понеделник, 12 юли 2010 г.

СРЕД ПОМАЦИТЕ В ЗАПАДНА ТРАКИЯ





Пътешествие в Скеча и Гюмюрджина

София - Златоград - Ксанти - Термес - Глафки - Комотини - Ясмос - Органи

“В Скеча сме наши, думаме помацки”, обяснява ми Husnia в автобуса, докато пътуваме от град Ксанти Xanthi до нейното родно село Термес Thermes, което местните мюсюлмани наричат Лъджа, Ladzha, Баните. Husnia отива да празнува Едрелес край минералните извори на 10 км от границата с България. Помаците в Западна Тракия наричат град Xanthi Скеча или с турското название Искече Iskece. Те са затворена общност, живеят в периферни планински села в Западна Тракия (района на Xanthi, Komotini, Evros), които наричат с имена, които липсват на географските карти и табели, помежду си говорят на диалект, който наричат “наш” и е част от родопските говори в България.
Всяка година помаците, както се наричат славяноезични мюсюлмани от Западна Тракия, Гърция, се събират на 6 май в Thermes, да празнуват Едрелес, края на зимата и идването на лятото. В три големи ресторанта се пече агне и звучи музика на три езика – български, гръцки и турски. Най-богато е празненството, организирано от Пангръцкия помашки съюз, на която гостуват музиканти от Виевската фолклорна група от България. Лидерът Ахмет Имам смята, че в Гърция има 80 хиляди помаци, които говорят помашки, пеят песни, които се пеят и от другата страна на границата, в българската част на Родопите. В Гърция този говор не се учи в училище, предава се от по-старите на по-младите, в семействата на славяноезичните мюсюлмани. От 1998 г. културната организация издава и вестник “Загалиса” на помашки с гръцка транскрибция (дума в говорите на планината Родопи, означаваща галим се, обичаме се). Преди обед на тържеството на Пангръцкия помашки съюз пристига с хеликоптер спонсорът на празника - гръцкият крупен бизнесмен Prodromos Emfiyecioglu, почетен член на културната асоциация. В съседната таверна звучи музика на гръцки език, а до нея има сцена, на която има банер с надпис на турски език, звучи турска музика. В музикалната какофония прозират аспирациите на тенденциите, които се борят за идентичност на това малко периферно малцинство – помашка/българска, гръцка и турска.
Сутрин на Едрелес традицията повелява къпане във вода със здравец. Тази година много българи мюсюлмани от близките села в българската част на планината Родопи също празнуват Едрелес в Thermes, на Лъджата. В един от минералните извори се къпят българки мюсюлманки от българското село Неделино заедно с жени от Лъджата. Говорят без преводач: “Ние сме един народ, наши са в Лъджата и Шеин, също като нас приказват”, казва Насибинка от българското село Неделино. Шеин, на гръцки Ехинос Echinos, е голямо помашко село в района на Ксанти, град, който и българите мюсюлмани от планината Родопи също наричат Скеча. От границата с България до Ксанти живеят помаци в села, които на картите и табелите имат гръцки имена, а местните мюсюлмани наричат с български имена – село Емонио Еmonio е Вълканово, с. Пахни Pachni е Пешавик. На Едрелес в Лъджата най-елегантни са младите жени от село Глафки Glafki (Гьокче или Гечебунар, 2 хил. души население). Те се открояват с ярки копринени “чембери”, шамии, с които задължително се пребраждат помакините. Али Ронго, музикант от Глафки, обяснява идентичността на мюсюлманите от Скеча: “Ние не сме турци. Мюсюлмани сме, разбираме се с хората от България – Широка лъка, Смолян. Много думи са родопски”.

Достъпът до тези планински гранични села на 30 километра от граничната зона е бил ограничен за чужденци до 1995 г. С влизането на България в ЕС, мюсюлманите от двете страни на Родопите – българска и гръцка, се опознават взаимно. Особено след 15 януари 2010, когато премиерите на България и Гърция откриват новия граничен пункт Zlatograd – Thermes. Град Златоград е само на 10 минути от границата с Гърция и много хора от района на Ксанти, Драма и Кавала идват на шопинг туризъм в Златоград. Мюсюлманите от граничните села в тази част на Гърция са наричани в Златоград “наши”, защото говорят на архаичен диалект, близък до този в родопските села в България. Александър Митушев, крупен хотелиер и собственик на частен етнографски комплекс в Златоград, смята, че отварянето на новия граничен пункт помага за развитие на културен туризъм и възстановява старите връзки между България и Гърция. В етнографския комплекс са реставрирани къщи на местните търговци от 19 век, които слизали до пристанищата в Егейско море в Porto Lagos Порто Лагос, купували стоки и ги пренасяли до Златоград с камили. Българоезичните мюсюлмани в Гърция са мост между двете държави, смята бизнесменът. “Това са българи мохамедани, помаци. Тези хора са живели изолирано, в Гърция ги наричат помаци и са оставени под влияние на Турция.. Много от тях са завършили в Турция, някои от младите разбират повече турски, отколкото български”.
Помаците от Скеча говорят гръцки и помашки, а помаците от района на Комотини говорят гръцки и турски и са на път да забравят помашкия.
Турската пропаганда успява да представи цялата група на мюсюлманите като турци заради общата религия, обяснява Зафериос Мекос, адвокат от Комотини (наричан още с турското име Гюмюрджина Gümülcine), експерт по мюсюлманските малцинства в Западна Тракия. Според него Едрелес се използва от турците за отдалечаване на помаците от християните. Според него в гръцка Тракия има около 35 хил. помаци. “Помаците държат на своята собствена помашка идентичност. Помаците са сунити, в някои от селата до границата с Турция има малко казълбаши – те изповядват мистичен ислям, пият вино, жените са по-свободни, не носят фередже. Казълбашите имат някои християнски традиции – кръстят се, когато разчупват хляба, рисуват кръст на челото.”
Зафериос Мекос се позовава на легенда, която всички отричат, според която на Гергьовден мъже и жени казълбаши практикуват таен ритуал. “Те се събират заедно тайно на едно място, в стая, и се сношават, независимо от роднинските връзки помежду им – сношават се сестри, майки, братя. Казълбашите отричат тези слухове. Смята се, че, ако странник попадне при тях точно в този момент, казълбашите ще го убият.”
Зафериос Мекос разказва още, че в гръцкия език думата текке (дервишки манастир, бекташийски храм) означава хора, които се събират и пушат хашиш. “По време на Османската империя се смята, че бекташите пушат хашиш в текетата и затова значението на теке на гръцки е хашиш.”

В Ясмос Iasmos, 5-хилядно село в подножието на планината между Комотини и Ксанти, наричано от местните мюсюлмани Ясю кьой, живеят славяноезични мюсюлмани и гърци. Препитават се, като отглеждат животни и тютюн. Наричат диалекта, на който говорят вкъщи “помацки”.

Нашите в това село в Гюмюрджина определено имат по-беден речник на майчиния език сравнение с нашите в Скеча. Гюмюрджинските помаци имат здрави планински снаги, препитават се със земеделие и животновъдство, отглеждат тютюн, царевица, памук, ходят на гурбет. Правят си вино и ракия. В селото има 3 църкви и джамия.
“Ти каде беше неска? На Гюмюрджина са найдефте?”, мъжете в кафенето в центъра на Ясмос разпитват Андрей, който ме представи с гордост. С Андрей се запознах в автобуса. Той е изпит и жилав мъж, който от 15 години понася несгодите на гурбетчийството из Гърция, за да издържа семейството си, останало в родния му град Кърджали. В момента гледа животни в Ясмос. Българите излизат евтини и добри работници в Гърция. В селото има и българки, които работят тютюн. Кафенето в центъра е запазена мъжка територия. Тук повечето мъже говорят помежду си на турски език или на нашенски с много турски думи. В долната част на селото има друго кафене, където ходят само жени. Преобладава турският, постоянно ме питат дали не говоря турски. Рамадан обяснява: “Вкъщи ние думаме турски. По-старите думат помацки, младите не думат. Тамо в Шеин думат и младите помацки. В Ксанти сичкото село има помаци”.
Рамадан е 42-годишен животновъд, “Кана да ти кажа, имам крави, 30 парчета”. Той е родом от село Теке дере (Кристали на гръцки), на границата с България, близо до връх Вейката. “Теке дере е било голямо село, сега е малко. Там сме помаци, помацки и турски лафим”. Пасе добитъка по граница, среща и българи там. “Там по границата лятоски чай збират.” Има и от ту, млогу одат. Разбираме малко език.” Рамадан има роднини в българската част на Родопите – в с. Къпиново, Токачка, Момчилград, Дрангово.
Рамадан обяснява, че в Гърция има програми за животновъди. “Дава млого пари за хайванито, дава. Има ени, праат програми, земат млого – овце, крави, кози.” Към компанията се присъединява Гюнер, който е чорбаджия – има 500 кози, произвежда козе сирене, което продава го в Комотини.
“Край Ясмос сичкото селата има помаци”, обяснява Рамадан. Горе в планината само в село Епихо (Ippiko) няма помаци, а турци. Оттам е Садик, собственика на кафенето в центъра. Помашките села в района на с. Ясмос са планински, близо до границата с България: Кристали Kristalli (Теке дере) “мойто село тука е”, обяснява Рамадан), Мискос Mischos (Чепели), Полянтос Poliantho (Юрлю кьой); Керася Kerasia (Кирезли), Трикорфу Trikorfo (КараМуса), Калотихо Kaloticho (Угурлий).
Мъжете ми обясняват, че в Ксанти има много помаци. “В Ксанти има Шеин, голямо село там. Само гърци няма там, има помаци и турци. Думат млого гръцки.”
Хората в Ясмос нямат еднозначен отговор на въпроса какво е тяхното потекло.
“Ени викат остали сме тук от Бугария, други викат – от Турция. Що сме?”
На другия ден е Едрелес, който се празнува в селото. “За утрешник ща направим тук, ядат, пиит, играит, има един чинар, там правим люлки, как го звайти, на 6, йок утре. Из села пеит жени, тук оти има гърци малце, не пеит. Гърци не праи Едрелес, само помаци и турци”, обяснява Рамадан.
Мъжете са добродушни и гостоприемни. Много държат да ме почерпят, трогнати са, че тяхното село предизвиква такъв интерес от човек, дошъл от София. Рамадан не ме оставя на мира, напира да ме почерпи: “Кана искаш? За едене има пинир (сирене на турски- бел. авт.), млого убав! Млого убави сувли (барбекю – бел. авт.) правим, чеверме. Бира няма да пийш? Оти бе?”.
Рамадан и мъжете в кафенето се смеят, като ги питам дали знаят стара песен на помашки. Знаят песни само на турски. Помашки са научили от родителите си вкъщи. В училище са учили на гръцки и турски. “Само български няма, помацки няма”, казват мъжете. В селото само стари жени “пей помацки”.
Един от мъжете си спомни песни. Мюмюн е овчар родом от село Угурлий (Калотихо), близо до границата с България . Разпитва ме защо не знам турски: “Как не знаеш турски? Ний кък знаем, в гора сме расли.” Тукашните мюсюлмани са ходили в България, главно в Кърджали, Хасково, близките до Гърция селища. София за тукашните хора е далечно място, важен град: “От София? От саде София?”
Овчарят Мюмюн обяснява на нашенски: “Откак сам дете, работиф офчер, га има работа, на Атина оди. Ся офчер, имам 3 деца, едното в Алеманя (Германия – бел. авт.), женато, мажко на гемии, момама ми е в Скеч оженята, има мажко на копеле. Я не сам бубайко. Яз сам офчер. Жена ми седи вкощи. Два ката коща сториф на машко... Я ги заборови песни. Кана да изпея? С кози...я накачат кози на зелено, я лейнам, изкарам една песна..”
Мюмюн си спомня първите думи на песен: “Нагоре зелено....”. Следва най-известната родопска песен, от която той има твърде бегъл спомен:
“Бела сам бела юначе, цела сам света йогрела, в градина...На бело лице белило”. Всъщност това е една от най-известните родопски песни в България:

Бела съм бела, юначе
це́ла съм све́та огре́ла.
Един бе Ка́рлък останал
и той не беше останал,
ам беше в мъ́гла утъ́нал.
В мъ́глана нищо не́маше,
от едно ва́кло копе́ле,
със една руса моми́нка.
Мъ́глана дума ду́маше:
- Духа́дай бърже, Гюлсю́мю,
не гиря́сувай Хаса́на,
Хаса́ну о́чи горе́ха
и ли́цену му ве́хнеше.
Ефим Ушев, “Песните на Златоград”, Литературен свят, 2010


АЙШЕ: ВИЖ КОЛКО ИМАШ НАЗАР!
Високо в планината има текке. Не е толкова близо, далече е. Мъжете ми обясняват, че там ходят много гърци и помаци, палят свещи за здраве. За това място има легенда за старо имане, за злато.
Когато попитах какво знаят за “назар” и дали в селото има някоя жена, която може да разваля урочасване, мъжете почнаха да се смеят. “Ся може да прави назар, ени дето имат сини очи, назар праат. Има стари жени пей дува (молитва – бел. авт.) и га те боли главота, пее и заминва. Тук Айше пей (пее, чете – бел. авт.) дува. Тя е помак, куршум лее.”
Докато обясняват как да стигна до къщата на местната баячка Айше, се чува камбанен звън от църквата с чинара, където на 6 май се събират за Едрелес. Тръгвам към горната част на селото да диря шаманката на Ясю кьой.
Аз съм единствената християнка, на която Айше, 80-годишната баячка, лее куршум. “Идват саде мюсюлмани за куршум. Няма да та връщам”, казва ми тя и слага вода в малко джезве. В кухнята телевизорът е включен на турска програма, синът й стои и наблюдава. Докато водата заври, Айше обяснява “на помацки”, че е родена е в село Угурлий (Калотихо). В Хасково Айше има “бубайкова сестра”, от която научила да разваля назар. Жената говори помацки, урумски, турски. Бубайко (бубайко, татко) малко знаел урумски (гръцки – бел. авт.), като слезли отгоре, научил и турски. “Турски научили да думат. Га идем на доктор, думаме”. “Думаме помацки”, казва Айше и синът й. “Викаме си “наши”, знаеме се”. Няма шанс да си спомни помашките песни. “Заборавих, не знам нищо”, казва Айше. За Едрелес тя обяснява как правят люлка (с много меко “л”) на чинара до църквата, варят мисир. “ И турци, помаци –едно на Едрелес. Наши ше одат на Лъджата на Едрелес, през Скеча, Шахин, на Лъджата.”
“Има назар, боли те главата, малко ша видиш файдъ, убо ша видиш”, нарежда Айше, докато ме покрива пет пъти и лее куршум над главата ми.
“Да те не опари. Като те опари, ша бега”, казва синът й. “Покриви се на главата”, оловото свисти над главата ми. След малко пак: “покриви се на краката. “Я, колко има, много има назар, млого има”, показва ми оловото, което направо се е пръснало. “На тек трябва да е. Пет пъти стори. Аллах е тек. Виш колко имаш назар, виж изгоря куршумата”. Накрая на шаманския ритуал Айше ми дава да отпия от водата, в която е било оловото.
Синът й работи в строителството, всичко, каквото има. “Сега нема кощи, криза”. Другият й син е чобан, “горе с козите”.
Айше обяснява, че на сватбите местните булки са с фередже, има турска музика, зурни и тъпани.

Връщам се отново в кафенето, където прииждат още и още “наши”. Ставам местната атракция. Всеки иска да ме почерпи и да говори с мен. Неусетно притъмнява и идва автобусът за Гюмюрджина. Селие, 21-годишна продавачка на билети в селото, също говори “помацки”. Знае Хасково, Кърджали, София. Имах чувството, че цялото село ме изпроводи, като дойде автобусът за Комотини. Дни наред след това хората от Ясмос ми звънят по телефона, за да ми кажат, че съм добре дошла в селото по всяко време.

ОРГАНИ: ТУРЦИЗАЦИЯТА

Планинската област Родопи в гръцка Тракия е населена само с помаци. Около 30 села са пръснати край върха на планината Родопи, на около 5 км от българо-гръцката граница. Според гръцката изследователка Фотини Цибириду съседните села смятат, че най-голямото село в района Органи (500 – 700 души) не е помашко, защото жителите му са отхвърлили помашката и са възприели турската идентичност. Тръгвам към Органи, за да проверя на място тази хипотеза.
Пътят от Гюмюрджина до село Органи (Хеметлий) е по хубаво шосе, което в началото минава през малки селца в ниското, където растат маслинови дръвчета. След с. Неа Калиндири навлизаме в планината Родопи сред гори с желъди, бук, клек, шипки, орехи, ябълкови дръвчета, дюли, клек, сушилни за тютюн, който е основна култура за препитанието на местните помаци. Край пътя честа гледка е мъж и жена да садят тютюн. Прилича на Родопите в България и по червенозема. В Родопите пътят става по лош, невероятно, но факт, появяват се и дупки. Въздухът е омаен, толкова е диво, че по шосето на няколко пъти автобусът заобиколи таралежи и костенурки. Тук-там има засадени млади лози по баира. От Комотини до Миртиски и до Кардамос има асфалтов път. Другите села в община Органи нямат асфалтови пътища, движението е по черни пътища.
Около 3 хиляди души живеят в района на Органи. Помашките села са: Драня Drania (Коз дере), Органи Organi (Хеметлий, 511), Змигада Smigada (Чалабъ, 243), Миртиски Mirtiski (Мусаджик), Ано Вирсини Ano Virsini (Хаджи Юрен, 403), Като Вирсини Kato Virsini (Кюз Юрен), Каливия Kalivia (Колибелер), Ковало Kovalo, Ано/Като Кардомос Kardamos (Гердилем, Гердеме), Кими (Кьозерен).
На географската карта с. Кими е посочено като най-близко разположеното българоезично помашко село до границата с България.
В долния край на Хеметлий има черква, която е добре поддържана, но в нея никой не влиза. Правени са опити за заселване на гърци, в селото са работили православни, когато границата с България е сериозно укрепена, но после православните напуснали.
В кафенето на центъра на Хеметлий съвсем очаквано има само мъже. По улиците на селото не се мярка никаква жена. Почти никой тук не говори на български и затова използвам кафеджията за преводач на английски. “Ние сме европейски мюсюлмани, не като онези в Саудитска Арабия. Ние не държим затворени вкъщи нашите жени”, обяснява младият мъж. Всички в кафенето говорят гръцки и турски.
Мустафа, младият 26-годишен ходжа на Органи е следвал в Измир, родом е от Чалабъ (Змигада) – малко село, в което само старците говорят помашки. Като другите младежи в Органи Мустафа говори турски език, знае само няколко думи на помашки. “Люла” беше единствената дума, която си спомни младият ходжа на Органи, по време на нашия разговор. Младият кафеджия Мустафа изобщо не говори помашки, а само гръцки и турски, той също е учил в Турция, баща му е ходил на хадж.
Когато подхванах разговора дали има “муски”, мъжете в кафенето се разсмяха, спомниха си, че старият ходжа правил, но младият е модерен и не прави такива работи. Както си хортувахме, пред кафенето с пикап дойде още един ходжа –на село Чалабъ. Нямаше как да предположа, че мъжът на средна възраст е ходжа, ако не ми бяха казали. Той “пее на джамията”, но гледа тютюн, хайвани. До село Чалабъ пътят е добър, обясняват мъжете.
В село Кими преди години са се пели песни, които приличат на българските, но сега пеят само турски песни, по данни на гръцката изследователка Фотини Цибириду (Fotini Tsibiridou, Les Pomak dans la Thrace grecque, Discours ethnique et pratiques socioculturelles, L’Harmattan, 2000).

МЕХМЕТ ЕМИНОГЛУ: ЯБЪЛКА, РАЗДЕЛЕНА НА ДВЕ
Кметът на Органи Мехмет Еминоглу обяснява защо старите песни на помашки вече не се пеят, а диалектът е забравен и се говори единствено от старите хора в с. Миртиски (Мусаджик). Кметът е родом от Ано Вирсини (Хаджи Юрен). Разговаряме ту на английски, ту на “помацки”, което личи от нашия разговор по-долу:

“Това население прилича на ябълка, разделена на две половини –всяко село тук, в Гърция, има село близнак в България. Ние се различаваме от селата в Гърция, приличаме повече на селата в България по езика, обичаите. Тук има път през планината към България...
Хората се мислят, че са турци, може да говорят по помацко, но смятат, че думат език, който не се пише, пее, не знаят да го пишат, саде говорят в кощите. Гледат турска телевизия, смятат, че имат турски произход, че живеят тук преди османските турци, че са автохтонни.
Кметът Мехмет Еминоглу обяснява, че от всички 11 помашки села в общината само в с. Миртиски Mirtiski (Мусаджик) се говори помашки. Младите забравят езика, а песните се пеят само от старите хора. “В началното училище те учат на турски и гръцки. Има училища за малцинства. Тук в Гърция официалното правителство от време на време казва, че тези хора са турци и дори училищата са записвани като турски училища, а не мюсюлмански училища. Те са страхуват, че България може да претендира за българско малцинство. Затова ген. Папагос официално изисква всяко училище да пише, че е турско (Същата причина е обяснена още от Кирил Патриарх Български в книгата му “Българомохамедански селища в Южни Родопи”, 1960 г., стр. 12 като “страхът на гръцката власт, която предпочита турските имена пред българските” – бел. авт.).
Община е отпечатала картички с планинския черен път, който свързва Органи със съседните села в България. Според кмета Еминоглу това население прилича на ябълка, разделена на две половини в планината Родопи – всяко село в Гърция, има село близнак в България. Какви са славяноезичните мюсюлмани? “Ние сме европейски граждани, гръцки граждани, мюсюлмани по религия, по произход – османски или турски, така се чувстват повечето хора тук. Аз разбирам български, но не мога да пиша на български. Когато се роди дете в наша къща, първо проговаря на помацки”.

Част от репортажа е публикуван в "Osservatorio Balcani e Caucaso" на италиански език и в "Courrier des Balkans" на френски език.
Очаквайте депеша за помаците в Еврос.

3 коментара:

  1. Чел съм Вашата книга "Нашенци в Албания и Косово" и много ми хареса. Този разказ за впечатленията Ви от нашенците по беломорието е също така интригуващ и актуален. Завиждам Ви за възможността да обикаляте из Балканите и да се срещате с толкова много и все интересни хора. Успех в бъдещите Ви начинания и чакам книгата за нашенците в Македония.

    ОтговорИзтриване
  2. В днешно време никак не е трудно човек да пътешества. С бума на low cost с малко пари се стига до много точки на Европа. Пътуването иска най-вече време и желание.

    ОтговорИзтриване
  3. Докато четох преживяното и срещите ви с местните хора в Южните Родопи,настръхнах.На мен ми е любопитно да разбера нещо повече за тези хора, знам че са помаци,защото съм разговарял с един възрастен човек от едно малко село до Ясмос, които мисля сте разговаряли с него. Дето имал роднини в България - гр.Момчилград,гр.Кърджали,с.Къпиново (цялото име е Горно Къпиново (от там е баща ми)), а на 3км. е с.Долно Къпиново. Аз ходим скоро до Вр.Вейката и по пътя си срещнах овчари, единия мисля беше този човек, но му забравих името. Имам желание да посетя тези погранични села и да рзаговарям с хората, да разбера повече за тях. Мисля, че личната среща с тях ще е по вълнуващо.

    ОтговорИзтриване