правосъдие по въпроси за околната среда, която е ратифицирана и от България. Тя дава право на заинтересованата общественост да има достъп до правосъдие по въпроси, свързани с околната среда.”
Този проект влоши качеството на околната среда и ще ограби възможността за алтернативно земеделие на местните хора, смятат еколозите. Специално за „Осерваторио” Алекс Нестор, директор „Корпоративни и външни отношения, България, на фирмата „Дънди” обясни, че твърденията на някои екологични НПО, че водата в Крумовград ще се замърси с арсен не са научно обосновани и са неоснователни. „Проектът предвижда 98% от производствените води да бъдат в затворен цикъл. Вода от предприятието ще бъде зауствана в река Крумовица много рядко, при обилни валежи, като преди това ще бъде пречистена до качество на питейна вода. Заустването ще бъде след санитарно-охранителната зона на Крумовград. С други думи, вероятността да се замърсят водоизточниците на Крумовград от дейността на рудника е нулева”, обяснява Алекс Нестор.

Съмнения и страхове
Родопчани и екологичните организации обаче се страхуват, че откритата мина ще използва огромно количество вода и че твърдението, че 98 % от водата ще се рециклира не е неалистично. „Никъде по света няма мина, която да е постигнала такава ефикасност на рециклиране на водити. Река Крумовица в момента е пресъхнала. Пълноводието й е от декември до март, за това време Крумовград и околните села трябва да се запасят с вода”, коментира за „Осерваторио” Драгомира Раева.
Мария Дамянова, председател на сдружението „Живот за Крумовград, обяви, че родопчани са готови да спрат взривяванията на Ада тепе дори с гражданско неподчинение и живи вериги. Тя обясни за „Осерваторио”, че има подозрения, че при сондажите е скрита информация за водите. „В тази част на Родопите има много изворна вода, чешми, минерални извори. В село Звънарка бликна изворна вода, която изчезна и една махала остана без вода. При сондажите в Дъждовник бликна топла вода. Ако там има минерална вода, може да се развие и СПА-туризъм. На възвишението на Ада Тепе археолозите са открили най-ранният известен златен рудник в Европа от времето на траките. Не е вярно твърдението на „Дънди”, че в района на Крумовград няма перспектива. Устойчиво развитие не означава само развитие на бизнес за 9 години, какъвто срок има проекта за добив на злато на Ада Тепе”.
Много от местните хора гледат зеленчуци по попречието на река Крумовица и се страхуват, че отнемането на водата от мината ще затрудни поливането на градините. Проектът за златна мина на Ада Тепе провокира и социални проблеми, понеже махалите на Скалак, Сърнак и Звънарка трябва да се изселят. „Това са живи села, около 300 домакинства, на които традиционният поминък е земеделието и тютюна. „Дънди” са предявили иск към общината за вземане на терен и построяване на къщи за тези хора. Не е ясно обаче на какви цени ще бъдат платени”, обяснява Драгомира. Част от собствениците на земеделските земи в района живеят в Турция. За „Осерваторио” Алекс Нестор категорично заяви, че не става дума за 300 къщи. „Сигурно имате предвид махалите „Чобанка 1” и „Чобанка 2” на село Овчари, които са изцяло обезлюдени. Мога да ви уверя от името на компанията, че собствениците ще бъдат добре компенсирани.”
Повечето местни хора са турци, поминъкът им е свързан с тютюна и се страхуват, че никой няма да купува тютюн, зеленчуци или животни в район, в който има мина. В момента регионът е екологично чист, овце пасат из планината, има много пчелари, развива се екологичен туризъм и био-земеделие.

Здраве и икономически интереси
В края на ноември в. „Стандарт” публикува информация за десетки работници в завода на „Дънди” в Намибия, които са се разболели от рак следствие на отравяне с арсен и серен диоксид. Болестите са причина от медния концентрат, който се внася от Българи. 60 тона концентрат годишно пристигат от българската мина в Челопеч, собственост на „Дънди”. Драгомира Раева коментира, че макар че фирмата „Дънди” са се отказали да добиват злато с цианиди, а ще получават концентрат, който ще изпращат в Челопеч и после в Намибия, но това е прехвъряне на проблема от нашия двор в чужбия и не е глобално отношение към човешкото здраве.
Условията, които България предоставя за концесия, не са изгодни. „И в най-корумпираните страни концесионната такса е 50 %, а у нас е между 1, 44 и 4 %, което е пладнешки обир”, коментира евродепутатът Слави Бинев, който е внесъл две питания до Европейската комисия срещу дейността на „Дънди” в Челопеч и Крумовград”. Според доклада на Сметната палата от 2010 контролът е много слаб, приходите от концесиите отиват за изпълнение на тези договори. На местно ниво ще има приходи от осигуровки, заплати, но тази компанията „Дънди” ще работи само 9 години в Крумовград, което не може да даде устойчиво развитие, смятат еколозите. Ще опазим ли природното богатство на Родопите, където хората трябва да развият малки екологични проекти за селски туризъм, или треската за злато ще погуби уникалната природа, това са все въпроси, на които тепърва ще се даде отговор.

Статията е публикувана в "Осерваторио суи Балкани е Кауказо"
http://www.balcanicaucaso.org/aree/Bulgaria/Bulgaria-febbre-dell-oro-a-Krumovgrad-109645

ГАГАУЗИТЕ В БЪЛГАРИЯ

2011-12-19T19:28:00.004+02:00

Василий Селемет служи като свещеник в църквата „Свето Успение Богородично” в Каварна, град на северното Черноморие. На външен вид отец Василий прилича на Лев Толстой. Още по-интересна обаче е личната му история на етнически българин от Бесарабия. Дошъл в България след падането на „берлинската стена”. Преди 20 години той не говорел български, защото неговият майчин език е гагаузки. Василий е част от малко екзотично малцинство на гагаузите, тюркоезична етнографска група с православно изповедание, избягали през 19 век от Османската империя заедно с бесарабските българи в Молдова и Украйна. Гагаузи останали да живеят в Румъния, Гърция и България. Днес гагаузите са голямо малцинство в Молдова, от 1994 г. имат Гагаузия, или „Гагауз ери” (гагаузка земя), автономно териториално обединение, в което живеят около 150 хил. гагаузи. Столицата им е Комрад. Официалните езици в автономията са молдовски (румънски), гагаузки и руски. Българският език в Гагаузия има статут на местен език и се изучава в училищата.
Днес в България гагаузите са малка общност, няма точна статистика, но живеят компактно в Северното Черноморие (Каварна, с. Българево, квартала „Виница” на Варна), в района на Ямбол. „Българските политици много пъти ходят в Бесарабия, по българските села, а подминават селата на гагаузите. Това е напълно демонстративно. Разделят ни на бесарабски българи и на гагаузи, а всички сме етнически българи”, казва в началото на нашата среща отец Василий.

Каква е идентичността на гагаузите в България? Какъв е фолклорът им?
Нашето поколение знаехме, че нашите корени са от България. Гагаузите са български етнос, една от съставните групи на българската нация. Има много етнически групи в България и всички те присъстват в бита, на сцената, културното пространство. Същевременно фолклорът на гагаузите, отсъства от обществения живот на България, нашите песни не звучат по телевизиите, радиостанциите, на сцената. Едва сега на младежки фестивал в Каварна през май се обяви гагаузки танц и хоро. Нашето гагаузко хоро, което се играе и свири, като ритъм 9/8 и 9/16, в България се представя под името Варненско хоро или Варненски танц, дори като Варненски кючек. Този характерен ритъм, стъпки, хоро, танц на гагаузите в Бесарабия, в България се завоалира като варненско хоро или кючек, само и само да не се нарича гагаузки.

Какво е характерно за гагаузите?
Двата елемента на гагаузката идентичност са православието и гагаузкия език. Ако липсва единият елемент, ако не говориш майчиния гагаузки език, а български, руски, румънски, гръцки, може да си българин, румънец или грък. Ако си тюркоезичен, но не си кръстен в православието, пак ставаш съмнителен, защото може да си турчин, татарин, азербайджанец.

Защо в България няма сдружения, които да се занимават със съхранение на културата на гагаузите?
Питам се кога и как ще се появи културен център на гагаузите в София. За съжаление гагаузите в България отбягват да се идентифицират като такива. Те самите се крият още от времето на социализма, не им е изгодно да бъдат в графата малцинство и затова се пишат по-големи българи от българите, по-големи католици от папата.
Има предразсъдъци към гагаузите в България и затова скоро няма да се появи гагаузки културен център. Когато дойдох да следвам в София през 90-те години, попаднах на вечер на гагаузите и един професор твърдеше, че гагаузите нямат свой фолклор, че песните са превод от български, танците са български. Този професор е гагаузин от варненските села, а говореше от името на всички гагаузи. Посъветвах го да отиде в Гагаузия, в Бесарабия, Средна Азия, Казахстан, където има гагаузки села с жив фолклор.
Има нещо много тъжно при гагаузите в България. Имаше покани до творци да гостуват в Гагаузия да направят изложба на творчеството си, като представители на творци гагаузи от България, или български гагаузи. Реакцията на нашите хора тук беше, че не могат да се подпишат като гагаузи, защото членуват в Съюза на българските художници и ще станат „бяла врана” за своите колеги.

По какво се разпознават гагаузите в България? Пазят ли своя език и култура?
Нашата културата е претопена и разпиляна по пътя. И да има някакви отделни изблици на нещо гагаузко, то не е автентично, не е живо. За съжаление младото поколение гагаузи са загубили майчиния език, асимилацията е още от времето на социализма. Ние, гагаузите, сме малка общност и тази шепа не иска да се представят за гагаузи, да имат свои културни центрове, защото тогава възникват много въпросителни. В България естественият процес на езика е прекъснат, той не е конкурентен на пазара на труда.
В Бесарабия, където има компактна маса гагаузки села, хората си говорят само майчиния език, детски градини и училища. Има деца, които говорят само на гагаузки, докато тръгнат на училище. Тук в България това не е възможно. Нашите деца разбират някои неща от езика, но не могат да го ползват свободно. Със сина ми говорех на гагаузки, докато не му остана половин година да тръгне на училище. Когато видях реакцията на децата, които започнаха да му се подиграват, съзнателно спрях общуването на гагаузки език и преминахме на български.

Какви контакти имат гагаузите в България с гагаузите от Бесарабия, от Молдова? Все пак по какъв начин ще се запази културната идентичност на гагаузите в обединена Европа?
Живият фолклор и език е запазен в гагаузките села в Молдова. Иска ми се общуването между нас да продължи. През 2006 г. се проведе гагаузки конгрес в Комрад и най-голямото присъствие от гагаузи извън Молдова беше от България. Срещите и пътуванията на гагаузите от България при гагаузите от Молдова дава шанс и нашите хора да се докоснат до културата.

До каква степен гагаузите са турцизирани?
Учените на конгрес в Комрад през 1993 дискутираха, че гагаузкият език е от тюркската група, но няма нищо общо освен корена на думата с турския език. Нашата граматика и лексика не са турски за разлика от азербайджанския и средноазиатските езици. Учените констатират, че гагаузите като новопокръстени християни използват Евангелието от Византийско време.

След разпадането на Съветския съюз в нашия край дойдоха професори от Турция, които прокарваха политиката на пантюркизма. На гагаузите тогава започна да се налага турски език, турска граматика, преподаватели. През 90-те години, емисари от Турция обикаляха нашите селяни в гагаузките села в Бесарабия и ги убеждаваха, че преди да станем християни, ние, гагаузите, сме били мюсюлмани, затова имаме турски обичаи. Пишман професори от Турция обясняваха на наши пишман интелигенти. Управляващите се обвързаха с Анкара, Истанбул и Одрин. Само църквата бие камбаната, че ние, гагаузите, сме изначално християни.

http://balkans.courriers.info/article18735.html

Osservatorio Balcani e Caucaso
Minorités : les Gagaouzes de Bulgarie, un peuple en voie de disparition
traduit par Béranger Dominici
Sur la Toile :

Publié dans la presse : 15 novembre 2011
Mise en ligne : mercredi 14 décembre 2011
Les Gagaouzes sont un peuple turcophone à l’histoire bien peu connue. Leur présence s’étend sur plusieurs pays d’Europe orientale – notamment en Moldavie, qui est leur principal foyer de peuplement. En Bulgarie, les Gagaouzes forment une minorité ethnique en voie de disparition, même si certaines théories affirment l’origine bulgare des Gagaouzes. Rencontre avec Vassili Selemet, pope gagaouze bulgare.
Par Tanya Mangalakova

Vassili Selemet Vassili Selemet est le pope de l’église de l’Ascension-de-la-Mère-de-Dieu à Kavarna, une ville située sur la côte de la mer Noire, non loin de la frontière roumaine. Il appartient à la minorité bulgare de Bessarabie, d’où il est arrivé ici peu après la chute du mur de Berlin. Toutefois, quand il s’est installé ici, il y a une vingtaine d’années, il ne parlait pas bulgare : sa langue maternelle est le gagaouze, une langue turque. En effet, les Gagaouzes sont un groupe culturel turcophone de religion orthodoxe, qui a massivement migré de l’Empire ottoman vers la Moldavie et l’Ukraine au début du XIXe siècle, à la faveur d’échanges de population avec l’Empire russe.

Les Gagaouzes sont présents en Roumanie, en Grèce et en Bulgarie, mais c’est en Moldavie que la communauté demeure la plus nombreuse : ainsi, la République de Moldavie a créé en 1994 le district autonome de Gagaouzie (Gagauz Yeri), où vivent quelque 150.000 d’entre eux (soit 87% de l’ensemble de la communauté) sur un territoire de 1.800 m². En Gagaouzie, le moldave, le gagaouze et le russe sont langues officielles ; le bulgare, quant à lui, a le statut de langue locale, et il est enseigné dans les écoles.

En Bulgarie, les Gagaouzes ne représentent qu’une petite minorité, qui vit concentrée dans les régions nord-orientales du pays et dans l’oblast de Yambol, au Sud-Est. « Les hommes et les femmes politiques bulgares se rendent souvent en Bessarabie, dans les villages peuplés par la minorité bulgare, mais on ne les voit pas dans les villages gagaouzes. De fait, nous sommes divisés entre Bulgares et Gagaouzes. Pourtant, ethniquement parlant, nous sommes tous Bulgares » explique Vassili Selemet en introduction à notre entretien.

Osservatorio sui Balcani e Caucaso : Comment définiriez-vous l’identité de la communauté gagaouze ?

Vassili Selemet (V.S.) : Deux principaux éléments peuvent être relevés pour caractériser notre communauté : la religion orthodoxe et la langue gagaouze. J’ajoute que les gens de ma génération savent que nos racines sont en Bulgarie. Les Gagaouzes font partie intégrante de l’ethnos bulgare. En Bulgarie, il existe de nombreux groupes ethniques, mais il me semble que notre communauté est particulièrement marginalisée dans l’espace public. En effet, on n’entend pas nos chansons à la radio ou à la télévision. Pour relativiser mon propos, je dois admettre qu’une danse traditionnelle gagaouze a été présentée au festival de la jeunesse de Kavarna – un horo, connu sous le nom de horo de Varna.

--------------------------------------------------------------------------------

Un livre à découvrir :
Voyage au pays des Gagaouzes
Par Marianne Paul-Boncour et Patrick de Sinety
Editions Cartouche, Paris, 2007, 143 pages, 10 euros

--------------------------------------------------------------------------------

OsBC : Pourquoi n’y a-t-il pas, en Bulgarie, d’associations dédiées à la préservation et à la promotion de la culture gagaouze ?

V.S. : Je me demande même si viendra le jour où nous aurons enfin un centre culturel gagaouze à Sofia... Cela dit, l’absence d’une telle institution ou d’associations culturelles vient aussi du manque de volonté de la communauté. En effet, beaucoup de Gagaouzes refusent de s’identifier comme tels, et ce depuis l’époque du « communisme » : ils ne veulent pas être inclus dans une minorité contre laquelle il existe encore de nombreux préjugés et, par conséquent, ils cherchent à s’assimiler à la culture bulgare –jusqu’à devenir plus nationalistes que les Bulgares eux-mêmes. Quand je suis arrivé à Sofia pour faire mes études, dans les années 1990, j’ai assisté par hasard à un repas entre Gagaouzes. Ce soir-là, un professeur issu de la communauté gagaouze d’un village proche de Varna, soutenait qu’il n’y avait pas de folklore gagaouze, que nos chansons étaient une vague traduction de chansons traditionnelles bulgares, que nos danses étaient des danses bulgares, etc. Et ce professeur prétendait parler au nom de toute la communauté ! Je lui ai donc suggéré d’aller explorer la Bessarabie, ou bien l’Asie centrale, où les communautés sont encore très vivantes sur le plan culturel.

OsBC : Qu’est-ce qui caractérise les Gagaouzes de Bulgarie ? Entretiennent-ils leurs traditions ?

V. S. : Comme je vous le disais, notre culture est ici en voie d’extinction. Peu d’activités de promotion de la culture gagaouze sont organisées ; et parce que, quand bien même certaines voient le jour, elles paraissent artificielles… Parmi la nouvelle génération, beaucoup ont perdu leur langue maternelle : le processus naturel de transmission de la langue gagaouze a été interrompu en Bulgarie. À l’inverse, en Bessarabie moldave, où existe une masse compacte de villages gagaouzes, il est fait un usage quotidien de la langue gagaouze, aussi bien à la maison qu’à l’école. Chose inconcevable en Bulgarie ! Certains comprennent un peu la langue, mais il n’y a plus de véritable locuteur… J’avais commencé à parler en gagaouze avec mon fils, quelques mois avant qu’il n’intègre l’école. Quand j’ai constaté que ses camarades se moquaient de lui, j’ai dû passer du gagaouze au bulgare…

OsBC : quels relations existe-t-il entre les Gagaouzes de Bulgarie et ceux de Moldavie ?

V.S. : Le folklore et la langue gagaouzes sont encore bien vivants en Moldavie. C’est pourquoi je voudrais que les communications déjà établies perdurent et se renforcent. En 2006, a eu lieu le premier Congrès gagaouze, à Comrat, la capitale de la Gagaouzie. La communauté la plus nombreuse, après la communauté moldave, était la communauté bulgare. Les rencontres et les voyages avec les Gagaouzes de Moldavie sont une occasion unique pour les Gagaouzes de Bulgarie de découvrir leur propre culture comme une culture vivante.

OsBC : Existe-t-il un processus de « turcisation » des Gagaouzes ?

V.S. : Les délégués au Congrès scientifique de Comrat de 1993 ont participé à un débat sur la question de savoir si le gagaouze fait partie des langues turciques. La question se pose réellement car, si le gagaouze est classé parmi les langues turques – et plus précisément parmi les langues oghouzes avec le turc, l’azéri et le turkmène –, il n’a en réalité que peu de choses à voir avec le turc. À la différence des autres langues turques d’Asie centrale, tant la grammaire que le vocabulaire de notre langue ne sont pas turcs. Suite à l’effondrement de l’Union soviétique, beaucoup de professeurs venus de Turquie sont venu chez nous prêcher le panturquisme. Leur projet était d’imposer aux Gagaouzes la langue et la culture turques. Ainsi, je me souviens que certains sont venus dans notre village de Bessarabie en nous disant qu’avant d’adopter la religion orthodoxe, notre communauté était musulmane et que, par là, nous avions des traditions communes avec les Turcs [1]. Aujourd’hui, peut-être essentiellement pour des raisons politiques, beaucoup de nos représentants se sont liés avec Ankara et Istanbul. Seule l’Église orthodoxe nous permet encore de conserver l’autonomie de notre identité culturelle

ДАТАТА ДЕСЕТИ

2011-11-12T15:39:00.022+02:00

10 ноемри 2011. Каква е моята лична равносметка за живота ми 22 години след знамения пленум, на който беше свален Тодор Живков?
Датата 10 ноември за представяне на третата ми книга "Нашите в Гърция" е символична, но не е свързана с мита за падането на комунизма на Десети ноември. Смятам, че в България комунизмът изобщо не е падал. Съобръженията ми не са идеологически, а почерпени от живота. За това време ловко и умело някои бивши комунисти се трасформираха в червена олигархия. Да, олигархия не толкова по размер на богатство, все пак България не е Русия, а по кланова система.
Като икономика: Едно време нашите бащи и майки страдаха от комунистите от ЦК на БКП, а днес, хората от моето поколение, което през 1989 г. бяхме на по 20 и нещо години, се сблъскваме навсякъде със старите динозаври е тяхното поколение - новата реколта на синове, дъщери, внуци. Около днешния естаблишмънт кръжат като акули "бели якички", експерти на Прехова, с други думи "техните" слуги. Заплатите в България, която беше приета по милост в ЕС, са най-ниските в цяла Европа. В момента ни заблуждават дори, че сме най-добре от всички държави в ЕС. Нямали сме дългове. Това да ви напомня нещо? Плашат ни с гърците, макар че повечето българи вече са ходили на работа или почивка в Гърция и усещат измамата. Хубавото на днешното време е, че имаме избор между Терминал 1 и Терминал 2 на летището. Благодарение на интернет можем да направим живота си по-лек, дори да работим дистанционно. Разпознавам комунистите по това, че не обичат много интернет и фейс-бук, нито интернет-банкирането. Следите остават...

В журналистиката има цензура и особено авто-цензура, в резултат на което българските медии са "копи-пейс" теми, интервюта, репортажи. При комунизма беше същото, много трудно беше човек да намери списание, вестник от Запада или забранена от цензурата книга. Журналистите бяха специално подбиране по кланов принцип. Хубавото е, че днес няма забрани и по интернет и сателит, кабелна телевизия може да се хващат канали на информация от цял свят. Журналистите пак се подбират на принципа на клановата система. Моето поколение беше ощетено от тази гледна точка. Прецакаха ни, макар че якои забогатяха превръщайки се от журналисти в пи ар и лобисти, лобиращи за какво ли не, включително за Азис. Хубавото е, че някои се опитваме да работим за по-хубави пари за западни медии и организации.

Преди 22 години "Нашите в Гърция" беше невъзможна книга. Първо, заради "желязната завеса", която разделяше България и Гърция. Второ, дори и някой да беше подхванал темата, комунистическата пропагандна машина щеше да възложи поръчката на "правилния" човек в идеологическо отношение. Затова датата Десети тази година за мен е знакова, точно на тази дата представих в Столична библиотека книгата за помаците в Западна Тракия от поредицата за българоезичните мюсюлмани на Балканите. Знам,че нямашеда мога да направя този културен проект без Станимир Илчев, депутат в Европейския парламент, който не е забравил, че е българин. В днешно време са възможни и положителни обрати, трябва да се работи и настоява.
След "Нашенци в Косово и Албания" и "Нашенци в Македония. Сред торбешите в Македония и Самуиловите българи в Гърция и Албания" то си стана цяла библиотека!
Въпреки че агенция "Фокус" не разпространи поканата за премиера на книгата и фото-изложбата в Халите чрез интернет и социалните мрежи хората научиха. За изложбата писа френския авторитетен сайт Le Courrier des Balkans, за книгата излязоха текстове във в. "Класа" и "24 часа".
Предлагам ви снимки от купона, на който дойдоха специално каба кабадайлиите от Смолян с певицата Кристина Енгерова.

ДРУГИЯТ КУПОН ЗА ДЕСЕТИ

2011-11-02T08:49:00.007+02:00

Скъпи приятели и фенове, очаквам ви купон за 10 ноември, когато ще представя новата ми книга "Нашите в Гърция. Сред помаците на Западна Тракия" - 18 часа, Столична библиотека, Мраморна зала. Очаквам приятели и хората от моето изгубено в прехода поколение да отбележим Десети с алтернативен купон на площод "Славейков".
Ще свирят гайдари от Смолян с певицата Кристина Енгерова.
Докато официалните медии отразява митове и легенди за прехода на номенклатурата, ние ще празнуваме издаването на моята нова книга за гръцките помаци в Родопите с каба гайди и чаша вино на площад "Славейков".
Това е Другия купон, не на познати до втръсване изхабени политици, а на хората от моето поколение на 45-годишните, повечето от които не са в България.
Проектът "Нашите в Гърция" за изложба и документална книга за гръцките помаци се основава на моите пътешествия през 2010-2011 в Западна Тракия, които имам възможност да споделя благодарение на г-н Станимир Илчев, един наистина европейски човек, който не е забравил корените си и помага за популяризиране на българската култура.

ЗА КНИГАТА МИ
„Нашите в Гърция. Сред помаците в Западна Тракия” е пътешествие в Родопите, сред помаците в Гръцка Тракия и техните роднини в България. “Нашите в Гърция” е пътуване в една друга Гърция, различна от популярните туристически маршрути, по места, където българският турист няма нужда от преводач, защото местните говорят старинен български диалект. Тя е документална, писана е между Гърция и България и се основава на пътни бележки, интервюта и срещи на журналистката по време на пет експедиции в Западна Тракия през 2010-2011.
Книгата разказва как родопчани от двете страни на българо-гръцката граница се преоткриват след края на “Студената война” и падането на комунизма през 1989. Едни други се наричат “наши”, общуват помежду си на родопски диалект, „нашите” в Гърция го наричат „помацки”. Говорът на гръцките помаци е рупски диалект от Централните Родопи и Беломорска Македония. Според българистите това е един от най-старинните български диалекти.
В новата ми книга очертавам географията на българския говор сред гръцките помаци, който следва контурите на Родопите в три области - Ксанти, Родопи и Еврос. Първата група българоезични помаци е в областта Ксанти (център град Ксанти или Скеча, както го наричат нашенци), където майчиният език е най-добре запазен. Помаците в района на Ксанти са активни в съхранението на своя фолклор, а също и в неправителствения сектор. Втората група е в областта Родопи (център Комотини, наричан и сега от “нашите” Гюмюрджина). В гюмюрджинските села “нашите” са подложени на силна турцизация. Третата група е в областта Еврос (център Александруполи, наричан и сега Дедеагач), където живеят нашенци къзълбаши, селяни, изповядващи народен ислям. Крайната точка на българския говор в Гръцка Тракия са селата Руса и Гонико, на около 80 км от гръцко-турската граница.
В книгата има свидетелства и човешки истории за разединението в идентичността на гръцките помаци. „Нашите” в ксантийските села се самоопределят предимно като помаци, в областите Родопи и Еврос много говорещи български диалект мюсюлмани са турцизирани.
Помаците наричат селищата си с имена, които липсват на табелите и географските карти на съвременна Гърция. При преброяването от 2001 в Гърция като помаци се определят 36 хил. души, според местни организации те са 80 хил. души.
Пътувайки сред гръцките помаци, изследвах техните традиции, обичаи, старинен български език, религията и кухнята и открих как след половин век изолация те намират своите български роднини от другата страна на Родопите.
Уникалното в текста на книгата е вплетения автентичния говор на “нашите” в Гърция. Гръцките помаци все още общуват на своя майчин говор, но постепенно губят своите песни. Книгата описва как пътешествайки из Западна Тракия, по пътя на родопската песен. В края на пътуването открих 30-годишната Емине Буруджи от Ксантийско, която пее песни на майчиния си език.
„Нашите в Гърция” показва мястото на исляма в ежедневието на общността, откроявайки сунитския тип ислям в Ксантийско и къзълбашите в Еврос. Имах шанса да вляза в сърцето на къзълбашите в Еврос, които все още пазят своя стар български говор. Разказите на “нашите” в Еврос разкриват непознати за туристическите агенции маршрути на поклоннически туризъм из дервишките теккета на България и Турция.
Книгата показва разбулването на планината Родопи, преоткриването на роднините от двете страни на границата след края на “Студената война”, как в началото на ХХІ век е осъществена мечтата на много българи да пият кафето си на Бяло море.
„Нашите в Гърция” показва надеждите на хората от Родопите за присъединяване на България към Шенген.
Книгата е 150 страници, богато илюстрована с фотографии от ежедневието, празниците и съборите на гръцките помаци.

ИЗЛОЖБАТА В ХАЛИТЕ

2011-11-02T07:58:00.028+02:00

В деня на будителите, на 1 ноември, със Станимир Илчев и приятели открихме изложбата "Нашите в Гърция" в Централни софийски хали. Стилно наредените 60 снимки в партера около кафенето и на първия етаж около галерията предизвикаха интерес у посетителите. Софиянци може да се радват на изложбата от 60 снимки до края на ноември, след което тя тръгва из страната.
Идеята ми е тази изложба да стигне от хората, а не да остане седмица-две в зала или музей и да я видя езотеричен кръг, който познавам лично. Специално за изложбата дойде мой приятел от Москва, доста известен фотограф, който беше изненадан, че няма медии.
Изложбата беше бойкотирана от традиционните български медии, но благодарение на интернет и на централното място, което избрах, много посетители ще я видят.

ИЗЛОЖБА В ХАЛИТЕ НОЕМВРИ

2011-10-29T09:29:00.084+03:00

Заповядайте на Деня на будителети, на 1 ноември от 10 часа в Софийските централни хали да открием пътуващата изложба "Нашите в Гърция. Сред помаците от Западна Тракия". През целия месец ноември може да разглеждате 60 снимки от една по-малко известна част от Гърция, където българинът няма нужда от преводач.
Ако искате да копирате снимка, кликнете върху нея, за да увеличите и да прочетете текста, който е на български и английски, а на места и с оригиналния стар български диалект, на който думат гръцките помаци.

Очаквам ви на 10 ноември от 18 часа на купон с каба-гайди от Родопите - площад "Славейков", Столична библиотека, да отпразнуваме новата ми книга "Нашите в Гърция. Сред помаците в Западна Тракия".
В нея има много истории за любов, драма на реални герои, които срещнах по пътя, търсейки родопската песен в Гърция, в села и градове на Ксанти, Комотини, до Еврос, където се оказа, че свършва българският говор в нашата съседка. В книгата съм вплела автентичния родопски говор на "нашите" в Гърция и песните, които ми пяха.

Проектът за отпечатване на книга и пътуваща изложба за гръцките помаци е подкрепен от г-н Станимир Илчев, депутат в Европейския парламент.
Форматът на снимките е А3 - 30 на 40 см, много добро качество, отпечатани са на пенокартон, каширани и лесни за пренасяне.
Скъпи приятели, очаквам да се свържете с мен, ако искате да покажете изложбата във вашия град. След София снимките заминават за Родопите, а на 3 март догодина ще бъдат във Виена.

ПРЕДСТАВЯНЕ НА ПРОЕКТА В СТОЛИЧНА БИБЛИОТЕКА

2011-10-13T08:33:00.023+03:00

На 12 октомври се разходихме по пътя на турското кафе в България и на Балканите. Нашият малък проект "Да пием турско кафе" предизвика дебата и по медиите, доста хора изпратиха по мейла отзиви за идеята да направим проучване на тази традиция от Османско време. В Столична библиотека дойдоха над 50 души, приятели и почитатели на темата за турското кафе, а също и участника в проекта, подкрепен с конкурс на Фондация "Работилница за граждански инициативи".
Арх. Миломир Богданов с присъщия си артистичен дух направи коментар за архитектурата на Балканите и толерантността на нас, българите. Започна горещ дебат, да си призная, върнах се назад в годините, когато в България се дебатираше от умни хора.
От снимките, които споделям, се виждат интелигентни лица на българи, такива си спомням, че имаше в началото на демократичните промени. Днес повечето хора от митингите на СДС не са в България, уморени от посткомунистическата помия те мигрираха и с тях контактуваме изключително по интернет.
Изследователката Илона Томова сподели, че когато е прочела он-лайн брошурата е усетила положителна енергия, топлина. Това е защото събрахме енергията на много хора, намерихме нови приятелства. Без нашите приятели този проект нямаше как да бъде направен, това са: д-р Розалин Хаджиев от Златоград, Нихал Йозерган - Хела, Мехмед Азиз, фотографът на Лудогорието, Несрин Дурмушева, нашата приятелка от Ардино, Силва и Реджеп от Гьоврен, Мария Кардамова от Балчик, Борис Вангелов - човекът на ВМРО в Търново.
Без Таня Казанджиева като модератор нямаше как нашият дебат хем да е динамичен, хем някой да канализира енергията на хората, които искаха да споделят своите мнения. Благодарност на Сия Джанева, която винаги е на точното място! Комитата се включи също по интернет. Тюрколожката Донка Димитрова също беше включена в организацията. Този път й се размина да гледа на кафе, но в най-скоро време ще я "нападнем". Феня Декало, наша колежка и приятелка, кореспондент на БНР в Израел, беше пратила сестра си. Networking! Проектът в по-голямата си част беше осъществен по социалните мрежи, блогове, фейс бук, ю тюб (без Комитата нямаше да звучи родопската песен "Сая сам вечер сам самичка", която отприщи емоциите).
Радвам се, че нашето сдружение "Балкански форум" се пребори на конкурса от фонд "Толерантност" и да получи подкрепата за проучване по пътя на турското кафе. Проектът беше съвместно с турската читалня на Столичната библиотека, в отдела по интеркултурно сътрудничество Валя Личева е "нашият човек". Благой Рагин, председател на Асоциацията на хотелиерите и ресторантьорите, погледна на темата за толерантността от гладна точка на бизнесмена. За него турското кафе е туристически продукт, така "Пътят на виното", който може да се предложи на пазара. Готови сме да предложим идеята пред авторитетната асоциация, за да не станем като повечето българи на ниво лозунги и мераци.
Проектът беше отразен от много медии - БНР, репортаж по телевизия "7 дни", който ще бъде излъчен през уикенда, интернет-медии ,Булфото, сайта "Либерален преглед", "Инфотуризъм". Журналистка от телевизия "СКАТ" подробно ме разпита кой има интерес от такова нещо, кой дава парите и нещо за националния интерес. Всички подробности за самия проект и процедурата за кандидатстване са в интернет, в проектите е нужно много писане и постоянство.
Показахме "филджаните", скъп подарък от ДЖеват от село Белинци, Лудогорието, книгите, които ни подари бизнесмен, дистрибутор на турското кафе "Мехмет Ефенди" след интервю по телефона. "Нещата от живота" са книги с афоризми, който той издава - 4 броя в различен цвят.
"Ще има ли кафе?" попитаха няколко души в края на този динамичен час представяне. Да си призная след самото "мероприятие" със Сия Джанева, Таня Казанджиева и Мария Пеева(известен албанолог от БНР) отидохме и пихме по една бира и говорихме и за продължението на проекта с истинско турско кафе.

ТОЛЕРАНТНОСТ ПО ПЪТЯ НА КАФЕТО

2011-10-06T22:56:00.005+03:00

Покана за представяне на проекта в Столична библиотека

Заповядайте на представяне на проекта „Да пием турско кафе” с дебат за толерантността към „другия” и „различния” на 12 октомври (сряда) от 18,30 до 19,30 часа в Столична Библиотека, зала „Вяра” (София, площад „Славейков”4).

„Да пием турско кафе” е изследване на традицията от Османско време за приготвяне на кафе на джезве в няколко региона на съвременна България. Проектът, осъществен от Журналистическо сдружение „Балкански форум”, представя географията на турско кафе в ежедневието на българите, независимо от етнос и религия и превръщането му в туристическа атракция.
В он-лайн брошурата „Да пием турско кафе" има истории и фотографии от различни краища, намерени и заснети в хода на теренни изследвания през лятото на 2011. Проучването показва, че в смесените райони, където живеят турци и мюсюлмани, в Исперих и Разград, в Кърджали и в Шумен, турското кафе е изчезнало от заведенията, а се пие само по къщите. В Балчик тази традиция също отмира. Глобализацията е накарала турците и мюсюлманите в Родопите също да предпочитат да пият кафе еспресо в местните заведения. По-възрастните си го правят вкъщи. В туристическите центрове като Златоград, Велико Търново, Етъра кафето на джезве е станало туристическа атракция. На някои места то мимикрира като „кафе на пясък” или „гръцко кафе”.
Историите в брошурата „Да пием турско кафе” показват начина, по който вековната традиция на турското кафе присъства в ежедневието на много българи, независимо от техния етнос, култура и религия.
Проектът „Да пием турско кафе” е опит за създаване на платформа за възпитание на толерантно поведение и преодоляване на предразсъдъците към „другия” и „различния” в България.
Брошурата се разпространява в социалните мрежи, блогове и интернет платформи, сред неправителствени организации, туристически оператори, хотелиери, местни общини, партньори на сдружението в смесени райони.
В изследването участват членове на сдружението „Балкански форум” и журналисти от балканската мрежа на тази неправителствена организация, както и журналисти, активисти от неправителствения сектор, български учители, активисти от Турция и Република Македония. Пътуването в Лудогорието е осъществено по време на Рамазана през август 2011.
Брошурата е създадена с текстове, фотографии и логистичната помощ на: Таня Мангалакова (София), Динко Драганов (София), Нихал Йозерган (Бурса), Силва Башова (Гьоврен), Шериф Айрадиноски (Подгорци, Струга), д-р Розалин Хаджиев (Златоград), Мехмед Азиз (Исперих), Мария Кардамова (Балчик), Сия Джанева (София), Несрин Дурмушева (София), Таня Казанджиева (София).
Проектът „Да пием турско кафе”, проучванията и он-лайн брошурата станаха възможни благодарение на помощта на Фондация „Работилница за граждански инициативи” по фонд „Толерантност” с финансовата подкрепа на Тръст за гражданско общество в Централна и Източна Европа.

Журналистическо сдружение „Балкански форум”
www.balkanite.info

Може да изтеглите брошурата от следния линк в Интернет
http://dox.bg/files/dw?a=2ea707bf88

МОИТЕ НЕВОЛИ С ЦИГАНИТЕ

2011-09-29T11:11:00.003+03:00

Пиша този текст заради случая в Катуница като продължение на моя текст от 10 септември миналата година (виж текста "Хубава работа, ама циганска"), в който обясних как в центъра на Пловдив ме обраха циганки, но аз успях да ги хвана и извиках полиция. Случаят намери естественото си продължение и ясно показва вината на полицията и съдебната система в толериране на кражбите. Моят случай е конкретен и нагледно показва, че те улесняват циганските кражби.

Дъщеря ми Елена беше права, че по-хубаво беше да се разправим с циганките благодарение на тълпата от минувачи, която се събра в центъра на Пловдив. Повечето хора настояваха за линч на крадлите, една жена дори призова да се въведе своеобразен шериат: „Да им отсечем ръцете!”.
В полицейското управление циганките си признаха за кражбата, парите бяха намерени при обиск, но надлежно прибрани като доказателство. Започнах да съжалявам горко, че съм извикала полицаите. И без друго закъсняха един час и ме гледаха като гръмнати. Вместо да се саморазправя с циганките с помощта на тълпата, да си взема парите и да забравя за случая, аз тръгнах да защитавам правдата. Законът обаче се обърна срещу мен! Твърдя, че циганите в съучастие с полицаите, които проявиха небрежност и ме дискриминираха (бяла сама жена с дете).
Две-три седмици след случая ми се обади полицаят от Пловдив Титов (Второ РПУ), който описа и прибра парите, и ме покани да ходя до Пловдив да си ги прибера. Така и не разбрах какво доказателство са парите и защо трябваше да стоят цял месец в полицията. Предложих му да дам моята банкова сметка, за да си спестя 40 лева транспорт, но той каза, че трябвало лично да отида, да се подпиша. В 21 век нямаше как да убедя български полицай "Нашата полиция ни пази!", че като ми преведе парите на банковата ми сметка, това е доказателство, че съм ги получила. Платих към 40 лева, за да отида от София до Пловдив да си взема парите. Излишно е да подчертавам, че за мен това са много пари. За да ги изкарам, аз съм им платила и данъци!

Почти бях забравила за случая, когато точно преди Коледа миналата година ми връчиха постановление за частично прекратяване на наказателно производство срещу две от циганките. Даже срещу една от джепчийките бяха отнели взетата мярка за неотклонение „подписка”.
На 3 февруари тази година получих призовка от Районния съд в Пловдив да се явя на дело (НОХД, номер 488 от 2011) като пострадал на 11 март в 9 часа сутринта. Написах възражение, в което настоявах съдът да назначи друг час за делото, по-късен, за да може поне да спестя от нощувките в Пловдив. Подчертах, че дъщеря ми е на 15 години и не мога да я оставя сама.
Ни вест, ни кост! Съдийката или съдията от Пловдив си е отдъхнала и е класирала делото, а циганките продължават да крадат из магазините.
Да, това е битова престъпност, дребна наглед, но прави впечатление факта, че полицията и съдът толерират циганките да крадат. Ако случайно някой гражданин успее да хване циганския крадец, полицията не съдейства на гражданина. Няма как да компенсирам стреса на моята дъщеря Елена, която оттогава просто мрази циганите. Разбирам я напълно!

Кой ще ми компенсирам разходите по това да си прибера собствените пари, това, че циганките бяха откраднали и два автобусни билета до Девин, безсмислени пътувания до Пловдив, да си взема парите, това, че нощувах насила в Пловдив, защото автобусът ми за Девин беше на другия ден, а билетите „изгоряха” заради това да чакам полицията?

На онези, които декламират лозунги за толерантност, искам да препоръчам нещо по-безболезнено. Нарича се експеримент и изисква любопитство, кураж, скрита камера, журналистът сменя професията си, а не само да се показваме колко сме „обективни”.
В автобус 11 в София по късните часове може да се види за каква толерантност иде реч. Автобус 11, който върви край квартал „Красна поляна” и „Факултета”, по късните часове, някъде към 23 часа, е напълно разделен на българска и циганска част. Скандалите на пияни и дрогирани цигани са почти всяка нощ. Една вечер някакъв дрогиран до козирката циганин започна да бие пътник в автобуса (излишно е да споменавам, но беше бял мъж). Шофьорът не реагира изобщо. Когато отидохме да се жалваме на двамата полицаи на бул. „Монтевидео” да се върнат на предишната спирка и да озаптят дрогирания циганин, който дори неговите мургави събратя не можеха да усмирят, те изобщо не реагираха.

60 хил. души е „нашата полиция”. Повечето от тях приличат на карикатури, на милиционерите от времето на бай Тошо. Не че няма свестни хора и там, но аз лично не ги виждам. Едно време все пак законите се спазваха, а сега те се стоварват с цялата си сила избирателно само и единствено срещу обикновените хора. Не смятам, че престъпността е само циганска, но претендирам, че в малка държава като България точно този проблемът с битовата престъпност може да се реши лесно. Вотът на циганите обаче е сладко нещо при изборите!

ДА ПИЕМ ТУРСКО КАФЕ - Част Пета

2011-09-24T10:30:00.002+03:00

СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ

Етъра: Възрожденското кафене

От 1993 в етнографския комплекс „Етъра” край Габрово се предлага кафе на пясък в кокетното малко дюкянче над шекерджийницата, наречено „Възрожденско кафене”. В този старопланински край габровци са пиели кафе в джезве, но не го наричат турско кафе заради историята. Габровци и изобщо хората от тези дервентджийски места, се гордеят с особения си статут по време на Османската империя. Те са пазели старопланинските проходи. Затова днес кафенето в „Етъра”, където се прави мераклийско турско кафе с всички табиети, се нарича „възрожденско”, а в менюто турското кафе е загатнато описателно като „кафе на пясък”.
Това не е ли турско кафе, питам собственичката Валентина Трифонова, майстор-кафеджия, която прави бялото сладко, което се предлага с кафето на джезве. „Ако отидете в Гърция, там казват на кафето с джезве гръцко кафе. Ние правим кафето на пясък в джезве по традиционния начин на приготвяне в региона. Едно време кафеджиите са били само турци. В района на Габрово не е имало турци. Габровци са имали особен статут като дервенджии, пазили са прохода, тук турчин не е замръквал.”
Във „Възрожденското кафене” на „Етъра” кафето на пясък се сервира с бяло сладко и вода и струва 3,20 лв. Навремето захарта е била много скъпа и е била скъп и луксозен деликатес за гости. Тук се предлагат и традиционни сладкиши като целувки, пестил, локум на клечка, захарно петле, небет шекер , бал суджук . Наблизо е фурната с прословутите за „Етъра” кифлички симид.
Във „Възрожденското кафене” се предлага пестил, традиционния специалитет за района, наричан габровски шоколад. Виолета разказва, че пестилът е свързван с пестеливостта на габровци. По време на Османската империя хората от Габрово били прочути гурбетчии и търговци, пътували в чужбина. В Западна Европа видели шоколада и направили пестила от сини сливи, без да добавят нищо.
Преди години от Търново дошъл наемателят на едно от кафенетата на Самоводската чаршия, за да вземе рецептата на кафето на пясък, което се прави в „Етъра”. В етнографския комплекс на Търново някога имало кафе на пясък, но от 20-30 години изчезнало. „Собственикът дойде при нас с голям мерак да направи кафе на пясък и на Самоводската чаршия. Дадохме рецептата и сега до шекерджийницата в Търново се прави нашето кафе. Там работи сестрата на моя съпруг габровец.”, разказва Виолета. Тя има майсторско свидетелство за сладкар, но не и за кафеджия, понеже в Камарата на сладкарите не съществува такава специалност.
Докато разговарям с кафеджийката, идва цяла тумба туристи, за да изпият каймаклия кафе с бяло сладко. Цяла група френски пенсионери са възхитени от туризма в България, от автентичния дух на нашата страна. Твърдят, че във Франция такива райски места са съществували докъм 60-те години на миналия век, а сега всичко е твърде комерсиализирано.
Туристите от Франция правят добър оборот на Виолета и аз я питам защо подобно кафене не съществува в Габрово. „Просто там няма кой да ходи. Кафето на пясък върви на места, на които има туристи и хора, които търсят стари традиции”, обяснява сладкарката.

Самоводската чаршия: В кафето винаги има добри новини

Във Велико Търново турско кафе се предлага в Самоводската чаршия. В етнографския комплекс, разположен в сърцето на града, може да се пие автентично кафе на джезве в стария хан на Хаджи Николи, реставриран и превърнат в луксозен комплекс с ресторант, кафене и енотека. По-нагоре по чаршията в малко дюкянче до шекерджийницата може се изпие кафе на пясък с бяло сладко и да се хапнат ориенталски лакомства като локум на клечка, захарно петле, шекерена пръчка, кадаиф, баклава, саралия, бал суджук. На чаршията може да се изпече и купи кафе на място.
Ханът на Хаджи Николи е построен през 1858 от големия възрожденски архитект и каменоделец майстор Колю Фичето. В момента тук е най-луксозното заведение в Търново, с луксозно кафене, ресторант, енотека, на втория етаж е музей, а на третия – галерия, където през лятото има изложба на Кристо. От четири месеца в ресторанта на хана, издълбан в скалата, може да се изпие чаша ароматно турско кафе от известната турска фирма „Мехмет Ефенди”. Цялата технология на приготвяне на кафето е с материали от Турция на фирмата. Кафето се приготвя за 3-4 минути на машината с марката „Мехмет Ефенди”.
Много туристи търсят турско кафе и го предпочитат, обяснява сервитьорът Радослав от Троян. Той смята, че хубавото турско кафе е по-силно от еспресото. Какви реакции предизвиква у клиентите на този луксозен ресторант турското кафе в менюто му? „Страхотно, дайте да го видим”, казват клиентите. Досега никой не е реагирал отрицателно, или да се отблъсне от името „турско кафе”. Реакциите са изключително позитивни, когато го предлагаме на клиентите”, разказва Радослав.
В кафенето има малка книжка за гадаене по утайката на кафето. Докато барманът Ивайло прави ароматно кафе, разказва как наскоро студенти от Турция посетили хана, гледали си на кафе и харесали книжката. Разгръщайки я, намираме рецепта за турско кафе и добри знаци в утайката, с които се разгадава бъдещето. Гадателят на произнесе следните думи: „Нека бъдещето да бъде съобразно с твоите желания!”, преди да започне да гледа на кафе. Най-важните знаци, откривани с кафето, са, че винаги има добри новини, пише в малката книжка.
Палма с фурми означава винаги много хубави ваканции; ключ – ще се преместите или ще спечелите нечие сърце; листо – новини от приятели, а също и хубава среща; око – човек, който ви завижда, или някой, който ви преследва от интерес; пеперуда – объркано приятелство; три точки в триъгълник – приятел ще потърси помощ; ухо или кука – не трябва да вярвате на всяко обещание; точки, които приличат на шепа пясък – ще похарчите пари, бъдете внимателни; котва – добра новина или пътуване; дърво – инвестирани пари ще ви донесат добра печалба, ако сте търпеливи; кит – успех; бебе – утеха; камбана – добри новини от далечни приятели; цвете – изпълнено желание; хора, които се държат за ръцете – споразумение; къща – ново жилище или преместване; птица – съдбата, ще получите пари или блага от неочаквано място; круша – неприятностите ви ще приключат скоро; петоъгълник – добри шансове за успех в начинание, ако го обмислите; залязващо слънце – добра сделка; звънче – добра новина; маса – ще участвате в събиране, което ще разреши грижите ви; лъвска глава – желанията ви ще се изпълнят скоро; кула – хора, които следят вашите действия и искат да ви имитират, не говорете пред всички за сделките ви.

Дряново: Валентин Велчев: „Мехмед Ефенди” е символ като Ататюрк

„Мехмет Ефенди” е семейна фирма, която започва с малко магазинче за кафе през ХІХ век на улица „Тахмис” в Истанбул, ароматът й става известен в целия град. Когато Мехмет Ефенди поема семейния магазин, предлага за първи път смляно кафе, с което си спечелва прозвището кафеджията - Курукахведжи Мехмет Ефенди ("Kurukahveci Mehmet Efendi"), което става лого на търговската марка. През 1934 семейството приема фамилията Курукахведжи. Второто и третото поколение развиват бизнеса с кафе и го комерсиализират на външния пазар. На мястото на магазина „Тахмис” в Истанбул построяват красива сграда в стил „арт деко”. Потомците на легендарния кафеджия Мехмед Ефенди днес изнасят кафе в 25 държави в целия свят. От хаваните на известния кафеджия за счукване и смилане на кафе след един век са изобретени кафе-машините. Дребният семеен бизнес, който започва през 1871 от улица „Тахмис” днес е марка на няколко континента.
В България кафето „Мехмет Ефенди” се комерсиализира от фирма „Боряна груп” със седалище в Дряново. То се предлага предимно в етнографски комплекси и заведение в битов стил, в турски ресторанти, както и в луксозни заведения. Най-разпространено е в района на Средна Стара планина, навярно защото седалището на фирмата дистрибутор се намира в Дряново.
В Балкана присъства най-много в известните етнографски комплекси на района на Велико Търново. В Търново се предлага в девет заведения - кафе аперитив „Джеронимо”, пицария „Его”, ресторантите „Щастливеца”, хан „Хаджи Николи”, кафене „Баладжио”, ресторант „Камбаната”, кафенето в супермаркет „Технополис”, кафенето в интерхотел „Велико Търново”. В Арбанаси присъства в менюто на ресторант „Люляка”. В Горна Оряховица се предлага в бар „МГ” и в бар „Тиролиа”. В Габрово се сервира в битовото заведение „Страноприемница”. В Дряново ще пиете кафето в механа „Андъка” в Дряновския манастир, а в старопланинските градчета Трявна - в пицария „Домино”, и в Боженци - в механа „Ретро ресторант”.
Друг старопланински град, в който се предлага турско кафе „Мехмет Ефенди” е кафенето на Димчо Кехая в Жеравна.
В София се предлага в осем луксозни ресторанти – гръцки ресторант „Кумбаре”, бар „Вестибюл”, ресторант „Кактус”, гранд-хотел „София”, хотел „Принцес”, ресторант „Кастело ди Сан Марино”, турски ресторант „Тюркоаз”, турски ресторант „Паша”.
В Пловдив се предлага в турския хотел „Дедеман Тримонциум Принцес”.
В морската столица Варна се сервира в три заведения: кафене „Swap Cofe”, хотел „Кабакум”, хотел-галерия „Графит”.
В Плевен ще го намерим в хотел „Сити” и в хотел „Кайлъка” на едноименния парк. В Шумен се предлага в комплекс „Ривиера”, кафене „Камина” и в кафенето на мюфтийството в турската махала до „Томбул джамия”.

„Боряна груп” е фирмата дистрибутор на кафето „Мехмед Ефенди” в България. Седалището на фирмата е в Дряново. Мениджърът Валентин Велчев е странна птица, или по-скоро нощна птица с признанието още в началото на нашия телефонен разговор, че пие по две големи турски кафета, второто го пие през 3 часа сутринта. Работи, когато другите спят. „Аз пия това кафе от 20 години, когато пътувам, нося с мен кафе-машината. Това кафе се пие на целите Балкани, в Русия, Украйна, Молдова и в арабския свят. Няма и една година, откакто официален дистрибутор е „Боряна груп”, не за да правим пари, а да бъде достъпно за българите, да не им го вземат на границата като контрабанда. Навремето на пътя за Русе имало място, където оставяли на тираджиите точно от това кафе”, обяснява мениджърът. Подчертава на няколко пъти, че кафето е от 1871, дюкянът се намира на Египетския пазар в Истанбул.
Дряновският бизнесмен описва как се прави кафето. „Не е важно на какво се прави, а състава на кафето и начина, по който се кипва 3 пъти, а после се капват 3 капки студена вода, което правят нашите кафе-машини. Ако отидете при игумена на Преображенския манастир отец Георги, ще ви почерпи точно с такова турско кафе и бяло сладко. Кафето „Мехмед Ефенди” е символ на Турция като Ататюрк”.
Валентин Велчев е издал четири забележителни книжки с мъдри и забавни мисли, събирани в поредицата „Нещата от живота”. Цената им е 0, 00 лв., всяка е в различен цвят, дори хартията е оцветена. Те са компилация, поучения, афоризми, произведения на нашумели писатели, предимно от Интернет, но човек би загубил много време, ако трябва да ги търси в мрежата. Дряновският бизнесмен не ги продава, а ги подарява на приятели.

ДА ПИЕМ ТУРСКО КАФЕ - Част Четвърта

2011-09-22T20:57:00.021+03:00

ТУРЦИЯ

Част от националната култура

Нихал Йозерган, Турция
„Една чаша турско кафе има 40 години хатър! Приятели за цял живот!” Турска поговорка

Турското кафе се отличава със специфичен вкус, пяна, аромат, сваряване и поднасяне. Това е единственото кафе, което се поднася с утайка. Кафенетата са част от турската национална култура и идентичност. Турското кафе съдържа малка доза кофеин, сервира се във филджан , който запазва температурата. То няма нужда от филтър, защото утайката остава на дъното.
Класическата рецепта на турското кафе е на всеки човек да се прави индивидуално кафе, затова и най-хубавите медни джезвета съдържат доза само за един човек. За да стане хубаво кафе, рецептата е следната: слага се по една кафена чаша студена вода на човек в джезвето, две чаени лъжички кафе, захар по желание. Когато е по-сладко, кафето става шекерлия.
Хубаво свареното кафе трябва да има плътен каймак, цветът на кафето да е светлокафяв, то трябва да се сервира гореща, за да се сърба. При поднасяне се сервира заедно с вода и нещо сладко – локум, шоколад, курабия. За да се усети по-добре вкуса на кафето, първо, трябва да се отпие глътка вода.

ИЗ БАЛКАНИТЕ

“Византийско кафе” и “Босанска кахва”

Шериф Айрадиноски, Република Македония

Кафето, тази черна понякога горчива, понякога сладка, но винаги приятна и магическа напитка е питие, без което не може да си представим всекидневния живот на милиарди люде по света. Не вярвам, че съществува човешко създание на този свят, което да не харесва приятния вкус и още по-приятния аромат на кафето. Но вярвам, че повечето хора не знаят много за произхода на кафето, потеклото, етимологията на названието кафе, дума, която е еднаква кажи-речи във всички световни езици, както и хронологията на появата на напитката. Противно на стереотипното свързване на потеклото на кафето със страните от Южна Америка, Бразилия, Колумбия и други големи износителки на кафе, малцина знаят, че истинската родина на кафето е Етиопия (Абисиния), по-специално областа Каффа в Южна Етиопия.
Според легендата арабинът Халид пасял козите си в този край. Когато животните ядели зърна от непознато растение, Халид забелязал, че с тях ставало нещо странно. Козите се превъзбуждали, ставали весели, по-жизнени. Обзет от любопитство, Халид събрал зърна и ги сварил във вряла вода, изпил напитката, без да си дава сметка, че по този начин става човека, изпил първото кафе в историята.
Бързо били забелязани свойствата на кафето, които благотворно въздействат на човешкия организъм, предимно на нервната система. Свойства, които създават не само жизненост и ведрина, но и по-добра концентрация. Именно заради това мюсюлманското население го консумира в голям размер поради концентрацията и въздържанието от сън при намаза, молитвата. Така кафето станало популярна напитка и твърде бързо от Етиопия през Йемен стига до Мека през 15 век, а оттам се разпространява в цялата Османско-турска империя, в която по онова време се намират и днешните балкански държави. Оттук идва и днешното име “турско кафе” за магическата напитка, която арабите нарекли „qahwa“, а в турския език станала „kahva“.
През 1645 г. кафето е пренесено във Венеция, където получава названието „kaffe“, а малко по-късно през 1650 г. в Англия, където го занесъл известен турчин по име Паскуа Розе, който отворил първото кафене в Лондон. Там арабската дума „qahwa“ получава английския си еквивалент на „coffee“.
Манията от Арабия се разпространява в цялата турска империя, а през Турция и на Балканите и в Европа, където като гъби след дъж никнат първите заведения за кафе, наричани кафенета или кафеджийници. На Запад първите кафенета се намирали във Венеция, Марсилия, Лондон, а малко по-късно през 1680 - в Париж. Кафенетата и на Запад, и в Ориента се превръщат в място, където се събира елитът на обществото, агите, пашите, писателите, поетите и други величия, интелектуалци и бохеми. Те до такава степен променят обществения живот, че се превръщат в главоболие за султаните, а на Запад ще ги нарекат “напаст от Ориента”.
В Османската империя кафето било забранено по време на султан Селим ІІ, а по времето на султан Мурат ІV дори било под заплаха от смъртно наказание. Голяма заслуга за премахване на забраната имат дервишките ордени, които виждали колко много народът харесва тази напитка, както и други мюсюлмански управници мюфтии (мюфтията Бостанзаде), които застанали против наложената “фатва” за религиозна забрана.
И в мюсюлманската книжовност, и на Запад са създадени произведения на изкуството, в които се възпява тази магическа напитка. Така например известният композитор Й. С. Бах посвещава на кафето своята Kaffeekantate. В една севдалинка , се пее : “Кафе ми изпечи, драга моя”, в песен от Македония се пее “Кай що турци кафе пият, арнаути баш ракия а ергени руйно вино“. В песента “Кога тръгнав Цвето во туджина”, авторско дело на моя голям приятел торбеш од Струга Абас Цаноски, съпругът обвинява изневерилата му невярна Цвета с думите: “Църно кафе, Цвето, го служеше, бело лице ти любеше”.
Съществуват и народни поговорки, в които се споменава кафето: “Снегът е бял, ама кучетата го мочат, а кафето е църно, ама агите го пият”; “Сладко кафе, горчив живо, горчиво кафе – сладък живот”, “Кафе без тютюн е като турчин без вяра” и др.
Балканите нямаше да са Балкани, ако не са кръстопът и разединение във всичко, та дори и по въпроса за кафето. Макар че във всички световни езици кафето е запазило своето изворно арабско име и своето турско “презиме”, Балканите са се потрудили да привнесат нещо друго. Така например вместо “турско кафе”, често ще намерим “наше кафе”, “домашно кафе”, “черно кафе”, “македонско кафе”, “сръбско кафе”, “българско кафе”, “гръцко кафе”, дори и “византийско кафе”?! Макар че Византия е изчезнала от политическата и географската карта на света почти два века преди историческата поява на кафето! Този “бисер” на мъдростта беше казан от известен гръцки дипломат на срещата на високо равнище на НАТО в Охрид през юни 2007. Един телевизионен екип анкетираше участниците на форума каква чорба и салати са яли, какви питиета са консумирали, какво кафе са пили и др., разкривайки балканските националистически замъгления. Всички балкански лидери дадоха свой национелен знак на кафето, но най-далеч стигна гръцкият дипломат, който на определението “гръцко” на турското кафе залепи определението “византийско кафе”!
Точно тук читателят ще забележи недостиг на един балкански национален префикс на кафето, “босанско кафе” или по-точно “босанска кахва”! Това не е грешка или пропуск. “Босанската кахва” с гордост може да носи този префикс за разлика от гореспоменатите. При това не само заради задържането на съгласната “х” като в изворния арабски език, не само заради специфичния босански начин на приготвяне и варене и не само заради специфичния босански прибор за сервиране, наречен “кахвани такум”. Пояснявам, че в него се включва естетически обковано джезве, шекерлик, филджан без дръжка и малка табла, както и прибори за приготовление като мангал, и всички те са направени със специален дизайн, типично босански, изработени от бакър с резба с ориенталска орнаментика. Но най-вече защото в Босна кафето е издигнато на пиедестал на национална напитка.
Векове наред босненските мюсюлмани създават култ към кафето, усъвършенствайки до субтилност всички елементи на приготвяняето му, мелене, печене, варене, сервиране, пиене, така че то се е превърнало в неотменна част от всички босански обичаи. В Босна кафето е получило и други определения, които му дават една или друга характеристика, епитети, които се срещат само при бошняците, мюсюлманите на Босна и Херцеговина, нями ги нито при сърбите, нито при хърватите, при които кафето може да бъде: kahva priljevuša (кахва прилевуша), kahva razgalica (кахва разгалица), kahva razgovoruša (кахва разговоруша), kahva šutkuša (кахва шуткуша), kahva hošgeldija (кахва хошгелдия), kahva sikteruša (кахва сиктеруша)…
Казват, а и авторът на тези редове изцяло е съгласен с това, че никъде в кафенето хората не се кефят, така като в Босна. Ако някой се съмнява в това, нека отиде на Баш чаршията, в хан “Морича” или на някой теферич, та да “кахвенише” .

ДА ПИЕМ ТУРСКО КАФЕ - Част Трета

2011-09-22T13:17:00.026+03:00

ШУМЕН, „ТОМБУЛ ДЖАМИЯ”

Бизнесменът Хасан: „Няма кой да пие турско кафе”

Таня Мангалакова

В Шумен турското кафе е изчезнало и не се предлага по заведенията, разбрах от мои приятели от града. Единственото място, където може да се пие кафе, е до прочутата „Томбул джамия”, най-големия мюсюлмански храм в България. Джамията, чието име идва от тумбестата форма на купола, изумява с еклектична смесица от стилове, западноевропейски барок и северноафрикански от Магреба. Някои изследователи смятат, че подпорните колони са от колоните на двореца на първите български ханове в Плиска.
Нищо не подсказва, че в турската махала в Шумен, точно до „Томбул джамия” има и кафене. Хасан Ахмед е 45-годишен бизнесмен, който е взел под аренда кафенето към вакъфските имоти. Докато приготвя кафе на джезве на газов котлон, обяснява, че в Шумен няма кой да го пие, само туристи от Турция и местни бизнесмени турци го поръчват. Научил рецептата от приятели в Турция, които имат кафенета. Прави го с кафе от турска марка „Мехмет Ефенди”, доставят му го приятели, цената на опаковка кафе в кутия е към 5 лв.
Тази година по време на Рамазана направил само десетина кафета. „Нашите хора вървят на еспресо, вече не искат да пият кафе на джезве. На местните турци обичаите им са като на българите. Не се интересуват от турско кафе и чай, пият еспресо.”
Другият важен момент според него е, че турското кафе отнема повече време, за да се направи, а печалбата е малка. „От турското кафе не се печели и затова не се прави в Шумен. Нашите не го пият и вкъщи, отказали са се вече. Традицията е изчезнала, в Шумен не се пие вече турско кафе. В заведението турското кафе трябва да струва поне 80 стотинки, а еспресото е 40 стотинки.”
Според него класическото турско кафе се прави на пясък и бавен огън, в джезве. Онова, което пият хората в съседния град Исперих, не е турско кафе, обяснява Хасан.
Бизнесменът е песимистично настроен за развитието на туризма в Шумен. „Томбул джамия” се посещава от туристи от Западна Европа и Турция, но те не идват в кафенето. Хората в Шумен са обеднели, мнозина са мигрирали в чужбина със семействата си в Германия и Англия. Времената са трудни и затова пазарът е ограничен. По тази причина и в Шумен няма сладкарница с ориенталски сладки, с турски баклави. Няма търсене, убеден е бизнесменът. „Нашите хора в Шумен са бедни, а и туристите, които идват, вече са по-бедни и не харчат пари и за едно кафе. Преди идваха по-заможни туристи, сега са групи, които обядват на други места, личи си, че са по-бедни хора”.
Обяснявам на предприемача, че точно до „Томбул джамия” в Шумен би трябвало да има ориенталско кафене, обозначено с табела, което да предлага класически турски чай и кафе, шадраван, наргилета и миндери. Съветвам го да направи интернет-сайт, за да рекламира кафенето, за да могат туристите да научат, че до голямата джамия в Шумен има и кафене. Логиката на бизнесмена е противоположна на моята, той може да инвестира и да направи красив интериор за туристите, да предлага баклави, халва и локум, но само ако има дългосрочен договор за 10 години.
На тръгване моят домакин Хасан прояви гостоприемство, подарявайки ми ориенталско лакомство „Пишмание”, малки сладкиши, подобно на захарен памук, но на конци, гарнирани с шам-фъстък. Споделям този армаган с мои приятели в следващата ми спирка по пътя на турското кафе.

ИЗ ЧЕРНОМОРИЕТО

Балчик: С кардамон и карамфил в „Двореца”

Мария Кардамова

Преди години в Балчик имаше три кафенета, в които се сервирало турско кафе. Едното беше до морето до т. нар. „турска баня”, мястото, където през 2007 бе открит храма на богинята Кибела. Банята беше обществена, работеше до 1969, казвахме й турска баня, но не беше от Османско време, а от ориенталски тип, с беше тасове, налъми. По-старите балчиклии помнят кафеното на Йорго.
Най-известното кафене на града, беше на бай Ахмет, намираше се зад читалището, в къща на ъгъла. Посещаваха го хора от елита на Балчик, лекари, учители, адвокати, местни турци интелектуалци. При бай Ахмет са ходили и българи, и турци, но само мъже. От местните хора знам, че са играли на карти, табла и билярд. В това кафене с кафето се сервирало бяло сладко, което правела кадъната на бай Ахмет. Жена му сервирала бяло сладко, баклава, локум. Бай Ахмет се изселил от България.
По време на т. нар. „голямата екскурзия” през 1989 г. тогавашната тоталитарна милиция хвана всички представители на турската интелигенция от Балчик точно в кафенето на бай Ахмет и ги прогони. Турците са кротки хора и живеят в съгласие и разбирателство с останалите хора в града.
До миналата година пред входа на „Двореца”, бившата резиденция на румънската кралица Мария, до бариерата на касата местният турчин Исмаил правеше кафе на джезве, приготвено на горещ пясък върху електрически котлон. От местните хора знам, че този човек е бил неизменно всяко лято на входа на „Двореца” от 1980 година. Той предлагаше домашен сироп и бяло сладко. Всички туристи, които идват да видят двореца на румънската царица, се радваха на приятната компания и на кафето на бай Исмаил. Това лято той вече няма разрешение да продава кафе на „Двореца” и затова продава само локум. Старите балчиклии се позовават на бай Исмаил, който казвал, че за да стане хубаво кафето, пясъкът трябва да стане червен.
Това лято единственото заведение в Балчик, където може да се пие турско кафе, е в енотеката на ресторанта „Гостната на кралицата” в „Двореца”, която се намира на първия етаж. На втория етаж се намира най-луксозният като интериор ресторант в Балчик с уникален френски прозорец към морето, но той работи само през зимата.
В енотеката има автентични приспособления за приготвяне на турско кафе - механична мелница, табла, красиви медени джезвета. Турското кафе се прави на пясък, затоплен от електрическа скара. Красивата Божидара от Търговище мели зърната кафе с механична мелница, слага ароматното току-що смляно ръчно кафе в джезвето, захар и топла вода, добавя карамфил и кардамон (арабската подправка „хел”). Момичето обяснява, че клиентите на ресторанта не поръчват турско кафе. И все пак без него в менюто на този изискан ресторант ще липсва нещо много важно.

Албена: Гръцкото кафе в „Калиопа”

Таня Мангалакова

В известният луксозен курорт на Северното Черноморие „Албена” през този летен сезон само в гръцкия ресторант „Калиопа” край плажа се прави кафе на джезве и горещ пясък. Когато попитах сервитьорката дали сервират турско кафе, тя се засмя и каза, че, ако търся кафе на джезве, предлагат, но в менюто то е обявено като гръцко кафе. Съоръжението за кафето, пясъкът, кафето и рецептата са от Кипър.
Екатерина Михалева, мениджър на ресторант „Калиопа”, обяснява, че това кафе се предлага за първи път през този сезон. Шефът на комплекс „Албена” имал приятел от Кипър, който лично доставил от Гърция всички такъми за кафето, кафе-машината заедно с пясъка („Вижте само колко е фин, по-ситен от този на „Албена”), чашите и кафето. Андреас от Кипър показал лично как точно се прави гръцкото кафе. Приготвя се за около 7 минути, машината с пясък трябва да се загрее на 300 градуса, в джезвето се слага вода, захар и кафе. Барманът Румен обяснява, че гръцкото кафе се кипва само един път, а турското - три пъти. При гръцкото кафе важното е, като се вдигне каймакът, кафето да се разсипва по малко в чашите. Кафето не се бърка.
Малко клиенти поръчват гръцко кафе в ресторант „Калиопа”. Андреас научил персонала в ресторанта дори да казват на гръцки с колко захар се пие кафето. На гръцки това звучи по следния начин: „глико” (със захар), „метрио” (малко захар), „скето” (без захар).

ДА ПИЕМ ТУРСКО КАФЕ - Част Втора

2011-09-19T21:35:00.028+03:00

ИЗ РОДОПИТЕ
Сая съм вечер сама самичка
Сая сам вечер сама самичка, ти ела, аго Сюльмане, ти ела, ела
Свари ли ми щеш чорна кафица, да дойда, бела Джамлице, да дойдам, дойдам
Сварла сам ти, пак ша ти сварям, ти ела, аго Сюльмане, ти ела, ела
Посла ли ми щеш мечка дюшечка да дойдам, бела Джамлице, да дойдам
Постилала сам, пак ша ти послам, ти ела, аго Сюльмане, ти ела, ела
Легла ли ми шеш на десна рока, да дойдам, бела Джамлице, да дойдам, дойдам
Легала сам пак ша ти легам, ти ела, аго Сюльмане, ти ела, ела

http://www.youtube.com/watch?v=f-5sbF8WTb0
Песен от Родопите, изпълнява Кристина Енгерова

Златоград: При наследниците на Кардашлъка

Таня Мангалакова

„Тук карти, табла няма”, каза ни бай Асен. „Дойде човек, пие си кафето, каже си приказката и си иде. Мене половината планета ме знае”
(Текст на фотография на Шаварж Палайбикян за Кардашлъковото кафене)

Пътят от Златоград към гръцката граница минава край някогашния Гогаджов хан, разположен на едновремешни вакъфски имоти на историческия път към Беломорието. Днес този път е по-оживен от всякога, в Златоград има истински бум на туризма. Нсекидневно в този пограничен български град идват стотици гръцки помаци от района на Ксанти, говорещи архаичен български диалект. Много златоградчани ходят да си пият кафето на Бяло море, летните почивки прекарват по гръцките курорти, които са само на 70 км.
Днес в квартала „Малка река” на мястото на едновремешния хан и кафене има голям магазин, където идват за шопинг много гости от Гърция. Гогаджовото кафене стои в почти автентичния си вид, встрани от магазина и в момента е склад за строителни материали. Зад магазина има аязмо с чешма „Божек”, златоградчани разказват, че някога тук имало стара черква. Срещу магазина се извисява почти съградената вече нова джамия. Според златоградчани внушително минаре е финансирано, благодарение на 30 хил. евро дарение от гръцки помаци от другата страна на границата от с. Ехинос, Ксантийско.
Наблизо е кварталното кафене „БобЪ”, в което се пази местна традиция, като почине някой, точно тук да се известява неговата смърт. При такива тъжни случаи, който отиде до 10 часа в „БобЪ”, пие кафе, платено от роднините на покойника. Според златоградчани в Гърция съществува същата традиция.
В днешен Златоград турско кафе се прави в три кафенета, които са къщи паметници на културата, две от тях са туристическа атракция в етнографския комплекс, а третото е живописно заведение край реката преди старата чаршия.
„Черен кос” се намира в стара къща, архитектурен паметник, името му дали студенти, които го кръстили на едноименното заведение край София. В кафенето на видно място стои българското знам с надпис „Сите българи заедно”. Собственикът Зарко му си пада малко националист. Когато си поръчвам турско кафе, той отсече: „Това не е турско кафе, а кафе на джезве. Тук няма турци, в Златоград живеят българи мохамедани и „чисти българи”.
Зарко обяснява, че кафето на джезве е по-леко и е по-благо, не е толкова остро. Хората спокойно могат да пият по 3-4 кафета на джезве дневно.
Златоградчани още помнят най-добрия кафеджия на всички времена Асен Кардашлъков (починал през 1978 на 67 години), който държал единственото частно кафене по време на комунизма. Кафенето на Кардашлъка вече не съществува, но легендите за него още са живи. Рецептата на Кардашлъка за кафе в джезве на горещ пясък, сервирано и въртяно на табла, е превърната в туристическа атракция в града.
Отивам до римското мостче в горната част на града, за да се запозная с дъщерите на известния кафеджия. Срещу някогашното кафене на Кардашлъка имало мечит, мюсюлманско училище, по време на комунизма го направили сушилни за тютюн. Сега отново работи като молитвен храм, вътре има стари родопски черги и килими, две отделения за мъже и жени. Имамът Исин, 79-годишен жилав родопчанин, е ходил три пъти в Мека на хаджилък. Той си спомня, че от София са идвали много хора да пият кафе при Кардашлъка. В Златоград има обичай, когато има покойник, всеки който влезе в кафенето, да пие кафе като помен за починалия „Кафица за душата”. Когато християните правят помен, също викат стария имам „на кавица”.
Минка Асенова Кардашлъкова, най-голямата дъщеря на стария кафеджия, показва семейния архив и разказва за своя „бубайко”, както в Родопите наричат бащата. От цяла България идвали хора да пият кафе при Кардашлъка, някои си наливали и в термоси. Посред нощ са идвали християни и мюсюлмани да го будят да прави кафе. От „Горубсо” го карали да вари кафе чак на морето. Идвали хора от София чак за по едно кафе. Министри идвали на крака да опитат кафето.
Минка разказва, че баща й бил сирак, отгледал го чичо му. Прадядо му е дошъл от Гърция „казаба Искендерия”, затова се казват Скендерови. Дъщерята на прочутия кафеджия разказва, че от него й е останало бакърено джезве, в което си варят „кавица”. Баща й правел кафето на жар. Дървата трябвало да се разгорят, докато станат на пепел, после слагал на жаравата пепел, а отгоре джезвето. Сипвал във водата една лъжичка кафе и една или половин лъжичка захар и малко ръж. И кафето, и ръжта били специални. Кардашлъка ходел да купува сурово кафе и сам го пържил в метална кутия, наречена „долап”. Минка още пази стария долап и обяснява как майка й пекла и въртяла бавно на огън кафето и ръжта, като го тръскала от време на време. После го чукала с метален топ на голям издълбан камък във форма на хаван. „Сеехме го през ситото. Бубайко го събираше в кутии от халва да не изветрява. Кафето и ръжта се държаха отделно. Някои клиенти искаха кафе само от ръж, други - чисто кафе, трети го пиеха смесено.”
Кардашлъка сервирал кафето на специална табла, която въртял, затова златоградското кафе е известно още като „въртяно кафе”. Преди години Минка дала семейната табла на местен бизнесмен, който направил старо златоградско кафене на чаршията. „Таблана ша намерите у Митушев”, казва ми на изпроводяк щерката на Кардашлъка.

Кафе на пясък, въртяно

През последните десет години в Златоград е развит успешен модел на културен и исторически туризъм. Туристическият бум в града се дължи на Александър Митушев, местен бизнесмен, който направи от старата чаршия жив музей на открито. Проектът за първия в страната етнографски комплекс превърна старите родопски къщи в музеи и работещи дюкяни, представящи многовековни занаяти. Страноприемниците са в български възрожденски стил, с родопски одеяла, халища, миндери. Бизнесменът умело залага на легендите, които привличат туристи от цяла България, а в последната година и от Гърция.
След отварянето на граничния пункт Златоград-Термес през януари 2010 местните хотелиери добавят към маршрута с тракийските светилища Перперикон и Татул в България посещение на Ксанти и Беломорието, до което след отваряне на новия граничен пункт се стига за малко повече от един час.
С „бащата на Златоград”, както местните почтително наричат бизнесмена Митушев, отпиваме чаша турско кафе в неговото кафене, възродило старата златоградска традиция на Кардашлъка на въртяно кафе на пясък. Кафенето е пресъздало изцяло традицията на старото златоградско кафене, то е като музей – изложени са стари джезвета, ръчни мелачки за кафе, табли. Предлага вкусни турски баклави и кадаиф. На стената са окачени стари фотографии, на една от тях е прословутото Кардашлъково кафене от 50-те години.
Според хотелиера Митушев новият граничен пункт стимулира развитието на културен туризъм и възстановява старите родови и културни връзки между родопчаните от България и Гърция. Благодарение на новия граничен пункт хотелиерите в Златоград предлагат екскурзии до Ксанти, Абдера, Кавала, Керамоти, съчетание на почивка в Родопите и на Бяло море. „Отварянето на пътя с Гърция създаде възможност потокът към морето е по-голям, имаме пакети от 4-5 дни, съчетани с Гърция, нощувката е в Златоград. Правят се два дни на Бяло море. Имаме увеличение от 15 % на туристите.”
Градът е свързан с Ксанти още от Османско време. Златоградчани произвеждат аби за турската армия, развиват манифактура в Ксанти и Драма, градът процъфтява икономически през ХІХ в. благодарение на връзките с Беломорието. Предприемачът Митушев ми обръща внимание, че в една от реставрираните родопски къщи в етнографския комплекс е изложена архивна снимка на златоградски търговци, пренасящи с камили стоки от пристанището на Бяло море Порто Лагос.
Днес в Златоград кафе на пясък се предлага на две места в етнографския комплекс - в кафенето в центъра и в Сивриевата къща. Още преди 10 години, когато осъществил своя проект за етнографски комплекс, предприемачът Митушев искал да запази традицията на кафе на пясък в стария град: „Една чаршия без кафене е невъзможна. Преди 10 години направихме бизнес-план, разгледахме историята на Златоград в книгите на етнографи, изследвахме традиционните местни занаяти. Кафето заема специално място в историята на Златоград, и затова то е в основата на туризма и социалните контакти и днес.”
Голяма атракция за туристите в Златоград е да се види как кафеджийката Ваня Печева върти таблата 200-годишната табла на Кардашлъка с кафета. Може да върти до 9 чаши кафе, но е доста тежко, затова гледа да не слага повече от 4 чаши. Ваня приготвя кафе на пясък по рецептата на Кардашлъка. Кафеджийката обяснява, че в състава на кафето се използва домашна ръж от село Старцево, която родопчани сеят специално за кафенето. Кафето се мели във валяци и се начуква, слага се ръж и леблебия, за да стане каймаклия. „Това кафе не е силно, можеш да пиеш по 5-6 на ден. Пиеш докрай, все едно има сметана”, обясняват ми местните хора.
Все пак Кардашлъка си отишъл на оня свят с тайната за кафето, никому не казал каква съставка има в кафето, която го прави уникално.

Златоград: „Кафица и за болно, и за драго”

Д-р Розалин Хаджиев

Преди няколко години бях на обучение. Сред лекторите беше Красимир Петров. Когато се представях и казах, че съм от Златоград, професорът прояви симпатия към мен и попита: „Знаете ли кое е родното място на турското кафе?” След като не получи отговор, ме погледна и каза: „Златоград”. И понеже загледахме в почуда, потвърди: „Да, да Златоград.” Като член на международната академия BZM-Берлин имал колега професор от Турция, който му споделил този факт.
Тази история ме върна назад в детството. Моят дядо от „Хаджи мале” ме водеше в кафенето на Кардашлъка. Той си поръчваше кафе, а на мен лимонада, сядаше сред хората и почваше един сладък безкраен „мохабет” за хората, за нещата от живота, „за хайванковете, тютюнят” и пр., и пр. Кафеджията Кардашлъка носеше ароматното каймаклия кафе с чаша студена вода, сервирано на специален поднос, наречен табла, завърташе го, както той си знаеше, без да разлее и една капчица, и го сервираше. Гледах и се маех как успява да направи всичко това.
През това време потокът от хора в кафенето течеше безспир. Едни пийнали „кавицата” си отиваха да работят, на тяхно място идваха други и така през целия ден. Наблизо беше общинската болница и често идваха докторите и сестрите да си изпият кафето. Майсторлъкът на Кардашлъка и неговото прочуто кафе нямаше граници. Гостите на града не пропускаха да опитат този невероятен еликсир на Златоград, чиято тайна никой не знаеше
Имаше много тънкости, докато се стигне до чашата ароматно каймаклия кафе. Започваше се още с изпичането на кафето. То включваше и печена ръж, ожъната в околностите на Златоград. Зърната се печаха (пържеха) в специални кутии ,,долапи”, на бавен огън при непрекъснато въртене и разбъркване. След това се мелеха в специални мелнички или се счукваха в големи дървени хавани.
Кафето се вареше в специални кафеничета, заровени в горещия пясък на огнището. Малцина знаеха цялата тайна на това прословуто златоградско кафе. Изглежда, тя ще изчезне с масовото навлизане на новата мода на кафе машините.
В днешно време виждаме забързани хора по улиците с пластмасовите чашки кафе в ръка да търчат на работа. Идилията на кафето от миналото е на път да изчезне. А кафето и кафенетата на Златоград действително имат една многовековна история.
Кафенето на Кардашлъка и римският мост до него отдавна ги няма вече, но за щастие в квартал „Малка река” все още като по чудо се е запазило едно от най-старите кафенета може би в цяла България, Гогаджовото кафене. То не си знае годините. Според някои е над 250-годишно. Гогаджовото кафене е ням свидетел на вековната история на Златоград. До него е имало хан и фурна за хляб „Гогаджовият фурунь”. Пак тук е място, което се нарича „Играта” или още „Лъката”. Наблизо се намира чешма със свещена вода, аязмото „Божек”.
С малко средства в Златоград от Гогаджовото кафене може да се направи музей на кафето. В квартал „Малка река” римският мост над реката е в хармония на великолепната сграда в родопски стил на Велин Башев, както и архитектурния ансамбъл на старите къщи в околността.
Кафенетата на Златоград бяха и са средища, където хората се срещат и общуват ,,и за бално, и за драго”. Ранобудните кафеджии отварят порти още по първи петли. Прекъсне ли земния си път някой златоградчанин, кафенето става първото място, където това се известява от близките му, и сутрешното кафе на всички посетители е в памет на починалия. Когато златоградчанин реши да спомене свой близък починал, поръчва кафе. „Изпий кавица за душата му”, може да се чуе често по кафенета в днешен Златоград.
Така кафето в живота обединява всички без разлика на религия, пол и социален статус, и богати, и бедни, и учени и прости. Напитката е магическа, чрез нея се свързваме с починалите, когато почерпим за тяхната душа. Златоградското кафе е имало и продължава да има свое специално място в ежедневието ни.

Гьоврен: По бързата процедура

Силва Башова

Кафенетата в нашия край не предлагат турско кафе. В село Гьоврен, в което живеят преобладаващо турци, хората го правят само по къщите и то по бързата процедура. Рецептата е следната: в джезвето се слага вода и захар да заврат, след което се добавя прясно смляното кафе, докато кипне. За да стане каймак, джезвето кипва няколко пъти в зависимост от вкуса. Ако човекът желае по-леко кафе, напитката се кипва 1-2 пъти, но ако иска по-силно кафе, се кипва 3-4 пъти. След като леко се утаи, се прецежда и сервира в чаши. Може да се свари само с вода без захар, а след като се разсипе по чашите, всеки да си добавя захар по желание.
В нашия край не запичаме кафето. От голямо значение за вкуса на кафето е дали е варено в бакърен или метален съд, дали се прави на твърдо гориво, електричество или газ.

Девин: Сода за хубав каймак

Силва Башова
Хората в родопския курорт Девин използват някои трикове, когато приготвят турско кафе. Слагат в джезвето трите съставки, вода, захар и кафе, за да може докато се затопля, водата да абсорбира по-добре вкуса на кафето. В кафето трябва да има ръж и леблебия, за да наподобява турското кафе. Преди, когато не е имало толкова много видове кафе, тукашните хора са го правили само от ръж и леблебия.
Домакините в Девин използват трик, за да получат хубава пяна на кафето. Намокрят кибритена клечка и я пъхат в сода бикарбонат. После слагат клечката в джезвето за малко, преди да заври кафето. Добавянето на малко сода бикарбонат в кафето дава по-хубав каймак. След като махне готовото кафе от огъня, домакинята го поръсва с малко студена вода или сипва една супена лъжица студена вода, за да може да се утаи по-бързо.

Ардино: Пълна мъжка хегемония по кафенетата

Таня Мангалакова

В Ардино (5000 души население) и в община Ардино (12 хил. души община) българите са малцинство сред турците. Пътувайки с моя колега Стефан, той характеризира тази особеност на Ардино с възклицанието: “Когато отидох да вечерям в ресторанта на хотела, там имаше само турски мъже – преброих ги, 21 парчета!”
В Ардино, в който българите са малцинство и преобладават турци и българи-мюсюлмани, турско кафе се прави в кафенето на джамията, както и в някои други градски кафенета. Те са запазена мъжка територия. Там жени не припарват, посещават ги само мъже, млади, пенсионери, всякакви. Хапват, пийват и най-вече играят карти, табла, шах и други. „Този тип кафенета са своего рода запазена марка за нашия край - пълна мъжка хегемония”, споделя Несрин, 40-годишна юристка, родом от Ардино, която работи в София. Тя е прекалено еманципирана жена за малкия град с по-патриархални нрави. Според нея в заведенията на родния й град наред с еспресо се предлага и турско кафе. Несрин споделя рецептата на турско кафе, които знае от своите турски баба и дядо: „В медно джезве се сипва студена вода, смляно кафе, лъжичка захар. Вари се на бавен огън, като отвреме-навреме се разбърква. Джезвето се маха от огъня, преди да кипне. Сипва се в специална чаша без дръжка, филджан, и се сервира с чаша вода”.

ИСМЕТ: „Мислят ме за турчин от Истанбул”

В град Ардино живеят само 500 българи. Смесените фамилии тук са голяма рядкост. И все пак съществуват! Бориска (60-годишна) и Исмет са първата смесена двойка в Ардино, пенсионери, учители, вкъщи говорят на български език. Бориска е българка от Врачанския край на България, където няма турци. Когато срещнала Исмет, тя се влюбила и един ден през 1964 г. хванала влака от Враца за София и после за Кърджали против волята на роднините си се омъжила за турчин. Отишла в село Гърбище, където Исмет бил учител, и се оженили. Цялото село я посрещнало. Бориска работила в съвета. Сега е пенсионерка, хобито й да пее стари градски песни, пее и в черквата. Тя разбира турски език, даже изнесла веднъж доклад на турски, съпругът й помогнал. Разговаряме с тях на чаша ароматно турско кафе, направено от Бориска, изцяло по вкуса на нейния турски съпруг.
Исмет 20 години живял с българското си име Искрен (сменено по време на т. нар. „възродителен процес”). Той възстановил турското си име едва през март 2010. Защо толкова късно? Заради децата и в интерес на спокойствието на семейството, обяснява той. „Избрахме имена на децата, които да не показват, че баща им е турчин. Да не се притесняват.” Бориска обяснява как са избрали имена на децата си: „Понеже баща му е турчин, искахме името на синът ни да не е нито българско, нито турско, а да е по средата. Избрахме името Артур. Дъщеря ни Мая се роди на 3 май и тя сама дойде с името си.”
Исмет настоявал още от началото на връзката с българин Мая да казва, че бащата е турчин: „Радваме се, че дъщеря ни Мая се ожени в Германия, че имаме зет германец....Сега вече съм Исмет, с това име ще отида при моите родители.”
Съпругата му се шегува, че във Враца хората мислели, че образът на турчина е да носи фес на главата. Във Врачаския край няма турци и затова тя искала да води турчин с фес.
Исмет споделя, че в Ардино се заселили много турци от съседните села, които са по-простовати, и изпитват недоверие към смесените бракове. Недоверие, което те не изразявали с думи, но като отношение, в смисъл, че имат „едно на ум”.
Исмет редовно гледа телевизия „СКАТ”, особено антитурските предавания. Той обяснява, че макар българите и турците да живеят в една държава, те не се познават. Етносите от смесените региони имат контакти помежду си, но тези от другия край на България, където няма други етноси, имат изкривена представа. В България колкото по-далече живеят българите географски от турците, толкова по-невярна представа имат за „другите”. „Много българи не знаят кой е в България. Има хора, които не знаят, че в България има турци, мислят, че аз съм турчин от Истанбул или от Анкара. Все едно сме в отделни държави, липсва общуване с тази част от България” , споделя Исмет.

Кърджали: Отец Гарена: „Тук турският се говори по-малко отколкото в Комотини”

Таня Мангалакова

Кърджали е главен град в Източната част на планината Родопи. В община Кърджали от около 70 хил. души население 62 % са турци, 31 % - българи, 3 % роми. В Кърджали смесените българо-турски бракове са като игла в купа сено. Едно такова семейство е на Севинч (72-годишна) и Тодор (75-годишен) Момчилови, артисти от Кърджали, които през 60-те и 70-те години на ХХ век играят основна роля в приобщаване на местните турци към българската култура. Те са една от първите смесени турско-български семейни двойки, целият им живот преминава на сцената на Турския театър в Кърджали и в Дома на културата. Тодор е хореограф и се влюбва в красивата Севинч от пръв поглед. „ На Тодор булката туркиня минава”, казвали в Кърджали преди 46 години, когато двамата били една от първите смесени българо-турски двойки в града. През 1963 се оженили почти тайно в Стара Загора. В нейния род тогава няма случай туркиня да се ожени за българин. По-възрастните турци от фамилията били против. После свикнали, и даже след време половината род на туркинята Севинч, която всички наричат Сева, се оженили за българи.
Сева подчертава, че в родния й град Хасково нейното семейство никога не е правело голяма разлика между българи и турци. В нейната махала българи, турци, евреи, арменци живеели като едно голямо семейство. Тя обяснява как на битово ниво има съжителство между двата етноса, българите винаги назовавали турците с български имена: “Турското ми име е Севинч, никога в нашата махала не ми викаха Севинч, а Сева. Сестра ми също е с българско име – Къймет, а всички я знаят Кети. Баща ми също го знаеха с българско име, той се казва Абдулах, а всички го знаят като Жельо. Никога между нас не е имало разлика между българи и турци, може би заради това семейството ми върви така.”
Майката на Сева е туркиня от село Богомилово, Старозагорско. “Там всички говорят на български, няма да ги разбереш”, казва Сева.
Сева обяснява, че през 60-те години турците в Кърджали били по-консервативни от турците в Хасково. По време на представление в театъра туркините стояли отделно от мъжете. Според Сева любовта с Тодор й е дала шанс да се чувства модерна и свободна жена: “При нас в турското общество по начало тогава бяхме по-изостанали. Съвременни работи от него научих. Бях по-свободна.”
Културите на Сева и Тодор се проникват взаимно. В тази смесена двойка туркинята Сева попива българската култура. Нейният съпруг не знае турски език и вкъщи те говорят на български.
Сева и Тодор празнуват всички християнски и мюсюлмански празници – и Великден, и Байрама. Тодор разказва, че не ходят много на черква и на джамия, а само по празници. Той е ходил на джамия по време на турнета. Сева прави баклава и мекици на Байрама. Макар че е туркиня, тя е влизала само веднъж в джамия. На Великден тя пали свещи с комшиите, една съседка я научила да боядисва яйца за Великден. „Повече съм влизала в черква, отколкото в джамия. В джамия влизам много рядко. Не е имало разлика, всички внучки, дъщерята, правнукът също е кръщаван. Никога не съм правила разлика “йок, ще бъде както аз искам, на турски да се кръщават от ходжа...Не знам да правя намаз. Тук там някои молитви знам, но намаз – не.”
Сева обяснява идеята за Аллах и Господ: “Според мен религиите може да са различни, обаче Бог е едно – Аллах и Господ е един и същ човек. Само един Господ има, разлика между това не правя и не може да правим разлика.”
Сева не е единствената туркиня в Кърджали, която пали свещ в черква.
Отец Петър Гарена, който проповядва в църквата в Кърджали „Свети Георги Победоносец”, свидетелства за алеви, които идват в православния храм. Отец Гарена говори свободно турски език и беше упрекнат от националистите, че е прочел Евангелието на турски език на Великден на второ възкресение. Според него това е естествено: “Четох Евангелието на турски език....в Кърджали това е естествено, където населението е двуезично – говори български и турски... Част от местното население са алиани, които имат в традицията си паленето на свещи.”
Отец Гарена разказва как преди две години, когато имало изложена чудотворна икона на Богородица, в църквата идвали възрастни жени алиани от селата. Свещеникът чете за здраве много имена на турски. Той подчертава, че в България се робува на клишета по отношение на турците. Отец Гарена обяснява, че при турците в България има сунити, има и алиани, които са по-либерални, по-близки до християнството. Той разказва личните си впечатления от съседните алиански села Мурджово, Горна кула, където напоследък се строят джамии, макар че в тях никога не е имало джамии с минарета. „Пращат там ходжа за погребението, и хората после скришно си викат техния деде и погребват мъртвия по своя ритуал”.
Отец Гарена смята, че към смесените бракове не трябва да се подхожда с предразсъдъци: “Смесени бракове има, защото любовта няма граница, младите хора се обичат... Дълбоко съм убеден, че има много такива бракове, но някак си в провинцията това е закостеняло виждане, хората не се откриват. Има такива бракове, те са мирни и тихи.”
Сева и Тодор имат дъщеря Елица, която живее в Кипър, две внучки и един правнук Стефан, който е кръстен през лятото на 2010 г. в църквата на отец Боян Саръев (също като отец Гарена и отец е Саръев е помак, приел християнството). Внучката Теодора, 20-годишна, е израснала в Кипър, където работят от много години родителите й. От баба си тя е научила много рецепти от турската кухня, а също и турско кафе, което гърците наричат гръцко кафе.
“Това, което съм научила от моите баба и дядо, са уроци за любовта, разбирателството...От моя дядо съм научила танци, той е хореограф, от моята баба съм научила вкусни турски манджи...Тяхната история е изключително увлекателна. Всеки път, когато имаме гости на моя възраст приятели и познати, всеки път ги карам: “Хайде, да разкажете вашата история”, и никога не ми омръзва... Турският език зная много малко за съжаление, но достатъчно да имам малкото самочувствие, че зная.”
Отец Гарена обърна внимание на факта, че в град Кърджали има само една джамия и много повече църкви. Той сравни град Комотини, Гърция, където живеят помаци и турци, с Кърджали. “Човек трябва да отиде в Комотини в Гърция, за да види, че там има туркини, които ходят с шамии, има много джамии, а тук, в Кърджали, има само една джамия. Жените не ходят с шамии в Кърджали. Тук турският се говори много по-малко за разлика от Комотини.”
В Кърджали дълго търсихме заведение, в което да пием традиционно турско кафе, но никъде не намерихме. В една сладкарница до автогарата имаше реклама за турско кафе, но всъщност нямаше джезве, турското кафе се правеше с машина и нямаше нищо общо с автентичното турско кафе, което сме пили на други места.
Интересно сравнение с гръцката част на планината Родопи е, че в градовете Комотини и Ксанти, градове в Гърция, в които живеят преобладаващо турци и българоезични мюсюлмани, които се наричат помаци, може да се пие турско кафе на много места, само че то се нарича гръцко кафе. Старата част на Комотини, чаршията, има чисто ориенталски вид с тесните сокаци и малки дюкяни, за разлика от град Кърджали, който много по-модерна архитектура.
„Турско кафе?”, изненада се известната журналистка от Кърджали Вилдан Байрямова, когато я попитах в кое заведение на родния й град мога да опитам кафе „ а ла турка”. „От много години вече в Кърджали няма турско кафе”.

IN MEMORIAM

2011-09-18T23:33:00.004+03:00

Малина Томова си отиде!
Книгите, които издаваше Малина, не бяха случайни. Личеше си поетесата, стилистът и познавача на хубавата книга. Чрез "Стигмати" в България стигнаха книги на известни автори от Балканите от по-новата вълна като Горан Петрович, Дубравка Угрешич, Бесник Местафай.
Последният път с нея се видяхме в офиса на ИМИР в приятна среща с Марин Троянов, бащата на известния писател Илия Троянов. Пихме вино и се веселихме. Издателството на Малина Томова "Стигмати" беше издало неговата книга "Балканска елегия". Публикувам снимки от тази среща.

Бог да я прости!

ПО ПЪТЯ НА ТУРСКОТО КАФЕ - Част Първа

2011-09-18T21:46:00.018+03:00

„Да пием турско кафе” е изследване на традицията от Османско време за приготвяне на кафе на джезве в няколко региона на съвременна България. Проектът представя истории и фотографии от различни краища, намерени и заснети в хода на пътувания, осъществени през лятото на 2011. Проучването представя географията на турско кафе в ежедневието на хората в България, превръщането му в туристическа атракция.
Предлагам тестове и снимки от проекта „Да пием турско кафе”, който ще се представи през октомври в София.

ИЗ ЛУДОГОРИЕТО

Исперих: „Пием го само вкъщи”

В градовете на Лудогорието (Делиормана на турски) Разград и Исперих турско кафе не се предлага по кафенетата. В този край на България само турците по селата пият кафе на джезве вкъщи.
Пътувам из Лудогорието в края на август, когато мюсюлманите се готвят да отбележат Шекер Байрам, да отпразнуват края на едномесечните пости на Рамазана. Само по-старите мюсюлмани правят пост, не ядат и не пият, от зазоряване до залез слънце. Това се дължи на времето, през август се прибира реколтата, това е най-важният месец за хората в Лудогорието, които се препитават благодарение на земеделието. Наоколо кипи усилен селскостопански труд сред огромни земеделски масиви със слънчоглед, тикви, царевица, жито, малко тютюн. От тази година в района на Исперих са засети, 200-300 дка бамя като алтернатива на тютюна. Тукашните села са живи, не са обезлюдени драстично като в много други части на България. Мнозина от местните хора са мигрирали в Турция и Западна Европа, но все пак има население.
Турското кафе изчезва от град Исперих веднага след началото на трансформацията на политическата система в България, разказва Боряна Матева, директор на Историческия музей в града. „Доколкото си спомням, последното турско кафе в заведение в Исперих пих някъде през 1989-90 година, след това еспресо-машините изместиха окончателно джезветата по кафенетата. Това, което всички варим по домовете си не е турско кафе, макар че така му казваме. Да, варим го в джезве, но дотам свършват приликите. Турското кафе има специална рецепта и съответно специфичен вкус, който не допада на всеки, така че единици са тия, които го приготвят дори и в къщи”,
Джанан Родоплу, секретар на община Исперих, обяснява, че местните турци пият турско кафе само по домовете. „Като се каже турско кафе, в нашия край всеки знае за какво иде реч, че това е кафе с джезве и е част от бита на хората, ние не го приемаме като турско кафе. Аз пия турско кафе всеки ден, използвам кафе „Нова Бразилия”, знам рецептата от родителите ми. Задължително се прави на бавен огън и се сервира с вода. Слага се ръж и леблебия, за да се получи плътност и хубав каймак. Сервира се с бяло сладко и вода.”
Докато разговарям с г-жа Джанан Родоплу, секретар на община Испирих, идва служителка и иска да вземе почивни дни за Рамазана. Отпускът за религиозни празници не може да се даде, той е само в рамките на полагаемия отпуск, обяснява г-жа Родоплу. Модернизацията е променила навиците и традициите на по-младите турци по отношение на религиозните празници, а също и на турското кафе. Младежите в Лудогорието вече предпочитат да пият еспресо.
Докато разпитвам местните турци за традициите на Байрама, се оказва, че само по-възрастните се въздържат през деня от храна и вода по време на едномесечния пост. В най-известното кафене в град Исперих „Бохеми”, както и в останалите кафенета и сладкарници не се предлага турско кафе, нито традиционните ориенталски сладкиши като баклави, кадаифи, тулумбички, халва, които са традиционни за Рамазана. Откъде ги вземат тогава местните мюсюлмани? Носят им ги от Турция техни роднини заедно с оригинално кафе от марката „Мехмед Ефенди”.
Турското кафе се пие масово само в селата на Делиормана. Кметът на община Исперих г-н Адил Решидов ме съветва да отида в две съседни села: „Ако искате да пиете турско кафе, отидете в село Белинци и Духовеч. Дори в Белинци се продават оригинални порцеланови чаши за кафе, наричат се филджани, и ще ги намерите в магазина на Джеват”. Кметът е добронамерен, но изобщо и дума не става да се обажда на своя приятел Джеват. „Ти само отиди в селото и попитай за него, той ще те посрещне. Няма какво да му се обаждам”. Тръгвам към автогарата да хвана обедния автобус за Белинци.

Белинци: Джезве-котлон и филджан „а ла турка”

Пътувам с маршрутка от Исперих до село Белинци с отрудени селяни. Възрастните жени са забулени с чембер, младите момичета са модерно облечени. Повечето пътуващи не постят заради тежката жега и тежката селскостопанската работа и бит. Говорят на турски помежду си и по мобилните телефони. Заради мен говорят на български език и само бъркането на мъжки и женски род подсказват, че са турци. Любопитни и добронамерени, няколко души дори ме поканиха на гости.
Преди завоя към селото има оригинална табела „Варна (128 км)-Белинци (0,5 км)”, зад която се вижда стара вятърна мелница, визитната картичка на Белинци. Това е единствената в Североизточна България работеща мелница, която се завърта в посока на вятъра, паметник на културата. В миналото мелничарите от Белинци са си приготвяли на жар ароматно турско кафе, чакайки да се смели зърното, както и вкусен качамак. В момента това не се прави от съображения за пожарна безопасност.
Най-важната част от тази мелница със стогодишна история са чарковете, които се намират на втория етаж и са изработени от дрян, бял и черен дъб. Селяните от района идвали да мелят царевица, пшеница, ечемик и дори просо, а също така червен пипер и каменна сол. Във ветровити дни посетителите могат да станат свидетели на анимация как с „хванатия” вятър се мели фино брашно от зърно. Историческият музей в Исперих, който я стопанисва, е издал брошура за единствената действаща мелница музей на открито, в която има снимки на турско кафе в медно джезве като част от атракцията на мелницата. Тази туристическа атракция не е посещавана от много туристи поради отдалечеността на селото от основните пътни артерии. За визита е необходима предварителна уговорка с музея в Исперих.
Джамията в Белинци е къща като всички останали с малко минаре отстрани. Мюсюлманските храмове в тукашните села имат характерни малки минарета, построени до джамията. Вписват се живописно в равнинната земя на Лудогорието. На входа на храма има две обяви за Рамазана, призив за „закат”, мюсюлманска милостиня за бедните хора по 3 лева. Снимам няколко ята гъски из селските улици, които са асфалтирани. Селото е населено с мюсюлмани, за които гъските са зимнина. Къщите са ниски, едноетажни, повечето не са измазани отвън.
Айше Хикмет Осман работи в пощата и след като се запознаваме на улицата ме кани на гости. Тя е на 30 години, има две чудесни дечица. Украсата на едната от трите джамии в родното й село Климент, Шуменско, реставрирал баща й, който е художник. В Белинци живеят 150 семейства, Айше прекрасно знае това по броя на фактурите за тока, които разнася всеки месец, 620 души население. Айше обяснява, че селото е смесено. Преди години тук живели чехи, в момента освен турци живеят помаци, роми, кърджалии, така тя нарича турците от Кърджали. С децата си тя говори на турски език, който се учи като свободно избираем предмет.
Местното училище е затворено преди няколко години заради миграцията на местните. Повечето млади хора не могат да си намерят добра работа и затова живеят в чужбина, най-вече в Западна Европа, в Белгия, Франция, някои са във Варна. Има разделени семейства, на които само мъжете работят в чужбина и редовно пращат пари на съпругите, децата и възрастните си родители. Местните хора все още гледат тютюн, макар че е трудоемко, отглеждат по 3-4 крави.
Айше ми се радва, че ще пия турско кафе, защото тя като всички жители на селото няма друг начин на приготвяне освен в джезве. Наричат го домашно кафе и то задължително се сервира на всеки гостенин. Следва запознанството ми с джезве-котлонче, интересно приспособление, което не съм виждала другаде освен по селата в Лудогорието при българските турци. Кафето се сервира задължително във филджан, приготвя се в самата чаша, в която слага захар, 2-3 малки лъжички кафе, топла вода. Айше знае от своите родители, че едно време само мъжете и старите хора са пиели кафе, от 20 години традицията вече е променена. Показват ми снимки от посещение на семейството в Демир Баба Текке. Нейното семейство ще отдели 12 лв. за „закат”, дарение по случай празника на по-бедно семейство от селото.
Айше държи да ми сложи буркан с лютеница, когато тръгнах да си вървя. Гостенинът задължително се черпи за добре дошъл с кафе и се изпровожда с армаган.
Заварвам кмета на Белинци Хасан Мюмюн в жегата с десетина майстори, които асфалтират една от улиците на селото. Доволен е, че селото е спечелило проект за асфалтиране на 1 км, а също и за 2 хил. метра бордюри. Кметът ми обяснява, че основното препитание на селяните е земеделието. Тукашните хора садят, пшеница, ечемик, от тази година и бамя, гледат животни, предимно крави, някои семейства имат по 30-40 крави, други по 10-15. Имало сметка, ако си ги гледат сам. Гледали са много тютюн до 2009, когато имало субсидии, но сега мнозина са се отказали. От селото има миграция, точно в този момент много местни жени са отишли на гроздобер във Франция.
Кметът ме води в магазина на селото Джеват Саткю Мюмюн, където още от Исперих знам, че се продават оригинални чаши за турско кафе. Джеват е млад синеок мъж, който върти семеен бизнес. Продава хранителни стоки, безалкохолни напитки и нещо, което никъде другаде в Делиормана няма, филджани, порцеланови чаши без дръжка за турско кафе. Фабриката „Китка” Нова Загора имала поръчка за Саудитска Арабия и останали чаши за кафе „а ла турка”. Джеват изкупил всички чашки и сега ги продава по 90 стотинки бройката. И от Турция идват много хора в Белинци да купуват чаши за кафе „а ла турка”. Джеват държи да ми подари комплект от шест чаши като спомен от селото.
В селското магазинче на Белинци срещам бай Съткъ, чичото на кмета, който ме кани на кафе. Твърди, че той е измислил приспособлението, с което всички села наоколо си варят кафето, а именно джезве-котлонче. Запознава ме с жена си Райме, обаче кафето приготвя той самият. Шегувам се, че не съм очаквала при турците мъжете да сервират на жените си. На бай Саткъ обаче вярвам, защото той приготвя кафето за секунди, при това с мерак. Обяснява ми, че кафето на джезве не е вредно, може да се пият по няколко на ден, младите хора - по 10 кафета, а по-старите - най-много до три.

Духовец: Кафето на бай Елхиман Ходжата

В Долната махала на Духовец млада Редвание разбърква тиквено семе от близо 30 дка тикви, което се суши на половин километър на селския асфалт. Тиквите, които са виждат на много места из полето, дават добра печалба и затова дори и да нямат много земя, местните хора вземат под аренда. Миналата година изкупната цена на тиквеното семе била по 2,50 лв. на килограм. Редвание обяснява, че си вари кафе „Джордани”, което се оказва една от водещите фирми за кафе в Североизточна България. Компанията е основана през 1992 г., притежава складова база за печене и пакетиране на кафе, ядки и какао. Има фабриката в района на град Шумен.
В Долната махала на Духовец до джамията се запознавам със 70-годишния Елхиман Камил, който прави молитви и се грижи за храма след смъртта на местния ходжа. Бай Елхиман живее в съседната къща със съпругата си Севие Рамадан. Вкъщи гледат турска телевизия, на стената в голяма стая, която е нещо като хол, е окачен портрет на Ататюрк. Грохнали са от работа, пенсиите им са оскъдни, но основната им мисъл е за работа. С гордост показват градинските домати. Комшията гледа 20 крави, има трактор, но ние вече не можем, оплакват се моите домакини.
Дядо Елхиман приготвя турско кафе за мен и съпругата си. Вече във втора турска къща мъжът приготвя и сервира кафето и си мисля, че българските мъже има какво да научат от турските. Водата завира за секунди на джезвето-котлонче, което явно е правено от същия майстор като в съседното село Белинци. Черпят ме със сладки от град Коня, армаган от дъщерята на Селвие, която живее в Турция. Шекерът, с който подслаждат кафето, също е от Турция. Даже кафето е подарък от Турция, известната марка „Мехдед Ефенди”.
Дядо Елхиман изпитва силна носталгия по времето на комунизма. Спомня си как едно време в съседния град Исперих имало 20 завода, упреква сегашните управници, че в момента младите нямат работа и събират тикви за 2 лв. на час, работят без осигуровки, нямат социална сигурност. Дядо Елхиман има 49 години трудов стаж, работил в Украйна, като общ работник, овчар. Той взема 200 лв пенсия, съпругата му взема само 130 лв. пенсия. Неговата 45-годишна дъщеря е пенсионерка в Турция с 1000 лв. пенсия. Знам, че това е напълно възможно, защото най-ниската пенсия в Турция е 411 евро, в средата на 40-те си години човек може да получава пълна пенсия.
„При Тодор Живков имаше хоремаг (вериги магазини по селата с кръчма) и там имаше всичко, беше много евтино, не като сега, даже ракията беше 18 стотинки и за един лев хората се напиваха. Едно време през 50-те години ядяхме само царевица, после при комунизма стана добре,” обяснява бай Елхиман. Макар че турците в България мразят комунизма заради насилствената смяна на техните мюсюлмански имена от режима на Тодор Живков, иронията е, че мнозина от по-възрастното поколение си спомня с носталгия за евтините времена на комунизма. Под сурдинка по-възрастното поколение турци изразява доброто си мнение за хубавите страни на тоталитарната система. Анализаторите тепърва трябва да обяснят тази амнезия по времето на комунизма, когато българските мюсюлмани страдаха от липса на гражданска свобода и права.
Моите домакини ми подаряват сироп за дренки за из път. Жената искаше да ми откъсне и домати и храна за из път, даже изрази съжаление, че не съм дошла с талига.
Преди да си тръгна от селото, попадам на семейство местни турци, мъжът е син на изселници от 1978 г. в Турция, родом е от Духовец, жена му е от съседно село Лъвино, също туркиня. Пътувам в модерната кола на тази двойка към Исперих. Живеят постоянно в Истанбул, дошли са да видят роднините си в Лудогорието. Темата за пенсиите продължава от само себе си, защото мъжът е роден през 1965 г. скоро се пенсионирал с 1000 лв пенсия. „В Турция, ако направиш стаж 3500 дни, можеш да се пенсионираш със 1000 лв пенсия и да работиш”, обяснява съпругата му.
Паралелът между турците в България и турците в Турция показва чудовищни разлики в стандарта. Колко българи имат предразсъдъци, че Турция е изостанала държава, а жестоката истина е, България е на светлинни години назад по ръст на икономическо развитие и доходи. Става ми тъжно за бай Елхиман, жена му и другите възрастни хора в България, сред които са и моите родители, които мизерстват с ниски пенсии.

С ромите на Хайван пазар

В петък по обед най-интересното място в Исперих е хайван пазар. Известният фотограф Мехмед Азиз ме упъти към този това пъстро сборище на роми, които продават коне, магарета, че и овце и кози. Самият той е бил свидетел на добри сделки, заснел е емоционални снимки на роми, яздещи буйни коне.
Попадайки на хайван пазар, аз съм единствената жена. Под шатра до каравана с напитки и кебапчета се черпят развеселените собствениците на коне и техните приятели. На хайван пазар турско кафе не се пие. Ромите се смеят, когато ги питам дали пият кафе на джезве. Всички са на вълна „еспресо” или „три в едно”, което става за секунди.
В една от компаниите е Аспарух Рачев, 36-годишен ром от Исперих, който работи 15 години в чужбина като арматурист с надница 18 евро на час. Работил е в Германия, Белгия, Франция, Испания, Турция. Децата му са с български имена. Аспарух има самочувствие на човек, който коментира политиката, изхождайки от личния си интерес, но и от геополитическите реалности, така както той си ги разбира. Изненадана съм, че когато заговорихме за това какво се е променило в България, след като страната ни влезе в ЕС, започна да обяснява ползите от присъединяване на страната в Шенген.
„Защо не ни приемат сега в Шенген, а след две години? Не ни ли виждат, че сме залели цяла Европа с мръсотия. Все едно не ни виждат какви сме, какво правят българите в Европа. В Германия всеки втори отива, работи, но не плаща данъци, взема компютри и мобилни телефони на лизинг, после не ги плаща. Ако продължава така, ще стане страшно. Тези от нас, които искат наистина да работят в Европа, патят от мошениците. Германия е културна държава, ние не можем да стигнем културата на германците. Мислят ни за диваци. Както ние тук в България казваме „циганска работа”, така в Германия казват „българска работа” за нещо, което не е наред.
Те сега го знаят, но колкото повече време минава и не ни приемат в Шенген, ще стане по-лошо. Ако влезем в Шенген, няма да е така. Компютрите ще се свържат и тогава ще се сетят какво става. Сега не ни приемат, по този начин само се създава работа на политиците и парламентите. В парламента трябва да се правиш на глупав и послушен. Ние не разбираме какво се говори от нашите политици, 70 % е неразбираемо, никой не го разбира. Трябва да се говори на прост език.”
Собственик на караваната и шатрата е Джумайдин от Дулово, а братовчедка му Гюлсер Муслюм работи като сервитьорка. Предлагат кафе „три в едно”, защото е по-лесно за приготовление. Гюлсер обяснява за турското кафе, което тя нарича „парено кафе”, че задължително трябва да е сладко и на джезве, в Дулово се пие по къщите. Не се предлага в местните кафенета. Тя работи за братовчед си, преди това е била шивачка в цех в Дулово, където работила на норма и процент, изкарвала е по 400 лв. месечно. Джумайдин споделя за несгодите на присъединяването на страната ни към ЕС, че разходите му са се увеличили драстично. „Изискванията се повишават, става много скъпо и почти няма печалба.”
Докато ме черпят с кафе ми обясняват, че най-големият пазар за животни става в неделя в родния им град Дулово, в квартал „Черник”. Говорят с гордост за Дулово, градът се намира в „златна Добруджа”, където почти няма пустеещи земи. Канят ме на гости. „Нашите хора не остават главни, позволяват си много повече от гражданите. Селата ни са като градовете, имаме супермаркети, центърът е асфалтиран, сякаш си в град. Хората имат земя и като я обработват, преживяват добре. Няма човек без 10–20 дка земя, гледат царевица и жито, тикви”, обяснява ми Гюлсер. Стандартът личи от фейс-бук профила й, където е снимана с нова кола и в модерно обзаведена къща. Не разбирам посланията й, защото в интернет тя пише само на турски език.

Демир Баба Текке: Молитвите на поета Расим

Последната джума (петък) на Рамазана през август фотографът Мехмед Азиз ме води в Демир Баба текке, едно от най-известните светилища за мюсюлманите алеви и къзълбашите на Балканите. В тюрбето, построено върху тракийско светилище от 4 в. пр. н.е, се намира гробът на алевийския светец от 16 век Демир Баба. Теккето се намира сред гъста луда гора на резервата „Сборяново” и чак тук усещам, че сме в Лудогорието. Дърветата тук не са изсечени и са в естественото си състояние на луда гора. По клоните на дърветата по стълбите към теккето са завързани хиляди шарени парцалчета и мартенички, поверие за здраве.
Споделям първото ми посещение на теккето с фотографа Мехмед Азиз, чието проницателно око улавя всеки детайл. Месец преди да тръгна към Делиормана мой приятел ми подари картички на Демир Баба Текке, а сега разбирам, че Мехмед е автор на снимките. Моят гид ми разказва за преплитането на традициите на алеви, християни и езичници в ритуалите на алианите, които той снима всяка година на това свято място. Мюсюлмани сунити, алиани, християни се събират, правят курбан, преспиват, за да добият силата на Демир Баба и да се излекуват. Легендата за чудотворният извор „Беш пармак” (Петте пръстта) е, че в една сушава година Демир Баба бръкнал с ръка в скалата и оттам бликнала животворна вода.
Гледам теккето през очите на Мехмед Азиз и изследователите Любомир Миков и Невена Граматикова, чиито книги за хетеродоксните мюсюлмани алеви видях да се продават в тракийската гробница близкото край село Свещари.
Последният петък на август преди нощта Кадир, когато бяхме с моя гид в седмоъгълната сграда на тюрбето, мавзолея, на Демир Баба, се появиха двама поклонници. Единият започна да се моли на арабски, сложи си шапката на Демир Баба. Така се запознахме с Расим Даил Сюлейман, 70-годишен мюсюлманин от с. Дичево, Силистренско, поет, който пише на турски език с над 150 стихотворения. Бай Расим чете молитви на погребения по селата в Силистренско. В този край на България живеят предимно възрастни хора, младите работят в Испания и Германия. В Дичево хората пият турско кафе по къщите.
Приятелят му бай Хасан Осман от Главиница, 73-годишен едър мъж, носи рекламна шапка с надпис ДПС. Отбелязах, че вероятно е фен на тази партия и е гласувал за нея. Бай Хасан обаче обясни, че носи шапката, защото му е подарък, безплатна е. Той е турчин, който не гласува за ДПС, а за БСП. „От работа станах комунист. Гласувах за БСП. Сега имам къща, всичко, преди бяхме бедни.” Новите времена му тежат, защото има четири деца, а нито едно не е край него. Няма перспектива за младите във времето на демокрацията в малките селища, защото те са ги напуснали. „Младите сега не работят на село, направил съм сайван, можеш да раниш 30-50 крави, но няма кой да ги гледа.”
„В нашето село пием и турско, и българско кафе. Трябва да ни дойдете на гости, ще ви чакаме”, кани ни на гости бай Хасан.
Вероятно защото денят беше специален, или затова, че спечелихме симпатиите му, или просто защото е добър човек, бай Расим подари на фотографа Мехмед мюсюлманска броеница. После се качи на камък с обратен наклон и отправи молитва. Показа ни стихосбирката си и обясни, че жената на корицата, сервирала гюзлеми на сач е неговата майка. В края на нашата среща на Демир Баба текке поетът от Дичево бай Расим ни декламира на турски едно от своите стихотворения. Когато емоцията напираше, в очите му се появяваха сълзи.

Разград: Нощта Кадир

В Разград няма кафене и ресторант, в който да се предлага турско кафе, няма и турска сладкарница. Единственото място в града, където може да се пие турско кафе, е джамията „Ахмед бей”, наричана още „малката джамия”, единственият действащ мюсюлмански храм в града. „Голямата джамия”, която се намира в центъра, не е реконструирана и затова цялата религиозна активност на мюсюлманите в Разград се провежда в храма „Ахмед бей”. Тук се пази и реликва, косъм от брадата на Мохамед. В „малката джамия” се провеждат коранически курсове за деца, а най-изявените момчета декламират молитви в петъчната Нощ Кадир, както мюсюлманите наричат нощта на всички желания и прошката. По време на Рамазана тук се дава ифтар, вечеря, за социално слаби мюсюлмани, ученици и бедни хора.
Посещавам „малката джамия” в петъчната Нощ Кадир по време на Рамазана в края на август. Около десет часа вечерта към 200 мюсюлмани от града и околните села Севар, Желязковец и Бисерци се тълпят, за да искат прошка за греховете си. В джамията са дошли много жени, заели са целия балкон, а на партера са застанали зад мъжете.
Основният организатор на обществения живот на тукашните мюсюлмани е Ахмед, почетен гражданин на Разград. Той с носталгия разказва за „рахметлията” (покойния) имам на джамията, който бил голям майстор на кафето. Ахмед прави кафе за гостите на джамията по време на „джума намаз”, голямата петъчна молитва. Приготвя кафето в една стая в „малката джамия”, но той самият признава, че то е несравнимо с кафето на стария имам. Ахмед го прави в чайник с кафе, вода и захар, рядко използва джезве.
В Разград в момента не се предлага турско кафе в нито едно заведение. Ахмед ми обяснява, че кафе с джезве се пие само по къщите на местните хора. Преди се правело турско кафе в бара на басейна до младежки дом. В града имало турски ресторант „Елит”, но фалирал, нямал достатъчно клиенти. „Нашите хора, мюсюлманите, предпочитат бирата пред кафето”, тъжно отбелязва Ахмет. На десетина километра от града в местността „Пчелина” може да се пие турско кафе в турски ресторант, чийто управител е бившият кмет на Самуил.
И не само турското кафе е изчезнало от заведенията на Разград. В града, в който живеят толкова много турци, няма турска сладкарница. В Разград има дефицит и то на баклава, тулумбички, локум и кадаиф. За ифтара по време на Рамазана мюсюлманите носят сладкиши от Турци за почерпка в „малката джамия”. Някои жени правят кадаиф вкъщи.
Макар че има турско население, в Разград няма нито една турска сладкарница заради политиката през комунизма, а също и поради миграцията по време на прехода, обяснява Ахмед: „Ние сме само 35 хил. души, хората заминаха в чужбина, защото в града няма работа, заминаха в Белгия, Холандия, Англия, Франция. Навремето в Разград имаше 7 джамии, градът можеше да стане туристическа атракция, но събориха джамиите по времето на комунизма. Сега има само две джамии. Във вторник по време на Шекер Байрама в „малката джамия” ще се съберат към 300-400 души.”

ПЕВИЦАТА ЕМИНЕ: „В НАШИТЕ СЕЛА НЯМА МОДЕРНО”

2011-09-01T21:40:00.004+03:00

Ксанти Xanthie, последната джума (джума, петък, бел. ред.) на юли 2011. Броени дни преди постите на Рамазана се срещам с Емине Буруджи Emine Buruci, 30-годишна певица на родопски песни от Гърция. Щеше да е типична помакиня от Гърция, със своите сини очи, руса коса и млечнобяла кожа, ако беше забулена с чембер (шамия). Емине обаче е модерна жена, може да се каже, дори феминистка. Преди 5 години престанала да се забражда с чембера, загърбвайки патриархалните канони на своята мюсюлманска общност, в която все още жената е изцяло подчинена на мъжа.
Оженила се съвсем малка, на 13 години, защото я откраднали от Димарио Dimario (местните го наричат Демерджик), високопланинско село в гръцките Родопи, близо до границата с България, населено с помаци (мюсюлмани, приели исляма по време на Османската империя). Всички села на помаците в Гърция имат имена на гръцки език и названия на местния диалект. Когато се оженила, Емине знаела само своя майчин език, старинен български диалект, който наричат „помацки”. Едва през 2006 година, когато станала на 25 години и махнала чембера, решила да завърши образованието си и се записала на училище, за да научи гръцки и турски език. Така научила гръцки заедно със своя малък син. Планира да научи и немски език, защото съпругът й е на гурбет в Германия и вижда бъдещето на трите си деца в тази европейска страна. „Искам да отида в Германия с децата, защото тук няма нито пари, нито работа”, казва тя.
Емине е активна жена, която се занимава с много дейности. Работи като гид на туристи в Турция и България. Тя е една от най-популярните певици на родопски песни в Гърция в you tube, с видео клип от сватба, на която тя пее родопските песни „Кукувичкана кукова” и „Торнала момка на вода” с кавал и гайда на сватба в Ксанти, аплодирана от публиката (http://www.youtube.com/watch?v=uBAAtF0Fnzk&feature=related)

Пее песните на майчини си език и вече има издадени няколко диска. Фолклорът на гръцките помаци е като този на техните роднини в българската част на планината Родопи. С една особеност, че малката периферна общност в на гръцките помаци (около 35 хиляди души) забравят своя фолклор.
Емине станала певица съвсем случайно. Работела в едно кафене в Ксанти и една вечер, докато се чудела как да изгони пийнали клиенти помаци, от мъка запяла песен от планината Родопи на своя майчин език. Сред клиентите бил Nikkos Kokkas, местен грък, фен на фолклора на гръцките помаци. Идвал да я слуша често в заведението и една вечер й предложил да продуцира диск с нейни песни. Съвместно издали няколко диска с песни на помаците от Гърция, в момента подготвят диск с 13 нови песни в съпровод с гайда, кавал, акордеон и тъпан.
Емине научила родопските песни от своята майка и по-старите роднини. Фолклорът на тази малка планинска общност се пази само от по-възрастните помаци, младите не го знаят и по този начин е осъден на забрава. Има и още една опасност, която разкрива Емине. Помаците не искат да пеят песни на своя език заради турцизацията. „Турците са ни внушили, че да се казваш помак, не е хубаво, искат да сме турци. Правят ни на турци. Казват, че щом сме мюсюлмани, трябва да сме турци. От осем години не пеем нашите песни по сватби. Помаците пращат децата си да учат в Турция и те говорят вече на турски. Имам познати, които ми казват: „Не е хубаво да ходиш в Турция като малък, защото там ти промиват мозъка, правят те фанатик.”
Турците упражняват голям натиск, когато помаците празнуват своя празник Едрелес (6 май, ден на настъпването на земеделския сезон), искат да се пее само на турски език. Емине разказва: „Турците ходят от село от село в района на Ксанти по джамиите и казват: „Който ходи да празнува Едрелес, той е грък, той е гяур (презрително за християнин, бележка на редактора). Според турците който не празнува Едрелес, той е мюсюлманин, турчин.”
Защо трябва нашите помаци, като са мюсюлмани, да казват, че са турци, пита Емине. „Ако някой каже, че е помак, може да го изхвърлят от селото. Не дават да си пеем песните. Казват, че сме турци”.
Емине е председател на неправителствена организация за съхраняване на културата на помаците, в която има още шест активни членове от планинските села, населени с помаци, в Ксантийския район - Кетенлик Ketenlik (Kentavros на гръцки), Шахин Shahin (Еchinos на гръцки), Исьорен Isioren (Oreon на гръцки). В сдружението има и други жени, но те не искат да са афишират, защото живеят по селата. Феминизмът още не е стигнал до помакините в планинските села на Ксантийско. Начинът на живот е патриархален с консервативни нрави, жената е в подчинено положение на мъжа, семейството определя дали тя да учи. „При нас в селата няма модерно”, обяснява Емине. Общността разполага със с ефикасни механизми на контрол върху поведението на жената, включително и върху облеклото. Всички жени носят чембер и мантия. „По селата момите не се образоват. Те учат как да готвят и метат, как да се грижат за мъжете...При нас по селата става това, което казва бащата, каквото казва мъжът. Мъжът може и да си има любовница, но жена му трябва да е вкъщи. Мъжът работи по Германия, изкарва пари, праща по 600 евро или 1000 евро на месец, или пък 3000 евро, за жената тези пари са много. Когато дойде Байряма, ще си купи нови дрехи. Когато ходя в село Пашевик (помашко село, което се казва Pachni на гръцки) на стъргалото момичетата са две по две, никога сами. Жените в тези села работят по градините, отглеждат картофи, гледат животни, събират се с приятелки и одумват другите, шият си чембери... Нашите като видят, че една жена си е махнала чембера, викат тя ще махне и друго нещо...Ако живее в Ксанти и Атина и по други големи градове, нашата жена може да ходи без мантия и чембер”.
Разговарям с Емине в кафене на открито до часовниковата кула в град Ксанти. Моля я да ми попее на своя майчин език, но тя се страхува да пее на публично място и предлага да отидем на друго място. „Ще ми скъсат дрехите, ще ме замерят с камъни. Не искам да ми кажат нещо”. Отиваме в малко кафене, което още не е отворило. Емине ми запява песен от своя нов албум, която „нашите”, както се наричат гръцките помаци, пеят в три села в Ксантийско– родното й село Dimario (Демерджик), Glavki (Гьокче бунар) и Pachni (Пашевик). Разказа ми как по време на едно нейно пътуване в България, в заведение чула българите да се веселят с гръцки песни. Спонтанно започнала да пее на своя майчин език от планината Родопи и всички започнали да пея с нея песента, която се пее и в България „Бела съм, бела, юначе”.
Емине е ревностна мюсюлманка, но смята, че молитвите, постите по време на Рамазана са нещо интимно. „Когато се моля, не го правя, за да ме видят, а заради мен самата. Ако искам да постя на Рамазана, ще си постя за мен самата. Хубаво ми е да постя, но не знам дали ще мога да издържа толкова дни. Аллах, ако ми помогне, ще го сторя. Ако искаш да сториш нещо, ако е вътре в теб, ще го направиш”.

Статията е публикувана в „Осерваторио Балкани и Кауказо” на 1 септември
http://www.balcanicaucaso.org/aree/Grecia/Emine-Buruci-una-donna-tra-passato-e-futuro-102111

Сред "Бялото братство" в Рила

2011-08-20T23:23:00.019+03:00

„При любовта има взаимна обмяна между душите, преливане на душите”
Петър Дънов

На 19 август посрещнах лятната нова година на 2500 метра край езерото „Бъбрека” с „Бялото братство”. Танцувах паневритмия в сърцето на Рила с последователите на Учителя, както наричат модерния гуру Петър Дънов. Облечени в бяло дъновисти танцуват в четири концентрични кръга еклектичен танц, включващ движения от източни изкуства и български мотиви, стъпки от ръченица, под съпровода на цигулки и песнопения. Танцувах цял час сред стотици членове на "Бялото братство". Паневритмията завърши с медитация.
Следовниците на Дънов смятат, че на 19 август слънчевата енергия е най-силна и ги зарежда с положителни емоции. Този ден е Преображение Господне по стар стил, моментът, в който Христос се качва с трима свои ученици на планината Тавор и се преобразява. От двете му страни излизат пророците Илия и Моисей.

Да живеят моите приятели, които ми осигуриха спални чували, за да мога да отседна в лагера на дъновистите край старата хижа. Един мой приятел даже се осмели да дойде с мен. И. тръгна с един куп предразсъдъци към „белите братя”. Като видя с очите си колко позитивни и толерантни са „белите братя” и сестрите, започна да ги превъзнася и реши да се присъедини към общността.
„Без алкохол и презервативи!”, предупреди ме още по скайпа преди няколко дни моята приятелка Ваня, която пристигна от Лондон в навечерието на Лятната нова година и от летището отиде направо в лагера на „Белите братя”. Тя се качи пеша от хижа "Пионерска", докато аз използвах лифта до новата хижа. За щастие той е в хармония с вековната рилска гора. Ако направят ски-влекове и писти над височината от 2000 метра, това ще е краят на Седемте езера.
Като всички дъновисти, и Ваня е вегетарианка, храни се здравословно, предимно със сурови ядки, плодове и зеленчуци, рядко яде сирене. След паневритмията и медитацията на братската трапеза Ваня и нейните приятели обменят адреси на магазини за органична храна в англйската столица.

На пръв поглед дъновистите изглеждат леко отнесени, „като излезли от психиатриата”. Излъчват наивност, простодушие и доброта по детски, говорят съвсем тихо, почти шептят. Те са организирали перфектно лятната духовно школа, която е през целия август. Палатковият лагер и невероятно чист, няма никакви боклуци, доброволци дежурят в кухнята, където веднъж дневно се готви безплатна здравословна храна. Регистрацията на палатките е организирано в горната част на лагера, където е кухнята. Струва 10 лв. и е на доброволни начала.
Всяка сутрин стотици последователи на братството, сред които има българи от цялата страна, но така също много чужденци, руснаци, германци, англичани, французи, танцуват паневритмия в сърцето на Рила, пред някое от езерата. През деня има семинари и беседи, концерти класическа музика. Много от последователите на Дънов са цигулари. „Белите братя” са еколози на духа и тялото, които придават духовност на рилската пустиня.

Повече снимки от моята фейс бук страница
http://www.facebook.com/media/set/?set=a.10150285141168966.352042.629498965#!/media/set/?set=a.10150285141168966.352042.629498965&closeTheater=1

АХМЕТ ИМАМ: ЗАГУБИХМЕ СИ ПЕСНИТЕ

2011-08-09T09:38:00.006+03:00

АКО БЪЛГАРИЯ НИ ДРАГОВА, ДА НИ ПОМОГНЕ

“Гърците за 50 години ни направиха турци, а турците за шест века не успяха. В Атина като разберат, че съм Ахмет, ме питат: “Турчин ли си?” Казвам им: “Не съм турчин, помак съм”, обяснява моят гид Ахмет Имам (55-годишен), лидер на Пангръцкия помашки съюз и главен редактор на в. "Загалиса". Роден е в село Термес (Лъджата), Ксантийско, на няколко километра от границата с България. Ахмет има братовчеди в Мадан и Смилян, баща му е роден в Чепинци, бил е имам, преселва се в Лъджата от Рудозем.
Пътувайки от Ксанти към българската граница, Ахмет Имам сочи старите табели край пътя, на които пише, че е забранено да се снима и че зоната е контролирана. Има и бункери. По време на “студената война” достъпът до помашките села край Скеча е ограничен. “Отвориха пътя на границата с България, но табелите, че този район е контролирана зона и че снимането е забранено, още стоят. Да ги питаме: “За кана го имате? (“кана”, какво, бел. авт.). Днес България е в Европейския съюз, оти не го махнете?” Край Глафки има зона на военните, караулка. Оти не я махнат?”, пита той. Ахмет Имам преподавал турски език в помашките села в Ксантийско. През 1990 г. го глобили и след обвинение, че е шпионин, го уволнили. Той смята, че помаците в Гърция вече са забравили своя автентичен фолклор и са подложени на турцизация. Драмата му е и лична, защото преди 25 години забранил на децата си да говорят своя майчин език и с тях сега говори на турски език.
Разговаряме в таверната „Агнандема”, която се намира на пътя Ксанти-Златоград, до с. Алма (Егнила). По някое време идва Хасан, помак, който свири на саз и ни пее на турски. „Една песен не знае на помашки. Няма как да намериш певец, който да ти изпее помашки песни. Повечето певци, които знаеха, умряха”, обяснява Ахмет Имам. По време на пътуванията ми из Южните Родопи в Гърция търся помаци, които да пеят на своя майчин диалект, но навсякъде ми казват, че старите песни са забравени и сега помаците пеят само на турски. Певецът Хасан също е забравил своя говор и пее само на турски. Родопските песни на майчиния език на помаците са запазени благодарение на интернет, където ентусиасти качват издадените музикални дискове с фолклор и видео-клипове. В гръцките Родопи много трудно е да се намерят певци на автентичен фолклор, които да пеят на живо.

Пътувайки през района на Ксанти, Комотини и Еврос, разговарях на български език с гръцките помаци. Те наричат своя майчин език „помацки”. Забелязах, че говорът на помаците е най-добре запазен в Скеча. Дори в Еврос помаците общуват на майчиния си език, но все пак колкото по на изток се отива, общуването става на турски. Какво е вашето обяснение?
Когато през 1975 г. станах учител в с. Термес (Лъджата, Ксантийско), хората там не говореха нито една турска „речка”. Когато завършихме Педагогическия институт в Солун, започнахме да преподаваме на турски по нашите села. Тази програма започна от 70-те години, по време на военната хунта (1967–1974). По селата не се хващаше нито гръцка, нито турска телевизия, всичко зависеше от нас, учителите. Аз завърших трети пореден випуск в института. Когато отидохме в нашите села, ние ги научихме да говорят на турски език. Сега помаците ми викат: “Ти ни научи на турски.” Моето село е Термес, първата махала. Във втората махала нямаше учител на турски и затова хората там говорят само „помацки”, не знаят турски. От 1975 г. насетне, на втората година, когато станах учител в Лъджата, проводих 22 деца от нашето село да „пеят” (учат, бел. авт.) в Турция. Оттук-насетне „врит” почнаха да ходят да учат в Турция. Така всички адвокати, доктори, изобщо цялата интелигенция, завърши в Турция.
Когато Гърция видя, че губи помаците, въведе квота от 0, 5 % за образование на помаци и турци. По-късно в гръцките университети също се дипломираха доктори и адвокати. Засега турската страна е взела превес сред помаците. Турците направиха курсове за изучаване на Корана във всички села. Така по селата започнаха да говорят турски и забравиха помашкия.

Конкурират ли се турци и помаци за работни места, има ли смесени бракове?
Преди 25 години турците и помаците не се тачеха, не рачеха да се женят помежду си. След войната в Кипър близо 30 хил. турци заминаха за Турция, взеха турски паспорти и вече 40 години не могат да се върнат в Гърция. В селата останаха малко турци. Гръцката държава започна да провежда специална политика, предоставяйки преференциални кредити на гърци да изкупуват имоти, къщи, магазини на турците. Това беше прекратено през 1981 г., когато Гърция влезе в Европейската общност. Тогава гърците започнаха да разпродават имотите, които бяха купили от турците, а помаците ги изкупиха. Така във всяко турско село се заселиха помаци. Понеже и турците, и помаците са мюсюлмани, започнаха да се женят помежду си. От помашките села имахме износ на невести за Турция. Моя сестра се ожени в Турция и остана там, защото тук гърците гонеха и турци, и помаци. Тогава станаха много сватби между турци и помаци. По данни на мюфтийството в Ксанти през онези години има 1500 турско-помашки фамилии. Тогава нашите села се опразниха, защото нямаше работа нито за турци, нито за помаци. Гърците получаваха финансиране по програми, но за да отговарят на критериите, трябваше да живеят постоянно 25 години в района на Ксанти и на Родопи.
Помаците нямат смесени бракове с гърците, ненавиждат се. Макар че съм завършил университет в Гърция и Турция и бях учител, когато отидох войник, не ми даваха да държа тюфек (пушка) в ръка, а трябваше да чистя.
Моят брат е женен за гъркиня, но това е изключение, едно на хиляда. Гърците имат стара болест, женят се само помежду си. Един грък не рачи каракачанка, едва сега почнаха да се женят с власи. Гъркиня, като се ожени за каракачанин или влах, е смятана за по-долна категория, щом не е нашла мъж от своите. При нас се раждат повече момичета. Наш мъж може да напусне Лъджата и да найде жена туркиня, арабка в Атина например. Но едно момиче от Лъджата не може да напусне селото и да си найде мъж на друго място. В Кентаврос (Кетенлик) има повече от 100 стари моми, които няма къде да се оженят. Мъжките слизат в Ксанти и найдат.
При помаците няма съжителство без брак. Ние, помаците, имаме друга култура, която няма нищо общо с гръцката и турската. В моето село няма нито едно разведено семейство – обичат са, драговат са, може да не се погаждат, но няма развод. При помаците има нулева престъпност, няма наркотици, жените ни са почтени. Туркините и гъркините са друго нещо.

Как са интегрирани помаците в гръцката държава?

Помак може да стане каквото си иска в Гърция, но не полицай, военен, няма наети в администрацията, в кметствата. Драговат на, ама.... Нашите помаци викат: “Зетя прегледан, или с чолка да се покриваш”, сиреч гърците не ни гледат. Гърците не виждат онзи, който не е християнин, православен. Ние сме мюсюлмани. От нас християни не стават. В Гърция няма помаци, които си сменят религията.
Гръцката държава не помага финансово на нашата организация. Досега само бизнесменът Продромос Емфиеджоглу спонсорира нашия съюз. Той е грък, в неговата фирма, която се занимава със строителство на инфраструктурни обекти, работят помаци и той е харесал трудолюбието на нашите хора.

Обикаляйки Западна Тракия, бях впечатлена, че помаците развиват цели отрасли от селското стопанство на Гърция, произвеждат мляко, сирене, месо, гледат тютюн. Какво работят помаците, какви са техните ценности?

Нашите работят много. Мъжът търчи да работи, после да бере тютюн на нивата с цялата фамилия. Сега помаците не отглеждат толкова тютюн, защото намалиха субсидиите. Мъжете се препитават като гурбетчии строители в големите градове на Гърция и Западна Европа. В Лъджата има 150 души, които работят в строителството по Атина и Германия. Помаците имат имидж на добри строители, те са трудолюбиви и дисциплинирани работници. Когато Атина бе на косъм да изпусне сроковете за построяване на олимпийския град, тогавашният гръцки министър на строителните работи призова: “Да дойдат помаците!” и всичко беше завършено в срок.
Всеки помак има къща в Турция, в селото си, както и в град Ксанти. Помаците не пият вино, рядко намираш някой да пие. Вярващи са. Рамазана “врит” в селата държат, в „казбата” (града, бел. авт.) има много, които не постят през Рамазана. Във “врит” села има много хаджии. В Термес (Лъджата) рядко има някой да не е ходил на хаджилък.

Ние разговаряме в помашката таверна “Агнандема” край Ксанти. Прави ми впечатление, че в заведението се говори на турски език, а музикантът Хасан, който свири на саз, пее на турски, макар че е помак. Навред, където обиколих помашките села, не намерих човек, който да знае цяла песен на майчиния език. Кога и как помаците забравиха своите песни?
Да, този певец Хасан не знае нито една песен на помашки. Песента, която пее, е на турски, и разказва за контрабанда на тютюн, купен от евреи в Драма. За да не се плати данък за 1500 оки тютюн, го прекарали контрабандно през реката. Хасан имал овце и вързал по две оки тютюн на всяко животно, но го хванали, осъдили го и го вкарали в затвора.
Загубихме нашите песни. Само самоукият певец Али Ронго знае песни на помашки. Майка ми също знае песни, едно време момите са пеели, това вече е забравено. Нямаме наш човек, който да запише нотите и текстовете на нашите песни. Няма как да найдеш да ти пеят помашки песни. Дето имаше, умряха.
Допреди 25 години в нашите села се пееха песните при раждане, при сенокос, жените пееха на сватби, момите пееха на Байрам. Имаше и много български песни: “Йорданка се люляла, коса се е ветрела”, “Вчера съм минал, мале, през долно село Райково”, “Майка е дъщеря накарала, оти е седяла на малкоречански юнаци на скутване”. Моята майка ги знае „врит”... Всичко това умря. Трябва ни наш човек, който да запише нашите песни...Сторих група, за два дена се разпадна, турците подкупиха музикантите.
В България помаците пазят песните си, има певци, ние нямаме нито един музикант. Каква култура имаме, щом нямаме една фолклорна група...

Как става турцизацията на помаците?

Комшията и мюфтията, имамът плашат: “Ако не си турчин, няма да те погреба утре, като умреш”. Плашат, че няма да те пуснат в джамията, га викаш, че си помак. Допреди 25 години турците не ни рачеха, викаха за помаците: “От мисирено брашно лукма не стамна и от помаците – бей”.
Помаците никога не сме били бейове и аги. Ще разкажа една помашка приказка: Господ, га на небето е свършил, га е поминал през Балканасъ, збрали турци, гърци и българи. Най-напреш турчинът викал: „Господ, агалъка ша дадеш мене.” Господ му дал. Кам са не свършили, доада един грък с мустаки. Господ дал хитростта на гръка. След него дохода евреинът. Господ му дал парите. Българинът заспал, га са сабудил, Господ му дал: “Вър да работиш”. Господ забравил помаците. “Този какъв е?”, попитал. „Остави го, той няма ни език, нито да писмо, те ще ни гледат.”
Турската страна иска да навлезе ислямската култура, да ни стори като тях. Гърците мислят след 50 години да ни направят християни православни...
Гръцкият премиер Папандреу и турският премиер Ердоган подписват споразумения само за турците, а не за помаците. Един-двама помаци влязоха в парламента, един турчин влезе с гласовете на помаците. Защо турци, а не помаци? Хората казват: “Ако станем помаци, пак ще ядеме сопата. Га викаме, че сме турци, рачат не рачат, турците ще ни бранят. “
Има и нещо друго. България трябва да се извини за това, което са направили българите през 1940. Когато България дойде тук през 1940 г., в “новите земи”, помаците сториха българи, джамиите обърнаха на черкви. Имало много зулуми, покръствали, в Лъджата и Шахин всички насила са покръстени. Питам се тогава турците къде са били, щом мислят, че ние сме турци? Защо турците са оставили българите да покръстват помаците? Гърците също не са ни защитили (историкът Стоян Райчевски коментира, че много помаци от Западна Тракия бъркат два различни периода в историята. През 1912-1913 г. има покръствания, когато е имало случаи на насилствена смяна на религията. При администрирането на Беломорието от България в периода 1941–1944 не са регистрирани случаи на подобни насилия. Всъщност през Втората световна война България осъществява много стопански и културни проекти в тази част на Гърция, наричана “Беломорска България”, бел. авт.).
Договорите между Гърция и Турция са все за турците, за нашите помаци няма нито една “речка”. Едно наше дете не може да учи майчиния си език, за какви човешки права става дума? В Гърция турците са построили общо 3771 джамии, калета, керван сарай, кюприя, хамами... При помаците няма нищо построено. Турците никога не са се интересували от помаците. Никога са нас не драговали турците.

Какво очаквате от България?
Ние искаме да браним нашия език, религия и култура. Искаме да намерим партньори сред помаците в България. Ние сме един народ. Помаците по турско време са ходили и дохождали в България, женили са се. От Златоград, Ерма река има женени при нас.
Ние не сме нито гърци, нито турци, не сме много и българи, но сме от един род, “акраба” (роднини). Ако България ни драгова, да ни помогне да изучим 10 деца от помаците, а също и наши учители да учат български език в България. За 2–3 месеца можем да се научим да четем на български, граматиката знаем, това ни е майчин език.
Нямаме нищо общо с турския език, но ще ни го направят майчин. България може да ни помогне.

Къде мигрират помаците и пазят ли своя майчин език?
Помаци от Гърция има в Турция – Бурса, Истанбул и Измит. В Лъджата през 1960 г. от 72 фамилии останаха само 30, останалите мигрираха в Измит. Знаят “врит” помашки в Турция.
Имам роднина в Южна Африка, братовчед – в Лондон, в Турция около 50 наши фамилии, в Атина – около 10 фамилии, в Германия, Саудитска Арабия... Събрахме се и аз попитах: “На котро език ще лафим?”. От Атина, дето дойдоха, не знаят турски, от Турция, дето дойдоха, не знаят гръцки, тези от Южна Африка знаят английски, от Англия едни знаят турски, други- „помацки”. “Врит” братовчедите можеха да се разберат помежду си само на английски. Какви помаци са, като трябва да се разберат на английски? Казах им да седнат да научат помашки. Ще дойде време “внучену с бабанъ да не може да се разбира”.

За кого гласуват помаците в Гърция, имат ли свои депутати в парламента?

При избори политиците търсят гласа на мюсюлманите, обещават какво ли не, а след изборите всичко свършва и забравят. Помаците гласуват предимно за ПАСОК, не рачат десните нито комунистите. От България и шумкарите помаците са страдали много.
Моят дядо имал хайвани, жито и ми разказа, че през войната станало следното. В Алмалъ (с. Меливия)...адин ден дойдат царистите да видят дали е комунист и казали: “Да живее Сталин!”. Дядо не знае ни Сталин, ни Хитлер и повторил фразата и го набили, сметнали го за комунист. После дошли партизаните. “Да живее цар Павлос!”, казали те и той го повторил. “Значи си за царя?!”, ядосали се комунистите и го утрепали от бой. То да не знаеш с кого да си, един ден комунистите влизат, на другия - царистите.

Какво е мнението ви за помашкия речник?
Той не е съставен от екип филолози, учители, експерти. В него няма много оригинални помашки думи, много думи в него са взети от гръцкия и турския език.

У СЕМЕЙСТВО ИМАМ. ДРАМАТА НА ФАЗИЛЕТ

2011-08-09T09:10:00.016+03:00

В края на пътешествието сред помаците в Гърция съм драга гостенка в дома на моя гид Ахмет Имам. Къщата е на стратегическо място в Ксанти, под прозорците й е прочутият съботен пазар, една от атракциите на града. Няма начин да не се събудиш от пазара, предупредиха ме в петък вечер щерката на моя гид Фазилет и съпругата му Шукрия.
Още на изник слънце в последната събота на юли в просъница чувам глъч и подвиквания. От голямата тераса на семейство Имам виждам изникналите през нощта стотици шатри върху железни конструкции. Съботният пазар прилича на мравуняк, в който се е изсипал целият град. С Фазилет слизаме на пазара да правим снимки с Фазилет.
Съботният пазар на Ксанти е душата на града. Типично ориенталско стълпотворение на хора от всякакъв етнос и религия, гърци, помаци, турци, роми, дори руснаци, носещи се на талази сред тезгяхите, от които сякаш се е изсипал рог на изобилието от храни, екзотични подправки и всякакви стоки. Пробиваме си път сред възпълничките гъркини, с очи, пълни с левантийска сласт. Те пуфтят под тежестта на кошници, преливащи от свежи плодове и зеленчуци, ориенталски подправки, риби и маслини от Беломорието, също и мед, картофи и зелен боб, донесени от помаците от техните високопланински села в Родопите. Гръцки свещеник невъзмутимо пазарува от щанда с ориенталски сладости и ядки. По-нагоре от колички с разхладителни напитки сервитьори разнасят с табли студено фрапе. Сред калабалъка на пазара на групи по две-три се носят забулени с чембер и мантии „наши”, които се отличават със своите светли лица и сини очи с открит поглед. В това човешко море се носят и туркини, също забулени, но с очи, пълни с особена нега, типична за жените в Ориента. Звуковият фон на това човешки стълпотворение е особено жужене, смес от гръцки, турски, „помацки”, ромски. Продавачите се провикват на гръцки и турски един през друг да предлагат дрехи, обувки, храни, а 1 евро и 5 евро са най-често срещаните цени, с които привличат клиенти. Най-много народ се тълпи край купчините с дрехи втора употреба, Все пак Гърция е в криза.
На съботния пазар всеки етнос има запазена територия, ромите държат търговията с дрехи и обувки, помаците - плодове и зеленчуци, гърците продават риби и маслини, в най-горната част на пазара са руснаците. Според Фазилет импозантната жена, която продава дънки и се представи за туркиня от Шахин, всъщност е турчееща се ромка. Тя обяснява, че разпознава „нашите” по физиономиите, дори по дизайна на чембера и начина, по който се забраждат. Фазилет среща и поздравява много хора от Лъджата на турски език. Купувам вкусни маслини, като преди това опитвам няколко сорта. Отскачам да купя турско кафе армаган за домакинята Шукрия от малък дюкян на главната улица, която винаги е оживена, но сега е замряла. Точно там се натъквам на нашенеца Исмаил Кехая от Лъджата, прочут с това, че прави „муски”, амулети срещу пиянство, зъл дух джин, уплаха, невроза. Лекува любовни драми на жени и моми, на които прави заклинания за севдалък. При него идвали и гърци чак от Атина и Солун, имало и християни, които се излекували с неговите „муски”. Не взема пари, защото е грехота да се прави добро „за файда”.
Шаманът ме кани в своя офис до пазара, за да ми покаже старите турски кетапи, от които преписва текстове за „муските”. Снимам този нисък на бой човечец, седнал на земята до купчината турски кетапи и Корана, написани на староосманския. Показва ми две малки книжки от Турция, които са на 400 години, семейно наследство, което „вече зело да се кърши”. Исмаил Кехая обяснява, че прави „муски” от 49 години, като ми записва цифрата, защото и той като всички „наши” знае да брои само на турски.
След вълнуващата фотосесия на пазара се прибираме в къщата на моите домакини, където ставам свидетел на това как всички роднини на семейство Имам от Лъджата се изреждат да посетят Шукрия, 52-годишната съпруга на моя гид. Впечатляваща съботна церемония е как едни след други групи по 5-6 жени, „ватрешни” се изреждат да гостуват у семейство Имам, пият турско кафе и „шушулки”, резлив студен сок от сушени ябълки. Така е всяка събота, уверява ме Фазилет. Семейството се преселило преди 25 години от Лъджата (с. Термес, до българската граница). По онова време в града имало само три семейства от „нашите”. Шукрия обсъжда новините за семействата на всички „ватрешни”, близки и далечни родни, на „помацки” говор, сходен с диалекта, на който разговарят възрастните хора в района на Златоград. Жените говорят от време на време и на турски, за да не се чувства изолирана Фазилет.
Дъщерята на моя гид Фазилет не се забулва с чембер, макар че и тя е мюсюлманка. Тя е образована модерна жена на 31 години, следвала е в Турция, където е живяла самостоятелно. Работи на няколко места, за да помага финансово семейството си. Можеше да бъде като всяка друга своя връстница гъркиня или дори еманципирана българка, ако не беше се родила в малката периферна планинска общност на помаците в Гърция. Родителите се притесняват, че все още не е омъжена. Тя ми споделя, че изборът не е голям, защото е мюсюлманка, а гърците имат предразсъдъци към религията и е невъзможно да си намери брачен партньор православен грък. Отделно, че в патриархалното все още общество на помаците, „нашенките” рядко се образоват и се женят твърде млади. Фазилет мечтае да се измъкне от провинциалната атмосфера на Ксанти, да пътува и да работи в чужбина. Защо не и в Лондон, където има братовчеди.
С Фазилет разговаряме на английски език, от време на време тя използва някоя дума на майчиния си език. Българският говор, който гръцките помаци наричат „помацки” е изтрит от съзнанието й.... от нейния баща:
„Баща ми забраняваше да казвам, че сме помаци, да говорим на помацки. От 25 години казваше, че сме турци. Израснах с турския език. Затова сега се чувствам като туркиня и не говоря помацки. Когато бях на 5 годинки и говорех на майчиния език, той ме биеше и казваше: „Няма да говориш помацки!” слагаше вестници в устата ми и ме насилваше да пия вода, за да спра да говоря на помацки. Още усещам този гаден вкус в устата ми и това ми създаде комплекс. Израснах с турския, учех на турски език, семейството ми ме изпрати да уча в Турция. Сега се чувствам туркиня, а не помакиня. Баща ми осъзна какво е сторил едва преди 3-4 години, промени се много.
Има двойственост и лицемерие в политиката на Турция да казва, че ние сме турци. Тук, в Гърция, твърдят, че сме турци, но когато отидем в Истанбул, усещаме различно отношение към нас, сякаш не сме турци. Имах шанса да живея в Турция и да видя как стоят нещата, ние не сме нищо за тази държава. Турция ни използва като маша да прокарва свои политически интереси. Те не ни приемат като турци, за тях ние не сме турци. Баща ми също го разбра и осъзна какво е сторил. Политиката на Турция да ни представя за турци се прокарва чрез ходжите, които учат децата на Кората. Гръцкото правителство не прави нищо за помаците и турците използват нашата общност за своите политически игри.”
Асли, 22-годишната братовчеда на Фазилет, също не говори „помацки”. С чичо си общува на турски. Моят гид Ахмет Имам е убеден, че само месец-два й трябват да живее в България, за да проговори забравения майчин си език. Турцизацията на младото поколение е лична драма за моя гид, защото преди години той самият е учил „нашите” да говорят турски. Днес той говори на със своите деца и с децата на своите близки роднини на турски език. Интервюто с него се превръща в мъчителна изповед.

ДЕН ШЕСТИ И СЕДМИ: САНДЖАК

2011-06-17T11:37:00.012+03:00

Пътуваме седем безкрайни часа от Сараево до Санджак. След Вишеград навлязохме в дебрите на гъста гора. Явно бяхме объркали пътя, няма ни табели, ни движение, само в далечината мярнахме няколко покрива на къщички или на хижа. Пусто като в Северна Албания! Добре че мина автобус с горски работници и шофьорът ни обясни къде е пътят за границата и понеже не му вдъхвахме особено доверие, че пак няма да се залутаме, почти ни ескортира до пътя от Вишеград и ни упъти за верния разклон. Хората са изключително дружелюбни към чужденците. Поредното пресичане на границата между две бивши юго-републики, които са в две отделни държави – БиХ и Сърбия.
Пътят към Санджак минава през красива планина с гигантски борове, която напомня на планината Рила. Все едно сме в Швейцария. Край пътя и направо по шосето бавно се движат планински крави и стадо кози. Тук-там в девствената пустош се виждат новопостроени църкви. Пътят става лош, има дупки, но е много по-добър от пътя към Пампорово в българските Родопи в нашата мила родина, която е член на ЕС. Знаем от нашите сръбски приятели, че Санджак е царството на известни производители на сирене, масло. Санджаклии се гордеят и с някаква местна марка прошуто, но след като го опитахме, разбрахме, че иде реч не за прошуто, а за солена пастърма с доста съмнителен начин на опушване. Санджаклии се оплакват, че районът е най-изостаналия в Сърбия, но сравнявайки инфраструктурата и бизнес-начинанията, смятам, че един друг периферен граничен район на Сърбия е още по-изостанал, всъщност най-изостаналия – Босилеград в онази част на източна Сърбия, която ние, българите наричаме, Западните покрайнини.
След Вишеград, пътувайки към Санджак, трафикът изведнъж намаля в тази част на периферна Сърбия. Отново сме сами на пътя. След час стигаме в Сиеница, където е пълно с млади хора и деца, добитък има много. Такива живи селища в българските планини има само при нашите мюсюлмани помаците. А ние сме сред сръбските мюсюлмани, бошняците на Санджак.
Икономиката на Санджак е загубила динамичното си развитие отпреди 15 години, когато в този район на Сърбия беше център на текстила в Югоизточна Европа, местните цехове шиеха дънките за целия пазар в бивша Югославия, имаше износ дори за Западна Европа. Днес Санджак вече не може да се конкурира със световната работилница Китай. В Нови Пазар се произвежда съвсем малко дънки, обувки, дървесина, млечни произведения. Тук са най-качествените крави и овце, но те намаляват. Преди е голяма кланица в Рашка, производство в Сиеница, но тези отрасли са в застой. Местните хора се оплакват, че държавата не подпомага селското стопанство. Тук има сръбски културни паметници като манастира Сопочани, манастира Джурджеви стубови, Милешево, екологични чисти планини и реки.
В Нови Пазар се настаняваме в хотел „Тадж”, който е толкова западнал, че веднага си личи, че контрабандата е на изчезване. „Има шверц, но некой ситен”. За десетина години „Тадж”, който все още стои в категорията на 4-звезден хотел (нощувката е 28 евро самостоятелна стая), е изпаднал не само до нивото на соц хотелите. Чаршафите са толкова прокъсани и с дупки, че все едно спим в дрипи, хавлиите са разнищени. В ресторанта ги няма веселите компании на преминаващи някога през Нови Пазар контрабандисти на рояци. Разпитваме сервитьорите за пътя към София. „Ейтам, питайте шверцерите”, той директно ни посочва един от редовните клиенти на хотел „Тадж”, явно е последен мохикан на шверцерството в Санджак.
И така, даваме най-краткия път Нови Пазар – София, препоръчан директно от „Шверц комерц”: Нови Пазар-Рашка-Балявац-Биляновац-Брус-Купоник-Прокуплйе. Питаме и за по-дългия път по магистралата: Рашка-Кралево-Крушевац-Ниш-София.
Уникален изник слънце в Нови Пазар, събуждам се от напевните гласове на мюезините от джамиите. Пеят един след друг с нежни гласове. Това е музикално събуждане, напомня ми на Средиземноморието в Тунис, където от всяка джамия един след друг мюезините подемат молитвите към небето.
По улиците на Нови Пазар се виждат много повече забулени млади жени сравнение с последния път, в който посетихме града през 2004 г. В общината живеят 120 хил. души, половината население в основния град Пазар, както го наричат местните мюсюлмани, е на възраст до 28 години. Това е най-младият град в Сърбия. Човешки мравуняк, много млади хора, пълни с енергия. Прилича на Тетово, Македония, и с малките дюкянчета с кафе, месо, зеленчуци по тесните сокаци в старата част на града, където живеят мюсюлманите.
Пазар е зоната на „кафечайниците”. Интересно е, че думата е изчезнала от самите заведения. Но няма как да не ги различим, това е зона, запазена само за мъжете мюсюлмани. Край тях са и местните „муджахидини”, мъже с бради като на Мохамед и панталони до кокалчето. Не са повече от последния път преди няколко години, когато бяхме в града. В старата чаршия има улица на златото, бижутерски магазинчета, които преливат от злато и пак злато. Санджаклийките се кичат с много злато. Има доста бутици за дамска мода – пищни ориенталски рокли в ярки цветове, както и дюкяни за празнични дрехи и аксесоари за „сюнет”.
От другата страна на реката край църквата са сърбите и заведенията с алкохол и пиво. Веднага се разпознава зоната на православните, която е по-малко населена, къщите са овехтели и неремонтирани, няма толкова много деца. Сърбите не виждат перспектива да останат да живеят в Санджак, област, която те подчертават, че се нарича Рашка. Но и мюсюлманите от областта мигрират към големите градове или просто към Западна Европа, където мнозина имат роднини. Безработицата е основния проблем в Санджак. Най-младият град в Сърбия Пазар, е пълен с младежи, които не завършват училище, не работят, стоят вкъщи, нищо не произвеждат. „Нито имат работа, нито да пътуват, стоят си вкъщи и родителите им ги хранят. Контрабандата вече намаля драстично. Няма производство в Санджак”, жалва се местен пенсионер мюсюлманин в една от „кафечайниците”. В община Санджак живеят 120 хил. души. Населението мигрира в централна Сърбия и ЕС. В Белград сега живея 1/3 от населението на Сърбия.
В мъжко кафене в Нови Пазар бошняк, който е пенсионер и активен състезател по шахмат, обяснява, че роднините в Западна Европа пращат пари на своите в Санджак, колкото да преживеят. „Тези гледах абитуренти, млади хубави, замислих се с какво ще се занимават, няма работа. Ние в Нови Пазар сме най-младият град в Сърбия. Младите нямат перспектива тук. Преди се раждаха много деца, по 7-8 имаше в брачна двойка сега се планират, няма от какво да живеят. Частниците, които имат фабрики, не плащат осигуровки за пенсии, плащат мизерно. В частния сектор средната заплата няма и 200 евро, не плащат осигуровки, за стаж. Само бюджетните държавните институции плащат добри и сигурни пари с осигуровки за стаж и пенсия. Тук няма инвестиции, закърпят някой път и толкова.
Санджак заслужава някаква степен на автономия, защото исторически е бил един регион. Но автономията няма шансове. Шансът е да влезе в ЕС, да се въведат европейски норми и закони. Турците обещаха и се опитаха нещо да направят, обещаха инвестиции. Турците са си в право, до 1912 г. са владели този дял. След изтеглянето на Турция оттук, са мигрирали много бошняци. Днес в Турция има много повече бошняци, отколкото тук. Заедно с Босна, Черна гора. И турците си гледат интереса. В Сърбия построиха пътища. Да не са луди тук да инвестират, не знам дали знаете Сиеница горе, тутинската община. Говореха да създадат работни места, но това бяха само приказки, няма нищо...
От войната в Босна тук се появиха тези с брадите. Това са групи, ето там вижте един си купува вестник. Главният мюфтия на Санджак беше някъде на визита в ислямска държава и тук се договориха и създадоха риасет. Той като се върна, се ядоса. Мисля, че не вярвам, че за новия раис има и 20 вярващи. Джамиите са разделени между верниците. Тук джамиите са разделени, знае се кои вярващи в кои джамии ходят. В старата част са верниците на Зуркорлич, има други 2-3 джамии, където ходят други. Разделението направиха политиците. ЕС казва, че ние между нас не можем да се договорим. Над 80 % от хората са за мюфтията Зукорлич. Народът видя политическата игра и се разбунтува... Не съм вярващ...
Имаме два министри в Белград – Углянин и Ляич, са осигурили добра работа за себе си и за роднините си. Те са в коалиция с Тадич, трябваха му гласове и му дадоха. Ляич е най-популярен в Санджак, обича да се показва.
Мюфтията няма партия, а тя е на брата на втората му жена. Вероятно на следващите избори ще получи добра подкрепа. На изборите за Национален съвет се видя, че има голяма подкрепа.”

АИДА VS. МЮФТИЯТА

В Източна Сърбия е катастрофа, разказва Аида Чорович, социолог и журналист, директор на неправителствената организация, базирана в Нови Пазар „Урбан Ин”. Не е имало случай да минем през Санджак и да не видиш Аида. Познаваме се още от времето на режима на Слободан Милошевич, приятелки сме от повече от 10 години, свърза ни един проект с НПО от бивша Югославия, който осъществихме с организация, базирана в Черна гора. Аида заслужава специално представяне заради конфликта си с мюфтията Зукорлич, което стана новина в медиите на няколко държави от бивша Югославия този февруари.
Тя е родена през 1961 г. в Нови Пазар. През 80-те години води културна рубрика във в. „Ликовни живот”, след което работи за Радио и телевизия „Политика”, „Студио В”, „Канал 3”. През 1997 основава неправителствената организация „Урбан Ин”, открито критикува режима на Свободан Милошевич. Аида живее в Нови Пазар, води кампании за защита на правата на жените и светския характер на държавните институции в Санджак срещу религиозния фундаментализъм. През февруари 2011 публикува в сръбския в. „Данас” критична статия „Хиджаб като политика” за положението на жените в Санджак. носенето на шамия в Санджак като политическа акция на мюфтията Муамер Зукорлич , който нажежава и без това напрегнатата ситуация в района. Според Аида Чорович напоследък млади мюсюлманки се покриват демонстративно на обществени места, вместо в традиционно семеен кръг. Този текст предизвиква гневно критично писмо от зам.-председателката на Мюсюлманския младежки клуб Аида Рашлянин, която я нарича незадоволена жена, която няма ни куче, ни коте. Следва серия от нападения и заплахи срещу Аида Чорович, които са осъдени от президента на Сърбия Тадич, който се среща с нея в Белград. Известно време тя се движи с полицейска охрана. Аида е нещо като неофициален Омбудсман на Санджак. След статията й в „Данас” става медийна звезда в Нови Пазар, Белград, Сараево и Подгорица. Хората я спират често по улиците на Нови Пазар за помощ. В момента ръководената от нея НПО „Урбан ИН” изготвя препоръки към Белград за предприемане на мерки за интеграция на малцинствата.
Аида смята, че мюфтията Зукорлич е замесен в трафик, ходи с джип, на който пише „Мюфтия”, охраняван е от бодигардове. Според нея мюфтията има политически амбиции, вероятно иска да бъде градоначалник, неговите амбиции са да наследи мюфтията на Босна и Херцеговина еф. Церич. Създавайки политическа партия, Зукорлич иска да влияе в политиката. Оглавявайки листата на изборите за Националния съвет, той тества дали общественото мнение ще приеме това, че един верски лидер преминава в сферата на политиката и обществената област. Зукорлич смята, че има това право и се сравнява с Далай Лама, Мандела, Ганди...
Аида Чорович твърди, че е получила информации, че мюфтията Зукорлич получава пари от уахабити чрез Виена, че все повече се забърква в афери, свързани с наркотици и оръжие и вероятно сътрудничи на някои кръгове на сръбските тайни служби.
Преди повече от 3 години мюфтията Зукорлич е задържан няколко часа от сръбската полиция, в колата му са намерили много пари и дипломатически паспорт, даден му от Джинджич. Паспортът му е отнет. Оттогава той е променил своята реторика и е станал по-краен, коментира Аида. „Смятам, че се е договорил със сръбските тайни служби да не го закачат в бизнес начинанията му. Той използва религията само за манипулация”.

Мюфтията има голяма подкрепа от необразовани хора от селата и младежите. Той е популист, има много интервюта по телевизията, където говори само на политически теми, за автономия на Санджак предимно, не засяга нищо, свързано с религията. Мюфтията критикува постоянно, че Сърбия не прави нищо за малцинствата, че Санджак не е развит икономически, че министрите в правителството на Белград от Санджак Углянин и Ляич не са направили нищо за бошняците. Зукорлич обещавал, че ако той дойде на власт, в Санджак санджаклиите ще заживеят като в Дубай и Монако. Зукорлич е подкрепян от еф. Церич от Сараево. Догодина предстоят избори за реис уллема и понеже Церич вече няма право да се кандидатира за нов мандат, му се иска на това място да бъде избран Зукорлич. Преди няколко дни самият Зукорлич обяви, че има още време, но ще се кандидатира на инат. Според Аида Чорович Зукорлич няма голяма подкрепа в самата Босна и Херцеговина, той се опитва предимно да влияе на санджаклиите, живеещи в Босна.
В Нови Пазар, Санджак, по улиците е видно, че се е увеличил броят на младите жени, забулени с шамии, които тук се наричат „марама”. Според Аида това е само мода, отдолу жените са с дънки, пушат цигари, имат лак на ноктите. Ще отшуми като всяка друга мода. Според нея в Босна мюсюлманките носят на главата нещо като тюрбан, изглеждат екзотично дори, не е строга мода, цветовете са елегантни и ярки.
Уахабитите в Санджак не са единна общност, не са чак толкова много. Те са главно хора от изостаналите села на Санджак, стават все по-малко и малко. Преди 7-8 години от Босна са дошли уахабити.
Аида обяснява конфликта между мюфтията Зукорлич и уахабитите с борба за парите, които идват от Виена и Рим за промоция на исляма. Вероятно Зукорлич не им е дал от парите, които е получил от Виена. Затова уахабитите го обвиняват, че не е добър мюсюлманин.

Според Аида мюфтията Зукорлич има подкрепа от неправителствени организации в Белград, Хелзинкския комитет на Соня Бисерко. „Зукорлич дава пари на Соня Бисерко, за да го подкрепя”. Мюфтията Зукорлич говори срещу държавата, обвинява Борис Тадич в геноцид. „Питам го аз къде беше, като управляваше Милошевич, защо си траеше тогава? Едва преди 2 години той каза нещо за Сребреница, събития, станали преди 16 години. Защо си е траял толкова много, та чак сега се сети.
Мюфто говори, че сръбската държава не се отнася добре към мюсюлманите и Хелзинкският комитет твърди същото. Да, държавата има проблем с малцинствата, но Борис Тадич не е Милошевич. Сега можеш да критикуваш полицията, армията. Във времето на Милошевич това беше невъзможно. За съжаление и Либералната демократична партия на Чедомир Йованович също подкрепа партията на мюфтията (Бошняшко демократична общност). Сега те заедно ще участват в изборите. Чедомир има малко влияние и ще се опита да получи подкрепа на гласовете на малцинствата. Мюфтията има и НПО - Бошняшко културна общност, която участва в изборите за Национален съвет. Преди няколко дни хората на мюфтията Зукорлич са направили институт за проучването на геноцида. Питам се 20 години след войната не е ли късно за такова проучване.”

ЗА АВТОНОМИЯТА НА САНДЖАК
Аида е критична към лозунгите за автономия на Санджак от Сърбия и Черна гора. Мюфтията на Ислямската общност в Сърбия Муамер Зукорлич заяви, че автономията на Санджак е неизбежна и призова за диалог с Белград и Подгорица. Той смята, че моделът Южен Тирол е подходящ за автономия на Санджак.
„Тук имаше радикални приказки, а в Белград Зукорлич говори, че се бори за правата на бошняците, мюсюлманите. В Белград много хора го харесват, но със случая с мен и приказките за автономия рейтингът му падна.
Обещанията за автономия на Санджак са изиграли лоша шега на мюфтията. Какво значи автономия, децентрализация, регионализация, да, но автономия – това отцепване от Черна гора ли е? Мюфтията Зукорлич е влязъл в конфликт с политици от Босна, скарал се с Бекир Изетбегович, синът на покойния президент на БиХ Алия Изетбегович, който каза, че няма повече нови граници на Балканите (Бекир Изетбегович е член на колективното босненско председателство, бел. авт.). Според Бекир Изетбегович Зукорлич може да разговаря само с Белград, той няма какво да говори със Сараево. Зукорлич веднага обвини Изетбегович, че не е бошняк и мюсюлманин, че е предател. Той премного обещаваше и хората ще почнат да се питат къде е автономията, която им обеща, къде са парите, които им обеща, инфраструктурните инвестиции. Доста бързо ще изгуби влиянието си.
Групата на мюфтията нарочно провокира полицията в Нови пазар, на една такава провокация има 40 ранени полицаи, а от групата на мюфтията – нито един, само и само да направят провокация и хората да си кажат, че държавата и наемниците на Ляич и Углянин малтретират мюфтията. Има над 50 жалби срещу тези групи, но делата само се отлагат и отлагат, съдиите са корумпирани.

Клинтън преди дни в Будва на честването на 5-годишнината от независимостта на Черна гора се пошегува, че Ню Йорк е 1 милионен град. Да си представим само разликата в демографията, та Черна гора е към 600 хил. Всеки си мисли, че е важен. Коя е държава Косово, Македония, Черна гора? Като нямаш пари, инфраструктура какво си ти? Зукорлич иска автономия, а няма хора, които да му напишат проекти.”
Когато преди няколко месеца Аида се среща с Борис Тадич, му казва, че мюфтията за 10 години има 4 – 5 млн евро в брой, суха пара в джоба, няма никакви банкови следи, всичко е кеш: „Неговият Международен университет на Нови пазар бълва доктори на науките, 50 души за миналата година! Чрез този пара-университет мюфтията е станал много богат. Той е сива икономика, всичко се плаща кеш, купуват се дипломи. Маргинални преподаватели идват и четат лекции, плащат им на ръка. Плащат си и веднага получават докторат. Студенти от Гърция плащат и получават докторат. Този бизнес е за милиони. Това е университет с 4500 студенти, 1200 евро кеш струва таксата за една година на студент. За университета мюфтията казва, че е стълб на исляма. В този университет нищо не минава през банкови сметки, само в брой. 10 години мюфтията Зукорлич работи по този нелегален начин и твърди, че държавата го малтретира.”
Аида Чорович смята, че сръбската държава няма диалог с малцинствата. Има голяма пропаст между сърбите и малцинствата, нито не се прави, за намаляването й, да се промени програмата, да се говори за друг начин в медиите за малцинствата, да има повече медии на малцинствените езици. Политиците ни се обръщат към малцинствата само като има избори.
Зукорлич е удобен на политиците в Белград, защото те не знаят нищо за исляма, страхуват се да не ги обвиняват в дискриминация. Борис Тадич трябва да каже, че иска да говори не само с политиците на малцинствата, но и с НПО, синдикатите, предприемачите, производители на дънки за решението на проблема със Санджак.
„Урбан ИН” разработва стратегия с препоръки към държавата, местната власт и към НПО, стратегическо планиране за работа с малцинствата. Държавата не знае, не умее и гледа само да не наруши малцинствените права, верските права, нищо друго не прави. Зукорлич използва цялата тая ситуация. Предстои гореща есен, когато най-вероятно през октомври ще се проведат очакваните и отлагани избори за Национален съвет на бошняците.

ЧАСТ ТРЕТА: ИЗ ХЕРЦЕГОВИНА. ОТ РАДИМЛЯ ДО ТЕККЕТО В БЛАГАЙ

2011-06-09T21:43:00.018+03:00

ДЕН ПЕТИ: Богомилският некропол в Херцеговина

„Стечките” са част от културното и историческото богатство на Босна и Херцеговина и такива надгробни камъни са изложени в градините на Националния исторически музей в Сараево. Те датират от епохата на средновековната босненска държава и босненска църква, т. нар. църква на еретиците. Грамадните каменни надгробни плочи са свидетелство за архаичния култ към мъртвите в една християнизирана среда. На някои има епитафии, написани на „босанчица”, както в средновековна Босна наричали глаголицата, азбуката, на която пишели. Картата на „стечките”, изложена в музея в Сараево, показва богомилските следи в района – Босна и Херцеговина, Далмация, Черна гора и Западна Сърбия.
Изследователи смятат, че „стечките са свързани с бързото разпространение на богомилството в Босна през 11 и 12 век. Възгледите на босненските богомили са сходни с възгледите на богомилите в средновековна България, това че видимият свят е сътворен от Сатаната. Богомилите отричали християнските ритуали като кръщаване с вода, както и кръста. Богомилството в Босна е имало практически статут на държавна религия, която е обявена за ерес от Рим и Константинопол. Заради ненавистта към официалната църква и общи ритуали някои изследователи и историци смятат, че част от населението на Балканите, и особено в Босна, приема доброволно исляма след идването на османските турци. Днешните мюсюлмани в Босна и Херцеговина са потомци на богомили, така както и много славяноезични мюсюлмански общности на Балканите – помаците, торбешите, гораните.
Вземам автобус от източната страна на град Мостар, където е старият град и живеят мюсюлманите, за град Столац, където се намира известният некропол от средновековна Босна със „стечки” от 14-15 век. Пътувам в раздрънкан автобус почти час в компанията на селяни от херцеговско-неретванския кантон. През целия път се виждат насаждения от лози, от които правят пивки херцеговски вина Автобусът бавно започва да се изкачва по планински път, богомилите, които са били преследвани еретици, са бягали от преследвачите си и са намирали убежище по високите планини на Западните Балкани. Днес богомилски паметници има в района на бивша Югославия, в Херцеговина, Далмация, Хърватска, Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина. Пътят Чаплина – Столац е граден по време на австро-унгарските власти и минава през некропола. Наблизо е река Брегана.
Богомилският некропол край река Радимля е разположен в началото на град Столац, сред кипариси. Ограден от меките карстови планини на Херцеговина, излъчва силна енергия. В некропола Радимля се усеща вечността и тук е подходящо за медитация.
Макар че „стечките” са един от най-известните символи на Босна и Херцеговина и присъстват на всички туристически каталози, в Радимля няма туристи. Край комплекса все още няма музей, има само една табела на пътя край Столац, показваща, че наблизо има некропол. Случайно заинтригувани туристи от Америка бяха спрели и се чудеха какви са тези паметници. Няма табела, която да описва подробно какъв е този некропол, от кога датира. Некрополът се пази от бодигард, който ми подари диплянки за „стечките” и обяснява, че в една все още зала предстои да се отвори музей.
Макар че в каталозите е отбелязано, че в Радимля има 133 стечки, след построяването на пътя днес има само 63, а три от тях остават от другата страна на шосето, потънали в бурени.
Повечето от надгробните камъни в Радимля се намират от южната страна на пътя, 11 са останали в северната страна, а около 20 надгробни камъни са унищожени при построяване на пътя. „Стечките” са ориентирани в посока североизток-югозапад. Издялани са от мек карстов камък. Някои са се разпаднали през вековете, други са разрешени, някои са използвани като строителен материал.
Повечето богомилски паметници в Радимля са украсени с богати орнаменти – стилизирано слънце и месец, розети, гайтани, щитове, арки и стрели, копия, кръстове, човешки и животински фигури. На четири „стечки” е изобразена една и съща огромна фигура на мъж с вдигната нагоре лява ръка, с свита пред тялото дясна ръка. От дясната ръка на човешката фигура е изобразен лък, от лявата – слънце. Вероятно става дума за изображение на владетел, войн. На една от „стечките” е има изобразена и по-малка фигура на човек. Някои надвишават 2 метра и половина, тежат по цял тон.
В некропола Радимля са откроява гигантска стечка, над 2 метра, изсечена във форма на кръст, в който е изобразена същата фигура на човек, от дясната му страна има лък, а от лявата – слънце. Тази човешка фигура с лък и слънце е вплетена в логото на сп. „Дани”, едно от най-качествените списания, издавано в Сараево.
Българските изследователи на изкуството намират културни паралели. Екатерина Папазова в книгата си „Богомилски надгробни паметници в БиХ”(издадена, 1971) намира прилики между украсата на сгради от стария Преслав със „стечка” от Босна, която е намерена Доня Жгошица, край Какань. Днес този богато украсен с розети саркофаг, известен като „Кулина Бана”, е изложен в сбирката на музея Сараево Според Видка Николова, авторка на книгата „Богомилството: Предобрази и идеи”, от гледище на живота на идеите „стечките” въобще не са излизали от българското етнокултурно пространство, само са го разпространявали, а вече „където” и „доколко” са го прихванали, не е негов проблем.

Сърбите в Житомисличи. Пропадналият референдум на Република Сръбска

Житомисличи е смесено село на двадесетина километра от Мостар. В селото пътят разделя двата основни етноса, сърбите живеят край православния манастир, разрушен по време на войната и построен отново през 2005 г., от другата страна са хърватите, които са бежанци. Брат Константин ни обяснява, че сръбската държава не е върнала всички земи на манастира и че монашеското братство се грижи за собствено стопанство.
Край манастира се запознаваме с мъж и жена, сръбски пенсионери. По време на войната те са били бежанци в Невесине, планинско село близо до Житомисличи.
Те обясняват, че пенсиите на сърбите изплаща Република Сръбска. Когато посетихме манастира, новината за това, че босненските сърби от Република Сръбска няма да правят референдум беше съвсем прясна. Ето как сърбите край манастира „Житомисличи” коментират референдума: „Щом искат референдум в Република Сръбска, те си знаят защо, иначе нямаше да искат да правят референдум. Те просто искат да предупредят мюсюлманите . да спазват Детънското споразумение. Мюсюлманите искат да потискат всички останали в Босна и Херцеговина.”
Милорад Додик се противопостави на съдебното преследване на военни престъпления, извършени от сърби по време на юговойните. През април парламентът на Република Сръбска реши да насрочи референдум против законите на върховния представител за съда и прокуратурата на Босна и Херцеговина. Босненските сърби смятат, че тези съдебни институции са пристрастни към делата за военни престъпления с участието на сърби. Международната общност категорично отхвърли плана за референдум на Република Сръбска. Европейските институции и влиятелните политици в Западна Европа упражниха натиск срещу плана за референдум на Република Сръбска, за тях той е сепаратизъм и радикализиране на ситуацията в БиХ. Докладчикът за Босна и Херцеговина Дорис Пак открито заяви на среща с шефа на парламента на Република Сръбска, че този референдум няма да реши проблемите на страната. На среща Додик върховният представител на ЕС за външната политика Катрин Аштън обеща диалог за реформиране на съдебната система.
Сърбите в Босна повтарят тезата на Додик, че референдумът е за съблюдаване на Дейтънските споразумения, които гарантират равни права на трите народа. Сърбите се опасяват, че бошняците искат да контролират цяла Босна и Херцеговина, като орязват правата на сърбите.

Теккето в Благай
„Зар мислите да ђе човјeк постиђи оно шо жели?”
(„Дервиш и смрт”, Меша Селимовиђ)

Дервишите в БиХ са обединени в Тарикатски център в Сараево, който е част от Ислямската общност на страната. Свещено място за тях е дервишкият манастир в Благай (16 век), разположено на едно от най-мистичните места в Босна, вграден в планински скали и извора на Буна (Врело Буне), река, дълга само десетина километра, преди да се влее в Неретва. Буна е една от най-мощните подземни карстови реки, извиращи от 200-250 метра дълбочина с дебит около 30-45 кубични метра на секунда.
Теккето в Благай привлича религиозни поклонници и обикновени туристи. Край прохладните изумрудени води на извора на Буна, сред аромати на билки и красни дървета нар са разположени малки ресторанти, които предлагат пъстърви от местните рибарници.
В момента теккето в Благай е затворено поради ремонт за и разширяване на дервишкия комплекс. Строителните работи не спират поклонниците и мюсюлманите, от цяла БиХ, дошли на религиозен туризъм в сърцето на Херцеговина. В малките ресторантчета обядват големи групи жени с шамии. Местните туроператори разчитат на проекта за разширяване на дервишкия комплекс за привличане на още повече туристи. Развитието на туризма в района на Херцеговина среща и бариери. Енис Шпаго, туроператор бошняк от Мостар, сравнява Мостар и Дубровник. В Дубровник има тълпи от туристи, докато в Мостар също идват чужденци, но разглеждат за час и два и си отиват, без дори да обядват. Около 500 хил. туристи посещават Мостар годишно, а теккето в Благай идват около 100 хил. души на поклоннически туризъм. Енис обяснява, че туристически поток е ориентиран към Дубровник и в това са замесени лобистки интереси на политици от Мостар. Общинският съвет в Мостар прави всичко възможно на летището в Мостар да не кацат самолети, за да пренасочат туристите към Дубровник. Под претекст, че атмосферните условия не позволявали. Как е възможно това, като за цяла година в Мостар има само един ден без слънце, пита се Енис. Като туроператор той често пътува часове наред до Дубровник, на чието летище кацат самолети със западни туристи. А от Дубровник до Мостар има доста път и туристите пътуват с автобус, нямат време за Мостар и затова не оставят много пари в града, обяснява той. Целта е да се дава приоритет на Дубровник. Той смята, че бизнес интереси лобират и подкупват общинарите в Мостар, за да може от туризма да печели Дубровник, сиреч хърватите, а не хората в Мостар. Едва наскоро е отворена самолетна линия Пескара – Мостар за религиозен туризъм на италианци в Меджугорие, където на местно дете се явила Богородица (20 км от Мостар). Това е единственият пробив в привличане на чартърни полети в Мостар.
Медитирахме край теккето, измихме се в студените води на Буна, които прорязват като нож, и в размисъл тръгнахме към Мостар.