РУСТЕМ ИБИШИ IN MEMORIAN

“Отишоф Сайбии на гости, млогу убаф чуйек биф” (Хамид Ислями, “Юсуф и Джемила” ) Посвещавам тази глава на Рустем Ибиши, който вече не е между живите. Рустем Ибиши беше лидер на “Гражданска инициатива Гора”, депутат в парламента на Прищина. Когато през юли 2006 отидох в родното му село Млике, той току-що беше излязъл от болница и празнуваше със своите приятели. Бог беше отредил да се срещнем и да поговорим, преди да си го прибере само след няколко месеца. Операция на белия дроб, обясни ми Рустем, а също че го чака още една операция. Макар да не беше изречена, диагнозата рак витаеше във въздуха. Така за първи и последен път говорих с този умен и почтен нашенец с големи будни очи. Къщата на Рустем в село Млике бе от малкото места в Гора, където мъжете открито се черпеха с вино. “Ние пием явно, те – тайно”, шегува се Рустем и ми показва богата колекция от вина. “Имаме българско вино, ама българи не сме”, казва един от приятелите му. “А какви сте”, питам аз. “Ние сме отделни, специфични, отличаваме се от всички останали славянски общности, имаме свои уникални обичаи и език. Помежду си се наричаме горани”, търпеливо с благ глас говори Рустем. В Млике, като на много места в Косово, има режим на тока и водата. За зла участ водата беше спряла в този жежък юлски ден. “Такъв режим не е имало дори по време на бомбардировките, по времето на Милошевич. Това ни докараха “освободителите”. През зимата няма ток по 6-8 часа на ден, а зимата тук е люта, има сняг по 8 месеца”, шегува се жената на Рустем, докато ме води в къщата да се измия. Действително няма отговор на въпроса, защо все пак, дори когато са падали бомбите на НАТО през 1999, режимът на Милошевич се е справял с електроподаването. Когато дошла международната общност, изляла милиони евро в инфраструктурата на Косово, но бил въведен режим на тока. Рустем ми обяснява с прости думи защо неговата партия не участва в тогавашната коалиция в парламента на Прищина “6 плюс”, където са политиците бошняци Садик Идризи и Джезаир Мурати: “Там са хора, които отхвърлят кирилицата. Това са новокомпонирани бошняци в Косово.” Според Рустем в село Рестелица има уахабити, които плащали на жените по 300 евро да носят шамия и да си покриват косите. Той не харесва никак песента “Горо ле, Горо зелена” и я смята за псевдогоранска и фалшива заради куплетите в прослава на Тито. От него разбирам също, че в град Крагуевац (Сърбия) се печата изданието “Горани”. 51, 52, 53 БОМБИ ”От далйеко има подалйеко, от беганйе има по беганйе, от беля има по беля” (Хамид Ислями, “Юсуф и Джемила”) Рустем се възмути от думите на Садик Идризи, че в Гора нямало сигурност само времето след 1999. “Има 51 бомбени нападения в Гора, напоследък не нападат, защото искат да се покажат пред международната общност, че изпълняват стандартите”, казва Рустем. Той не е оптимист за съдбата на гораните в Косово. “Ние сме най-обезправената общност в Косово”. В хода на интервюто дойдоха горани от Млике, които живеят в Сърбия и аз ги попитах как са пътували през Косово, за да дойдат в Гора. “Белградската регистрация на колите не е безопасна в албанските територии на Косово. Пътуваме със сръбските табели на колите, но на наш риск”, ми обясниха те. Няколко месеца след моето пътешествие из Гора, през октомври 2006 бомбите в Гора вече станаха 53 броя. На 1 октомври 2006 в 23 часа бомба експлодира пред къщата на Зекир Зурапи в село Горна Рапча. Няма жертви, но къщата на Зекир и още две съседни къщи са претърпели големи разрушения. Зекир е горанин, бивш координатор в община Драгаш, седмица преди взрива бил назначен за съветник по проблемите на малцинствата в Координационния център за Косово и Метохия на Сърбия. Според коментарите в сръбските медии това нападение не е случайно, Зурапи е грижливо подбрана мишена от лидерите на „албанските сепаратисти и терористи”. Атаката е осъдена от правителството на Косово в декларация, според която “този акт служи на силите, които се опитват да навредят на общите процеси в Косово на всяка цена”. В информация на Асошиейтид прес от 2 октомври се цитира говорителят на полицията Ветон Елшани, че експлозията е причинила значителни материални щети на къщата в село Рапче, изписано с албанско име, каквото то никога не е имало - Rapqe e Nalte. В началото на януари 2008 още една бомба бе взривена в единствената сръбска банка в Драгаш. Рустем търсеше контакти с български депутати, които да защитят интересите на гораните в Косово, искаше парламентът в София да приеме декларация за защита на гораните в Косово. За съжаление нито един български депутат, включително и лидерът на ВМРО-БНД, на когото се обадих и оставих визитната картичка на Рустем, не прояви интерес да установи контакт. След няколко месеца, попитах лидера на ВМРО дали е влязъл във връзка с Рустем, но той ми каза, че от външно министерство гледали много ревниво на темата Косово и затова нищо не е предприел. Сърцето ми се сви, щом не намерих помощ за гораните и от ВМРО. Явно традициите на славната историческа организация да помага на българите от Македония и Албания бяха изгубени безвъзвратно по време на комунистическия режим. Рустем наивно смяташе, че Сърбия ще се върне в Косово. Той ми разказа за дивата приватизация на предприятието в Драгаш “Драйтекс” на стойност 350 хил. евро, колкото струва една къща в Призрен. “Сърбия ще съди Косово за незаконната приватизация. Сърбия ще се върне в Косово”. Оставих Рустем на илюзиите му.

ЗЛИ ПОТОК: НИШАНЪТ, ОТНЕСЕН ОТ РЕКАТА

Статията в сп. “Алем” ме заинтригува и реших да проверя на място в селата Зли Поток и Млике историите с нишаните. Мит или истина е, че тези надписи датират отпреди идването на турците в Гора? До Зли Поток няма асфалтов път. Селото е кацнало на баира и е с малки и стари къщи. Тук няма много гурбетчии и затова къщите са по-скромни. В кафенето питам двама мъже за каменната плоча. “Водата я отнесе. Цялото село я видя и дълго време стоя тук при нас. Беше в потока. През 1999 г. имаше хора от Сърбия, които я търсиха, но водата я отнесе надолу. Загуби се”, махат те с ръка. Джамията е нова, построена е през 1990 година. Има и стара джамия, която е рухнала. Има стари гробища на пет места, казват мъжете. Те твърдят, че е имало православно гробище в местността “Сборище”. Не са чували нищо за богомилите. В ранния следобед лятното слънце безжалостно напича, из селото не се вижда жива душа. Джамията е заключена. Докато се чудя какво да правя, чувам протяжна горанска песен иззад високия зид и дървени порти на къщата до джамията. Чукам, викам и накрая излиза млада жена, а после – по-стара и един младеж. От тях научавам, че край селото са намерили камъни от 11 век, на старото гробище. Някои от тях били изпочупени и затова те донесли два нишана и ги скрили в джамията. Отключват джамията и в едно малко килерче ми показват два нишана с надпис с арабски букви. Междувременно, като разбра, че в джамията ще влезе и моят придружител Кирил, младата 22-годишна Ясмина изпадна в паника и сякаш “се изпари” от джамията. Нищо не може да я убеди да остане при мен в джамията. Не е прието горанска жена да е в компанията на чужд мъж. Моето присъствие не смекчава строгата традиция. “Ако разбере мъжът ми....” “Същият народ сме, славяни сме, всички говорим македонски, и български разбираме”, обяснява младежът Алия. Той е чувал, че на километър и половина край Зли Поток имало стар манастир, където бил намерен християнски гроб. На връщане по пътя отляво се виждат стари турски гробища. По данни на полицай от ЮНМИК всички гробища в района са снимани през 2003, за да се види дали не е имало погром. Чрез пресцентъра на ЮНМИК поисках да ми дадат снимките и информация за разрушени нишани, но ми отговориха, че нямат такива данни. Изследователи са описали подобни случаи с българите мюсюлмани от Родопите, помаците, които също разказват истории за нишани отпреди идването на турците. Но когато учените поискали да ги видят и заснемат, изведнъж се оказало, че реката ги отнесла. Това е едно от проявленията на кризата на идентичността на гораните, които подобно на помаците, са ислямизирани славяни и се питат какви са. Сещам се за наблюденията, които ми описа антропологът проф. Асен Баликси, който малко преди да се пенсионира като преподавател в университета в Монреал, идва в България и започва да проучва помаците в Родопите. Когато отишъл за първи път в родопското село Брезница местните помаци му казали, че са чисти турци от турска вяра от Коня, Анадола, а турският им е майчин език. Оказва се обаче, че те не знаят една дума на турски. Следващата теория за произхода била, че са потомци на араби, които дошли от Мека и Медина като търговци още през 9 век. Има и теории, че са татари, че дошли от Судан, също и иранска теория. Александър Велики, отивайки в Иран, взел военнопленници, с които негов генерал се върнал в Брезница. “Богатото въображение на помаците означава силно желание да се открият колкото се може по-стари исторически корени. Коренът е значим, само ако е стар, да е отпреди преди хиляди години”. Обяснението за причудливите народните легенди за древен произход на помаците на проф. Баликси сродява планинците в Родопите и в Шар планина. ДЖАМИЯТА В МЛИКЕ Много горани вярват в легендата, че на джамията в Млике има надпис на турски език с арабски букви от 1238 година, което според тях доказва, че предците им са приели исляма преди идването на турците в Косово. В стихосбирката си “Лоши ишарети” (“Лоши знаци”) Садик Идризи-Алябак публикува стихотворението “Божие писание” (Sajbijina Jazija), в което за надслов е избран текстът на нишана от джамията в Млике: “Достроих тази хубава джамия на Ахмет ага през 1238 година, която е била построена през 688 по хиджра (мюсюлмански календар, започващ в лунната година на преселването на пророка Мохамед от Мека през 622 – бел. авт.)” (“Loše Išareti”, Goragraf. Dragash, 2002). Когато попитах Садик Идризи дали този надпис е автентичен или художествена измислица, той каза: “Надписът на джамията в Млике е превод от старотурски и означава точно това. Друг е въпросът дали годината на плочата е оригинална. Не мога да го потвърдя”. Надписът в Млике се оказа мистификация. Текстът е преведен от турски на сърбо-хърватски език от Шериф Тюфекчи на 18 август 1997 и гласи следното: “1.Yaşanmiştr Zela Eca – живяха Жела и Еца, 2. Şerif Ahmet Aćaile beraber – Заедно с Шериф Ахмет ага, 3. Kusuru Afetsin – Да се опростят греховете (кусурите), 4. Oikisini Alive Kadirolan Yűce – И двамата молят Аллах да им прости 1238 по хиджра – по новому 1860 раждане, 1288 година – по новому 1910.” (текстът е написан на ръка и е нотариално заверен на 25 август 1997 г.- бел. авт.) Когато отидох в село Млике, първо, се насочих към джамията, където течеше ремонт. Местните хора събрали пари за ремонта, направили минаре. Млике има 1300 жители, а през зимата – само 60. Повечето мъже работят в чужбина на черно. Имат сръбски паспорти. Питам мъжете край джамията на какъв език говорят. “Ние сме горанци, тук бошняци няма”. Според магазинера на селото тук се говори на сръбски, македонски, на езика като във Враня, старосръбски. “Официален е сръбският език”, троснато се намесва младият магазинер, който ме гледа с подозрение. “Официално е горански,” карат му се старците. Започва спор. “Няма горански език, официалният език е сръбския”, държи на своето магазинерът. “А какво е пенджер тогава?”, гълчат го старците. “Ще говорим на сръбски, като ходим в Сърбия, официалният език тук е горански.” Питам ги откога датира джамията. Мъжете са единодушни, че тя е построена преди битката на Косово поле, преди идването на османлиите. В Млике е най-старата джамия на Балканите, която датира от 673 по хиджра. В селото дошъл Али бег от град Халеп, Сирия. Един от старците край джамията се представи като потомък на племето Алябак с името Обду Селям Османи. В селото дошли двадесет арапи от Алеп, направили си махала и се заселили тук. Старците се оплакаха, че другите села са им откраднали старите мезари край джамията. Дошли от село Брод и копирали надписа, а после го сложили на старата джамия в Брод, “за да се изкарат и те стари”. В Брод са приели исляма най-късно, а Млике е участвало в ислямизацията на другите села, обясняват старците. Докато говорим за джамията, магазинерът се възмущава: “Тези искат да вземат пари отвсякъде – получават пенсии от Сърбия, казват, че са сърби, като дойдат сърбите. После – казват друго на албанците, като дойдат. Няма вода, а те поправят джамията!” Междувременно идва имамът Елдин Мурати – младо момче, което няма ни една черта на черен арапин. Елдин има големи небесно сини очи и руса коса, направо е изписан. Според него джамията на Млике е построена през 773 по хиджра, 1283 по грегорианския календар. Имало и мезар (мюсюлманси гроб – бел. авт.) от 1212 година. Неговата версия на легендата за алеповци е, че в Млике дошли сирийци от Алеп, заселил се и емир, оженил се за местна жена и станал пастир. Като починал, го положили в тюрбе. Имамът на Млике смята, че хората от селото не са бошняци. “Тук са горанци, нашенци, говорят старославянски език, пишат на кирилица. Различни сме от албанците и бошняците в Косово. Бошняци не е същото като горанци.” Имамът е будно момче, което се вълнува от проблемите на местните хора. “Албанците ни изхвърлиха от работните места. Хората в общината получават заплата от косовските институции, а безработните получат социална помощ от Сърбия. В село Млике има 3-4 деца, учат на сръбски език. Нямаме лекар и при нужда ходим в Драгаш. В независимо Косово искаме своя власт на наш език. При нас има лоша инфраструктура, няма инвестиции, трябва да има условия за децентрализация.” >

ХАЛЕПОВЦИ И НИШАНИ НА 9 ВЕКА

В много села в Гора чух легендата, че нашенци приели исляма преди идването на турците. Край джамията в с. Рестелица, построена преди 450 години, е пълно с млади и стари мъже. Петък е и преди малко е свършил “джума намаз” (голямата петъчна обедна молитва при мюсюлманите – бел. авт.). Мъжете около храма твърдят, че ислямът в селото е приет преди идването на турците. От град Халеп (Алепо или Халепо е град в Сирия – бел. авт.) дошли халеповци, които донесли исляма. В Крушево имало хора, които носят фамилията Халеп, чиито деди ходили там на гурбет. Сабидин Кюфта, зам.-председател на общината в Драгаш, ме посъветва да отида в село Млике, където джамията е отпреди идването на турците на Балканите. В това село имало потомци на алеповци, сирийски пророци. Той ме насочи към публикация в издаваното в Призрен на босански сп. “Алем” за стар нишан (знак, надпис в надгробен паметник – бел. авт.) в село Зли Поток (“Нишан на 819 години”, сп. “Алем” (12 юни 2004 г., брой 129).Статията разказва за изследване на Сръбската академия на науките и изкуствата “Шарпланинска жупа, Гора, Ополйе и Средска” от 1995 г., в което е описано старото мюсюлманско гробище: “По пътя за Зли поток на кръстопътя отдясно се намира старо мюсюлманско гробище, което се нарича “голямо гробище”, а отляво е пътят за Страторий. В старото гробище има 30 мраморни надгробни камъни с надпис на арабски, покрити с мъх. Селяните твърдят, че има гробове на 400 години.” Журналистът от “Алем” посещава стария “мезар” (мюсюлманско гробище – бел. авт.) край село Зли Поток, което тъне в разруха. Там среща старец, който го насочва към нишан с надпис на арабски за годината на смъртта на някакъв “мерхум” (покойник – бел. авт.) – 1226 година. Нишанът е отпреди 9 века. Имало около 200 такива нишана, но след идването на сръбската армия през 1912 били използвани за мишени, а през комунизма повечето от тях изчезнали. След идването на НАТО в Косово старото гробище отново било оплячкосано. През 2001 г. е обругано, на пътя за село Глобочица са намерени четири нишана, приготвени вероятно за продажба, на гробището са намерени изпочупени нишани. Мястото е посещавано от турския КейФОР и KPS (мултиетническата Косовска полицейска служба – бел. авт). Полицията в Драгаш направила опис на останалите около 33 нишана. Старецът показва нишан, на който пише “Ел мерхуметун ел Магфиретун еюб бин Адем “, а годината е 1185 с буквата “С”, която означава годината и “М” – хиляди, по християнския календар. Статията в “Алем” завършва с въпроса дали това означава, че ислямът е дошъл на тези територии много преди идването на турците.

Бошняшко кафене

СКАНДАЛ В “БОШНЯШКОТО КАФЕНЕ” “И я улаф сум, во туджо оглйедало сакам да се глйедам. Имайечи свуйе во туджо се глйедам, тудже крадем. Занайет йе занайет. По убаво я да га викнем, па кой ке чуйе ке чуйе.” (Хамид Ислями, “Юсуф и Джемила”) Кафенетата в Брод са социално средище, горанската агора. В тях често ставах свидетел на спорове за идентичността на нашенци. Кръстих едно от заведенията “бошняшко кафене”, защото там често попадах на привърженици на тезата, че гораните са бошняци. Една вечер разказвах на Исмаил Бойда и Аце къде съм обикаляла през деня, когато спря токът. Режим на тока има в цяло Косово, откакто след бомбардировките на НАТО от 1999 провинцията стана протекторат на ООН. И когато Косово стана държава, пак няма ток редовно. На светлината на свещите неусетно дружеските шеги се изродиха в скандал. Аце май си беше пийнал доста бира и по едно време се обърна към бай Исмаил Бойда: “Македонски, сръбски, косовски ЮНМИК паспорти – нищо не струват (в Косово след 1999 албанците получиха от ООН лични карти, които не се признаваха от доста държави и те не можеха да пътуват с тях извън провинцията – бел. авт.)! Да им драснеш една клечка кибрит.” Бай Исмаил взе да нервничи, но Аце продължи в същия дух и заяви, че срещу 100 евро сам ще си подпали македонския паспорт. Стана голяма кавга, бай Исмаил се разяри и заплаши Аце, че ще се погрижи да го спрат на границата и ще има проблеми в Македония. Той гръмко взе да обяснява, че местните хора подават документи за българско гражданство, само за да получат паспорт, с който свободно да пътуват и работят в Западна Европа. Започна да им чете конско евангелие и да им обяснява, че исторически до 1924 хората тук са били турци. Имало турско училище в Брод. След това се налага сръбско влияние, както и сръбско образование, броят на турците намалява, те стават македонци, сърби и албанци. Гораните не са отделна категория, това е географски термин... Започна словесен търкал. Бошняците дойдоха на масата и искаха да говорят с мен и само с мен, за да ми обяснят, че нашенци са бошняци. В кафенето помежду си се караха нашенци-бошняци срещу нашенци-македонци, нашенци-македонци срещу нашенци-българи! И като капак, бай Исмаил се обръща към мен: “Вие, българите, сте македонци”. В този момент един от присъстващите отряза Исмаил, като му каза, че е “златен папагал”. ”Благодарение на бошняците аз съм легитимен, аз не съм диаспора, а ти, Исмаил Бойда, си диаспора”, каза мъж, членуващ в бошняшката партия “Вакат” в Драгаш, директор на правния сектор в общината. “Ако не каже “Селям алейкум”, не може да живее”, контрира го някой. “Тук винаги се е казвало “селям” (поздрав при мюсюлманите, който означава мир – бел. ред.), настояват по-възрастните. Впрочем нашенци из Косово се поздравяват със “селям”, включително и по електронната поща. По едно време мъжете в кафенето се сетиха за мен: “Ние тук всички сме роднини, исти сме. Така можем да ти говорим, че нищо да не разбереш”. Съдейки по доволното ми изражение, бай Исмаил направи следното заключение: “Ти не й бери гайле, тя ще напише всичко”. Чудя се какво ли би станало, ако тук пийваха и ракийка. “В моя дюкян не искам политика”, сложи край на кавгата газдата.

ТРЯБВА ДА СМЕ БОШНЯЦИ

АЗИЛ Ако идете сви (а виджим сте тръналйе) Кой че зборне йезик наш Дукат изтенчен От бабовци зачуван Во године млого потешке Ако избегате сви дженазина кои че испрати ду гробища паросане Кой че дава име цвечинам Во ливаде покрай реке Сви ако идете (Као що сте тръналйе) сокаци че се загайлюйет Песне кой че им пуйе (Садик Идризи Алябак, “Loše išareti (Nepogodni išareti)”, Dragaš, 2002, Goragraf) Горолийе Нищо от мемлечет немаме А време оди Само по некой лаф длъбоко скриен За старос ка алтан чуваме Горолийе донесене от Гора Не можеа да растет под туджо небо И само за йена година боя им беше Ка лице старечко побарено А сънце Сайбийино йеглен ге напрай За ни ово вамо беше догорен жар А тамо во башче наше Останале ябуке неоране Само йош йенош да виджим Сънце над Ясика ка заоджа (Садик Идризи Алябак, “Маджир”, представено от Александър Миланов, “Българите в Албания и Косово”, алманах “Огнище”) Със Садик Идризи – Алябак се запознах през лятото на 2004 година на конференция на офиса на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа в Прищина, където изнесе доклад за бошняците в Косово. След официалната част го попитах каква е разликата между горани и бошняци. “Същите хора са. Едни викат, че са бошняци, други, че са горани. В Жупа всички са бошняци. Има такива, които казват, че са албанци, макар че не знаят албански. Правилно е да се казва горани, а не горанци. Горанци е сръбска дума”, обясни ми той. Когато посетих Садик в родната му къща в Крушево след две години, той вече беше министър на здравеопазването в правителството в Прищина, участваше в преговорния тим на делегацията на Прищина за статута на Косово. Всъщност на преговорите във Виена се преговаряше само за сръбската общност. За другите общности се разговаряше в рамките на Консултативния съвет за малцинствата, оглавяван от тогавашния лидер на “ОРА” и опозиционен депутат Ветон Сурой. Мнозина горани напомняха, че до 1999 Садик се е смятал за горанин, но след това е станал по-голям бошняк от бошняците. Садик е роден през 1954 г. в село Крушево, завършва Филологически факултет в Скопие, преподава в Педагогическия факултет в Призрен. Превежда от албански, македонски и английски език. Той е талантлив поет и писател, издал е книгите: “Мухаджирлък”, “Лоше ишарети”, “Гора – далека и сама”. Някои от стихосбирките му са двуезични – на нашенски и на босански език. За албанците в Косово босанският не е проблематичен за разлика от езика на врага – сръбския. Босански език бе създаден след създаването на държавата Босна и Херцеговина. В издаваното на босански сп. “Алем” Садик описва какви са ползите нашенци да се определят като бошняци: “Не можем да бъдем горани или торбеши. Това не може да бъде наша перспектива. Можем да имаме факултети, министри, всичко, което се пада на един народ, единствено като бошняци. На новото преброяване трябва да бъдем единни. Като мюсюлмани трябва да бъдем бошняци, понеже, повярвайте ми, ние сме оцелели и в Жупа, и в Гора благодарение на исляма. Това е подкрепа, която ни е запазила. Ако го нямаше ислямът, нямаше да ни има и нас” (сп. “Алем”, 26 ноември 2005, брой 156, статията “На бъдещото преброяване на домакинствата – единни”). В родното село на Садик срещнах мъж и жена от село Лещане, чиято кола беше с регистрация от Босна и Херцеговина. Работили в Тузла, Босна, но през войната изгорили дюкяна им, прогонили ги и сега живеят в Белград. “Тук няма бошняци, какви бошняци?”, учудиха се те. “Ние сме горанци, мюсюлмани, езикът ни не е босански, а нашенски, горански”. ИСТОРИЯТА СПОРЕД САДИК Садик е автор на много публикации по въпроси, на които бях дошла да търся отговор в Гора и Жупа. Според него прогонените богомили се заселват в Гора. Християнството все още не е имало твърда основа по тези места, когато се появява богомилството. Православието води голяма борба срещу богомилите. В Призрен в член 85 на Закона на цар Душан се казва, че ще се отнесат още по-строго към бабуни и богомили. Ислямът в Гора се появява през 15 век. През 16 век, според преброяването от 1572, има 400 ислямизирани фамилии. Ислямът се приема доброволно. Богомилите много по-лесно приемат исляма, защото те са под натиск, православието ги преследва. Има сходни елементи между исляма и богомилството – няма посредник между човека и Бога, молитвите са пет пъти дневно. В албанската част на Гора е намерен ключът на Соломон, който е богомилски знак. Християнството по тези места е било 2-3 века, това е ранно християнство, то не е силно в тези езически среди, после идва богомилството, което трае до 15 век. Ислямът идва и трае вече пет века. Садик Идризи обяснява различните слоеве в Гора и християнските празници, които са останали в традициите до ден днешен. “В Гора има няколко слоя – власи, малък слой юруци, славяни, македонски и албански слой. Хората тук са мешани, това са чобани, които ходят от една планина на друга. Езикът е славянски, някакъв стар – български, македонски, сръбски. В Гора е имало много силно влашко население. Намерих преброяване на моето село Крушево от 1571 г., в което 7 семейства са мюсюлмански, другите са “зимии”, немюсюлмани. По имената се вижда, че 90 % са влашки. Пиро, Нико Лале, Богдан, Ларан, Ларас, Додо, Жаголе. През 10 – 12 век Гора е била част от българското царство. Тогава е изчезнал и романският език... Никой не казва, че преди исляма тук не е имало християнство и богомилство. Празниците Гергьовден, Божич не означават, че хората тук са християни, защото не ходят в църкви, това не е практикуване на християнството. Нашите хора, ако дойде албанец, му казват, колко е добре с албанците. С вас говорят друго. Ако сме заедно, съвсем други работи говорят. За мен проблемът е, че исторически не сме имали наши институции. До 1912 година Гора беше свързана с Турция и ние бяхме големи юнаци и се бихме за турската държава.” Садик смята, че помаците са отделна народност. “Историята не се връща назад, не можете да задържате помаците с вериги. Помаците ще бъдат народ.” На няколко пъти по време на разговора ни Садик много се налюти. Най-вече, когато го попитах защо нашенци бягат от Косово и се страхуват да пътуват из албанските части. Това било банално от времето след войната от 1999, но днес положението било различно. Но така казаха всички хора в Гора, с които разговарях, настоявах си аз на моето. Тези хора се опитвали да изкярат от мен да им помогна да получат български паспорт, смята Садик. Ето например през юли и август в Косово се движели стотици автомобили на нашенци с белградска регистрация, които идват да прекарат отпуската си по родните места. Значи нямало проблем със сигурността, упорстваше той. Този ден в Крушево имаше сватба и тръгнахме към центъра заедно със сестрата на Садик, която беше облякла празничната си “ношна” (носия), и още една жена. Садик тръгна по друг път, за да не върви с нас. Малко преди главната улица жените спряха и ми обясниха, че трябва да изчакаме да минат мъжете. Традицията повелява жените да не вървят заедно с мъжете, нито да пресичат пътя им. За да не се смесват с тях, трябва да изчакат в страничните улици. Жените, които се бяха събрали край джамията, бяха като от приказките – с красиви носии, а златните дукати по капите можеха да те заслепят. На връщане от Крушево в Драгаш попаднах на Аце, шофьор на такси от Брод, който изпращаше сестра си на автобуса за Белград. Според него автобусната линия Драгаш – Белград се държи от албанци и се движи с полицейски конвой из Косово. Аце също като останалите нашенци се оказа “банален” в мнението си за сигурността в Косово. “За гораните не е безопасно да пътуват из Косово и доказателството е, че преди 2 – 3 месеца (през пролетта на 2006 – бел. авт.) са хвърлили минохвъргачки срещу автобус с горани от Белград. Това са албанци от У Че Ка (съкращение на албански език на Армията за освобождение на Косово – паравоенни части, воювали срещу сърбите през 1997 – 1999)”.

СИНАН ПАША ОТ БОРЙЕ

Исмаил Бойда ми разказа мит, според който Синан паша е от село Борйе, Албания. Историята е описана в книгата “Деленици” на Васко Поповски (“Деленици” се казва и печатното издание на Съюза на македонците с ислямска религия). Тази история е само една от легендите за Синан паша. “Силян от село Борйе имал двама сина и една дъщеря. Решил да задоми по-големия си син, но дъщеря му се поминала от туберкулоза. По онова време траурът траел 3 години и отложили сватбата. Минало време и започнали да се готвят за сватбата. Тогава сватбите били по 7 дни. В деня, в който бръснели младоженеца насред село и думкали тупани и играели тежкото хоро, дошъл един овчар и казал на Силян, че люманите (разбойници от района Люма в Северна Албания – бел. ред.) утепали по-малкия му син. Силян го предупредил никому да не издава, за да легне младоженецът с невястата, иначе трябвало да минат още 3 години в траур. Сложили мъртвеца под стълбите и никому не казали. На сутринта невестата станала, тупаните тупали, гостите сватбари таман закусвали и Силян се качил на верандата да им каже да сложат един котел да изкъпят сина му, утепан от люманите, да свършат и другата работа – погребението. Снахата забременяла, родила син, но след 5 години мъжът й починал. Загубил и втория си син, Силян останал с внучето си, кръстено на него. Ходел с внучето в Призрен да продават боровина. Тъжен от загубата на децата си, Силян не можел повече да продава боровина и помолил ханджията да вземе внучето да припечелва. Но горанското дете е немирно, хванали го, че краде грозде. Турците го оставили за отглеждане в дом за сираци, където то се изучило, завършило военна академия. Нарекли го Синан паша. Станал валия на Призрен. Издигнал джамия на Синанпашови дворови (голямата джамия в Призрен). Повикал от Борйе поданиците, които били най-непокорни и не си плащали данъците, защото нямали пари. Синан паша искал да се запознае с тях, да им каже кой е. Първо ги нагостил. Негов връстник, около 60-годишен мъж, му казал, че му прилича на едно дете от детството. Синан паша го попитал кой е жив от семейството на това дете. Старият човек му казал, че майката се омъжила повторно за селския абаджия и умряла преди 5 – 6 години. В книгата едно дете пита баба Зуйка защо от Долната махала й казват баба Зуйка, а на други – Реджо и Неджо. “Ние, синко, сме деленици. И тия някога са били в нашата фамилия, но сега са в друга религия.” “ТРЯБВА ДА СМЕ БОШНЯЦИ” АЗИЛ Ако идете сви (а виджим сте тръналйе) Кой че зборне йезик наш Дукат изтенчен От бабовци зачуван Во године млого потешке Ако избегате сви дженазина кои че испрати ду гробища паросане Кой че дава име цвечинам Во ливаде покрай реке Сви ако идете (Као що сте тръналйе) сокаци че се загайлюйет Песне кой че им пуйе (Садик Идризи Алябак, “Loše išareti (Nepogodni išareti)”, Dragaš, 2002, Goragraf) Горолийе Нищо от мемлечет немаме А време оди Само по некой лаф длъбоко скриен За старос ка алтан чуваме Горолийе донесене от Гора Не можеа да растет под туджо небо И само за йена година боя им беше Ка лице старечко побарено А сънце Сайбийино йеглен ге напрай За ни ово вамо беше догорен жар А тамо во башче наше Останале ябуке неоране Само йош йенош да виджим Сънце над Ясика ка заоджа (Садик Идризи Алябак, “Маджир”, представено от Александър Миланов, “Българите в Албания и Косово”, алманах “Огнище”) Със Садик Идризи – Алябак се запознах през лятото на 2004 година на конференция на офиса на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа в Прищина, където изнесе доклад за бошняците в Косово. След официалната част го попитах каква е разликата между горани и бошняци. “Същите хора са. Едни викат, че са бошняци, други, че са горани. В Жупа всички са бошняци. Има такива, които казват, че са албанци, макар че не знаят албански. Правилно е да се казва горани, а не горанци. Горанци е сръбска дума”, обясни ми той. Когато посетих Садик в родната му къща в Крушево след две години, той вече беше министър на здравеопазването в правителството в Прищина, участваше в преговорния тим на делегацията на Прищина за статута на Косово. Всъщност на преговорите във Виена се преговаряше само за сръбската общност. За другите общности се разговаряше в рамките на Консултативния съвет за малцинствата, оглавяван от тогавашния лидер на “ОРА” и опозиционен депутат Ветон Сурой. Мнозина горани напомняха, че до 1999 Садик се е смятал за горанин, но след това е станал по-голям бошняк от бошняците. Садик е роден през 1954 г. в село Крушево, завършва Филологически факултет в Скопие, преподава в Педагогическия факултет в Призрен. Превежда от албански, македонски и английски език. Той е талантлив поет и писател, издал е книгите: “Мухаджирлък”, “Лоше ишарети”, “Гора – далека и сама”. Някои от стихосбирките му са двуезични – на нашенски и на босански език. За албанците в Косово босанският не е проблематичен за разлика от езика на врага – сръбския. Босански език бе създаден след създаването на държавата Босна и Херцеговина. В издаваното на босански сп. “Алем” Садик описва какви са ползите нашенци да се определят като бошняци: “Не можем да бъдем горани или торбеши. Това не може да бъде наша перспектива. Можем да имаме факултети, министри, всичко, което се пада на един народ, единствено като бошняци. На новото преброяване трябва да бъдем единни. Като мюсюлмани трябва да бъдем бошняци, понеже, повярвайте ми, ние сме оцелели и в Жупа, и в Гора благодарение на исляма. Това е подкрепа, която ни е запазила. Ако го нямаше ислямът, нямаше да ни има и нас” (сп. “Алем”, 26 ноември 2005, брой 156, статията “На бъдещото преброяване на домакинствата – единни”). В родното село на Садик срещнах мъж и жена от село Лещане, чиято кола беше с регистрация от Босна и Херцеговина. Работили в Тузла, Босна, но през войната изгорили дюкяна им, прогонили ги и сега живеят в Белград. “Тук няма бошняци, какви бошняци?”, учудиха се те. “Ние сме горанци, мюсюлмани, езикът ни не е босански, а нашенски, горански”.

СПОРЪТ

СПОРЪТ В КАФЕНЕ “ШАР” В Брод има осем кафенета и във всичките тях отколе не стъпва женски крак. Те са важно средище на социалния живот и в тях направих много от моите интервюта. Не е прието жените да ходят в кафенето. На моя милост, разбира се, беше простено, след като разбраха, че интересът ми е чисто изследователски и не съм “разтурена”. Кафене “Шар” пази атмосферата на старото време в прихлупена къщичка на два ката. На чаша турско кафе се заговорих с възрастен мъж, бивш учител, който не пожела да си каже името. Доста наивно се е надявал на анонимност в селото, където всички се познават. Още на другата сутрин не само знаех, че се казва Кемал Лика, но дори и че взема 500 евро пенсия от Сърбия. “Той е сърбоман”, с три думи го характеризира местен мъж. Кемал Лика е подготвил книга за Гора и негов рецензент е професорът с черногорско потекло Славенко Терзич – стар мой познайник от Белград, славянофил от Сръбската академия на науките и изкуствата. Според Кемал Лика в Гора се заселват стари славянски племена, сръбски, в края на 6 и началото на 7 век. Корените на българите и сърбите са славянски. Но сега има бягане от славянското ни потекло. Брод е най-старото село в бивша Югославия, по-старо от Призрен. В миналото е било спирка на керваните, пътували от Дубровник за Тирана през Тетово и Битоля. За първи път се споменава през 1348 г. в “хрисовула” (дарителска грамота – бел. авт.) на сръбския цар Стефан Душан, дарил на манастира “Св. Архангел” в Призрен седем горански села. Когато турците превземат Призрен през 1455, в Брод има 50 християнски къщи. Гора е ислямизирана от 18 век до средата на 19 век, вероятно е имало и насилие. През 1913 Брод е провъзгласено за варошица. Бил малък град с около 500 къщи, 36 дюкяна, имало е пазарен ден, на който са идвали от Тетово и Кукъс, за да купуват жито, дърва, катран. Търговците от Брод купували стоки от Гърция. “Ние сме различна етническа група със своя територия”, смята Кемал. След 1999 много са мигрирали в Белград, Нови Сад, Скопие. Най-голяма миграция на горанците е след Първата световна война в Истанбул, както и през 50-60-те години. Много горани са работили и в България – в Бургас, Пловдив, Кюстендил, София, Плевен. В рода на Кемал Лика също е имало хора, работили в България. Питам го “Страх ли ви е от албанците?”, на което той веднага отвърна: “Как да не ни е страх!” Бъдещето ни зависи от статута на Косово, ако има независимо Косово....” Последва дълга пауза. Кемал Лика се спира подробно на необходимостта гораните да имат отново своя община Гора, каквато са имали до 1999. “Сега искаме да имаме община Гора, но “те” (албанците – бел. авт.) искат чрез мултиетничност да ни асимилират.” Той разказва, че в Прищина е имало 17 специалисти лекари от Гора, а сега няма нито един. Всички интелектуалци са избягали заради У Че Ка (съкращение на албанската Армия за освобождение на Косово – бел. ред.). Кемал коментира и кампанията за побосанчване на гораните. Според него лидерът на “Вакат” и депутат в парламента в Прищина Садик Идризи трябва да знае, че никой не бяга от добро от Гора. “Свидетели сме на салто мортале на интелигенцията. “Садик пише на босански “ке”, което го няма в нашия език. Ние устояхме на сръбския език, а сега той иска да наложи босански език.” Списание “Алем”, което се издава на босански език, вреди на гораните. Партията “Гражданска инициатива Гора”, която има депутат в Прищина, достойно защитава националните интереси на гораните. Докато разговарям с Кемал, мъжете в кафенето са притихнали и попиват всяка дума. Скоро се намесва един от слушателите, който иска да ми обясни правилната теза. Според него Милошевич е манипулирал Гора. “Ние сме посърбени с училище от 1945. Ние говорим български, а учим сръбски”. В този момент взема думата симпатизант на Партията на демократично действие (със същото име е най-голямата партия на мюсюлманите в Босна и Херцеговина): “Горанец е географски термин, ние сме част от Б и Х, от бошняците (босненски мюсюлмани – бел. авт.)”, казва той. Това прелива чашата и започва кавга. Бошняци в Косово няма, смятат повечето мъже в кафене “Шар”. Нурче, пенсионер, работил 45 години в Кьолн, настоява, че хората тук са горанци. На такива спорове ще съм свидетел всеки ден в Брод. “НИЕ СМЕ МАКЕДОНЦИ С ИСЛЯМСКА РЕЛИГИЯ” ОВЧАР И ХОДЖА Един човек от село Кръстец отишъл в Призрен, но нямало къде да пренощува. Видял, че свети в джамията и попитал ходжата дали може да спи там. Ходжата го попитал откъде е. “От Гора, от Кръстец”. “Мюсюлманин в Кръстец?”, ядосал се ходжата и го набил. Попитал го колко правила има в исляма. “Десет”, казал човекът – бой, “20” – пак бой, “30” – пак бой. Все пак го съжалил и го оставил да пренощува. На сутринта горанецът си отишъл в селото. Жена му и баща му го попитали защо е целия насинен. “Спах при ходжата и той ме претрепа от бой. Пита ме колко правила има в исляма, аз казах – 10”. “А защо не му каза, че са 5”, попитали го двамата. “Е, той на 30 не кандиса, па на 5. Щеше да ме утрепе”, отговорил горанецът. Но същото се върнало и на ходжата, който отишъл в село Кръстец да види как е. Гледа го овчарят и го познал. Взел от стадото едно агне и го попитал: “Ходжа, ти като си толкова учен, кажи коя е майката на това агне?” “Тази”, почнал да показва ходжата. “Не, не е”, рекъл овчарят и го ударил, “онази”, посочил друга овчарят. “Не, не е и онази”, пак бой. “Абе, синко, ти ме утрепа, кажи ми коя му е майката”. “Нека го пуснем, то само ще си каже”, отвърнал овчарят. (Разказано от Исмаил Бойда, село Брод, Косово) В едно от кафенетата се запознах с бай Исмаил Бойда, който ме кани на гости. У тях се запознавам с майка му, жена му, внучетата и двете му снахи. Майка му е приятна възрастна жена, която говори нашенски без сръбски примеси. Спомня си как ходила на гости в Пловдив. Исмаил Бойда е председател на Съюза на македонците с ислямска религия, неправителствена организация със седалище в Скопие, пада се братовчед на Джунайдер, който се смята за етнически българин. Бай Исмаил твърди, че гораните са македонци мюсюлмани. Според него “прави македонци” са и помаците в България. Те са като гораните по език, вяра, носия. Бай Исмаил отраз ме нарече “права македонка”, като подчерта, че “в България българите са малцинство, защото има много турци, роми и над 800 000... македонци”?! Той е пенсионер, работил е като машинен инженер, живее в Скопие от 1964, в Брод си е построил къща в долния край, край футболното игрище. Помага на много хора в селото, като непрекъснато изтъква, че тяхната идентичност е македонска. Семейството му имало дюкян в Скопие. Един ден Исмаил нахокал някакъв циганин: “Айде, бе, циганино, махай се!”. Отговорът го пронизал право в сърцето: “По-добре циганин, отколкото торбеш!” Исмаил казва, че името “торбеш” е нарицателно, така както гяурин за турците. Историята с циганина е преломен момент в живота на Исмаил, той започва да проучва своята националната принадлежност, за да открие истината за идните поколения. Смята се за македонец “не за хатъра на някой, а заради истината”. Преди да си македонец с ислямска религия сред православните македонци е създавало проблеми. На бай Исмаил му е болно, че в учебниците за първо отделение никъде не пише как Имер е откраднал моливчето на Ана. Според него македонските деца с ислямска религия ги няма никъде, още от първи клас са дискриминирани заради мюсюлманските имена и религия. “Едни ни викат торбеши от скопската торбешка група, други - пенеканци, трети – дринковци, четвърти – естовци, пети – помаци, шести – горанци...Ние искаме да обединим всички общности в Косово с еднаква религиозна, езикова и национална принадлежност – македонци-мюсюлмани. Ако вземем за критерий религията, в Македония може да сме трети народ по големина след македонците и албанците.” В Македония живеят около 1000 фамилии от Призренска Гора, в Скопие те са над 500. Работят предимно в частния сектор – главно бюрекчии, сладкари, кафеджии и ресторантьори. До 15 септември 2002 г. Македония им дава без проблем гражданство като на “македонци по потекло”. След това при управлението на Бранко Цървенковски и Владо Бучковски (левицата, Социалдемократически съюз на Македония), това основание е преформулирано като “в интерес на държавата”. Държавната такса в Македония за гражданство е по-скъпа от българската. “Аз съм по-скъп македонец от Киро Глигоров (първия президент на независима Република Македония – бел. авт.)”. Той разказва как през 1992 подал молба за македонско гражданство и платил такса от 50 долара. До декември 1993 Македония дава македонско гражданство на всички, които са в държавата. Съюзът на македонците с ислямска религия се застъпва гораните да получат македонско гражданство на основа на потеклото си. Бай Исмаил смята, че в Косово нашенци трябва да сътрудничат с Прищина, а не с Белград. “Не трябва да отричаме процеса при албанците. Дали това е иредентизъм или национален подем, ние трябва да намерим начин да живеем в Косово и да участваме в косовското правителство, а не да търсим решаването на проблемите си със сръбското правителство. Гораните и сърбите трябва да намерят начин да участват в косовското правителство... Има горански неправителствени организации в Белград, които гледат проблемите на Гора от Белград, а не искат да идват тук. Вземат по някой динар от сръбското правителство и се крият. Казах на гораните, свързани с Белград – на Севдалихи, Ибро, Харун Хасани, да не плачат повече на чужди гробища, да дойдат да плачат на своите си. Харун Хасани казва, че не му е гарантирана сигурността в Гора. Но на кого изобщо е гарантирана безопасността на Балканите? Казах му: “Ако дойдеш в Гора, като председател на община, както беше преди, ще ти направим паметник, ако те утрепят. А в Белград си никой, ще те забравим”. Тук в Косово се създават бошняци от небошняшко население. В Югославия беше създадена мюсюлманска нация и тя е използвана от Ферид Мухич (интелектуалец в Македония, който се самоопределя като бошняк – бел. авт.) и Джезаир Мурати (лидер на Демократическата партия на бошняците в Косово, депутат в Прищина), които твърдят, че всички мюсюлмани в бивша Югославия са бошняци. Ние искаме да разграничим религията и нацията. Не трябва да се измисля нова национална принадлежност бошняк. Ако ще се измисля, по-добре е да са горанци, отколкото бошняци. Нашите хора по българската граница имат и нещо българско, барем в говора, обичая, измешани са.” В началото на 2006 Исмаил Бойда организира международна конференция в Скопие за македонците мюсюлмани. Издигнати са искания за образование на македонски или горански език в Косово, за провъзгласяването на Гора за еврорегион. Според него Гора е била част от НР Македония до 1946, когато сръбският парламент решава да я присъедини към Сърбия заедно с района на манастира “Прохор Пчински”, Буяновац, Прешево и Медведжа. През 1947 има петиция за образование на македонски език в Гора, събрани са 3000 подписа и са внесени в Собранието на Македония. Чак до 1953 в Македония има документи, на които за човек, роден в село Брод, е записано “НР Македония”. Бай Исмаил помага на много хора от родното си село да се устроят в Македония. На 10 май 2008 в къщата си в село Брод той отвори канцелария на македонската горанска общност. Камил Елези, председател на македонската горанска общност, заяви на откриването, че основната цел на общността е защита на македонската етническа, верска, езикова, културна и историческа идентичност. На откриването на офиса в Брод има представители на македонското външно министерство, правителството и президентството. 13 000 горани са получили македонско гражданство през изминалите години, по данни на македонските медии.