ЗЛИ ПОТОК: НИШАНЪТ, ОТНЕСЕН ОТ РЕКАТА

Статията в сп. “Алем” ме заинтригува и реших да проверя на място в селата Зли Поток и Млике историите с нишаните. Мит или истина е, че тези надписи датират отпреди идването на турците в Гора? До Зли Поток няма асфалтов път. Селото е кацнало на баира и е с малки и стари къщи. Тук няма много гурбетчии и затова къщите са по-скромни. В кафенето питам двама мъже за каменната плоча. “Водата я отнесе. Цялото село я видя и дълго време стоя тук при нас. Беше в потока. През 1999 г. имаше хора от Сърбия, които я търсиха, но водата я отнесе надолу. Загуби се”, махат те с ръка. Джамията е нова, построена е през 1990 година. Има и стара джамия, която е рухнала. Има стари гробища на пет места, казват мъжете. Те твърдят, че е имало православно гробище в местността “Сборище”. Не са чували нищо за богомилите. В ранния следобед лятното слънце безжалостно напича, из селото не се вижда жива душа. Джамията е заключена. Докато се чудя какво да правя, чувам протяжна горанска песен иззад високия зид и дървени порти на къщата до джамията. Чукам, викам и накрая излиза млада жена, а после – по-стара и един младеж. От тях научавам, че край селото са намерили камъни от 11 век, на старото гробище. Някои от тях били изпочупени и затова те донесли два нишана и ги скрили в джамията. Отключват джамията и в едно малко килерче ми показват два нишана с надпис с арабски букви. Междувременно, като разбра, че в джамията ще влезе и моят придружител Кирил, младата 22-годишна Ясмина изпадна в паника и сякаш “се изпари” от джамията. Нищо не може да я убеди да остане при мен в джамията. Не е прието горанска жена да е в компанията на чужд мъж. Моето присъствие не смекчава строгата традиция. “Ако разбере мъжът ми....” “Същият народ сме, славяни сме, всички говорим македонски, и български разбираме”, обяснява младежът Алия. Той е чувал, че на километър и половина край Зли Поток имало стар манастир, където бил намерен християнски гроб. На връщане по пътя отляво се виждат стари турски гробища. По данни на полицай от ЮНМИК всички гробища в района са снимани през 2003, за да се види дали не е имало погром. Чрез пресцентъра на ЮНМИК поисках да ми дадат снимките и информация за разрушени нишани, но ми отговориха, че нямат такива данни. Изследователи са описали подобни случаи с българите мюсюлмани от Родопите, помаците, които също разказват истории за нишани отпреди идването на турците. Но когато учените поискали да ги видят и заснемат, изведнъж се оказало, че реката ги отнесла. Това е едно от проявленията на кризата на идентичността на гораните, които подобно на помаците, са ислямизирани славяни и се питат какви са. Сещам се за наблюденията, които ми описа антропологът проф. Асен Баликси, който малко преди да се пенсионира като преподавател в университета в Монреал, идва в България и започва да проучва помаците в Родопите. Когато отишъл за първи път в родопското село Брезница местните помаци му казали, че са чисти турци от турска вяра от Коня, Анадола, а турският им е майчин език. Оказва се обаче, че те не знаят една дума на турски. Следващата теория за произхода била, че са потомци на араби, които дошли от Мека и Медина като търговци още през 9 век. Има и теории, че са татари, че дошли от Судан, също и иранска теория. Александър Велики, отивайки в Иран, взел военнопленници, с които негов генерал се върнал в Брезница. “Богатото въображение на помаците означава силно желание да се открият колкото се може по-стари исторически корени. Коренът е значим, само ако е стар, да е отпреди преди хиляди години”. Обяснението за причудливите народните легенди за древен произход на помаците на проф. Баликси сродява планинците в Родопите и в Шар планина. ДЖАМИЯТА В МЛИКЕ Много горани вярват в легендата, че на джамията в Млике има надпис на турски език с арабски букви от 1238 година, което според тях доказва, че предците им са приели исляма преди идването на турците в Косово. В стихосбирката си “Лоши ишарети” (“Лоши знаци”) Садик Идризи-Алябак публикува стихотворението “Божие писание” (Sajbijina Jazija), в което за надслов е избран текстът на нишана от джамията в Млике: “Достроих тази хубава джамия на Ахмет ага през 1238 година, която е била построена през 688 по хиджра (мюсюлмански календар, започващ в лунната година на преселването на пророка Мохамед от Мека през 622 – бел. авт.)” (“Loše Išareti”, Goragraf. Dragash, 2002). Когато попитах Садик Идризи дали този надпис е автентичен или художествена измислица, той каза: “Надписът на джамията в Млике е превод от старотурски и означава точно това. Друг е въпросът дали годината на плочата е оригинална. Не мога да го потвърдя”. Надписът в Млике се оказа мистификация. Текстът е преведен от турски на сърбо-хърватски език от Шериф Тюфекчи на 18 август 1997 и гласи следното: “1.Yaşanmiştr Zela Eca – живяха Жела и Еца, 2. Şerif Ahmet Aćaile beraber – Заедно с Шериф Ахмет ага, 3. Kusuru Afetsin – Да се опростят греховете (кусурите), 4. Oikisini Alive Kadirolan Yűce – И двамата молят Аллах да им прости 1238 по хиджра – по новому 1860 раждане, 1288 година – по новому 1910.” (текстът е написан на ръка и е нотариално заверен на 25 август 1997 г.- бел. авт.) Когато отидох в село Млике, първо, се насочих към джамията, където течеше ремонт. Местните хора събрали пари за ремонта, направили минаре. Млике има 1300 жители, а през зимата – само 60. Повечето мъже работят в чужбина на черно. Имат сръбски паспорти. Питам мъжете край джамията на какъв език говорят. “Ние сме горанци, тук бошняци няма”. Според магазинера на селото тук се говори на сръбски, македонски, на езика като във Враня, старосръбски. “Официален е сръбският език”, троснато се намесва младият магазинер, който ме гледа с подозрение. “Официално е горански,” карат му се старците. Започва спор. “Няма горански език, официалният език е сръбския”, държи на своето магазинерът. “А какво е пенджер тогава?”, гълчат го старците. “Ще говорим на сръбски, като ходим в Сърбия, официалният език тук е горански.” Питам ги откога датира джамията. Мъжете са единодушни, че тя е построена преди битката на Косово поле, преди идването на османлиите. В Млике е най-старата джамия на Балканите, която датира от 673 по хиджра. В селото дошъл Али бег от град Халеп, Сирия. Един от старците край джамията се представи като потомък на племето Алябак с името Обду Селям Османи. В селото дошли двадесет арапи от Алеп, направили си махала и се заселили тук. Старците се оплакаха, че другите села са им откраднали старите мезари край джамията. Дошли от село Брод и копирали надписа, а после го сложили на старата джамия в Брод, “за да се изкарат и те стари”. В Брод са приели исляма най-късно, а Млике е участвало в ислямизацията на другите села, обясняват старците. Докато говорим за джамията, магазинерът се възмущава: “Тези искат да вземат пари отвсякъде – получават пенсии от Сърбия, казват, че са сърби, като дойдат сърбите. После – казват друго на албанците, като дойдат. Няма вода, а те поправят джамията!” Междувременно идва имамът Елдин Мурати – младо момче, което няма ни една черта на черен арапин. Елдин има големи небесно сини очи и руса коса, направо е изписан. Според него джамията на Млике е построена през 773 по хиджра, 1283 по грегорианския календар. Имало и мезар (мюсюлманси гроб – бел. авт.) от 1212 година. Неговата версия на легендата за алеповци е, че в Млике дошли сирийци от Алеп, заселил се и емир, оженил се за местна жена и станал пастир. Като починал, го положили в тюрбе. Имамът на Млике смята, че хората от селото не са бошняци. “Тук са горанци, нашенци, говорят старославянски език, пишат на кирилица. Различни сме от албанците и бошняците в Косово. Бошняци не е същото като горанци.” Имамът е будно момче, което се вълнува от проблемите на местните хора. “Албанците ни изхвърлиха от работните места. Хората в общината получават заплата от косовските институции, а безработните получат социална помощ от Сърбия. В село Млике има 3-4 деца, учат на сръбски език. Нямаме лекар и при нужда ходим в Драгаш. В независимо Косово искаме своя власт на наш език. При нас има лоша инфраструктура, няма инвестиции, трябва да има условия за децентрализация.” >

ХАЛЕПОВЦИ И НИШАНИ НА 9 ВЕКА

В много села в Гора чух легендата, че нашенци приели исляма преди идването на турците. Край джамията в с. Рестелица, построена преди 450 години, е пълно с млади и стари мъже. Петък е и преди малко е свършил “джума намаз” (голямата петъчна обедна молитва при мюсюлманите – бел. авт.). Мъжете около храма твърдят, че ислямът в селото е приет преди идването на турците. От град Халеп (Алепо или Халепо е град в Сирия – бел. авт.) дошли халеповци, които донесли исляма. В Крушево имало хора, които носят фамилията Халеп, чиито деди ходили там на гурбет. Сабидин Кюфта, зам.-председател на общината в Драгаш, ме посъветва да отида в село Млике, където джамията е отпреди идването на турците на Балканите. В това село имало потомци на алеповци, сирийски пророци. Той ме насочи към публикация в издаваното в Призрен на босански сп. “Алем” за стар нишан (знак, надпис в надгробен паметник – бел. авт.) в село Зли Поток (“Нишан на 819 години”, сп. “Алем” (12 юни 2004 г., брой 129).Статията разказва за изследване на Сръбската академия на науките и изкуствата “Шарпланинска жупа, Гора, Ополйе и Средска” от 1995 г., в което е описано старото мюсюлманско гробище: “По пътя за Зли поток на кръстопътя отдясно се намира старо мюсюлманско гробище, което се нарича “голямо гробище”, а отляво е пътят за Страторий. В старото гробище има 30 мраморни надгробни камъни с надпис на арабски, покрити с мъх. Селяните твърдят, че има гробове на 400 години.” Журналистът от “Алем” посещава стария “мезар” (мюсюлманско гробище – бел. авт.) край село Зли Поток, което тъне в разруха. Там среща старец, който го насочва към нишан с надпис на арабски за годината на смъртта на някакъв “мерхум” (покойник – бел. авт.) – 1226 година. Нишанът е отпреди 9 века. Имало около 200 такива нишана, но след идването на сръбската армия през 1912 били използвани за мишени, а през комунизма повечето от тях изчезнали. След идването на НАТО в Косово старото гробище отново било оплячкосано. През 2001 г. е обругано, на пътя за село Глобочица са намерени четири нишана, приготвени вероятно за продажба, на гробището са намерени изпочупени нишани. Мястото е посещавано от турския КейФОР и KPS (мултиетническата Косовска полицейска служба – бел. авт). Полицията в Драгаш направила опис на останалите около 33 нишана. Старецът показва нишан, на който пише “Ел мерхуметун ел Магфиретун еюб бин Адем “, а годината е 1185 с буквата “С”, която означава годината и “М” – хиляди, по християнския календар. Статията в “Алем” завършва с въпроса дали това означава, че ислямът е дошъл на тези територии много преди идването на турците.

Бошняшко кафене

СКАНДАЛ В “БОШНЯШКОТО КАФЕНЕ” “И я улаф сум, во туджо оглйедало сакам да се глйедам. Имайечи свуйе во туджо се глйедам, тудже крадем. Занайет йе занайет. По убаво я да га викнем, па кой ке чуйе ке чуйе.” (Хамид Ислями, “Юсуф и Джемила”) Кафенетата в Брод са социално средище, горанската агора. В тях често ставах свидетел на спорове за идентичността на нашенци. Кръстих едно от заведенията “бошняшко кафене”, защото там често попадах на привърженици на тезата, че гораните са бошняци. Една вечер разказвах на Исмаил Бойда и Аце къде съм обикаляла през деня, когато спря токът. Режим на тока има в цяло Косово, откакто след бомбардировките на НАТО от 1999 провинцията стана протекторат на ООН. И когато Косово стана държава, пак няма ток редовно. На светлината на свещите неусетно дружеските шеги се изродиха в скандал. Аце май си беше пийнал доста бира и по едно време се обърна към бай Исмаил Бойда: “Македонски, сръбски, косовски ЮНМИК паспорти – нищо не струват (в Косово след 1999 албанците получиха от ООН лични карти, които не се признаваха от доста държави и те не можеха да пътуват с тях извън провинцията – бел. авт.)! Да им драснеш една клечка кибрит.” Бай Исмаил взе да нервничи, но Аце продължи в същия дух и заяви, че срещу 100 евро сам ще си подпали македонския паспорт. Стана голяма кавга, бай Исмаил се разяри и заплаши Аце, че ще се погрижи да го спрат на границата и ще има проблеми в Македония. Той гръмко взе да обяснява, че местните хора подават документи за българско гражданство, само за да получат паспорт, с който свободно да пътуват и работят в Западна Европа. Започна да им чете конско евангелие и да им обяснява, че исторически до 1924 хората тук са били турци. Имало турско училище в Брод. След това се налага сръбско влияние, както и сръбско образование, броят на турците намалява, те стават македонци, сърби и албанци. Гораните не са отделна категория, това е географски термин... Започна словесен търкал. Бошняците дойдоха на масата и искаха да говорят с мен и само с мен, за да ми обяснят, че нашенци са бошняци. В кафенето помежду си се караха нашенци-бошняци срещу нашенци-македонци, нашенци-македонци срещу нашенци-българи! И като капак, бай Исмаил се обръща към мен: “Вие, българите, сте македонци”. В този момент един от присъстващите отряза Исмаил, като му каза, че е “златен папагал”. ”Благодарение на бошняците аз съм легитимен, аз не съм диаспора, а ти, Исмаил Бойда, си диаспора”, каза мъж, членуващ в бошняшката партия “Вакат” в Драгаш, директор на правния сектор в общината. “Ако не каже “Селям алейкум”, не може да живее”, контрира го някой. “Тук винаги се е казвало “селям” (поздрав при мюсюлманите, който означава мир – бел. ред.), настояват по-възрастните. Впрочем нашенци из Косово се поздравяват със “селям”, включително и по електронната поща. По едно време мъжете в кафенето се сетиха за мен: “Ние тук всички сме роднини, исти сме. Така можем да ти говорим, че нищо да не разбереш”. Съдейки по доволното ми изражение, бай Исмаил направи следното заключение: “Ти не й бери гайле, тя ще напише всичко”. Чудя се какво ли би станало, ако тук пийваха и ракийка. “В моя дюкян не искам политика”, сложи край на кавгата газдата.

ТРЯБВА ДА СМЕ БОШНЯЦИ

АЗИЛ Ако идете сви (а виджим сте тръналйе) Кой че зборне йезик наш Дукат изтенчен От бабовци зачуван Во године млого потешке Ако избегате сви дженазина кои че испрати ду гробища паросане Кой че дава име цвечинам Во ливаде покрай реке Сви ако идете (Као що сте тръналйе) сокаци че се загайлюйет Песне кой че им пуйе (Садик Идризи Алябак, “Loše išareti (Nepogodni išareti)”, Dragaš, 2002, Goragraf) Горолийе Нищо от мемлечет немаме А време оди Само по некой лаф длъбоко скриен За старос ка алтан чуваме Горолийе донесене от Гора Не можеа да растет под туджо небо И само за йена година боя им беше Ка лице старечко побарено А сънце Сайбийино йеглен ге напрай За ни ово вамо беше догорен жар А тамо во башче наше Останале ябуке неоране Само йош йенош да виджим Сънце над Ясика ка заоджа (Садик Идризи Алябак, “Маджир”, представено от Александър Миланов, “Българите в Албания и Косово”, алманах “Огнище”) Със Садик Идризи – Алябак се запознах през лятото на 2004 година на конференция на офиса на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа в Прищина, където изнесе доклад за бошняците в Косово. След официалната част го попитах каква е разликата между горани и бошняци. “Същите хора са. Едни викат, че са бошняци, други, че са горани. В Жупа всички са бошняци. Има такива, които казват, че са албанци, макар че не знаят албански. Правилно е да се казва горани, а не горанци. Горанци е сръбска дума”, обясни ми той. Когато посетих Садик в родната му къща в Крушево след две години, той вече беше министър на здравеопазването в правителството в Прищина, участваше в преговорния тим на делегацията на Прищина за статута на Косово. Всъщност на преговорите във Виена се преговаряше само за сръбската общност. За другите общности се разговаряше в рамките на Консултативния съвет за малцинствата, оглавяван от тогавашния лидер на “ОРА” и опозиционен депутат Ветон Сурой. Мнозина горани напомняха, че до 1999 Садик се е смятал за горанин, но след това е станал по-голям бошняк от бошняците. Садик е роден през 1954 г. в село Крушево, завършва Филологически факултет в Скопие, преподава в Педагогическия факултет в Призрен. Превежда от албански, македонски и английски език. Той е талантлив поет и писател, издал е книгите: “Мухаджирлък”, “Лоше ишарети”, “Гора – далека и сама”. Някои от стихосбирките му са двуезични – на нашенски и на босански език. За албанците в Косово босанският не е проблематичен за разлика от езика на врага – сръбския. Босански език бе създаден след създаването на държавата Босна и Херцеговина. В издаваното на босански сп. “Алем” Садик описва какви са ползите нашенци да се определят като бошняци: “Не можем да бъдем горани или торбеши. Това не може да бъде наша перспектива. Можем да имаме факултети, министри, всичко, което се пада на един народ, единствено като бошняци. На новото преброяване трябва да бъдем единни. Като мюсюлмани трябва да бъдем бошняци, понеже, повярвайте ми, ние сме оцелели и в Жупа, и в Гора благодарение на исляма. Това е подкрепа, която ни е запазила. Ако го нямаше ислямът, нямаше да ни има и нас” (сп. “Алем”, 26 ноември 2005, брой 156, статията “На бъдещото преброяване на домакинствата – единни”). В родното село на Садик срещнах мъж и жена от село Лещане, чиято кола беше с регистрация от Босна и Херцеговина. Работили в Тузла, Босна, но през войната изгорили дюкяна им, прогонили ги и сега живеят в Белград. “Тук няма бошняци, какви бошняци?”, учудиха се те. “Ние сме горанци, мюсюлмани, езикът ни не е босански, а нашенски, горански”. ИСТОРИЯТА СПОРЕД САДИК Садик е автор на много публикации по въпроси, на които бях дошла да търся отговор в Гора и Жупа. Според него прогонените богомили се заселват в Гора. Християнството все още не е имало твърда основа по тези места, когато се появява богомилството. Православието води голяма борба срещу богомилите. В Призрен в член 85 на Закона на цар Душан се казва, че ще се отнесат още по-строго към бабуни и богомили. Ислямът в Гора се появява през 15 век. През 16 век, според преброяването от 1572, има 400 ислямизирани фамилии. Ислямът се приема доброволно. Богомилите много по-лесно приемат исляма, защото те са под натиск, православието ги преследва. Има сходни елементи между исляма и богомилството – няма посредник между човека и Бога, молитвите са пет пъти дневно. В албанската част на Гора е намерен ключът на Соломон, който е богомилски знак. Християнството по тези места е било 2-3 века, това е ранно християнство, то не е силно в тези езически среди, после идва богомилството, което трае до 15 век. Ислямът идва и трае вече пет века. Садик Идризи обяснява различните слоеве в Гора и християнските празници, които са останали в традициите до ден днешен. “В Гора има няколко слоя – власи, малък слой юруци, славяни, македонски и албански слой. Хората тук са мешани, това са чобани, които ходят от една планина на друга. Езикът е славянски, някакъв стар – български, македонски, сръбски. В Гора е имало много силно влашко население. Намерих преброяване на моето село Крушево от 1571 г., в което 7 семейства са мюсюлмански, другите са “зимии”, немюсюлмани. По имената се вижда, че 90 % са влашки. Пиро, Нико Лале, Богдан, Ларан, Ларас, Додо, Жаголе. През 10 – 12 век Гора е била част от българското царство. Тогава е изчезнал и романският език... Никой не казва, че преди исляма тук не е имало християнство и богомилство. Празниците Гергьовден, Божич не означават, че хората тук са християни, защото не ходят в църкви, това не е практикуване на християнството. Нашите хора, ако дойде албанец, му казват, колко е добре с албанците. С вас говорят друго. Ако сме заедно, съвсем други работи говорят. За мен проблемът е, че исторически не сме имали наши институции. До 1912 година Гора беше свързана с Турция и ние бяхме големи юнаци и се бихме за турската държава.” Садик смята, че помаците са отделна народност. “Историята не се връща назад, не можете да задържате помаците с вериги. Помаците ще бъдат народ.” На няколко пъти по време на разговора ни Садик много се налюти. Най-вече, когато го попитах защо нашенци бягат от Косово и се страхуват да пътуват из албанските части. Това било банално от времето след войната от 1999, но днес положението било различно. Но така казаха всички хора в Гора, с които разговарях, настоявах си аз на моето. Тези хора се опитвали да изкярат от мен да им помогна да получат български паспорт, смята Садик. Ето например през юли и август в Косово се движели стотици автомобили на нашенци с белградска регистрация, които идват да прекарат отпуската си по родните места. Значи нямало проблем със сигурността, упорстваше той. Този ден в Крушево имаше сватба и тръгнахме към центъра заедно със сестрата на Садик, която беше облякла празничната си “ношна” (носия), и още една жена. Садик тръгна по друг път, за да не върви с нас. Малко преди главната улица жените спряха и ми обясниха, че трябва да изчакаме да минат мъжете. Традицията повелява жените да не вървят заедно с мъжете, нито да пресичат пътя им. За да не се смесват с тях, трябва да изчакат в страничните улици. Жените, които се бяха събрали край джамията, бяха като от приказките – с красиви носии, а златните дукати по капите можеха да те заслепят. На връщане от Крушево в Драгаш попаднах на Аце, шофьор на такси от Брод, който изпращаше сестра си на автобуса за Белград. Според него автобусната линия Драгаш – Белград се държи от албанци и се движи с полицейски конвой из Косово. Аце също като останалите нашенци се оказа “банален” в мнението си за сигурността в Косово. “За гораните не е безопасно да пътуват из Косово и доказателството е, че преди 2 – 3 месеца (през пролетта на 2006 – бел. авт.) са хвърлили минохвъргачки срещу автобус с горани от Белград. Това са албанци от У Че Ка (съкращение на албански език на Армията за освобождение на Косово – паравоенни части, воювали срещу сърбите през 1997 – 1999)”.

СИНАН ПАША ОТ БОРЙЕ

Исмаил Бойда ми разказа мит, според който Синан паша е от село Борйе, Албания. Историята е описана в книгата “Деленици” на Васко Поповски (“Деленици” се казва и печатното издание на Съюза на македонците с ислямска религия). Тази история е само една от легендите за Синан паша. “Силян от село Борйе имал двама сина и една дъщеря. Решил да задоми по-големия си син, но дъщеря му се поминала от туберкулоза. По онова време траурът траел 3 години и отложили сватбата. Минало време и започнали да се готвят за сватбата. Тогава сватбите били по 7 дни. В деня, в който бръснели младоженеца насред село и думкали тупани и играели тежкото хоро, дошъл един овчар и казал на Силян, че люманите (разбойници от района Люма в Северна Албания – бел. ред.) утепали по-малкия му син. Силян го предупредил никому да не издава, за да легне младоженецът с невястата, иначе трябвало да минат още 3 години в траур. Сложили мъртвеца под стълбите и никому не казали. На сутринта невестата станала, тупаните тупали, гостите сватбари таман закусвали и Силян се качил на верандата да им каже да сложат един котел да изкъпят сина му, утепан от люманите, да свършат и другата работа – погребението. Снахата забременяла, родила син, но след 5 години мъжът й починал. Загубил и втория си син, Силян останал с внучето си, кръстено на него. Ходел с внучето в Призрен да продават боровина. Тъжен от загубата на децата си, Силян не можел повече да продава боровина и помолил ханджията да вземе внучето да припечелва. Но горанското дете е немирно, хванали го, че краде грозде. Турците го оставили за отглеждане в дом за сираци, където то се изучило, завършило военна академия. Нарекли го Синан паша. Станал валия на Призрен. Издигнал джамия на Синанпашови дворови (голямата джамия в Призрен). Повикал от Борйе поданиците, които били най-непокорни и не си плащали данъците, защото нямали пари. Синан паша искал да се запознае с тях, да им каже кой е. Първо ги нагостил. Негов връстник, около 60-годишен мъж, му казал, че му прилича на едно дете от детството. Синан паша го попитал кой е жив от семейството на това дете. Старият човек му казал, че майката се омъжила повторно за селския абаджия и умряла преди 5 – 6 години. В книгата едно дете пита баба Зуйка защо от Долната махала й казват баба Зуйка, а на други – Реджо и Неджо. “Ние, синко, сме деленици. И тия някога са били в нашата фамилия, но сега са в друга религия.” “ТРЯБВА ДА СМЕ БОШНЯЦИ” АЗИЛ Ако идете сви (а виджим сте тръналйе) Кой че зборне йезик наш Дукат изтенчен От бабовци зачуван Во године млого потешке Ако избегате сви дженазина кои че испрати ду гробища паросане Кой че дава име цвечинам Во ливаде покрай реке Сви ако идете (Као що сте тръналйе) сокаци че се загайлюйет Песне кой че им пуйе (Садик Идризи Алябак, “Loše išareti (Nepogodni išareti)”, Dragaš, 2002, Goragraf) Горолийе Нищо от мемлечет немаме А време оди Само по некой лаф длъбоко скриен За старос ка алтан чуваме Горолийе донесене от Гора Не можеа да растет под туджо небо И само за йена година боя им беше Ка лице старечко побарено А сънце Сайбийино йеглен ге напрай За ни ово вамо беше догорен жар А тамо во башче наше Останале ябуке неоране Само йош йенош да виджим Сънце над Ясика ка заоджа (Садик Идризи Алябак, “Маджир”, представено от Александър Миланов, “Българите в Албания и Косово”, алманах “Огнище”) Със Садик Идризи – Алябак се запознах през лятото на 2004 година на конференция на офиса на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа в Прищина, където изнесе доклад за бошняците в Косово. След официалната част го попитах каква е разликата между горани и бошняци. “Същите хора са. Едни викат, че са бошняци, други, че са горани. В Жупа всички са бошняци. Има такива, които казват, че са албанци, макар че не знаят албански. Правилно е да се казва горани, а не горанци. Горанци е сръбска дума”, обясни ми той. Когато посетих Садик в родната му къща в Крушево след две години, той вече беше министър на здравеопазването в правителството в Прищина, участваше в преговорния тим на делегацията на Прищина за статута на Косово. Всъщност на преговорите във Виена се преговаряше само за сръбската общност. За другите общности се разговаряше в рамките на Консултативния съвет за малцинствата, оглавяван от тогавашния лидер на “ОРА” и опозиционен депутат Ветон Сурой. Мнозина горани напомняха, че до 1999 Садик се е смятал за горанин, но след това е станал по-голям бошняк от бошняците. Садик е роден през 1954 г. в село Крушево, завършва Филологически факултет в Скопие, преподава в Педагогическия факултет в Призрен. Превежда от албански, македонски и английски език. Той е талантлив поет и писател, издал е книгите: “Мухаджирлък”, “Лоше ишарети”, “Гора – далека и сама”. Някои от стихосбирките му са двуезични – на нашенски и на босански език. За албанците в Косово босанският не е проблематичен за разлика от езика на врага – сръбския. Босански език бе създаден след създаването на държавата Босна и Херцеговина. В издаваното на босански сп. “Алем” Садик описва какви са ползите нашенци да се определят като бошняци: “Не можем да бъдем горани или торбеши. Това не може да бъде наша перспектива. Можем да имаме факултети, министри, всичко, което се пада на един народ, единствено като бошняци. На новото преброяване трябва да бъдем единни. Като мюсюлмани трябва да бъдем бошняци, понеже, повярвайте ми, ние сме оцелели и в Жупа, и в Гора благодарение на исляма. Това е подкрепа, която ни е запазила. Ако го нямаше ислямът, нямаше да ни има и нас” (сп. “Алем”, 26 ноември 2005, брой 156, статията “На бъдещото преброяване на домакинствата – единни”). В родното село на Садик срещнах мъж и жена от село Лещане, чиято кола беше с регистрация от Босна и Херцеговина. Работили в Тузла, Босна, но през войната изгорили дюкяна им, прогонили ги и сега живеят в Белград. “Тук няма бошняци, какви бошняци?”, учудиха се те. “Ние сме горанци, мюсюлмани, езикът ни не е босански, а нашенски, горански”.

СПОРЪТ

СПОРЪТ В КАФЕНЕ “ШАР” В Брод има осем кафенета и във всичките тях отколе не стъпва женски крак. Те са важно средище на социалния живот и в тях направих много от моите интервюта. Не е прието жените да ходят в кафенето. На моя милост, разбира се, беше простено, след като разбраха, че интересът ми е чисто изследователски и не съм “разтурена”. Кафене “Шар” пази атмосферата на старото време в прихлупена къщичка на два ката. На чаша турско кафе се заговорих с възрастен мъж, бивш учител, който не пожела да си каже името. Доста наивно се е надявал на анонимност в селото, където всички се познават. Още на другата сутрин не само знаех, че се казва Кемал Лика, но дори и че взема 500 евро пенсия от Сърбия. “Той е сърбоман”, с три думи го характеризира местен мъж. Кемал Лика е подготвил книга за Гора и негов рецензент е професорът с черногорско потекло Славенко Терзич – стар мой познайник от Белград, славянофил от Сръбската академия на науките и изкуствата. Според Кемал Лика в Гора се заселват стари славянски племена, сръбски, в края на 6 и началото на 7 век. Корените на българите и сърбите са славянски. Но сега има бягане от славянското ни потекло. Брод е най-старото село в бивша Югославия, по-старо от Призрен. В миналото е било спирка на керваните, пътували от Дубровник за Тирана през Тетово и Битоля. За първи път се споменава през 1348 г. в “хрисовула” (дарителска грамота – бел. авт.) на сръбския цар Стефан Душан, дарил на манастира “Св. Архангел” в Призрен седем горански села. Когато турците превземат Призрен през 1455, в Брод има 50 християнски къщи. Гора е ислямизирана от 18 век до средата на 19 век, вероятно е имало и насилие. През 1913 Брод е провъзгласено за варошица. Бил малък град с около 500 къщи, 36 дюкяна, имало е пазарен ден, на който са идвали от Тетово и Кукъс, за да купуват жито, дърва, катран. Търговците от Брод купували стоки от Гърция. “Ние сме различна етническа група със своя територия”, смята Кемал. След 1999 много са мигрирали в Белград, Нови Сад, Скопие. Най-голяма миграция на горанците е след Първата световна война в Истанбул, както и през 50-60-те години. Много горани са работили и в България – в Бургас, Пловдив, Кюстендил, София, Плевен. В рода на Кемал Лика също е имало хора, работили в България. Питам го “Страх ли ви е от албанците?”, на което той веднага отвърна: “Как да не ни е страх!” Бъдещето ни зависи от статута на Косово, ако има независимо Косово....” Последва дълга пауза. Кемал Лика се спира подробно на необходимостта гораните да имат отново своя община Гора, каквато са имали до 1999. “Сега искаме да имаме община Гора, но “те” (албанците – бел. авт.) искат чрез мултиетничност да ни асимилират.” Той разказва, че в Прищина е имало 17 специалисти лекари от Гора, а сега няма нито един. Всички интелектуалци са избягали заради У Че Ка (съкращение на албанската Армия за освобождение на Косово – бел. ред.). Кемал коментира и кампанията за побосанчване на гораните. Според него лидерът на “Вакат” и депутат в парламента в Прищина Садик Идризи трябва да знае, че никой не бяга от добро от Гора. “Свидетели сме на салто мортале на интелигенцията. “Садик пише на босански “ке”, което го няма в нашия език. Ние устояхме на сръбския език, а сега той иска да наложи босански език.” Списание “Алем”, което се издава на босански език, вреди на гораните. Партията “Гражданска инициатива Гора”, която има депутат в Прищина, достойно защитава националните интереси на гораните. Докато разговарям с Кемал, мъжете в кафенето са притихнали и попиват всяка дума. Скоро се намесва един от слушателите, който иска да ми обясни правилната теза. Според него Милошевич е манипулирал Гора. “Ние сме посърбени с училище от 1945. Ние говорим български, а учим сръбски”. В този момент взема думата симпатизант на Партията на демократично действие (със същото име е най-голямата партия на мюсюлманите в Босна и Херцеговина): “Горанец е географски термин, ние сме част от Б и Х, от бошняците (босненски мюсюлмани – бел. авт.)”, казва той. Това прелива чашата и започва кавга. Бошняци в Косово няма, смятат повечето мъже в кафене “Шар”. Нурче, пенсионер, работил 45 години в Кьолн, настоява, че хората тук са горанци. На такива спорове ще съм свидетел всеки ден в Брод. “НИЕ СМЕ МАКЕДОНЦИ С ИСЛЯМСКА РЕЛИГИЯ” ОВЧАР И ХОДЖА Един човек от село Кръстец отишъл в Призрен, но нямало къде да пренощува. Видял, че свети в джамията и попитал ходжата дали може да спи там. Ходжата го попитал откъде е. “От Гора, от Кръстец”. “Мюсюлманин в Кръстец?”, ядосал се ходжата и го набил. Попитал го колко правила има в исляма. “Десет”, казал човекът – бой, “20” – пак бой, “30” – пак бой. Все пак го съжалил и го оставил да пренощува. На сутринта горанецът си отишъл в селото. Жена му и баща му го попитали защо е целия насинен. “Спах при ходжата и той ме претрепа от бой. Пита ме колко правила има в исляма, аз казах – 10”. “А защо не му каза, че са 5”, попитали го двамата. “Е, той на 30 не кандиса, па на 5. Щеше да ме утрепе”, отговорил горанецът. Но същото се върнало и на ходжата, който отишъл в село Кръстец да види как е. Гледа го овчарят и го познал. Взел от стадото едно агне и го попитал: “Ходжа, ти като си толкова учен, кажи коя е майката на това агне?” “Тази”, почнал да показва ходжата. “Не, не е”, рекъл овчарят и го ударил, “онази”, посочил друга овчарят. “Не, не е и онази”, пак бой. “Абе, синко, ти ме утрепа, кажи ми коя му е майката”. “Нека го пуснем, то само ще си каже”, отвърнал овчарят. (Разказано от Исмаил Бойда, село Брод, Косово) В едно от кафенетата се запознах с бай Исмаил Бойда, който ме кани на гости. У тях се запознавам с майка му, жена му, внучетата и двете му снахи. Майка му е приятна възрастна жена, която говори нашенски без сръбски примеси. Спомня си как ходила на гости в Пловдив. Исмаил Бойда е председател на Съюза на македонците с ислямска религия, неправителствена организация със седалище в Скопие, пада се братовчед на Джунайдер, който се смята за етнически българин. Бай Исмаил твърди, че гораните са македонци мюсюлмани. Според него “прави македонци” са и помаците в България. Те са като гораните по език, вяра, носия. Бай Исмаил отраз ме нарече “права македонка”, като подчерта, че “в България българите са малцинство, защото има много турци, роми и над 800 000... македонци”?! Той е пенсионер, работил е като машинен инженер, живее в Скопие от 1964, в Брод си е построил къща в долния край, край футболното игрище. Помага на много хора в селото, като непрекъснато изтъква, че тяхната идентичност е македонска. Семейството му имало дюкян в Скопие. Един ден Исмаил нахокал някакъв циганин: “Айде, бе, циганино, махай се!”. Отговорът го пронизал право в сърцето: “По-добре циганин, отколкото торбеш!” Исмаил казва, че името “торбеш” е нарицателно, така както гяурин за турците. Историята с циганина е преломен момент в живота на Исмаил, той започва да проучва своята националната принадлежност, за да открие истината за идните поколения. Смята се за македонец “не за хатъра на някой, а заради истината”. Преди да си македонец с ислямска религия сред православните македонци е създавало проблеми. На бай Исмаил му е болно, че в учебниците за първо отделение никъде не пише как Имер е откраднал моливчето на Ана. Според него македонските деца с ислямска религия ги няма никъде, още от първи клас са дискриминирани заради мюсюлманските имена и религия. “Едни ни викат торбеши от скопската торбешка група, други - пенеканци, трети – дринковци, четвърти – естовци, пети – помаци, шести – горанци...Ние искаме да обединим всички общности в Косово с еднаква религиозна, езикова и национална принадлежност – македонци-мюсюлмани. Ако вземем за критерий религията, в Македония може да сме трети народ по големина след македонците и албанците.” В Македония живеят около 1000 фамилии от Призренска Гора, в Скопие те са над 500. Работят предимно в частния сектор – главно бюрекчии, сладкари, кафеджии и ресторантьори. До 15 септември 2002 г. Македония им дава без проблем гражданство като на “македонци по потекло”. След това при управлението на Бранко Цървенковски и Владо Бучковски (левицата, Социалдемократически съюз на Македония), това основание е преформулирано като “в интерес на държавата”. Държавната такса в Македония за гражданство е по-скъпа от българската. “Аз съм по-скъп македонец от Киро Глигоров (първия президент на независима Република Македония – бел. авт.)”. Той разказва как през 1992 подал молба за македонско гражданство и платил такса от 50 долара. До декември 1993 Македония дава македонско гражданство на всички, които са в държавата. Съюзът на македонците с ислямска религия се застъпва гораните да получат македонско гражданство на основа на потеклото си. Бай Исмаил смята, че в Косово нашенци трябва да сътрудничат с Прищина, а не с Белград. “Не трябва да отричаме процеса при албанците. Дали това е иредентизъм или национален подем, ние трябва да намерим начин да живеем в Косово и да участваме в косовското правителство, а не да търсим решаването на проблемите си със сръбското правителство. Гораните и сърбите трябва да намерят начин да участват в косовското правителство... Има горански неправителствени организации в Белград, които гледат проблемите на Гора от Белград, а не искат да идват тук. Вземат по някой динар от сръбското правителство и се крият. Казах на гораните, свързани с Белград – на Севдалихи, Ибро, Харун Хасани, да не плачат повече на чужди гробища, да дойдат да плачат на своите си. Харун Хасани казва, че не му е гарантирана сигурността в Гора. Но на кого изобщо е гарантирана безопасността на Балканите? Казах му: “Ако дойдеш в Гора, като председател на община, както беше преди, ще ти направим паметник, ако те утрепят. А в Белград си никой, ще те забравим”. Тук в Косово се създават бошняци от небошняшко население. В Югославия беше създадена мюсюлманска нация и тя е използвана от Ферид Мухич (интелектуалец в Македония, който се самоопределя като бошняк – бел. авт.) и Джезаир Мурати (лидер на Демократическата партия на бошняците в Косово, депутат в Прищина), които твърдят, че всички мюсюлмани в бивша Югославия са бошняци. Ние искаме да разграничим религията и нацията. Не трябва да се измисля нова национална принадлежност бошняк. Ако ще се измисля, по-добре е да са горанци, отколкото бошняци. Нашите хора по българската граница имат и нещо българско, барем в говора, обичая, измешани са.” В началото на 2006 Исмаил Бойда организира международна конференция в Скопие за македонците мюсюлмани. Издигнати са искания за образование на македонски или горански език в Косово, за провъзгласяването на Гора за еврорегион. Според него Гора е била част от НР Македония до 1946, когато сръбският парламент решава да я присъедини към Сърбия заедно с района на манастира “Прохор Пчински”, Буяновац, Прешево и Медведжа. През 1947 има петиция за образование на македонски език в Гора, събрани са 3000 подписа и са внесени в Собранието на Македония. Чак до 1953 в Македония има документи, на които за човек, роден в село Брод, е записано “НР Македония”. Бай Исмаил помага на много хора от родното си село да се устроят в Македония. На 10 май 2008 в къщата си в село Брод той отвори канцелария на македонската горанска общност. Камил Елези, председател на македонската горанска общност, заяви на откриването, че основната цел на общността е защита на македонската етническа, верска, езикова, културна и историческа идентичност. На откриването на офиса в Брод има представители на македонското външно министерство, правителството и президентството. 13 000 горани са получили македонско гражданство през изминалите години, по данни на македонските медии.

НА СВАТБА В "КАНЕ"

НА СВАТБА В СТРАНАТА НА “КАНЕ” “А бре, Севдо, гледанице, jа ти голем мерак имам; а шчо имаш бело лице, бело лице за гледање; а шчо имаш русе косе, русе косе за комари; а шчо имаш алтан чело, алтан чело за дукати. Ђе ти купим алтан капа, Да га носиш – да те гледам: А шчо имаш права става, Права става за терлиџе; А шчо имаш бело грло, Бело грло за ђердани.” (Харун Хасани, Горанске народне песме, 1987) “Нали пътувате за Призрен? Откъде минавате?”, попитах шофьора на автобуса от македонската столица Скопие до Косово. “Все през Албания”, с доволна усмивка отвърна шофьорът албанец. И наистина автобусът пътува само през населени с косовски албанци места в Косово – Феризай, Щиме, Суха река. Неусетно минават 3 часа и вече съм в град Призрен. Оттам се качвам на “комби”, както местните хора наричат маршрутките, и пътувам към Драгаш – главното населено място на Призренска Гора. В разгара на юли по целия път срещаме колони от коли на сватбари, които надуват клаксони. Споделям с моите спътници, че в Косово май само се женят. “Сватби и сюнети – само това правят гораните през лятото”, шегува се шофьорът. Две седмици преди да тръгна към Гора, в една горанска кебапчийница до автогарата в Скопие се натъкнах на младия Бислим, който ме покани на сватбата си на 21 юли в родното му село Брод, Призренска Гора. По всичко личи, че съм в сезона на сватбите. Пътят се вие нагоре към Шар планина, от Призрен се стига до Драгаш за по-малко от час. В Драгаш едва отминах базата на турския военен контингент КейФОР и чух някой да ме вика по име. Мъж на средна възраст се представи като Гафур, а до него беше Нехал. Д. беше пратил роднините си да ме чакат в Драгаш. Такива са законите на горанското гостоприемство. Село Брод е последното в косовска Гора, до границата с Македония, след него свършва асфалтираният път и започват планинските пътечки на Шар планина. През лятото тук живеят над 1000 нашенци, а през зимата – около 600 души. Има около 700-750 къщи. Местните реки са Бучковица и Лйева река. Нашенци, където и да живеят, през лятото идват на почивка в родните села. Много от хората имат македонски паспорти, работят и живеят в Република Македония. В селото се отглеждат около 500-600 овце. Местни специалитети са шарпланинско сирене – прилича на италианското сирене “пармиджано”, без да е толкова сухо, и “урда” – млечен специалитет между извара и кътък. Станах гост на цялото село. Гораните са изключително гостоприемни и при тях гостът се радва на особена почит. Ако пътешественикът замръкне сред нашенци, тези балканджиии с широки сърца веднага го приютяват и му предлагат подслон и храна. Магазинът на Нехал и Гафур е в центъра на Брод и освен че доставя стоки е социален център в селото. Къщата на Д. е на два ката с дърворезби, прекрасна градина, спретната и подредена. Има впечатляващ петметров дувар. Нехал ми довери, че преди зидът бил триметров, като на всички останали, но преди да замине за България, Д. вдигнал още два метра, за да са под закрила жените, които оставя. Тръгвам из селото и на всяка крачка хората ме спират и ме разпитват коя съм и защо съм – нещо, което ще правя всеки ден по много пъти. “А си имаш дру’ство?” – питат ме дали имам компания и се чудят как така сама обикалям планините на Косово. Тук това изглежда странно. Но всички ме убеждават, че в Гора нищо лошо няма да ми се случи. Гораните са кротки люде, самият факт, че тук няма престъпност, убийства и дрога говори само по себе си. По пътя към гробищата срещам рояци деца. Нашенци имат средно по 3 деца и затова Брод кипи от живот. Въздухът упоява със своята чистота, тук никога не е имало тежка индустрия. Каменните зидове на къщите са облепени с “лоина” – изпражнения на крави, които се сушат на слънце. От столетия гораните се отопляват с тези своеобразни брикети през зимата, която тук трае 7 месеца. Същевременно Брод е модерно село. От две седмици тук има и Интернет и “брояните” говорят по скайпа с роднините си, пръснати по близки и далечни градове на света. Катеря се по хълма зад новата джамия и снимам стари нишани, мюсюлмански надгробни камъни. Малко след икиндия е и от хълма виждам селото като на длан, а и мен ме виждат – на отсрещния хълм ми махат няколко жени, които прибират добитъка. На 200 метра от мен в по-ниското овчар пасе стадо, около него подскачат кончета. Идилия! На слизане от хълма ме залая едро куче, пазач на стадо, което местните хора наричат “шарпланинско псе”, а аз прекръстих на шарпланинска каракачанка. Поздравяват ме усмихнати нашенки, които преди това ми махаха от хълма. “А си добро?”, ме питат. През дните, които прекарах сред нашенци в Косово и Албания, това е дежурният въпрос, на който по нашенски се отговаря с “кане”, което означава “да”. Това симпатично “кане” е съкратена форма от “како да не” (как да не). Употребява се в Албания и в Косово и е нещо като емблема на нашенци и на Гора, магическата страна на “кане”. “А” играе роля на въпросителна частица, която се слага винаги в началото на въпроса – “А си раат?”, “А си арно?”, “А имаш деца?”, “А имаш майка?” и т. н. Диалектът на “брояни” е богат, има около 9 дифтонга, които според изследователя от Кукъс Назиф Докле са влияние от арумънския диалект. Докато мъжете употребяват доста думи от сръбския и македонския, жените са пазителки на архаичния диалект. Нашенци са патриархално общество и мъжете изхранват прехраната от векове, ходят на “печалба”, на гурбет предимно в бивша Югославия и езикът им е повлиян от сръбския (без падежите, само като лексика). Жените, които остават да гледат децата и домакинството, пазят нашенския диалект, който е стар български говор. Късно вечерта вечерям в едно от кръчметата на Брод и хортувам с Демир Лика. Той има дюкян в Радовиш, Македония. “Полека-лека бягаме от тук. Бягаме в Скопие, защото културата, езикът и манталитета са подобни”, обяснява Демир. Според него в Брод има фантомни бошняци, а в Рестелица и Крушево – уахабити. “Сви брояни – агелари” е стар лаф за нашенци от Брод. Казвали им “агелари”, защото носели много злато и пари от печалба в Гърция и България. Името на Брод, Гора, означава пристанище и идва от това, че селото било спирка за керваните. Хората в Брод били толкова богати, че се казвало “Ако Призрен изгори, Брод ще го построи”. Печалбарството, както тук наричат гурбета, е спасило гораните от глад, имало е много трудни години. Демир има чичо в България, а дядо му е бил сладкар в Бургас. Той помни от предците си, че България е била до Групчин (село между Скопие и Тетово, където е минавала разделителната линия през Втората световна война, откъдето днес започва западна Македония, която е предимно албанска – бел. авт.). В Гора няма село с турско име, обяснява Демир. Тук имената и топонимията са славянски – Плава река, Урош, Попов рид, Томавци, фамилия Павле. Гробището над училището в Брод е “гявурско”, там е била погребана Божана. В селото е имало и християнско гробище, когато правили парка в селото, намерили кръстове. “Македония не е съществувала, а е била бановина, Тито направи Македония, а Косово е покрайнина”, се провиква ядосано един старец, който е наострил уши, както и останалите мъже в кафенето, чиято сладка вечерна раздумка е накърнена от моето женско присъствие. Тръгвам си от мъжкото царство и попадам насред голямото хоро, което се е извило по централната улица на Брод и в него виждам и напетия и засмян до уши Бислим. Вдигам ръка за поздрав. Той ме позна и се усмихваме един на друг. Едва ли ми е повярвал, когато в Скопие му казах, че ще дойда на гости в село Брод и ще снимам сватбата му. Хорото, по нашенски “коло”, се е извило на “корзото” – дума в Македония и Косово за стъргалото, по което се разхождат младите хора. На “корзото” момците и момите дефилират и се харесват, тук започват любовни истории, които обикновено завършват със сватба. През нощта отивам на сватбеното празненство на Бислим в къща в горната махала, където мъжете и жените стоят разделени в две отделни стаи. Офчар: “Денеска и вчера се търчайе и само йен пут се стигнайе. За чуека йе по убаво никога да не се стигнет!” Юсуф: Баш никога?” Офчар: На тамо свирладжийе га тегнет!” (Хамид Ислями, “Юсуф и Джемила”) Горанската сватба в днешно време трае поне 3 дни и 3 нощи и се прави по стари традиции, които приличат на тези на помаците в Родопите. В сватбарската музика важно място заемат “тупаните” и “свирлите” (тъпани и зурли, зурни – бел. авт.). Тупаните тупат, свирлите пищят часове наред. Горанската невяста се нарича “шарена” – лицето й се намазва с дебел слой бяла помада и става като маска, на която се лепят брокати. Гримирането трае няколко часа – очите се изписват с черно и се рисуват с брокат, на бузите се рисуват два червени кръга. Невястата е покрита с воал, свела е очи надолу. На главата си има капа със златни дукати, които са много скъпи и се предават от поколение на поколение. В последния ден на сватбата церемонията включва бръснене на младоженеца, наричан на нашенски “ландор”. Свекърът отива да вземе булката от дома й, води я на кон, отделно на четири коня е натоварена ”постелята” (чеиза). Вечерта сватбарите отиват в къщата на младоженеца с тупани и хоро. От първом не пускат младоженеца и роднините му в къщата, където булката и роднините й са се барикадирали. Портите са затворени, роднини мъже на невястата пазят ревниво никой да не влезе в къщата. Започва ритуалът на откупуването на булката, който трае с часове – тупаните тупат, младоженецът и неговите роднини играят хоро и откупуват всеки метър към къщата на невястата с дарове, пари и алкохол. На сутринта се пие блага ракия. Запазена е старата традиция преди сватбата младоженецът да плати 2000-3000 евро “мито” за моминската чест. Все още има стройници (сватовници), които уговарят сватбите. Невяста, която не е честна, се нарича “разпущена” и има нерадостна съдба – качват я на първия автобус и да я няма. Сватба по традициите е скъпо удоволствие. Говори се, че, за да се направи годеж и сватба с тежки мурафети, някои фамилии вземат пари на заем, който изплащат няколко години. Свирлите и тупаните, които са типични за нашенци, са скъпо удоволствие – струват поне 1000 евро за четирима ромски музиканти от Призрен на ден. Джунайдер смята, че гораните робуват прекалено на традициите, когато се женят. “Печелим толкова трудно парите, а ги харчим с лека ръка за сватби, тупани и свирли. Ние от Брод трябва да караме по-скромно, но все още хората ни не могат да свикнат, че времената са други, нямаме стандарта от бивша Югославия и трябва да правим икономии, да не пилеем парите си.” И досега омъжените жени в Брод са издържани от мъжете, които работят в чужбина или в селото. Смята се за унижение мъж от Брод да не може да издържа семейството си. С ръка на сърцето мога да кажа, че най-трудолюбивите мъже са в село Брод. Защото те са длъжни и да осигуряват добър стандарт на съпругите си – броянки са най-елегантните жени в Гора, накичени са със златни бижута и са много красиви. “Не мога да си позволя жена от Брод, много са скъпи броджанки”, пошегува се мъж от Рапча. Гораните са изключително солидарна общност. Когато по време на войната в Косово през 1999, в горанските села настанал глад, Еюп Бойда, който има ресторант в Скопие, тръгнал от дюкян на дюкян при нашенци в Скопие, за да събира пари за храна, която да изпратят в родното Брод. Събрали 20 хил. марки, с които купили брашно и други провизии и с един камион на военните от някакъв контингент тръгнали към Гора при своите си. Дълго пътуване, с много препятствия, но с щастлив край. Гораните са патриархални и консервативни. Жените са в подчинено положение на мъжете. Докато живях в село Брод и пътувах из селата на Косово, се съобразявах, че мъжете нямаха нищо против да разговарят с мен, да ми разказват историите си, да отговарят на въпросите ми, но не и да се движат заедно с мен. Една вечер по време на сватбените тържества на Бислим, токът спря, точно когато бях в центъра на село Брод. Пред магазина на Нехал ме заговори Яхия Мазникар от организацията “Даг”, когото всички наричат Хаджи. Според него гораните са турци, приели исляма през 16 век. Според него на преброяванията се идентифицират като турци или неопределени, горанци. “Те са подобни на торбешите, помаците. Гораните имат подобна култура, сватби. Сега им плащат, за да се представят като сърби, македонци, бошняци”, обяснява хаджи Яхия и след малко ми предлага да се видим след десетина минути на сватбата. После ми се оправда, че би ме завел до къщата, но не искал да ни виждат заедно. И хаджи Яхия потъна в мрака на селото. Реших да си легна, да не поставям на изпитание през остатъка на вечерта Яхия и гостоприемните брояни. Към 2 часа сутринта се събудих от весела глъчка, зурни и тупани. Сватбарският купон беше в разгара си. Тесните улички бяха пълни с народ. Младите играеха на хорото, из корзото пъплеше като мравуняк младостта на селото. На другия ден на Нехал му личеше, че не си е доспал. Разказа ми, че младите били на “корзото” докъм 4 – 5 сутринта. “Какви сме ние будали!”, засмян се вайкаше той.