ДЖИНГИЗ, МИТРОВИЦА: “СЪРБИТЕ ЩЕ ЗАПАЗЯТ КОСОВО”

Преди войната много нашенци от Гора и Жупа са живели с албанците. Но след 1999 те са продали дюкяните си и са се преселили или в северно Косово, което е населено само със сърби, или в сръбските анклави. Много нашенци са предпочели да се заселят в централна Сърбия, Санджак, Войводина, Западна Европа. В разделения по реката Ибар град Митровица имам приятел горанин. Джингиз, 40-годишен горанин от Радеша, собственик на сладкарница “Пеливан”. В населената само със сърби Северна Митровица има около 15 заведения на горани. В южната част на Косовска Митровица, където живеят албанците, има само две горански фамилии. Сладкарницата “Пеливан” е на пъпа на северна Митровица. “По-стара е от Скупщината в Митровица”, казва Джингиз. Заведението е от 1932 г. Дядото на Джинзиг се преместил от Радеша в Митровица през 30-те години на 20 век. Прадядо му е имал 18 дюкяна в Пловдив, но е бил изгонен от България. “Знаете ли, че царят е изгонил всички, които не са българи?”, пита Джингиз. Той рядко си ходи в Радеша. В селото сега има 650 къщи, но са останали да живеят само 200 стари люде. Според него гораните са автохтонни, стари славяни от Сърбия. Приели исляма през 18 век заради данъчни облекчения. Джингиз обяснява, че сърбите не приели исляма, защото земята им била плодородна и можели да плащат данък. А гораните открай време са в планината, където климатът е много суров. “Камен и небо, пасивна земя, няма нищо! Данък може да се плаща, където има равнина. При нас има 7 месеца сняг, 7 месеца зима, 1 месец лято. Откъде да изкараме за данък? Ние бягаме от планината”, обяснява Джингиз защо роднините му се преселили в Митровица, където им потръгнало с дюкяна. “Татко се казваше Пеливанович, но когато се върна от казармата, през 1952, албанците промениха фамилията му и той стана Пеливани. Аз нося фамилията на дядо ми Мехмети, който имал дюкян в Пловдив.” “Как се самоопределяте?”, започнах разговор за етническата идентичност. “Нашенец, това е да си наш, вътре сред нас самите”. Джингиз знае теорията, че гораните са потомци на богомилите. “Ние сме славяни, по-рано сме били сърби, може и българи да сме били. Топонимията в Гора е изцяло славянска Ние нямаме информации, нямаме институции, нищо нямаме, кютаме си. Нямаме лоби, всеки се мъчи сам за себе си. Не е важно какъв си – богомил, сърбин, българин, важното е какъв си днес. Ако имаме пари, ще можем да инвестираме и да изследваме, да разберем какви сме.” Според него в Кукъс, Албания, е било пълно с горанци, но били албанизирани. “Кукъс беше като Драгаш, но горанците там се албанизираха, станаха сплав. Оженили се за албанки и станали сплав, бакър, сребро, претопили се, не са чисти.” Джингиз гордо пояснява, че гораните в Косово се женят само помежду си: “Ако има коктейл, не е чисто”. Децата учат в сръбски училища и университети. Той смята, че гораните са 7 – 10 хил., но има манипулации. Били са 35 хил., но заради миграцията броят им намалял. Във всеки град от бивша Югославия има няколко горански дюкяна. В Белгия, Люксембург, Германия има горански дюкяни. Повечето горанци след войната през 1999 са мигрирали в Бенелюкс и в Швейцария. Едно време гораните са работили в София, Пловдив, Солун, Дубровник. След 1999 положението в Косово е “мътно като боза”, тепърва трябва да се избистри. Джингиз е готов, ако стане напечено в Косово, да напусне Митровица и да се изсели в Западна Европа. Гораните са привързани към държавата, твърди той. Към коя държава, питам аз – косовската или сръбската? “Ако има косовска държава, не знаем какво ще стане с нас. Нищо не се знае, ще видим”, неохотно отговаря Джингиз. Отивам още по-далече и го питам: “Защо не можете да живеете с албанците.” Той ме гледа недоверчиво: “Не казах, че не можем.”. Питам го дали говори албански. “Аз лично говоря, но искам да знам дали вие говорите албански в България? И ние си говорим горански език. Няма пречки, който иска, да научи да говори албански, английски... това е лична работа. Горански съм учил от майка, татко, дядо. Това е горански, нашенски. Езикът ни е различен от албанския като деня и нощта. Горанският е славянски език. Най-голяма бариера за горанците в Косово е езикът. Не всеки знае албански, както и не всеки знае горански. Знаете ли някой албанец да говори горански? Защо се смеете? Някой сърбин да говори горански? И аз не познавам такъв. Горанците са ситни, малки, трябва да знаят всичко, ако искат да оцелеят. Горанецът трябва да знае и горански, и сръбски и там, където работи, трябва да се преклони.” Джингиз ми обяснява за появилия се след войната босански език в Гора и Жупа. “Садик Идризи изведнъж реши да се учи на босански език. Откъде накъде ние да учим на босански, а в село Сиеница, Санджак, да не учат на босански? В Косово босанският език е малка врата, през която да мине сръбският. То е само и само езикът да не се нарича сръбски, за да не дразни албанците. Албанците искат да махнат всичко сръбско.” През декември 2007, два месеца преди албанците да обявят независимост в Косово, Джингиз все още смяташе, че Сърбия няма да отстъпи Косово и прогнозира разделяне на провинцията. “Ако Сърбия загуби 15 % от територията, и Косово ще загуби 15 % от територията си. Сърбите няма да приемат да живеят в албанска държава. Сърбите и албанците искат две противоположни неща в Косово, все едно са ден и нощ. Проблемът с Косово ще се реши или с война, или с разделение. В Косово е създадена сръбската държава, на Косово поле е изгинало цялото сръбско племе. Сърбите ще запазят Косово, дори и с цената на война.“ Кафене “Пеливан” е нещо като Ганковото кафене в Северна Митровица, тук често се бистри политиката и когато някой започне да говори на актуална тема, се включват и околните. То е социално средище за много хора в Северно Косово. Тук идват да пият кафе журналисти, политици, полицаи, обикновени хора. През всичките ми пътувания из Косово винаги ми е правило впечатление ожесточението, с което сръбските лидери се оплюват едни други и това, че не успяха да създадат единен Сръбски национален съюз, а има два – единият е в Северно Косово, другият в Централно Косово. Сръбският лидер от Митровица Оливер Иванович е на нож с лекарите Марко Якшич и Милан Иванович (лидери на Сръбския национален съюз на Северно Косово), смятани от международната общност за екстремисти. Д-р Рада Трайкович, лекар и шеф на болницата в сръбския анклав Грачаница (до Прищина), политик в Сръбския национален съвет за централно Косово, е в конфликт със сръбските лидери от севера. Тя се опасява, че Белград е забравил за сърбите в анклавите и се грижи повече за тези от Северно Косово. Рада Трайкович смята, че албанците твърдо са решили да асимилират горанците в Косово. Според нея фактът, че в Белград са мигрирали много горански фамилии, означава, че те не могат да запазят идентичността си и затова бягат от Косово. За да запазят идентичността си, трябва да получат община и право на образование. Рада Трайкович разказа историята на горанец, чийто син се оженил за албанка. Децата са с албански имена, говорят на албански вкъщи, а на улицата ги наричат “торбари”. Албанците не ги приемат. Горанецът тогава казал: “Снахо, ако искаш с нас, искаш, ние отиваме в Сърбия.” Дори и приемането на асимилацията не е решение, защото албанците искат да са чистокръвни, смята Рада Трайкович. Лидери на малки сръбски партийки от анклавите години наред участваха в косовските временни институции и излизаха на избори, независимо че Белград призоваваше сърбите да бойкотират изборите. В парламента има запазена квота от 10 депутатски места за сърбите и така тези малки партии години наред след 1999 придаваха мултиетничност на Косово. Сърбите в Северно Косово изобщо не признаваха косовските институции и управляваха свои паралелни институции, подкрепяни от Белград. От горанина Джингиз чух интересната теория за “златните сърби”. Той смята, че сръбските партии, които не са послушали Белград да бойкотират изборите в Косово, нямат влияние. Така както Милошевич е имал своите почтени, “златни албанци”, които служели за параван на несъществуващата “мултиетничност”, така и днешните сръбски кандидати за постове в албанските институции са само за украса. “Златни сърби” са лидери, които се продават за пари и затова стават депутати в парламента в Прищина въпреки призива на Белград за бойкот на изборите. Джингиз ту говори с мен, ту обслужва клиентите и обръща внимание на всеки новодошъл, поздравява го, пита го как е – така в кафенето всеки се чувства като у дома си. По едно време той рязко стана и отиде при няколко яки бабаити с анцузи, които седнаха на съседна маса. Като си тръгнаха, се оказа, че това са рекетьори, които обикалят из заведенията. Джингиз шепнешком ми обясни, че няма проблеми с рекетьорите, защото е староседелец и младежите просто ги е срам да му искат пари. Бабаит има и на друга маса – висок атлетичен млад мъж с интелигентно изражение, славянски тип. Можеше да мине за млад преподавател или за спортист, ако не забелязах, че сканира с проницателни очи всеки новодошъл, докато си пие кафето. Спокойно, твърде спокойно за тип като него. Джингиз познава и него. Пак ми шепти, че този тип, който седеше преди малко на съседната маса, е цивилен сръбски агент. “Този е от МУП (Министерството на вътрешните работи – бел. авт.), наоколо е пълно с агенти, все пак това е Сърбия и МУП трябва да знае какво ще стане тук. Ако Сърбия загуби сега Косово, когато стане по-силна, ще се върне, няма да го остави. Косово е част от Сърбия.” Всичко е хубаво в кафене “Пеливан”, само дето тук няма бюрек. Какъв горанин си ти, щом нямаш бюрек, упрекнах Джингиз. “Ти защо не отидеш да месиш и печеш бюрек, аз също съм готов да ти платя 1 евро за един бюрек. За 1 евро ще направя едно кафе и ще спечеля пари с по-малко труд. Знаеш ли каква мъка е да се прави бюрек”, простичко ми обясни Джингиз. Започвам да му обяснявам, че бюрекът е част от горанската същност, култура и начин на живот и не бива да отмира, но той е непреклонен. Поне веднъж в месеца да прави бюрек, за да поддържа форма. Не е съгласен, че толкова лесно може да се унищожи Гора. Смята, че Гора има бъдеще като място за сафари туризъм. Гораните държат на родното си място. Макар че са печалбари от столетия, където и да отидат да живеят, те се връщат в родното огнище. “Горанецът, и да отиде да живее накрай света, иска да го погребат в Гора. Плащат се луди пари за това. Един горанин избягал в Австралия през 1948, когато Тито се скара със Сталин. Починал през 1995 в Сидни и близките му платили 20 000 долара, за да уважат волята му да бъде погребан в родната Гора. Ние държим много на родното си място.” Джингиз знае албански и не се страхува да ходи в Южна Митровица, където има приятели албанци. Улисана в сладка приказка, не усетих как стана 18 часа и изтървах последната маршрутка за Прищина. Първата ми работа беше да потърся помощ в голямата сграда на ЮНМИК (администрацията на ООН в Косово – бел. авт.) до моста. Простичко обясних коя съм и попитах няма ли някакъв транспорт на ООН до Прищина. Полицаят в караулката не поиска да си мръдне и пръстта за моята скромна персона. Щях да се примиря веднага, ако пред очите ми за две франсета не се намери джип на ООН за 5 минути. Започнах да мисля с логиката на местните неалбански общности – явно забраната в колите на ЮНМИК да се возят само служители на мисията се нарушава, ако трябва да се помогне на западняци. Аз съм сама жена, токът е спрял, Митровица е потънала в мрак. Бедата ми е двойна, защото съм от Източна Европа, бивша комунистическа страна. Нервнича и се карам с полицая, в това време излиза някакъв сух и висок мъж със сребърни коси, къса военна подстрижка и отегчено безизразно лице на патриций в трета възраст, придружаван от жена с бухнало телосложение. Не съм вчерашна, човекът на пропуска се разтопи в широка усмивка, значи мъжът е висш международен чиновник. Върлината се поинтересува за какво е тази врява, след което лаконично ми обяснява, че си е моя работа как ще стигна до Прищина. Троснах му се, че това и сама си го зная, а явно чиновниците в ЮНМИК получават хиляди евро на месец за нищо работа и щом на такава като мен не могат да помогнат, какво остава за местното население. При пътешественика всяко зло е за добро. В джип на ООН-то, и в компанията на върлината, нямаше как да се запозная с приятеля на Джингиз албанеца Ветон, който ме откара с таксито си до Прищина. Ветон се оказа приказлив млад албанец, който преди войната е живял в северната част на Митровица, но сега се страхува да пресече моста. Продължава да си другарува с Джингиз. Ветон не е ходил и в Ниш, страхува се. В къщата му в северна Митровица от 8 години живеят сърби от Печ. Едва през последната година започнали да му плащат 100 евро месечен наем. Ветон живее с родителите си, брат си, жена си и двете си деца в къща в село Река до Митровица. Там има само 60 къщи, често няма вода и тока. Родителите му са пенсионери с по 40 евро пенсия на калпак и ако не е брат му да изпраща пари от Германия, ще са обречени на пълна мизерия. Ветон работи като таксист, но не печели добре, тези дни бензинът е поскъпнал и вече е 1,20 евро на литър (декември 2007 – бел. авт.), а клиенти няма много. Маршрутката до Прищина е 1,50 евро, а за един таксиметров курс максималната цена е 20 евро. Ветон е недоволен от живота си. В Косово има или много бедни, или много богати, които не е ясно от какво са забогатели. Огромните заплати на ЮНМИК дразнят и Ветон. Логиката му е, че с 5 хил. евро месечна заплата на такъв един ЮНМИК-ов висш чиновник може да работят много по-добре 10 местни полицаи. Това са по 500 евро на месец за полицай, значи прехрана за 10 местни семейства. По пътя към Митровица в Обилич попадаме в мъгла. Тук има постоянна пелена от смог, вредни диоксидни емисии от ТЕЦ-а, обновен за 1 млрд. евро от международната общност, филтрите обаче не работят. Въздухът е отровен, но никой не протестира, примирено обяснява Ветон. Понечих да кажа нещо за гражданското общество, но осъзнах, че не трябва да се държа като неприветливите ЮНМИК-функционери точно към моя симпатичен спътник. Платих на Ветон спазарените предварително 15 евро “като за наш човек, от Балканите” и се разделихме по живо по здраво. В живота на обикновените хора социална справедливост диктува западняк като гореописания да плати по-скъпа цена от наш брат или сестра от Балканите.

ИЗЧЕЗНАЛАТА КОЛЕДА В днешните традиции на гораните има следи от християнски традиции, горанските села пазят народните обичаи за църковни празници – Бъдни вечер, Божик, Богоявление (Водице), Св. Пантелей, Митровден, Благоец, Средзима (св. Трифон), наричан още Бабин ден, когато младите гонят зимата (бабата) от селото. В горанската традиция присъства и св. Атанасий, пише сръбският изследовател Милисав Лутовац в проучването си за Гора и Ополйе през 1955. По православния календар гораните празнуват Божик (Коледа), варят жито и плодове за Бъдни ден. На Божич традицията повелява да се украсяват вратите с клонки, вари се царевица и да се раздава на комшиите. Меси се коледен сладкиш с метална пара. Човекът, комуто се падне паричката, ще бъде щастлив през цялата година. При погребалните ритуали са запазени някои християнски обичаи. В Брод се пали тамян, докато покойникът е вкъщи. “Гораните са запазили и стария погребален обичай задушница”, пише Лутовац. Дениз, учител от село Брод, разказва как е изчезнала традицията в Брод през януари да се празнува Божик, Коледа. На този празник бекярите (момците) излизали на корзото с торти, направени от техните вереници (годеници) и се състезавали чия торта е най-хубава. През 1989-1990 на корзото в Брод дошли екстремисти и ги освиркали и оттогава брояни се отказали да празнуват Божик. Откакто в Брод се пръкнали новокомпонираните бошняци, се появили и графитите “Бошняшка махала” и “Аллаху екбер”. БОЖАНА, ПОСЛЕДНАТА ХРИСТИЯНКА “Новата ми вяра не съм запомнил, старата не съм забравил” (Сул Капетан, горански хайдутин, на смъртното си ложе през 1909) В Брод хората знаят, че гробът на Божана, последната християнка в селото, живяла преди 200 години, се намира в “кавурското гробище” (кавурско, гяурско – бел. авт.). За Божана знаят нашенци в цяла Призренска Гора. Ако има нещо, което да дразни най-много гораните-бошняци в Косово, това е историята за християнката Божана и това че в горанските села има “кавурски гробища”. Затова пък изследователят Назиф Докле от Албания, нашенец от село Борйе, няма никакви комплекси от “кавурските гробища”. Но и сред нашенци в Албанска Гора няма нито един бошняк. Докато търсих Божаниния гроб в Брод, се запознах с учителя Дениз. Той живее досами училището, над което се намират “кавурските гробове”. Живяла ли е наистина преди 200 години християнка на име Божана в Брод или това е мит? Дениз разказа, че Божана е живяла преди 200 години. Християнско гробище е имало и в центъра на Брод, до чаршията, където в момента има детска площадка и градинка. Той подозира, че в Брод турският КейФОР финансирал през 2002 построяването на детската площадка, за да се заличат следите от християнството. Когато разкопавали, работниците намерили скелет и християнски кръст. За Дениз Джурджевден си е Джурджевден, а всички имена на ридове и на села наоколо са славянски. Според него езикът на гораните е най-близо до македонския. “Разбираме се 100 % и мисля, че диалектът ни е тетовски”, обяснява учителят. Историята на последната християнка в Брод е описана от сръбски изследователи, които пишат за ислямизирането на Гора. Според Векослав А. Станкович от Призрен в родственото дърво на сръбския книжовник от Призрен Петър К. Костич е и Божана, последната християнка от Брод. Приемането на исляма е било постепенно според сръбския изследовател Лутовац. Най-напред приемат исляма най-застрашените и най-малките места, а накрая – най-затънтените, най-големите и най-богатото селище Брод. Много фамилии с едната част се намират в исляма, а с другата – в православието. Лутовац споменава Лековци, Чучуловци, Джунковци, Мацинци, Джурджевци, Трупчевци, Кучкаревци, Пръдлевци, Паскинци, Джавджичи и др.,чиито презимена в православието се споменават като: Костичи, Чучуревичи, Джунковичи, Джурджевичи, Йовановичи, Иличи, Станковичи, Миленковичи. Божана не искала да смени вярата си и това било възможно, защото била жена. До края на живота си ходила на черква в Брод. Църквата в Брод била разрушена, когато умряла Божана, тъй като цялото село вече приело исляма. От уважение нейните синове Станко – по ислямско Селим, и Гаврило, по ислямско име Халил, не позволили да се разруши църквата, докато била жива майка им. Божана е погребана на бърдото Пантелевац. Радивойе Младенович смята, че Божана е погребана край черквата “Св. Пантелеймон”. Твърде е възможно край “кавурското гробище”, където е погребана Божана, да се намерят останките на стара християнска черква. Според Лутовац в село Брод е имало три черкви – “Св. Димитър”, “Св. Пантелеймон и “Св. Никола”, съществувала до 1861 година. В северозападната част на селото се намира чешма, наричана Църквиче. (Младеновиђ Радивоjе, Говор Шарпланинске Жупе Гора, 2001, Београд). Според Йован Цвиич ислямизацията на Гора е завършила през 16 век, П. Костич, И. С. Ястребов, Лутовац и други автори смятат, че в този регион ислямизацията е траела най-дълго и е завършила във втората половина на 19 век. Нахия Гора според дефтерите от 1452-1455 е населена, както следва: Брод – Бойки, Добромир, Бойко, Богдан, Дабижив, поп, Братослав, Райко, Богдан, Брацан, Милин, Рад, Драгош, Воислав, Драгослав, Новак, Грубче или Груйца, Богдан, Дабич, Райко, Джурдж, Добрачин, Бойко, Радослав, Радич, Драя, Богдан, Райко, Драга или Драге, Доброслав, Бардо, поп Драйко, Райко, Петри, Джура, Драя, Драйко, Йована, Богдан, Милич, Богдан, Браян, Брато, Радослав, Радич, Лазор, Райко, Боя. ЦЪРКВИ И ПРАВОСЛАВНИ СЛЕДИ В ГОРА Докато пътешествах из Гора, Косово, не видях останки от православни черкви. Сръбският изследовател Радивойе Младенович пише, че във всяко горанско село в Косово е имало православни църкви. Той прави описание на православните храмове. В село Рапча имало две черкви – едната в Горна Рапча, на мястото Църквине, а другата, именувана на Св. Петка, в края на Маринца. На основите на тази църква в Рапча е издигната джамия. И. С. Ястребов през 1861 забелязва след село Рапча развалини на малка черква и следи от фрески. Според местно предание е имало православен храм, на нивата Църква, в западната част на селото. В село Кръстец имало основи на черквата “Св. Пантелеймон”, втора черква е имало на възвишението Чула. Край Рудина има следи от руини на църква и православен гроб (местността “Църквище”). Неделече от Драгаш, на мястото Чукаре, има следи от черква и гроб до нея. Нарича се Църква. Според легендата в село Любовища имало 9 черкви, всяка махала имала със свой храм, плюс една обща. Сега може да се видят останки от църква на мястото Дей. Заради многото черкви жителите на това село са наричани църквари в останалата част на Гора. В селото има две места са наричани с името Църква – в махалата Дриндовци и Йедрашовци. Според преданието на тези места е имало черкви. В село Кукаляне има местност Църква. В Радеша е имало 2 църкви според Душановата Архангелска повеля – “Св. Никола” и “Св. Илия”. В селото е имало местност “Църква”, на която ходели богомолци. И. С. Ястребов, минавайки през Лещане през 1861, видял разрушен църква. На мястото “Църков”, под селото, има следи от гробове, а според преданието там е имало църква. Във Вранища има руини от църкви – Будев рит, Църквище, Джурова църква и Марин-доф. В Орчуша имало Църквище. В село Млике през 1861 И. С. Ястребов вижда основи на църква. Северно от селото в махалата “Джурджойца” имало руини на църква и православно гробище. За Диканце е известен поп Диканович, споменат в Душановата повеля. В падината Попове руйе, източно от Диканце, има развалини на църква. Според преданието в Църквище (пасбище в източния край на селото) е имало черква. На днешното място Вакъф в село Бачка е имало черква “Св. Варвара”. Над село Глобочица има местност “Църква”. На мястото на сегашната джамия е имало църква. В Крушево, недалече от църковните руини, е издигната джамия в онази част на селото, която се казва “Кучища”. В село Зли поток в местността Зборище е имало църква “Преображение”. На целината Църкоф след селото според преданието е иваро църква. В югоизточната част на село Рестелица, в местността “Кръстине”, е имало православно гробище и църква “Св. Варвара”. Милан Иванович пише, че в горанските села има остатъци или следи от 41 православни храма – остатъци на църкви и една едно отшелничество, и 23 стари християнски гробища. Харун Хасани смята, че има сведения за съществуване на надгробна епитафия на кирилица в Зли Поток, за сребърни кандила в Любовища, обредни кръстове в Брод и Радеша, икона и стари библии в Брод, както и мраморна притвор на черква в Зли Поток и Рестелица.

ДЖУРДЖЕВДЕН

“Оj море, пиле шарено, кеде си било, кеде си шетало, кеде си било на ден ЋурЂевден, да ли си било на самовила, да ли га виде муа гледаница? - Jа ти сом било на самовила и сом га видело, сом познало твуа гледаница; на глава имаше црна шамиjа, на ноге имаше врфке некитене, тебе те чекала, тебе ти пуала боже, ђе доjдеш за ЋурЂевден” (Харун Хасани, “Горанске народне песме”, 1987) Емина, 17-годишна хубава като картина девойка, живее между македонската столица Скопие и южния български град Петрич. Тя е дъщеря на моя приятел Биго от Брод. Емина помага на родителите си в сладкарницата в Петрич и учи задочно в Скопие Брат й Алмир е на 24 години и меси най-вкусните бюреци в Петрич. Цяла година Ермина и Алмир с трепет чакат да дойде месец май, когато е горанският празник Джурджевден. На 3 май те пропътуваха с майка си половин Македония, за да празнуват Джурджевден в Брод. Баща й Билгаип и чичо й Джудайдер и тази година на можаха да отидат на Джурджевден, давайки предимство на младите, натъпкали до пръсване багажника на колата с дрехи, последен писък на модата. Три дни и нощи Емина и Алмир дефилират по “корзото”, сменяйки по четири ката дрехи. Младежите излизат на “корзото” след полунощ, когато е много студено и затова девойките носят кафяви вълнени шалвари, подобни на шаяк. Отгоре носят модни блузи и кожени якета. Младите горани държат да бъдат в крак с модата и се носят изключително елегантно. Така те привличат и бъдещите си половинки в живота. На “корзото” на Джурджевден започват любовни истории, които обикновено завършват със сватба. ДЖУРЕН Най-големият горански празник е Джурджовден, както нашенци наричат деня на св. Георги, обединява езически и християнски елементи. Празните дотогава горански села стават многолюдни и се пълнят с живот. От столетия традицията изисква гурбетчиите да се върнат на Гергьовден, когато свършва зимата и идва лятото. На 4, 5, 6, 7, 8 май по стара традиция гурбетчиите се връщат в родните си села в Гора, които през зимата са празни. Всяка година на Джурджевден Шар планина се огласява от свирли и тупани (зурни, зурли и тъпани), добива мистичен вид и заприличва на Тибет. Горанките вадят от раклите ръчно ушити традиционни “ношни” (носии). Те чакат Джурджевден цяла година, за да могат да се нагиздят с най-красивите си носии и тежки златни дукати. Гримират се изкусно часове наред, докато лицата им заприличат на маски. Най-отдолу слагат белило, после с тънки четки рисуват с брокат очите, а на бузите “разцъфват” червени кръгове. Съпругата на Джунайдер е най-изкусната гримьорка, която съм виждала някога. Часове наред тя разкрасява жените и девойките от цялата рода. Джурен, както съкратено се нарича в Гора Джурджевден, започва на 5 май, наричан “травке”. Рано сутринта се берат билки (травке), които се слагат във вода, с която се къпят децата. На този ден тази година в село Брод имаше два годежа (“вричане”), които са празник за цялото село. “Верениците” (годениците) са облечени от главата до петите в бяла ръчно ушита “ношна” (носия), в която след бродериите пробляскват хиляди мъниста, сияйни брокати, забрадени са с бяла шамия, окичени са със златни нанизи като гердани. На празника омъжените млади жени са облечени в сива или гълъбово синя мантия, която ги покрива. От шамията, с която покриват лицата си, надничат красивите им подчертани с грим очи. Дефилират със семейните златни дукати. Девойките, които са свободни, са облечени или в бяла носия, или в модерни дрехи. Някои носят кафяви вълнени шалвари. Празникът започва винаги към 17 часа, за да може младите да са добре отпочинали от среднощното “корзо”. Няколко часа вечерта зурнаджии и тупанджии роми от Призрен свиреха и тупаха в горната и долната махала. Цялото село се веселеше. Тесните улички бяха пълни с народ, на хорото играха млади и стари, из “корзото” пъплеше като мравуняк младостта на Брод. Млади ергени, които още не са си намерили вереница , показваха сила, плащаха пари на ромските музиканти да им тупат с тупан на главите и да им свирят със зурла в ухото. На 6 май гораните се събират на поляната “Влашка” край село Вранища. Почти всяко горанско село има свой ден и място да празнува Джурен. На 7 май се празнува на поляната край село Рапча, на 9 май – в село Брод, на 10 май – край село Рестелица. 6 МАЙ НА “ВЛАШКА” Самият Джурджевден е на 6 май, когато гораните се веселят на “теферич” (на открито) на “Влашка”. Берат се върбови клонки, играе се горанско хоро под звуците на зурли и тупани, пече се агне. Село Брод е високо в планината и 6 май се оказа навъсен и дъждовен ден, но въпреки това горанките облякоха приказните си носии, обуха бели, обшити с мънички мъниста и брокати обувки. Брояните заслизаха в ниското, първо към Драгаш, после към поляната “Влашка”. Там слънцето вече се показваше иззад дъждовните облаци. Корзото на “Влашка” е най-голямото и убаво корзо в цяла Гора, смятат гораните. По корзото дефилират облечени в традиционни ръчно тъкани горански “ношни” (носии) и нагиздени със златни дукати млади момичета и жени, задължително придружавани от мъж – годеник или съпруг. На “Влашка” е карнавалът на Гора! По цветовете на носиите се познава коя горанка е омъжена и коя е свободна, казват сестрите Явахида от село Вранище. Омъжените ходят с черни, а девойките – със светли “ношни”. Невести са наскоро омъжени жени и те носят черен “терлик” (дълъг сукман). Верениците носят светли носии. По-възрастните жени като сестри Явахида са облечени с черни по-семпли носии. Младите жени украсяват със свила, брокат, сложни бродерии своя терлик, гиздят се с много златни бижута. Горанките се забраждат с “башрама” – голям красив шал, богато украсен със сърма, хиляди миниатюрни златисти мъниста. Традицията повелява цяла зима горанските момичета сами да тъкат, шият и бродират своята ношна, “за да е от убава, по-убава”. Днес малцина имат тези умения. 64-годишна Вайда до ден-днешен тъче и бродира “ношни”. За две седмици тя може да изтъче “терлик”. Младите днес вече не умеят да тъкат, те купуват носии от жени като Вайда. В днешно време много млади горански девойки са загубили уменията на своите баби да тачат носиите си. Днес ношна може да ушие по поръчка от изкусни тъкачки. Струва цяло състояние – над 1000 евро, но понеже е задължителна за девойките на Джурджевден, има доста клиенти. Задължителни за омъжените млади жени са златните дукати, които се предават от поколение на поколение. Всяко село си има своя характерна “ношна”. Малко по малко в традиционния костюм е навлязла модернизацията и някои елементи се изработват на машина. Носиите на горанките в Албания са по-запазени. Традицията на тъкането и бродирането на “ношните” в Призренска Гора полека-лека изчезва заради модернизацията затова и носиите в Косово са по-стилизирани от тези в Кукъска Гора. Горанките в Албания са запазили изцяло носиите, в тях няма нищо, което да се прави на машина. Нашенки в Албания сами тъкат и везат премяната си, която е част от чеиза им – бяла риза, червен елек и пола от фина вълна, украсена с пъстра бродерия, ефирна шамия, тежки пъстроцветни гердани. Леля Вайда с носталгия си спомня за своята младост. Съпругът й е учител във Вранище, оженили са се преди 44 години, когато не е имало корзо, на което девойките и бекярите (ергените) да се “бендисват” (стара турска дума за харесват, която използват гораните). “Корзото се появи, когато младите започнаха да работят по градовете. Видели, че има корзо в Белград, и тази мода дойде и при нас, в Гора”. Джурджевден е свързан с печалбата, гурбета, при който горанските мъже работят из Балканите като сладкари и бюрекчии, а жените гледат децата в горанските села. Традицията повелява на Джурен мъжете да се връщат в родните си села, за да видят близките и роднините си. Ергените идват да си намерят половинка в живота. На Джурджевден осемте кафенета на Брод са пълни с младежи. Алмир като всички останали младежи си лягаше рано сутрин, ставаше по обяд, ходеше като упоен от щастие из Брод. “Имам само тези три свободни дни и искам да използвам всяка секунда, за да бъда с моите приятелите от Брод. Живеем пръснато – кой в Скопие, кой в Ниш, кой в Белград, кой в България. Джурдевден е единственото време в годината, когато можем да се съберем накуп в Гора.”

УАХАБИТИ В РЕСТЕЛИЦА

В Рестелица ходих два пъти с надеждата да намеря интересни истории, но удрях на камък в повечето опити да завържа разговор. Все пак през лятото на 2006 попаднах на интересни истории. По икиндия, малко преди времето за молитва, се отравям край джамията в центъра, обновена с дарения на местни жители. Достолепен мъж ми обяснява, че езикът в селото е “старомакедонски, най-старият български”. Старите говорят на македонски, а младите мешат със сръбски. Било грешка да се учи на босански. “Езикът ни е свой, горански – ни македонски, ни сръбски”, обяснява мъж, който е видимо религиозен. Ислямът тук бил отреди 1000 години. Повечето мъже край джамията още помнеха, че съм идвала и преди да разпитвам. Пак ме посрещнаха враждебно и подозрително като първия път, един от тях дори ме обвини, че правя пропаганда. Край джамията нямаше нито един дружелюбно настроен към мен човек и затова тръгнах на лов за словоохотливи събеседници в близките кафенета. Тягостното усещане, че съм натрапник не ме напуска и когато търсех подходящо кафене по тесните улички, из които дори и малките момиченца ходят забулени с шамии. По чаршията има само мъже. Жените се прокрадват из околните сокаци и се придвижват на пресекулки, за да не кръстосат дори и случайно погледи с някой мъж. Сядам в едно кафене наслуки. Разговорът върви едва-едва. Жени, разбира се, няма, мъжете сигурно стоят от часове, но измъквам думите из устата им. Според тях в Рестелица няма никакъв Джурджевден. “Ние казваме Летан ден, а не Джурджевден. Празнуваме смяната на сезоните. Не е свързано с вашата вяра”. Мъжете бяха към 60-годишни, достолепни и доста елегантни. Всички се поздравяват със “Селям алейкум”. Според тях в Рестелица няма уахабити, а хора, които защитават исляма. Доста от мъжете тук носеха къси бради, каквито не видях из другите горански села, и които съм срещала в други части на Балканите като отличителен знак на по-религиозните мюсюлмани. В Санджак и Босна такива бради носят екстремни младежи, смятани за муджахидини и уахабити. Всъщност истинските муджахидини носят дълги бради. Затова кръстих “муджахидинки” късия вариант на мюсюлманските бради на Балканите, които често са мода при младите мъже. Отидох пак пред джамията и там попаднах на един дядо, който се отнесе по-благо към мен. Той ми обясни, че в селото се празнува Джурджевден и че се говори на горански, на нашенски. След намаза (молитвата – бел. ред.) от джамията наизлязоха доста брадати мъже, а вътре почнаха да влизат забулени по азиатски маниер момичета, чийто коси изобщо не се показваха от шамиите. Те учеха религия. Реших да се опитам да кандардисам за интервю имама. ИМАМЪТ НАСЕР – ПРОЛЕТЕН ДЕН ИЛИ ДЖУРДЖЕВДЕН Имамът Насер беше неохотен за интервю точно толкова, колкото мъжете около джамията да чуят с ушите си, че не иска да говори с мен. Докато му обяснявах коя съм, неусетно се разприказва. Беше се вкопчил в мястото край джамията и остана непоколебим към молбите ми да отидем някъде другаде, за да не се намесват в разговора ни околните и да не ни пречат с коментари. Той държеше околните да чуват какво говорим. На пейката край джамията разговаряхме сред очите и ушите на селото. Има ли уахабити в Рестелица, в чието съществуване са убедени хората от съседните села, започнах с онова, което ме интересуваше най-много. “Тук няма такива групи, дезинформация е, че има екстремисти. Името уахабити означава хора, които защитават вярата. Тук има ислям вече 550 години, преди това е имало богомили, еретици, те не са вярвали в християнството и в иконите. Те са били близки до исляма и затова ислямът тук е приет доброволно.” Имамът е категоричен, че в селото не се празнува нито Божич (Коледа), нито Илинден, а само Байрям. “Ние сме взели Джурджевден от еретиците, това не е религиозен празник... Имаме традиции в практиката на веселие, това са богомилски адети. Хората слагат конци на чешмите и вярват, че това лекува. Джурджевден идва повече от езическото време, отколкото християнство. Ние сме наследили Пролетен ден, а не Джурджевден.” Сетих се за историята на бай Исмаил Бойда от село Брод, който се възмущаваше как млад ходжа от от Рестелица предупредил човек от село Брод да не празнува Джурджевден, защото бил “гявурски празник”. За кого другиго, ако не за самия имам Насер идеше реч. Невинно го подпитах за историята. Насер започна да обяснява лицемерно как въпросният имам не е спазил добрия тон: “Намерението му е било правилно, но не е намерил точните думи. Християните не празнуват Байряма, защо ние трябва да празнуваме Божич?” Имамът подчертава, че всичко мюсюлмани в селото са сунити. “В селото има една джамия и едно теке, джамията е строена през 1968, преди това е имало стара джамия от 500 години.” В джамията има училище за ислямско образование, в което се обучават около 400 ученика в няколко групи от 1 до 9 разряд. Освен имамът Насер, който е учил в Истанбул, в тях преподава и млад духовник, завършил в Саудитска Арабия. “Имаме разрешение да провеждаме това обучение. Не позволяваме на външни хора да идват и да преподават.” Насер ми обяснява, че различният начин, по който се забраждат момичетата в Рестелица, и различният яшмак се дължи на това, че повечето от тях идват на курсове в джамията. В Рестелица повечето момичета не носят пъстри яшмаци, с които се забраждат жените из цяла Гора, а едноцветни. Такъв начин на забраждане е мода от последното десетилетие – виждала съм на главите на млади религиозни мюсюлманки в Босна, Македония, Албания, Косово, България. Обикновено те или са следвали богословие в ислямски страни, или учат в религиозни училища, където курсовете се водят от преподаватели, завършили през последните години ислямски науки в страни като Иран, Йемен, Саудитска Арабия, Египет. Насер обяви, че легендата за Ристо и Драго е фалшива, името на Рестелица означавало място, където се кръстосват много пътища, нямало нищо общо с Ристо. Какви са нашенци според него .“Горани сме от 20 години. Мюсюлманството не може да е нация. Като етническо малцинство сме разпарчетосани – торбеши, помаци, богомили, горани, подложени сме на асимилации. Огромна част от хората тук се изясняват като бошняци – етническа група със същия произход живее в Босна. И вие, българите, сте сходни с нас.” Имамът търси корените на местното население след великото преселение от Средна Азия. “Сърбите тук идват след нас, след 200 години. Ние сме автохтонни – илирийско племе.” През цялото време, докато говорехме, имамът стоеше на тръни. Накрая изплю камъчето с въпроса как може да получи български паспорт. Той му трябвал, за да пътува в Западна Европа. Имал роднини в Италия. Там живеели доста мюсюлмани от неговия край и имамът искаше да им помогне да не влизат в заблудите на крайния екстремизъм. Обясних му, че нямам нищо общо с държавата, но той настояваше, че не може да нямам някой приятел из министерствата. Дадох му моя мейл и го посъветвах да ми изпрати конкретните си въпроси, но стана ясно, че макар и млад, той не използваше интернет. Посъветвах го като съвременен човек да си направи мейл, защото и в Рестелица вече има интернет клубове. “Вашите хора трябва да се модернизират”, говорех на имама Насер, а той само клатеше с глава. Така и не получих мейл от имама кандидат-българин. Разбрах, че заминал за чужбина и сега Рестелица има нов имам. На връщане пътувах с комбито на симпатична компания от млади албанци от Драгаш, които имаха семейна фирма за паркети и дограми. Денят за тях беше изнурителен, бяха работили цял ден и сега се прибираха в Драгаш. Най-красивото момиче с небесно сини очи и млечна кожа, забрадено старателно, се оказа нашенка. Позна ме, че съм от България по езика. Говорихме си на нашенски и разбрах, че е горанка от Рестелица. Била само на 13 години, когато се омъжила за албанец от Драгаш. Сега е на 22-години и вече има 4 деца. Оставиха ме край офиса на фирмата – голяма къща в горната част на Драгаш, населена с албанци. С мъка им отказах поканата за кафе, чакаше ме още път. Почерпиха ме с мазник, прегърнахме се с работните млади жени – двете албанки и горанката, и се разделихме по живо по здраво.

ГУРБЕТ

“Рано ме испрати, майчице мила, муа на гурбет да идем, о мила майчице от седом године, паре да каруйем, майчице мила муа, измекяр да биде...” (Харун Хасани, Горански Народне песме, “Jединство”, Прищина, 1987) “Ела, бе, Бозаджийо!”, викат на 84-годишния Рушид Веапи пред джамията в Млике. Рушид е на 86 години и е бил “на печалба” в Пловдив. “Ние сме горанци, причаме сръбски. Казваха ни албанци в Пловдив.” Заради бомбардировките се е върнал с баща си в Гора. Правили са боза от просо. Сега пенсията му е 100 евро от Сърбия. Пълен с мъка е бил животът на гурбетчиите в чужбина. Оттук идва болката, тъгата, радостта и несгодата, надеждата и очакването, любовната печал на чакащата любима – теми в много горански песни. В миналото заради географското си положение в планинския масив на Шар планина и Коритник, далеч от големите пътища, жителите на Гора не са били изложени на големи катаклизми. Планината се явява естествена бариера пред нашествията на агресори. С процеса на ислямизация започва първото по-голямо изселване от района. Миграцията е две посоки – едната е към Призрен и Сириничка жупа, а другата – към Тетово и селата Долно, Палчище и Теарце. В източната част на Шар планина има две села Урвич и Йеловяне, които Харун Хасани и македонски етнографи смятат за горанска подгрупа, в които са се заселили жители от много села от Гора. Друго по-значително изселване на горани става след първата балканска война, след 1912, когато Гора излиза от рамките на Османската империя. Много горани мигрират в Турция. Първата световна война и две последователни неплодородни и сушави години повлияват за намаляване на жителите в Гора. Заради глад и мизерия гораните масово напускат своите домашни огнища и отиват в Призрен и Тетово. Мнозина умират от глад и болести не само в горанските села, но и по пътя за Призрен и Тетово. След Втората световна война мнозина мигрират, продавайки на безценица земята си. Едни се заселват в близките градове – Прищина, Призрен, Тетово, Скопие, Белград, а други – в Турция. Гурбетът в условията на икономическа изостаналост и бедност е запазил Гора. Училищата са били пълни с деца. Жените на гурбетчиите поемат на плещите си грижата за семейството. Родовите патриархални връзки са помогнали на гораните да оцелеят икономически. Жените живеят изолирано в Гора, имат малко социални контакти и те запазват автентичния нашенски диалект, песните, фолклора, идентичността. Съвременните гастарбайтери мигрират в чужбина с жените и децата си. Новите миграционни процеси са развиват повече от 50 години, те са най-силни през 70-те години по време на екс-Югославия, когато гражданите й имаха възможност да пътуват и работят свободно в много развити държави. Съвременните печалбари вече постоянно живеят и работят в чужбина, а се връщат със семействата си само в началото на май за Джурджевден и през летните отпуски. Младите се връщат в Гора, за да си харесат партньор за брак – задължително от общността. По данни на Харун Хасани гораните мигрират най-вече в Сърбия – над 8552 души, от тях половината в централна Сърбия. Мнозина мигрират в Македония. Из цяла бивша Югославия гораните се занимават със сладкарство, държат собствени бюрекчийници, в които работят семейно. Най-много гурбетчии има от селата Брод, Рестелица, Вранище, Лещане, Млике, Кукяляне, Орчуша, Диканце и Бачка.

ФЕНОМЕНЪТ БЪЛГАРСКИ ПАСПОРТ

Докато обикалях из Шар планина, нашенци непрекъснато ме питаха дали мога да им помогна да получат български паспорт. Гора е анклав и в момента нашенци не могат да пътуват свободно в Европа. Където има дефицит, там се ражда и “черен пазар”. Етническите българи от чужбина могат да получат българско гражданство, но процедурата отнема вече 4-5 години. По втория начин заветният паспорт струва до 6000 евро и който може да си го позволи плаща, за да не чака години наред в Министерство на правосъдието, където има само две гишета за опашката от желаещи кандидат-българи. Държавната агенцията за българите в чужбина, откъдето се издава документ за български произход, работи много тромаво и нашенци от чужбина чакат години наред. Чиновници от тази агенция твърдят, че имало опасност албанци да се представят като горани и затова законният срок не може да бъде спазван. Това обижда нашенци, защото те бягат именно от албанците, с които не могат да съжителстват. Но най-голямото чакане след депозиране на документите за паспорт е в Министерството на правосъдието. Основните спънки се създават от странни чиновници от МВР, които дописват законите, измислят нови правила. Но докато нашенци от чужбина чакат вече 5 години за българско гражданство, недобросъвестни служители на МВР са дали “на черно” паспорт на наркотрафиканта от Санджак Куйович. В подготвения документ за държавна политика към българите в чужбина през декември 2007 бе оповестено, че не е редно България да либерализира прекомерно издаването на български документи за самоличност “от съображения за национална сигурност”. Фактите показват, че изкуственият дефицит не е случаен. С размахване на плашилото за “национална сигурност” всъщност се подхранва “черния пазар” на визи и паспорти. Говори се ,че залогът е толкова голям, че става дума за милиони. Депутатът от Демократи за силна България ген. Атанас Атанасов смята, че бивши служители на МВР са създали адвокатски къщи, които посредничат на етнически българи да получат бързо български паспорт. В Македония много хора от различни градове са ми споделяли, че фирми посредничат срещу солиден хонорар за бързо издаване на български визи и паспорти. Р. от Призренска Гора постоянно е на път между Гора, Сърбия и България. Той се прехранва като посредник на сръбски, македонски и български паспорти. Страх го е да пътува из Косово, но няма как. Дава си сметка, че албанците отдавна са го взели на мушка и решат ли, ще се разправят с него. Осъзнава риска, който поема, като пътува почти всяка седмица до Ниш. Албанците вземат сръбски паспорти, за да пътуват и Р. пренася документите им до Крагуевац. Той пътува и до София, за да пренася документи за български паспорти. Обяснява ми, че гораните искат да работят в чужбина с български паспорт, за да могат да хранят семействата си. Безработицата в Гора е ужасна. Има 200 молби от горани за български паспорти. Срещнах Р. в София след година и той беше доволен, че бързо е получил удостоверения за български произход. Търсеше сигурен човек, който да му извади български паспорт по “втория начин”, не му се чакаше 2-3 години. В един от документите, който попълнил, трябвало да посочи адрес в България и някакъв човек в агенцията “услужливо” му предложил адрес срещу 200 евро. Аз му подарих моя адрес, докато пиехме кафе до Археологическия музей при БАН – бивша джамия от османско време. Пратих го в музея да види залата с тракийски маски и съкровища. Р. е измислил резервен вариант, ако в Косово стане напечено. “Ние не можем да живеем с албанците и затова аз си правя къща в Суботица. Във Войводина е хубаво за живеене, там има 28 малцинства и много малко албанци”. Еюп от Брод има кебапчийница в Скопие, но е готов да продаде всичко в Македония и да отвори ресторантче в София. Той е подал документи за българско гражданство и го получава след 5 години чакане. Еюп получава български паспорт, когато е загубил и надежда и мерак. А междувременно населението в Гора е намаляло до 5000 души, 4 училища в 4 села вече са затворени. “България сега трябва да помогне на гораните от Косово, защото утре ще е късно. Всеки иска да се спаси от Косово...Ние сме ситне пари. Искаме да отворим бизнес, но никой не ни помага”, казва Еюп. През лятото на 2008 той се реши да продаде малкото си ресторантче до автогарата в Скопие, за да мигрира в Скандинавия. Разбрах, че си е намерил работа за 3500 евро месечно във фабрика за дограми в Норвегия. Надир от село Урвич, Македония, дошъл през 1992 в София, развил е успешен сладкарски бизнес, но чиновниците от Агенцията за българите в чужбина отказали да му издадат удостоверение за български произход. Съмнявали се, че е албанец, който се представя за горанин. Едва ли си дават сметка колко обиден се чувства Надир. В днешна Македония има две горански села – Урвич и Йеловяне, разположени в Шар планина, между Тетово и Гостивар, заобиколени от всички страни от албанци и подложени на асимилация. Описани са от Васил Кънчов. Историята на Надир е показателна за проблема с българското гражданство за етническите българи от Балканите. Надир е напълно интегриран в българския стопански и културен живот. Той живее в българската столица със семейството си, има сладкарница “Ардиян” на бул. “Христо Ботев”, до Централна гара. Баща му Бекир Алили дошъл от Урвич в София през 1920 година и живял в столицата над 20 години, имал 5 дюкяна, къща на бул. “Скобелев”, сладкарница “Камелия” на “Витошка” и ул. “Патриарх Евтимий”. Апартаментът му е конфискуван през 1962. Според Надир над 100 души от с. Урвич са работили в София като бозаджии. Надир и жена му Ганимет първо отворили цех за фунийки за сладолед в квартал Драгалеци, скоро направили сладкарница със собствено производство. Рецептите за ориенталските сладки са от Македония и Турция. Вече имат цех за сладкарски изделия в квартал “Разсадника”. Вкусните им тулумбички се продават в около 20 магазина и сладкарници, наели са и работници в сладкарския цех. Купили са и къща в кв. “Надежда”. Макар че живее отдавна в България, има собствен печеливш бизнес и е изряден данъкоплатец, Надир не е успял да получи българско гражданство. Живее в България като чужденец с карта за постоянно пребиваване. Той е разочарован от Агенцията за българите в чужбина, където се шири корупция. Подал молба да получи удостоверение за български произход, но още не е получил. А са минали 6 години! Дал 1500 лв. на адвокат, за да му извади по-бързо удостоверение за български произход, но адвокатът взел парите и изчезнал. Някой му препоръчал друг адвокат, който се оказал съученик на чиновник от агенцията. Чуди се как така в Скопие се чака най-много 4-5 дни за издаване на документ, а паспортът е готов за 3 дни, докато в България се чака с години. “Тук спечелих пари, купих цех, сладкарница, 2 къщи. Други хора дойдоха от Урвич в София , но се отказаха да правят бизнес заради бюрокрацията.” Надир смята, че езикът на гораните от Урвич е “нашенски” и обяснява че хората в селото се наричат нашенци помежду си. “От всички страни сме заобиколени с албанци. В село Урвич има 4-5 махали – Богородица, Царска махала. Селото има над 100 къщи Половината работят в Италия, другите – в Турция (Истанбул, Одрин, Бурса). В селото са останали малко горани. 20 семейства са получили италианско гражданство, за 2-3 години са си купили и къщи в Италия.”