В Рестелица ходих два пъти с надеждата да намеря интересни истории, но удрях на камък в повечето опити да завържа разговор. Все пак през лятото на 2006 попаднах на интересни истории.
По икиндия, малко преди времето за молитва, се отравям край джамията в центъра, обновена с дарения на местни жители. Достолепен мъж ми обяснява, че езикът в селото е “старомакедонски, най-старият български”. Старите говорят на македонски, а младите мешат със сръбски. Било грешка да се учи на босански. “Езикът ни е свой, горански – ни македонски, ни сръбски”, обяснява мъж, който е видимо религиозен. Ислямът тук бил отреди 1000 години.
Повечето мъже край джамията още помнеха, че съм идвала и преди да разпитвам. Пак ме посрещнаха враждебно и подозрително като първия път, един от тях дори ме обвини, че правя пропаганда. Край джамията нямаше нито един дружелюбно настроен към мен човек и затова тръгнах на лов за словоохотливи събеседници в близките кафенета.
Тягостното усещане, че съм натрапник не ме напуска и когато търсех подходящо кафене по тесните улички, из които дори и малките момиченца ходят забулени с шамии. По чаршията има само мъже. Жените се прокрадват из околните сокаци и се придвижват на пресекулки, за да не кръстосат дори и случайно погледи с някой мъж. Сядам в едно кафене наслуки. Разговорът върви едва-едва. Жени, разбира се, няма, мъжете сигурно стоят от часове, но измъквам думите из устата им. Според тях в Рестелица няма никакъв Джурджевден. “Ние казваме Летан ден, а не Джурджевден. Празнуваме смяната на сезоните. Не е свързано с вашата вяра”. Мъжете бяха към 60-годишни, достолепни и доста елегантни. Всички се поздравяват със “Селям алейкум”. Според тях в Рестелица няма уахабити, а хора, които защитават исляма. Доста от мъжете тук носеха къси бради, каквито не видях из другите горански села, и които съм срещала в други части на Балканите като отличителен знак на по-религиозните мюсюлмани. В Санджак и Босна такива бради носят екстремни младежи, смятани за муджахидини и уахабити. Всъщност истинските муджахидини носят дълги бради. Затова кръстих “муджахидинки” късия вариант на мюсюлманските бради на Балканите, които често са мода при младите мъже.
Отидох пак пред джамията и там попаднах на един дядо, който се отнесе по-благо към мен. Той ми обясни, че в селото се празнува Джурджевден и че се говори на горански, на нашенски.
След намаза (молитвата – бел. ред.) от джамията наизлязоха доста брадати мъже, а вътре почнаха да влизат забулени по азиатски маниер момичета, чийто коси изобщо не се показваха от шамиите. Те учеха религия. Реших да се опитам да кандардисам за интервю имама. ИМАМЪТ НАСЕР – ПРОЛЕТЕН ДЕН ИЛИ ДЖУРДЖЕВДЕН
Имамът Насер беше неохотен за интервю точно толкова, колкото мъжете около джамията да чуят с ушите си, че не иска да говори с мен. Докато му обяснявах коя съм, неусетно се разприказва. Беше се вкопчил в мястото край джамията и остана непоколебим към молбите ми да отидем някъде другаде, за да не се намесват в разговора ни околните и да не ни пречат с коментари. Той държеше околните да чуват какво говорим. На пейката край джамията разговаряхме сред очите и ушите на селото.
Има ли уахабити в Рестелица, в чието съществуване са убедени хората от съседните села, започнах с онова, което ме интересуваше най-много. “Тук няма такива групи, дезинформация е, че има екстремисти. Името уахабити означава хора, които защитават вярата. Тук има ислям вече 550 години, преди това е имало богомили, еретици, те не са вярвали в християнството и в иконите. Те са били близки до исляма и затова ислямът тук е приет доброволно.” Имамът е категоричен, че в селото не се празнува нито Божич (Коледа), нито Илинден, а само Байрям. “Ние сме взели Джурджевден от еретиците, това не е религиозен празник... Имаме традиции в практиката на веселие, това са богомилски адети. Хората слагат конци на чешмите и вярват, че това лекува. Джурджевден идва повече от езическото време, отколкото християнство. Ние сме наследили Пролетен ден, а не Джурджевден.”
Сетих се за историята на бай Исмаил Бойда от село Брод, който се възмущаваше как млад ходжа от от Рестелица предупредил човек от село Брод да не празнува Джурджевден, защото бил “гявурски празник”. За кого другиго, ако не за самия имам Насер идеше реч. Невинно го подпитах за историята. Насер започна да обяснява лицемерно как въпросният имам не е спазил добрия тон: “Намерението му е било правилно, но не е намерил точните думи. Християните не празнуват Байряма, защо ние трябва да празнуваме Божич?”
Имамът подчертава, че всичко мюсюлмани в селото са сунити. “В селото има една джамия и едно теке, джамията е строена през 1968, преди това е имало стара джамия от 500 години.” В джамията има училище за ислямско образование, в което се обучават около 400 ученика в няколко групи от 1 до 9 разряд. Освен имамът Насер, който е учил в Истанбул, в тях преподава и млад духовник, завършил в Саудитска Арабия. “Имаме разрешение да провеждаме това обучение. Не позволяваме на външни хора да идват и да преподават.” Насер ми обяснява, че различният начин, по който се забраждат момичетата в Рестелица, и различният яшмак се дължи на това, че повечето от тях идват на курсове в джамията. В Рестелица повечето момичета не носят пъстри яшмаци, с които се забраждат жените из цяла Гора, а едноцветни. Такъв начин на забраждане е мода от последното десетилетие – виждала съм на главите на млади религиозни мюсюлманки в Босна, Македония, Албания, Косово, България. Обикновено те или са следвали богословие в ислямски страни, или учат в религиозни училища, където курсовете се водят от преподаватели, завършили през последните години ислямски науки в страни като Иран, Йемен, Саудитска Арабия, Египет.
Насер обяви, че легендата за Ристо и Драго е фалшива, името на Рестелица означавало място, където се кръстосват много пътища, нямало нищо общо с Ристо. Какви са нашенци според него .“Горани сме от 20 години. Мюсюлманството не може да е нация. Като етническо малцинство сме разпарчетосани – торбеши, помаци, богомили, горани, подложени сме на асимилации. Огромна част от хората тук се изясняват като бошняци – етническа група със същия произход живее в Босна. И вие, българите, сте сходни с нас.”
Имамът търси корените на местното население след великото преселение от Средна Азия. “Сърбите тук идват след нас, след 200 години. Ние сме автохтонни – илирийско племе.”
През цялото време, докато говорехме, имамът стоеше на тръни. Накрая изплю камъчето с въпроса как може да получи български паспорт. Той му трябвал, за да пътува в Западна Европа. Имал роднини в Италия. Там живеели доста мюсюлмани от неговия край и имамът искаше да им помогне да не влизат в заблудите на крайния екстремизъм. Обясних му, че нямам нищо общо с държавата, но той настояваше, че не може да нямам някой приятел из министерствата. Дадох му моя мейл и го посъветвах да ми изпрати конкретните си въпроси, но стана ясно, че макар и млад, той не използваше интернет. Посъветвах го като съвременен човек да си направи мейл, защото и в Рестелица вече има интернет клубове. “Вашите хора трябва да се модернизират”, говорех на имама Насер, а той само клатеше с глава. Така и не получих мейл от имама кандидат-българин. Разбрах, че заминал за чужбина и сега Рестелица има нов имам.
На връщане пътувах с комбито на симпатична компания от млади албанци от Драгаш, които имаха семейна фирма за паркети и дограми. Денят за тях беше изнурителен, бяха работили цял ден и сега се прибираха в Драгаш. Най-красивото момиче с небесно сини очи и млечна кожа, забрадено старателно, се оказа нашенка. Позна ме, че съм от България по езика. Говорихме си на нашенски и разбрах, че е горанка от Рестелица. Била само на 13 години, когато се омъжила за албанец от Драгаш. Сега е на 22-години и вече има 4 деца. Оставиха ме край офиса на фирмата – голяма къща в горната част на Драгаш, населена с албанци. С мъка им отказах поканата за кафе, чакаше ме още път. Почерпиха ме с мазник, прегърнахме се с работните млади жени – двете албанки и горанката, и се разделихме по живо по здраво.
“Оj море, пиле шарено,
кеде си било, кеде си шетало,
кеде си било на ден ЋурЂевден,
да ли си било на самовила,
да ли га виде муа гледаница?
- Jа ти сом било на самовила
и сом га видело, сом познало
твуа гледаница;
на глава имаше црна шамиjа,
на ноге имаше врфке некитене,
тебе те чекала, тебе ти пуала
боже, ђе доjдеш за ЋурЂевден”
(Харун Хасани, “Горанске народне песме”, 1987)
Емина, 17-годишна хубава като картина девойка, живее между македонската столица Скопие и южния български град Петрич. Тя е дъщеря на моя приятел Биго от Брод. Емина помага на родителите си в сладкарницата в Петрич и учи задочно в Скопие Брат й Алмир е на 24 години и меси най-вкусните бюреци в Петрич. Цяла година Ермина и Алмир с трепет чакат да дойде месец май, когато е горанският празник Джурджевден. На 3 май те пропътуваха с майка си половин Македония, за да празнуват Джурджевден в Брод. Баща й Билгаип и чичо й Джудайдер и тази година на можаха да отидат на Джурджевден, давайки предимство на младите, натъпкали до пръсване багажника на колата с дрехи, последен писък на модата. Три дни и нощи Емина и Алмир дефилират по “корзото”, сменяйки по четири ката дрехи. Младежите излизат на “корзото” след полунощ, когато е много студено и затова девойките носят кафяви вълнени шалвари, подобни на шаяк. Отгоре носят модни блузи и кожени якета. Младите горани държат да бъдат в крак с модата и се носят изключително елегантно. Така те привличат и бъдещите си половинки в живота. На “корзото” на Джурджевден започват любовни истории, които обикновено завършват със сватба.
ДЖУРЕН
Най-големият горански празник е Джурджовден, както нашенци наричат деня на св. Георги, обединява езически и християнски елементи.
Празните дотогава горански села стават многолюдни и се пълнят с живот. От столетия традицията изисква гурбетчиите да се върнат на Гергьовден, когато свършва зимата и идва лятото. На 4, 5, 6, 7, 8 май по стара традиция гурбетчиите се връщат в родните си села в Гора, които през зимата са празни. Всяка година на Джурджевден Шар планина се огласява от свирли и тупани (зурни, зурли и тъпани), добива мистичен вид и заприличва на Тибет. Горанките вадят от раклите ръчно ушити традиционни “ношни” (носии). Те чакат Джурджевден цяла година, за да могат да се нагиздят с най-красивите си носии и тежки златни дукати. Гримират се изкусно часове наред, докато лицата им заприличат на маски. Най-отдолу слагат белило, после с тънки четки рисуват с брокат очите, а на бузите “разцъфват” червени кръгове. Съпругата на Джунайдер е най-изкусната гримьорка, която съм виждала някога. Часове наред тя разкрасява жените и девойките от цялата рода.
Джурен, както съкратено се нарича в Гора Джурджевден, започва на 5 май, наричан “травке”. Рано сутринта се берат билки (травке), които се слагат във вода, с която се къпят децата. На този ден тази година в село Брод имаше два годежа (“вричане”), които са празник за цялото село. “Верениците” (годениците) са облечени от главата до петите в бяла ръчно ушита “ношна” (носия), в която след бродериите пробляскват хиляди мъниста, сияйни брокати, забрадени са с бяла шамия, окичени са със златни нанизи като гердани. На празника омъжените млади жени са облечени в сива или гълъбово синя мантия, която ги покрива. От шамията, с която покриват лицата си, надничат красивите им подчертани с грим очи. Дефилират със семейните златни дукати. Девойките, които са свободни, са облечени или в бяла носия, или в модерни дрехи. Някои носят кафяви вълнени шалвари.
Празникът започва винаги към 17 часа, за да може младите да са добре отпочинали от среднощното “корзо”. Няколко часа вечерта зурнаджии и тупанджии роми от Призрен свиреха и тупаха в горната и долната махала. Цялото село се веселеше. Тесните улички бяха пълни с народ, на хорото играха млади и стари, из “корзото” пъплеше като мравуняк младостта на Брод. Млади ергени, които още не са си намерили вереница , показваха сила, плащаха пари на ромските музиканти да им тупат с тупан на главите и да им свирят със зурла в ухото.
На 6 май гораните се събират на поляната “Влашка” край село Вранища. Почти всяко горанско село има свой ден и място да празнува Джурен. На 7 май се празнува на поляната край село Рапча, на 9 май – в село Брод, на 10 май – край село Рестелица.
6 МАЙ НА “ВЛАШКА”
Самият Джурджевден е на 6 май, когато гораните се веселят на “теферич” (на открито) на “Влашка”. Берат се върбови клонки, играе се горанско хоро под звуците на зурли и тупани, пече се агне.
Село Брод е високо в планината и 6 май се оказа навъсен и дъждовен ден, но въпреки това горанките облякоха приказните си носии, обуха бели, обшити с мънички мъниста и брокати обувки. Брояните заслизаха в ниското, първо към Драгаш, после към поляната “Влашка”. Там слънцето вече се показваше иззад дъждовните облаци. Корзото на “Влашка” е най-голямото и убаво корзо в цяла Гора, смятат гораните. По корзото дефилират облечени в традиционни ръчно тъкани горански “ношни” (носии) и нагиздени със златни дукати млади момичета и жени, задължително придружавани от мъж – годеник или съпруг. На “Влашка” е карнавалът на Гора!
По цветовете на носиите се познава коя горанка е омъжена и коя е свободна, казват сестрите Явахида от село Вранище. Омъжените ходят с черни, а девойките – със светли “ношни”. Невести са наскоро омъжени жени и те носят черен “терлик” (дълъг сукман). Верениците носят светли носии. По-възрастните жени като сестри Явахида са облечени с черни по-семпли носии. Младите жени украсяват със свила, брокат, сложни бродерии своя терлик, гиздят се с много златни бижута. Горанките се забраждат с “башрама” – голям красив шал, богато украсен със сърма, хиляди миниатюрни златисти мъниста. Традицията повелява цяла зима горанските момичета сами да тъкат, шият и бродират своята ношна, “за да е от убава, по-убава”. Днес малцина имат тези умения. 64-годишна Вайда до ден-днешен тъче и бродира “ношни”. За две седмици тя може да изтъче “терлик”. Младите днес вече не умеят да тъкат, те купуват носии от жени като Вайда. В днешно време много млади горански девойки са загубили уменията на своите баби да тачат носиите си. Днес ношна може да ушие по поръчка от изкусни тъкачки. Струва цяло състояние – над 1000 евро, но понеже е задължителна за девойките на Джурджевден, има доста клиенти. Задължителни за омъжените млади жени са златните дукати, които се предават от поколение на поколение. Всяко село си има своя характерна “ношна”. Малко по малко в традиционния костюм е навлязла модернизацията и някои елементи се изработват на машина. Носиите на горанките в Албания са по-запазени. Традицията на тъкането и бродирането на “ношните” в Призренска Гора полека-лека изчезва заради модернизацията затова и носиите в Косово са по-стилизирани от тези в Кукъска Гора. Горанките в Албания са запазили изцяло носиите, в тях няма нищо, което да се прави на машина. Нашенки в Албания сами тъкат и везат премяната си, която е част от чеиза им – бяла риза, червен елек и пола от фина вълна, украсена с пъстра бродерия, ефирна шамия, тежки пъстроцветни гердани.
Леля Вайда с носталгия си спомня за своята младост. Съпругът й е учител във Вранище, оженили са се преди 44 години, когато не е имало корзо, на което девойките и бекярите (ергените) да се “бендисват” (стара турска дума за харесват, която използват гораните). “Корзото се появи, когато младите започнаха да работят по градовете. Видели, че има корзо в Белград, и тази мода дойде и при нас, в Гора”.
Джурджевден е свързан с печалбата, гурбета, при който горанските мъже работят из Балканите като сладкари и бюрекчии, а жените гледат децата в горанските села. Традицията повелява на Джурен мъжете да се връщат в родните си села, за да видят близките и роднините си. Ергените идват да си намерят половинка в живота.
На Джурджевден осемте кафенета на Брод са пълни с младежи. Алмир като всички останали младежи си лягаше рано сутрин, ставаше по обяд, ходеше като упоен от щастие из Брод. “Имам само тези три свободни дни и искам да използвам всяка секунда, за да бъда с моите приятелите от Брод. Живеем пръснато – кой в Скопие, кой в Ниш, кой в Белград, кой в България. Джурдевден е единственото време в годината, когато можем да се съберем накуп в Гора.”
