ИЗ ГЬОВРЕН И ШИРОКА ЛЪКА

MY ETHNO & NEW AGE TRIP

Последните дни пътувах из Родопите, за да снимаме със Стефан в турското село Гьоврен семейството на Реджеп и Силва Башови за документален филм за смесените българо-турски бракове. Основната част от населението в Гьоврен е почти 99 % от турската етническа група. Селото се намира в Родопите, на 1300 метра надморска височина, 881 души население. В центъра има джамия, построена 1997 г. с дарения от местните хора, включително с безплатен труд. Долната джамия е по-стара, наричат я Джума джамия или Айше джамия. Всяка петъчна молитва, „джума намаз” е в Айше джамията.

Гражданите в Девин наричат гьовренци на шега „бушмени”, а селото им – Тора Бора, защото е високо в планината. В Гьоврен са забелязани набези на мечки – в долната част до джамията, където е нивата на Башови, а също и в горната част, има диви прасета, в съседната нива, докато разораваха земята изскочи смок.
Гьовренци са много трудолюбиви, няма безработица, жените работят в два малки шивачки цеха в селото, мъжете - предимно като майстори строители.

Беше събота, последния ден на Байряма, но в Гьоврен цялото село беше пръснато по бахчите, за да приберат картофите. Разравят лехите по старовремски начин, с рало и кон. Всяко семейство събира няколко тона картофи, 70 – 80 чувала. Дошли са роднини от София и Пловдив, всички без изключение събират картофите, които са основната храна в Родопите. Не ги продават, защото евтиният внос подбива цените.

В Гьоврен винаги използват единствено число за тази жизнено важна култура, благодарение на което те оцеляват в планината. Цялото семейство Башови прави офанзива, за да събера картофената реколта – Реджеп, Силва и нейната майка Невена, синът им Наско. Говорят за “картофа” с умиление, почти като за член от семейството. Силва го готви по различни рецепти – “родопско кюфте” – картоф със сирене и масло, “пататник”, тикълник.

Всяка идилична картина тук е свързана с културата на оцеляването в Родопите – в селото земята се обработва ръчно, семейството Башови като всички родопчани отглежда на бахчата всичко - картофи, фасул, мурсалски чай.

Силва е единствената християнка в Гьоврен, тя не е забрадена с шамия за разлика от всички жени тук. Фамилията на Реджеп и Силва е екзотична – тя е българо-мохамеданка, която преди 25 години става евангелистка, той е турчин. Силва обяснява: „Много пепел има в Родопите, но има и живи въглени в мое лице виждам жив въглен, защото съм се върнала към корените на моите предци да четат Библията и да се самоопределят като истински българи.”

Още по-нависоко са Надие и Сали, които пристигат с муле, за да вадят картофите. Питам жената защо има толкова малко смесени българо-турски бракове и тя простичко ми обяснява: “ Няма много смесени бракове, религията не позволява, има българи, които си мразят турците. Нещата стават сложни. Старите турци не приемат смесен брак, трудно им е, всеки си изпълнява неговата религията. При нас почнаха от скоро. Има в Пловдив, София, надолу си живеят. Пращат децата тук в селото, при баба и дядо учат турски, ако останат през лятото на ваканциите в Гьоврен.”

Наско, синът на Силва и Реджеп, е на 21 години, участвал е в построяването на пътя „Цанков камък”, отворен преди няколко месеца. Наско спортува, учи икономика задочно, работи като майстор. За него бъдещото на България е в туризма и селското стопанство – животновъдство, растителни култури. „Един ден се виждам тук, в моя роден край, дай Боже, да се занимавам с това нещо, защото ми е слабост. Сърцето ми е в Пловдив обаче.”

Пътуването ми из Родопите не беше само етно, но и ретро, със сантименти. Преди повече от 20 години по този маршрут минах с моята приятелка Хела. Учехме журналистика в Софийския университет и се хванахме на бас, че ще изкачим връх Персенк. Нямахме пари и тръгнахме на стоп в най-снежната зима в моя живот. Беше много new age пътуване, по онова време бях силно повлияна от антрополога Карлос Кастанеда. За себе си открих две важни неща, които ще бележат по-нататък моето битие – планината с нейната култура на оцеляване, както и мюсюлманските групи.
В Широка лъка с Хела пренощувахме в туристическата спалня. Беше февруари или март 1985 година, имаше режим на тока. В онази мразовита зима комунистическият режим сменяше имената на българските турци и мюсюлмани. Не знаех почти нищо за това, че в България има турци и помаци. Та, точно в туристическата спалня на Широка лъка Хела беше първия човек, който ми разказа за тези общности. Моята приятелка е от Кърджали, рожба на смесен брак между българо-мохамеданин и майка туркиня.

Минали са повече от 20 години от това знаменателно пътуване из Родопите с Хела и уроците на Дон Хуан. През това време пътищата често ме отвеждаха сред тези общности в много части на Балканите. Чудно ми е и на мен как се озовах и в Широка лъка след 20 години. За такива работи Франсоа Вийон пише „Къде е ланшният сняг?” Où sont les neiges d'antan?