четвъртък, 29 декември 2011 г.

ТРЕСКА ЗА ЗЛАТО В КРУМОВГРАД

Проектът за златна мина на компанията „Болкан минерал енд майнинг“, дъщерната компания на канадския инвеститор „Дънди прешъс металс“ в района на Ада тепе, Крумовград, нажежи страстите в Родопите. Летящите цени на златото на борсите превъзбуди не само борсовите играчи, но и българското правителство. През ноември проектът получи „зелена светлина” от министъра на околната среда и водите Нона Караджова, която разреши на „Дънди” да добива и преработва златните руди от района на Ада тепе край Крумовград, както беше препоръчал Висшият екологичен експертен съвет към министерството. Летящите цени на златото на международните борси превъзбудиха и българското Министерство на еколната среда и водите, което допусна канадската компания да строи рудника, докато решението се обжалва от съдебните инстанции.

1 милиард под земята на Ада тепе
Родопчани направиха Инициативен комитет срещу добива на злато в района. Върви протестна подписка в Крумовград и 80 села и махали в региона. Инвестициите са за 130 милиона долара за 9 години живот на златната мина, а златното съкровище се оценява на 2 милиарда лева. Родопчани обаче са против, те организират протестна подписка, готови са да правят живи вериги против проекта за открит рудник, който ще бъде само на 3 километра южно от центъра на Крумовград и един километър от река Крумовица, от която черпи вода за пиене и напояване за почти цялата община.
Кметицата на Крумовград Себихан Мехмед, обясни, че местните хора се страхуват за чистота на околната среда: "Общинският съвет и кметовете продължаваме да сме против златодобива заради рисковете, които крие за природата и здравето на хората", смята тя. Повечето родопчани са против проекта за златна мина, сред малкото поддъжници са общински съветници в Крумовград, които са от управляващата партия ГЕРБ. Родопчани смятат, че правителството подкрепя проекта за златна мина в Крумовград, дори златотърсачите от „Дънди” станаха официален спонсор на националния отбор по художествена гимнастика.

Златото блести, но не се пие
В момента върви обжалване пред Върховния административен съд на проекта. Първото заседание на съда е насрочено за 1 февруари 2012 г. „Златото блести, но не се пие”, заявява природозащитната организация „ЗА земята”, една от организациите, подала жалбата. Драгомира Раева от „За земята” обясни за „Осерваторио” нарушенията в проекта: „Министър Нона Караджова по молба на инвеститора, позволи предварително изпълнение, т.е.дори да има спорове, проетът може да започне да се реализира, а на по-късен етап да се вземе решение. Смятаме, че тук са засегнати фундаментални граждански права от Орхунската конвенция, за достъп до правосъдие по въпроси за околната среда, която е ратифицирана и от България. Тя дава право на заинтересованата общественост да има достъп до правосъдие по въпроси, свързани с околната среда.”
Този проект влоши качеството на околната среда и ще ограби възможността за алтернативно земеделие на местните хора, смятат еколозите. Специално за „Осерваторио” Алекс Нестор, директор „Корпоративни и външни отношения, България, на фирмата „Дънди” обясни, че твърденията на някои екологични НПО, че водата в Крумовград ще се замърси с арсен не са научно обосновани и са неоснователни. „Проектът предвижда 98% от производствените води да бъдат в затворен цикъл. Вода от предприятието ще бъде зауствана в река Крумовица много рядко, при обилни валежи, като преди това ще бъде пречистена до качество на питейна вода. Заустването ще бъде след санитарно-охранителната зона на Крумовград. С други думи, вероятността да се замърсят водоизточниците на Крумовград от дейността на рудника е нулева”, обяснява Алекс Нестор.

Съмнения и страхове
Родопчани и екологичните организации обаче се страхуват, че откритата мина ще използва огромно количество вода и че твърдението, че 98 % от водата ще се рециклира не е неалистично. „Никъде по света няма мина, която да е постигнала такава ефикасност на рециклиране на водити. Река Крумовица в момента е пресъхнала. Пълноводието й е от декември до март, за това време Крумовград и околните села трябва да се запасят с вода”, коментира за „Осерваторио” Драгомира Раева.
Мария Дамянова, председател на сдружението „Живот за Крумовград, обяви, че родопчани са готови да спрат взривяванията на Ада тепе дори с гражданско неподчинение и живи вериги. Тя обясни за „Осерваторио”, че има подозрения, че при сондажите е скрита информация за водите. „В тази част на Родопите има много изворна вода, чешми, минерални извори. В село Звънарка бликна изворна вода, която изчезна и една махала остана без вода. При сондажите в Дъждовник бликна топла вода. Ако там има минерална вода, може да се развие и СПА-туризъм. На възвишението на Ада Тепе археолозите са открили най-ранният известен златен рудник в Европа от времето на траките. Не е вярно твърдението на „Дънди”, че в района на Крумовград няма перспектива. Устойчиво развитие не означава само развитие на бизнес за 9 години, какъвто срок има проекта за добив на злато на Ада Тепе”.
Много от местните хора гледат зеленчуци по попречието на река Крумовица и се страхуват, че отнемането на водата от мината ще затрудни поливането на градините. Проектът за златна мина на Ада Тепе провокира и социални проблеми, понеже махалите на Скалак, Сърнак и Звънарка трябва да се изселят. „Това са живи села, около 300 домакинства, на които традиционният поминък е земеделието и тютюна. „Дънди” са предявили иск към общината за вземане на терен и построяване на къщи за тези хора. Не е ясно обаче на какви цени ще бъдат платени”, обяснява Драгомира. Част от собствениците на земеделските земи в района живеят в Турция. За „Осерваторио” Алекс Нестор категорично заяви, че не става дума за 300 къщи. „Сигурно имате предвид махалите „Чобанка 1” и „Чобанка 2” на село Овчари, които са изцяло обезлюдени. Мога да ви уверя от името на компанията, че собствениците ще бъдат добре компенсирани.”
Повечето местни хора са турци, поминъкът им е свързан с тютюна и се страхуват, че никой няма да купува тютюн, зеленчуци или животни в район, в който има мина. В момента регионът е екологично чист, овце пасат из планината, има много пчелари, развива се екологичен туризъм и био-земеделие.

Здраве и икономически интереси
В края на ноември в. „Стандарт” публикува информация за десетки работници в завода на „Дънди” в Намибия, които са се разболели от рак следствие на отравяне с арсен и серен диоксид. Болестите са причина от медния концентрат, който се внася от Българи. 60 тона концентрат годишно пристигат от българската мина в Челопеч, собственост на „Дънди”. Драгомира Раева коментира, че макар че фирмата „Дънди” са се отказали да добиват злато с цианиди, а ще получават концентрат, който ще изпращат в Челопеч и после в Намибия, но това е прехвъряне на проблема от нашия двор в чужбия и не е глобално отношение към човешкото здраве.
Условията, които България предоставя за концесия, не са изгодни. „И в най-корумпираните страни концесионната такса е 50 %, а у нас е между 1, 44 и 4 %, което е пладнешки обир”, коментира евродепутатът Слави Бинев, който е внесъл две питания до Европейската комисия срещу дейността на „Дънди” в Челопеч и Крумовград”. Според доклада на Сметната палата от 2010 контролът е много слаб, приходите от концесиите отиват за изпълнение на тези договори. На местно ниво ще има приходи от осигуровки, заплати, но тази компанията „Дънди” ще работи само 9 години в Крумовград, което не може да даде устойчиво развитие, смятат еколозите. Ще опазим ли природното богатство на Родопите, където хората трябва да развият малки екологични проекти за селски туризъм, или треската за злато ще погуби уникалната природа, това са все въпроси, на които тепърва ще се даде отговор.

Статията е публикувана в "Осерваторио суи Балкани е Кауказо"
http://www.balcanicaucaso.org/aree/Bulgaria/Bulgaria-febbre-dell-oro-a-Krumovgrad-109645

понеделник, 19 декември 2011 г.

ГАГАУЗИТЕ В БЪЛГАРИЯ




Василий Селемет служи като свещеник в църквата „Свето Успение Богородично” в Каварна, град на северното Черноморие. На външен вид отец Василий прилича на Лев Толстой. Още по-интересна обаче е личната му история на етнически българин от Бесарабия. Дошъл в България след падането на „берлинската стена”. Преди 20 години той не говорел български, защото неговият майчин език е гагаузки. Василий е част от малко екзотично малцинство на гагаузите, тюркоезична етнографска група с православно изповедание, избягали през 19 век от Османската империя заедно с бесарабските българи в Молдова и Украйна. Гагаузи останали да живеят в Румъния, Гърция и България. Днес гагаузите са голямо малцинство в Молдова, от 1994 г. имат Гагаузия, или „Гагауз ери” (гагаузка земя), автономно териториално обединение, в което живеят около 150 хил. гагаузи. Столицата им е Комрад. Официалните езици в автономията са молдовски (румънски), гагаузки и руски. Българският език в Гагаузия има статут на местен език и се изучава в училищата.
Днес в България гагаузите са малка общност, няма точна статистика, но живеят компактно в Северното Черноморие (Каварна, с. Българево, квартала „Виница” на Варна), в района на Ямбол. „Българските политици много пъти ходят в Бесарабия, по българските села, а подминават селата на гагаузите. Това е напълно демонстративно. Разделят ни на бесарабски българи и на гагаузи, а всички сме етнически българи”, казва в началото на нашата среща отец Василий.

Каква е идентичността на гагаузите в България? Какъв е фолклорът им?
Нашето поколение знаехме, че нашите корени са от България. Гагаузите са български етнос, една от съставните групи на българската нация. Има много етнически групи в България и всички те присъстват в бита, на сцената, културното пространство. Същевременно фолклорът на гагаузите, отсъства от обществения живот на България, нашите песни не звучат по телевизиите, радиостанциите, на сцената. Едва сега на младежки фестивал в Каварна през май се обяви гагаузки танц и хоро. Нашето гагаузко хоро, което се играе и свири, като ритъм 9/8 и 9/16, в България се представя под името Варненско хоро или Варненски танц, дори като Варненски кючек. Този характерен ритъм, стъпки, хоро, танц на гагаузите в Бесарабия, в България се завоалира като варненско хоро или кючек, само и само да не се нарича гагаузки.

Какво е характерно за гагаузите?
Двата елемента на гагаузката идентичност са православието и гагаузкия език. Ако липсва единият елемент, ако не говориш майчиния гагаузки език, а български, руски, румънски, гръцки, може да си българин, румънец или грък. Ако си тюркоезичен, но не си кръстен в православието, пак ставаш съмнителен, защото може да си турчин, татарин, азербайджанец.

Защо в България няма сдружения, които да се занимават със съхранение на културата на гагаузите?
Питам се кога и как ще се появи културен център на гагаузите в София. За съжаление гагаузите в България отбягват да се идентифицират като такива. Те самите се крият още от времето на социализма, не им е изгодно да бъдат в графата малцинство и затова се пишат по-големи българи от българите, по-големи католици от папата.
Има предразсъдъци към гагаузите в България и затова скоро няма да се появи гагаузки културен център. Когато дойдох да следвам в София през 90-те години, попаднах на вечер на гагаузите и един професор твърдеше, че гагаузите нямат свой фолклор, че песните са превод от български, танците са български. Този професор е гагаузин от варненските села, а говореше от името на всички гагаузи. Посъветвах го да отиде в Гагаузия, в Бесарабия, Средна Азия, Казахстан, където има гагаузки села с жив фолклор.
Има нещо много тъжно при гагаузите в България. Имаше покани до творци да гостуват в Гагаузия да направят изложба на творчеството си, като представители на творци гагаузи от България, или български гагаузи. Реакцията на нашите хора тук беше, че не могат да се подпишат като гагаузи, защото членуват в Съюза на българските художници и ще станат „бяла врана” за своите колеги.

По какво се разпознават гагаузите в България? Пазят ли своя език и култура?
Нашата културата е претопена и разпиляна по пътя. И да има някакви отделни изблици на нещо гагаузко, то не е автентично, не е живо. За съжаление младото поколение гагаузи са загубили майчиния език, асимилацията е още от времето на социализма. Ние, гагаузите, сме малка общност и тази шепа не иска да се представят за гагаузи, да имат свои културни центрове, защото тогава възникват много въпросителни. В България естественият процес на езика е прекъснат, той не е конкурентен на пазара на труда.
В Бесарабия, където има компактна маса гагаузки села, хората си говорят само майчиния език, детски градини и училища. Има деца, които говорят само на гагаузки, докато тръгнат на училище. Тук в България това не е възможно. Нашите деца разбират някои неща от езика, но не могат да го ползват свободно. Със сина ми говорех на гагаузки, докато не му остана половин година да тръгне на училище. Когато видях реакцията на децата, които започнаха да му се подиграват, съзнателно спрях общуването на гагаузки език и преминахме на български.

Какви контакти имат гагаузите в България с гагаузите от Бесарабия, от Молдова? Все пак по какъв начин ще се запази културната идентичност на гагаузите в обединена Европа?
Живият фолклор и език е запазен в гагаузките села в Молдова. Иска ми се общуването между нас да продължи. През 2006 г. се проведе гагаузки конгрес в Комрад и най-голямото присъствие от гагаузи извън Молдова беше от България. Срещите и пътуванията на гагаузите от България при гагаузите от Молдова дава шанс и нашите хора да се докоснат до културата.

До каква степен гагаузите са турцизирани?
Учените на конгрес в Комрад през 1993 дискутираха, че гагаузкият език е от тюркската група, но няма нищо общо освен корена на думата с турския език. Нашата граматика и лексика не са турски за разлика от азербайджанския и средноазиатските езици. Учените констатират, че гагаузите като новопокръстени християни използват Евангелието от Византийско време.

След разпадането на Съветския съюз в нашия край дойдоха професори от Турция, които прокарваха политиката на пантюркизма. На гагаузите тогава започна да се налага турски език, турска граматика, преподаватели. През 90-те години, емисари от Турция обикаляха нашите селяни в гагаузките села в Бесарабия и ги убеждаваха, че преди да станем християни, ние, гагаузите, сме били мюсюлмани, затова имаме турски обичаи. Пишман професори от Турция обясняваха на наши пишман интелигенти. Управляващите се обвързаха с Анкара, Истанбул и Одрин. Само църквата бие камбаната, че ние, гагаузите, сме изначално християни.


http://balkans.courriers.info/article18735.html

Osservatorio Balcani e Caucaso
Minorités : les Gagaouzes de Bulgarie, un peuple en voie de disparition
traduit par Béranger Dominici
Sur la Toile :

Publié dans la presse : 15 novembre 2011
Mise en ligne : mercredi 14 décembre 2011
Les Gagaouzes sont un peuple turcophone à l’histoire bien peu connue. Leur présence s’étend sur plusieurs pays d’Europe orientale – notamment en Moldavie, qui est leur principal foyer de peuplement. En Bulgarie, les Gagaouzes forment une minorité ethnique en voie de disparition, même si certaines théories affirment l’origine bulgare des Gagaouzes. Rencontre avec Vassili Selemet, pope gagaouze bulgare.
Par Tanya Mangalakova


Vassili Selemet Vassili Selemet est le pope de l’église de l’Ascension-de-la-Mère-de-Dieu à Kavarna, une ville située sur la côte de la mer Noire, non loin de la frontière roumaine. Il appartient à la minorité bulgare de Bessarabie, d’où il est arrivé ici peu après la chute du mur de Berlin. Toutefois, quand il s’est installé ici, il y a une vingtaine d’années, il ne parlait pas bulgare : sa langue maternelle est le gagaouze, une langue turque. En effet, les Gagaouzes sont un groupe culturel turcophone de religion orthodoxe, qui a massivement migré de l’Empire ottoman vers la Moldavie et l’Ukraine au début du XIXe siècle, à la faveur d’échanges de population avec l’Empire russe.

Les Gagaouzes sont présents en Roumanie, en Grèce et en Bulgarie, mais c’est en Moldavie que la communauté demeure la plus nombreuse : ainsi, la République de Moldavie a créé en 1994 le district autonome de Gagaouzie (Gagauz Yeri), où vivent quelque 150.000 d’entre eux (soit 87% de l’ensemble de la communauté) sur un territoire de 1.800 m². En Gagaouzie, le moldave, le gagaouze et le russe sont langues officielles ; le bulgare, quant à lui, a le statut de langue locale, et il est enseigné dans les écoles.

En Bulgarie, les Gagaouzes ne représentent qu’une petite minorité, qui vit concentrée dans les régions nord-orientales du pays et dans l’oblast de Yambol, au Sud-Est. « Les hommes et les femmes politiques bulgares se rendent souvent en Bessarabie, dans les villages peuplés par la minorité bulgare, mais on ne les voit pas dans les villages gagaouzes. De fait, nous sommes divisés entre Bulgares et Gagaouzes. Pourtant, ethniquement parlant, nous sommes tous Bulgares » explique Vassili Selemet en introduction à notre entretien.

Osservatorio sui Balcani e Caucaso : Comment définiriez-vous l’identité de la communauté gagaouze ?

Vassili Selemet (V.S.) : Deux principaux éléments peuvent être relevés pour caractériser notre communauté : la religion orthodoxe et la langue gagaouze. J’ajoute que les gens de ma génération savent que nos racines sont en Bulgarie. Les Gagaouzes font partie intégrante de l’ethnos bulgare. En Bulgarie, il existe de nombreux groupes ethniques, mais il me semble que notre communauté est particulièrement marginalisée dans l’espace public. En effet, on n’entend pas nos chansons à la radio ou à la télévision. Pour relativiser mon propos, je dois admettre qu’une danse traditionnelle gagaouze a été présentée au festival de la jeunesse de Kavarna – un horo, connu sous le nom de horo de Varna.


--------------------------------------------------------------------------------

Un livre à découvrir :
Voyage au pays des Gagaouzes
Par Marianne Paul-Boncour et Patrick de Sinety
Editions Cartouche, Paris, 2007, 143 pages, 10 euros



--------------------------------------------------------------------------------

OsBC : Pourquoi n’y a-t-il pas, en Bulgarie, d’associations dédiées à la préservation et à la promotion de la culture gagaouze ?

V.S. : Je me demande même si viendra le jour où nous aurons enfin un centre culturel gagaouze à Sofia... Cela dit, l’absence d’une telle institution ou d’associations culturelles vient aussi du manque de volonté de la communauté. En effet, beaucoup de Gagaouzes refusent de s’identifier comme tels, et ce depuis l’époque du « communisme » : ils ne veulent pas être inclus dans une minorité contre laquelle il existe encore de nombreux préjugés et, par conséquent, ils cherchent à s’assimiler à la culture bulgare –jusqu’à devenir plus nationalistes que les Bulgares eux-mêmes. Quand je suis arrivé à Sofia pour faire mes études, dans les années 1990, j’ai assisté par hasard à un repas entre Gagaouzes. Ce soir-là, un professeur issu de la communauté gagaouze d’un village proche de Varna, soutenait qu’il n’y avait pas de folklore gagaouze, que nos chansons étaient une vague traduction de chansons traditionnelles bulgares, que nos danses étaient des danses bulgares, etc. Et ce professeur prétendait parler au nom de toute la communauté ! Je lui ai donc suggéré d’aller explorer la Bessarabie, ou bien l’Asie centrale, où les communautés sont encore très vivantes sur le plan culturel.

OsBC : Qu’est-ce qui caractérise les Gagaouzes de Bulgarie ? Entretiennent-ils leurs traditions ?

V. S. : Comme je vous le disais, notre culture est ici en voie d’extinction. Peu d’activités de promotion de la culture gagaouze sont organisées ; et parce que, quand bien même certaines voient le jour, elles paraissent artificielles… Parmi la nouvelle génération, beaucoup ont perdu leur langue maternelle : le processus naturel de transmission de la langue gagaouze a été interrompu en Bulgarie. À l’inverse, en Bessarabie moldave, où existe une masse compacte de villages gagaouzes, il est fait un usage quotidien de la langue gagaouze, aussi bien à la maison qu’à l’école. Chose inconcevable en Bulgarie ! Certains comprennent un peu la langue, mais il n’y a plus de véritable locuteur… J’avais commencé à parler en gagaouze avec mon fils, quelques mois avant qu’il n’intègre l’école. Quand j’ai constaté que ses camarades se moquaient de lui, j’ai dû passer du gagaouze au bulgare…

OsBC : quels relations existe-t-il entre les Gagaouzes de Bulgarie et ceux de Moldavie ?

V.S. : Le folklore et la langue gagaouzes sont encore bien vivants en Moldavie. C’est pourquoi je voudrais que les communications déjà établies perdurent et se renforcent. En 2006, a eu lieu le premier Congrès gagaouze, à Comrat, la capitale de la Gagaouzie. La communauté la plus nombreuse, après la communauté moldave, était la communauté bulgare. Les rencontres et les voyages avec les Gagaouzes de Moldavie sont une occasion unique pour les Gagaouzes de Bulgarie de découvrir leur propre culture comme une culture vivante.

OsBC : Existe-t-il un processus de « turcisation » des Gagaouzes ?

V.S. : Les délégués au Congrès scientifique de Comrat de 1993 ont participé à un débat sur la question de savoir si le gagaouze fait partie des langues turciques. La question se pose réellement car, si le gagaouze est classé parmi les langues turques – et plus précisément parmi les langues oghouzes avec le turc, l’azéri et le turkmène –, il n’a en réalité que peu de choses à voir avec le turc. À la différence des autres langues turques d’Asie centrale, tant la grammaire que le vocabulaire de notre langue ne sont pas turcs. Suite à l’effondrement de l’Union soviétique, beaucoup de professeurs venus de Turquie sont venu chez nous prêcher le panturquisme. Leur projet était d’imposer aux Gagaouzes la langue et la culture turques. Ainsi, je me souviens que certains sont venus dans notre village de Bessarabie en nous disant qu’avant d’adopter la religion orthodoxe, notre communauté était musulmane et que, par là, nous avions des traditions communes avec les Turcs [1]. Aujourd’hui, peut-être essentiellement pour des raisons politiques, beaucoup de nos représentants se sont liés avec Ankara et Istanbul. Seule l’Église orthodoxe nous permet encore de conserver l’autonomie de notre identité culturelle

събота, 12 ноември 2011 г.

ДАТАТА ДЕСЕТИ















10 ноемри 2011. Каква е моята лична равносметка за живота ми 22 години след знамения пленум, на който беше свален Тодор Живков?
Датата 10 ноември за представяне на третата ми книга "Нашите в Гърция" е символична, но не е свързана с мита за падането на комунизма на Десети ноември. Смятам, че в България комунизмът изобщо не е падал. Съобръженията ми не са идеологически, а почерпени от живота. За това време ловко и умело някои бивши комунисти се трасформираха в червена олигархия. Да, олигархия не толкова по размер на богатство, все пак България не е Русия, а по кланова система.
Като икономика: Едно време нашите бащи и майки страдаха от комунистите от ЦК на БКП, а днес, хората от моето поколение, което през 1989 г. бяхме на по 20 и нещо години, се сблъскваме навсякъде със старите динозаври е тяхното поколение - новата реколта на синове, дъщери, внуци. Около днешния естаблишмънт кръжат като акули "бели якички", експерти на Прехова, с други думи "техните" слуги. Заплатите в България, която беше приета по милост в ЕС, са най-ниските в цяла Европа. В момента ни заблуждават дори, че сме най-добре от всички държави в ЕС. Нямали сме дългове. Това да ви напомня нещо? Плашат ни с гърците, макар че повечето българи вече са ходили на работа или почивка в Гърция и усещат измамата. Хубавото на днешното време е, че имаме избор между Терминал 1 и Терминал 2 на летището. Благодарение на интернет можем да направим живота си по-лек, дори да работим дистанционно. Разпознавам комунистите по това, че не обичат много интернет и фейс-бук, нито интернет-банкирането. Следите остават...

В журналистиката има цензура и особено авто-цензура, в резултат на което българските медии са "копи-пейс" теми, интервюта, репортажи. При комунизма беше същото, много трудно беше човек да намери списание, вестник от Запада или забранена от цензурата книга. Журналистите бяха специално подбиране по кланов принцип. Хубавото е, че днес няма забрани и по интернет и сателит, кабелна телевизия може да се хващат канали на информация от цял свят. Журналистите пак се подбират на принципа на клановата система. Моето поколение беше ощетено от тази гледна точка. Прецакаха ни, макар че якои забогатяха превръщайки се от журналисти в пи ар и лобисти, лобиращи за какво ли не, включително за Азис. Хубавото е, че някои се опитваме да работим за по-хубави пари за западни медии и организации.

Преди 22 години "Нашите в Гърция" беше невъзможна книга. Първо, заради "желязната завеса", която разделяше България и Гърция. Второ, дори и някой да беше подхванал темата, комунистическата пропагандна машина щеше да възложи поръчката на "правилния" човек в идеологическо отношение. Затова датата Десети тази година за мен е знакова, точно на тази дата представих в Столична библиотека книгата за помаците в Западна Тракия от поредицата за българоезичните мюсюлмани на Балканите. Знам,че нямашеда мога да направя този културен проект без Станимир Илчев, депутат в Европейския парламент, който не е забравил, че е българин. В днешно време са възможни и положителни обрати, трябва да се работи и настоява.
След "Нашенци в Косово и Албания" и "Нашенци в Македония. Сред торбешите в Македония и Самуиловите българи в Гърция и Албания" то си стана цяла библиотека!
Въпреки че агенция "Фокус" не разпространи поканата за премиера на книгата и фото-изложбата в Халите чрез интернет и социалните мрежи хората научиха. За изложбата писа френския авторитетен сайт Le Courrier des Balkans, за книгата излязоха текстове във в. "Класа" и "24 часа".
Предлагам ви снимки от купона, на който дойдоха специално каба кабадайлиите от Смолян с певицата Кристина Енгерова.

сряда, 2 ноември 2011 г.

ДРУГИЯТ КУПОН ЗА ДЕСЕТИ


Скъпи приятели и фенове, очаквам ви купон за 10 ноември, когато ще представя новата ми книга "Нашите в Гърция. Сред помаците на Западна Тракия" - 18 часа, Столична библиотека, Мраморна зала. Очаквам приятели и хората от моето изгубено в прехода поколение да отбележим Десети с алтернативен купон на площод "Славейков".
Ще свирят гайдари от Смолян с певицата Кристина Енгерова.
Докато официалните медии отразява митове и легенди за прехода на номенклатурата, ние ще празнуваме издаването на моята нова книга за гръцките помаци в Родопите с каба гайди и чаша вино на площад "Славейков".
Това е Другия купон, не на познати до втръсване изхабени политици, а на хората от моето поколение на 45-годишните, повечето от които не са в България.
Проектът "Нашите в Гърция" за изложба и документална книга за гръцките помаци се основава на моите пътешествия през 2010-2011 в Западна Тракия, които имам възможност да споделя благодарение на г-н Станимир Илчев, един наистина европейски човек, който не е забравил корените си и помага за популяризиране на българската култура.

ЗА КНИГАТА МИ
„Нашите в Гърция. Сред помаците в Западна Тракия” е пътешествие в Родопите, сред помаците в Гръцка Тракия и техните роднини в България. “Нашите в Гърция” е пътуване в една друга Гърция, различна от популярните туристически маршрути, по места, където българският турист няма нужда от преводач, защото местните говорят старинен български диалект. Тя е документална, писана е между Гърция и България и се основава на пътни бележки, интервюта и срещи на журналистката по време на пет експедиции в Западна Тракия през 2010-2011.
Книгата разказва как родопчани от двете страни на българо-гръцката граница се преоткриват след края на “Студената война” и падането на комунизма през 1989. Едни други се наричат “наши”, общуват помежду си на родопски диалект, „нашите” в Гърция го наричат „помацки”. Говорът на гръцките помаци е рупски диалект от Централните Родопи и Беломорска Македония. Според българистите това е един от най-старинните български диалекти.
В новата ми книга очертавам географията на българския говор сред гръцките помаци, който следва контурите на Родопите в три области - Ксанти, Родопи и Еврос. Първата група българоезични помаци е в областта Ксанти (център град Ксанти или Скеча, както го наричат нашенци), където майчиният език е най-добре запазен. Помаците в района на Ксанти са активни в съхранението на своя фолклор, а също и в неправителствения сектор. Втората група е в областта Родопи (център Комотини, наричан и сега от “нашите” Гюмюрджина). В гюмюрджинските села “нашите” са подложени на силна турцизация. Третата група е в областта Еврос (център Александруполи, наричан и сега Дедеагач), където живеят нашенци къзълбаши, селяни, изповядващи народен ислям. Крайната точка на българския говор в Гръцка Тракия са селата Руса и Гонико, на около 80 км от гръцко-турската граница.
В книгата има свидетелства и човешки истории за разединението в идентичността на гръцките помаци. „Нашите” в ксантийските села се самоопределят предимно като помаци, в областите Родопи и Еврос много говорещи български диалект мюсюлмани са турцизирани.
Помаците наричат селищата си с имена, които липсват на табелите и географските карти на съвременна Гърция. При преброяването от 2001 в Гърция като помаци се определят 36 хил. души, според местни организации те са 80 хил. души.
Пътувайки сред гръцките помаци, изследвах техните традиции, обичаи, старинен български език, религията и кухнята и открих как след половин век изолация те намират своите български роднини от другата страна на Родопите.
Уникалното в текста на книгата е вплетения автентичния говор на “нашите” в Гърция. Гръцките помаци все още общуват на своя майчин говор, но постепенно губят своите песни. Книгата описва как пътешествайки из Западна Тракия, по пътя на родопската песен. В края на пътуването открих 30-годишната Емине Буруджи от Ксантийско, която пее песни на майчиния си език.
„Нашите в Гърция” показва мястото на исляма в ежедневието на общността, откроявайки сунитския тип ислям в Ксантийско и къзълбашите в Еврос. Имах шанса да вляза в сърцето на къзълбашите в Еврос, които все още пазят своя стар български говор. Разказите на “нашите” в Еврос разкриват непознати за туристическите агенции маршрути на поклоннически туризъм из дервишките теккета на България и Турция.
Книгата показва разбулването на планината Родопи, преоткриването на роднините от двете страни на границата след края на “Студената война”, как в началото на ХХІ век е осъществена мечтата на много българи да пият кафето си на Бяло море.
„Нашите в Гърция” показва надеждите на хората от Родопите за присъединяване на България към Шенген.
Книгата е 150 страници, богато илюстрована с фотографии от ежедневието, празниците и съборите на гръцките помаци.

ИЗЛОЖБАТА В ХАЛИТЕ









В деня на будителите, на 1 ноември, със Станимир Илчев и приятели открихме изложбата "Нашите в Гърция" в Централни софийски хали. Стилно наредените 60 снимки в партера около кафенето и на първия етаж около галерията предизвикаха интерес у посетителите. Софиянци може да се радват на изложбата от 60 снимки до края на ноември, след което тя тръгва из страната.
Идеята ми е тази изложба да стигне от хората, а не да остане седмица-две в зала или музей и да я видя езотеричен кръг, който познавам лично. Специално за изложбата дойде мой приятел от Москва, доста известен фотограф, който беше изненадан, че няма медии.
Изложбата беше бойкотирана от традиционните български медии, но благодарение на интернет и на централното място, което избрах, много посетители ще я видят.

събота, 29 октомври 2011 г.

ИЗЛОЖБА В ХАЛИТЕ НОЕМВРИ




Заповядайте на Деня на будителети, на 1 ноември от 10 часа в Софийските централни хали да открием пътуващата изложба "Нашите в Гърция. Сред помаците от Западна Тракия". През целия месец ноември може да разглеждате 60 снимки от една по-малко известна част от Гърция, където българинът няма нужда от преводач.
Ако искате да копирате снимка, кликнете върху нея, за да увеличите и да прочетете текста, който е на български и английски, а на места и с оригиналния стар български диалект, на който думат гръцките помаци.

Очаквам ви на 10 ноември от 18 часа на купон с каба-гайди от Родопите - площад "Славейков", Столична библиотека, да отпразнуваме новата ми книга "Нашите в Гърция. Сред помаците в Западна Тракия".
В нея има много истории за любов, драма на реални герои, които срещнах по пътя, търсейки родопската песен в Гърция, в села и градове на Ксанти, Комотини, до Еврос, където се оказа, че свършва българският говор в нашата съседка. В книгата съм вплела автентичния родопски говор на "нашите" в Гърция и песните, които ми пяха.

Проектът за отпечатване на книга и пътуваща изложба за гръцките помаци е подкрепен от г-н Станимир Илчев, депутат в Европейския парламент.
Форматът на снимките е А3 - 30 на 40 см, много добро качество, отпечатани са на пенокартон, каширани и лесни за пренасяне.
Скъпи приятели, очаквам да се свържете с мен, ако искате да покажете изложбата във вашия град. След София снимките заминават за Родопите, а на 3 март догодина ще бъдат във Виена.