четвъртък, 23 декември 2010 г.

ЕВРОПЕЙСКИ КИВОТ - БЪЛГАРИЯ

http://www.youtube.com/watch?v=bhhc-ss43R4

Скъпи приятели,
В you tube вече е качена българската част на документалния филм Ark of Europe за смесени семейства с турци на Балканите.
Очаквам вашите коментари.
Весели празници!

сряда, 22 декември 2010 г.

Snowy London










Успявам да избегна неприятности, като си казвам „Think positive!”. Не е фантазия. Доказва го и историята около моя рожден ден, който празнувах в Лондон. Бях на гости на моята приятелка Ваня от ученическите ми години от Зарата (Star Zag наричам Стара Загора, град на поетите и липите, местни бизнесмени са патентовали своето откритие, че е център на Вселената!), живях в нейния апартамент в първа зона. Не бях обикновен турист, а гостенка. Имах само четири дни през декември в града, символ на последната свобода в Европа. Времето беше много лошо, отменени и отложени полети, ала тръгнах с нагласата, че няма да губя нито един миг ценно време. Нито за секунда не съм помисляла, че ще медитирам на някое летище. И точно така стана! Пътувах с low cost на любимия ми Wizz air с билет за около 100 евро, в който влизаше само транспорта, чекирането беше също он-лайн, а бялото вино, което си поръчах, беше за 4 евро, които платих с кредитната карта.
Британският национален музей е по-светъл от Лувъра. От покривните витражи струи светлина, сякаш си в Рая. Най-приятното място там за мен е библиотеката. В Британския музей старините, шедьоврите и фосилите не са само експонати, експерти стоят и предлагат напълно безплатно на гостите обяснения, експерименти, задават въпроси. Повечето музеи в Империята са пълно безплатни.
В Националната галерия на площад “Трафалгар” видях втората версия на “Мадоната в скалите” на Леонардо. Моята приятелка Ваня твърдеше, че от две години картината е била на реставрация и доста се изненада, като я видя. С нея в училище в Зарата доста сме си говорили за двете картини, които рисува Леонардо. Блажена съм, че преживях точно с нея удоволствието да видя и “Слънчогледите” на Ваг Гог – почти по детски простичко творение, от което струи толкова светлина.
Бяхме на концерт след вечерята в “The Crypt” – под краката ни имаше надгробни надписи, които снимахме. Едно от моите хобита в чужбина е да ходя по концерти (в църквите има най-добрата акустика). Съпреживях с Ваня и концерта класическа музика на Вивалди, хорови изпълнения, творби на Бах с орган в църквата “Saint Martin in the Filds » на Трафалгар. И на Острова, като във Франция в църквите се организират концерти на класическа музика. Българската православна църква изглежда много изостанала в това отношение.
На втората вечер отидохме да гледаме музикъла “Чикаго” в един от музикалните театри край Пикадили, така типични за Лондон. Усещането е невероятно – британската школа се възпитава в артистични училища, където се преподават танци, пеене. Жалко, че в България няма такива театри и толкова добри професионалисти, а нашите артисти само се оплакват. Нивото е на светлинни години, в Лондон няма лоши неща, тук никой не може да си позволи да се излага, обяснява Ваня.
В Лондон снегът е изключение. Ако навали повече от 20 сантиметра спира транспортът. Случи се точно на втория ден на моята ваканция там. Снежен Лондон има невероятен чар. Според Тишо от Трявна, приятел на Ваня, когато вали сняг, лондончани се страхуват да излизат и са във фейс бук. Другите обаче бяха по парковете - в Hyde Park децата бяха направили огромни снежни човеци. В Гринуич, гледайки снега от хълма с Кралската обсерватория и Гринуичкия меридиан, по който се пързаляха деца, си спомних за идиличната картина на Брьогел старши. Запечатах това мигновение от хълма на Гринуич и после Ваня ме заведе на едно много специално място за медитация с борови дървета, натежали от снега, едно от които оприличих на пагода.
Най-голямата изненада за мен бяха самите англичани. Толкова години съм робувала на стереотипи, че са студени, а се оказаха много по-големи веселяци от нас, българите. Напомнят ми на деца с витиеватата си интонация. “I love your hat!”, възкликна по детски жена на средна възраст в автобуса на два етажа double deck, докато слизах по стълбичките. Шапката ми made in Bulgaria e ушанка от овчи кожи с малко казашки дизайн. Благодарение на нея и на дългото палто с тигрови щампи оцелях в тези студени четири дни (минус 10 градуса), в които валя сняг на парцали. В Лондон обаче нямаше кой да лови снежинките във въздуха!
Още първия ден ме спряха няколко души, за да ме попитат дали палтото ми е от истински тигър. Когато пихме наливна бира “Гинес” на борда на яхтата "Hispanola" на Темза, от която се вижда London Eye, някакъв младеж ме нарекоха Tiger woman. И на други места ми направи впечатление, че по лондонските кръчми има цели компании мъже, които пият сами, отделно от жените.
So British е и кичът, който присъства в британския начин на обличане на местните жени – панаир на всевъзможни пера и цветя. Пауновото перо е задължителен аксесоар – на фиби, диадеми, брошки, колани, чанти. Англичанките слагат трендафила навсякъде. Кичът е по детски весел. Толкова е шарено весело и купонджийско още от пръв поглед!
На връщане към България, точно на гарата Saint Pancras имаше огромна опашка от пътници за тунела под Ламанша. За части от секундата в съзнанието ми просветна мисълта, че може да чакам много часове и дни самолета за България, като например пътниците на летище „Хийтроу”, за които вървяха съобщения, че са блокирани от много часове, цели дни наред. Снегът и студът бяха блокирали Северна Европа, където се намирах и аз. Извърнах очи към пирамидата от шампанско в центъра на залата на Сейнт Панкрас и усетих, че моят самолет ще излети. И този път! Всичко е в мозъка и способността за внушаване.
И затова успях да вляза на неделната служба в Устминстърското абатство. Неделите не са за туристи, но има свободен вход за църковната служба. Попитах дали може и ни пуснаха да присъстваме на даване на причастие - communion.
На малкото летище Лутън, където са нискотарифните авиокомпании, вечерта на 20 декември имаше доста хора. Транспортният хаос се усещаше във въздуха. Реших да пия вино не на Лутън, а в самолета, защото не само вярвах сляпо, но и знаех, че точно моят самолет щеше да дойде.
On the road е философия, която те учи на смирение и позитивно мислене, винаги да намираш този, който ти е нужен. Защото ти е нужен! Логистиката е само детайл, а в края на всеки път винаги се намира по един гуру да те чака. Пак се измъкнах между капките и съм си в България преди коледните празници.
Моите роднини, дъщеря ми Елена и приятелите ми се чудели кога ще се прибера и смятали, че вися в снежния капан на летището. Като чета информациите от медиите и свидетелства на хора, блокирани най-вече на “Хийтроу”, съм убедена, че има хипербола. Защо да се поддаваме на негативни внушения, като можем да мислим позитивно.
Здраве, мир и любов да ни спохожда през светлите празници и през Новата 2011 година!

вторник, 7 декември 2010 г.

Промоция на "Ark of Europe" („Eвропейски кивот”, 50 мин.) в София





"ЧЕРВЕНАТА КЪЩА" Е МНОГО СОЦ!

На 6 декември имаше промоция на "Ark of Europe" („Eвропейски кивот”, 50 мин.) в София в Център за култура и дебат "Червената къща". Излъчени бяха филмите за смесени семейства от България, Румъния и Македония, в които взех дейно участие.
След прожекцията имаше дебат с участието на Метин Казак, депутат в Европейския парламент, който подпомогна организирането на събитието, и създателите на филма: моя милост като сценарист и Константин Кирилов (монтаж). Модератор на дискусията бе доц. Михаил Груев, преподавател в Историческия факултет на СУ, автор на книгата „Възродителният процес: Мюсюлманските общности и комунистическият режим”.
Филмът представи смесени двойки с турци от България, Румъния и Република Македония. Зрителите харесаха много "българската част" - житейските истории на три българо-турски семейства (Реджеп и Силва Башови от село Гьоврен; Тодор и Севинч Момчилови от Кърджали и Селчук и Людмила Алипиеви от София).
По време на излъчването на филма от Румъния се появи елементарен технически проблем, но от "Червената къща" не реагираха адекватно. Срещу 500 лева наем зала се почувствах като преди 20 години, в ерата на дефицита "Ние нямаме лаптоп, трябва да си донесете", на няколко пъти подчерта служителката. Уж нямали такова оборудване по проект. Мигар нямат 20 - 30 лева, за да сключат лизингов договор, както правят много българи?!
Лаптоп си носехме, но номерата на "Червената къща" продължиха и в самия ден на промоцията. Макар че моят приятел монтажист Коцето им обясни, че трябва да копират файла с филма на хард диска на компютъра, а не да го излъчват от DVD player, техникът половин час издевателства над зрителите. Мъка! И безхаберие като в "доброто старо соц време". Но това не е чудно. Гледайки дългия списък със спонсори и с донори в сайта на "Червената къща", се вижда как след 10 ноември 1989 ката година потъват огромни ресурси в бездънната каца на неправителствения сектор, развит ловко от бивши синове и дъщери на соц. номенклатурата. "Червената къща" се стопанисва от жената на Иван Кръстев и там широко се рекламират по добър стар обичай "правилните" другари, пардон господа и На няколко пъти подчертах, че НИЕ НЕ ИСКАМЕ БЕЗПЛАТНА УСЛУГА. Информацията беше качена в сайта на "Червената къща", едва след като протестирах с мейл. И то вечерта преди самото събитие. Липсваше от мейлинг листата, която се изпраща всяка седмица. Искаха прожекцията да бъде underground. Все едно действаше старата комунистическа номенклатура.
Впрочем препоръчвам по темата изследването на Достена Лаверн "Експертите на прехода", издадено от "Изток - Запад", в което подробно се обяснява защо в България НЕ СЕ създадоха либерални институции и свободна критическа публичност.
Въпреки неохотата на "Червената къща" да изпълни ангажимента с осигуряване на нормална техника и екип, промоцията мина много добре. Дебатът беше интересен.
Навръх Никулден, рано сутринта в 10 часа залата се напълни. Дойде първият демократично избран президент на България д-р Желю Желев, чийто мандат беше в бурните години на прехода 1990 - 1997 година. Той се изказа много ласкаво за филма, както и изследователите, експертите, журналистите, балканистите и съмишлениците, които уважиха събитието. Темата предизвика интерес сред зрителите, беше отразена от няколко електронни медии. Дойде развълнуван гражданин, който беше чул по БНР информация за събитието - турчин, женен за българка. На промоцията присъстваше една от героините на филма - Люси Алипиева от София, както и Сия Джанева от София, която ми помогна да намеря смесени двойки. Това хич не е лека задача и затова сравних намирането на смесени фамилии с игла в купа сено.
Създаването на филма е подкрепено от Европейската културна фондация (Амстердам) по проект „Ark of Europe”. Документалният филм има промоции през ноември - декември 2010в Букурещ, София и Битоля.
Прожекцията и дебатът в София се осъществява с подкрепата на Метин Казак, депутат в Европейския парламент от АЛДЕ - ДПС. В неделята по Коледа филмът ще бъде излъчен по Ви Ти Ви, който е медиен партньор на прожекцията.

понеделник, 22 ноември 2010 г.

ПРОМОЦИЯ ВЪВ ВИЕНА

Българска културно-просветна организация „Кирил и Методий” – Виена

Български културен институт „Дом Витгенщайн” – Виена



До всички българи!





П О К А Н А



за беседа и представяне на книгата на



Таня Мангалакова



„Нашенци в Македония”



Беседата е из цикъла „Произход и духовни корени на българите” и ще бъде изнесена на български език





Място: Български културен институт „Дом Витгенщайн”

1030 Виена, Паркгасе 18




Време: вторник, 23 . ноември 2010 г . , 19:00 часа, вход свободен



След беседата каним на чаша вино .







Книгата „Нашенци в Македония” е пътешествие на Таня Мангалакова по стъпките на българския етнограф Васил Кънчов сред малко познати общности – торбешите в Република Македония, като и потомците на Самуиловите българи в Мала Преспа, Албания и в Северна Гърция .







Vortrag und Buchpräsentation

„Unsere Landesmänner in Makedonien“

TANJA MANGALAKOVA

(Aus der Reihe „Herkunft und geistige Wurzeln der Bulgaren“)

Eintritt Frei

Anschließend wird zu einem Glas bulgarischen Wien eingeladen

Veranstalter: Bulgarische Kulturvereinigung "Kyrill und Method", Bulgarisches Kulturinstitut Haus Wittgenstein

23 . November 2010, Dienstag, 19:00

Bulgarisches Kulturinstitut „Haus Wittgenstein“

Parkgasse 18

1030 Wien

събота, 16 октомври 2010 г.

ГЬОВРЕН: СИЛВА И РЕДЖЕП

Скъпи приятели,
Тази есен заснех истории на три смесени българо-турски семейства.
На сърце ми е историята на Силва и Реджеп Башови от турското село Гьоврен, Девинско.
В ю тюб има компресиран видео-файл за Силва и Реджеп, които са женени от 25 години.

http://www.youtube.com/watch?v=j45R0ff6k5Q

петък, 1 октомври 2010 г.

Българските помаци в Гърция отчаяно се съпротивляват на турцизацията

В. "СЕГА", 30 септември 2010
НАБЛЮДАТЕЛ


Те са около 40 000 души, говорят на рупски диалект от Родопите и искат да запазят майчиния си език

"Кана ищиш, бе?" (Какво търсиш? - родопски говор, бел. авт.), питат ме развеселени от вино мъже, седнали в кафенето на гръцкото село Гонико (Бабалар). Поръчвам си кафе и ми сервират ароматна напитка, която в България се нарича турско кафе, в Гърция - гръцко кафе, а в помашкото село Гонико в Гърция - "урумско кафе" (урумско, гръцко - бел.авт.).

"Викаме се наши. Голчим нашенски", обясняват на български диалект мъжете от Гонико. Към тях се присъединява Мехмет Варган, около 40- 45-годишен зурнаджия от махала до малкото помашко село Месемлер. От красива кутийка с малки мундщуци той изважда един "камуш", слага го на зурната и започва да свири сватбарска песен. В ритмите й разпознавам българската родопска песен "Крифконо фесче", в която се пее: "Крифконо фесче видиш ли, ага го носям галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш носи го."

Мехмет Варган е помак от Гърция и с него, както и с всички тукашни жители на село Гонико спокойно може да се общува на български език, който е майчин. Днес географията на българския говор на помаците в Гърция обхваща десетки селища в административната област Източна Македония и Тракия и следва контурите на южната част на планината Родопи, като се започне от българската граница в Родопите, района на Ксанти (Скеча) и Комотини (Гюмюрджина), и се стигне до селата Руса и Гонико, които са в областта Еврос, към Димотика и турската граница. В областта Еврос, където се намира село Гонико, българоезичните мюсюлмани, помаците, са предимно къзълбаши, изповядват народен ислям, примесен с елементи от християнство и езичество.

Помаците наричат селищата си с имена, които липсват на табелите и географските карти на съвременна Гърция, помежду си говорят на родопски диалект, който определят като "помацки" и наричат "наш". Още патриарх Кирил пише, че това население говори "помацки" (Кирил Патриарх български, "Българомохамедански селища в Южни Родопи Ксантийско и Гюмюрджинско", С., Синодателно издателство, 1960). На практика това е рупски диалект от Родопите и Беломорска Македония. В днешна Гърция този говор се нарича помашки. Помаците в Гръцка Тракия помежду си се наричат "наши". С това название ги определят и българомохамеданите от Родопите.

В Гърция живеят около 35 000-40 000 помаци. Ако към тях прибавим гурбетчиите, работещи в Германия, Турция, Атина, цифрата ще стане 80 хил. души по данни на Ахмет Имам, лидер на Пангръцкия помашки съюз - неправителствена организация за запазване на културата на помаците в Гърция. Той е главен редактор на "Загалиса" (дума в родопските диалекти за любов, обич), вестник, писан на помашки диалект с гръцки букви. В гръцката икономика помаците са заели важна ниша от селското стопанство - производство на мляко и сирене, месо, животновъдство, добив на тютюн. Мъжете се препитават като гурбетчии строители в големите градове на Гърция и Западна Европа.

"В Атина, като ме питат "Как те викат?" и разберат, че съм Ахмет, казват: "Ти си турчин." Не съм турчин, помак съм!", обяснява Ахмет Имам, който е роден в село Термес (Лъджата), на няколко километра от границата с България, до Златоград. Ахмет има братовчеди в Мадан и Смилян, баща му е роден в Чепинци. Пътувайки от Ксанти към българската граница, той сочи старите табели край пътя, на които пише, че е забранено да се снима и че зоната е контролирана. Има и бункери. "Гърците не ги махат, за кана го има?", пита Ахмет (кана, дума в родопските диалекти за какво - бел. авт.). По време на Студената война помашките села край град Ксанти, наричан от местното население Скеча, са били с ограничен достъп. "Днес с България сме в Европейския съюз, защо не ги махат?", пита Ахмет.

"Ние искаме да запазим нашия майчин език - славянския, българския. Ние сме по-близо до България и искаме България да ни помогне, да даде стипендии нашите деца да учат в български университети... Искаме десет наши деца да учат български в България, да има курс по български език за наши хора. За 2-3 месеца ще се научим да четем на кирилица, иначе езика го думаме, знаем граматиката. Нямаме нищо общо с турския език, но ще ни го направят майчин. България може да ни помогне. Гърците за 50 години ни направиха турци, а турците за 5 века не успяха да ни направят турци."

Когато Ахмет станал учител в родното си село Термес, там никой не знаел "нито една турска речка". След 1975 година започнала турцизацията на гръцките помаци чрез обучение на турски език. Помаците започнали не само да говорят на турски, но и забравили своите песни на майчин език. Ахмет Имам се опасява, че с изчезването на песните и език помаците в Гърция ще бъдат асимилирани културно и търси помощ от България: "Допреди 25 години песните се пееха в селата. Когато имаше раждане, при сенокос, жените пееха на сватбите, на Байрям, момите пееха врит (всички - родопски говор - бел. ав.) помашки песни, пееха и български песни: "Йорданка се е люляла, коса се е ветрела", "Вчера съм минал, мале, през долно село Райково", "Майка е дъщеря накарала оти е седела на малкореченски юнаци на скутене". Моя майка ги знае "врит". Всичко това умря. Трябва ни наш човек, който да запише нашите песни... Ние нямаме нито един музикант, който пее нашите песни на помашки. Искаме България, ако ни драгова, да помогне нашите певци да научат песните на Родопите, защото вие ги пазите, а ние ги забравяме. Нямаме и музиканти, нямаме фолклор, а каква култура имаме, щом нямаме песни?"

След 1989 г. и особено след падането на визовия режим за България през 2001 г. българите мюсюлмани от Родопите се срещнаха с българоезичните мюсюлмани от другата страна на планината, в Гърция. Общувайки на своя родопски говор, те се припознават и се наричат едни други "наши". Връзките им се засилиха с влизането на България в ЕС на 1 януари 2007 г. След отварянето на граничния пункт Златоград - Термес на 15 януари 2010 г. контактите са ежедневни.

Не само златоградчани имат роднини при гръцките помаци. Съби Атанасов, който е от българското гранично село Горно Юруци, се запознава преди 9 години със своите роднини в помашкото село Хлои (Хибильово), Гърция. Съби говори на български с роднините си в Хлои. Той е доволен, че на 9 септември бе открит новият граничен пункт Ивайловград - Кипринос. Баба му и дядо му останали в Гърция, когато сложили границите след войните. Съби и неговите роднини в Гърция са чакали толкова години, за да се срещат нормално. Това ще стане факт през 2011 г., когато България влиза в Шенген, и на следващата година границите ще паднат.

--------

Пътуването е в рамките на изследователския проект "Съседна България"

четвъртък, 16 септември 2010 г.

ИЗ ГЬОВРЕН И ШИРОКА ЛЪКА





MY ETHNO & NEW AGE TRIP

Последните дни пътувах из Родопите, за да снимаме със Стефан в турското село Гьоврен семейството на Реджеп и Силва Башови за документален филм за смесените българо-турски бракове. Основната част от населението в Гьоврен е почти 99 % от турската етническа група. Селото се намира в Родопите, на 1300 метра надморска височина, 881 души население. В центъра има джамия, построена 1997 г. с дарения от местните хора, включително с безплатен труд. Долната джамия е по-стара, наричат я Джума джамия или Айше джамия. Всяка петъчна молитва, „джума намаз” е в Айше джамията.

Гражданите в Девин наричат гьовренци на шега „бушмени”, а селото им – Тора Бора, защото е високо в планината. В Гьоврен са забелязани набези на мечки – в долната част до джамията, където е нивата на Башови, а също и в горната част, има диви прасета, в съседната нива, докато разораваха земята изскочи смок.
Гьовренци са много трудолюбиви, няма безработица, жените работят в два малки шивачки цеха в селото, мъжете - предимно като майстори строители.

Беше събота, последния ден на Байряма, но в Гьоврен цялото село беше пръснато по бахчите, за да приберат картофите. Разравят лехите по старовремски начин, с рало и кон. Всяко семейство събира няколко тона картофи, 70 – 80 чувала. Дошли са роднини от София и Пловдив, всички без изключение събират картофите, които са основната храна в Родопите. Не ги продават, защото евтиният внос подбива цените.

В Гьоврен винаги използват единствено число за тази жизнено важна култура, благодарение на което те оцеляват в планината. Цялото семейство Башови прави офанзива, за да събера картофената реколта – Реджеп, Силва и нейната майка Невена, синът им Наско. Говорят за “картофа” с умиление, почти като за член от семейството. Силва го готви по различни рецепти – “родопско кюфте” – картоф със сирене и масло, “пататник”, тикълник.

Всяка идилична картина тук е свързана с културата на оцеляването в Родопите – в селото земята се обработва ръчно, семейството Башови като всички родопчани отглежда на бахчата всичко - картофи, фасул, мурсалски чай.

Силва е единствената християнка в Гьоврен, тя не е забрадена с шамия за разлика от всички жени тук. Фамилията на Реджеп и Силва е екзотична – тя е българо-мохамеданка, която преди 25 години става евангелистка, той е турчин. Силва обяснява: „Много пепел има в Родопите, но има и живи въглени в мое лице виждам жив въглен, защото съм се върнала към корените на моите предци да четат Библията и да се самоопределят като истински българи.”

Още по-нависоко са Надие и Сали, които пристигат с муле, за да вадят картофите. Питам жената защо има толкова малко смесени българо-турски бракове и тя простичко ми обяснява: “ Няма много смесени бракове, религията не позволява, има българи, които си мразят турците. Нещата стават сложни. Старите турци не приемат смесен брак, трудно им е, всеки си изпълнява неговата религията. При нас почнаха от скоро. Има в Пловдив, София, надолу си живеят. Пращат децата тук в селото, при баба и дядо учат турски, ако останат през лятото на ваканциите в Гьоврен.”

Наско, синът на Силва и Реджеп, е на 21 години, участвал е в построяването на пътя „Цанков камък”, отворен преди няколко месеца. Наско спортува, учи икономика задочно, работи като майстор. За него бъдещото на България е в туризма и селското стопанство – животновъдство, растителни култури. „Един ден се виждам тук, в моя роден край, дай Боже, да се занимавам с това нещо, защото ми е слабост. Сърцето ми е в Пловдив обаче.”

Пътуването ми из Родопите не беше само етно, но и ретро, със сантименти. Преди повече от 20 години по този маршрут минах с моята приятелка Хела. Учехме журналистика в Софийския университет и се хванахме на бас, че ще изкачим връх Персенк. Нямахме пари и тръгнахме на стоп в най-снежната зима в моя живот. Беше много new age пътуване, по онова време бях силно повлияна от антрополога Карлос Кастанеда. За себе си открих две важни неща, които ще бележат по-нататък моето битие – планината с нейната култура на оцеляване, както и мюсюлманските групи.
В Широка лъка с Хела пренощувахме в туристическата спалня. Беше февруари или март 1985 година, имаше режим на тока. В онази мразовита зима комунистическият режим сменяше имената на българските турци и мюсюлмани. Не знаех почти нищо за това, че в България има турци и помаци. Та, точно в туристическата спалня на Широка лъка Хела беше първия човек, който ми разказа за тези общности. Моята приятелка е от Кърджали, рожба на смесен брак между българо-мохамеданин и майка туркиня.

Минали са повече от 20 години от това знаменателно пътуване из Родопите с Хела и уроците на Дон Хуан. През това време пътищата често ме отвеждаха сред тези общности в много части на Балканите. Чудно ми е и на мен как се озовах и в Широка лъка след 20 години. За такива работи Франсоа Вийон пише „Къде е ланшният сняг?” Où sont les neiges d'antan?

петък, 10 септември 2010 г.

ХУБАВА РАБОТА, АМА ЦИГАНСКА!

„Хак ти е!”, доволно ми се изсмяха трима души, прекъсвайки моите обяснения как три циганки ме обраха насред Пловдив. „Не са ли гражданки от ромски произход? Нали си политически коректна”, „Намери си майстора, да видим сега как ще защитаваш мръсните мангали”. На 4 септември, в магазин на централната улица в Пловдив трите циганки ме обраха. Чух някой да вика „Кражба! Обраха ви!”, докато разглеждахме някакви дрехи с щерка ми Елена. Ципът на раницата ми зееше и веднага разбрах, че са ми взели пари. Полицаят дознател обясни, че съм първия човек, хванал джепчия, след като намериха откраднатите пари в циганките и те си признаха за кражбата. В събота вечер създадох много главоболия на ромския клан, на полицаите, които не вярваха на очите си и поне един час издирваха жената, която да обискира крадлите пред свидетел, защото човешките права на гражданите са нещо свято, нежели пък правата на ромите. Аз се настървих, защото на пъпа на Пловдив трите циганки разиграха голямо театро – първо, ме обвиниха в ксенофобия към циганите, макар че аз изобщо не отварях дума за етнос. Крадецът вика: „Дръжте крадеца!”. Запитах ги защо не работят, вместо да крадат, че ако дойдат да почистят апартамента ми, може да получат пари от честен труд. Най-наглата ме напсува и наруга, прати ме да припечелвам на околовръсното. Започнаха да ругаят и дъщеря ми. Когато дойдоха полицаите, един от тях ме извика настрани и ме предупреди, че сигурно ще ми предложат да ми върнат парите и най-добре за мен е да се съглася, за да не се занимавам повече. Нямаше и пет минути и едната крадла дойде и ми предложи сделка – имала един 120 лева за пазар, щяла да ми ги даде, че ми влизала в положение.
Следващото театро предизвика състраданието на дъщеря ми Елена, която повярва на лъжата, че наглото циганско момиче, която я напсува преди половина час, е сираче, баща й умрял от рак.
Като съм се хванала на хорото, трябва да го изиграя до край. Намериха 224 лева в едно от циганските момичета – естествено непълнолетното, което си е признало. Другите две са пълнолетни и няколко пъти са били осъждани, че даже и в затвора са били все за кражби. Кражбата стана пред очите на продавачка в магазина, която също даде показания. Полицаят прибра парите като веществено доказателство. По мои изчисления трябваше да има още 50 лева. Никой не се сети да ни предложи да ни откара в центъра на града, не ни предложиха и чаша вода дори. Отивахме на уикенд в Девин, съчетан с мое пътуване по работа, автобусните билети, които купих, „изгоряха”. Трябваше да търся хотел в Пловдив. Пропадна програмата ми. Разбрах, че е изчезнала и международната ми журналистическа карта. Живот!
Като се върнах в София, пратих писмо до Районна прокуратура в Пловдив да ми върнат веществените доказателства – сиреч парите, които са си мои, за които плащам данъци на тази държава. Търпя подигравките на мои познати как съм си намерила майстора с моята криворазбрана защита на човешки права. Аз съм номад по душа и съзнавам иронията на ситуацията.
Изстрадах израза „Хубава работа, ама циганска!”, която употребявам не за ромите, а за реакцията на полицията в този конкретен случай. Чудя се дали ще ми върнат парите, колко време ще ме влачат по дела в Пловдив, кой ще ми плати транспортните разходи и кога дъщеря ми ще дойде да ми каже, че е трябвало да приема циганската сделка, да избера по-малкото зло и да си тръгнем по живо по здраво. Разбира се, най-лошото е да не си видя парите, да вляза в допълнителни разходи, докато ме влачат до съда в Пловдив.
Ситуацията си беше клише! В центъра на Пловдив стана разправия, дойдоха много хора и заградиха циганките, за да не избягат. Всички съчувстваха на мен и дъщеря ми. Един мъж предложи да набият крадлите, възрастна жена се обяви за въвеждане на законите на шериата, за да спрат кражбите. Циганките започнаха да викат: „Вие, българите, обрахте банките!”. За да не изглеждам още по-нелепа в очите на джепчийките, не им казах, че аз самата имах спестовен влог в банка, която не съществува, а директорът – лъскав баровец с просребрени коси, изчезна някъде по света.
От някаква дебитна карта, изтеглих някакви пари, за да продължим до Родопите на другия ден. Стана ми мило, че в турското село Гьоврен ме попитаха дали имам нужда да ми помогнат. Приютиха ме в къщата си. В Гьоврен стари баби и малки деца се катерят из малки бахчи, пръснати по бърдата. Хората там се бъхтят да вадят картофите, които са основна култура на оцеляването в планината. Два различни свята! В моя свят са и моите приятели роми като Савчо Савчев например - хора, с които намирам общ език, независимо от култура, бит, етнос...
Миналата година на дебат по македонския въпрос в „Червената къща” някакъв младеж дойде и ме запита защо вече не пиша за ромите. Харесал му много мой репортажа за квартал „Столипиново” - циганската махала в Пловдив. Учудих се, че тази статия беше толкова отдавна, а някой все още я помни. Или по-скоро това е страничен ефект на мрежата – да пази всичко и някой съвсем неочаквано да попадне на стари текстове. Статията ми разказваше как последните българи напускат циганската махала в Пловдив „Столипиново”. През далечното лято на 2002 г. прекарах цял ден с ромите и с отчаяните българи в гетото. Българите ми показаха избитите асансьори, дограми, мръсотията, сред които съжителстват. Културната несъвместимост с ромите няма нужда от допълнителни обяснения. Слагам линк към този мой стар текст от 2002.


http://old.osservatoriobalcani.org/article/articleview/1035/1/43/

вторник, 24 август 2010 г.

BG Passports & Traffic: Reload

През последния месец пътувах в Република Македония и Косово, срещнах се с много етнически българи от тези страни. Какво става с българското гражданство, подал съм документи, до кога ще чакам, беше най-често задавания въпрос. Срещнах се с хора в Косово, които вече пета година чакат за български паспорт. На практика нито един от моите познати горани в Косово, а те са доста, не е получил българско гражданство, след като миналото лято на власт дойде правителството на ГЕРБ.

Интервютата на министъра без портфейл Божидар Димитров за придобиване на български паспорт срещу дарение от 100 бона подейства като студен душ за нашенци в Косово. Миналият петък мой приятел горанин от Косово, който живее от 20 години в България, има собствен бизнес, съпруга българка и син, ми се обади, за да слушам интервюто на министъра без портфейл за Българското национално радио как България дава гражданство за заслуги на спортисти, за дарения за българската култура. Човекът, който между другото е фен на Божидар Димитров и преди година имаше големи надежди, че процедурата ще стане прозрачна и ще получи български паспорт, вече няма никакви илюзии. Този нашенец от Косово беше шокиран! Тази зима аз лично го посъветвах да си извади сръбски паспорт или косовски паспорт, защото моите опасения, че гръмко обявените добри намерения са само празен пи ар, а действията са подмяна на старите муцуни в трафика с „правилните другари”. На високи постове в Държавната агенция за българите в чужбина имаше трансфер от кабинета на министъра без портфейл. Профилът на новите висши функционери в агенцията е, че са бивши служители на ДАНС (тайните служби). Каква може да бъде целта? Един клан от ДАНС (тайните служби) разчиства терена за свои хора в институциите, които се занимават с процедурата по българско гражданство. Презареждане на трафика с българското гражданство, който този път ще се контролира от „наши хора”.

Днес в процедурите за получаване на бг гражданство мирише на милиционерщина много повече, отколкото при „тройната коалиция”. Системата за получаване на бг гражданство изобщо не е станала по-прозрачна. Министър Божидар Димитров има интересни съветници, някои от тях са донасяли още в гимназията за Държавна сигурност. Няма ли кой да му каже, че пи ар кампаниите, в които сам се хвали колко много българи са получили гражданство, го правят смешен? Дори едно време, преди повече от 20 години, хората не вярваха на кухите цифри и празните лозунги, измисляха вицове, анекдоти. Днес в българския кабинет самият министър без портфейл е анекдот!

Нашенци в Косово вече нямат свръхочаквания към новото правителство. Лошото е, че те вече нямат и емоции към България. Моят приятел например е дал много повече пари на държавата със своя бизнес в сферата на строителството – плащал е осигуровки, давал е хляб на много строители, като ги е наемал на работа. Моят приятел нашенец от Косово иска да живее в България, защото тук има жена, която обича, и син, който вече е студент. Това са два различни свята – на емоциите и на бездушните чиновници, изпаднали в административен възторг. Защото какво друго, ако не административен възторг може да покаже мушмурокът, работил в ДАНС, който живее в света на празни лозунги като „патриотизъм” и „национален интерес”, придава си излишна важност, само защото има власт, с която може да влияе на човешки съдби. Впрочем след като Косово обяви независимост през февруари 2008 г. точно представители на ДАНС бяха тормозили горанин от Косово, който вече имаше български паспорт.

Има няколко критерия, по които аз лично прекратявам комуникацията с някого. Бягам надалече, чуя ли някой да ми говори за патриотизъм, македонските работи и „възродителния процес” (гаврата с българските мюсюлмани). Мирише на ксенофобия и омраза към „другите”, различните. И трите впрочем са любими на много едновремешни доносници и техните приятели, които днес претърпяват удивителен ренесанс и се изживяват като меценати благодетели на целия български народ (справка частните колекционери), експерти по македонския въпрос и тути куанти.

За министър Божидар Димитров може да е смешно, но много хора изпитват емоции към България, искат да живеят и да работят тук. Отдавна съм предупредила моите приятели в Македония и Косово колко апетитна хапка е трафикът на паспорти за бившите и настоящи ченгета в България и че като граждани на България те трябва да участват в предизвикателството за борба с милиционерщината.

Има и нещо друго, което министърът без портфейл трябва да си спомни (в ерата, когато е вземал нормални хонорари за своите книги, а не 59 бона за книга copy – paste style. Колко бизнесмени биха дали с лека ръка, парите които печелят по честен път, а не с далавера, за археологически разкопки и строителство на храмове? Не е ли перверзия и рекет държавата да кара нашенец, който не е православен, а мюсюлманин, да финансира строителство на църкви?

четвъртък, 5 август 2010 г.

Из Еврос, Скеча и Ксанти




Още през май реших да отида на панаира Сечек в Еврос, на хълма "Хилия". Речено сторено! На 1 август независимо от стачката на бензиностанциите в Гърция стигнах до Еврос. Първо, минах през казълбашкото текке между Руса и Бабалар. Бях единствената жена в отделението за ВИП на панаира в Хилия, наречено Сечек аги. Не че бях ага, но някак си се намъкнах и аз барабар с мъжете:)))


СЕЧЕК
Панаирът Сечек е невероятно изживяване, на хълма до перките на билото на планината се събраха хиляди помаци. Доста хора ме познаваха от предишното пътуване. Срещнах жената от село Бабалар, с която се запознах на автогарата в Гюмюрджина преди няколко месеца и която ме насочи, че именно в Гонико и Руса е крайната точка на българския говор в Гърция. Имаше пехливански борби,пехливани от България и Турция, зурни и тъпани, много ресторанти с чевермета и във всеки ресторант пищят зурни и думкат тъпани. Кеф!
Ангел Хаджиев, мюсюлманин от българското село Горно Юруци, е дошъл на панаира и с голяма гордост и вълнение ме запознава с роднините си от село Хлое, Кехрос. Запознавам се със стогодишната Зенира, която е чакала 7 години мъжа си Ахмет Далдеман да се върне от България. Възможна ли е такава любов в днешно време, питам жената, а тя се смее. Нищо не казва и хващам ръката й, която е само кожа и кости.
Нощувах в "мейдан еви" (молитвената зала) на теккето в Руса. Сънувах...Фамилията къзълбаши ме прие в къщата си, късметът не ме напусна оттогава.

НИЕ СМЕ ЕДНО
Тръгнах на стоп към село Мандра, откъдето взех автобус за Дедеагач, оттам през Гюмюрджина за Скеча. Ахрян махала е пълна с помаци, българският звучи на много места в Скеча и врит села. До реката и до помашката Кърши махала виждам трима майстори да зидат стара къща. Кой друг ще работи под палещите лъчи на августовското жарко слънце в Скеча освен нашенци! Ахмет Имам, лидерът на Общогръцкия помашки съюз и главен редактор на в. "Загалиса" (каква хубава дума за любов), ми помогна да пътешествам из нашенските села в Скеча. Говорим за турцизацията, за това, че помаците в Гърция искат да учат български език, за падането на границите и за преоткриването на хората от Родопите "Ние сме едно", казва Ахмет.

Все още по пътищата има табели за контролирана зона, зоната на помашките села е била изолирана по време на "студената война". Край село Глафки (Гече бунар) има военна караулка, военни сноват с джипове, по пътя така си стоят бункерите.
В село Мустафчово (Мики на гръцки) мирише на тютюн, както и на много места из нашенските села. Малкото село Теотоо беше досущ като българските планински села из Родопите. И милата Емине. Хаджи Халил е роден през 1930 година и по икиндия отива да се моли в джамията. В това малко село има и училище.

По-надолу край реката има воденища с даща и кюприя, оттук минавал старият път от България за Скеча. Дядо Ахмет е на 71 години, но носи голямо дърво километри из планината за селото си Брлатанково (Горгона на гръцки).
Из гората се чува шум от креч, Скеча е парфюмиран със съхнещия тютюн. Зад автогарата на Ксанти има два стари склада, които още миришат на тютюн. Много нашенци са работили там.

ДЯДО МИ
Кавала има специално място в историята на моята фамилия. Дядо Киро Мангалака много пъти ми е разказвал за Гърция, Кавала и о. Тасос, жалко, че не записах историите от Втората световна война. Останала е само една стара фотография, на която той е застанал най-вляво. Катеря се по крепостта на Кавала и се сещам за героинята на Димитър Димов от "Тютюн" и декадантските нрави от края на войната, когато тук са били "новите територии" на България. Снимам, после пия кафе на пристанището на Кавала и съзерцавам Бяло море...

четвъртък, 29 юли 2010 г.

ЕВРО НОМАДИТЕ

Иванка работи вече пета година в частна клиника в Лондон. На всеки два месеца симпатичната 44-годишна българка взема самолета и каца на летище София, където я чака нейният съпруг Красимир, за да я отведе по най-бързия начин до родния град Стара Загора. В Стара Загора Иванка и Красимир прекарват заедно една седмица. Дъщеря им Емануела завършва хиндология в Софийския университет и планира да защити магистратура в Лондон. Иванка е направила график на low cost самолетни полети почти за цяла година напред по дестинацията Лондон – София – Лондон. „Разделени сме за по 2 – 3 месеца със съпруга ми, но бракът ни не страда, нямаме време да се караме за 10-те дни, които прекарваме заедно в България. Мъжът ми не може да се настрои да живее в Лондон, а аз не искам да изпускам шанса за добре платена работа. След 1 януари 2007 моят статут във Великобритания се подобри, тъй като България стана член на ЕС и на пазара на труда аз съм равноправна с англичаните”, разказва за „Осерваторио” Иванка по skype, който е нейната връзка с приятелите в България и по света. Със съвременните електронни средства за комуникация и достъпния бърз самолетен транспорт пространствените граници падат за новите евро-номади, сред които е Иванка.
Евро-номадите променят формата на брака, по начин, по който по-възрастните българи не могат да приемат. Мария е пенсионерка от София, която миналата зима прекара 70-ия си рождения си ден на гости на дъщеря си в Йоханесбург. Като човек от по-старото поколение тя гледа с недоверие на брака на сина си Николай – 42-годишен лекар, който работи в Париж като лекар, а съпругата му е базирана в Русе, където управлява шивашката си фабрика. Всеки месец Николай хваща самолета за Букурещ, който е само на 70 км от Русе, за да прекара няколко дни със семейството си.
Според анализаторката Маргарита Карамихова при гурбетчийските семейства съществува моделът на „двойно домакинство” – базирана „тук” (в България), и „там” (в чужбина). Финансовата помощ за близките и стратегията да се поддържа недвижима собственост в родното място на практика формират базата на този вид домакинства. Феноменът на българите, които са евро номади, включва не само квалифицирани специалисти като Иванка и Николай, но също и сезонни работници в селското стопанство на Гърция, Испания, Италия и Португалия, благодарение на чиито месечни преводи по Western Union преживяват семействата в България.

ОБРАТНО В ЕВРОПА
Крахът на комунизма се състоя във време, в което глобализацията обхвана целия свят. Българите, които живееха зад „желязната завеса” и не можеха да пътуват свободно, преоткриха Европа и заеха мястото си на Стария континент. През 90-те години на ХХ век около 1 млн. българи мигрираха в развитите западни страни, за да потърсят по-добър живот. През ХХІ век феноменът на миграцията доведе до разделение на България на две големи групи. От една страна са новите номади, които стават все повече и повече и в чиято група влизат не само студентите и добре образованите хора, които търсят по-добра професионална реализация, ползват благата на глобализацията, пътуват непрекъснато с low cost, постоянно са заети и нямат време. Сред номадите са и гурбетчиите, които нямат университетска диплома, но са намерили ниша на пазара на труда в много страни от Европейския съюз, предимно в строителството, селското стопанство, услугите. Семействата на тези нови номади са от нов вид – много двойки живеят разделено, пътуват между България и други страни от ЕС, за да се виждат, децата им учат в университети в Брюксел, Лондон, Виена.
Но има и една друга група българи, населяващи противоположния свят. Това е групата на локализираните и маргинализираните, ако използваме анализа на социолога Зигмунд Бауман, тези хора живеят „под бремето на постоянния излишък от време”. Обикновено го запълват с телевизионни сапунени сериали. Локализирани по родните си места, те преживяват с мизерни пари. В тази група са голяма част от българските пенсионери, за които е проблем пътуването дори вътре в страната, с мизерни пенсии от 100 – 200 евро, локализирани по съдба, а не по избор, те едва покриват разноските за отопление и оскъдна храна. Тук са и социално слабите, голяма част от които са роми. Първият свят е на новите модерни номади, ставащи все по-космополитни и надтериториални, вторият е на маргинализираните бедни, които не могат да се възползват от предимствата на глобализацията и на членството на България в Европейския съюз.

МНОЖЕСТВЕНА ИДЕНТИЧНОСТ
Етнографката Маргарита Карамихова изследва миграционните процеси и палитрата от множествената идентичност на българите мюсюлмани в района на Сатовча след масовата трудова миграция на помаците след 1998 г. Основните миграционни посоки са Испания, Португалия, Гърция, Кипър, Италия и САЩ. Според изследователката всеки човек разполага с палитра от идентичности, които проявява според ситуацията. Минавайки границата, в чуждите страни те са български граждани, лесно се включват в мрежи, най-вече на славяни от Балканите. Интересни наблюдения има върху идентичностите на българските мюсюлмани, помаците. В емиграция се утвърждава устойчива, доброволно избрана българска идентичност, а латентната турска не се активира. Емигрантите в Западна Европа от Сатовча се възползват от предимствата да бъдат български граждани, в смисъл на принадлежност към европейска страна, но с гордост афишират и своята локална идентичност. Изследователката отбелязва, че случаят Сатовча показва „силна локална идентичност, необвързана с пространството, реално-виртуалният й център е в селото в България – там, където са гробовете на дедите.”
Според етнографката Мила Маева, българските турци предпочитат да мигрират в Германия заради големия брой турци, които ги приемат добре и ги наемат бързо на работата и защото комуникацията с тях се осъществява на турски език, както и заради доброто заплащане – 60 евро на ден. След Германия турците предпочитат Холандия и Белгия. Турците работят в Западна Европа предимно в строителството, земеделието и оранжериите в Холандия. Изследвайки промените в набора от идентичности на турците, тя обобщава, че в повечето случаи част от турците предпочитат да пътуват с паспорти с български имена, заради негативното отношение към мюсюлманите на Запад. Според нейни проучвания гурбетът се отразява върху усещането за принадлежност към турската общност, но на втора място подпомага и затвърждава мюсюлманската идентичност. След етническото и религиозното в йерархията на идентичността турците поставят националната идентичност „българин” и регионалното „европеец”.
Свободното пътуване в Европа дава палитра от няколко идентичности за българите. От една страна, те имат българска идентичност, локална идентичност, религиозна идентичност, най-трудно се усеща новата идентичност – европейската, която е наднационална. За нея все още няма изследвания. Живеейки „тук” – в България, и „там”, в Европейския съюз, най-доловима е локалната идентичност на емигрантите. На сайта на една от виртуалните организации например www.emigrant-bg.com четем интересна покана за първи български събор в Испания на 20 юни тази година, в 11 часа, парка на атракциите в Мадрид. „В навечерието на огнения празник 21 юни, най-дългия ден в годината, символ на Бога Слънце в цялото му великолепие, древните българи се събрали на свещени места, извършвали ритуали, молели се за благото и здравето на народа... Убедени сме, че в днешна Европа без граници, ние, българите, повече от всякога трябва да ценим и пазим своята духовна идентичност... Повече от всякога трябва да мислим и работим за възпитанието на нашите деца, за да могат един ден те да поемат нашите отговорности и на свой ред да ги предадат на своите деца”.

сряда, 21 юли 2010 г.

СРЕД ПОМАЦИТЕ В ЕВРОС










Таня Мангалакова

София –Микро Дерио (Дервент) – Руса – Къзълбашко текке “Сеййд Али Султан” – Гоникó (Бабалар) – Сидиро (Демир Юрен)

В Еврос българоезичните мюсюлмани са предимно къзълбаши, бекташи селяни, изповядващи народен ислям. Помаците в префектура Еврос живеят в дем Орфеа в планинските села на Родопите, основно в Руса (Рушанлар), Гоникó (Бабалар, Бубалар), Сидиро (Демир Юрен), Мегало Дерио (Голям Дервент). В тези селища освен гръцки се говори български диалект, наричан „помацки”, както и турски.

НАШЕНЦИ В КЪЗЪЛБАШКОТО ТЕККЕ КРАЙ РУСА
Бекташийското текке „Сеййд Али Султан Къзъл Дели” е най-старо на Балканите. Намира се от лявата страна на пътя от село Руса към Гонико, забулено от шубраци. Манастирският комплекс е скрит в дъбова гора. Бекташийският комплекс не е обозначен с табела, в тази част на Еврос пътните табели са само на гръцки, нямат латинска транскрипция. Теккето е построено от камък и тикли като повечето къщи и сгради в околината. Турското консулство в Гюмюрджина е помогнало за обновяването на теккето. То се администрира от едноименна фондация от 2002 г. Досами входа е основната постройка“мейдан еви” (ритуалната зала), наблизо има стари нишани. В молитвената зала има тюрбе на светеца, около което има свещници. Сградите са обновени, прозорците са с дограми, украсата е реставрирана. Трапезарията е ниска каменна сграда с голям комин, има голяма брадва и дръвник, висят ченгели за месо. По черен път от комплекса на теккето се стига до джамия без минаре, до която сред диви треви има стар мезар от 18 гроба, в които са погребани духовници като деде, баба, служили в текето, както и роднини на живеещите в комплекса на теккето мюсюлмани.
В долната част на бекташийския комплекс има къща на къзълбаши помаци. Главата на семейството е синеоката, изпечена от слънцето и вятъра Хатидже – снажна около 55-годишна мюсюлманка с двама сина. На долния етаж има яхър, на горния кат са статиите за живеене, отвън се белее сателитна чиния. Почти всички говорят „помацки” с изключение на децата, за които Хатидже вече крои планове да ги научи на езика, така както тя го е научила като малка от родителите си. Нейната свекърва и свекър говорят само турски. Всички жени в семейството са забрадени с чембер. Снахата А. е на 34 години, майка на две 5–6-годишни момичета, бременна е в осмия месец.
От мобилния телефон на А. се носи витиевата ориенталска песен, търси я съпругът, с когото дума на „помацки” и турски език.
Хатидже започва да говори турски, но понеже настояваме да общуваме на “помацки”, се извинява: „Млого не знам. Мицко знам, мървичка знам. Я знам, ама вий башка знайте, ний инак знайм.” Всички казват цифрите на турски език.
В теккето край Руса няма действащ бабá, той идва рядко по празниците от Гюмюрджина. „Сбираме се в текето, ся не”, обяснява младата жена.

ВРИТ ПОМАЦИ

- Какви сте вие?
- Хем помаци, хем турци. Врит помаци в Руса. Ние сме мюсюлмани (По-късно обаче Хатидже обяснява: „Врит помаци. Турци нема”).

- Имате ли Едрелес, празнувате ли?
- Имаме, на 6 май, люлка има. На Чучеклий (Микракио – бел. авт.). Збираме са, екмек (хляб – бел. ред.) едем, люлейм са.
- Къпете ли се сабахлян на Едрелес?
- Йоооо, йоооо – потвърждава А.

Освен Едрелес като празник нашенци имат два големи панаира през август – на 1 август се организира Сечек, а след две седмици – Али Баба. На Сечек има три дни народно веселие с чеверме, зурни, “голям панаир станува на Хилиа от Бабалар нагоре. На Сечек има пеливан, додат да пеат от Едирне, оро. Али Баба е сетне”. На Сечек идват турци, а също и помаци от България.
Хатидже изброява помашките села в околината. Когато произнася имената на селата на гръцки, уточнява, че са на „юмандже” (турска дума за гръцки – бел. авт): Руса „юмандже”, “тюркче” (турски – бел. авт-) Рушанлар; Гонико „юмандже”, Бубалар помак; Кара Юрен, Куселер, „врит едн”. Турци нема!” Мегало Дерио „юмандже”, Голям Дервент помак, На Голем Дервент - турци, помаци. Като Микракио „юмандже”, Чучеклий помак (махала с 4 къщи); Месимери „юмандже”, „тюркче” Месемлер; Ораниа „юмандже”, Кара Юрен тюркче; Петролофос „юмандже”, „тюркче” Ташал; Сидиро „юмандже”, Демир Юрен „тюркче” („разбъркано, помаци, християни, турци).
В района край текето няма църкви, обяснява Хатидже. „Айтус клисе нема. Дето има христиане, има клисе.”
Аз съм от Софияджа (София на турски) и жените разбират „малце” моите усилия да „голча” на родопския говор.
Когато обсъжда пари и заплати, Хатидже започва да говори на турски, езика за социална комуникация. Продължава на „помацки”: „Напреш да сме здрави, сетне да работиме, много пари да зимаме.”
Жената простодушно обяснява пасторалната идилия на семейната ферма. „Хубаво живееме. Крави имаме, крави пасеме, квасим мляко.” Питам дали може да купим йогурт. „Не може, ние го бъркаме”, обяснява за млечния продукт „бърканица люта”. Хатидже, учудена, че такова нещо се прави и в България, в Родопите. Снахата А. донася мляко като армаган “да са напият”. .„На ищам, хаир”, Хатидже не дава и дума да се издума да плащаме. “Кана е клала вотре” („клавам”, поставям, слагам – бел. авт.).
Вече имаме храна за из път – „бърканица люта” (вид айрян) и яркожълто масло, чийто вкус не може да се забрави. Армаган да „коснем” (гораните в Косово и Албания, а също и нашенци в Македония казват “да къснем”, да хапнем – бел. авт.). С ръка на сърцето мога да кажа, че маслото на къзълбашите нашенци от Руса е наслада за сетивата, топи се в устата и напомня на невинните детски години.
За нашенци в теккето България е близка географски. Хатидже обяснява как са ходили в Хасково, там също имало текке. „Бендиса ни, убаво!” Снахата подчертава, че са ходили в България „Заби клават”, пазаруват евтини стоки в Хасково, Свиленград „за дрипи (дрехи – бел. авт.), папуци”. Имат контакти и с гурбетчии от България: „Доходат чиляци да работа, тутун.”
Мерак ми е Хатидже да изпее песен на стария диалект, но няма пълно щастие. Песен не ми пее, но нарежда меко, напевно на български говор: „Я не можем, врит не можат да пеат. На друго има място да знаят. Я не можем да пеем. Га пойдете в Руса, в кафата, да питате, там има, ша ви изпеат. Ша кажете тамо в кафата и те ша найдат.”
Вече е към икиндия. „Ша пуснам крави да пасат”, сепва се Хатидже и се сурва низ яхъра. Уговаряме се на другата сутрин да дойда да се науча да доя крава: „Ела ютре сабах да издоим сют. Саат секиз (осем – бел. авт.).”
„Ша дои крава-на, крава-са, да пусне крави-ни, крави-си, кравите”, се казва на диалекта в българската част на Родопите, нюансите при членуването са големи. Междувременно облаци закриват слънцето, чува се далечен грохот.„Гърми и тряа тревата да збира”, притесняват се А. и Хатидже. Обясняват ни за Гонико, че е направо. “Табела за Гонико има, на дозлука га излезете”. Тръгваме към Гонико (Бабалар), а дъждът избяга низ планината.

БАБАЛАР: „КРИФКОНО ФЕСЧЕ ВИДИШ ЛИ, АГА ГО НОСЯМ ГАЛИШ ЛИ”
След 15 минути из планинските завои стигаме до Гоникó (Бабалар, 200 души население, помаци). „Кана ищиш, бе?” В кафенето на Гонико в центъра на маса отвън стоят развеселени от вино мъже, за които бързо бързо ставаме местната атракция. Сигурно е имало празник, подхващаме разговора. „Йя, йя, нашенци обясняват, че допреди час са се веселили. Мъжете пият вино, предлагат да ни почерпят, има и ракия, не е домашна, „коповаме”. Поръчвам си кафе и ми сервират ароматна напитка, която в България се нарича турско кафе, в Гърция – гръцко, а в село Бабалар – „урумско кафе”.
„Викаме се наши. Голчим нашенски”, мъжете от Бабалар имат много по-богат речник от къзълбашите в теккето край Руса. Жената на собственика също говори нашенски. За мъжете от компанията християнин на „помацки” е „каурин”.
“Ние имаме джамия без минаре, не сме къзълбаши, а алеви”, обясняват мъжете. Освен в Руса текке има в Мега Дерио (Голям Дервент), Хлои (Хебил кьой, Хабульово според помаците в теккето в Руса, на около 40 км), също и Гюмюрджина. До с. Харадра (Сливвица) по черен път се ходи в с. Камберлер (някогашно средищно нахийно селище по време на Османското владичество. Днес там живеят къзълбаши, край селото има и текке, при което се прави ежегоден събор – бел. авт.).
В Бабалар младите не разбират много „помацки”. Модернизацията не е стигнала още до селото, тук няма интернет и за да ползват това благо нашенци ходят чак в Суфли. В селото има основно училище, по-големите деца учат в Суфли.

От моята видрица вадя пъстър индийски шал със сърмени нишки. Видрица е моята торба на пътешественик, в която нося тескере, храна за из път, монети всякакви, фотоапарат, диктофон, френски парфюм, четка за зъби, телефони с няколко карти, флашка. Пътешественикът трябва да се осланя малко и на магията, да гледа на кафе, на ръка, да има под ръка екзотични бижута, сърмен шал, защото какво му трябва да човека освен един красив индийски шал, който тук става чембер. Междувременно моите нови познати от Бабалар са разперили шала и го гледат като омагьосани.
Мехмет Варган е около 40- 45-годишен зурнаджия от колибите, махала, под която е малкото помацко село Месемлер. Той свири на сватби и на големия панаир на 1 август, “от айтука на Хилия”, от табелата към хълма. От красива кутийка, от която очаквах да извади скъпоценност, Мехмет разглежда своята драгоценна сбирка от малки мундщуци, избира бавно един “камуш”, слага го на зурната и започва да свири сватбарска песен, когато вземат невестата. Всъщност това е родопската песен “Крифконо фесче”.
“Крифконо фесче видиш ли, ага го носям галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш носи го. Белко коланче видиш ли, ага го носям, галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш носи го….Льоскати кундри видиш ли ага ги тропкам галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш тропкай ги.”
Следващото изпълнение е на игриво родопско хоро. Оформя се пътешествие по пътя на зурни и тъпани.
Денят вече преваля, пътешественикът не бива да замръква низ планината, неусетно стана изник сонце и е време да се подслоним в Дервента. Острите завои на слизане ми замайват главата. Не съм на себе си и бързо се шмугвам в одаята, полягам на кревата и се наслаждавам на високия дървен гредоред. Унасям и потъвам в някакъв сън. Сънувам, че сънувам в теккето. На няколко пъти се сепвам от имена из околината, които научих днес: Къзъл дере, Къзълова ряка, Шейтан дере, Сюльманькова ряка със стара тупавица...

“ВРИТ МЪЖ, ЖЕНА ЕДНАКВО”

На заранта отново съм в теккето да “дуеме” (доим) кравите. В обора има 11 крави, които кротко си чакат реда. Хатидже ме изгледа от глава до пети и ме посрещна в яхъра с думите: „Ша са окаляш, мари”. Обяснява ми как да държа кравето „име” (виме) и че думата за женски гърди е „биски”. Хатидже иска да се откажа и сочи към калта, но като видя, че не може да излезе наглава с мен, „порюкна”: „Фати, фати, ако искаш фати”. Насочвам се бавничко към кравата, едва подхванала „името”, животното стовари тежката си опашка отгоре ми, за да ме отпъди. „На можеш, не можеш, ша та утепа...Папучките (гърцизъм, обувки – бел. авт.) ша са окаляш. Няма стои. Ка та утепа. Не мой, казъм, не мой”, отпраща ме жената.
Дезертирам и заставам отстрани да наблюдавам как лесно и чевръсто Хатидже и снаха й доят кравите. Наливат мляко в бирена бутилка. Бременната А. започва да храни с биберон малко агънце багънце. Къзълбашката Мадона! Това, което носи купешкото име биологично земеделие, представлява стопанството на нашенци в теккето край Руса. Фермата е поне на 150 години, млякото е екологично, кравите пасат на воля наоколо, храната е напълно истинска. Млякото се вари и подправя.
В теккето цари матриархат. Фамилията нашенци се управлява от властната Хатидже. Еманципацията на жените е факт в тази къзълбашка фамилия. В общността цари равенство между двата пола, която Зеки Чолак с усмивка обяснява: „Врит маж, жена, еднакво, къзълбаши. Алевия”. Равенството на двата пола е една от причините за мистификацията на къзълбашките ритуали в очите на правоверните мюсюлмани сунити. Къзълбашите гледат с насмешка подчиненото положение на жените мюсюлманки.
Сунитите на подбив разказват за таен религиозен ритуал на къзълбашите, свързан със сексуална оргия. Не-къзълбашите знаеха за събирането на гащите на жените в общ чувал, от който след голямо разбъркване всеки изважда гащи на чужда сексуална партньорка за една нощ. Тези митове се основават на непознаването на къзълбашите, на изкривената представа за техните традиции, на страха от това, че те изповядват един неортодоксален ислям, в който има равенство между двата пола.

СРЕЩА С НАШЕНЦИ ОТ МИРТИСКИ В СИДИРО
До Сидиро (Демир Йорен) няма асфалтов път, няма и табели. Затова от Малък Дервент (Микро Дерио) пътуваме по черен път през борова гора, който по някое време става коларски. На входа на село Сидиро няколко момчета посрещат всеки гост и го черпят за добре дошъл със сладки. По турски обичай ароматизират ръцете на гостите с гюлова вода. Днес е 23 май и се празнува “хатим”, детски празник за завършване на учебната година. На “волтата” (стъргалото) в Сидиро е многолюдно и пъстро, групи жени се носят бавно на групи, мъжете са с елегантни костюми в местното кафене или пият шербет и кафе в дворовете и гледат. Предприемчиви роми са направили сергии, на които продават дрехи, ориенталски лакомства, череши, захарен памук, ядки, понички, в една каравана по турски е седнала по турски и незабулена красива циганка с малко бебе. В центъра до джамията е издигната сцена, на която се представя програма. Деца със звънки ангелски гласове пеят на турски език. Не бих предположила, че песента е религиозна, но това е текста:

„Напразно ми мина животът
Не можах да стана чедо/поклонник на Аллах
Подлъгах се по дявола
Не можах да стана поклонник на Аллах...”


Тъкмо ми става криво, че жената, която заговорих на „волтата”, ме отпрати на „помацки”: „Не думаме ич помацки, старите, песни – ич”, и ме спряха група момчета, които искаха да се запознаем. Говорят на български. Чули ме как купувам череши и така разбрали, че съм от България. Групата е от село Миртиски (Мусаджик) – единственото село в община Органи, Гюмюрджинско, където хората говорят помашки диалект. “Туа има и други от Миртиски”. Исмаил е на 20 години, козар на селото, обяснява ми, че са пътували два часа с кола през планината. “Помацки знам от дядо. Говорим врит помацки, турски, „румски” (гръцки – бел. авт.). В Миртиски има една джамия, мучко село”. Обяснява ми как в Миртиски празнуват Едрелес на 6 май. “Люлка, люляме са... има, отвън на тепе, Ленище. Теип има, момите са люлят. Пеем турски и румски, помацки нема.” Момчетата от Миртиски харесват музика от България. От телевизиите гледат предимно турска, и “по-малко румски” (гръцки – бел. ред.). Исмаил и неговият 21-годишен приятел са учили в Комотини на „румски”. Има училища и на турски, но малко. “В Органи не думат помацки, на знаат”, обясняват младежите. През август има панаир на Органи, на който идват много пехливани от България.
В Миртиски се прехранват от земеделие – садят домати, гледа лук. Тютюнът вече отмира като поминък,“веке пари не праи”. От селото има гурбетчии в Западна Европа. В Миртиски идват да работят гурбетчии от граничните селища в България, от Кърджали. Семействата имат най-много по две деца. Пият вино “марва” (малко).
Случайната среща с момчетата от село Миртиски е съкровището, което намерих случайно на панаира в Сидиро. Потвърждава се моята хипотеза, че образованието играе ключов фактор за запазване на родния диалект. Образованието на турски турцизира нашенци, по-младите поколения забравят майчиния диалект, докато при образованието на гръцки език нашенският оцелява.

понеделник, 12 юли 2010 г.

СРЕД ПОМАЦИТЕ В ЗАПАДНА ТРАКИЯ





Пътешествие в Скеча и Гюмюрджина

София - Златоград - Ксанти - Термес - Глафки - Комотини - Ясмос - Органи

“В Скеча сме наши, думаме помацки”, обяснява ми Husnia в автобуса, докато пътуваме от град Ксанти Xanthi до нейното родно село Термес Thermes, което местните мюсюлмани наричат Лъджа, Ladzha, Баните. Husnia отива да празнува Едрелес край минералните извори на 10 км от границата с България. Помаците в Западна Тракия наричат град Xanthi Скеча или с турското название Искече Iskece. Те са затворена общност, живеят в периферни планински села в Западна Тракия (района на Xanthi, Komotini, Evros), които наричат с имена, които липсват на географските карти и табели, помежду си говорят на диалект, който наричат “наш” и е част от родопските говори в България.
Всяка година помаците, както се наричат славяноезични мюсюлмани от Западна Тракия, Гърция, се събират на 6 май в Thermes, да празнуват Едрелес, края на зимата и идването на лятото. В три големи ресторанта се пече агне и звучи музика на три езика – български, гръцки и турски. Най-богато е празненството, организирано от Пангръцкия помашки съюз, на която гостуват музиканти от Виевската фолклорна група от България. Лидерът Ахмет Имам смята, че в Гърция има 80 хиляди помаци, които говорят помашки, пеят песни, които се пеят и от другата страна на границата, в българската част на Родопите. В Гърция този говор не се учи в училище, предава се от по-старите на по-младите, в семействата на славяноезичните мюсюлмани. От 1998 г. културната организация издава и вестник “Загалиса” на помашки с гръцка транскрибция (дума в говорите на планината Родопи, означаваща галим се, обичаме се). Преди обед на тържеството на Пангръцкия помашки съюз пристига с хеликоптер спонсорът на празника - гръцкият крупен бизнесмен Prodromos Emfiyecioglu, почетен член на културната асоциация. В съседната таверна звучи музика на гръцки език, а до нея има сцена, на която има банер с надпис на турски език, звучи турска музика. В музикалната какофония прозират аспирациите на тенденциите, които се борят за идентичност на това малко периферно малцинство – помашка/българска, гръцка и турска.
Сутрин на Едрелес традицията повелява къпане във вода със здравец. Тази година много българи мюсюлмани от близките села в българската част на планината Родопи също празнуват Едрелес в Thermes, на Лъджата. В един от минералните извори се къпят българки мюсюлманки от българското село Неделино заедно с жени от Лъджата. Говорят без преводач: “Ние сме един народ, наши са в Лъджата и Шеин, също като нас приказват”, казва Насибинка от българското село Неделино. Шеин, на гръцки Ехинос Echinos, е голямо помашко село в района на Ксанти, град, който и българите мюсюлмани от планината Родопи също наричат Скеча. От границата с България до Ксанти живеят помаци в села, които на картите и табелите имат гръцки имена, а местните мюсюлмани наричат с български имена – село Емонио Еmonio е Вълканово, с. Пахни Pachni е Пешавик. На Едрелес в Лъджата най-елегантни са младите жени от село Глафки Glafki (Гьокче или Гечебунар, 2 хил. души население). Те се открояват с ярки копринени “чембери”, шамии, с които задължително се пребраждат помакините. Али Ронго, музикант от Глафки, обяснява идентичността на мюсюлманите от Скеча: “Ние не сме турци. Мюсюлмани сме, разбираме се с хората от България – Широка лъка, Смолян. Много думи са родопски”.

Достъпът до тези планински гранични села на 30 километра от граничната зона е бил ограничен за чужденци до 1995 г. С влизането на България в ЕС, мюсюлманите от двете страни на Родопите – българска и гръцка, се опознават взаимно. Особено след 15 януари 2010, когато премиерите на България и Гърция откриват новия граничен пункт Zlatograd – Thermes. Град Златоград е само на 10 минути от границата с Гърция и много хора от района на Ксанти, Драма и Кавала идват на шопинг туризъм в Златоград. Мюсюлманите от граничните села в тази част на Гърция са наричани в Златоград “наши”, защото говорят на архаичен диалект, близък до този в родопските села в България. Александър Митушев, крупен хотелиер и собственик на частен етнографски комплекс в Златоград, смята, че отварянето на новия граничен пункт помага за развитие на културен туризъм и възстановява старите връзки между България и Гърция. В етнографския комплекс са реставрирани къщи на местните търговци от 19 век, които слизали до пристанищата в Егейско море в Porto Lagos Порто Лагос, купували стоки и ги пренасяли до Златоград с камили. Българоезичните мюсюлмани в Гърция са мост между двете държави, смята бизнесменът. “Това са българи мохамедани, помаци. Тези хора са живели изолирано, в Гърция ги наричат помаци и са оставени под влияние на Турция.. Много от тях са завършили в Турция, някои от младите разбират повече турски, отколкото български”.
Помаците от Скеча говорят гръцки и помашки, а помаците от района на Комотини говорят гръцки и турски и са на път да забравят помашкия.
Турската пропаганда успява да представи цялата група на мюсюлманите като турци заради общата религия, обяснява Зафериос Мекос, адвокат от Комотини (наричан още с турското име Гюмюрджина Gümülcine), експерт по мюсюлманските малцинства в Западна Тракия. Според него Едрелес се използва от турците за отдалечаване на помаците от християните. Според него в гръцка Тракия има около 35 хил. помаци. “Помаците държат на своята собствена помашка идентичност. Помаците са сунити, в някои от селата до границата с Турция има малко казълбаши – те изповядват мистичен ислям, пият вино, жените са по-свободни, не носят фередже. Казълбашите имат някои християнски традиции – кръстят се, когато разчупват хляба, рисуват кръст на челото.”
Зафериос Мекос се позовава на легенда, която всички отричат, според която на Гергьовден мъже и жени казълбаши практикуват таен ритуал. “Те се събират заедно тайно на едно място, в стая, и се сношават, независимо от роднинските връзки помежду им – сношават се сестри, майки, братя. Казълбашите отричат тези слухове. Смята се, че, ако странник попадне при тях точно в този момент, казълбашите ще го убият.”
Зафериос Мекос разказва още, че в гръцкия език думата текке (дервишки манастир, бекташийски храм) означава хора, които се събират и пушат хашиш. “По време на Османската империя се смята, че бекташите пушат хашиш в текетата и затова значението на теке на гръцки е хашиш.”

В Ясмос Iasmos, 5-хилядно село в подножието на планината между Комотини и Ксанти, наричано от местните мюсюлмани Ясю кьой, живеят славяноезични мюсюлмани и гърци. Препитават се, като отглеждат животни и тютюн. Наричат диалекта, на който говорят вкъщи “помацки”.

Нашите в това село в Гюмюрджина определено имат по-беден речник на майчиния език сравнение с нашите в Скеча. Гюмюрджинските помаци имат здрави планински снаги, препитават се със земеделие и животновъдство, отглеждат тютюн, царевица, памук, ходят на гурбет. Правят си вино и ракия. В селото има 3 църкви и джамия.
“Ти каде беше неска? На Гюмюрджина са найдефте?”, мъжете в кафенето в центъра на Ясмос разпитват Андрей, който ме представи с гордост. С Андрей се запознах в автобуса. Той е изпит и жилав мъж, който от 15 години понася несгодите на гурбетчийството из Гърция, за да издържа семейството си, останало в родния му град Кърджали. В момента гледа животни в Ясмос. Българите излизат евтини и добри работници в Гърция. В селото има и българки, които работят тютюн. Кафенето в центъра е запазена мъжка територия. Тук повечето мъже говорят помежду си на турски език или на нашенски с много турски думи. В долната част на селото има друго кафене, където ходят само жени. Преобладава турският, постоянно ме питат дали не говоря турски. Рамадан обяснява: “Вкъщи ние думаме турски. По-старите думат помацки, младите не думат. Тамо в Шеин думат и младите помацки. В Ксанти сичкото село има помаци”.
Рамадан е 42-годишен животновъд, “Кана да ти кажа, имам крави, 30 парчета”. Той е родом от село Теке дере (Кристали на гръцки), на границата с България, близо до връх Вейката. “Теке дере е било голямо село, сега е малко. Там сме помаци, помацки и турски лафим”. Пасе добитъка по граница, среща и българи там. “Там по границата лятоски чай збират.” Има и от ту, млогу одат. Разбираме малко език.” Рамадан има роднини в българската част на Родопите – в с. Къпиново, Токачка, Момчилград, Дрангово.
Рамадан обяснява, че в Гърция има програми за животновъди. “Дава млого пари за хайванито, дава. Има ени, праат програми, земат млого – овце, крави, кози.” Към компанията се присъединява Гюнер, който е чорбаджия – има 500 кози, произвежда козе сирене, което продава го в Комотини.
“Край Ясмос сичкото селата има помаци”, обяснява Рамадан. Горе в планината само в село Епихо (Ippiko) няма помаци, а турци. Оттам е Садик, собственика на кафенето в центъра. Помашките села в района на с. Ясмос са планински, близо до границата с България: Кристали Kristalli (Теке дере) “мойто село тука е”, обяснява Рамадан), Мискос Mischos (Чепели), Полянтос Poliantho (Юрлю кьой); Керася Kerasia (Кирезли), Трикорфу Trikorfo (КараМуса), Калотихо Kaloticho (Угурлий).
Мъжете ми обясняват, че в Ксанти има много помаци. “В Ксанти има Шеин, голямо село там. Само гърци няма там, има помаци и турци. Думат млого гръцки.”
Хората в Ясмос нямат еднозначен отговор на въпроса какво е тяхното потекло.
“Ени викат остали сме тук от Бугария, други викат – от Турция. Що сме?”
На другия ден е Едрелес, който се празнува в селото. “За утрешник ща направим тук, ядат, пиит, играит, има един чинар, там правим люлки, как го звайти, на 6, йок утре. Из села пеит жени, тук оти има гърци малце, не пеит. Гърци не праи Едрелес, само помаци и турци”, обяснява Рамадан.
Мъжете са добродушни и гостоприемни. Много държат да ме почерпят, трогнати са, че тяхното село предизвиква такъв интерес от човек, дошъл от София. Рамадан не ме оставя на мира, напира да ме почерпи: “Кана искаш? За едене има пинир (сирене на турски- бел. авт.), млого убав! Млого убави сувли (барбекю – бел. авт.) правим, чеверме. Бира няма да пийш? Оти бе?”.
Рамадан и мъжете в кафенето се смеят, като ги питам дали знаят стара песен на помашки. Знаят песни само на турски. Помашки са научили от родителите си вкъщи. В училище са учили на гръцки и турски. “Само български няма, помацки няма”, казват мъжете. В селото само стари жени “пей помацки”.
Един от мъжете си спомни песни. Мюмюн е овчар родом от село Угурлий (Калотихо), близо до границата с България . Разпитва ме защо не знам турски: “Как не знаеш турски? Ний кък знаем, в гора сме расли.” Тукашните мюсюлмани са ходили в България, главно в Кърджали, Хасково, близките до Гърция селища. София за тукашните хора е далечно място, важен град: “От София? От саде София?”
Овчарят Мюмюн обяснява на нашенски: “Откак сам дете, работиф офчер, га има работа, на Атина оди. Ся офчер, имам 3 деца, едното в Алеманя (Германия – бел. авт.), женато, мажко на гемии, момама ми е в Скеч оженята, има мажко на копеле. Я не сам бубайко. Яз сам офчер. Жена ми седи вкощи. Два ката коща сториф на машко... Я ги заборови песни. Кана да изпея? С кози...я накачат кози на зелено, я лейнам, изкарам една песна..”
Мюмюн си спомня първите думи на песен: “Нагоре зелено....”. Следва най-известната родопска песен, от която той има твърде бегъл спомен:
“Бела сам бела юначе, цела сам света йогрела, в градина...На бело лице белило”. Всъщност това е една от най-известните родопски песни в България:

Бела съм бела, юначе
це́ла съм све́та огре́ла.
Един бе Ка́рлък останал
и той не беше останал,
ам беше в мъ́гла утъ́нал.
В мъ́глана нищо не́маше,
от едно ва́кло копе́ле,
със една руса моми́нка.
Мъ́глана дума ду́маше:
- Духа́дай бърже, Гюлсю́мю,
не гиря́сувай Хаса́на,
Хаса́ну о́чи горе́ха
и ли́цену му ве́хнеше.
Ефим Ушев, “Песните на Златоград”, Литературен свят, 2010


АЙШЕ: ВИЖ КОЛКО ИМАШ НАЗАР!
Високо в планината има текке. Не е толкова близо, далече е. Мъжете ми обясняват, че там ходят много гърци и помаци, палят свещи за здраве. За това място има легенда за старо имане, за злато.
Когато попитах какво знаят за “назар” и дали в селото има някоя жена, която може да разваля урочасване, мъжете почнаха да се смеят. “Ся може да прави назар, ени дето имат сини очи, назар праат. Има стари жени пей дува (молитва – бел. авт.) и га те боли главота, пее и заминва. Тук Айше пей (пее, чете – бел. авт.) дува. Тя е помак, куршум лее.”
Докато обясняват как да стигна до къщата на местната баячка Айше, се чува камбанен звън от църквата с чинара, където на 6 май се събират за Едрелес. Тръгвам към горната част на селото да диря шаманката на Ясю кьой.
Аз съм единствената християнка, на която Айше, 80-годишната баячка, лее куршум. “Идват саде мюсюлмани за куршум. Няма да та връщам”, казва ми тя и слага вода в малко джезве. В кухнята телевизорът е включен на турска програма, синът й стои и наблюдава. Докато водата заври, Айше обяснява “на помацки”, че е родена е в село Угурлий (Калотихо). В Хасково Айше има “бубайкова сестра”, от която научила да разваля назар. Жената говори помацки, урумски, турски. Бубайко (бубайко, татко) малко знаел урумски (гръцки – бел. авт.), като слезли отгоре, научил и турски. “Турски научили да думат. Га идем на доктор, думаме”. “Думаме помацки”, казва Айше и синът й. “Викаме си “наши”, знаеме се”. Няма шанс да си спомни помашките песни. “Заборавих, не знам нищо”, казва Айше. За Едрелес тя обяснява как правят люлка (с много меко “л”) на чинара до църквата, варят мисир. “ И турци, помаци –едно на Едрелес. Наши ше одат на Лъджата на Едрелес, през Скеча, Шахин, на Лъджата.”
“Има назар, боли те главата, малко ша видиш файдъ, убо ша видиш”, нарежда Айше, докато ме покрива пет пъти и лее куршум над главата ми.
“Да те не опари. Като те опари, ша бега”, казва синът й. “Покриви се на главата”, оловото свисти над главата ми. След малко пак: “покриви се на краката. “Я, колко има, много има назар, млого има”, показва ми оловото, което направо се е пръснало. “На тек трябва да е. Пет пъти стори. Аллах е тек. Виш колко имаш назар, виж изгоря куршумата”. Накрая на шаманския ритуал Айше ми дава да отпия от водата, в която е било оловото.
Синът й работи в строителството, всичко, каквото има. “Сега нема кощи, криза”. Другият й син е чобан, “горе с козите”.
Айше обяснява, че на сватбите местните булки са с фередже, има турска музика, зурни и тъпани.

Връщам се отново в кафенето, където прииждат още и още “наши”. Ставам местната атракция. Всеки иска да ме почерпи и да говори с мен. Неусетно притъмнява и идва автобусът за Гюмюрджина. Селие, 21-годишна продавачка на билети в селото, също говори “помацки”. Знае Хасково, Кърджали, София. Имах чувството, че цялото село ме изпроводи, като дойде автобусът за Комотини. Дни наред след това хората от Ясмос ми звънят по телефона, за да ми кажат, че съм добре дошла в селото по всяко време.

ОРГАНИ: ТУРЦИЗАЦИЯТА

Планинската област Родопи в гръцка Тракия е населена само с помаци. Около 30 села са пръснати край върха на планината Родопи, на около 5 км от българо-гръцката граница. Според гръцката изследователка Фотини Цибириду съседните села смятат, че най-голямото село в района Органи (500 – 700 души) не е помашко, защото жителите му са отхвърлили помашката и са възприели турската идентичност. Тръгвам към Органи, за да проверя на място тази хипотеза.
Пътят от Гюмюрджина до село Органи (Хеметлий) е по хубаво шосе, което в началото минава през малки селца в ниското, където растат маслинови дръвчета. След с. Неа Калиндири навлизаме в планината Родопи сред гори с желъди, бук, клек, шипки, орехи, ябълкови дръвчета, дюли, клек, сушилни за тютюн, който е основна култура за препитанието на местните помаци. Край пътя честа гледка е мъж и жена да садят тютюн. Прилича на Родопите в България и по червенозема. В Родопите пътят става по лош, невероятно, но факт, появяват се и дупки. Въздухът е омаен, толкова е диво, че по шосето на няколко пъти автобусът заобиколи таралежи и костенурки. Тук-там има засадени млади лози по баира. От Комотини до Миртиски и до Кардамос има асфалтов път. Другите села в община Органи нямат асфалтови пътища, движението е по черни пътища.
Около 3 хиляди души живеят в района на Органи. Помашките села са: Драня Drania (Коз дере), Органи Organi (Хеметлий, 511), Змигада Smigada (Чалабъ, 243), Миртиски Mirtiski (Мусаджик), Ано Вирсини Ano Virsini (Хаджи Юрен, 403), Като Вирсини Kato Virsini (Кюз Юрен), Каливия Kalivia (Колибелер), Ковало Kovalo, Ано/Като Кардомос Kardamos (Гердилем, Гердеме), Кими (Кьозерен).
На географската карта с. Кими е посочено като най-близко разположеното българоезично помашко село до границата с България.
В долния край на Хеметлий има черква, която е добре поддържана, но в нея никой не влиза. Правени са опити за заселване на гърци, в селото са работили православни, когато границата с България е сериозно укрепена, но после православните напуснали.
В кафенето на центъра на Хеметлий съвсем очаквано има само мъже. По улиците на селото не се мярка никаква жена. Почти никой тук не говори на български и затова използвам кафеджията за преводач на английски. “Ние сме европейски мюсюлмани, не като онези в Саудитска Арабия. Ние не държим затворени вкъщи нашите жени”, обяснява младият мъж. Всички в кафенето говорят гръцки и турски.
Мустафа, младият 26-годишен ходжа на Органи е следвал в Измир, родом е от Чалабъ (Змигада) – малко село, в което само старците говорят помашки. Като другите младежи в Органи Мустафа говори турски език, знае само няколко думи на помашки. “Люла” беше единствената дума, която си спомни младият ходжа на Органи, по време на нашия разговор. Младият кафеджия Мустафа изобщо не говори помашки, а само гръцки и турски, той също е учил в Турция, баща му е ходил на хадж.
Когато подхванах разговора дали има “муски”, мъжете в кафенето се разсмяха, спомниха си, че старият ходжа правил, но младият е модерен и не прави такива работи. Както си хортувахме, пред кафенето с пикап дойде още един ходжа –на село Чалабъ. Нямаше как да предположа, че мъжът на средна възраст е ходжа, ако не ми бяха казали. Той “пее на джамията”, но гледа тютюн, хайвани. До село Чалабъ пътят е добър, обясняват мъжете.
В село Кими преди години са се пели песни, които приличат на българските, но сега пеят само турски песни, по данни на гръцката изследователка Фотини Цибириду (Fotini Tsibiridou, Les Pomak dans la Thrace grecque, Discours ethnique et pratiques socioculturelles, L’Harmattan, 2000).

МЕХМЕТ ЕМИНОГЛУ: ЯБЪЛКА, РАЗДЕЛЕНА НА ДВЕ
Кметът на Органи Мехмет Еминоглу обяснява защо старите песни на помашки вече не се пеят, а диалектът е забравен и се говори единствено от старите хора в с. Миртиски (Мусаджик). Кметът е родом от Ано Вирсини (Хаджи Юрен). Разговаряме ту на английски, ту на “помацки”, което личи от нашия разговор по-долу:

“Това население прилича на ябълка, разделена на две половини –всяко село тук, в Гърция, има село близнак в България. Ние се различаваме от селата в Гърция, приличаме повече на селата в България по езика, обичаите. Тук има път през планината към България...
Хората се мислят, че са турци, може да говорят по помацко, но смятат, че думат език, който не се пише, пее, не знаят да го пишат, саде говорят в кощите. Гледат турска телевизия, смятат, че имат турски произход, че живеят тук преди османските турци, че са автохтонни.
Кметът Мехмет Еминоглу обяснява, че от всички 11 помашки села в общината само в с. Миртиски Mirtiski (Мусаджик) се говори помашки. Младите забравят езика, а песните се пеят само от старите хора. “В началното училище те учат на турски и гръцки. Има училища за малцинства. Тук в Гърция официалното правителство от време на време казва, че тези хора са турци и дори училищата са записвани като турски училища, а не мюсюлмански училища. Те са страхуват, че България може да претендира за българско малцинство. Затова ген. Папагос официално изисква всяко училище да пише, че е турско (Същата причина е обяснена още от Кирил Патриарх Български в книгата му “Българомохамедански селища в Южни Родопи”, 1960 г., стр. 12 като “страхът на гръцката власт, която предпочита турските имена пред българските” – бел. авт.).
Община е отпечатала картички с планинския черен път, който свързва Органи със съседните села в България. Според кмета Еминоглу това население прилича на ябълка, разделена на две половини в планината Родопи – всяко село в Гърция, има село близнак в България. Какви са славяноезичните мюсюлмани? “Ние сме европейски граждани, гръцки граждани, мюсюлмани по религия, по произход – османски или турски, така се чувстват повечето хора тук. Аз разбирам български, но не мога да пиша на български. Когато се роди дете в наша къща, първо проговаря на помацки”.

Част от репортажа е публикуван в "Osservatorio Balcani e Caucaso" на италиански език и в "Courrier des Balkans" на френски език.
Очаквайте депеша за помаците в Еврос.