ХУБАВА РАБОТА, АМА ЦИГАНСКА!

„Хак ти е!”, доволно ми се изсмяха трима души, прекъсвайки моите обяснения как три циганки ме обраха насред Пловдив. „Не са ли гражданки от ромски произход? Нали си политически коректна”, „Намери си майстора, да видим сега как ще защитаваш мръсните мангали”. На 4 септември, в магазин на централната улица в Пловдив трите циганки ме обраха. Чух някой да вика „Кражба! Обраха ви!”, докато разглеждахме някакви дрехи с щерка ми Елена. Ципът на раницата ми зееше и веднага разбрах, че са ми взели пари. Полицаят дознател обясни, че съм първия човек, хванал джепчия, след като намериха откраднатите пари в циганките и те си признаха за кражбата. В събота вечер създадох много главоболия на ромския клан, на полицаите, които не вярваха на очите си и поне един час издирваха жената, която да обискира крадлите пред свидетел, защото човешките права на гражданите са нещо свято, нежели пък правата на ромите. Аз се настървих, защото на пъпа на Пловдив трите циганки разиграха голямо театро – първо, ме обвиниха в ксенофобия към циганите, макар че аз изобщо не отварях дума за етнос. Крадецът вика: „Дръжте крадеца!”. Запитах ги защо не работят, вместо да крадат, че ако дойдат да почистят апартамента ми, може да получат пари от честен труд. Най-наглата ме напсува и наруга, прати ме да припечелвам на околовръсното. Започнаха да ругаят и дъщеря ми. Когато дойдоха полицаите, един от тях ме извика настрани и ме предупреди, че сигурно ще ми предложат да ми върнат парите и най-добре за мен е да се съглася, за да не се занимавам повече. Нямаше и пет минути и едната крадла дойде и ми предложи сделка – имала един 120 лева за пазар, щяла да ми ги даде, че ми влизала в положение.
Следващото театро предизвика състраданието на дъщеря ми Елена, която повярва на лъжата, че наглото циганско момиче, която я напсува преди половина час, е сираче, баща й умрял от рак.
Като съм се хванала на хорото, трябва да го изиграя до край. Намериха 224 лева в едно от циганските момичета – естествено непълнолетното, което си е признало. Другите две са пълнолетни и няколко пъти са били осъждани, че даже и в затвора са били все за кражби. Кражбата стана пред очите на продавачка в магазина, която също даде показания. Полицаят прибра парите като веществено доказателство. По мои изчисления трябваше да има още 50 лева. Никой не се сети да ни предложи да ни откара в центъра на града, не ни предложиха и чаша вода дори. Отивахме на уикенд в Девин, съчетан с мое пътуване по работа, автобусните билети, които купих, „изгоряха”. Трябваше да търся хотел в Пловдив. Пропадна програмата ми. Разбрах, че е изчезнала и международната ми журналистическа карта. Живот!
Като се върнах в София, пратих писмо до Районна прокуратура в Пловдив да ми върнат веществените доказателства – сиреч парите, които са си мои, за които плащам данъци на тази държава. Търпя подигравките на мои познати как съм си намерила майстора с моята криворазбрана защита на човешки права. Аз съм номад по душа и съзнавам иронията на ситуацията.
Изстрадах израза „Хубава работа, ама циганска!”, която употребявам не за ромите, а за реакцията на полицията в този конкретен случай. Чудя се дали ще ми върнат парите, колко време ще ме влачат по дела в Пловдив, кой ще ми плати транспортните разходи и кога дъщеря ми ще дойде да ми каже, че е трябвало да приема циганската сделка, да избера по-малкото зло и да си тръгнем по живо по здраво. Разбира се, най-лошото е да не си видя парите, да вляза в допълнителни разходи, докато ме влачат до съда в Пловдив.
Ситуацията си беше клише! В центъра на Пловдив стана разправия, дойдоха много хора и заградиха циганките, за да не избягат. Всички съчувстваха на мен и дъщеря ми. Един мъж предложи да набият крадлите, възрастна жена се обяви за въвеждане на законите на шериата, за да спрат кражбите. Циганките започнаха да викат: „Вие, българите, обрахте банките!”. За да не изглеждам още по-нелепа в очите на джепчийките, не им казах, че аз самата имах спестовен влог в банка, която не съществува, а директорът – лъскав баровец с просребрени коси, изчезна някъде по света.
От някаква дебитна карта, изтеглих някакви пари, за да продължим до Родопите на другия ден. Стана ми мило, че в турското село Гьоврен ме попитаха дали имам нужда да ми помогнат. Приютиха ме в къщата си. В Гьоврен стари баби и малки деца се катерят из малки бахчи, пръснати по бърдата. Хората там се бъхтят да вадят картофите, които са основна култура на оцеляването в планината. Два различни свята! В моя свят са и моите приятели роми като Савчо Савчев например - хора, с които намирам общ език, независимо от култура, бит, етнос...
Миналата година на дебат по македонския въпрос в „Червената къща” някакъв младеж дойде и ме запита защо вече не пиша за ромите. Харесал му много мой репортажа за квартал „Столипиново” - циганската махала в Пловдив. Учудих се, че тази статия беше толкова отдавна, а някой все още я помни. Или по-скоро това е страничен ефект на мрежата – да пази всичко и някой съвсем неочаквано да попадне на стари текстове. Статията ми разказваше как последните българи напускат циганската махала в Пловдив „Столипиново”. През далечното лято на 2002 г. прекарах цял ден с ромите и с отчаяните българи в гетото. Българите ми показаха избитите асансьори, дограми, мръсотията, сред които съжителстват. Културната несъвместимост с ромите няма нужда от допълнителни обяснения. Слагам линк към този мой стар текст от 2002.


http://old.osservatoriobalcani.org/article/articleview/1035/1/43/