КОСОВСКА ГОРА

ГЕОГРАФИЯ И ДЕМОГРАФИЯ ЛЕГЕНДА ЗА ГОРА “Когато Бог създавал света, на Гора се паднало най-високото място – между бърдата и планините, където зимата трае и по шест месеца. Затова Гора била тъжна и потисната. Бог я видял така замислена, па й рекъл: “Какво ти е, защо си невесела?” Гора, цялата разплакана, отговорила: “Как да бъда весела, като съм сама на края на света и като не ме иска никой такава. ”Бог се смилил и й обещал: “Не бъди тъжна, ще ти пратя жители, които ще ти се радват, така както никой на света не се радва. Ще бъдат тъжни и весели заради теб. Тъжни, когато ще те оставят, а весели, когато ще се завръщат. Така и станало. Гора се населила с люде, които от векове се радват и плачат за нея, както никой на този свят” (Sadik Idrizi Aljabak, “Gora daleka i sama”, Alem, Prizren, Goragraf, Dragas, 2004) Нашенци живеят на територията на Косово – Сириничка Жупа, Средска и Призренска Гора; в Албания – Кукъска Гора, Голо Бърдо, в Западна Македония (Тетовско и Дебърско). В Косово те са заселени компактно в областта Гора – планинска котловина в южно Косово, разположена на юг от Призрен, на границата между Косово, Албания и Македония, между планините Враца, Кораб, Коритник и Шар. На югозапад природна и етническа граница на тази област е планината Галаич в Албания. Обхваща територия от 385,6 км2. Шар планина се намира между южната част на Косовската котловина, планината Църнелево и Църна гора (Горни и Долни Полог) и Метохийско-призренската котловина, Кораб (2764 м), Коритник и областта Люма в североизточна Албания. Под името Scardus е описана от географите Страбон (63 г. пр. н. е. – 24 г. н. е.) и Птолемей (2 век от новата ера) като централно било, което от 16 век е смятано за Catena Mundi, или Catena del Mondo, “верига на света”. Според сръбският проф. Милован Радованович виждането за централно било, което по общо мнение представлява висока планинска бариера “между дивите северни части и цивилизования юг”, е представена също и в Tabula Peutingeriana и други маршрути от римско време, през Ренесанса, а в някои извори и до втората половина на 19 век. Проф. Радованович обяснява, че макар заблудата за централното било да е премахната от европейската картография под влияние на големия френски географ и изследовател Ами Буе и на Х. Киперт, всички източници винаги са описвали Шар планина като главен орографски възел със специфична роля в района на Балканите, както и в етническите процеси в целия район между Метохия, Косово, Вардарска и Западна Македония и Северна Албания. Според преброяването през 1981 в Гора има 17 000 жители, от които 93 % се определят като мюсюлмани, 7 % - като “други”, албанци, сърби. През 1991 г. броят на жителите в Гора е 16 800, от които 95 % са мюсюлмани по националност. През май 1999 според вътрешно преброяване в община Драгаш има 12 380 души. В края на август данните са за 14 000 души. По данни на ЮНМИК от 2003 в Гора, Косово, живеят 11 954 горани. Драгаш е етнически смесено селище, в което от 1410 жители 810 са горани, а 600 – албанци. Деветнадесетте етнически чисти нашенски села в Гора са: Бачка (87 души), Брод (1272 души), Диканце (175 жители), Глобочица (628 жители), Крушево (647 жители), Кукаляне (351 жители), Лещане (227 жители), Любовище (375 жители), Млике (130 жители), Орчуша (92 жители), Доня Радеша (335 жители), Горна Радеша (336 жители), Рестелица (7000 жители), Дони Кръстец (231 жители), Горни Кръстец (198 жители), Зли поток (386 жители), Вранище (373 жители), Доня Рапча (721 жители), Горна Рапча (705 жители). Надморската им височина е между 960 м (Орчуша) и 1450 – 1650 м (Рестелица). Общинският център на Призренска Гора е Драгаш, което е било изцяло горанско селище, но след като съседната област Ополйе, населена с етнически албанци, е присъединена към общината, половината от населението на Драгаш вече е албанско. Според Харун Хасани през последните две десетилетия в Драгаш се заселват 446 албанци (58 домакинства), албанците построяват там 77 къщи и купуват около 30 къщи. След 1999 Драгаш е разделен етнически на две части – горен дял, населен с албанци, и долен дял, където живеят староседелците горани. Броят на гораните варира според сезона. Юли и август в селата си идват на почивка много гурбетчии и броят достига и до 25 000 жители, но на 1 септември остават само старците, жените и децата и малкото горани, които се препитават или като чиновници в институциите, или като заети с дребен бизнес. Горанските села се обезлюдяват непрекъснато и през 2007 – 2008 тук живеят не повече от 7000 души, главно възрастни гора. Заради проблеми с образованието и сигурността гораните напускат родните си места и се изселват из бившите югославски републики. В бивша Югославия живеят около 17 000 горани, главно в Белград (8-10 хил.), Нови Пазар, Ниш, Нови Сад, Буяновац, Скопие, Сараево и др. В съседната област Ополйе живеят общо 26 890 албанци по данни на ЮНМИК от 2003 година в следните села: Белобрад (1400 жители), Бляч, Брезна (1730 жители), Бресане/Бродосавце (3800 жители), Брут (1500 жители), Бузес (500 души), Капра (750 души), Косавце (1200 души), Кук (1850 души), Куклибег (930 души), Плайник (550 души), Плава (1400 души), Ренце (680 души), Шайновце (1000 души), Заплуже (1700 души), Згатар (1100 души), Зюм (700 души), Зърза (1000 души). Когато Косово обяви независимост, няколко български историци, които никога не са ходили в Призренска Гора и Жупа, заявиха, че там живеят 50 000 горани, които са етнически българи. Явно не само обикновеният човек, но и по-ученият обича да хиперболизира. Ще разкажа една история на тема демография, която ми се случи, докато пътувах от Драгаш до Брод с моя приятел Еюп Бойда и братовчед му – бизнесмен, работещ в Турция. Той много рядко посещава Гора и вече е свързан само сантиментално с родното си място. Затова и представите му за броя на гораните бяха хиперболизирани. Според него в Гора имало 100 000 – 200 000 горани, но след войната били прогонени.“Ние тук се питаме какви сме – сърби, македонци, българи. Сега тук дали има-няма 50 хил. горани, но албанците ще ни изкупят и прогонят”. През това време Еюп – местен човек от Брод, свойски ми намигаше и тихичко ми говореше: “Виж го само и той е като нашите приятели в България – взема желаното за реално и сънуват стотици хиляди горани. А тук дали са останали и 3500 души”.

ПО ПЪТЯ НА БЮРЕКА

Няма страна на Балканите, в която да не съм яла бюрек, най-уни- версалната балканска храна, която прилича на българската баница. Има го в различни варианти в Македония, Косово, Сърбия, Албания, Турция, Гърция, Босна и Херцеговина. В бивша Югославия и Албания има какви ли не видове бюрек – с месо, гъби, спанак, картофи. Най-вкусното нещо се нарича „кромпируша“ и се прави на Баш Чаршията в Сараево, където е старият център от османско време. Разбира се, от горани. В Босна на баницата с месо казват бюрек, има „сирница“ със сирене, „зеляница“ със спанак и „кромпируша“ с картофи. Там бюрекът се пече на жарава и сач, захлупен с капак с въглени отгоре, като верига вдига капака. Пръстите да си оближеш! Тъкмо в една от бюрекчийниците на Баш Чаршията в Сараево през 2003 се запознах с Веиз Несими от село Радеша и по говора му веднага познах, че е от Гора, Косово. „Аз съм торбеш, говоря македонс- ки“, представи ми се той. Работил е в България, Македония, Турция, Гер- мания и Сараево. Тогава ми хрумна, че понеже гораните са бозаджии и бюрекчии, и техният бюрек се прави навсякъде из Балканите, най-лес- ният начин да ги проуча е, като тръгна по пътя на бюрека. Книгата ми е написана по подробните записки, които си водих от 2003 г. до 2008 г., пътувайки из балканските друмища. Имам много пътувания из Балканите като журналист и това ми даде възможност да проуча това малцинство в далечните планини на Косово и Алба- ния. Намерих гораните в бюрекчийниците из някогашна Югославия, от която вече се родиха нови държави и протекторати. Цитираните стихове и проза са фонетично редактирани от мен, някои са кирилизирани. Черно-белите снимки в глава първа са от лични архиви на нашенци в Косово. Васил Кънчов дава информация, че в началото на XX в. в столи- цата на България е имало горански дюкяни. „В София дохождат от Приз- ренска Гора бозаджии, които държат 3–4 дюкяна. С тях всяка година дохож- дат малки 10–12-годишни деца, някои за пръв път. От тях би могло да се проучи тамкашното наречие“ (Васил Кънчов, „Избрани произведения“, том 2, 1970). Разпитвах нашенци за връзките с България, която не е била далечна и непозната за тях в началото на XX в. Много горани в Косово и Албания разказаха семейни истории за дядовци и прадядов- ци, които са пътували и работили в България. В планинските села на Гора човек все още може да се натъкне на възрастни нашенци, които 10 са работили в България. Някои от героите на писателя Садик Идризи от книгата му „Гора – далечна и сама“ са живели в България, където са имали дюкян за боза и бюреци. Тъжно отбелязвам, че днес гораните нямат много информация за България. Те пътуват повече до Белград, Сараево, Санджак и Скопие, отколкото до София. Когато тръгнах да обикалям нашенци в Косово и Албания, все още не беше издаден „Горанско (нашенски) – албански речник“ (Reçnik Goranski (nashinski) – Allbanski, Fjalor Gorançe (Nashke) – Shqik“, монумента- лен труд на изследователя Назиф Докле от Кукъс, нашенец от село Борйе. През 2007 г. Академичното издателство „Проф. Марин Дринов“ отпечата речника, съдържащ 1383 страници с 43 000 думи и изрази на диалекта на деветте горански села в североизточна Албания. В пред- говора Назиф Докле пише, че този диалект принадлежи към крайни- те български говори в Северозападна Македония. „В тези девет села в Албания живее компактно помохамеданчено население от български произ- ход, което и днес говори български диалект. Неговите членове сами се нари- чат нашинци или горани, а албанците, живеещи в съседство с тях, ги нари- чат торбеш, горан или ги характеризират като потур“. В предговора изс- ледователят от Кукъс благодари на Емил Миланов, който има заслуга речникът да види бял свят. Всъщност Емо беше първият българин след 1989 г., който отиде при гораните в Косово и Албания и направи публикации за тях. И до ден-днешен в Гора към него се отнасят с голя- ма симпатия. Търсех пари за пътуванията ми и благодаря на Бога, че винаги намирах. Пътешествах с автобуси, маршрутки, коли, на магаре, на стоп и това го знаят приятелите ми и дъщеря ми Елена, която тър- пеливо ме чакаше да се върна от планините на Косово и Албания. Нашенските села в Гора, Косово и Албания са етнографски ре- зервати, в които може да се чуе архаичен български диалект отпреди столетия. През тези няколко години на пътувания из Косово и Алба- ния, но също и в Сърбия и из бившите югославски републики, разговарях със стотици горани. Книгата ми е документален разказ за нашенци през XXI в.

НАШЕНЦИ ПРЕЗ 21 ВЕК

Историята може да спре тук, защото има щастлив край. За „Бо- ем“ се носят легенди чак до Благоевград. Но моята мечта беше да пъ- тешествам из нашенските села в Гора и Жупа, Косово, и Северна Ал- бания, да разбера дали планините са естествени бариери, които са им помогнали да се съхранят като общност, или са се претопили в албан- ското море, какви се чувстват. Защо тази малка етнографска общ- ност е описвана в книгите и медиите, които ползвах, ту като горани, ту като горанци, ту като торбеши, ту като „македонци муслимани“, ту като българи, а напоследък като бошняци? За какви се смятат те сами- те? Как ще ги заваря, ако се движа по маршрутите отпреди 100 годи- ни на големите етнографи Васил Кънчов и Йордан Иванов? Как живе- ят в планините? Съхранили ли са своите традиции, в които се преп- литат езически, християнски, богомилски, мюсюлмански елементи? Защо, както и различно да се определят, помежду си всички тези хора се наричат нашенци, а езика, на който говорят и който учат само вкъ- щи – нашенски. Има ли спомени и паметници от богомилите по тези места? Какъв отпечатък има в историческата памет за днешните хора в Гора и Жупа двата века българско господство (XI – XIII в.) и голя- мото турско владичество на тази територия от 1445 до 1912 г.? Когато отидох в тези села, открих, че всъщност става дума за едни и същи хора, които преди 100 години са описани като българи мо- хамедани от историците, етнографите и пътешествениците. Нари- чам тези потомци на българи мюсюлмани, които говорят красив стар български диалект, помаците на Шар планина. В Косово ги заварих в момент на голяма криза на идентичността. Малката етнографска група живее на границите на три съвсем млади държави на Балканите – новосъздаденото Косово, младата Македония и създадената през 1912 г. по-„стара“ Албания. Тези хора са застрашени от претопяване. Историците в балканските страни спорят за тех- ния произход. Според албанската теза това са славянизирани илири, сръбската теза е, че това са ислямизирани сърби, българската теза – ислямизирани българи, най-вероятно потомци на богомили, а македонс- ката теза претендира, че това са македонци с ислямско вероизповеда- ние. В годините след създаването на държавата Босна и Херцеговина в Гора и Жупа, Косово, даже се появиха и новокомпонирани бошняци. За да разбера как се усещат днес тези хора, реших да тръгна по местата, които са описани от българските етнографи Кънчов и Ива- нов в началото на XX в. Попаднах на невероятно красиви места, кои- то не са далече от България – и географски, и духовно. Запознах се с дружелюбни и гостоприемни хора, които ми помогнаха да напиша та- зи книга. За първи път отидох в Гора през лятото на 2004 г. През юли 2006 направих по-дълго пътешествие из горанските села на Косово и Албания – Призренска и Кукъска Гора. Живях в село Брод и Борйе, къде- то нашенци ме приеха като тяхна дъщеря и сестра. През всичките ми пътувания си водех подробен дневник. В тази книга съм разказала най-интересните си срещи с нашенци в Призренска Гора, Жупа, Ку- къска Гора – обикновени хора, политици, интелектуалци, журналис- ти, активисти от неправителствения сектор. По време на пътува- нията ми в Сърбия – Санджак, Прешевската долина, в сръбските час- ти на Косово – Митровица, Лепосавич, Чаглавица, интервюирах дос- та нашенци. Прочетох доста за гораните в библиотеките, в сръбс- ките и македонските научни извори, в медиите и интернет. В ин- тервютата ми като журналист с политици от Косово, Сърбия и Ал- бания винаги задавах въпроса за гораните. Благодаря на д-р Антонина Желязкова от фондацията ИМИР, която ме насърчи в начинанията ми, на Европейската културна фон- дация, която финансира пътешествието ми сред гораните през 2006, на „Осерваторио суи Балкани“, които подкрепиха последното ми пъ- туване в Гора през 2008 на Джурджевден. Благодаря за помощта на Мариела Баева, евродепутат. Пламен Юруков помогна за организиране на кръгла маса в София за гораните през 2008. Мнозина, които срещнах в планините на Косово и Албания, ми по- могнаха да напиша тази книга. С Джунайдер Бойда от село Брод и цяла- та му фамилия сме почти роднини, а това означава много в нашенски- те традиции. Дължа много на моя приятел Динко, с когото преди годи- ни ентусиазирано започнахме да проучваме Македония и Сърбия, а пос- ле създадохме култовото сп. „Балканите“. Благодаря на Назиф Докле, поет и изследовател, който беше мой гид в Албания, а също и на всички добри хора, които срещнах по балканските друмища и без които няма- ше да мога да напиша книгата. Някои от описаните герои вече са на небето – мъчно ми е за Рустем Ибиши от село Млике, който не можа да се пребори с коварната болест, за веселия Аце от село Брод. Харесвам думата нашенци, защото е достатъчно красноречива и говори сама по себе си какви са тези хора. Топлината, гостоприемство- то, дружелюбността, хуморът, с които ме посрещат винаги в къщите си, ме карат да се чувствам като у дома. Нали точно Димитър Чорбад- жийски – Чудомир описва духа на българите през 30-те и 40 години на XX в. и нарича „Нашенци“ една от най-добрите си книги. Затова озаглавих дневника на моите пътешествия „Нашенци в Косово и Албания“.

ПРЕДГОВОР

ПРЕДГОВОР С Д. от село Брод се запознах през лятото на 2003 г. в Прищина на една от многото конференции, замислени да придадат смисленост на огромния чиновнически апарат в управляваната от ООН провинция Косово. От години търсех начин да разбера какво ста- ва с гораните – малка общност, описана в началото на XX в. от бъл- гарските етнографи Васил Кънчов и Йордан Иванов като българи, жи- веещи в Шар планина в Косово, Северна Албания и Западна Македония. Всичи горани са мюсюлмани. И ето че пред мен стояха двама млади планинци, високи, с будни чер- ни очи и ми говореха на архаичен български диалект: „Ние сме от село Брод, над Драгаш, Шар планина, горани сме“. Сякаш ми паднаха от небе- то и така започна моята горанска сага точно от конференцията, на която международни чиновници се опитваха да ни убеждават в мул- тиетничността на Косово, при положение, че на самия форум само един сърбин беше дръзнал да дойде в Прищина. От цялата тази ман- тра за мултиетническо Косово на 17 февруари 2008 г. се роди поредна- та държавица на Балканите – Косово, с 95% албанци и едва 5% „други“. Започна сладка приказка, чийто край не се виждаше, и затова попитах Д. и Мурсел дали в Прищина има някоя горанска слад- карница, в която да пием кафе и да опитам прочутия специалитет на нашенци – горански бюрек и боза. Д. ме предупреди, че ако отидем и започнем да говорим на български в сладкарницата на негов приятел, ще му навлечем главоболия с албанците. „Нас, гораните, ни е страх да се разходим дори и по главната улица на Прищина, не знаем албан- ски. Прищина е един изцяло албански град.“ На другото лято през 2004 г. отново имах пътуване до Прищи- на и едва изчаках да свърши конференцията, на която валяха оплаква- ния за нарушени човешки права и от сърбите, и от ромите, и от тур- ците, и хванах автобус за Призрен. Кирил Желязков, полицай към ми- сията на ООН в Косово, ми помогна да обиколя няколко села в сърцето на Шар планина в Гора. Първото от тях беше Брод. Веднага го открих и седнахме на раздумка. Тогава за първи п

ът пих и горанска боза, която има различен вкус от българската, за- щото се вари от брашно и захар. В селото ми се зарадваха много, пус- наха на диск автентични горански песни. В тях се пее на български диалект за любов, за севда – „Мерак ти имам“, „Тия лични очи“, „Алтъ- но“; за хубостта на Шар планина – „Горо, бре майко“, „Шар планино, висока планино“, „Ей, бре Горо, мила сестро“; за носталгията на гур- бетчиите – „Ей, Горо, празни села“, „Туджина йе много тешка“. В една от песните „Зайди, зайди“ познах песента „Dreams“ на Горан Брего- вич във филма „Аризонска мечта“, която вървеше и в рекламния клип на минерална вода по една от френските телевизии. Д. ми каза, че старите брояни (жители на Брод, които в другите горански села са наричани броджани – бел. авт.) помнят време- ната преди Втората световна война, когато техни роднини са били на гурбет в много български градове. Оцеляването през размирните военни години никак не е било лесно: „Когато е било немско, гораните сложили ядене за немците, после сложили ядене за партизаните. Ние сме прекалено малки, ние не воюваме“. Беше икиндия, по улиците вървяха жени с пъстри шамии и шалва- ри. Досущ като помакините, все едно бях в някое планинско село из бъл- гарските Родопи. По едно време не се стърпях и тръгнах по петите на снажна нашенка със синьо пардесю, забулена с красива бяла шамия, с ка- па с няколко реда златни дукати. Тогава разбрах, че омъжените горан- ки трябва да искат разрешението на мъжете си, за да бъдат снимани. Стана една от най-хубавите ми снимки, защото жената веднага вдиг- на още по-нагоре шамията си, за да скрие лицето си, и на снимката из- лязоха големи искрящи очи, а над тях – старовремски златни дукати. Слушах бавните носталгични ритми и по едно време ми хрум- на, че в София такъв тип бюрекчийница ще бъде много посещавана. Народно заведение за бюреци и боза, някъде на кьоше, в което да има снимки от горанските села – едновремешни и сегашни, в които да зву- чат бавните носталгични песни. Щом преди 70–80 години в София и други български градове е имало горански бюрекчийници, за които по- старите българи още си спомнят, значи и сега може да се намери мег- дан. Даже измислих и името на такава бюрекчийница „Нашенци“. Тогава Д. сякаш не обърна голямо внимание на идеята ми. Имаше си други планове. Беше подал документи за българско граж- данство и през декември, преди Коледа, получи български паспорт. Бе- ше много щастлив, когато се видяхме в София да полеем повода във виенската сладкарница до катедралата „Св. Александър Невски“. Д. е завършил право и след изтичане на временния му договор с ОССЕ беше на кръстопът. Трудно беше да си намери добре платена работа в Косово. Безработицата сред гораните е смазваща – над 90%, и затова той си беше наумил да си търси късмета в Западна Европа. „На твое място щях да дойда в София и да направя горанска бюрекчийница, вместо да се скитам из Европа“, започнах да го кандърдисвам за моята идея за сладкарница „Нашенци“. Навън снежинките премрежваха пог- леда, по всичко изглеждаше, че ще вали цяла нощ и на сутринта ще натрупа дебел сняг. „Сега в Гора има няколко метра сняг, който ще се разтопи чак напролет, преди Джурджевден“, отбеляза Д. На сбо- гуване ме покани на най-големия горански празник Джурджевден, как- то гораните наричат Гергьовден. На другата година не успях да отида в село Брод. Д. ве- че се скиташе из градовете на Германия. Един ден ми позвъни от ня- какъв немски град, за да ме пита дали мога да му помогна чрез мои познати да си намери работа в Италия. Трябваше да минат още ня- колко месеца, за да разбере, че българският паспорт по онова време му даваше право да пътува без виза, но не и да си намери сносна работа. Беше пообиколил гораните гурбетчии и видял, че повечето работят или по ресторанти и кафенета, или като хамали. Д. се върна в Брод и почнахме да си пишем по-редовно мейли. В края на август ми се обади да се видим. Беше дошъл в София със зет си Билгаип, когото всички наричаха Биго. „Ти се оказа права. Решихме да дойдем в България и да отворим слад- карницата, за която ми говориш от толкова време.“ Двамата започнаха да търсят подходящо място за дюкян. "БОЕМ" Изтърколи се есента и Д. и Биго решиха да се преселят в Петрич, защото София им се стори твърде голям и анонимен град, в който те се чувстваха изгубени. Къде другаде, ако не в Петрич, Пи- ринска Македония, беше точното място за тях. Петрич е близо до Македония, жителите му имат добър стандарт, понеже умеят да се възползват от предимствата на изгодното положение да са на път, по който текат стоки от и за близката Гърция. Топлият климат на този южен град много допадна на моите приятели. Обадиха ми се след Нова година, че са отворили сладкарница „Боем“ и им е потръгнало. „Идвай ни на гости да опиташ бюреците. Ние сме на центъра, когото и да питаш за нас, ще те упъти. Ще бъдеш наш гост“, каза ми Д. От сладкарница „Боем“ ми се обаждаха всяка седмица: „И да не си помис- лиш, че сме те забравили“. Междувременно вече мислех да пътувам до Гора в Косово и Се- верна Албания. Исках да отида на горанска сватба, защото знаех, че трае поне 3 дни и 3 нощи и се празнува по старите традиции. Като чу, че планирам да ходя в Косово и Албания, Джунайдер каза да не бера гайле за подслон и че мога да отседна в къщата му, колкото искам. Сватби в Гора имало всеки ден през юли и август. През лятната ва- канция семейството му е в Петрич, така че цялата къща е на мое разположение. Не можех да тръгна към Косово и Албания, без да видя с очите си как живеят моите приятели в Петрич. Още по телефона Д. ме предупреди, че не е сложил снимки от селото, но пък имало други изненади. „Боем“ е на пъпа на Петрич, само за няколко месеца беше стана- ла най-модната сладкарница на градчето. Биго и Д. бяха я ук- расили с два чадъра като от приказките – светлосин и бял, обсипани с пайети, сребристи бродерии и дантели. „Чадърите са от нашите сват- би, донесохме ги от село Брод. Ще видиш, че на нашите сватби булката трябва да е с чадър“. Д. и Биго се представяха като македонци. Косово е да- лече от Петрич, да не говорим за Гора, и хората свързваха провинци- ята с албанците. Докато Струмица е само на няколко километра и петричани са свикнали да контактуват с тамошните хора. В „Боем“ имаше домашна атмосфера. Клиентите се чувстваха като на гости при комшии. Моите приятели познаваха хората по име, поздравяваха ги, интересуваха се как са. Всеки, който прекрачеше прага на „Боем“, се чувстваше като у дома си. Горанското гостоприемство личеше и в дюкяните им, където и да се намират.

НАШЕНЦИ В КОСОВО И АЛБАНИЯ

ЩЕ ЗАПОЧНА ДА КАЧВАМ ТЕКСТ. ОТПРЕДИ 2008-2010 ЗА ГОРАНИТЕ. ЕТО ВИ И КОРИЦАТА - ОТ АЛБАНИЯ.

МОЙ ФИЛМ БЕ ПОКАЗАН ПО ТЕЛЕВИЗИЯТА

ЛИНК http://www.bitelevision.com/nashentsi-v-kosovo-i-albaniya-kak-zhiveyat-goranite-i-kade-sa-korenite-im/

АЗ СЕ ВЪРНАХ

От 7 септември 2016 се завърнах и може да следите моите фейсбука и блога. Таня Мангалакова