вторник, 27 септември 2016 г.

КЪДЕ ДА УЧИМ?

В центъра на Крушево край една плевня край пътя ще срещнете близначките Рамиза и Ресмия, които са завършили само 8 клас, а вече са на 22 години. Усмивките не слизат от лицата им. Родителите им не ги пускат да продължат образование. Рамиза и Ресмия стоят край пътя и чакат да се омъжат. Нашенци имат огромен проблем с образованието, след като Косово стана протекторат на ООН. “Повечето учат до 8 или 9 клас и после стават гастарбайтери в Сиена, а момичетата се омъжват. Мислят само за сватби и сюнети”, тъжно отбелязва журналистът Мустафа Баля, роден в Рестелица, живеещ в Призрен. Липсата на образование за нашенци в Косово ще доведе до маргинализирането им на пазара на труда. Джунайдер горчиво прогнозира, че заради липсата на добро образование гораните ще хамалуват някъде из развита Европа. Преди няколко години той обиколи няколко високо развити страни от ЕС, където срещна доста нашенци от Косово, които работят неквалифицирана нископлатена работа. Интелектуалците сред нашенци в Косово са получили образование по времето на Югославия. Има и още нещо тревожно, което засяга горанките след 1999. След 8 клас само момчетата могат да продължат да учат, момичетата не ги пускат. Когато отбелязвах, че в такъв случай младите нашенки нямат друг избор в живота, освен да се оженят и да живеят затворено вкъщи, дори в либералното село Брод ми казаха полу-нашега, полу-насериозно: “То за нас, мъжете, няма работа, какво остава за жените”. Горанският диалект се учи и говори само вкъщи. По време на югославския период около 60 години гораните учат на сръбски език. Създадените след превръщането на провинцията в протекторат на ООН бошняшки партии настояват да се учи на босански език (след създаването на държавата Босна и Херцеговина бе създаден и босански език, който е вариант на сръбско-хърватския – бел. авт.). Официалните ЮНМИК документи се превеждат на сърбо-хърватски, който перфектно се разбира и от новокомпонираните горани-бошняци. В горанските села в Албания, които са отвъд планината, не са чували за никакъв босански език. В Кукъска Гора няма нито един бошняк. Гораните-бошняци обвиняват ГИГ, че държи на образование на сръбски език поради финансов интерес за подкрепа от Белград. Всички горански ученици са искали да учат на сръбски в единственото основно училище в община Драгаш през 2000-2001 и 2001-2002 г. Тогава след големи дебати общинското събрание приема официални езици в общината да бъдат сръбски, босански и албански. Нашенци в Косово могат по-лесно да учат на босански език, отколкото на сръбски заради нетърпимостта на албанците към езика на Белград. На босански се учи в Крушево и Рестелица до 9 клас, както и в селата в Жупа. Средно образование може да се получи в Призрен, където има и Педагогически факултет. В Печ на босански има бизнес факултет. Възможностите за следване на сръбски или босански се ограничават до факултетите в Сърбия и Босна и Херцеговина, както и в сръбските градове в Косово – Северна Митровица и Грачаница, за които повечето горани не могат да си позволят дори транспортните разходи. През май 2006 горанските учители в община Драгаш прекъснаха договорите си с министерството на образованието на Косово и решиха да получават заплатите си от Сърбия. Всички 160 учители в община Драгаш подписаха декларации, че искат прекъсване на договорите си с косовското министерство на образованието. През учебната година 2007-2008 албанските временни институции проведоха кампания срещу образованието на сръбски, за да накарат гораните да се ограмотяват на босански език. Учителя Дениз от село Брод ми обяснява, че от 2002 г. децата, които учат по сръбската система до 8 клас, са карани да учат до 9 клас като при албанците, но по този начин те не могат да продължат образованието си в Сърбия и в Македония. Част от нашенци от Жупа и Призрен смятат, че изходът е да се учи албански. “От 1999 разбрахме, че трябва да се учи езика на средата”, коментира депутатът от парламента в Прищина Джезаир Мурати, лидер на ДПБ. “Трябва да учим албански, защото това е езикът на нашите комшии. Затварянето в анклави ще доведе до изолация и ще станем като сърбите”, смята журналистът Мустафа Балйе от издаваното на босански език в Призрен сп. “Алем”. Повечето нашенци интелектуалци, които се самоопределят като бошняци, освен нашенски диалект и сръбски говорят албански и турски. Рестелица е едно от малкото села в Гора, където се изучава албански, по 2 часа седмично. Община Драгаш има 33 основни училища, 12 се намират в отдалечени села за образование от 1-4 клас, а в останалите 11 се учи и от 1 до 9 клас. Сградите на училищата са големи и в тях могат да учат много деца, но класните стаи стоят празни заради обезлюдяването на областта. Класовете в двете училища в Драгаш са сегрегирани по етнически признак, но все пак горанските и албанските деца спортуват, учат английски, играят заедно. Рустем Ибиши живо се интересуваше студенти горани да учат в България, но никой от българските институции не беше си направил труда да го информира, че точно през лятото на 2006 има квота от 5 места за българи от Гора, които да учат безплатно в български университети. През лятото на 2006 все пак двама младежи от Жупа издържаха приемните тестове, проведени в българската дипломатическа мисия в Прищина. Другите 3 места не бяха заети. След година и половина реших да разбера какво се е случило с двамата студенти от Косовска Гора в България. Сърцето ми се сви, когато разбрах, че Елдис Алиа Садики не е успял да издържи нито един изпит още първия семестър, напуснал УНСС и се върнал в Доно Любине, Жупа. Не успях да се свържа с Анис Адем Алия, който е записал медицина в Пловдив, но от познати узнах, че продължава да следва. Без изучаване на книжовен български език образованието на гораните в България е утопия. След януари 2007 стана още по-лошо, защото бяха въведени визи за България. До март 2008 гораните от Косово трябваше да пътуват два пъти до Скопие или Ниш, за да вземат българска виза – веднъж, за да попадат молба с нотариално заверена покана от някой в България, която струва загуба на доста време, обикаляне из община и нотариус, плюс 20 лева за такси. След това – отново да отидат до Македония и да си получат визата. Гораните, които живеят откъснати, и нямат контакти с България, са изправени пред интересен казус – те трябва да намерят български гражданин, който да обикаля 2-3 дни и да им подготви покана?! През май 2008 България отвори консулска служба в Прищина. След отваряне на консулска служба на България в Прищина се спестява ходенето до Македония за виза, но все още се изисква наличието на покана от България за издаване на виза. Същата година пред медиите министърът по европейските въпроси Гергана Грънчарова гръмогласно обяви, че квотата за стипендии за български младежи от Косово се увеличава на 10 души (в крайна сметка през юни 2008 МОН обяви 6 места за Косово). Не последваха конкретни мерки, за да бъде усвоена тази квота. Гора и Жупа имат специфични проблеми, в които никой от отговорните български чиновници не пожела да вникне. Председателят на “Младежки съюз Гора” Авния Бахтиари написа писмо до министъра на просветата Даниел Вълчев и поиска в Косово да бъде изпратен български учител, който да преподава книжовен български език. Поиска и българската държава да отвори културно-информационен център в Косово, който да помогне на нашенци да осъществят културни и икономически връзки с България. Започна едно мъдруване на чиновниците в София. И досега няма български учител в Косово, нежели канцелария. Македонската държава, която изживява сериозна криза на идентичността, през май 2008 отвори канцелария в село Брод. Разбира се, на умните глави в София са им виновни сърбите, македонците, изобщо международното положение...

понеделник, 26 септември 2016 г.

ДРАМАТА НА ВЕДАТ БАЙРАМАГА

Ведат Байрамага е горанин на средна възраст, бежанец в Сараево от 1999 с три дъщери. През 1947 баща му се преселил от Гора с трите си деца в Косово поле. Няколко години след 1999 Косово поле е поалбанчено и има албанското име Фуш Косова. Двете дъщери на Ведат следват в университет в Сараево, където заплащат такси като чужденци (2000 марки за семестър), третата му щерка трескаво ми обяснява, че в никакъв случай не иска да си пропусне годината, да остава вкъщи или да се омъжи, а мечтае да следва. Твърди, че няма шансове заради огромната корупция в Сараево, трябвало да плати рушвет, за да стане студентка. В Сараево Ведат и семейството му живеят от 7 години, плащат за лечение, образование скъпо и прескъпо, защото имат статут на чужденци. Ведат е избрал да бъде бежанец в Босна, а не разселено лице в Сърбия, защото смята, че в Сърбия няма да е добре приет заради фамилията си – “БайрамАга. Представете си с такова име как ще ме приемат сърбите”, натъртва той. Ведат имал дюкян и къща в Прищина, но го заплашили със саморазправа и така бил принуден да ги продаде и да напусне Косово. След ударите на НАТО през 1999 бил отвлечен от трима албанци, т. нар. “тройка за ликвидация”. Ведат знае албански и ги чул да си говорят помежду си какво го чака. Когато го питали каква му е националността, той казал “горанец”. Попитали го какво е това. “Същото като шиптар (название на албанците– бел. авт.), но от Гора”, отвърнал той и така се спасил. Хората били от Албания. Когато се върнал вкъщи, негов роднина го предупредил, че съществува списък за ликвидиране, в който фигурирало неговото име, и той избягал от Прищина. Първо, отишъл в Нови Сад, а после – в Сараево. Как да рискува да остане в Прищина с три дъщери? Продал дюкяна си през 2001, после и къщата си в центъра на Прищина, до театъра, и така 7 години вече живее в Сараево с готовите пари, които са на свършване. Каза ми, че след идването на “НАТО-окупаторите”, всичките му братя и сестри избягали от Косово, един от тях бил прострелян в Прищина. В министерството на бежанците в Сараево го лъгали и обещавали, че ще регулират статута му и ще му издадат документи. “Сега съм на кръстопът, не знам по какъв път да тръгна. Босна и Херцеговина не ме приема, Сърбия не отговаря на стандартите, Македония обещава нещо, но не знам какво точно, просто не знам къде да ходя.” Ведат ми обяснява, че иска да се самоопредели като българин, за да може дъщеря му да учи в български университет и да има бъдеще. Девойката е будна, любознателна и можеше да дойде да учи в България, където същата година Министерството на образованието и науката отпусна 5 стипендии за безплатно образование на етнически българи от Косово. Само че никой в Гора и Жупа не знаеше за въпросните стипендии, нито за начина, по който се кандидатства. Бай Исмаил, който е добър човек, каза, че може да помогне на момичето да се запише в университет в Македония, но навярно е по-добре то да дойде да следва в България. Исмаил започна да ме увещава да помогна на дъщерята на Ведат. Стоях в небрано лозе. Българските чиновници не си бяха направили труда да разпространят информацията за стипендиите сред нашенци в Косово. Като се прибрах в София, веднага потърсих мои познати от Министерството на образованието и науката, от които разбрах, че има процедура и срокове, които са изтекли. Ведат вече се е преместил да живее в Нови Сад.

събота, 24 септември 2016 г.

ВИРТУАЛНАТА ГРАНИЦА С АЛБАНИЯ

Според Рустем Ибиши и неговите приятели по времето на Югославия границите между Косово и Северна Албания са строго охранявани, докато след 1999 ЮНМИК гледа през пръсти на сигурността на границите и затова разбойниците от Албания безпрепятствено пресичат границата и плячкосват селата в Косовска Гора. След няколко дни, когато пътешествах из Северна Албания, в Кукъска Гора видях, че по черните пътеки границата между Косово и Албания спокойно може да се мине нелегално, пеша или с кола. Мнозина го правят. Призренска Гора граничи с Албания. По планинските пътеки няма никакъв граничен контрол, границата дори не е отбелязана. Официалният граничен пункт тук между Косово и Албания е Морина, но по черни пътища границата се пресича незаконно – от местността “Бука” на село Глобочица, от село Орчуша за 30 минути пеш се преминава в Албания. Някога в село Кръстец имало караул, който пазел границата, но сега там няма никой и хората безконтролно влизат пеша в съседното село Пакища в Албания. Гораните от селата в Косово и Албания знаят откъде минава границата, макар че няма никакви означения, нито табели, нито заграждения. Като ги попитах къде е границата, те ми показват към отсрещните ридове. Няма маркировка и ако сам тръгнеш из планината без някой местен човек, няма как да знаеш дали не си влязъл вече в Албания. Спокойно може да се вземе такси от някое село в Косовска Гора, с което по черните пътища да се отиде в Кукъска Гора, Албания. Горани от Албания ходят да работят в Косово и се придвижват именно по черните пътища. Но има и крадци и трафиканти. Навръх планината на черния път има паянтова дървена барачка, в която има полицай, нашенец, който се прибира в селото си в Кукъска Гора след 18 часа. Нито ЮНМИК, нито КейФОР охраняват южната граница на Косово. Полицейският пункт на ЮНМИК е в Драгаш и някои международни полицаи познават горанските села, но те нямат мандат да охраняват границата с Албания. КейФОР се представлява от турски военни, базирани също в Драгаш, които се държат по-скоро като пътна полиция. Канадският военен журналист Скот Тейлър от разговори с военни от КейФОР е научил, че пътят е напълно отворен и през него свободно се пренася и дрога (“NATO sprema “blic krig”, Glas javnosti, 3 април 2008). Гораните, населението от най-южната точка в Косово, всъщност са централна точка на “велика Албания”, коментират сръбските медии. Според канадския журналист албанците крадат добитък и секат гората и това няма да бъде допуснато, ако Косово гледа на Албания като на съсед, а не на своя държава. Виждайки, че няма проблем албанците свободно да завземат гората и да унищожават района, Тейлър смята, че това е “велика Албания”. НАТО знае какво става и има коли, които могат да наблюдават от високо какво се случва. Но не може да действа без съгласуваност с парламента в Прищина, тоест на албанските лидери. Не само границата между Косово и Албания не се охранява. В района на Дебърско, границата на Македония с Албания, също няма охранявана граница. През май 2008, пътувайки към Дебър по стръмния планински път, малко преди града се запознах с овчаря Вердиа. Той е от Албания, минава границата по козите пътеки със стадото си. Албания е на 5 км от Дебър, вижда се от града и според местни албанци границата може да се мине нелегално през планината. В района на Дебърско живеят нашенци, наричани македонци мюсюлмани, торбеши, които са ислямизирани потомци на етнически българи. Говорят стар български диалект, който наричат нашенски. В Дебър има около 500 – 600 къщи на торбеши. В кафене в Дебър местен албанец гордо ми обясни какви са торбешите: “Те са мешани и са по-долна класа. Ние сме чиста раса, а торбешите и те не знаят какви са”. През това време телефонът на неговия приятел позвъни с мелодията “Живот мой” на Драгана Миркович. И двамата албанци от Дебър с блеснали очи ми споделиха колко много харесват сръбските певачици. Докато се разхождах в Дебър, срещнах Шейдия, засмяна 54-годишна балканджийка. По меките черти на лицето, сините очи и като се заговорихме, разбрах че не е албанка. Попитах я каква е. “Мюсюлманка съм”, каза Шейдия, а езикът, на който говори е нашенски. “Ама ти говориш като мен, на същия език”, добави тя. Шейдия е от село Горно Косоврасти, Дебърско. Обясни ми, че торбешите в Дебърско са строители, майстори, добри земеделци. В Дебър има около 500 – 600 къщи на торбеши, към 2 – 3 хил. торбеши. Снимам Шейдия в стара 120-годишна къща в Дебър, която специално ми отварят. После мъжът й се качва на магарето, а тя върви пеша до него. Мила картинка, която е типична и за българските помаци.

петък, 23 септември 2016 г.

РУСТЕМ ИБИШИ IN MEMORIAN

“Отишоф Сайбии на гости, млогу убаф чуйек биф” (Хамид Ислями, “Юсуф и Джемила” ) Посвещавам тази глава на Рустем Ибиши, който вече не е между живите. Рустем Ибиши беше лидер на “Гражданска инициатива Гора”, депутат в парламента на Прищина. Когато през юли 2006 отидох в родното му село Млике, той току-що беше излязъл от болница и празнуваше със своите приятели. Бог беше отредил да се срещнем и да поговорим, преди да си го прибере само след няколко месеца. Операция на белия дроб, обясни ми Рустем, а също че го чака още една операция. Макар да не беше изречена, диагнозата рак витаеше във въздуха. Така за първи и последен път говорих с този умен и почтен нашенец с големи будни очи. Къщата на Рустем в село Млике бе от малкото места в Гора, където мъжете открито се черпеха с вино. “Ние пием явно, те – тайно”, шегува се Рустем и ми показва богата колекция от вина. “Имаме българско вино, ама българи не сме”, казва един от приятелите му. “А какви сте”, питам аз. “Ние сме отделни, специфични, отличаваме се от всички останали славянски общности, имаме свои уникални обичаи и език. Помежду си се наричаме горани”, търпеливо с благ глас говори Рустем. В Млике, като на много места в Косово, има режим на тока и водата. За зла участ водата беше спряла в този жежък юлски ден. “Такъв режим не е имало дори по време на бомбардировките, по времето на Милошевич. Това ни докараха “освободителите”. През зимата няма ток по 6-8 часа на ден, а зимата тук е люта, има сняг по 8 месеца”, шегува се жената на Рустем, докато ме води в къщата да се измия. Действително няма отговор на въпроса, защо все пак, дори когато са падали бомбите на НАТО през 1999, режимът на Милошевич се е справял с електроподаването. Когато дошла международната общност, изляла милиони евро в инфраструктурата на Косово, но бил въведен режим на тока. Рустем ми обяснява с прости думи защо неговата партия не участва в тогавашната коалиция в парламента на Прищина “6 плюс”, където са политиците бошняци Садик Идризи и Джезаир Мурати: “Там са хора, които отхвърлят кирилицата. Това са новокомпонирани бошняци в Косово.” Според Рустем в село Рестелица има уахабити, които плащали на жените по 300 евро да носят шамия и да си покриват косите. Той не харесва никак песента “Горо ле, Горо зелена” и я смята за псевдогоранска и фалшива заради куплетите в прослава на Тито. От него разбирам също, че в град Крагуевац (Сърбия) се печата изданието “Горани”. 51, 52, 53 БОМБИ ”От далйеко има подалйеко, от беганйе има по беганйе, от беля има по беля” (Хамид Ислями, “Юсуф и Джемила”) Рустем се възмути от думите на Садик Идризи, че в Гора нямало сигурност само времето след 1999. “Има 51 бомбени нападения в Гора, напоследък не нападат, защото искат да се покажат пред международната общност, че изпълняват стандартите”, казва Рустем. Той не е оптимист за съдбата на гораните в Косово. “Ние сме най-обезправената общност в Косово”. В хода на интервюто дойдоха горани от Млике, които живеят в Сърбия и аз ги попитах как са пътували през Косово, за да дойдат в Гора. “Белградската регистрация на колите не е безопасна в албанските територии на Косово. Пътуваме със сръбските табели на колите, но на наш риск”, ми обясниха те. Няколко месеца след моето пътешествие из Гора, през октомври 2006 бомбите в Гора вече станаха 53 броя. На 1 октомври 2006 в 23 часа бомба експлодира пред къщата на Зекир Зурапи в село Горна Рапча. Няма жертви, но къщата на Зекир и още две съседни къщи са претърпели големи разрушения. Зекир е горанин, бивш координатор в община Драгаш, седмица преди взрива бил назначен за съветник по проблемите на малцинствата в Координационния център за Косово и Метохия на Сърбия. Според коментарите в сръбските медии това нападение не е случайно, Зурапи е грижливо подбрана мишена от лидерите на „албанските сепаратисти и терористи”. Атаката е осъдена от правителството на Косово в декларация, според която “този акт служи на силите, които се опитват да навредят на общите процеси в Косово на всяка цена”. В информация на Асошиейтид прес от 2 октомври се цитира говорителят на полицията Ветон Елшани, че експлозията е причинила значителни материални щети на къщата в село Рапче, изписано с албанско име, каквото то никога не е имало - Rapqe e Nalte. В началото на януари 2008 още една бомба бе взривена в единствената сръбска банка в Драгаш. Рустем търсеше контакти с български депутати, които да защитят интересите на гораните в Косово, искаше парламентът в София да приеме декларация за защита на гораните в Косово. За съжаление нито един български депутат, включително и лидерът на ВМРО-БНД, на когото се обадих и оставих визитната картичка на Рустем, не прояви интерес да установи контакт. След няколко месеца, попитах лидера на ВМРО дали е влязъл във връзка с Рустем, но той ми каза, че от външно министерство гледали много ревниво на темата Косово и затова нищо не е предприел. Сърцето ми се сви, щом не намерих помощ за гораните и от ВМРО. Явно традициите на славната историческа организация да помага на българите от Македония и Албания бяха изгубени безвъзвратно по време на комунистическия режим. Рустем наивно смяташе, че Сърбия ще се върне в Косово. Той ми разказа за дивата приватизация на предприятието в Драгаш “Драйтекс” на стойност 350 хил. евро, колкото струва една къща в Призрен. “Сърбия ще съди Косово за незаконната приватизация. Сърбия ще се върне в Косово”. Оставих Рустем на илюзиите му.

четвъртък, 22 септември 2016 г.

ЗЛИ ПОТОК: НИШАНЪТ, ОТНЕСЕН ОТ РЕКАТА

Статията в сп. “Алем” ме заинтригува и реших да проверя на място в селата Зли Поток и Млике историите с нишаните. Мит или истина е, че тези надписи датират отпреди идването на турците в Гора? До Зли Поток няма асфалтов път. Селото е кацнало на баира и е с малки и стари къщи. Тук няма много гурбетчии и затова къщите са по-скромни. В кафенето питам двама мъже за каменната плоча. “Водата я отнесе. Цялото село я видя и дълго време стоя тук при нас. Беше в потока. През 1999 г. имаше хора от Сърбия, които я търсиха, но водата я отнесе надолу. Загуби се”, махат те с ръка. Джамията е нова, построена е през 1990 година. Има и стара джамия, която е рухнала. Има стари гробища на пет места, казват мъжете. Те твърдят, че е имало православно гробище в местността “Сборище”. Не са чували нищо за богомилите. В ранния следобед лятното слънце безжалостно напича, из селото не се вижда жива душа. Джамията е заключена. Докато се чудя какво да правя, чувам протяжна горанска песен иззад високия зид и дървени порти на къщата до джамията. Чукам, викам и накрая излиза млада жена, а после – по-стара и един младеж. От тях научавам, че край селото са намерили камъни от 11 век, на старото гробище. Някои от тях били изпочупени и затова те донесли два нишана и ги скрили в джамията. Отключват джамията и в едно малко килерче ми показват два нишана с надпис с арабски букви. Междувременно, като разбра, че в джамията ще влезе и моят придружител Кирил, младата 22-годишна Ясмина изпадна в паника и сякаш “се изпари” от джамията. Нищо не може да я убеди да остане при мен в джамията. Не е прието горанска жена да е в компанията на чужд мъж. Моето присъствие не смекчава строгата традиция. “Ако разбере мъжът ми....” “Същият народ сме, славяни сме, всички говорим македонски, и български разбираме”, обяснява младежът Алия. Той е чувал, че на километър и половина край Зли Поток имало стар манастир, където бил намерен християнски гроб. На връщане по пътя отляво се виждат стари турски гробища. По данни на полицай от ЮНМИК всички гробища в района са снимани през 2003, за да се види дали не е имало погром. Чрез пресцентъра на ЮНМИК поисках да ми дадат снимките и информация за разрушени нишани, но ми отговориха, че нямат такива данни. Изследователи са описали подобни случаи с българите мюсюлмани от Родопите, помаците, които също разказват истории за нишани отпреди идването на турците. Но когато учените поискали да ги видят и заснемат, изведнъж се оказало, че реката ги отнесла. Това е едно от проявленията на кризата на идентичността на гораните, които подобно на помаците, са ислямизирани славяни и се питат какви са. Сещам се за наблюденията, които ми описа антропологът проф. Асен Баликси, който малко преди да се пенсионира като преподавател в университета в Монреал, идва в България и започва да проучва помаците в Родопите. Когато отишъл за първи път в родопското село Брезница местните помаци му казали, че са чисти турци от турска вяра от Коня, Анадола, а турският им е майчин език. Оказва се обаче, че те не знаят една дума на турски. Следващата теория за произхода била, че са потомци на араби, които дошли от Мека и Медина като търговци още през 9 век. Има и теории, че са татари, че дошли от Судан, също и иранска теория. Александър Велики, отивайки в Иран, взел военнопленници, с които негов генерал се върнал в Брезница. “Богатото въображение на помаците означава силно желание да се открият колкото се може по-стари исторически корени. Коренът е значим, само ако е стар, да е отпреди преди хиляди години”. Обяснението за причудливите народните легенди за древен произход на помаците на проф. Баликси сродява планинците в Родопите и в Шар планина. ДЖАМИЯТА В МЛИКЕ Много горани вярват в легендата, че на джамията в Млике има надпис на турски език с арабски букви от 1238 година, което според тях доказва, че предците им са приели исляма преди идването на турците в Косово. В стихосбирката си “Лоши ишарети” (“Лоши знаци”) Садик Идризи-Алябак публикува стихотворението “Божие писание” (Sajbijina Jazija), в което за надслов е избран текстът на нишана от джамията в Млике: “Достроих тази хубава джамия на Ахмет ага през 1238 година, която е била построена през 688 по хиджра (мюсюлмански календар, започващ в лунната година на преселването на пророка Мохамед от Мека през 622 – бел. авт.)” (“Loše Išareti”, Goragraf. Dragash, 2002). Когато попитах Садик Идризи дали този надпис е автентичен или художествена измислица, той каза: “Надписът на джамията в Млике е превод от старотурски и означава точно това. Друг е въпросът дали годината на плочата е оригинална. Не мога да го потвърдя”. Надписът в Млике се оказа мистификация. Текстът е преведен от турски на сърбо-хърватски език от Шериф Тюфекчи на 18 август 1997 и гласи следното: “1.Yaşanmiştr Zela Eca – живяха Жела и Еца, 2. Şerif Ahmet Aćaile beraber – Заедно с Шериф Ахмет ага, 3. Kusuru Afetsin – Да се опростят греховете (кусурите), 4. Oikisini Alive Kadirolan Yűce – И двамата молят Аллах да им прости 1238 по хиджра – по новому 1860 раждане, 1288 година – по новому 1910.” (текстът е написан на ръка и е нотариално заверен на 25 август 1997 г.- бел. авт.) Когато отидох в село Млике, първо, се насочих към джамията, където течеше ремонт. Местните хора събрали пари за ремонта, направили минаре. Млике има 1300 жители, а през зимата – само 60. Повечето мъже работят в чужбина на черно. Имат сръбски паспорти. Питам мъжете край джамията на какъв език говорят. “Ние сме горанци, тук бошняци няма”. Според магазинера на селото тук се говори на сръбски, македонски, на езика като във Враня, старосръбски. “Официален е сръбският език”, троснато се намесва младият магазинер, който ме гледа с подозрение. “Официално е горански,” карат му се старците. Започва спор. “Няма горански език, официалният език е сръбския”, държи на своето магазинерът. “А какво е пенджер тогава?”, гълчат го старците. “Ще говорим на сръбски, като ходим в Сърбия, официалният език тук е горански.” Питам ги откога датира джамията. Мъжете са единодушни, че тя е построена преди битката на Косово поле, преди идването на османлиите. В Млике е най-старата джамия на Балканите, която датира от 673 по хиджра. В селото дошъл Али бег от град Халеп, Сирия. Един от старците край джамията се представи като потомък на племето Алябак с името Обду Селям Османи. В селото дошли двадесет арапи от Алеп, направили си махала и се заселили тук. Старците се оплакаха, че другите села са им откраднали старите мезари край джамията. Дошли от село Брод и копирали надписа, а после го сложили на старата джамия в Брод, “за да се изкарат и те стари”. В Брод са приели исляма най-късно, а Млике е участвало в ислямизацията на другите села, обясняват старците. Докато говорим за джамията, магазинерът се възмущава: “Тези искат да вземат пари отвсякъде – получават пенсии от Сърбия, казват, че са сърби, като дойдат сърбите. После – казват друго на албанците, като дойдат. Няма вода, а те поправят джамията!” Междувременно идва имамът Елдин Мурати – младо момче, което няма ни една черта на черен арапин. Елдин има големи небесно сини очи и руса коса, направо е изписан. Според него джамията на Млике е построена през 773 по хиджра, 1283 по грегорианския календар. Имало и мезар (мюсюлманси гроб – бел. авт.) от 1212 година. Неговата версия на легендата за алеповци е, че в Млике дошли сирийци от Алеп, заселил се и емир, оженил се за местна жена и станал пастир. Като починал, го положили в тюрбе. Имамът на Млике смята, че хората от селото не са бошняци. “Тук са горанци, нашенци, говорят старославянски език, пишат на кирилица. Различни сме от албанците и бошняците в Косово. Бошняци не е същото като горанци.” Имамът е будно момче, което се вълнува от проблемите на местните хора. “Албанците ни изхвърлиха от работните места. Хората в общината получават заплата от косовските институции, а безработните получат социална помощ от Сърбия. В село Млике има 3-4 деца, учат на сръбски език. Нямаме лекар и при нужда ходим в Драгаш. В независимо Косово искаме своя власт на наш език. При нас има лоша инфраструктура, няма инвестиции, трябва да има условия за децентрализация.” >

сряда, 21 септември 2016 г.

ХАЛЕПОВЦИ И НИШАНИ НА 9 ВЕКА

В много села в Гора чух легендата, че нашенци приели исляма преди идването на турците. Край джамията в с. Рестелица, построена преди 450 години, е пълно с млади и стари мъже. Петък е и преди малко е свършил “джума намаз” (голямата петъчна обедна молитва при мюсюлманите – бел. авт.). Мъжете около храма твърдят, че ислямът в селото е приет преди идването на турците. От град Халеп (Алепо или Халепо е град в Сирия – бел. авт.) дошли халеповци, които донесли исляма. В Крушево имало хора, които носят фамилията Халеп, чиито деди ходили там на гурбет. Сабидин Кюфта, зам.-председател на общината в Драгаш, ме посъветва да отида в село Млике, където джамията е отпреди идването на турците на Балканите. В това село имало потомци на алеповци, сирийски пророци. Той ме насочи към публикация в издаваното в Призрен на босански сп. “Алем” за стар нишан (знак, надпис в надгробен паметник – бел. авт.) в село Зли Поток (“Нишан на 819 години”, сп. “Алем” (12 юни 2004 г., брой 129).Статията разказва за изследване на Сръбската академия на науките и изкуствата “Шарпланинска жупа, Гора, Ополйе и Средска” от 1995 г., в което е описано старото мюсюлманско гробище: “По пътя за Зли поток на кръстопътя отдясно се намира старо мюсюлманско гробище, което се нарича “голямо гробище”, а отляво е пътят за Страторий. В старото гробище има 30 мраморни надгробни камъни с надпис на арабски, покрити с мъх. Селяните твърдят, че има гробове на 400 години.” Журналистът от “Алем” посещава стария “мезар” (мюсюлманско гробище – бел. авт.) край село Зли Поток, което тъне в разруха. Там среща старец, който го насочва към нишан с надпис на арабски за годината на смъртта на някакъв “мерхум” (покойник – бел. авт.) – 1226 година. Нишанът е отпреди 9 века. Имало около 200 такива нишана, но след идването на сръбската армия през 1912 били използвани за мишени, а през комунизма повечето от тях изчезнали. След идването на НАТО в Косово старото гробище отново било оплячкосано. През 2001 г. е обругано, на пътя за село Глобочица са намерени четири нишана, приготвени вероятно за продажба, на гробището са намерени изпочупени нишани. Мястото е посещавано от турския КейФОР и KPS (мултиетническата Косовска полицейска служба – бел. авт). Полицията в Драгаш направила опис на останалите около 33 нишана. Старецът показва нишан, на който пише “Ел мерхуметун ел Магфиретун еюб бин Адем “, а годината е 1185 с буквата “С”, която означава годината и “М” – хиляди, по християнския календар. Статията в “Алем” завършва с въпроса дали това означава, че ислямът е дошъл на тези територии много преди идването на турците.

вторник, 20 септември 2016 г.

Бошняшко кафене

СКАНДАЛ В “БОШНЯШКОТО КАФЕНЕ” “И я улаф сум, во туджо оглйедало сакам да се глйедам. Имайечи свуйе во туджо се глйедам, тудже крадем. Занайет йе занайет. По убаво я да га викнем, па кой ке чуйе ке чуйе.” (Хамид Ислями, “Юсуф и Джемила”) Кафенетата в Брод са социално средище, горанската агора. В тях често ставах свидетел на спорове за идентичността на нашенци. Кръстих едно от заведенията “бошняшко кафене”, защото там често попадах на привърженици на тезата, че гораните са бошняци. Една вечер разказвах на Исмаил Бойда и Аце къде съм обикаляла през деня, когато спря токът. Режим на тока има в цяло Косово, откакто след бомбардировките на НАТО от 1999 провинцията стана протекторат на ООН. И когато Косово стана държава, пак няма ток редовно. На светлината на свещите неусетно дружеските шеги се изродиха в скандал. Аце май си беше пийнал доста бира и по едно време се обърна към бай Исмаил Бойда: “Македонски, сръбски, косовски ЮНМИК паспорти – нищо не струват (в Косово след 1999 албанците получиха от ООН лични карти, които не се признаваха от доста държави и те не можеха да пътуват с тях извън провинцията – бел. авт.)! Да им драснеш една клечка кибрит.” Бай Исмаил взе да нервничи, но Аце продължи в същия дух и заяви, че срещу 100 евро сам ще си подпали македонския паспорт. Стана голяма кавга, бай Исмаил се разяри и заплаши Аце, че ще се погрижи да го спрат на границата и ще има проблеми в Македония. Той гръмко взе да обяснява, че местните хора подават документи за българско гражданство, само за да получат паспорт, с който свободно да пътуват и работят в Западна Европа. Започна да им чете конско евангелие и да им обяснява, че исторически до 1924 хората тук са били турци. Имало турско училище в Брод. След това се налага сръбско влияние, както и сръбско образование, броят на турците намалява, те стават македонци, сърби и албанци. Гораните не са отделна категория, това е географски термин... Започна словесен търкал. Бошняците дойдоха на масата и искаха да говорят с мен и само с мен, за да ми обяснят, че нашенци са бошняци. В кафенето помежду си се караха нашенци-бошняци срещу нашенци-македонци, нашенци-македонци срещу нашенци-българи! И като капак, бай Исмаил се обръща към мен: “Вие, българите, сте македонци”. В този момент един от присъстващите отряза Исмаил, като му каза, че е “златен папагал”. ”Благодарение на бошняците аз съм легитимен, аз не съм диаспора, а ти, Исмаил Бойда, си диаспора”, каза мъж, членуващ в бошняшката партия “Вакат” в Драгаш, директор на правния сектор в общината. “Ако не каже “Селям алейкум”, не може да живее”, контрира го някой. “Тук винаги се е казвало “селям” (поздрав при мюсюлманите, който означава мир – бел. ред.), настояват по-възрастните. Впрочем нашенци из Косово се поздравяват със “селям”, включително и по електронната поща. По едно време мъжете в кафенето се сетиха за мен: “Ние тук всички сме роднини, исти сме. Така можем да ти говорим, че нищо да не разбереш”. Съдейки по доволното ми изражение, бай Исмаил направи следното заключение: “Ти не й бери гайле, тя ще напише всичко”. Чудя се какво ли би станало, ако тук пийваха и ракийка. “В моя дюкян не искам политика”, сложи край на кавгата газдата.