Българска културно-просветна организация „Кирил и Методий” – Виена
Български културен институт „Дом Витгенщайн” – Виена
До всички българи!
П О К А Н А
за беседа и представяне на книгата на
Таня Мангалакова
„Нашенци в Македония”
Беседата е из цикъла „Произход и духовни корени на българите” и ще бъде изнесена на български език
Място: Български културен институт „Дом Витгенщайн”
1030 Виена, Паркгасе 18
Време: вторник, 23 . ноември 2010 г . , 19:00 часа, вход свободен
След беседата каним на чаша вино .
Книгата „Нашенци в Македония” е пътешествие на Таня Мангалакова по стъпките на българския етнограф Васил Кънчов сред малко познати общности – торбешите в Република Македония, като и потомците на Самуиловите българи в Мала Преспа, Албания и в Северна Гърция .
Vortrag und Buchpräsentation
„Unsere Landesmänner in Makedonien“
TANJA MANGALAKOVA
(Aus der Reihe „Herkunft und geistige Wurzeln der Bulgaren“)
Eintritt Frei
Anschließend wird zu einem Glas bulgarischen Wien eingeladen
Veranstalter: Bulgarische Kulturvereinigung "Kyrill und Method", Bulgarisches Kulturinstitut Haus Wittgenstein
23 . November 2010, Dienstag, 19:00
Bulgarisches Kulturinstitut „Haus Wittgenstein“
Parkgasse 18
1030 Wien
понеделник, 22 ноември 2010 г.
събота, 16 октомври 2010 г.
ГЬОВРЕН: СИЛВА И РЕДЖЕП
Скъпи приятели,
Тази есен заснех истории на три смесени българо-турски семейства.
На сърце ми е историята на Силва и Реджеп Башови от турското село Гьоврен, Девинско.
В ю тюб има компресиран видео-файл за Силва и Реджеп, които са женени от 25 години.
http://www.youtube.com/watch?v=j45R0ff6k5Q
Тази есен заснех истории на три смесени българо-турски семейства.
На сърце ми е историята на Силва и Реджеп Башови от турското село Гьоврен, Девинско.
В ю тюб има компресиран видео-файл за Силва и Реджеп, които са женени от 25 години.
http://www.youtube.com/watch?v=j45R0ff6k5Q
петък, 1 октомври 2010 г.
Българските помаци в Гърция отчаяно се съпротивляват на турцизацията
В. "СЕГА", 30 септември 2010
НАБЛЮДАТЕЛ
Те са около 40 000 души, говорят на рупски диалект от Родопите и искат да запазят майчиния си език
"Кана ищиш, бе?" (Какво търсиш? - родопски говор, бел. авт.), питат ме развеселени от вино мъже, седнали в кафенето на гръцкото село Гонико (Бабалар). Поръчвам си кафе и ми сервират ароматна напитка, която в България се нарича турско кафе, в Гърция - гръцко кафе, а в помашкото село Гонико в Гърция - "урумско кафе" (урумско, гръцко - бел.авт.).
"Викаме се наши. Голчим нашенски", обясняват на български диалект мъжете от Гонико. Към тях се присъединява Мехмет Варган, около 40- 45-годишен зурнаджия от махала до малкото помашко село Месемлер. От красива кутийка с малки мундщуци той изважда един "камуш", слага го на зурната и започва да свири сватбарска песен. В ритмите й разпознавам българската родопска песен "Крифконо фесче", в която се пее: "Крифконо фесче видиш ли, ага го носям галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш носи го."
Мехмет Варган е помак от Гърция и с него, както и с всички тукашни жители на село Гонико спокойно може да се общува на български език, който е майчин. Днес географията на българския говор на помаците в Гърция обхваща десетки селища в административната област Източна Македония и Тракия и следва контурите на южната част на планината Родопи, като се започне от българската граница в Родопите, района на Ксанти (Скеча) и Комотини (Гюмюрджина), и се стигне до селата Руса и Гонико, които са в областта Еврос, към Димотика и турската граница. В областта Еврос, където се намира село Гонико, българоезичните мюсюлмани, помаците, са предимно къзълбаши, изповядват народен ислям, примесен с елементи от християнство и езичество.
Помаците наричат селищата си с имена, които липсват на табелите и географските карти на съвременна Гърция, помежду си говорят на родопски диалект, който определят като "помацки" и наричат "наш". Още патриарх Кирил пише, че това население говори "помацки" (Кирил Патриарх български, "Българомохамедански селища в Южни Родопи Ксантийско и Гюмюрджинско", С., Синодателно издателство, 1960). На практика това е рупски диалект от Родопите и Беломорска Македония. В днешна Гърция този говор се нарича помашки. Помаците в Гръцка Тракия помежду си се наричат "наши". С това название ги определят и българомохамеданите от Родопите.
В Гърция живеят около 35 000-40 000 помаци. Ако към тях прибавим гурбетчиите, работещи в Германия, Турция, Атина, цифрата ще стане 80 хил. души по данни на Ахмет Имам, лидер на Пангръцкия помашки съюз - неправителствена организация за запазване на културата на помаците в Гърция. Той е главен редактор на "Загалиса" (дума в родопските диалекти за любов, обич), вестник, писан на помашки диалект с гръцки букви. В гръцката икономика помаците са заели важна ниша от селското стопанство - производство на мляко и сирене, месо, животновъдство, добив на тютюн. Мъжете се препитават като гурбетчии строители в големите градове на Гърция и Западна Европа.
"В Атина, като ме питат "Как те викат?" и разберат, че съм Ахмет, казват: "Ти си турчин." Не съм турчин, помак съм!", обяснява Ахмет Имам, който е роден в село Термес (Лъджата), на няколко километра от границата с България, до Златоград. Ахмет има братовчеди в Мадан и Смилян, баща му е роден в Чепинци. Пътувайки от Ксанти към българската граница, той сочи старите табели край пътя, на които пише, че е забранено да се снима и че зоната е контролирана. Има и бункери. "Гърците не ги махат, за кана го има?", пита Ахмет (кана, дума в родопските диалекти за какво - бел. авт.). По време на Студената война помашките села край град Ксанти, наричан от местното население Скеча, са били с ограничен достъп. "Днес с България сме в Европейския съюз, защо не ги махат?", пита Ахмет.
"Ние искаме да запазим нашия майчин език - славянския, българския. Ние сме по-близо до България и искаме България да ни помогне, да даде стипендии нашите деца да учат в български университети... Искаме десет наши деца да учат български в България, да има курс по български език за наши хора. За 2-3 месеца ще се научим да четем на кирилица, иначе езика го думаме, знаем граматиката. Нямаме нищо общо с турския език, но ще ни го направят майчин. България може да ни помогне. Гърците за 50 години ни направиха турци, а турците за 5 века не успяха да ни направят турци."
Когато Ахмет станал учител в родното си село Термес, там никой не знаел "нито една турска речка". След 1975 година започнала турцизацията на гръцките помаци чрез обучение на турски език. Помаците започнали не само да говорят на турски, но и забравили своите песни на майчин език. Ахмет Имам се опасява, че с изчезването на песните и език помаците в Гърция ще бъдат асимилирани културно и търси помощ от България: "Допреди 25 години песните се пееха в селата. Когато имаше раждане, при сенокос, жените пееха на сватбите, на Байрям, момите пееха врит (всички - родопски говор - бел. ав.) помашки песни, пееха и български песни: "Йорданка се е люляла, коса се е ветрела", "Вчера съм минал, мале, през долно село Райково", "Майка е дъщеря накарала оти е седела на малкореченски юнаци на скутене". Моя майка ги знае "врит". Всичко това умря. Трябва ни наш човек, който да запише нашите песни... Ние нямаме нито един музикант, който пее нашите песни на помашки. Искаме България, ако ни драгова, да помогне нашите певци да научат песните на Родопите, защото вие ги пазите, а ние ги забравяме. Нямаме и музиканти, нямаме фолклор, а каква култура имаме, щом нямаме песни?"
След 1989 г. и особено след падането на визовия режим за България през 2001 г. българите мюсюлмани от Родопите се срещнаха с българоезичните мюсюлмани от другата страна на планината, в Гърция. Общувайки на своя родопски говор, те се припознават и се наричат едни други "наши". Връзките им се засилиха с влизането на България в ЕС на 1 януари 2007 г. След отварянето на граничния пункт Златоград - Термес на 15 януари 2010 г. контактите са ежедневни.
Не само златоградчани имат роднини при гръцките помаци. Съби Атанасов, който е от българското гранично село Горно Юруци, се запознава преди 9 години със своите роднини в помашкото село Хлои (Хибильово), Гърция. Съби говори на български с роднините си в Хлои. Той е доволен, че на 9 септември бе открит новият граничен пункт Ивайловград - Кипринос. Баба му и дядо му останали в Гърция, когато сложили границите след войните. Съби и неговите роднини в Гърция са чакали толкова години, за да се срещат нормално. Това ще стане факт през 2011 г., когато България влиза в Шенген, и на следващата година границите ще паднат.
--------
Пътуването е в рамките на изследователския проект "Съседна България"
НАБЛЮДАТЕЛ
Те са около 40 000 души, говорят на рупски диалект от Родопите и искат да запазят майчиния си език
"Кана ищиш, бе?" (Какво търсиш? - родопски говор, бел. авт.), питат ме развеселени от вино мъже, седнали в кафенето на гръцкото село Гонико (Бабалар). Поръчвам си кафе и ми сервират ароматна напитка, която в България се нарича турско кафе, в Гърция - гръцко кафе, а в помашкото село Гонико в Гърция - "урумско кафе" (урумско, гръцко - бел.авт.).
"Викаме се наши. Голчим нашенски", обясняват на български диалект мъжете от Гонико. Към тях се присъединява Мехмет Варган, около 40- 45-годишен зурнаджия от махала до малкото помашко село Месемлер. От красива кутийка с малки мундщуци той изважда един "камуш", слага го на зурната и започва да свири сватбарска песен. В ритмите й разпознавам българската родопска песен "Крифконо фесче", в която се пее: "Крифконо фесче видиш ли, ага го носям галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш носи го."
Мехмет Варган е помак от Гърция и с него, както и с всички тукашни жители на село Гонико спокойно може да се общува на български език, който е майчин. Днес географията на българския говор на помаците в Гърция обхваща десетки селища в административната област Източна Македония и Тракия и следва контурите на южната част на планината Родопи, като се започне от българската граница в Родопите, района на Ксанти (Скеча) и Комотини (Гюмюрджина), и се стигне до селата Руса и Гонико, които са в областта Еврос, към Димотика и турската граница. В областта Еврос, където се намира село Гонико, българоезичните мюсюлмани, помаците, са предимно къзълбаши, изповядват народен ислям, примесен с елементи от християнство и езичество.
Помаците наричат селищата си с имена, които липсват на табелите и географските карти на съвременна Гърция, помежду си говорят на родопски диалект, който определят като "помацки" и наричат "наш". Още патриарх Кирил пише, че това население говори "помацки" (Кирил Патриарх български, "Българомохамедански селища в Южни Родопи Ксантийско и Гюмюрджинско", С., Синодателно издателство, 1960). На практика това е рупски диалект от Родопите и Беломорска Македония. В днешна Гърция този говор се нарича помашки. Помаците в Гръцка Тракия помежду си се наричат "наши". С това название ги определят и българомохамеданите от Родопите.
В Гърция живеят около 35 000-40 000 помаци. Ако към тях прибавим гурбетчиите, работещи в Германия, Турция, Атина, цифрата ще стане 80 хил. души по данни на Ахмет Имам, лидер на Пангръцкия помашки съюз - неправителствена организация за запазване на културата на помаците в Гърция. Той е главен редактор на "Загалиса" (дума в родопските диалекти за любов, обич), вестник, писан на помашки диалект с гръцки букви. В гръцката икономика помаците са заели важна ниша от селското стопанство - производство на мляко и сирене, месо, животновъдство, добив на тютюн. Мъжете се препитават като гурбетчии строители в големите градове на Гърция и Западна Европа.
"В Атина, като ме питат "Как те викат?" и разберат, че съм Ахмет, казват: "Ти си турчин." Не съм турчин, помак съм!", обяснява Ахмет Имам, който е роден в село Термес (Лъджата), на няколко километра от границата с България, до Златоград. Ахмет има братовчеди в Мадан и Смилян, баща му е роден в Чепинци. Пътувайки от Ксанти към българската граница, той сочи старите табели край пътя, на които пише, че е забранено да се снима и че зоната е контролирана. Има и бункери. "Гърците не ги махат, за кана го има?", пита Ахмет (кана, дума в родопските диалекти за какво - бел. авт.). По време на Студената война помашките села край град Ксанти, наричан от местното население Скеча, са били с ограничен достъп. "Днес с България сме в Европейския съюз, защо не ги махат?", пита Ахмет.
"Ние искаме да запазим нашия майчин език - славянския, българския. Ние сме по-близо до България и искаме България да ни помогне, да даде стипендии нашите деца да учат в български университети... Искаме десет наши деца да учат български в България, да има курс по български език за наши хора. За 2-3 месеца ще се научим да четем на кирилица, иначе езика го думаме, знаем граматиката. Нямаме нищо общо с турския език, но ще ни го направят майчин. България може да ни помогне. Гърците за 50 години ни направиха турци, а турците за 5 века не успяха да ни направят турци."
Когато Ахмет станал учител в родното си село Термес, там никой не знаел "нито една турска речка". След 1975 година започнала турцизацията на гръцките помаци чрез обучение на турски език. Помаците започнали не само да говорят на турски, но и забравили своите песни на майчин език. Ахмет Имам се опасява, че с изчезването на песните и език помаците в Гърция ще бъдат асимилирани културно и търси помощ от България: "Допреди 25 години песните се пееха в селата. Когато имаше раждане, при сенокос, жените пееха на сватбите, на Байрям, момите пееха врит (всички - родопски говор - бел. ав.) помашки песни, пееха и български песни: "Йорданка се е люляла, коса се е ветрела", "Вчера съм минал, мале, през долно село Райково", "Майка е дъщеря накарала оти е седела на малкореченски юнаци на скутене". Моя майка ги знае "врит". Всичко това умря. Трябва ни наш човек, който да запише нашите песни... Ние нямаме нито един музикант, който пее нашите песни на помашки. Искаме България, ако ни драгова, да помогне нашите певци да научат песните на Родопите, защото вие ги пазите, а ние ги забравяме. Нямаме и музиканти, нямаме фолклор, а каква култура имаме, щом нямаме песни?"
След 1989 г. и особено след падането на визовия режим за България през 2001 г. българите мюсюлмани от Родопите се срещнаха с българоезичните мюсюлмани от другата страна на планината, в Гърция. Общувайки на своя родопски говор, те се припознават и се наричат едни други "наши". Връзките им се засилиха с влизането на България в ЕС на 1 януари 2007 г. След отварянето на граничния пункт Златоград - Термес на 15 януари 2010 г. контактите са ежедневни.
Не само златоградчани имат роднини при гръцките помаци. Съби Атанасов, който е от българското гранично село Горно Юруци, се запознава преди 9 години със своите роднини в помашкото село Хлои (Хибильово), Гърция. Съби говори на български с роднините си в Хлои. Той е доволен, че на 9 септември бе открит новият граничен пункт Ивайловград - Кипринос. Баба му и дядо му останали в Гърция, когато сложили границите след войните. Съби и неговите роднини в Гърция са чакали толкова години, за да се срещат нормално. Това ще стане факт през 2011 г., когато България влиза в Шенген, и на следващата година границите ще паднат.
--------
Пътуването е в рамките на изследователския проект "Съседна България"
четвъртък, 16 септември 2010 г.
ИЗ ГЬОВРЕН И ШИРОКА ЛЪКА
MY ETHNO & NEW AGE TRIP
Последните дни пътувах из Родопите, за да снимаме със Стефан в турското село Гьоврен семейството на Реджеп и Силва Башови за документален филм за смесените българо-турски бракове. Основната част от населението в Гьоврен е почти 99 % от турската етническа група. Селото се намира в Родопите, на 1300 метра надморска височина, 881 души население. В центъра има джамия, построена 1997 г. с дарения от местните хора, включително с безплатен труд. Долната джамия е по-стара, наричат я Джума джамия или Айше джамия. Всяка петъчна молитва, „джума намаз” е в Айше джамията.
Гражданите в Девин наричат гьовренци на шега „бушмени”, а селото им – Тора Бора, защото е високо в планината. В Гьоврен са забелязани набези на мечки – в долната част до джамията, където е нивата на Башови, а също и в горната част, има диви прасета, в съседната нива, докато разораваха земята изскочи смок.
Гьовренци са много трудолюбиви, няма безработица, жените работят в два малки шивачки цеха в селото, мъжете - предимно като майстори строители.
Беше събота, последния ден на Байряма, но в Гьоврен цялото село беше пръснато по бахчите, за да приберат картофите. Разравят лехите по старовремски начин, с рало и кон. Всяко семейство събира няколко тона картофи, 70 – 80 чувала. Дошли са роднини от София и Пловдив, всички без изключение събират картофите, които са основната храна в Родопите. Не ги продават, защото евтиният внос подбива цените.
В Гьоврен винаги използват единствено число за тази жизнено важна култура, благодарение на което те оцеляват в планината. Цялото семейство Башови прави офанзива, за да събера картофената реколта – Реджеп, Силва и нейната майка Невена, синът им Наско. Говорят за “картофа” с умиление, почти като за член от семейството. Силва го готви по различни рецепти – “родопско кюфте” – картоф със сирене и масло, “пататник”, тикълник.
Всяка идилична картина тук е свързана с културата на оцеляването в Родопите – в селото земята се обработва ръчно, семейството Башови като всички родопчани отглежда на бахчата всичко - картофи, фасул, мурсалски чай.
Силва е единствената християнка в Гьоврен, тя не е забрадена с шамия за разлика от всички жени тук. Фамилията на Реджеп и Силва е екзотична – тя е българо-мохамеданка, която преди 25 години става евангелистка, той е турчин. Силва обяснява: „Много пепел има в Родопите, но има и живи въглени в мое лице виждам жив въглен, защото съм се върнала към корените на моите предци да четат Библията и да се самоопределят като истински българи.”
Още по-нависоко са Надие и Сали, които пристигат с муле, за да вадят картофите. Питам жената защо има толкова малко смесени българо-турски бракове и тя простичко ми обяснява: “ Няма много смесени бракове, религията не позволява, има българи, които си мразят турците. Нещата стават сложни. Старите турци не приемат смесен брак, трудно им е, всеки си изпълнява неговата религията. При нас почнаха от скоро. Има в Пловдив, София, надолу си живеят. Пращат децата тук в селото, при баба и дядо учат турски, ако останат през лятото на ваканциите в Гьоврен.”
Наско, синът на Силва и Реджеп, е на 21 години, участвал е в построяването на пътя „Цанков камък”, отворен преди няколко месеца. Наско спортува, учи икономика задочно, работи като майстор. За него бъдещото на България е в туризма и селското стопанство – животновъдство, растителни култури. „Един ден се виждам тук, в моя роден край, дай Боже, да се занимавам с това нещо, защото ми е слабост. Сърцето ми е в Пловдив обаче.”
Пътуването ми из Родопите не беше само етно, но и ретро, със сантименти. Преди повече от 20 години по този маршрут минах с моята приятелка Хела. Учехме журналистика в Софийския университет и се хванахме на бас, че ще изкачим връх Персенк. Нямахме пари и тръгнахме на стоп в най-снежната зима в моя живот. Беше много new age пътуване, по онова време бях силно повлияна от антрополога Карлос Кастанеда. За себе си открих две важни неща, които ще бележат по-нататък моето битие – планината с нейната култура на оцеляване, както и мюсюлманските групи.
В Широка лъка с Хела пренощувахме в туристическата спалня. Беше февруари или март 1985 година, имаше режим на тока. В онази мразовита зима комунистическият режим сменяше имената на българските турци и мюсюлмани. Не знаех почти нищо за това, че в България има турци и помаци. Та, точно в туристическата спалня на Широка лъка Хела беше първия човек, който ми разказа за тези общности. Моята приятелка е от Кърджали, рожба на смесен брак между българо-мохамеданин и майка туркиня.
Минали са повече от 20 години от това знаменателно пътуване из Родопите с Хела и уроците на Дон Хуан. През това време пътищата често ме отвеждаха сред тези общности в много части на Балканите. Чудно ми е и на мен как се озовах и в Широка лъка след 20 години. За такива работи Франсоа Вийон пише „Къде е ланшният сняг?” Où sont les neiges d'antan?
петък, 10 септември 2010 г.
ХУБАВА РАБОТА, АМА ЦИГАНСКА!
„Хак ти е!”, доволно ми се изсмяха трима души, прекъсвайки моите обяснения как три циганки ме обраха насред Пловдив. „Не са ли гражданки от ромски произход? Нали си политически коректна”, „Намери си майстора, да видим сега как ще защитаваш мръсните мангали”. На 4 септември, в магазин на централната улица в Пловдив трите циганки ме обраха. Чух някой да вика „Кражба! Обраха ви!”, докато разглеждахме някакви дрехи с щерка ми Елена. Ципът на раницата ми зееше и веднага разбрах, че са ми взели пари. Полицаят дознател обясни, че съм първия човек, хванал джепчия, след като намериха откраднатите пари в циганките и те си признаха за кражбата. В събота вечер създадох много главоболия на ромския клан, на полицаите, които не вярваха на очите си и поне един час издирваха жената, която да обискира крадлите пред свидетел, защото човешките права на гражданите са нещо свято, нежели пък правата на ромите. Аз се настървих, защото на пъпа на Пловдив трите циганки разиграха голямо театро – първо, ме обвиниха в ксенофобия към циганите, макар че аз изобщо не отварях дума за етнос. Крадецът вика: „Дръжте крадеца!”. Запитах ги защо не работят, вместо да крадат, че ако дойдат да почистят апартамента ми, може да получат пари от честен труд. Най-наглата ме напсува и наруга, прати ме да припечелвам на околовръсното. Започнаха да ругаят и дъщеря ми. Когато дойдоха полицаите, един от тях ме извика настрани и ме предупреди, че сигурно ще ми предложат да ми върнат парите и най-добре за мен е да се съглася, за да не се занимавам повече. Нямаше и пет минути и едната крадла дойде и ми предложи сделка – имала един 120 лева за пазар, щяла да ми ги даде, че ми влизала в положение.
Следващото театро предизвика състраданието на дъщеря ми Елена, която повярва на лъжата, че наглото циганско момиче, която я напсува преди половина час, е сираче, баща й умрял от рак.
Като съм се хванала на хорото, трябва да го изиграя до край. Намериха 224 лева в едно от циганските момичета – естествено непълнолетното, което си е признало. Другите две са пълнолетни и няколко пъти са били осъждани, че даже и в затвора са били все за кражби. Кражбата стана пред очите на продавачка в магазина, която също даде показания. Полицаят прибра парите като веществено доказателство. По мои изчисления трябваше да има още 50 лева. Никой не се сети да ни предложи да ни откара в центъра на града, не ни предложиха и чаша вода дори. Отивахме на уикенд в Девин, съчетан с мое пътуване по работа, автобусните билети, които купих, „изгоряха”. Трябваше да търся хотел в Пловдив. Пропадна програмата ми. Разбрах, че е изчезнала и международната ми журналистическа карта. Живот!
Като се върнах в София, пратих писмо до Районна прокуратура в Пловдив да ми върнат веществените доказателства – сиреч парите, които са си мои, за които плащам данъци на тази държава. Търпя подигравките на мои познати как съм си намерила майстора с моята криворазбрана защита на човешки права. Аз съм номад по душа и съзнавам иронията на ситуацията.
Изстрадах израза „Хубава работа, ама циганска!”, която употребявам не за ромите, а за реакцията на полицията в този конкретен случай. Чудя се дали ще ми върнат парите, колко време ще ме влачат по дела в Пловдив, кой ще ми плати транспортните разходи и кога дъщеря ми ще дойде да ми каже, че е трябвало да приема циганската сделка, да избера по-малкото зло и да си тръгнем по живо по здраво. Разбира се, най-лошото е да не си видя парите, да вляза в допълнителни разходи, докато ме влачат до съда в Пловдив.
Ситуацията си беше клише! В центъра на Пловдив стана разправия, дойдоха много хора и заградиха циганките, за да не избягат. Всички съчувстваха на мен и дъщеря ми. Един мъж предложи да набият крадлите, възрастна жена се обяви за въвеждане на законите на шериата, за да спрат кражбите. Циганките започнаха да викат: „Вие, българите, обрахте банките!”. За да не изглеждам още по-нелепа в очите на джепчийките, не им казах, че аз самата имах спестовен влог в банка, която не съществува, а директорът – лъскав баровец с просребрени коси, изчезна някъде по света.
От някаква дебитна карта, изтеглих някакви пари, за да продължим до Родопите на другия ден. Стана ми мило, че в турското село Гьоврен ме попитаха дали имам нужда да ми помогнат. Приютиха ме в къщата си. В Гьоврен стари баби и малки деца се катерят из малки бахчи, пръснати по бърдата. Хората там се бъхтят да вадят картофите, които са основна култура на оцеляването в планината. Два различни свята! В моя свят са и моите приятели роми като Савчо Савчев например - хора, с които намирам общ език, независимо от култура, бит, етнос...
Миналата година на дебат по македонския въпрос в „Червената къща” някакъв младеж дойде и ме запита защо вече не пиша за ромите. Харесал му много мой репортажа за квартал „Столипиново” - циганската махала в Пловдив. Учудих се, че тази статия беше толкова отдавна, а някой все още я помни. Или по-скоро това е страничен ефект на мрежата – да пази всичко и някой съвсем неочаквано да попадне на стари текстове. Статията ми разказваше как последните българи напускат циганската махала в Пловдив „Столипиново”. През далечното лято на 2002 г. прекарах цял ден с ромите и с отчаяните българи в гетото. Българите ми показаха избитите асансьори, дограми, мръсотията, сред които съжителстват. Културната несъвместимост с ромите няма нужда от допълнителни обяснения. Слагам линк към този мой стар текст от 2002.
http://old.osservatoriobalcani.org/article/articleview/1035/1/43/
Следващото театро предизвика състраданието на дъщеря ми Елена, която повярва на лъжата, че наглото циганско момиче, която я напсува преди половина час, е сираче, баща й умрял от рак.
Като съм се хванала на хорото, трябва да го изиграя до край. Намериха 224 лева в едно от циганските момичета – естествено непълнолетното, което си е признало. Другите две са пълнолетни и няколко пъти са били осъждани, че даже и в затвора са били все за кражби. Кражбата стана пред очите на продавачка в магазина, която също даде показания. Полицаят прибра парите като веществено доказателство. По мои изчисления трябваше да има още 50 лева. Никой не се сети да ни предложи да ни откара в центъра на града, не ни предложиха и чаша вода дори. Отивахме на уикенд в Девин, съчетан с мое пътуване по работа, автобусните билети, които купих, „изгоряха”. Трябваше да търся хотел в Пловдив. Пропадна програмата ми. Разбрах, че е изчезнала и международната ми журналистическа карта. Живот!
Като се върнах в София, пратих писмо до Районна прокуратура в Пловдив да ми върнат веществените доказателства – сиреч парите, които са си мои, за които плащам данъци на тази държава. Търпя подигравките на мои познати как съм си намерила майстора с моята криворазбрана защита на човешки права. Аз съм номад по душа и съзнавам иронията на ситуацията.
Изстрадах израза „Хубава работа, ама циганска!”, която употребявам не за ромите, а за реакцията на полицията в този конкретен случай. Чудя се дали ще ми върнат парите, колко време ще ме влачат по дела в Пловдив, кой ще ми плати транспортните разходи и кога дъщеря ми ще дойде да ми каже, че е трябвало да приема циганската сделка, да избера по-малкото зло и да си тръгнем по живо по здраво. Разбира се, най-лошото е да не си видя парите, да вляза в допълнителни разходи, докато ме влачат до съда в Пловдив.
Ситуацията си беше клише! В центъра на Пловдив стана разправия, дойдоха много хора и заградиха циганките, за да не избягат. Всички съчувстваха на мен и дъщеря ми. Един мъж предложи да набият крадлите, възрастна жена се обяви за въвеждане на законите на шериата, за да спрат кражбите. Циганките започнаха да викат: „Вие, българите, обрахте банките!”. За да не изглеждам още по-нелепа в очите на джепчийките, не им казах, че аз самата имах спестовен влог в банка, която не съществува, а директорът – лъскав баровец с просребрени коси, изчезна някъде по света.
От някаква дебитна карта, изтеглих някакви пари, за да продължим до Родопите на другия ден. Стана ми мило, че в турското село Гьоврен ме попитаха дали имам нужда да ми помогнат. Приютиха ме в къщата си. В Гьоврен стари баби и малки деца се катерят из малки бахчи, пръснати по бърдата. Хората там се бъхтят да вадят картофите, които са основна култура на оцеляването в планината. Два различни свята! В моя свят са и моите приятели роми като Савчо Савчев например - хора, с които намирам общ език, независимо от култура, бит, етнос...
Миналата година на дебат по македонския въпрос в „Червената къща” някакъв младеж дойде и ме запита защо вече не пиша за ромите. Харесал му много мой репортажа за квартал „Столипиново” - циганската махала в Пловдив. Учудих се, че тази статия беше толкова отдавна, а някой все още я помни. Или по-скоро това е страничен ефект на мрежата – да пази всичко и някой съвсем неочаквано да попадне на стари текстове. Статията ми разказваше как последните българи напускат циганската махала в Пловдив „Столипиново”. През далечното лято на 2002 г. прекарах цял ден с ромите и с отчаяните българи в гетото. Българите ми показаха избитите асансьори, дограми, мръсотията, сред които съжителстват. Културната несъвместимост с ромите няма нужда от допълнителни обяснения. Слагам линк към този мой стар текст от 2002.
http://old.osservatoriobalcani.org/article/articleview/1035/1/43/
вторник, 24 август 2010 г.
BG Passports & Traffic: Reload
През последния месец пътувах в Република Македония и Косово, срещнах се с много етнически българи от тези страни. Какво става с българското гражданство, подал съм документи, до кога ще чакам, беше най-често задавания въпрос. Срещнах се с хора в Косово, които вече пета година чакат за български паспорт. На практика нито един от моите познати горани в Косово, а те са доста, не е получил българско гражданство, след като миналото лято на власт дойде правителството на ГЕРБ.
Интервютата на министъра без портфейл Божидар Димитров за придобиване на български паспорт срещу дарение от 100 бона подейства като студен душ за нашенци в Косово. Миналият петък мой приятел горанин от Косово, който живее от 20 години в България, има собствен бизнес, съпруга българка и син, ми се обади, за да слушам интервюто на министъра без портфейл за Българското национално радио как България дава гражданство за заслуги на спортисти, за дарения за българската култура. Човекът, който между другото е фен на Божидар Димитров и преди година имаше големи надежди, че процедурата ще стане прозрачна и ще получи български паспорт, вече няма никакви илюзии. Този нашенец от Косово беше шокиран! Тази зима аз лично го посъветвах да си извади сръбски паспорт или косовски паспорт, защото моите опасения, че гръмко обявените добри намерения са само празен пи ар, а действията са подмяна на старите муцуни в трафика с „правилните другари”. На високи постове в Държавната агенция за българите в чужбина имаше трансфер от кабинета на министъра без портфейл. Профилът на новите висши функционери в агенцията е, че са бивши служители на ДАНС (тайните служби). Каква може да бъде целта? Един клан от ДАНС (тайните служби) разчиства терена за свои хора в институциите, които се занимават с процедурата по българско гражданство. Презареждане на трафика с българското гражданство, който този път ще се контролира от „наши хора”.
Днес в процедурите за получаване на бг гражданство мирише на милиционерщина много повече, отколкото при „тройната коалиция”. Системата за получаване на бг гражданство изобщо не е станала по-прозрачна. Министър Божидар Димитров има интересни съветници, някои от тях са донасяли още в гимназията за Държавна сигурност. Няма ли кой да му каже, че пи ар кампаниите, в които сам се хвали колко много българи са получили гражданство, го правят смешен? Дори едно време, преди повече от 20 години, хората не вярваха на кухите цифри и празните лозунги, измисляха вицове, анекдоти. Днес в българския кабинет самият министър без портфейл е анекдот!
Нашенци в Косово вече нямат свръхочаквания към новото правителство. Лошото е, че те вече нямат и емоции към България. Моят приятел например е дал много повече пари на държавата със своя бизнес в сферата на строителството – плащал е осигуровки, давал е хляб на много строители, като ги е наемал на работа. Моят приятел нашенец от Косово иска да живее в България, защото тук има жена, която обича, и син, който вече е студент. Това са два различни свята – на емоциите и на бездушните чиновници, изпаднали в административен възторг. Защото какво друго, ако не административен възторг може да покаже мушмурокът, работил в ДАНС, който живее в света на празни лозунги като „патриотизъм” и „национален интерес”, придава си излишна важност, само защото има власт, с която може да влияе на човешки съдби. Впрочем след като Косово обяви независимост през февруари 2008 г. точно представители на ДАНС бяха тормозили горанин от Косово, който вече имаше български паспорт.
Има няколко критерия, по които аз лично прекратявам комуникацията с някого. Бягам надалече, чуя ли някой да ми говори за патриотизъм, македонските работи и „възродителния процес” (гаврата с българските мюсюлмани). Мирише на ксенофобия и омраза към „другите”, различните. И трите впрочем са любими на много едновремешни доносници и техните приятели, които днес претърпяват удивителен ренесанс и се изживяват като меценати благодетели на целия български народ (справка частните колекционери), експерти по македонския въпрос и тути куанти.
За министър Божидар Димитров може да е смешно, но много хора изпитват емоции към България, искат да живеят и да работят тук. Отдавна съм предупредила моите приятели в Македония и Косово колко апетитна хапка е трафикът на паспорти за бившите и настоящи ченгета в България и че като граждани на България те трябва да участват в предизвикателството за борба с милиционерщината.
Има и нещо друго, което министърът без портфейл трябва да си спомни (в ерата, когато е вземал нормални хонорари за своите книги, а не 59 бона за книга copy – paste style. Колко бизнесмени биха дали с лека ръка, парите които печелят по честен път, а не с далавера, за археологически разкопки и строителство на храмове? Не е ли перверзия и рекет държавата да кара нашенец, който не е православен, а мюсюлманин, да финансира строителство на църкви?
Интервютата на министъра без портфейл Божидар Димитров за придобиване на български паспорт срещу дарение от 100 бона подейства като студен душ за нашенци в Косово. Миналият петък мой приятел горанин от Косово, който живее от 20 години в България, има собствен бизнес, съпруга българка и син, ми се обади, за да слушам интервюто на министъра без портфейл за Българското национално радио как България дава гражданство за заслуги на спортисти, за дарения за българската култура. Човекът, който между другото е фен на Божидар Димитров и преди година имаше големи надежди, че процедурата ще стане прозрачна и ще получи български паспорт, вече няма никакви илюзии. Този нашенец от Косово беше шокиран! Тази зима аз лично го посъветвах да си извади сръбски паспорт или косовски паспорт, защото моите опасения, че гръмко обявените добри намерения са само празен пи ар, а действията са подмяна на старите муцуни в трафика с „правилните другари”. На високи постове в Държавната агенция за българите в чужбина имаше трансфер от кабинета на министъра без портфейл. Профилът на новите висши функционери в агенцията е, че са бивши служители на ДАНС (тайните служби). Каква може да бъде целта? Един клан от ДАНС (тайните служби) разчиства терена за свои хора в институциите, които се занимават с процедурата по българско гражданство. Презареждане на трафика с българското гражданство, който този път ще се контролира от „наши хора”.
Днес в процедурите за получаване на бг гражданство мирише на милиционерщина много повече, отколкото при „тройната коалиция”. Системата за получаване на бг гражданство изобщо не е станала по-прозрачна. Министър Божидар Димитров има интересни съветници, някои от тях са донасяли още в гимназията за Държавна сигурност. Няма ли кой да му каже, че пи ар кампаниите, в които сам се хвали колко много българи са получили гражданство, го правят смешен? Дори едно време, преди повече от 20 години, хората не вярваха на кухите цифри и празните лозунги, измисляха вицове, анекдоти. Днес в българския кабинет самият министър без портфейл е анекдот!
Нашенци в Косово вече нямат свръхочаквания към новото правителство. Лошото е, че те вече нямат и емоции към България. Моят приятел например е дал много повече пари на държавата със своя бизнес в сферата на строителството – плащал е осигуровки, давал е хляб на много строители, като ги е наемал на работа. Моят приятел нашенец от Косово иска да живее в България, защото тук има жена, която обича, и син, който вече е студент. Това са два различни свята – на емоциите и на бездушните чиновници, изпаднали в административен възторг. Защото какво друго, ако не административен възторг може да покаже мушмурокът, работил в ДАНС, който живее в света на празни лозунги като „патриотизъм” и „национален интерес”, придава си излишна важност, само защото има власт, с която може да влияе на човешки съдби. Впрочем след като Косово обяви независимост през февруари 2008 г. точно представители на ДАНС бяха тормозили горанин от Косово, който вече имаше български паспорт.
Има няколко критерия, по които аз лично прекратявам комуникацията с някого. Бягам надалече, чуя ли някой да ми говори за патриотизъм, македонските работи и „възродителния процес” (гаврата с българските мюсюлмани). Мирише на ксенофобия и омраза към „другите”, различните. И трите впрочем са любими на много едновремешни доносници и техните приятели, които днес претърпяват удивителен ренесанс и се изживяват като меценати благодетели на целия български народ (справка частните колекционери), експерти по македонския въпрос и тути куанти.
За министър Божидар Димитров може да е смешно, но много хора изпитват емоции към България, искат да живеят и да работят тук. Отдавна съм предупредила моите приятели в Македония и Косово колко апетитна хапка е трафикът на паспорти за бившите и настоящи ченгета в България и че като граждани на България те трябва да участват в предизвикателството за борба с милиционерщината.
Има и нещо друго, което министърът без портфейл трябва да си спомни (в ерата, когато е вземал нормални хонорари за своите книги, а не 59 бона за книга copy – paste style. Колко бизнесмени биха дали с лека ръка, парите които печелят по честен път, а не с далавера, за археологически разкопки и строителство на храмове? Не е ли перверзия и рекет държавата да кара нашенец, който не е православен, а мюсюлманин, да финансира строителство на църкви?
четвъртък, 5 август 2010 г.
Из Еврос, Скеча и Ксанти
Още през май реших да отида на панаира Сечек в Еврос, на хълма "Хилия". Речено сторено! На 1 август независимо от стачката на бензиностанциите в Гърция стигнах до Еврос. Първо, минах през казълбашкото текке между Руса и Бабалар. Бях единствената жена в отделението за ВИП на панаира в Хилия, наречено Сечек аги. Не че бях ага, но някак си се намъкнах и аз барабар с мъжете:)))
СЕЧЕК
Панаирът Сечек е невероятно изживяване, на хълма до перките на билото на планината се събраха хиляди помаци. Доста хора ме познаваха от предишното пътуване. Срещнах жената от село Бабалар, с която се запознах на автогарата в Гюмюрджина преди няколко месеца и която ме насочи, че именно в Гонико и Руса е крайната точка на българския говор в Гърция. Имаше пехливански борби,пехливани от България и Турция, зурни и тъпани, много ресторанти с чевермета и във всеки ресторант пищят зурни и думкат тъпани. Кеф!
Ангел Хаджиев, мюсюлманин от българското село Горно Юруци, е дошъл на панаира и с голяма гордост и вълнение ме запознава с роднините си от село Хлое, Кехрос. Запознавам се със стогодишната Зенира, която е чакала 7 години мъжа си Ахмет Далдеман да се върне от България. Възможна ли е такава любов в днешно време, питам жената, а тя се смее. Нищо не казва и хващам ръката й, която е само кожа и кости.
Нощувах в "мейдан еви" (молитвената зала) на теккето в Руса. Сънувах...Фамилията къзълбаши ме прие в къщата си, късметът не ме напусна оттогава.
НИЕ СМЕ ЕДНО
Тръгнах на стоп към село Мандра, откъдето взех автобус за Дедеагач, оттам през Гюмюрджина за Скеча. Ахрян махала е пълна с помаци, българският звучи на много места в Скеча и врит села. До реката и до помашката Кърши махала виждам трима майстори да зидат стара къща. Кой друг ще работи под палещите лъчи на августовското жарко слънце в Скеча освен нашенци! Ахмет Имам, лидерът на Общогръцкия помашки съюз и главен редактор на в. "Загалиса" (каква хубава дума за любов), ми помогна да пътешествам из нашенските села в Скеча. Говорим за турцизацията, за това, че помаците в Гърция искат да учат български език, за падането на границите и за преоткриването на хората от Родопите "Ние сме едно", казва Ахмет.
Все още по пътищата има табели за контролирана зона, зоната на помашките села е била изолирана по време на "студената война". Край село Глафки (Гече бунар) има военна караулка, военни сноват с джипове, по пътя така си стоят бункерите.
В село Мустафчово (Мики на гръцки) мирише на тютюн, както и на много места из нашенските села. Малкото село Теотоо беше досущ като българските планински села из Родопите. И милата Емине. Хаджи Халил е роден през 1930 година и по икиндия отива да се моли в джамията. В това малко село има и училище.
По-надолу край реката има воденища с даща и кюприя, оттук минавал старият път от България за Скеча. Дядо Ахмет е на 71 години, но носи голямо дърво километри из планината за селото си Брлатанково (Горгона на гръцки).
Из гората се чува шум от креч, Скеча е парфюмиран със съхнещия тютюн. Зад автогарата на Ксанти има два стари склада, които още миришат на тютюн. Много нашенци са работили там.
ДЯДО МИ
Кавала има специално място в историята на моята фамилия. Дядо Киро Мангалака много пъти ми е разказвал за Гърция, Кавала и о. Тасос, жалко, че не записах историите от Втората световна война. Останала е само една стара фотография, на която той е застанал най-вляво. Катеря се по крепостта на Кавала и се сещам за героинята на Димитър Димов от "Тютюн" и декадантските нрави от края на войната, когато тук са били "новите територии" на България. Снимам, после пия кафе на пристанището на Кавала и съзерцавам Бяло море...
Абонамент за:
Публикации (Atom)