четвъртък, 29 септември 2011 г.

МОИТЕ НЕВОЛИ С ЦИГАНИТЕ

Пиша този текст заради случая в Катуница като продължение на моя текст от 10 септември миналата година (виж текста "Хубава работа, ама циганска"), в който обясних как в центъра на Пловдив ме обраха циганки, но аз успях да ги хвана и извиках полиция. Случаят намери естественото си продължение и ясно показва вината на полицията и съдебната система в толериране на кражбите. Моят случай е конкретен и нагледно показва, че те улесняват циганските кражби.

Дъщеря ми Елена беше права, че по-хубаво беше да се разправим с циганките благодарение на тълпата от минувачи, която се събра в центъра на Пловдив. Повечето хора настояваха за линч на крадлите, една жена дори призова да се въведе своеобразен шериат: „Да им отсечем ръцете!”.
В полицейското управление циганките си признаха за кражбата, парите бяха намерени при обиск, но надлежно прибрани като доказателство. Започнах да съжалявам горко, че съм извикала полицаите. И без друго закъсняха един час и ме гледаха като гръмнати. Вместо да се саморазправя с циганките с помощта на тълпата, да си взема парите и да забравя за случая, аз тръгнах да защитавам правдата. Законът обаче се обърна срещу мен! Твърдя, че циганите в съучастие с полицаите, които проявиха небрежност и ме дискриминираха (бяла сама жена с дете).
Две-три седмици след случая ми се обади полицаят от Пловдив Титов (Второ РПУ), който описа и прибра парите, и ме покани да ходя до Пловдив да си ги прибера. Така и не разбрах какво доказателство са парите и защо трябваше да стоят цял месец в полицията. Предложих му да дам моята банкова сметка, за да си спестя 40 лева транспорт, но той каза, че трябвало лично да отида, да се подпиша. В 21 век нямаше как да убедя български полицай "Нашата полиция ни пази!", че като ми преведе парите на банковата ми сметка, това е доказателство, че съм ги получила. Платих към 40 лева, за да отида от София до Пловдив да си взема парите. Излишно е да подчертавам, че за мен това са много пари. За да ги изкарам, аз съм им платила и данъци!

Почти бях забравила за случая, когато точно преди Коледа миналата година ми връчиха постановление за частично прекратяване на наказателно производство срещу две от циганките. Даже срещу една от джепчийките бяха отнели взетата мярка за неотклонение „подписка”.
На 3 февруари тази година получих призовка от Районния съд в Пловдив да се явя на дело (НОХД, номер 488 от 2011) като пострадал на 11 март в 9 часа сутринта. Написах възражение, в което настоявах съдът да назначи друг час за делото, по-късен, за да може поне да спестя от нощувките в Пловдив. Подчертах, че дъщеря ми е на 15 години и не мога да я оставя сама.
Ни вест, ни кост! Съдийката или съдията от Пловдив си е отдъхнала и е класирала делото, а циганките продължават да крадат из магазините.
Да, това е битова престъпност, дребна наглед, но прави впечатление факта, че полицията и съдът толерират циганките да крадат. Ако случайно някой гражданин успее да хване циганския крадец, полицията не съдейства на гражданина. Няма как да компенсирам стреса на моята дъщеря Елена, която оттогава просто мрази циганите. Разбирам я напълно!

Кой ще ми компенсирам разходите по това да си прибера собствените пари, това, че циганките бяха откраднали и два автобусни билета до Девин, безсмислени пътувания до Пловдив, да си взема парите, това, че нощувах насила в Пловдив, защото автобусът ми за Девин беше на другия ден, а билетите „изгоряха” заради това да чакам полицията?

На онези, които декламират лозунги за толерантност, искам да препоръчам нещо по-безболезнено. Нарича се експеримент и изисква любопитство, кураж, скрита камера, журналистът сменя професията си, а не само да се показваме колко сме „обективни”.
В автобус 11 в София по късните часове може да се види за каква толерантност иде реч. Автобус 11, който върви край квартал „Красна поляна” и „Факултета”, по късните часове, някъде към 23 часа, е напълно разделен на българска и циганска част. Скандалите на пияни и дрогирани цигани са почти всяка нощ. Една вечер някакъв дрогиран до козирката циганин започна да бие пътник в автобуса (излишно е да споменавам, но беше бял мъж). Шофьорът не реагира изобщо. Когато отидохме да се жалваме на двамата полицаи на бул. „Монтевидео” да се върнат на предишната спирка и да озаптят дрогирания циганин, който дори неговите мургави събратя не можеха да усмирят, те изобщо не реагираха.

60 хил. души е „нашата полиция”. Повечето от тях приличат на карикатури, на милиционерите от времето на бай Тошо. Не че няма свестни хора и там, но аз лично не ги виждам. Едно време все пак законите се спазваха, а сега те се стоварват с цялата си сила избирателно само и единствено срещу обикновените хора. Не смятам, че престъпността е само циганска, но претендирам, че в малка държава като България точно този проблемът с битовата престъпност може да се реши лесно. Вотът на циганите обаче е сладко нещо при изборите!

събота, 24 септември 2011 г.

ДА ПИЕМ ТУРСКО КАФЕ - Част Пета













СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ

Етъра: Възрожденското кафене

От 1993 в етнографския комплекс „Етъра” край Габрово се предлага кафе на пясък в кокетното малко дюкянче над шекерджийницата, наречено „Възрожденско кафене”. В този старопланински край габровци са пиели кафе в джезве, но не го наричат турско кафе заради историята. Габровци и изобщо хората от тези дервентджийски места, се гордеят с особения си статут по време на Османската империя. Те са пазели старопланинските проходи. Затова днес кафенето в „Етъра”, където се прави мераклийско турско кафе с всички табиети, се нарича „възрожденско”, а в менюто турското кафе е загатнато описателно като „кафе на пясък”.
Това не е ли турско кафе, питам собственичката Валентина Трифонова, майстор-кафеджия, която прави бялото сладко, което се предлага с кафето на джезве. „Ако отидете в Гърция, там казват на кафето с джезве гръцко кафе. Ние правим кафето на пясък в джезве по традиционния начин на приготвяне в региона. Едно време кафеджиите са били само турци. В района на Габрово не е имало турци. Габровци са имали особен статут като дервенджии, пазили са прохода, тук турчин не е замръквал.”
Във „Възрожденското кафене” на „Етъра” кафето на пясък се сервира с бяло сладко и вода и струва 3,20 лв. Навремето захарта е била много скъпа и е била скъп и луксозен деликатес за гости. Тук се предлагат и традиционни сладкиши като целувки, пестил, локум на клечка, захарно петле, небет шекер , бал суджук . Наблизо е фурната с прословутите за „Етъра” кифлички симид.
Във „Възрожденското кафене” се предлага пестил, традиционния специалитет за района, наричан габровски шоколад. Виолета разказва, че пестилът е свързван с пестеливостта на габровци. По време на Османската империя хората от Габрово били прочути гурбетчии и търговци, пътували в чужбина. В Западна Европа видели шоколада и направили пестила от сини сливи, без да добавят нищо.
Преди години от Търново дошъл наемателят на едно от кафенетата на Самоводската чаршия, за да вземе рецептата на кафето на пясък, което се прави в „Етъра”. В етнографския комплекс на Търново някога имало кафе на пясък, но от 20-30 години изчезнало. „Собственикът дойде при нас с голям мерак да направи кафе на пясък и на Самоводската чаршия. Дадохме рецептата и сега до шекерджийницата в Търново се прави нашето кафе. Там работи сестрата на моя съпруг габровец.”, разказва Виолета. Тя има майсторско свидетелство за сладкар, но не и за кафеджия, понеже в Камарата на сладкарите не съществува такава специалност.
Докато разговарям с кафеджийката, идва цяла тумба туристи, за да изпият каймаклия кафе с бяло сладко. Цяла група френски пенсионери са възхитени от туризма в България, от автентичния дух на нашата страна. Твърдят, че във Франция такива райски места са съществували докъм 60-те години на миналия век, а сега всичко е твърде комерсиализирано.
Туристите от Франция правят добър оборот на Виолета и аз я питам защо подобно кафене не съществува в Габрово. „Просто там няма кой да ходи. Кафето на пясък върви на места, на които има туристи и хора, които търсят стари традиции”, обяснява сладкарката.

Самоводската чаршия: В кафето винаги има добри новини

Във Велико Търново турско кафе се предлага в Самоводската чаршия. В етнографския комплекс, разположен в сърцето на града, може да се пие автентично кафе на джезве в стария хан на Хаджи Николи, реставриран и превърнат в луксозен комплекс с ресторант, кафене и енотека. По-нагоре по чаршията в малко дюкянче до шекерджийницата може се изпие кафе на пясък с бяло сладко и да се хапнат ориенталски лакомства като локум на клечка, захарно петле, шекерена пръчка, кадаиф, баклава, саралия, бал суджук. На чаршията може да се изпече и купи кафе на място.
Ханът на Хаджи Николи е построен през 1858 от големия възрожденски архитект и каменоделец майстор Колю Фичето. В момента тук е най-луксозното заведение в Търново, с луксозно кафене, ресторант, енотека, на втория етаж е музей, а на третия – галерия, където през лятото има изложба на Кристо. От четири месеца в ресторанта на хана, издълбан в скалата, може да се изпие чаша ароматно турско кафе от известната турска фирма „Мехмет Ефенди”. Цялата технология на приготвяне на кафето е с материали от Турция на фирмата. Кафето се приготвя за 3-4 минути на машината с марката „Мехмет Ефенди”.
Много туристи търсят турско кафе и го предпочитат, обяснява сервитьорът Радослав от Троян. Той смята, че хубавото турско кафе е по-силно от еспресото. Какви реакции предизвиква у клиентите на този луксозен ресторант турското кафе в менюто му? „Страхотно, дайте да го видим”, казват клиентите. Досега никой не е реагирал отрицателно, или да се отблъсне от името „турско кафе”. Реакциите са изключително позитивни, когато го предлагаме на клиентите”, разказва Радослав.
В кафенето има малка книжка за гадаене по утайката на кафето. Докато барманът Ивайло прави ароматно кафе, разказва как наскоро студенти от Турция посетили хана, гледали си на кафе и харесали книжката. Разгръщайки я, намираме рецепта за турско кафе и добри знаци в утайката, с които се разгадава бъдещето. Гадателят на произнесе следните думи: „Нека бъдещето да бъде съобразно с твоите желания!”, преди да започне да гледа на кафе. Най-важните знаци, откривани с кафето, са, че винаги има добри новини, пише в малката книжка.
Палма с фурми означава винаги много хубави ваканции; ключ – ще се преместите или ще спечелите нечие сърце; листо – новини от приятели, а също и хубава среща; око – човек, който ви завижда, или някой, който ви преследва от интерес; пеперуда – объркано приятелство; три точки в триъгълник – приятел ще потърси помощ; ухо или кука – не трябва да вярвате на всяко обещание; точки, които приличат на шепа пясък – ще похарчите пари, бъдете внимателни; котва – добра новина или пътуване; дърво – инвестирани пари ще ви донесат добра печалба, ако сте търпеливи; кит – успех; бебе – утеха; камбана – добри новини от далечни приятели; цвете – изпълнено желание; хора, които се държат за ръцете – споразумение; къща – ново жилище или преместване; птица – съдбата, ще получите пари или блага от неочаквано място; круша – неприятностите ви ще приключат скоро; петоъгълник – добри шансове за успех в начинание, ако го обмислите; залязващо слънце – добра сделка; звънче – добра новина; маса – ще участвате в събиране, което ще разреши грижите ви; лъвска глава – желанията ви ще се изпълнят скоро; кула – хора, които следят вашите действия и искат да ви имитират, не говорете пред всички за сделките ви.

Дряново: Валентин Велчев: „Мехмед Ефенди” е символ като Ататюрк

„Мехмет Ефенди” е семейна фирма, която започва с малко магазинче за кафе през ХІХ век на улица „Тахмис” в Истанбул, ароматът й става известен в целия град. Когато Мехмет Ефенди поема семейния магазин, предлага за първи път смляно кафе, с което си спечелва прозвището кафеджията - Курукахведжи Мехмет Ефенди ("Kurukahveci Mehmet Efendi"), което става лого на търговската марка. През 1934 семейството приема фамилията Курукахведжи. Второто и третото поколение развиват бизнеса с кафе и го комерсиализират на външния пазар. На мястото на магазина „Тахмис” в Истанбул построяват красива сграда в стил „арт деко”. Потомците на легендарния кафеджия Мехмед Ефенди днес изнасят кафе в 25 държави в целия свят. От хаваните на известния кафеджия за счукване и смилане на кафе след един век са изобретени кафе-машините. Дребният семеен бизнес, който започва през 1871 от улица „Тахмис” днес е марка на няколко континента.
В България кафето „Мехмет Ефенди” се комерсиализира от фирма „Боряна груп” със седалище в Дряново. То се предлага предимно в етнографски комплекси и заведение в битов стил, в турски ресторанти, както и в луксозни заведения. Най-разпространено е в района на Средна Стара планина, навярно защото седалището на фирмата дистрибутор се намира в Дряново.
В Балкана присъства най-много в известните етнографски комплекси на района на Велико Търново. В Търново се предлага в девет заведения - кафе аперитив „Джеронимо”, пицария „Его”, ресторантите „Щастливеца”, хан „Хаджи Николи”, кафене „Баладжио”, ресторант „Камбаната”, кафенето в супермаркет „Технополис”, кафенето в интерхотел „Велико Търново”. В Арбанаси присъства в менюто на ресторант „Люляка”. В Горна Оряховица се предлага в бар „МГ” и в бар „Тиролиа”. В Габрово се сервира в битовото заведение „Страноприемница”. В Дряново ще пиете кафето в механа „Андъка” в Дряновския манастир, а в старопланинските градчета Трявна - в пицария „Домино”, и в Боженци - в механа „Ретро ресторант”.
Друг старопланински град, в който се предлага турско кафе „Мехмет Ефенди” е кафенето на Димчо Кехая в Жеравна.
В София се предлага в осем луксозни ресторанти – гръцки ресторант „Кумбаре”, бар „Вестибюл”, ресторант „Кактус”, гранд-хотел „София”, хотел „Принцес”, ресторант „Кастело ди Сан Марино”, турски ресторант „Тюркоаз”, турски ресторант „Паша”.
В Пловдив се предлага в турския хотел „Дедеман Тримонциум Принцес”.
В морската столица Варна се сервира в три заведения: кафене „Swap Cofe”, хотел „Кабакум”, хотел-галерия „Графит”.
В Плевен ще го намерим в хотел „Сити” и в хотел „Кайлъка” на едноименния парк. В Шумен се предлага в комплекс „Ривиера”, кафене „Камина” и в кафенето на мюфтийството в турската махала до „Томбул джамия”.

„Боряна груп” е фирмата дистрибутор на кафето „Мехмед Ефенди” в България. Седалището на фирмата е в Дряново. Мениджърът Валентин Велчев е странна птица, или по-скоро нощна птица с признанието още в началото на нашия телефонен разговор, че пие по две големи турски кафета, второто го пие през 3 часа сутринта. Работи, когато другите спят. „Аз пия това кафе от 20 години, когато пътувам, нося с мен кафе-машината. Това кафе се пие на целите Балкани, в Русия, Украйна, Молдова и в арабския свят. Няма и една година, откакто официален дистрибутор е „Боряна груп”, не за да правим пари, а да бъде достъпно за българите, да не им го вземат на границата като контрабанда. Навремето на пътя за Русе имало място, където оставяли на тираджиите точно от това кафе”, обяснява мениджърът. Подчертава на няколко пъти, че кафето е от 1871, дюкянът се намира на Египетския пазар в Истанбул.
Дряновският бизнесмен описва как се прави кафето. „Не е важно на какво се прави, а състава на кафето и начина, по който се кипва 3 пъти, а после се капват 3 капки студена вода, което правят нашите кафе-машини. Ако отидете при игумена на Преображенския манастир отец Георги, ще ви почерпи точно с такова турско кафе и бяло сладко. Кафето „Мехмед Ефенди” е символ на Турция като Ататюрк”.
Валентин Велчев е издал четири забележителни книжки с мъдри и забавни мисли, събирани в поредицата „Нещата от живота”. Цената им е 0, 00 лв., всяка е в различен цвят, дори хартията е оцветена. Те са компилация, поучения, афоризми, произведения на нашумели писатели, предимно от Интернет, но човек би загубил много време, ако трябва да ги търси в мрежата. Дряновският бизнесмен не ги продава, а ги подарява на приятели.

четвъртък, 22 септември 2011 г.

ДА ПИЕМ ТУРСКО КАФЕ - Част Четвърта









ТУРЦИЯ

Част от националната култура

Нихал Йозерган, Турция
„Една чаша турско кафе има 40 години хатър! Приятели за цял живот!” Турска поговорка


Турското кафе се отличава със специфичен вкус, пяна, аромат, сваряване и поднасяне. Това е единственото кафе, което се поднася с утайка. Кафенетата са част от турската национална култура и идентичност. Турското кафе съдържа малка доза кофеин, сервира се във филджан , който запазва температурата. То няма нужда от филтър, защото утайката остава на дъното.
Класическата рецепта на турското кафе е на всеки човек да се прави индивидуално кафе, затова и най-хубавите медни джезвета съдържат доза само за един човек. За да стане хубаво кафе, рецептата е следната: слага се по една кафена чаша студена вода на човек в джезвето, две чаени лъжички кафе, захар по желание. Когато е по-сладко, кафето става шекерлия.
Хубаво свареното кафе трябва да има плътен каймак, цветът на кафето да е светлокафяв, то трябва да се сервира гореща, за да се сърба. При поднасяне се сервира заедно с вода и нещо сладко – локум, шоколад, курабия. За да се усети по-добре вкуса на кафето, първо, трябва да се отпие глътка вода.

ИЗ БАЛКАНИТЕ

“Византийско кафе” и “Босанска кахва”

Шериф Айрадиноски, Република Македония

Кафето, тази черна понякога горчива, понякога сладка, но винаги приятна и магическа напитка е питие, без което не може да си представим всекидневния живот на милиарди люде по света. Не вярвам, че съществува човешко създание на този свят, което да не харесва приятния вкус и още по-приятния аромат на кафето. Но вярвам, че повечето хора не знаят много за произхода на кафето, потеклото, етимологията на названието кафе, дума, която е еднаква кажи-речи във всички световни езици, както и хронологията на появата на напитката. Противно на стереотипното свързване на потеклото на кафето със страните от Южна Америка, Бразилия, Колумбия и други големи износителки на кафе, малцина знаят, че истинската родина на кафето е Етиопия (Абисиния), по-специално областа Каффа в Южна Етиопия.
Според легендата арабинът Халид пасял козите си в този край. Когато животните ядели зърна от непознато растение, Халид забелязал, че с тях ставало нещо странно. Козите се превъзбуждали, ставали весели, по-жизнени. Обзет от любопитство, Халид събрал зърна и ги сварил във вряла вода, изпил напитката, без да си дава сметка, че по този начин става човека, изпил първото кафе в историята.
Бързо били забелязани свойствата на кафето, които благотворно въздействат на човешкия организъм, предимно на нервната система. Свойства, които създават не само жизненост и ведрина, но и по-добра концентрация. Именно заради това мюсюлманското население го консумира в голям размер поради концентрацията и въздържанието от сън при намаза, молитвата. Така кафето станало популярна напитка и твърде бързо от Етиопия през Йемен стига до Мека през 15 век, а оттам се разпространява в цялата Османско-турска империя, в която по онова време се намират и днешните балкански държави. Оттук идва и днешното име “турско кафе” за магическата напитка, която арабите нарекли „qahwa“, а в турския език станала „kahva“.
През 1645 г. кафето е пренесено във Венеция, където получава названието „kaffe“, а малко по-късно през 1650 г. в Англия, където го занесъл известен турчин по име Паскуа Розе, който отворил първото кафене в Лондон. Там арабската дума „qahwa“ получава английския си еквивалент на „coffee“.
Манията от Арабия се разпространява в цялата турска империя, а през Турция и на Балканите и в Европа, където като гъби след дъж никнат първите заведения за кафе, наричани кафенета или кафеджийници. На Запад първите кафенета се намирали във Венеция, Марсилия, Лондон, а малко по-късно през 1680 - в Париж. Кафенетата и на Запад, и в Ориента се превръщат в място, където се събира елитът на обществото, агите, пашите, писателите, поетите и други величия, интелектуалци и бохеми. Те до такава степен променят обществения живот, че се превръщат в главоболие за султаните, а на Запад ще ги нарекат “напаст от Ориента”.
В Османската империя кафето било забранено по време на султан Селим ІІ, а по времето на султан Мурат ІV дори било под заплаха от смъртно наказание. Голяма заслуга за премахване на забраната имат дервишките ордени, които виждали колко много народът харесва тази напитка, както и други мюсюлмански управници мюфтии (мюфтията Бостанзаде), които застанали против наложената “фатва” за религиозна забрана.
И в мюсюлманската книжовност, и на Запад са създадени произведения на изкуството, в които се възпява тази магическа напитка. Така например известният композитор Й. С. Бах посвещава на кафето своята Kaffeekantate. В една севдалинка , се пее : “Кафе ми изпечи, драга моя”, в песен от Македония се пее “Кай що турци кафе пият, арнаути баш ракия а ергени руйно вино“. В песента “Кога тръгнав Цвето во туджина”, авторско дело на моя голям приятел торбеш од Струга Абас Цаноски, съпругът обвинява изневерилата му невярна Цвета с думите: “Църно кафе, Цвето, го служеше, бело лице ти любеше”.
Съществуват и народни поговорки, в които се споменава кафето: “Снегът е бял, ама кучетата го мочат, а кафето е църно, ама агите го пият”; “Сладко кафе, горчив живо, горчиво кафе – сладък живот”, “Кафе без тютюн е като турчин без вяра” и др.
Балканите нямаше да са Балкани, ако не са кръстопът и разединение във всичко, та дори и по въпроса за кафето. Макар че във всички световни езици кафето е запазило своето изворно арабско име и своето турско “презиме”, Балканите са се потрудили да привнесат нещо друго. Така например вместо “турско кафе”, често ще намерим “наше кафе”, “домашно кафе”, “черно кафе”, “македонско кафе”, “сръбско кафе”, “българско кафе”, “гръцко кафе”, дори и “византийско кафе”?! Макар че Византия е изчезнала от политическата и географската карта на света почти два века преди историческата поява на кафето! Този “бисер” на мъдростта беше казан от известен гръцки дипломат на срещата на високо равнище на НАТО в Охрид през юни 2007. Един телевизионен екип анкетираше участниците на форума каква чорба и салати са яли, какви питиета са консумирали, какво кафе са пили и др., разкривайки балканските националистически замъгления. Всички балкански лидери дадоха свой национелен знак на кафето, но най-далеч стигна гръцкият дипломат, който на определението “гръцко” на турското кафе залепи определението “византийско кафе”!
Точно тук читателят ще забележи недостиг на един балкански национален префикс на кафето, “босанско кафе” или по-точно “босанска кахва”! Това не е грешка или пропуск. “Босанската кахва” с гордост може да носи този префикс за разлика от гореспоменатите. При това не само заради задържането на съгласната “х” като в изворния арабски език, не само заради специфичния босански начин на приготвяне и варене и не само заради специфичния босански прибор за сервиране, наречен “кахвани такум”. Пояснявам, че в него се включва естетически обковано джезве, шекерлик, филджан без дръжка и малка табла, както и прибори за приготовление като мангал, и всички те са направени със специален дизайн, типично босански, изработени от бакър с резба с ориенталска орнаментика. Но най-вече защото в Босна кафето е издигнато на пиедестал на национална напитка.
Векове наред босненските мюсюлмани създават култ към кафето, усъвършенствайки до субтилност всички елементи на приготвяняето му, мелене, печене, варене, сервиране, пиене, така че то се е превърнало в неотменна част от всички босански обичаи. В Босна кафето е получило и други определения, които му дават една или друга характеристика, епитети, които се срещат само при бошняците, мюсюлманите на Босна и Херцеговина, нями ги нито при сърбите, нито при хърватите, при които кафето може да бъде: kahva priljevuša (кахва прилевуша), kahva razgalica (кахва разгалица), kahva razgovoruša (кахва разговоруша), kahva šutkuša (кахва шуткуша), kahva hošgeldija (кахва хошгелдия), kahva sikteruša (кахва сиктеруша)…
Казват, а и авторът на тези редове изцяло е съгласен с това, че никъде в кафенето хората не се кефят, така като в Босна. Ако някой се съмнява в това, нека отиде на Баш чаршията, в хан “Морича” или на някой теферич, та да “кахвенише” .

ДА ПИЕМ ТУРСКО КАФЕ - Част Трета
























ШУМЕН, „ТОМБУЛ ДЖАМИЯ”

Бизнесменът Хасан: „Няма кой да пие турско кафе”

Таня Мангалакова

В Шумен турското кафе е изчезнало и не се предлага по заведенията, разбрах от мои приятели от града. Единственото място, където може да се пие кафе, е до прочутата „Томбул джамия”, най-големия мюсюлмански храм в България. Джамията, чието име идва от тумбестата форма на купола, изумява с еклектична смесица от стилове, западноевропейски барок и северноафрикански от Магреба. Някои изследователи смятат, че подпорните колони са от колоните на двореца на първите български ханове в Плиска.
Нищо не подсказва, че в турската махала в Шумен, точно до „Томбул джамия” има и кафене. Хасан Ахмед е 45-годишен бизнесмен, който е взел под аренда кафенето към вакъфските имоти. Докато приготвя кафе на джезве на газов котлон, обяснява, че в Шумен няма кой да го пие, само туристи от Турция и местни бизнесмени турци го поръчват. Научил рецептата от приятели в Турция, които имат кафенета. Прави го с кафе от турска марка „Мехмет Ефенди”, доставят му го приятели, цената на опаковка кафе в кутия е към 5 лв.
Тази година по време на Рамазана направил само десетина кафета. „Нашите хора вървят на еспресо, вече не искат да пият кафе на джезве. На местните турци обичаите им са като на българите. Не се интересуват от турско кафе и чай, пият еспресо.”
Другият важен момент според него е, че турското кафе отнема повече време, за да се направи, а печалбата е малка. „От турското кафе не се печели и затова не се прави в Шумен. Нашите не го пият и вкъщи, отказали са се вече. Традицията е изчезнала, в Шумен не се пие вече турско кафе. В заведението турското кафе трябва да струва поне 80 стотинки, а еспресото е 40 стотинки.”
Според него класическото турско кафе се прави на пясък и бавен огън, в джезве. Онова, което пият хората в съседния град Исперих, не е турско кафе, обяснява Хасан.
Бизнесменът е песимистично настроен за развитието на туризма в Шумен. „Томбул джамия” се посещава от туристи от Западна Европа и Турция, но те не идват в кафенето. Хората в Шумен са обеднели, мнозина са мигрирали в чужбина със семействата си в Германия и Англия. Времената са трудни и затова пазарът е ограничен. По тази причина и в Шумен няма сладкарница с ориенталски сладки, с турски баклави. Няма търсене, убеден е бизнесменът. „Нашите хора в Шумен са бедни, а и туристите, които идват, вече са по-бедни и не харчат пари и за едно кафе. Преди идваха по-заможни туристи, сега са групи, които обядват на други места, личи си, че са по-бедни хора”.
Обяснявам на предприемача, че точно до „Томбул джамия” в Шумен би трябвало да има ориенталско кафене, обозначено с табела, което да предлага класически турски чай и кафе, шадраван, наргилета и миндери. Съветвам го да направи интернет-сайт, за да рекламира кафенето, за да могат туристите да научат, че до голямата джамия в Шумен има и кафене. Логиката на бизнесмена е противоположна на моята, той може да инвестира и да направи красив интериор за туристите, да предлага баклави, халва и локум, но само ако има дългосрочен договор за 10 години.
На тръгване моят домакин Хасан прояви гостоприемство, подарявайки ми ориенталско лакомство „Пишмание”, малки сладкиши, подобно на захарен памук, но на конци, гарнирани с шам-фъстък. Споделям този армаган с мои приятели в следващата ми спирка по пътя на турското кафе.

ИЗ ЧЕРНОМОРИЕТО

Балчик: С кардамон и карамфил в „Двореца”

Мария Кардамова

Преди години в Балчик имаше три кафенета, в които се сервирало турско кафе. Едното беше до морето до т. нар. „турска баня”, мястото, където през 2007 бе открит храма на богинята Кибела. Банята беше обществена, работеше до 1969, казвахме й турска баня, но не беше от Османско време, а от ориенталски тип, с беше тасове, налъми. По-старите балчиклии помнят кафеното на Йорго.
Най-известното кафене на града, беше на бай Ахмет, намираше се зад читалището, в къща на ъгъла. Посещаваха го хора от елита на Балчик, лекари, учители, адвокати, местни турци интелектуалци. При бай Ахмет са ходили и българи, и турци, но само мъже. От местните хора знам, че са играли на карти, табла и билярд. В това кафене с кафето се сервирало бяло сладко, което правела кадъната на бай Ахмет. Жена му сервирала бяло сладко, баклава, локум. Бай Ахмет се изселил от България.
По време на т. нар. „голямата екскурзия” през 1989 г. тогавашната тоталитарна милиция хвана всички представители на турската интелигенция от Балчик точно в кафенето на бай Ахмет и ги прогони. Турците са кротки хора и живеят в съгласие и разбирателство с останалите хора в града.
До миналата година пред входа на „Двореца”, бившата резиденция на румънската кралица Мария, до бариерата на касата местният турчин Исмаил правеше кафе на джезве, приготвено на горещ пясък върху електрически котлон. От местните хора знам, че този човек е бил неизменно всяко лято на входа на „Двореца” от 1980 година. Той предлагаше домашен сироп и бяло сладко. Всички туристи, които идват да видят двореца на румънската царица, се радваха на приятната компания и на кафето на бай Исмаил. Това лято той вече няма разрешение да продава кафе на „Двореца” и затова продава само локум. Старите балчиклии се позовават на бай Исмаил, който казвал, че за да стане хубаво кафето, пясъкът трябва да стане червен.
Това лято единственото заведение в Балчик, където може да се пие турско кафе, е в енотеката на ресторанта „Гостната на кралицата” в „Двореца”, която се намира на първия етаж. На втория етаж се намира най-луксозният като интериор ресторант в Балчик с уникален френски прозорец към морето, но той работи само през зимата.
В енотеката има автентични приспособления за приготвяне на турско кафе - механична мелница, табла, красиви медени джезвета. Турското кафе се прави на пясък, затоплен от електрическа скара. Красивата Божидара от Търговище мели зърната кафе с механична мелница, слага ароматното току-що смляно ръчно кафе в джезвето, захар и топла вода, добавя карамфил и кардамон (арабската подправка „хел”). Момичето обяснява, че клиентите на ресторанта не поръчват турско кафе. И все пак без него в менюто на този изискан ресторант ще липсва нещо много важно.

Албена: Гръцкото кафе в „Калиопа”

Таня Мангалакова

В известният луксозен курорт на Северното Черноморие „Албена” през този летен сезон само в гръцкия ресторант „Калиопа” край плажа се прави кафе на джезве и горещ пясък. Когато попитах сервитьорката дали сервират турско кафе, тя се засмя и каза, че, ако търся кафе на джезве, предлагат, но в менюто то е обявено като гръцко кафе. Съоръжението за кафето, пясъкът, кафето и рецептата са от Кипър.
Екатерина Михалева, мениджър на ресторант „Калиопа”, обяснява, че това кафе се предлага за първи път през този сезон. Шефът на комплекс „Албена” имал приятел от Кипър, който лично доставил от Гърция всички такъми за кафето, кафе-машината заедно с пясъка („Вижте само колко е фин, по-ситен от този на „Албена”), чашите и кафето. Андреас от Кипър показал лично как точно се прави гръцкото кафе. Приготвя се за около 7 минути, машината с пясък трябва да се загрее на 300 градуса, в джезвето се слага вода, захар и кафе. Барманът Румен обяснява, че гръцкото кафе се кипва само един път, а турското - три пъти. При гръцкото кафе важното е, като се вдигне каймакът, кафето да се разсипва по малко в чашите. Кафето не се бърка.
Малко клиенти поръчват гръцко кафе в ресторант „Калиопа”. Андреас научил персонала в ресторанта дори да казват на гръцки с колко захар се пие кафето. На гръцки това звучи по следния начин: „глико” (със захар), „метрио” (малко захар), „скето” (без захар).

понеделник, 19 септември 2011 г.

ДА ПИЕМ ТУРСКО КАФЕ - Част Втора





















ИЗ РОДОПИТЕ
Сая съм вечер сама самичка
Сая сам вечер сама самичка, ти ела, аго Сюльмане, ти ела, ела
Свари ли ми щеш чорна кафица, да дойда, бела Джамлице, да дойдам, дойдам
Сварла сам ти, пак ша ти сварям, ти ела, аго Сюльмане, ти ела, ела
Посла ли ми щеш мечка дюшечка да дойдам, бела Джамлице, да дойдам
Постилала сам, пак ша ти послам, ти ела, аго Сюльмане, ти ела, ела
Легла ли ми шеш на десна рока, да дойдам, бела Джамлице, да дойдам, дойдам
Легала сам пак ша ти легам, ти ела, аго Сюльмане, ти ела, ела


http://www.youtube.com/watch?v=f-5sbF8WTb0
Песен от Родопите, изпълнява Кристина Енгерова


Златоград: При наследниците на Кардашлъка

Таня Мангалакова

„Тук карти, табла няма”, каза ни бай Асен. „Дойде човек, пие си кафето, каже си приказката и си иде. Мене половината планета ме знае”
(Текст на фотография на Шаварж Палайбикян за Кардашлъковото кафене)

Пътят от Златоград към гръцката граница минава край някогашния Гогаджов хан, разположен на едновремешни вакъфски имоти на историческия път към Беломорието. Днес този път е по-оживен от всякога, в Златоград има истински бум на туризма. Нсекидневно в този пограничен български град идват стотици гръцки помаци от района на Ксанти, говорещи архаичен български диалект. Много златоградчани ходят да си пият кафето на Бяло море, летните почивки прекарват по гръцките курорти, които са само на 70 км.
Днес в квартала „Малка река” на мястото на едновремешния хан и кафене има голям магазин, където идват за шопинг много гости от Гърция. Гогаджовото кафене стои в почти автентичния си вид, встрани от магазина и в момента е склад за строителни материали. Зад магазина има аязмо с чешма „Божек”, златоградчани разказват, че някога тук имало стара черква. Срещу магазина се извисява почти съградената вече нова джамия. Според златоградчани внушително минаре е финансирано, благодарение на 30 хил. евро дарение от гръцки помаци от другата страна на границата от с. Ехинос, Ксантийско.
Наблизо е кварталното кафене „БобЪ”, в което се пази местна традиция, като почине някой, точно тук да се известява неговата смърт. При такива тъжни случаи, който отиде до 10 часа в „БобЪ”, пие кафе, платено от роднините на покойника. Според златоградчани в Гърция съществува същата традиция.
В днешен Златоград турско кафе се прави в три кафенета, които са къщи паметници на културата, две от тях са туристическа атракция в етнографския комплекс, а третото е живописно заведение край реката преди старата чаршия.
„Черен кос” се намира в стара къща, архитектурен паметник, името му дали студенти, които го кръстили на едноименното заведение край София. В кафенето на видно място стои българското знам с надпис „Сите българи заедно”. Собственикът Зарко му си пада малко националист. Когато си поръчвам турско кафе, той отсече: „Това не е турско кафе, а кафе на джезве. Тук няма турци, в Златоград живеят българи мохамедани и „чисти българи”.
Зарко обяснява, че кафето на джезве е по-леко и е по-благо, не е толкова остро. Хората спокойно могат да пият по 3-4 кафета на джезве дневно.
Златоградчани още помнят най-добрия кафеджия на всички времена Асен Кардашлъков (починал през 1978 на 67 години), който държал единственото частно кафене по време на комунизма. Кафенето на Кардашлъка вече не съществува, но легендите за него още са живи. Рецептата на Кардашлъка за кафе в джезве на горещ пясък, сервирано и въртяно на табла, е превърната в туристическа атракция в града.
Отивам до римското мостче в горната част на града, за да се запозная с дъщерите на известния кафеджия. Срещу някогашното кафене на Кардашлъка имало мечит, мюсюлманско училище, по време на комунизма го направили сушилни за тютюн. Сега отново работи като молитвен храм, вътре има стари родопски черги и килими, две отделения за мъже и жени. Имамът Исин, 79-годишен жилав родопчанин, е ходил три пъти в Мека на хаджилък. Той си спомня, че от София са идвали много хора да пият кафе при Кардашлъка. В Златоград има обичай, когато има покойник, всеки който влезе в кафенето, да пие кафе като помен за починалия „Кафица за душата”. Когато християните правят помен, също викат стария имам „на кавица”.
Минка Асенова Кардашлъкова, най-голямата дъщеря на стария кафеджия, показва семейния архив и разказва за своя „бубайко”, както в Родопите наричат бащата. От цяла България идвали хора да пият кафе при Кардашлъка, някои си наливали и в термоси. Посред нощ са идвали християни и мюсюлмани да го будят да прави кафе. От „Горубсо” го карали да вари кафе чак на морето. Идвали хора от София чак за по едно кафе. Министри идвали на крака да опитат кафето.
Минка разказва, че баща й бил сирак, отгледал го чичо му. Прадядо му е дошъл от Гърция „казаба Искендерия”, затова се казват Скендерови. Дъщерята на прочутия кафеджия разказва, че от него й е останало бакърено джезве, в което си варят „кавица”. Баща й правел кафето на жар. Дървата трябвало да се разгорят, докато станат на пепел, после слагал на жаравата пепел, а отгоре джезвето. Сипвал във водата една лъжичка кафе и една или половин лъжичка захар и малко ръж. И кафето, и ръжта били специални. Кардашлъка ходел да купува сурово кафе и сам го пържил в метална кутия, наречена „долап”. Минка още пази стария долап и обяснява как майка й пекла и въртяла бавно на огън кафето и ръжта, като го тръскала от време на време. После го чукала с метален топ на голям издълбан камък във форма на хаван. „Сеехме го през ситото. Бубайко го събираше в кутии от халва да не изветрява. Кафето и ръжта се държаха отделно. Някои клиенти искаха кафе само от ръж, други - чисто кафе, трети го пиеха смесено.”
Кардашлъка сервирал кафето на специална табла, която въртял, затова златоградското кафе е известно още като „въртяно кафе”. Преди години Минка дала семейната табла на местен бизнесмен, който направил старо златоградско кафене на чаршията. „Таблана ша намерите у Митушев”, казва ми на изпроводяк щерката на Кардашлъка.

Кафе на пясък, въртяно

През последните десет години в Златоград е развит успешен модел на културен и исторически туризъм. Туристическият бум в града се дължи на Александър Митушев, местен бизнесмен, който направи от старата чаршия жив музей на открито. Проектът за първия в страната етнографски комплекс превърна старите родопски къщи в музеи и работещи дюкяни, представящи многовековни занаяти. Страноприемниците са в български възрожденски стил, с родопски одеяла, халища, миндери. Бизнесменът умело залага на легендите, които привличат туристи от цяла България, а в последната година и от Гърция.
След отварянето на граничния пункт Златоград-Термес през януари 2010 местните хотелиери добавят към маршрута с тракийските светилища Перперикон и Татул в България посещение на Ксанти и Беломорието, до което след отваряне на новия граничен пункт се стига за малко повече от един час.
С „бащата на Златоград”, както местните почтително наричат бизнесмена Митушев, отпиваме чаша турско кафе в неговото кафене, възродило старата златоградска традиция на Кардашлъка на въртяно кафе на пясък. Кафенето е пресъздало изцяло традицията на старото златоградско кафене, то е като музей – изложени са стари джезвета, ръчни мелачки за кафе, табли. Предлага вкусни турски баклави и кадаиф. На стената са окачени стари фотографии, на една от тях е прословутото Кардашлъково кафене от 50-те години.
Според хотелиера Митушев новият граничен пункт стимулира развитието на културен туризъм и възстановява старите родови и културни връзки между родопчаните от България и Гърция. Благодарение на новия граничен пункт хотелиерите в Златоград предлагат екскурзии до Ксанти, Абдера, Кавала, Керамоти, съчетание на почивка в Родопите и на Бяло море. „Отварянето на пътя с Гърция създаде възможност потокът към морето е по-голям, имаме пакети от 4-5 дни, съчетани с Гърция, нощувката е в Златоград. Правят се два дни на Бяло море. Имаме увеличение от 15 % на туристите.”
Градът е свързан с Ксанти още от Османско време. Златоградчани произвеждат аби за турската армия, развиват манифактура в Ксанти и Драма, градът процъфтява икономически през ХІХ в. благодарение на връзките с Беломорието. Предприемачът Митушев ми обръща внимание, че в една от реставрираните родопски къщи в етнографския комплекс е изложена архивна снимка на златоградски търговци, пренасящи с камили стоки от пристанището на Бяло море Порто Лагос.
Днес в Златоград кафе на пясък се предлага на две места в етнографския комплекс - в кафенето в центъра и в Сивриевата къща. Още преди 10 години, когато осъществил своя проект за етнографски комплекс, предприемачът Митушев искал да запази традицията на кафе на пясък в стария град: „Една чаршия без кафене е невъзможна. Преди 10 години направихме бизнес-план, разгледахме историята на Златоград в книгите на етнографи, изследвахме традиционните местни занаяти. Кафето заема специално място в историята на Златоград, и затова то е в основата на туризма и социалните контакти и днес.”
Голяма атракция за туристите в Златоград е да се види как кафеджийката Ваня Печева върти таблата 200-годишната табла на Кардашлъка с кафета. Може да върти до 9 чаши кафе, но е доста тежко, затова гледа да не слага повече от 4 чаши. Ваня приготвя кафе на пясък по рецептата на Кардашлъка. Кафеджийката обяснява, че в състава на кафето се използва домашна ръж от село Старцево, която родопчани сеят специално за кафенето. Кафето се мели във валяци и се начуква, слага се ръж и леблебия, за да стане каймаклия. „Това кафе не е силно, можеш да пиеш по 5-6 на ден. Пиеш докрай, все едно има сметана”, обясняват ми местните хора.
Все пак Кардашлъка си отишъл на оня свят с тайната за кафето, никому не казал каква съставка има в кафето, която го прави уникално.

Златоград: „Кафица и за болно, и за драго”

Д-р Розалин Хаджиев

Преди няколко години бях на обучение. Сред лекторите беше Красимир Петров. Когато се представях и казах, че съм от Златоград, професорът прояви симпатия към мен и попита: „Знаете ли кое е родното място на турското кафе?” След като не получи отговор, ме погледна и каза: „Златоград”. И понеже загледахме в почуда, потвърди: „Да, да Златоград.” Като член на международната академия BZM-Берлин имал колега професор от Турция, който му споделил този факт.
Тази история ме върна назад в детството. Моят дядо от „Хаджи мале” ме водеше в кафенето на Кардашлъка. Той си поръчваше кафе, а на мен лимонада, сядаше сред хората и почваше един сладък безкраен „мохабет” за хората, за нещата от живота, „за хайванковете, тютюнят” и пр., и пр. Кафеджията Кардашлъка носеше ароматното каймаклия кафе с чаша студена вода, сервирано на специален поднос, наречен табла, завърташе го, както той си знаеше, без да разлее и една капчица, и го сервираше. Гледах и се маех как успява да направи всичко това.
През това време потокът от хора в кафенето течеше безспир. Едни пийнали „кавицата” си отиваха да работят, на тяхно място идваха други и така през целия ден. Наблизо беше общинската болница и често идваха докторите и сестрите да си изпият кафето. Майсторлъкът на Кардашлъка и неговото прочуто кафе нямаше граници. Гостите на града не пропускаха да опитат този невероятен еликсир на Златоград, чиято тайна никой не знаеше
Имаше много тънкости, докато се стигне до чашата ароматно каймаклия кафе. Започваше се още с изпичането на кафето. То включваше и печена ръж, ожъната в околностите на Златоград. Зърната се печаха (пържеха) в специални кутии ,,долапи”, на бавен огън при непрекъснато въртене и разбъркване. След това се мелеха в специални мелнички или се счукваха в големи дървени хавани.
Кафето се вареше в специални кафеничета, заровени в горещия пясък на огнището. Малцина знаеха цялата тайна на това прословуто златоградско кафе. Изглежда, тя ще изчезне с масовото навлизане на новата мода на кафе машините.
В днешно време виждаме забързани хора по улиците с пластмасовите чашки кафе в ръка да търчат на работа. Идилията на кафето от миналото е на път да изчезне. А кафето и кафенетата на Златоград действително имат една многовековна история.
Кафенето на Кардашлъка и римският мост до него отдавна ги няма вече, но за щастие в квартал „Малка река” все още като по чудо се е запазило едно от най-старите кафенета може би в цяла България, Гогаджовото кафене. То не си знае годините. Според някои е над 250-годишно. Гогаджовото кафене е ням свидетел на вековната история на Златоград. До него е имало хан и фурна за хляб „Гогаджовият фурунь”. Пак тук е място, което се нарича „Играта” или още „Лъката”. Наблизо се намира чешма със свещена вода, аязмото „Божек”.
С малко средства в Златоград от Гогаджовото кафене може да се направи музей на кафето. В квартал „Малка река” римският мост над реката е в хармония на великолепната сграда в родопски стил на Велин Башев, както и архитектурния ансамбъл на старите къщи в околността.
Кафенетата на Златоград бяха и са средища, където хората се срещат и общуват ,,и за бално, и за драго”. Ранобудните кафеджии отварят порти още по първи петли. Прекъсне ли земния си път някой златоградчанин, кафенето става първото място, където това се известява от близките му, и сутрешното кафе на всички посетители е в памет на починалия. Когато златоградчанин реши да спомене свой близък починал, поръчва кафе. „Изпий кавица за душата му”, може да се чуе често по кафенета в днешен Златоград.
Така кафето в живота обединява всички без разлика на религия, пол и социален статус, и богати, и бедни, и учени и прости. Напитката е магическа, чрез нея се свързваме с починалите, когато почерпим за тяхната душа. Златоградското кафе е имало и продължава да има свое специално място в ежедневието ни.

Гьоврен: По бързата процедура

Силва Башова

Кафенетата в нашия край не предлагат турско кафе. В село Гьоврен, в което живеят преобладаващо турци, хората го правят само по къщите и то по бързата процедура. Рецептата е следната: в джезвето се слага вода и захар да заврат, след което се добавя прясно смляното кафе, докато кипне. За да стане каймак, джезвето кипва няколко пъти в зависимост от вкуса. Ако човекът желае по-леко кафе, напитката се кипва 1-2 пъти, но ако иска по-силно кафе, се кипва 3-4 пъти. След като леко се утаи, се прецежда и сервира в чаши. Може да се свари само с вода без захар, а след като се разсипе по чашите, всеки да си добавя захар по желание.
В нашия край не запичаме кафето. От голямо значение за вкуса на кафето е дали е варено в бакърен или метален съд, дали се прави на твърдо гориво, електричество или газ.

Девин: Сода за хубав каймак

Силва Башова
Хората в родопския курорт Девин използват някои трикове, когато приготвят турско кафе. Слагат в джезвето трите съставки, вода, захар и кафе, за да може докато се затопля, водата да абсорбира по-добре вкуса на кафето. В кафето трябва да има ръж и леблебия, за да наподобява турското кафе. Преди, когато не е имало толкова много видове кафе, тукашните хора са го правили само от ръж и леблебия.
Домакините в Девин използват трик, за да получат хубава пяна на кафето. Намокрят кибритена клечка и я пъхат в сода бикарбонат. После слагат клечката в джезвето за малко, преди да заври кафето. Добавянето на малко сода бикарбонат в кафето дава по-хубав каймак. След като махне готовото кафе от огъня, домакинята го поръсва с малко студена вода или сипва една супена лъжица студена вода, за да може да се утаи по-бързо.

Ардино: Пълна мъжка хегемония по кафенетата

Таня Мангалакова

В Ардино (5000 души население) и в община Ардино (12 хил. души община) българите са малцинство сред турците. Пътувайки с моя колега Стефан, той характеризира тази особеност на Ардино с възклицанието: “Когато отидох да вечерям в ресторанта на хотела, там имаше само турски мъже – преброих ги, 21 парчета!”
В Ардино, в който българите са малцинство и преобладават турци и българи-мюсюлмани, турско кафе се прави в кафенето на джамията, както и в някои други градски кафенета. Те са запазена мъжка територия. Там жени не припарват, посещават ги само мъже, млади, пенсионери, всякакви. Хапват, пийват и най-вече играят карти, табла, шах и други. „Този тип кафенета са своего рода запазена марка за нашия край - пълна мъжка хегемония”, споделя Несрин, 40-годишна юристка, родом от Ардино, която работи в София. Тя е прекалено еманципирана жена за малкия град с по-патриархални нрави. Според нея в заведенията на родния й град наред с еспресо се предлага и турско кафе. Несрин споделя рецептата на турско кафе, които знае от своите турски баба и дядо: „В медно джезве се сипва студена вода, смляно кафе, лъжичка захар. Вари се на бавен огън, като отвреме-навреме се разбърква. Джезвето се маха от огъня, преди да кипне. Сипва се в специална чаша без дръжка, филджан, и се сервира с чаша вода”.

ИСМЕТ: „Мислят ме за турчин от Истанбул”

В град Ардино живеят само 500 българи. Смесените фамилии тук са голяма рядкост. И все пак съществуват! Бориска (60-годишна) и Исмет са първата смесена двойка в Ардино, пенсионери, учители, вкъщи говорят на български език. Бориска е българка от Врачанския край на България, където няма турци. Когато срещнала Исмет, тя се влюбила и един ден през 1964 г. хванала влака от Враца за София и после за Кърджали против волята на роднините си се омъжила за турчин. Отишла в село Гърбище, където Исмет бил учител, и се оженили. Цялото село я посрещнало. Бориска работила в съвета. Сега е пенсионерка, хобито й да пее стари градски песни, пее и в черквата. Тя разбира турски език, даже изнесла веднъж доклад на турски, съпругът й помогнал. Разговаряме с тях на чаша ароматно турско кафе, направено от Бориска, изцяло по вкуса на нейния турски съпруг.
Исмет 20 години живял с българското си име Искрен (сменено по време на т. нар. „възродителен процес”). Той възстановил турското си име едва през март 2010. Защо толкова късно? Заради децата и в интерес на спокойствието на семейството, обяснява той. „Избрахме имена на децата, които да не показват, че баща им е турчин. Да не се притесняват.” Бориска обяснява как са избрали имена на децата си: „Понеже баща му е турчин, искахме името на синът ни да не е нито българско, нито турско, а да е по средата. Избрахме името Артур. Дъщеря ни Мая се роди на 3 май и тя сама дойде с името си.”
Исмет настоявал още от началото на връзката с българин Мая да казва, че бащата е турчин: „Радваме се, че дъщеря ни Мая се ожени в Германия, че имаме зет германец....Сега вече съм Исмет, с това име ще отида при моите родители.”
Съпругата му се шегува, че във Враца хората мислели, че образът на турчина е да носи фес на главата. Във Врачаския край няма турци и затова тя искала да води турчин с фес.
Исмет споделя, че в Ардино се заселили много турци от съседните села, които са по-простовати, и изпитват недоверие към смесените бракове. Недоверие, което те не изразявали с думи, но като отношение, в смисъл, че имат „едно на ум”.
Исмет редовно гледа телевизия „СКАТ”, особено антитурските предавания. Той обяснява, че макар българите и турците да живеят в една държава, те не се познават. Етносите от смесените региони имат контакти помежду си, но тези от другия край на България, където няма други етноси, имат изкривена представа. В България колкото по-далече живеят българите географски от турците, толкова по-невярна представа имат за „другите”. „Много българи не знаят кой е в България. Има хора, които не знаят, че в България има турци, мислят, че аз съм турчин от Истанбул или от Анкара. Все едно сме в отделни държави, липсва общуване с тази част от България” , споделя Исмет.

Кърджали: Отец Гарена: „Тук турският се говори по-малко отколкото в Комотини”

Таня Мангалакова

Кърджали е главен град в Източната част на планината Родопи. В община Кърджали от около 70 хил. души население 62 % са турци, 31 % - българи, 3 % роми. В Кърджали смесените българо-турски бракове са като игла в купа сено. Едно такова семейство е на Севинч (72-годишна) и Тодор (75-годишен) Момчилови, артисти от Кърджали, които през 60-те и 70-те години на ХХ век играят основна роля в приобщаване на местните турци към българската култура. Те са една от първите смесени турско-български семейни двойки, целият им живот преминава на сцената на Турския театър в Кърджали и в Дома на културата. Тодор е хореограф и се влюбва в красивата Севинч от пръв поглед. „ На Тодор булката туркиня минава”, казвали в Кърджали преди 46 години, когато двамата били една от първите смесени българо-турски двойки в града. През 1963 се оженили почти тайно в Стара Загора. В нейния род тогава няма случай туркиня да се ожени за българин. По-възрастните турци от фамилията били против. После свикнали, и даже след време половината род на туркинята Севинч, която всички наричат Сева, се оженили за българи.
Сева подчертава, че в родния й град Хасково нейното семейство никога не е правело голяма разлика между българи и турци. В нейната махала българи, турци, евреи, арменци живеели като едно голямо семейство. Тя обяснява как на битово ниво има съжителство между двата етноса, българите винаги назовавали турците с български имена: “Турското ми име е Севинч, никога в нашата махала не ми викаха Севинч, а Сева. Сестра ми също е с българско име – Къймет, а всички я знаят Кети. Баща ми също го знаеха с българско име, той се казва Абдулах, а всички го знаят като Жельо. Никога между нас не е имало разлика между българи и турци, може би заради това семейството ми върви така.”
Майката на Сева е туркиня от село Богомилово, Старозагорско. “Там всички говорят на български, няма да ги разбереш”, казва Сева.
Сева обяснява, че през 60-те години турците в Кърджали били по-консервативни от турците в Хасково. По време на представление в театъра туркините стояли отделно от мъжете. Според Сева любовта с Тодор й е дала шанс да се чувства модерна и свободна жена: “При нас в турското общество по начало тогава бяхме по-изостанали. Съвременни работи от него научих. Бях по-свободна.”
Културите на Сева и Тодор се проникват взаимно. В тази смесена двойка туркинята Сева попива българската култура. Нейният съпруг не знае турски език и вкъщи те говорят на български.
Сева и Тодор празнуват всички християнски и мюсюлмански празници – и Великден, и Байрама. Тодор разказва, че не ходят много на черква и на джамия, а само по празници. Той е ходил на джамия по време на турнета. Сева прави баклава и мекици на Байрама. Макар че е туркиня, тя е влизала само веднъж в джамия. На Великден тя пали свещи с комшиите, една съседка я научила да боядисва яйца за Великден. „Повече съм влизала в черква, отколкото в джамия. В джамия влизам много рядко. Не е имало разлика, всички внучки, дъщерята, правнукът също е кръщаван. Никога не съм правила разлика “йок, ще бъде както аз искам, на турски да се кръщават от ходжа...Не знам да правя намаз. Тук там някои молитви знам, но намаз – не.”
Сева обяснява идеята за Аллах и Господ: “Според мен религиите може да са различни, обаче Бог е едно – Аллах и Господ е един и същ човек. Само един Господ има, разлика между това не правя и не може да правим разлика.”
Сева не е единствената туркиня в Кърджали, която пали свещ в черква.
Отец Петър Гарена, който проповядва в църквата в Кърджали „Свети Георги Победоносец”, свидетелства за алеви, които идват в православния храм. Отец Гарена говори свободно турски език и беше упрекнат от националистите, че е прочел Евангелието на турски език на Великден на второ възкресение. Според него това е естествено: “Четох Евангелието на турски език....в Кърджали това е естествено, където населението е двуезично – говори български и турски... Част от местното население са алиани, които имат в традицията си паленето на свещи.”
Отец Гарена разказва как преди две години, когато имало изложена чудотворна икона на Богородица, в църквата идвали възрастни жени алиани от селата. Свещеникът чете за здраве много имена на турски. Той подчертава, че в България се робува на клишета по отношение на турците. Отец Гарена обяснява, че при турците в България има сунити, има и алиани, които са по-либерални, по-близки до християнството. Той разказва личните си впечатления от съседните алиански села Мурджово, Горна кула, където напоследък се строят джамии, макар че в тях никога не е имало джамии с минарета. „Пращат там ходжа за погребението, и хората после скришно си викат техния деде и погребват мъртвия по своя ритуал”.
Отец Гарена смята, че към смесените бракове не трябва да се подхожда с предразсъдъци: “Смесени бракове има, защото любовта няма граница, младите хора се обичат... Дълбоко съм убеден, че има много такива бракове, но някак си в провинцията това е закостеняло виждане, хората не се откриват. Има такива бракове, те са мирни и тихи.”
Сева и Тодор имат дъщеря Елица, която живее в Кипър, две внучки и един правнук Стефан, който е кръстен през лятото на 2010 г. в църквата на отец Боян Саръев (също като отец Гарена и отец е Саръев е помак, приел християнството). Внучката Теодора, 20-годишна, е израснала в Кипър, където работят от много години родителите й. От баба си тя е научила много рецепти от турската кухня, а също и турско кафе, което гърците наричат гръцко кафе.
“Това, което съм научила от моите баба и дядо, са уроци за любовта, разбирателството...От моя дядо съм научила танци, той е хореограф, от моята баба съм научила вкусни турски манджи...Тяхната история е изключително увлекателна. Всеки път, когато имаме гости на моя възраст приятели и познати, всеки път ги карам: “Хайде, да разкажете вашата история”, и никога не ми омръзва... Турският език зная много малко за съжаление, но достатъчно да имам малкото самочувствие, че зная.”
Отец Гарена обърна внимание на факта, че в град Кърджали има само една джамия и много повече църкви. Той сравни град Комотини, Гърция, където живеят помаци и турци, с Кърджали. “Човек трябва да отиде в Комотини в Гърция, за да види, че там има туркини, които ходят с шамии, има много джамии, а тук, в Кърджали, има само една джамия. Жените не ходят с шамии в Кърджали. Тук турският се говори много по-малко за разлика от Комотини.”
В Кърджали дълго търсихме заведение, в което да пием традиционно турско кафе, но никъде не намерихме. В една сладкарница до автогарата имаше реклама за турско кафе, но всъщност нямаше джезве, турското кафе се правеше с машина и нямаше нищо общо с автентичното турско кафе, което сме пили на други места.
Интересно сравнение с гръцката част на планината Родопи е, че в градовете Комотини и Ксанти, градове в Гърция, в които живеят преобладаващо турци и българоезични мюсюлмани, които се наричат помаци, може да се пие турско кафе на много места, само че то се нарича гръцко кафе. Старата част на Комотини, чаршията, има чисто ориенталски вид с тесните сокаци и малки дюкяни, за разлика от град Кърджали, който много по-модерна архитектура.
„Турско кафе?”, изненада се известната журналистка от Кърджали Вилдан Байрямова, когато я попитах в кое заведение на родния й град мога да опитам кафе „ а ла турка”. „От много години вече в Кърджали няма турско кафе”.