четвъртък, 28 април 2011 г.

М Тел Media Masters с Лаура Ескивел




Журналистическите награди на М Тел Media Masters снощи в НДК бяха арт събитие, организирано качествено и оригинално. На победителите честито! Представени бяха техните оригинални идеи в текстове и продукти за влиянието на новите технологии в нашия живот.
Сред гостите имаше две световни имена от журналистиката и литературата. Мексиканската писателка Лаура Ескивел, авторка на бестселъра от 90-те години на миналия век "Като гореща вода за шоколад", изнесе лекция за влиянието на новите технологии върху комуникацията. Да си призная не съм чела тази книга, но дамата, облечена в дълга бяла копринена рокля приличаше на гуру с приятния глас на испански език, който установих, че все още разбирам. Тя говори красиво и дълго - започна със звездите, водата, връзката ни с Космоса. В традицията на латино културата писателката разказа за баща си и за неговия телеграф, с който информацията е текла в нейното детство, когато не е имало интернет и фейс-бук, премина през новите технологии и издаването на книгите в електронен вариант. Лаура запита дали свързвайки се непрекъснато чрез новите технологии, няма опасност да се изгубим един друг или да загубим способността да се свързваме с Космоса, така както са правели древните хора. Организаторите подариха на всеки участник книгата й "Със скоростта на желанието".
Другият интересен гост беше белокосият ветеран на журналистиката на Обединеното кралство Йън Райт, един от директорите на фондация “Гардиън”, кореспондент на мощния английски всекидневник по време на войната във Виетнам и по-късно отговорен редактор.
Quality press е нещо, което в България звучи претенциозно и с малки изключения е дефицитно. Но снощи споделихме духа на quality press с комисията, която излъчи наградите, в която присъстваха доайенът на гилдията Петко Бочаров и телевизионната дама Нери Терзиева. Имаше награди за блогъри и нови медии, нещо което плахо набира сили в България, но вече е завзело територии от класическата журналистика в Америка и Западна Европа.
Добрата организация се дължи на партньорството на Центъра за развитието на медиите в България, уважавана неправителствена организация, която осъществява интересни проекти и партньорства и от дълги години прави общи проекти с фондация "Гардиън". Огнян Златев, шеф на медийния център, е човекът, който не само познава журналистите от „Гардиън”, а и той самият е познат в средите на „Гардиън”.

Европейският дух се усещаше в желанието на организатора "М Тел"да даде пари за нещо качествено и оригинално. Това се и получи и обяснението е много просто - ако с държавни пари се финансираше такъв конкурс, той щеше да е соц, с атмосферата на късна перестройка от 80-те и предварително договорени награди от няколко медийни босове. В зала 1 през соца се правеха конгресите на БКП, но в събитието снощи не се усещаше духа на мероприятията. То си беше купон. Половината от пространството беше преградено, за да се организира арт-събитието. Така се организира на Запад, където фирми измислят и най-малкия детайл на интериор, кетъринг, сценарий. Снощи имаше гала вечеря с изискано меню, описано в картичките на всяко място на масите, красиви цикламени орхидеи...
Очаквах да присъствам на нещо като партийно събрание с духа на наградите "Черноризец Храбър", а споделих арт-купон.

четвъртък, 14 април 2011 г.

Мариза, кралицата на Фадо





Let's pretend, we are in Lisboa, in a small taverna, започна концерта си Мариза, по сценария, по който концертира и в Royal Festival Hall през януари миналата година. Мариза е кралицата на фадо. На 11 април вечерта най-сетне успях да я чуя на живо в зала 1 на НДК. И в София тя нарочно се придържаше към атмосферата на нощния живот на Лисабон с готически привкус, на който тя държи в имиджа си. Приглушена светлина на малка таверна някъде в Лижбоа, три португалски китари и магическия глас на Мариза, певицата на фадо, смятана за наследничка на легендарната Амалия Родригеш. Това беше най-добрият концерт в София за тази година.

И в София Мариза пя с характерната си дълга черна готическа рокля, която й придава мистичен вид, и с която концертира по световните сцени. Разбира се, беше и с късата си оксиженирана коса, така както участва и във филма "Фадо" на Карлос Саура. Преди концерта помолиха да не правим снимки, за да не нарушаваме интимността на певицата. Все пак успях да открадна няколко мига. Осветлението и атмосферата я правеха нереална, като дух, видение, което може да изчезне всеки момент.

Този концерт ме накара да си припомня силната страст, която изразяват приглушено, героите на Лорка в "Bodas de sangre", също филмирано от Саура. В гласа на Мариза има и испанско (а защо не и средиземноморско) дуенде. Не съм слушала друга певица, която да пее с изключени микрофони и пак всички да я чуят в зала едно на НДК.
Мариза разказа, че е започнала да пее фадо в таверната на баща си, че не помни първата си играчка като дете, но помни първото фадо, което е изпяла на 5 години.
Притежава божествен глас и невероятна харизма. Като истинска певица на народа накара публиката да пее с нея.
Мариза е дете на връзка между културите на Португалия и Мозанбик и пее така, както чувства - жизнерадостни народни песни от Португалия, но също и тъжните фадо балади с класически мотиви на безнадежност, съдба, любов... Във "Fado Primavera" тя изпя безнадежността и сдържаната страст, които пасват на погребалната рокля, с която винаги пее.
Не бих пропуснала още един концерт на фадо кралицата, където и да пее по света!

четвъртък, 7 април 2011 г.

120 АРТ МЕЧЕТА В СОФИЯ








120 шарени мечета украсяват площад „Св. Неделя” в София. С изложбата „United Buddy Bears. Изкуството за толерантност” започнаха седмиците на Германия в България. Всяко мече символизира страна членка на ООН и е рисувано от различен художник на фибростъкло, тежи 50 килограма и е високо по два метра.
Голяма атракция е мечето на Куба на художничката Нанси Торес, което пуши прочутата хаванска пура. На едната му ръчичка има надпис на испански: "Ciento por ciento cubano desde 1492 conocido en el mundo tabaco. Totalmente hech a mano” (100 % кубинска, известна от 1492 в света на тютюна. Изцяло ръчна изработка). Някои твърдят, че мулатките увиват пурите ръчно на бедрата си, но на кубинското меча пищната картина La Gloria cubana представя ръце на мулатки.

Има и мечета, които представят великите сили като клишета – американското е превърнато в Статуята на свободата, руското е украсено като матрьошка, на френското има Айфеловата кула, а пък израелското е с кипа от витраж
Мечето на Виетнам е in the mood for love с надписа на английски Who doesn’t love doesn’t live. Доста художници са оставили мейлите и сайтовете си на мечетата. Създателят на мечето на Аржентина художникът Рикардо Гомес е популяризирал името си, правейки си автопортрет в стил Гардел.
Най-пищно украсени са мечетата, представящи Африка и Близкия изток.
От балканските мечета най-сполучливо е босненското. Носията му е типична балканска, близо до българската. Сръбското мече представя пасторални мотиви, с акцент със сливово дърво. За съжаление българското мече не е разпознаваемо – на шахматни мотиви са написани стихове от български поети на кирилица, „Вятър ечи, Балкан стене...”, „Докле е младост”, „Помниш ли, помниш ли в тихия двор” и други, които нашите приятели в Европа и по света, който не познава кирилицата, няма как да разчетат.

Изложбата обикаля света от 2002 година.

Повече снимки на моята фейсбук страница

вторник, 5 април 2011 г.

НАШАТА ДОСТА





Помина се Доста, жената, която заедно с Любчо Георгиевски олицетворява създаването на независима Македония и съвременното ВМРО в новата държава. Войводката Доста, както си я знаем още от времето на борбата срещу сръбското влияние във Вардарска Македония. Поетесата, която разочарована от политиката, посвети енергията си на укрепването на културните връзки между България и Македония.
Всеки път, когато съм пътувала в Македония, в бурните времена на еманципирането на новата държава, не пропусках да разговарям с Доста. В началото беше в тандем с Любчо, несъмнено Войводката беше по-зрялата. С нея съм водила дълги разговори за бъдещето на македонската държава, помагаше ми много за анализи на албанския фактор в политиката. Съвсем по приятелски не пропускаше да ми каже да се чувам, когато отивам към Тетово. Тя самата се радваше на голямо уважавана от албанските политици.
Точно правителството на ВМРО-ДПМНЕ с Любчо и Доста имаше шанса да заздрави междуетническите отношения в Македония, да направи компромиси и отстъпки, за да могат двата големи етноса да изградят швейцарски тип на отношенията си. Любчо и Доста имаха отлични отношения с ДПА на Арбен Джафери и Мендух Тачи и то не само на думи, имаха солидна антикомунистическа основа. В интервюта с Мендух Тачи неколкократно е изразявал уважението си към Войводката на ВМРО-ДПМНЕ. Доста и Любчо винаги са изпитвали идеологическа и чисто човешка симпатия към личността на политика Иван Костов. Доста и Любчо бяха от елита на Република Македония, който емоционално е свързан с България. Неслучайно и двамата станаха български граждани.
В политиката идва моментът на мал-шанса, в Македония започна война между паравоенни албански структури с правителствени части и Любчо и Доста не успяха да решат този проблем.
Когато напусна (несъмнено с омерзение) политиката в Македония, Доста се установи в София и започна да ръководи Македонския културен център. Мисля, че в този момент тя намери хармонията в личния си живот. Обичах да й ходя на гости в центъра на ул. „Оборище” и да пия кафе с нея. Доста преобрази центъра и като интериор. В кабинета си имаше много православни икони. През последните години от живота си беше навлязла в етап на покаянието. Беше вегетарианка, често говорехме за диети, или по-скоро за това как да живеем природосъобразно. Пътуванията ми през последните години из Балканите споделях с Доста на кафе, питах я различни детайли, пишехме си по мейла, винаги можех да й се обадя по телефона и да уточня някой детайл. Често ми препоръчваше да контактувам с нейни приятели в Скопие и Охрид, всички те са интелектуалци. Доста беше модерна жена, вреше и кипеше в това, което прави, не беше чиновник, а артист. Имаше профил във фейс-бук и на часа отговаряше на всеки мой мейл, писали сме си по малките часове...
Доста се помина и когато вчера научих тъжната вест за смъртта на Войводката от Миячията (корените й са в историческото село Лазарополе), отворих книгата й „Македония –наj-висока убавина”. „На Таня Мангалакова като знак на приятелството со наj-убави желби за иднина”. Сред публикации с нея в македонската преса и снимки се вижда колко много държеше на връзките с България и антикомунистическите политици тук. В книгата има снимки с Иван Костов, Соломон Паси, фотография в „Александър Невски” от официалното посещение на македонското правителство през 1999 г. в България.
Един спомен от миналата зима изплува в съзнанието ми. Преди да издам втората ми книга за торбешите в Македония й се обадих да питам как може да се каже на български билката „майчина душица”. В Долно Косоврасти гостувах на единствената македонка това торбешко село Любица и тя ми разказваше за лековитите треви из планината. Бях питала двама македонци преди това, но нямах точната дума. „Мащерка” каза Доста с мекия си приятен глас и веднага ме покани да се видим. А пък „нане” на македонски е мента, „камилица” казват на лайката.
Македонска душица беше Доста – от импозантната й фигура лъхаше особена красота и спокойствие, сините й като синчец очи излъчваха откровеност и хармония. Срещите ми с Доста траеха часове, защото тя е изключително благ събеседник, широко скроен, с много интереси и теми. От нея научих много неща, свързани с историята и православието в Македония. Напоследък дори не засягахме политиката.
Доста навярно е единственият политик, когото познавам отблизо, който не загуби човешкия си облик. В годините на бурния преход демокрацията издигна на гребена на вълната хора, които никога не са подозирали, че ще се окажат на върха и които се главозамаяха след това. Познавам такива екс-политици, които са болни от опиума на властта. Доста не беше „такава”.
Групата ВМРО-О.Т.М.О.Р.О. я наричаме просто Доста. Впрочем тази неформална група всички са фенове на Доста. Групата е обединена от любовта си към Македония. С тези хора се запознах преди 20 години на „Пиротска” 5 и с тях още се виждаме по „македонските работи”. За всички нас Доста беше наша приятелка.
Само да поясня на онези, които не знаят, че на тази улица в София е централата на ВМРО, където впрочем са идвали и идват някои тайно, други явно, всички известни македонци от Вардарско. Някогашната младежка организация, която вече не е младежка, но която се води нещо като underground опозиция на Каракачанов, вече се превърна във ВМРО-О.Т.М.О.Р.О. – неформална туристическа агенция за пътувания и „жива свирка” в ресторант „МАМБО” на пъпа на София.
Много пъти сме си говорили в „Мамбото” че благодарение на Доста Македонският център в София стана истинско културно средище. Всяка седмица Доста организира изложба, концерт, вечер на поезията. Имаше отлично сътрудничество с българското културно министерство, Доста наемаше често „Зала България”, галерии. Такъв човек като Доста трябваше да има и Българския културен център в Скопие. Но не би!

Скърбя за Доста и за това, че тя беше една от малките ми приятелки от Македония!

петък, 1 април 2011 г.

УДУ РИТМИ ОТ ПЕРСИЯ








Тази седмица в София слушах традиционна персийска музика на живо. Музикантите от Иран Мехди Ростами и Сохейл Разаги изнесоха етноконцерт със ситар, уду, шурангиз и тонбак. Открих ги на прожекцията на иранския филм "Празникът на огъня" (Fireworks Wednesday, Chaharshanbe-soori на фарси, 2006) в "Евро синема" този понеделник в рамките на фестивала "Цветята на Корана". Отидох най-вече заради персийската музика - вълшебен половин час. Перкусионистът (с червената риза на снимката) направо приличаше на българин. Стоях като упоена от изпълнението на струните на саз и ритъма на уду, така се нарича голяма глинена делва, на която има допълнително отверстие отстрани с кожа.
Изпълниха традиционна музика от Иран, без модерен аранжимент, какъвто от години се прави от проекта "Буда бар". Музиката е за наргиле и метитация. Филмът не ме впечатли - ориенталски сюжет със сплетни и клюки, ставащи на фона на Навруз, иранската Нова година, която съвпада с пролетното равноденствие. Очевидно е правен за експорт, защото на една от героините (всички са с чадори) камерата срамежливо показа пищни форми под блузата.
В сряда имаше концерт и отидох да медитирам с персийски ритми и уду-делвата в Младежкия културен дом, някогашния "Лиляна Димитрова". Организаторите от Иранския културен институт в София и Дружеството за приятелство с Иран осигуриха безплатен концерт. Публиката в залата беше предимно от студенти, както и почитатели на Персия. Записах част от концерта, за да мога някой ден (или нощ) да медитирам с нея. Изпълнителят на шурангиз и ситар (вид саз, виж на снимката мъжа със синята риза), към края на концерта изпя песен на фарси, иначе тихият му глас се оказа емоционален и драматичен. Винаги съм завиждала на музикантите заради онзи миг на съприкосновение с божественото, когато притворят очи и се пренасят в някаква друга реалност.
В паузата направих и доста снимки, разгледах екзотичната делва уду. След концерта със студенти иранисти се снимахме с двамата музиканти, изпросих си автографи на фарси. Нямах подходяща книга или дори чисто бял лист хартия и автографите са върху текст на мои материали за помаците къзълбаши от Гърция.


За повече снимки вижте моя фейсбук профилhttp://www.facebook.com/album.php?aid=299320&id=629498965&saved