МУШНИКОВО – РЕЧАНЕ – ДОНО ЛЮБИНЕ

Районът на Жупа се намира в Косово, на югоизток от град Призрен, на горното течение на р. Бистрица, в котловина, затворена от всички страни с високи върхове. Името на сръбски език означава “област”. На север е планинската верига Ошляк, на изток – планинският предел Превалац, на юг – билото на Шар планина, на запад се извисяват върховете Свилен, Марско поле, Въртоп. Областта е достъпна само през каньона на река Бистрица откъм Призрен и през Превалац откъм Брезница. Жупа е богата на извори, потоци и реки, които се вливат в р. Бистрица при село Речане. През областта Жупа минава главният път Призрен – Брезовица – Скопие. Ако пътуваме от България до Жупа, най-краткият път е през Скопие и Качаник, след което се прави завой наляво и се пътува по планински път към Призрен. Първо се минава през сръбските анклави Щръпце и ски-центъра Брезовица. Пътят лъкатуши с остри завои из планината, а от двете страни се виждат големи къщи на два-три ката. Веднага ще познаем, че сме в Жупа по архитектурата на къщите. Пътувайки из цяло Косово, човек може веднага да различи сръбските зони по скромните къщи. В албанските територии къщите са огромни, с високи дувари, залепени една за друга, вторият кат прилича на туловище на чудовище, което “изяжда” улицата. Повечето албански къщи са нови, построени са през последните 6 години след края на войната през 1999, когато провинцията стана протекторат на ООН. Къщите на нашенци в Жупа също са големи, но за разлика от албанските имат красив дизайн. Макар и високо в планината, уличките из нашенските села в Жупа имат съвършена инфраструктура. Това не е случайно. Ако нашенци в Гора са бозаджиите на Балканите, тези от Жупа се славят като най-добрите строители. Минаваме през село Мушниково. Да се чуди човек кои са тези планинци, които са издигнали толкова големи къщи. До тях се виждат снажни жени, облечени с шалвари, забрадени с пъстри кърпи, ръчкат огромни купи с трева с големи вили. Казват, че са бошняци и говорят на сръбски, макар че в разговора не ползват характерните за този език падежни форми. Говоря с тях на език, който в Македония е наричан македонски, а в България – български диалект от западномакедонските говори. Големите красиви къщи са празни, стопаните им са на гурбет из Европа. В съседното село Речане къщите също са големи и хубави, някои са и с открити басейни, има спретнати ресторанти и кафенета. Пътят се вие нагоре из планината и след около половин час стига до Доно Любене, край което тече р. Любинска Бистрица. В селото живеят около 392 домакинства, през последните години в чужбина са мигрирали 93 семейства. Селото се е сгушило на закътано място в планината и затова зимата не е толкова люта. Високо в планината тукашните хора са направили канализация за оттичане на водата. Улиците не са асфалтирани, но имат настилка от камъни. Виждам красива къща с басейн и нашенки ми казват, че е на дюлгери, които си построили къщи и отишли да работят в Швейцария. Прекрасно място за екологичен туризъм. Хората са дружелюбни, особено като разбраха, че идваме от България. Всички се наричат нашенци, едни се определят като българи, а други – като бошняци. На въпроса: “Какви сте?”, отговарят простичко “Нашенци”. Определят езика си като “нашенски”. Говорим на своите си езици и се разбираме, защото нашенският е стар български говор. Думите са от македонските говори, стари български слова, няма падежи. Мъжете употребяват доста сръбски думи, жените говорят чист македонски диалект. Нашенци живеят изолирани от останалия свят, тук времето сякаш е спряло преди 100 години. По улиците има предимно жени, които се крият и не дават да ги снимаме. Те са облечени в красиви шалвари и кърпи. Джавит Реджепи е учител и с ентусиазма си прилича на изскочил от буквара по история възрожденец. Написал е книга за обичаите и историята на селото. Занимава го проблема за идентичността на хората от Жупа. До 1926 г. фамилните имена на местните хора са завършвали на “-ов” като българските, до 1947 г. имената получили сръбски окончания на “-ич”, а после станали като на албанците с окончание на “-и”. “Това беше манипулация, с малцинствата се играе”, смята Джавит. В селото има училище, в което се учи на босански език до 9 отделение. “През 2000 г. избрахме да учим на босански, за да останем тук, преди това учехме на сръбски. Вкъщи си говорим на нашенски, който не учим никъде... Хората тук чакат да разберат накъде духа вятърът”, обобщава Джавит. “БЪЛГАРСКИ МУХАМЕДАНИ” Нашенци от Жупа са имали връзки с България след Балканските войни, до Първата световна война. Старите хора в селото помнят как много местни мъже са работили във Видин, София, Плевен, Пловдив, Варна. Днес една от най-гледаните телевизии в Жупа е българският фолк канал “Планета тв”, както и телевизия “Веселина”. На 23 юни 2004 г. ЮНМИК регистрира неправителствена организация “Културно-просветно дружество на българите от Жупа “Български Мухамедани”, съкратено “Български мухамедани” със седалище Доно Любиние. Организацията е основана от 11 души от селото. Целите й са “да обедини българите от Косово с цел да поддържат, развиват и представят културата и традициите на българската общност в Косово, да работят за задълбочаване на връзките за интелектуално обединение на българите на Балканите, образование за представяне на толерантност, демокрация, човешки и малцинствени права, да поддържа и окуражава литературното творчество, да запознава членовете и техните фамилии с древната българска история и култура”. По време на посещението си в Косово през 2005 г. българският външен министър Ивайло Калфин се срещна с представители на тази неправителствена организация, обеща им подкрепа от България, но освен подаръка от 500 мартенички през 2006 не последва никаква конкретна помощ от родината майка. “Когато създадохме българското дружество, се обърнахме към България за помощ. Искаме да ни помогнат да си обзаведем офис с оборудване. Но засега никой не е откликнал. Все още нямаме помощ от дипломатическата мисия на България в Прищина”, обяснява лидерът на организацията Фикрет Карадолами. През 2005 шест – седем деца от Жупа, подбрани от дружеството, заедно с деца от Западните покрайнини организирано са на безплатна почивка в България, финансирана от Министерството на образованието и науката. Фикрет дойде няколко пъти в София, за да поиска ускоряване на процедурата за даване на българско гражданство за нашенци от Жупа. С него си пишехме по мейла, но през 2007 съобщенията ми се връщаха автоматично и загубих дирите му. През декември 2007 за първи път не получих поздравление от него за Новата година. Когато през 2008 отидох в Косово и разпитах за него, ми стана много криво. Тъй като българската държава не помогна с нищо на етническите българи в Жупа, всички учредители на “Български мухамедани” воглаве с лидера са напуснали селото и отишли на гурбет в Западна Европа. Единственото реално сътрудничество с нашенци от Косово направи община Каварна, която се побратими с Призрен през лятото на 2007. Тогавашният кмет Цонко Цонев покани певци и музиканти от Гора и Жупа на музикален фестивал в Каварна през май 2008, а през юни посети Призрен.

ДИПЛОМАТИЧНА ЕКАВСКО-ЙЕКАВСКА ТРАНСКРИПЦИЯ

Държа в ръцете си тънка книжчица “Нашиница” (Miftar Ađemi, “NAŠINICA, upotstvo za čitanje i pisanje”, Prizren 2004, ISBN 9951-8568-0-2) – оригинално създадена азбука на нашенския език от писателя Мифтар Аджеми. Той е от село Доно Любине, работи като учител и е сред активистите на Демократическата партия на бошняците (ДПБ). Определям си среща с него и с Джезаир Мурати, депутат от коалиция “Вакат” в парламента в Прищина, лидер на ДПБ. Срещата ни е пред хотел “Теранда”. Сядаме на кафе и храна в заведение край реката, където спокойно според Джезаир Мурати можем да разговаряме на нашенски. Близо до ресторанта, в който хапваме, са останките на оградената с бодлива тел сръбска черква “Богородица Левишка”, чийто купол бе взривен по време на албанския погром срещу сърбите през март 2004. Оттогава от Призрен са избягали и последните сърби. И двамата ми събеседници живеят в Призрен и затова се опитвам да разбера как оцеляват сред албанското море. Говорим без преводач на нашите си езици. По някое време в ресторанта Джезаир Мурати отваря книгата с поезия на Мифтар Аджеми “Balada o Pjsniku” и ми посочва, че в началото е записано “E-I транскрипция”, обяснявайки ми, че това е адаптация от екавски на йекавски. Екавско-йекавската транскрипция е по дипломатични причини. “Ще бъде проблематично, ако кажем сръбски. Това е същият език... Образованието на босански език е дипломатическа крачка да се спасим, има екавско-йекавска транскрипция за сигурност. Политиката трябва да е гъвкава.” Босанският език се появи на езиковата карта след създаването на държавата Босна и Херцеговина. Сърбохърватският има два диалекта – екавски (говорът в Сърбия) и йекавски (говорът в БиХ, в Хърватска, който също стана отделен език след създаването на държавата; и в Черна гора, където след независимостта се създава и черногорски език). Джезаир Мурати ми разказва историята на създаването на оглавяваната от него партия и превръщането на мюсюлманите от Жупа в бошняци. По време на бивша Югославия през 1990 той е един от инициаторите за създаване на Демократична реформистка партия на мюсюлманите, която е имала и депутати в парламента в Сърбия. През 1993 на конгрес на партията Джезаир Мурати е избран за председател. Докато нашенци от Гора са мобилизирани във войната през 1999, тези от Жупа отказват да служат в сръбските части. На 4 май 1999 Джезаир Мурати е арестуван от сърбите. По време на режима на Милошевич неговата партия е коалиционен партньор на партията на Расим Ляич в Санджак. Мурати е опозиционен лидер и къщата му е атакувана. Затова през войната той бяга през Македония и Белград в Сараево. По време на Милошевич било невъзможно да се самоопределят като бошняци. После обаче направили допитване, от което било видно, че половината от хората вече приемат термина бошняци и преименували партията в Демократична партия на бошняците (ДПБ). В началото “Гражданска инициатива Гора” (ГИГ) се коалира с ДПБ. През 2001 има инициатива за обединение, създадена е коалиция “Ватан”, в която участва и лидерът на Партията на демократичното действие на Нуман Балич, преселник от Санджак. Коалиция “Ватан” се разпада и се преименува на “Вакат”. ГИГ не могат да преглътнат, че нашенци са станали бошняци. ФОРУМ НА БОШНЯЦИТЕ През декември 2005 издаваното на босански език в Призрен сп. “Алем” отправи призив към БиХ да помогне на бошняците в Косово да осъществят исканията си. Бошняшките партии в Косово и гравитиращите към тях неправителствени организации създадоха Форум на бошняците и организираха няколко конференции, на които настояваха бошняците да участват в преговорния процес за бъдещия статут на Косово. Едно от исканията на форума е бошняците да се споменат в бъдещата конституция на Косово, Речане да стане център на Жупа, а Драгаш да има 2 подобщини по модела на Митровица. “Не искаме културна автономия, защото всяко споменаване на думата автономия мирише на сепаратизъм”, обяснява Джезаир Мурати. Във форума участват бошняци от Санджак, БиХ, Черна гора. Нуман Балич, председател на Партията на демократичното действие, не участва във Форума на бошняците. Той настоява и село Витомирица, Печ, да бъде община. В делегацията на Прищина за преговорите за статута участва Садик Идризи, тогава министър по квотата на малцинствата, нашенец от Крушево, който се самоопределя като бошняк. По време на преговорите между Белград и Прищина изобщо не беше засегнат въпросът за малките общности. ”Ние сме твърде малки, не можем да влияем на голямата политика, но искаме да сме част от преговорите, да участваме в играта”, коментира Джезаир Мурати. Джезаир Мурати и Мифтар Аджеми смятат, че международната общност е проалбански настроена, че албанците корумпират всеки шеф на ЮНМИК. Година и половина преди албанците едностранно да обявят независимост на Косово двамата интелектуалци бошняци осъзнаваха драмата на малка общност като тяхната. “Ние си даваме сметка, че сме за декор, само ни хвалят за мултиетничност, имат нужда от нас, но не е ясно докога ще сме им нужни”, тъжно вметна Джезаир Мурати в края на срещата ни. Драмата на бошняците е, че те си дават сметка, че албанците ще ги толерират, докато имат нужда от тях. “Ако не сме единни и твърди, албанците ще изтласкат и нас”, обяснява Мустафа Баля, журналист от сп. “Алем”. Мустафа е нашенец от Рестелица, който се определя като бошняк. Той е завършил инженерни науки, социология, пише стихове, знае албански и турски език. Помогна ми с материали и публикации за Гора и Жупа. Освен че е журналист и поет, той има голям опит в неправителствения сектор. С Мустафа говорихме дълго в кафенето на брат му в квартал “Арбак” (бившият квартал “Душан”), където сега живеят около 300 бошняци. Според него нашенци правят груба грешка, като не учат албански език и това е една от причините за лошата им интеграция в Косово. Докато разговаряме с Мустафа, в кафенето звучи приятна ориенталска музика, обстановката в него прилича на млечните ресторанти в Санджак, Македония и Босна, където също не се сервира алкохол. България не е непозната страна за бошняците от Призрен. Наблизо е офисът на фирма, която работи с българския завод в Бургас “Победа”, произвеждащ сладкарски изделия. Братовчедите на Мустафа са инвестирали във фабриката в Бургас и сега тя е в подем. За тези нашенци България е много по-изгодно и сигурно място за инвестиция.

НАШЕНЦИ В ЖУПА, ПРИЗРЕНСКО

Времена “Стари ни кажуале: “Че додже йено време, мужко и женско не че се познаа. Женско че обуче пантуле, а мужко че пущи косе ка женско, па, не че знаш кое йе мужко, а кое йе женско”. Ние туе никако не смо могале да веруемо” (Мифтар Аджеми, “Кажуене”, Призрен, 2004) Зян “У година 1910 бив голем поводел у Любине. Ама река однела само неколко кокошке и йедно магаре. Таа година шарпска войска улегла на Косово и запалила триес и шес села” (Мифтар Аджеми, “Кажуене”, Призрен 2004) ИСТОРИЯ И ДЕМОГРАФИЯ За първи път областта Жупа се споменава през 1066 г. по повод бунт на български пастири заради високи данъци на византийците. По времето на цар Душан през 13 век е включена към манастира “Свети Архангел”. От 1455 до 1912 г. е в рамките на Османската империя. По данни на сръбския изследовател Милан Иванович в Средска и Средачка жупа са запазeни 12 църкви. Техни ктитори, съдейки по запазени надписи на фреските, са жители на селата в Средачка. Такива са църквите в селата Богошевци, Горно Село, Драйчичи, Мушниково, Планяне, Средска и в ново време обновените църкви с Живиняне и Локвица. В църквата в Планяне е запазена надгробна плоча от 1363 година с текст от монаха Калиник, смятана за една от най-красивите запазени примери на сръбска епиграфика от 14 век. В Средачка жупа има и 14 останки на църкви и 3 отшелнически обители. Мифтар Аджеми смята, че нашенци в Косово са потомци на хетите. В книгата си „Кажуене” той пише, че жителите на родното му село Доно Любине и в другите села на Жупа са бошняци. Неговата теза е, че произхождат от богомилите, а още по-далече – от прастарите хети. “Народът е автохтонен, братя по потекло са му бошняците от Босна, а и старотурците, тези от преди селджук и османлиите, анадолци, когато древното Хетство царство е било единно, а споменатите братя по потекло, са останали в това древно царство с главен град Хатиса до Анкара в Турция.” (Мифар Аджеми, “Кажуене”, Призрен, 2004). През Първата световна война областта е част от българска Македония (1916 – 1918). В Жупа още помнят строгостта, с която българската войска е наложила ред по онова време. “Да ядеш български кьотек” е израз, с който днес нашенци плашат децата, когато не слушат. Според журналиста Рефик Каси българите са били сурови, но справедливи, наказвали са строго, само когато е нужно. Имало е случаи, в които сърби са обличали български военни униформи и са вършили золуми. През този период мнозина сменят фамилните си имена и слагат окончането “-ов”. Мнозина са мобилизирани в българската армия. След края на войната сръбската власт малтретира местните хора заради лоялността им към България. Фамилните имена са сменени и вече завършват на сръбското окончание “-ич”, въвежда се обучение на сръбски език в училищата. По време на Втората световна война Жупа е окупирана от Италия в съюз с Албания, които започват албанизация на населението. След войната властите променят фамилните имена да завършват на "-и”. Тези имена преобладаващо са запазени и до днес. Жителите са Жупа са мюсюлмани, помежду си всички се наричат нашенци, а диалекта – нашенски. В района има няколко християнски селища, които са сръбски. В смесените християнско-мюсюлмански села живеят само възрастни хора. Мюсюлманите от тази област имат характерна и за повечето изолирани етнокултурни групи регионална жупска идентичност, пише българският изследовател Емил Миланов, който пръв тръгна по следите на българите в Косово след 1989. Руският консул Ястребов описва населението на областта Жупа през 70-те години на 19 век. Той изчислява броя на населението, приемайки, че средно има по 7 члена в домакинство и отбелязвайки, че в Струже живеят албанци. НАСЕЛЕНИЕТО В ЖУПА ПРЕЗ 19 ВЕК СЕЛИЩА БРОЙ НАСЕЛЕНИЕ ВСИЧКО МЮСЮЛМАНИ ХРИСТИЯНИ Горно село 630 91 539 Драйчичи 294 56 238 Живиняне 42 - 42 Локвица 518 287 42 Горно и Доно Любине 1050 1050 - Манастирица 280 280 - Мушниково 483 133 350 Неброгоще 350 350 - Планяне 322 140 182 Речане 189 189 - Средска 595 7 588 Струже 378 378 - НАСЕЛЕНИЕТО В ЖУПА СПОРЕД ПРЕБРОЯВАНЕТО през 1991 СЕЛИЩА БРОЙ НАСЕЛЕНИЕ ВСИЧКО МЮСЮЛМАНИ ХРИСТИЯНИ Горно село 331 282 49 Драйчичи 259 141 118 Живиняне 18 - - Локвица 508 455 53 Горно Любине 2081 2081 - Доно Любине 1661 1661 - Манастирица 1509 1509 - Мушниково 885 243 142 Неброгоще 1350 1350 - Планяне 1022 993 32 Речане 865 865 - Средска 192 - 192 Струже 850 850 - Данни на ЮНМИК за Жупа: СЕЛИЩА БРОЙ НАСЕЛЕНИЕ ВСИЧКО МЮСЮЛМАНИ ХРИСТИЯНИ Горно село 312 295 17 Драйчичи 169 133 36 Живиняне - - - Локвица 403 402 1 Горно Любине 2530 2530 - Доно Любине 2045 2045 - Манастирица 1843 1843 - Мушниково 1114 1026 88 Неброгоще 1530 1530 - Планяне 986 982 4 Речане 950 950 - Средска 66 - 66 Струже 293 293 НАШЕНСКИ СЕЛА В ЖУПА И ПОДГОР Днес в Жупа и Подгор има 15 нашенски села. В Жупа живеят 14 500 души – това са хора с имоти, които са на място, според изследвания на журналисти от Призрен през 2007. Екипът, който е обикалял селата, смята, че това са бошняци. “Едва успяхме да се преборим за нацията “бошняк”. В бивша Югославия и преди това в Кралството сме били неопределени и чак през 1971 успяхме да се преборим за термина “мюсюлманин” до 1993, когато босненският конгрес прие мюсюлманите в бившите югославски републики да се записват като бошняци, а езикът да е босански”. Всъщност Тито решава мюсюлманин да стане национална принадлежност. След създаването на държавата Босна и Херцеговина след разпадането на Югославия се създаде и бошняшка нация и мюсюлманите станаха бошняци. Но диалектът, на който говорят хората в Жупа, е същия като в Призренска Гора и затова аз ги наричам нашенци, като регионална принадлежност. Нашенци живеят в следните села в Жупа: Доно Любене (2200 души), Горно Любине (2600 – 2700 души), Небрегоще (1600 души), Манастирица (2000 души), Речане (1100 души), Планяне (1200 души). В село Локвица живеят 500 нашенци и две сръбски семейства, в село Драйчичи – 380 души (70 % нашенци, 30 % сърби, а също и малко албанци), в Мушниково – 1700 души (албанци, нашенци и сърби), в село Средска – 200 сърби, в Горно село – 300 души (20 % сърби, 80 % нашенци), в Бобошевци живеят само 7 старци. В село Струже живеят 500 албанци. Село Живиняне е необитаемо, някога там е имало сърби. В района на Подгор има четири села: Ново село, Скоробище, Грънчаре, Любижда. В Скоробище нашенци учат на албански език и се смята, че са албанизирани. Но езикът все още е запазен, при комуникация, те говорят на нашенски. Любижда има повече албанци и е едно от големите села в Призрен. Има 5000 души, повечето от които се определят като боняци, но се идентифицират и като албанци. В училище се учи на албански, има една паралелки на босански. В Гръчаре живеят 2000 души нашенци, а Ново село е малко. През последните години нашенци в Жупа и Подгор продават имотите си и се изселват. До 2006 година 200 терена вече са продадени на албанците. Джезаир Мурати, депутат в Прищина и лидер на Демократическата партия на бошняците, смята, че продажбите на имоти в Жупа и Подгор трябва да се ограничат със закон, за да се спре миграцията.

ШЕКИ: “КОГА КОМУНИСТ ПРОЛАЗИ, ТРАВА НЕ РАСТЕ”

Шефчет Ходжа – Шеки е музикант от Косово. Роден е във Феризай. “Мислех, че съм албанец. Прадядо ми е от Гора. Нямаше да знам това, ако не бях живял в България”, разказва Шеки, докато пием кафе в хотел “Илирия”, който преди 1999 се казваше “Божура”. “Илирия” само допреди няколко години имаше типичен соц ресторант, който сега е едно от най-луксозните кафенета в Прищина. Кръстих го “100-те Махи на Илирия”, защото на всяка стена висят по 10 репродукции на голи жени от известни художници. През 80-те Шеки е звезда в бивша Югославия. Следва в Сараево, свири в култовата група “Бйело дугме” с Горан Брегович, има около 2 млн. албума. “Когато Лепа Брена изпя песента “Шеки, шеки”, всички мислели, че е заради мен”, шегува се той. В някогашна Югославия най-малко е живял в Косово. Когато избухва войната в Босна, Шеки се регистрира като бежанец в България. С този статут е 11 години. През 1996 югославският му паспорт изтекъл. Тогава починала майка му и отишъл в Косово да я погребе. Когато се върнал в България, осъмнал като човек без гражданство. Чиновници от българското МВР не проумявали югославската драма на разпада и гледали с подозрение на Шеки. Започнало неговото ходене по мъките. Тогава били годините на демокрацията в България и Шеки симпатизирал на антикомунистите. “Кога комунист пролази, трава не расте”, е неговата философия. Познавал се лично с Петър Стоянов, участвал в кампанията на СДС. Композира повече от 50 песни, сред които е “100 години, луди години” на дует “Ритон”, хитове за Кристина Димитрова, Тони Дачева, Нелина, Сунай Чалъков. Свири етноджаз с Теодосий Спасов, Симеон Щерев, Васил Пармаков. С тях записва албума със свои композиции в стил етноджаз, създадени на основата на стари албански песни “Косово блус”. “Българската и албанската музика много си приличат. Българските музиканти казаха, че тези парчета са български. Като дойдох в България, разбрах, че гораните от Косово и техният език са най-близко до българите. Сега обаче побосанчиха гораните.” Като всеки човек на изкуството Шеки е аполитичен, но понеже е препатил след разпадането на Югославия, има добре развит усет за нещата. Говорим си, че в днешно Косово сърбите с паралелните институции, в които живеят, се албанизират. Поучени от паралелния живот на албанците, сърбите живеят по същия начин в Косово, както албанците през 80-те и 90-те години. Шеки не съжалява, че не е избягал някъде в Америка. Той си е балканец до мозъка на костите. Има приятели къде ли не из Балканите. Обича си нашия регион с доброто и лошото. Космополит до мозъка на костите си! “Съсед е мръсна дума на Балканите. Никой никого не обича. Живял съм в Сараево, Белград, София, Косово. Всеки говори, че “ние” сме добри, а “те” другите – цигани”.

МОМО ТРАЙКОВИЧ ПЕЕ ГОРАНСКИ ПЕСНИ

“Ой, Горо, Горо зелена За тебе нов дженет се створи” Намирам Момчило Трайкович, лидер на СПОТ (Сръбско движение за отпор), в Лаплйе село, сръбски анклав до Прищина. Момо сигурно ще е последният сърбин, напуснал Косово. Има невероятен дух и макар че от няколко години е в немилост пред Войслав Кощуница, живее в Косово, непрекъснато пътува до Белград и по конференции по света. През октомври 2007 издаде мемоарите си „Косово: (Не)възможна мисия”. Разпитвам Момо от години, той е невероятен събеседник. Разказа ми как в Драгаш се научил да пее горански песни. „Севдо, севдо, севдалию,Сам легнувам, сам ставам”, Момо изрецитира прочувствено стиховете за печалбарството, за мъжа, който отива на гурбет и си идва в Гора само за Джурджевден: “Това е невероятна тъга, разбирате ли?”, пита Момо Трайкович мен и приятелката ми Росица Каменова, български дипломат, по това време служител на мисията на ОССЕ в Прищина. “Момо, как да не разбираме, като това е на чист български”, викнахме в един глас с Росица. “Аааа, вие май сте сърби... Ние сме братя, ние сме братя, които живеят в толеранция и трябва да се волят”, взе да се шегува нашият домакин. “Харесвам музиката, занимавал съм се с музика. Музиката и политиката имат допирни точки. Конфуций има трактат за музиката и политиката. Музиката ми помогна да разбера горанската душа, усещането на народа.” Като зам.-председател на правителството през 1990 г. се срещнал с горанските интелектуалци. Питали го дали ще им сменят имената – от Байрям на Байрямович. “Не, това е ваше право. Сръбската политика иска от вас да бъдете това, което сте – горани. Същото казах и на турците и мюсюлманите. Турците не могат да бъдат сърби, но могат да станат албанци. Турчин, като се ожени за албанка, се албанизира. Турският елемент е слаб, отстъпва. Децата им стават албанци, страшна асимилация.” Момо Трайкович е наистина много чаровен сърбин и мой приятел от години. Толерантността му се изпари, когато започнахме да спорим за етническата принадлежност на любимите и на двама ни горани. “Македонските горанци са торбеши. По потекло са славяни. Не са потомци на богомили, не търсете тук богомилство, всички те са ислямизирани сърби”. Момо е много популярен и сред гораните. От мои приятели разбрах, че след като албанците обявиха независимост, той тръгнал да пътува с колата си из цяла Гора да снима селата с камера.

ДЖИНГИЗ, МИТРОВИЦА: “СЪРБИТЕ ЩЕ ЗАПАЗЯТ КОСОВО”

Преди войната много нашенци от Гора и Жупа са живели с албанците. Но след 1999 те са продали дюкяните си и са се преселили или в северно Косово, което е населено само със сърби, или в сръбските анклави. Много нашенци са предпочели да се заселят в централна Сърбия, Санджак, Войводина, Западна Европа. В разделения по реката Ибар град Митровица имам приятел горанин. Джингиз, 40-годишен горанин от Радеша, собственик на сладкарница “Пеливан”. В населената само със сърби Северна Митровица има около 15 заведения на горани. В южната част на Косовска Митровица, където живеят албанците, има само две горански фамилии. Сладкарницата “Пеливан” е на пъпа на северна Митровица. “По-стара е от Скупщината в Митровица”, казва Джингиз. Заведението е от 1932 г. Дядото на Джинзиг се преместил от Радеша в Митровица през 30-те години на 20 век. Прадядо му е имал 18 дюкяна в Пловдив, но е бил изгонен от България. “Знаете ли, че царят е изгонил всички, които не са българи?”, пита Джингиз. Той рядко си ходи в Радеша. В селото сега има 650 къщи, но са останали да живеят само 200 стари люде. Според него гораните са автохтонни, стари славяни от Сърбия. Приели исляма през 18 век заради данъчни облекчения. Джингиз обяснява, че сърбите не приели исляма, защото земята им била плодородна и можели да плащат данък. А гораните открай време са в планината, където климатът е много суров. “Камен и небо, пасивна земя, няма нищо! Данък може да се плаща, където има равнина. При нас има 7 месеца сняг, 7 месеца зима, 1 месец лято. Откъде да изкараме за данък? Ние бягаме от планината”, обяснява Джингиз защо роднините му се преселили в Митровица, където им потръгнало с дюкяна. “Татко се казваше Пеливанович, но когато се върна от казармата, през 1952, албанците промениха фамилията му и той стана Пеливани. Аз нося фамилията на дядо ми Мехмети, който имал дюкян в Пловдив.” “Как се самоопределяте?”, започнах разговор за етническата идентичност. “Нашенец, това е да си наш, вътре сред нас самите”. Джингиз знае теорията, че гораните са потомци на богомилите. “Ние сме славяни, по-рано сме били сърби, може и българи да сме били. Топонимията в Гора е изцяло славянска Ние нямаме информации, нямаме институции, нищо нямаме, кютаме си. Нямаме лоби, всеки се мъчи сам за себе си. Не е важно какъв си – богомил, сърбин, българин, важното е какъв си днес. Ако имаме пари, ще можем да инвестираме и да изследваме, да разберем какви сме.” Според него в Кукъс, Албания, е било пълно с горанци, но били албанизирани. “Кукъс беше като Драгаш, но горанците там се албанизираха, станаха сплав. Оженили се за албанки и станали сплав, бакър, сребро, претопили се, не са чисти.” Джингиз гордо пояснява, че гораните в Косово се женят само помежду си: “Ако има коктейл, не е чисто”. Децата учат в сръбски училища и университети. Той смята, че гораните са 7 – 10 хил., но има манипулации. Били са 35 хил., но заради миграцията броят им намалял. Във всеки град от бивша Югославия има няколко горански дюкяна. В Белгия, Люксембург, Германия има горански дюкяни. Повечето горанци след войната през 1999 са мигрирали в Бенелюкс и в Швейцария. Едно време гораните са работили в София, Пловдив, Солун, Дубровник. След 1999 положението в Косово е “мътно като боза”, тепърва трябва да се избистри. Джингиз е готов, ако стане напечено в Косово, да напусне Митровица и да се изсели в Западна Европа. Гораните са привързани към държавата, твърди той. Към коя държава, питам аз – косовската или сръбската? “Ако има косовска държава, не знаем какво ще стане с нас. Нищо не се знае, ще видим”, неохотно отговаря Джингиз. Отивам още по-далече и го питам: “Защо не можете да живеете с албанците.” Той ме гледа недоверчиво: “Не казах, че не можем.”. Питам го дали говори албански. “Аз лично говоря, но искам да знам дали вие говорите албански в България? И ние си говорим горански език. Няма пречки, който иска, да научи да говори албански, английски... това е лична работа. Горански съм учил от майка, татко, дядо. Това е горански, нашенски. Езикът ни е различен от албанския като деня и нощта. Горанският е славянски език. Най-голяма бариера за горанците в Косово е езикът. Не всеки знае албански, както и не всеки знае горански. Знаете ли някой албанец да говори горански? Защо се смеете? Някой сърбин да говори горански? И аз не познавам такъв. Горанците са ситни, малки, трябва да знаят всичко, ако искат да оцелеят. Горанецът трябва да знае и горански, и сръбски и там, където работи, трябва да се преклони.” Джингиз ми обяснява за появилия се след войната босански език в Гора и Жупа. “Садик Идризи изведнъж реши да се учи на босански език. Откъде накъде ние да учим на босански, а в село Сиеница, Санджак, да не учат на босански? В Косово босанският език е малка врата, през която да мине сръбският. То е само и само езикът да не се нарича сръбски, за да не дразни албанците. Албанците искат да махнат всичко сръбско.” През декември 2007, два месеца преди албанците да обявят независимост в Косово, Джингиз все още смяташе, че Сърбия няма да отстъпи Косово и прогнозира разделяне на провинцията. “Ако Сърбия загуби 15 % от територията, и Косово ще загуби 15 % от територията си. Сърбите няма да приемат да живеят в албанска държава. Сърбите и албанците искат две противоположни неща в Косово, все едно са ден и нощ. Проблемът с Косово ще се реши или с война, или с разделение. В Косово е създадена сръбската държава, на Косово поле е изгинало цялото сръбско племе. Сърбите ще запазят Косово, дори и с цената на война.“ Кафене “Пеливан” е нещо като Ганковото кафене в Северна Митровица, тук често се бистри политиката и когато някой започне да говори на актуална тема, се включват и околните. То е социално средище за много хора в Северно Косово. Тук идват да пият кафе журналисти, политици, полицаи, обикновени хора. През всичките ми пътувания из Косово винаги ми е правило впечатление ожесточението, с което сръбските лидери се оплюват едни други и това, че не успяха да създадат единен Сръбски национален съюз, а има два – единият е в Северно Косово, другият в Централно Косово. Сръбският лидер от Митровица Оливер Иванович е на нож с лекарите Марко Якшич и Милан Иванович (лидери на Сръбския национален съюз на Северно Косово), смятани от международната общност за екстремисти. Д-р Рада Трайкович, лекар и шеф на болницата в сръбския анклав Грачаница (до Прищина), политик в Сръбския национален съвет за централно Косово, е в конфликт със сръбските лидери от севера. Тя се опасява, че Белград е забравил за сърбите в анклавите и се грижи повече за тези от Северно Косово. Рада Трайкович смята, че албанците твърдо са решили да асимилират горанците в Косово. Според нея фактът, че в Белград са мигрирали много горански фамилии, означава, че те не могат да запазят идентичността си и затова бягат от Косово. За да запазят идентичността си, трябва да получат община и право на образование. Рада Трайкович разказа историята на горанец, чийто син се оженил за албанка. Децата са с албански имена, говорят на албански вкъщи, а на улицата ги наричат “торбари”. Албанците не ги приемат. Горанецът тогава казал: “Снахо, ако искаш с нас, искаш, ние отиваме в Сърбия.” Дори и приемането на асимилацията не е решение, защото албанците искат да са чистокръвни, смята Рада Трайкович. Лидери на малки сръбски партийки от анклавите години наред участваха в косовските временни институции и излизаха на избори, независимо че Белград призоваваше сърбите да бойкотират изборите. В парламента има запазена квота от 10 депутатски места за сърбите и така тези малки партии години наред след 1999 придаваха мултиетничност на Косово. Сърбите в Северно Косово изобщо не признаваха косовските институции и управляваха свои паралелни институции, подкрепяни от Белград. От горанина Джингиз чух интересната теория за “златните сърби”. Той смята, че сръбските партии, които не са послушали Белград да бойкотират изборите в Косово, нямат влияние. Така както Милошевич е имал своите почтени, “златни албанци”, които служели за параван на несъществуващата “мултиетничност”, така и днешните сръбски кандидати за постове в албанските институции са само за украса. “Златни сърби” са лидери, които се продават за пари и затова стават депутати в парламента в Прищина въпреки призива на Белград за бойкот на изборите. Джингиз ту говори с мен, ту обслужва клиентите и обръща внимание на всеки новодошъл, поздравява го, пита го как е – така в кафенето всеки се чувства като у дома си. По едно време той рязко стана и отиде при няколко яки бабаити с анцузи, които седнаха на съседна маса. Като си тръгнаха, се оказа, че това са рекетьори, които обикалят из заведенията. Джингиз шепнешком ми обясни, че няма проблеми с рекетьорите, защото е староседелец и младежите просто ги е срам да му искат пари. Бабаит има и на друга маса – висок атлетичен млад мъж с интелигентно изражение, славянски тип. Можеше да мине за млад преподавател или за спортист, ако не забелязах, че сканира с проницателни очи всеки новодошъл, докато си пие кафето. Спокойно, твърде спокойно за тип като него. Джингиз познава и него. Пак ми шепти, че този тип, който седеше преди малко на съседната маса, е цивилен сръбски агент. “Този е от МУП (Министерството на вътрешните работи – бел. авт.), наоколо е пълно с агенти, все пак това е Сърбия и МУП трябва да знае какво ще стане тук. Ако Сърбия загуби сега Косово, когато стане по-силна, ще се върне, няма да го остави. Косово е част от Сърбия.” Всичко е хубаво в кафене “Пеливан”, само дето тук няма бюрек. Какъв горанин си ти, щом нямаш бюрек, упрекнах Джингиз. “Ти защо не отидеш да месиш и печеш бюрек, аз също съм готов да ти платя 1 евро за един бюрек. За 1 евро ще направя едно кафе и ще спечеля пари с по-малко труд. Знаеш ли каква мъка е да се прави бюрек”, простичко ми обясни Джингиз. Започвам да му обяснявам, че бюрекът е част от горанската същност, култура и начин на живот и не бива да отмира, но той е непреклонен. Поне веднъж в месеца да прави бюрек, за да поддържа форма. Не е съгласен, че толкова лесно може да се унищожи Гора. Смята, че Гора има бъдеще като място за сафари туризъм. Гораните държат на родното си място. Макар че са печалбари от столетия, където и да отидат да живеят, те се връщат в родното огнище. “Горанецът, и да отиде да живее накрай света, иска да го погребат в Гора. Плащат се луди пари за това. Един горанин избягал в Австралия през 1948, когато Тито се скара със Сталин. Починал през 1995 в Сидни и близките му платили 20 000 долара, за да уважат волята му да бъде погребан в родната Гора. Ние държим много на родното си място.” Джингиз знае албански и не се страхува да ходи в Южна Митровица, където има приятели албанци. Улисана в сладка приказка, не усетих как стана 18 часа и изтървах последната маршрутка за Прищина. Първата ми работа беше да потърся помощ в голямата сграда на ЮНМИК (администрацията на ООН в Косово – бел. авт.) до моста. Простичко обясних коя съм и попитах няма ли някакъв транспорт на ООН до Прищина. Полицаят в караулката не поиска да си мръдне и пръстта за моята скромна персона. Щях да се примиря веднага, ако пред очите ми за две франсета не се намери джип на ООН за 5 минути. Започнах да мисля с логиката на местните неалбански общности – явно забраната в колите на ЮНМИК да се возят само служители на мисията се нарушава, ако трябва да се помогне на западняци. Аз съм сама жена, токът е спрял, Митровица е потънала в мрак. Бедата ми е двойна, защото съм от Източна Европа, бивша комунистическа страна. Нервнича и се карам с полицая, в това време излиза някакъв сух и висок мъж със сребърни коси, къса военна подстрижка и отегчено безизразно лице на патриций в трета възраст, придружаван от жена с бухнало телосложение. Не съм вчерашна, човекът на пропуска се разтопи в широка усмивка, значи мъжът е висш международен чиновник. Върлината се поинтересува за какво е тази врява, след което лаконично ми обяснява, че си е моя работа как ще стигна до Прищина. Троснах му се, че това и сама си го зная, а явно чиновниците в ЮНМИК получават хиляди евро на месец за нищо работа и щом на такава като мен не могат да помогнат, какво остава за местното население. При пътешественика всяко зло е за добро. В джип на ООН-то, и в компанията на върлината, нямаше как да се запозная с приятеля на Джингиз албанеца Ветон, който ме откара с таксито си до Прищина. Ветон се оказа приказлив млад албанец, който преди войната е живял в северната част на Митровица, но сега се страхува да пресече моста. Продължава да си другарува с Джингиз. Ветон не е ходил и в Ниш, страхува се. В къщата му в северна Митровица от 8 години живеят сърби от Печ. Едва през последната година започнали да му плащат 100 евро месечен наем. Ветон живее с родителите си, брат си, жена си и двете си деца в къща в село Река до Митровица. Там има само 60 къщи, често няма вода и тока. Родителите му са пенсионери с по 40 евро пенсия на калпак и ако не е брат му да изпраща пари от Германия, ще са обречени на пълна мизерия. Ветон работи като таксист, но не печели добре, тези дни бензинът е поскъпнал и вече е 1,20 евро на литър (декември 2007 – бел. авт.), а клиенти няма много. Маршрутката до Прищина е 1,50 евро, а за един таксиметров курс максималната цена е 20 евро. Ветон е недоволен от живота си. В Косово има или много бедни, или много богати, които не е ясно от какво са забогатели. Огромните заплати на ЮНМИК дразнят и Ветон. Логиката му е, че с 5 хил. евро месечна заплата на такъв един ЮНМИК-ов висш чиновник може да работят много по-добре 10 местни полицаи. Това са по 500 евро на месец за полицай, значи прехрана за 10 местни семейства. По пътя към Митровица в Обилич попадаме в мъгла. Тук има постоянна пелена от смог, вредни диоксидни емисии от ТЕЦ-а, обновен за 1 млрд. евро от международната общност, филтрите обаче не работят. Въздухът е отровен, но никой не протестира, примирено обяснява Ветон. Понечих да кажа нещо за гражданското общество, но осъзнах, че не трябва да се държа като неприветливите ЮНМИК-функционери точно към моя симпатичен спътник. Платих на Ветон спазарените предварително 15 евро “като за наш човек, от Балканите” и се разделихме по живо по здраво. В живота на обикновените хора социална справедливост диктува западняк като гореописания да плати по-скъпа цена от наш брат или сестра от Балканите.

ИЗЧЕЗНАЛАТА КОЛЕДА В днешните традиции на гораните има следи от християнски традиции, горанските села пазят народните обичаи за църковни празници – Бъдни вечер, Божик, Богоявление (Водице), Св. Пантелей, Митровден, Благоец, Средзима (св. Трифон), наричан още Бабин ден, когато младите гонят зимата (бабата) от селото. В горанската традиция присъства и св. Атанасий, пише сръбският изследовател Милисав Лутовац в проучването си за Гора и Ополйе през 1955. По православния календар гораните празнуват Божик (Коледа), варят жито и плодове за Бъдни ден. На Божич традицията повелява да се украсяват вратите с клонки, вари се царевица и да се раздава на комшиите. Меси се коледен сладкиш с метална пара. Човекът, комуто се падне паричката, ще бъде щастлив през цялата година. При погребалните ритуали са запазени някои християнски обичаи. В Брод се пали тамян, докато покойникът е вкъщи. “Гораните са запазили и стария погребален обичай задушница”, пише Лутовац. Дениз, учител от село Брод, разказва как е изчезнала традицията в Брод през януари да се празнува Божик, Коледа. На този празник бекярите (момците) излизали на корзото с торти, направени от техните вереници (годеници) и се състезавали чия торта е най-хубава. През 1989-1990 на корзото в Брод дошли екстремисти и ги освиркали и оттогава брояни се отказали да празнуват Божик. Откакто в Брод се пръкнали новокомпонираните бошняци, се появили и графитите “Бошняшка махала” и “Аллаху екбер”. БОЖАНА, ПОСЛЕДНАТА ХРИСТИЯНКА “Новата ми вяра не съм запомнил, старата не съм забравил” (Сул Капетан, горански хайдутин, на смъртното си ложе през 1909) В Брод хората знаят, че гробът на Божана, последната християнка в селото, живяла преди 200 години, се намира в “кавурското гробище” (кавурско, гяурско – бел. авт.). За Божана знаят нашенци в цяла Призренска Гора. Ако има нещо, което да дразни най-много гораните-бошняци в Косово, това е историята за християнката Божана и това че в горанските села има “кавурски гробища”. Затова пък изследователят Назиф Докле от Албания, нашенец от село Борйе, няма никакви комплекси от “кавурските гробища”. Но и сред нашенци в Албанска Гора няма нито един бошняк. Докато търсих Божаниния гроб в Брод, се запознах с учителя Дениз. Той живее досами училището, над което се намират “кавурските гробове”. Живяла ли е наистина преди 200 години християнка на име Божана в Брод или това е мит? Дениз разказа, че Божана е живяла преди 200 години. Християнско гробище е имало и в центъра на Брод, до чаршията, където в момента има детска площадка и градинка. Той подозира, че в Брод турският КейФОР финансирал през 2002 построяването на детската площадка, за да се заличат следите от християнството. Когато разкопавали, работниците намерили скелет и християнски кръст. За Дениз Джурджевден си е Джурджевден, а всички имена на ридове и на села наоколо са славянски. Според него езикът на гораните е най-близо до македонския. “Разбираме се 100 % и мисля, че диалектът ни е тетовски”, обяснява учителят. Историята на последната християнка в Брод е описана от сръбски изследователи, които пишат за ислямизирането на Гора. Според Векослав А. Станкович от Призрен в родственото дърво на сръбския книжовник от Призрен Петър К. Костич е и Божана, последната християнка от Брод. Приемането на исляма е било постепенно според сръбския изследовател Лутовац. Най-напред приемат исляма най-застрашените и най-малките места, а накрая – най-затънтените, най-големите и най-богатото селище Брод. Много фамилии с едната част се намират в исляма, а с другата – в православието. Лутовац споменава Лековци, Чучуловци, Джунковци, Мацинци, Джурджевци, Трупчевци, Кучкаревци, Пръдлевци, Паскинци, Джавджичи и др.,чиито презимена в православието се споменават като: Костичи, Чучуревичи, Джунковичи, Джурджевичи, Йовановичи, Иличи, Станковичи, Миленковичи. Божана не искала да смени вярата си и това било възможно, защото била жена. До края на живота си ходила на черква в Брод. Църквата в Брод била разрушена, когато умряла Божана, тъй като цялото село вече приело исляма. От уважение нейните синове Станко – по ислямско Селим, и Гаврило, по ислямско име Халил, не позволили да се разруши църквата, докато била жива майка им. Божана е погребана на бърдото Пантелевац. Радивойе Младенович смята, че Божана е погребана край черквата “Св. Пантелеймон”. Твърде е възможно край “кавурското гробище”, където е погребана Божана, да се намерят останките на стара християнска черква. Според Лутовац в село Брод е имало три черкви – “Св. Димитър”, “Св. Пантелеймон и “Св. Никола”, съществувала до 1861 година. В северозападната част на селото се намира чешма, наричана Църквиче. (Младеновиђ Радивоjе, Говор Шарпланинске Жупе Гора, 2001, Београд). Според Йован Цвиич ислямизацията на Гора е завършила през 16 век, П. Костич, И. С. Ястребов, Лутовац и други автори смятат, че в този регион ислямизацията е траела най-дълго и е завършила във втората половина на 19 век. Нахия Гора според дефтерите от 1452-1455 е населена, както следва: Брод – Бойки, Добромир, Бойко, Богдан, Дабижив, поп, Братослав, Райко, Богдан, Брацан, Милин, Рад, Драгош, Воислав, Драгослав, Новак, Грубче или Груйца, Богдан, Дабич, Райко, Джурдж, Добрачин, Бойко, Радослав, Радич, Драя, Богдан, Райко, Драга или Драге, Доброслав, Бардо, поп Драйко, Райко, Петри, Джура, Драя, Драйко, Йована, Богдан, Милич, Богдан, Браян, Брато, Радослав, Радич, Лазор, Райко, Боя. ЦЪРКВИ И ПРАВОСЛАВНИ СЛЕДИ В ГОРА Докато пътешествах из Гора, Косово, не видях останки от православни черкви. Сръбският изследовател Радивойе Младенович пише, че във всяко горанско село в Косово е имало православни църкви. Той прави описание на православните храмове. В село Рапча имало две черкви – едната в Горна Рапча, на мястото Църквине, а другата, именувана на Св. Петка, в края на Маринца. На основите на тази църква в Рапча е издигната джамия. И. С. Ястребов през 1861 забелязва след село Рапча развалини на малка черква и следи от фрески. Според местно предание е имало православен храм, на нивата Църква, в западната част на селото. В село Кръстец имало основи на черквата “Св. Пантелеймон”, втора черква е имало на възвишението Чула. Край Рудина има следи от руини на църква и православен гроб (местността “Църквище”). Неделече от Драгаш, на мястото Чукаре, има следи от черква и гроб до нея. Нарича се Църква. Според легендата в село Любовища имало 9 черкви, всяка махала имала със свой храм, плюс една обща. Сега може да се видят останки от църква на мястото Дей. Заради многото черкви жителите на това село са наричани църквари в останалата част на Гора. В селото има две места са наричани с името Църква – в махалата Дриндовци и Йедрашовци. Според преданието на тези места е имало черкви. В село Кукаляне има местност Църква. В Радеша е имало 2 църкви според Душановата Архангелска повеля – “Св. Никола” и “Св. Илия”. В селото е имало местност “Църква”, на която ходели богомолци. И. С. Ястребов, минавайки през Лещане през 1861, видял разрушен църква. На мястото “Църков”, под селото, има следи от гробове, а според преданието там е имало църква. Във Вранища има руини от църкви – Будев рит, Църквище, Джурова църква и Марин-доф. В Орчуша имало Църквище. В село Млике през 1861 И. С. Ястребов вижда основи на църква. Северно от селото в махалата “Джурджойца” имало руини на църква и православно гробище. За Диканце е известен поп Диканович, споменат в Душановата повеля. В падината Попове руйе, източно от Диканце, има развалини на църква. Според преданието в Църквище (пасбище в източния край на селото) е имало черква. На днешното място Вакъф в село Бачка е имало черква “Св. Варвара”. Над село Глобочица има местност “Църква”. На мястото на сегашната джамия е имало църква. В Крушево, недалече от църковните руини, е издигната джамия в онази част на селото, която се казва “Кучища”. В село Зли поток в местността Зборище е имало църква “Преображение”. На целината Църкоф след селото според преданието е иваро църква. В югоизточната част на село Рестелица, в местността “Кръстине”, е имало православно гробище и църква “Св. Варвара”. Милан Иванович пише, че в горанските села има остатъци или следи от 41 православни храма – остатъци на църкви и една едно отшелничество, и 23 стари християнски гробища. Харун Хасани смята, че има сведения за съществуване на надгробна епитафия на кирилица в Зли Поток, за сребърни кандила в Любовища, обредни кръстове в Брод и Радеша, икона и стари библии в Брод, както и мраморна притвор на черква в Зли Поток и Рестелица.