сряда, 21 юли 2010 г.

СРЕД ПОМАЦИТЕ В ЕВРОС










Таня Мангалакова

София –Микро Дерио (Дервент) – Руса – Къзълбашко текке “Сеййд Али Султан” – Гоникó (Бабалар) – Сидиро (Демир Юрен)

В Еврос българоезичните мюсюлмани са предимно къзълбаши, бекташи селяни, изповядващи народен ислям. Помаците в префектура Еврос живеят в дем Орфеа в планинските села на Родопите, основно в Руса (Рушанлар), Гоникó (Бабалар, Бубалар), Сидиро (Демир Юрен), Мегало Дерио (Голям Дервент). В тези селища освен гръцки се говори български диалект, наричан „помацки”, както и турски.

НАШЕНЦИ В КЪЗЪЛБАШКОТО ТЕККЕ КРАЙ РУСА
Бекташийското текке „Сеййд Али Султан Къзъл Дели” е най-старо на Балканите. Намира се от лявата страна на пътя от село Руса към Гонико, забулено от шубраци. Манастирският комплекс е скрит в дъбова гора. Бекташийският комплекс не е обозначен с табела, в тази част на Еврос пътните табели са само на гръцки, нямат латинска транскрипция. Теккето е построено от камък и тикли като повечето къщи и сгради в околината. Турското консулство в Гюмюрджина е помогнало за обновяването на теккето. То се администрира от едноименна фондация от 2002 г. Досами входа е основната постройка“мейдан еви” (ритуалната зала), наблизо има стари нишани. В молитвената зала има тюрбе на светеца, около което има свещници. Сградите са обновени, прозорците са с дограми, украсата е реставрирана. Трапезарията е ниска каменна сграда с голям комин, има голяма брадва и дръвник, висят ченгели за месо. По черен път от комплекса на теккето се стига до джамия без минаре, до която сред диви треви има стар мезар от 18 гроба, в които са погребани духовници като деде, баба, служили в текето, както и роднини на живеещите в комплекса на теккето мюсюлмани.
В долната част на бекташийския комплекс има къща на къзълбаши помаци. Главата на семейството е синеоката, изпечена от слънцето и вятъра Хатидже – снажна около 55-годишна мюсюлманка с двама сина. На долния етаж има яхър, на горния кат са статиите за живеене, отвън се белее сателитна чиния. Почти всички говорят „помацки” с изключение на децата, за които Хатидже вече крои планове да ги научи на езика, така както тя го е научила като малка от родителите си. Нейната свекърва и свекър говорят само турски. Всички жени в семейството са забрадени с чембер. Снахата А. е на 34 години, майка на две 5–6-годишни момичета, бременна е в осмия месец.
От мобилния телефон на А. се носи витиевата ориенталска песен, търси я съпругът, с когото дума на „помацки” и турски език.
Хатидже започва да говори турски, но понеже настояваме да общуваме на “помацки”, се извинява: „Млого не знам. Мицко знам, мървичка знам. Я знам, ама вий башка знайте, ний инак знайм.” Всички казват цифрите на турски език.
В теккето край Руса няма действащ бабá, той идва рядко по празниците от Гюмюрджина. „Сбираме се в текето, ся не”, обяснява младата жена.

ВРИТ ПОМАЦИ

- Какви сте вие?
- Хем помаци, хем турци. Врит помаци в Руса. Ние сме мюсюлмани (По-късно обаче Хатидже обяснява: „Врит помаци. Турци нема”).

- Имате ли Едрелес, празнувате ли?
- Имаме, на 6 май, люлка има. На Чучеклий (Микракио – бел. авт.). Збираме са, екмек (хляб – бел. ред.) едем, люлейм са.
- Къпете ли се сабахлян на Едрелес?
- Йоооо, йоооо – потвърждава А.

Освен Едрелес като празник нашенци имат два големи панаира през август – на 1 август се организира Сечек, а след две седмици – Али Баба. На Сечек има три дни народно веселие с чеверме, зурни, “голям панаир станува на Хилиа от Бабалар нагоре. На Сечек има пеливан, додат да пеат от Едирне, оро. Али Баба е сетне”. На Сечек идват турци, а също и помаци от България.
Хатидже изброява помашките села в околината. Когато произнася имената на селата на гръцки, уточнява, че са на „юмандже” (турска дума за гръцки – бел. авт): Руса „юмандже”, “тюркче” (турски – бел. авт-) Рушанлар; Гонико „юмандже”, Бубалар помак; Кара Юрен, Куселер, „врит едн”. Турци нема!” Мегало Дерио „юмандже”, Голям Дервент помак, На Голем Дервент - турци, помаци. Като Микракио „юмандже”, Чучеклий помак (махала с 4 къщи); Месимери „юмандже”, „тюркче” Месемлер; Ораниа „юмандже”, Кара Юрен тюркче; Петролофос „юмандже”, „тюркче” Ташал; Сидиро „юмандже”, Демир Юрен „тюркче” („разбъркано, помаци, християни, турци).
В района край текето няма църкви, обяснява Хатидже. „Айтус клисе нема. Дето има христиане, има клисе.”
Аз съм от Софияджа (София на турски) и жените разбират „малце” моите усилия да „голча” на родопския говор.
Когато обсъжда пари и заплати, Хатидже започва да говори на турски, езика за социална комуникация. Продължава на „помацки”: „Напреш да сме здрави, сетне да работиме, много пари да зимаме.”
Жената простодушно обяснява пасторалната идилия на семейната ферма. „Хубаво живееме. Крави имаме, крави пасеме, квасим мляко.” Питам дали може да купим йогурт. „Не може, ние го бъркаме”, обяснява за млечния продукт „бърканица люта”. Хатидже, учудена, че такова нещо се прави и в България, в Родопите. Снахата А. донася мляко като армаган “да са напият”. .„На ищам, хаир”, Хатидже не дава и дума да се издума да плащаме. “Кана е клала вотре” („клавам”, поставям, слагам – бел. авт.).
Вече имаме храна за из път – „бърканица люта” (вид айрян) и яркожълто масло, чийто вкус не може да се забрави. Армаган да „коснем” (гораните в Косово и Албания, а също и нашенци в Македония казват “да къснем”, да хапнем – бел. авт.). С ръка на сърцето мога да кажа, че маслото на къзълбашите нашенци от Руса е наслада за сетивата, топи се в устата и напомня на невинните детски години.
За нашенци в теккето България е близка географски. Хатидже обяснява как са ходили в Хасково, там също имало текке. „Бендиса ни, убаво!” Снахата подчертава, че са ходили в България „Заби клават”, пазаруват евтини стоки в Хасково, Свиленград „за дрипи (дрехи – бел. авт.), папуци”. Имат контакти и с гурбетчии от България: „Доходат чиляци да работа, тутун.”
Мерак ми е Хатидже да изпее песен на стария диалект, но няма пълно щастие. Песен не ми пее, но нарежда меко, напевно на български говор: „Я не можем, врит не можат да пеат. На друго има място да знаят. Я не можем да пеем. Га пойдете в Руса, в кафата, да питате, там има, ша ви изпеат. Ша кажете тамо в кафата и те ша найдат.”
Вече е към икиндия. „Ша пуснам крави да пасат”, сепва се Хатидже и се сурва низ яхъра. Уговаряме се на другата сутрин да дойда да се науча да доя крава: „Ела ютре сабах да издоим сют. Саат секиз (осем – бел. авт.).”
„Ша дои крава-на, крава-са, да пусне крави-ни, крави-си, кравите”, се казва на диалекта в българската част на Родопите, нюансите при членуването са големи. Междувременно облаци закриват слънцето, чува се далечен грохот.„Гърми и тряа тревата да збира”, притесняват се А. и Хатидже. Обясняват ни за Гонико, че е направо. “Табела за Гонико има, на дозлука га излезете”. Тръгваме към Гонико (Бабалар), а дъждът избяга низ планината.

БАБАЛАР: „КРИФКОНО ФЕСЧЕ ВИДИШ ЛИ, АГА ГО НОСЯМ ГАЛИШ ЛИ”
След 15 минути из планинските завои стигаме до Гоникó (Бабалар, 200 души население, помаци). „Кана ищиш, бе?” В кафенето на Гонико в центъра на маса отвън стоят развеселени от вино мъже, за които бързо бързо ставаме местната атракция. Сигурно е имало празник, подхващаме разговора. „Йя, йя, нашенци обясняват, че допреди час са се веселили. Мъжете пият вино, предлагат да ни почерпят, има и ракия, не е домашна, „коповаме”. Поръчвам си кафе и ми сервират ароматна напитка, която в България се нарича турско кафе, в Гърция – гръцко, а в село Бабалар – „урумско кафе”.
„Викаме се наши. Голчим нашенски”, мъжете от Бабалар имат много по-богат речник от къзълбашите в теккето край Руса. Жената на собственика също говори нашенски. За мъжете от компанията християнин на „помацки” е „каурин”.
“Ние имаме джамия без минаре, не сме къзълбаши, а алеви”, обясняват мъжете. Освен в Руса текке има в Мега Дерио (Голям Дервент), Хлои (Хебил кьой, Хабульово според помаците в теккето в Руса, на около 40 км), също и Гюмюрджина. До с. Харадра (Сливвица) по черен път се ходи в с. Камберлер (някогашно средищно нахийно селище по време на Османското владичество. Днес там живеят къзълбаши, край селото има и текке, при което се прави ежегоден събор – бел. авт.).
В Бабалар младите не разбират много „помацки”. Модернизацията не е стигнала още до селото, тук няма интернет и за да ползват това благо нашенци ходят чак в Суфли. В селото има основно училище, по-големите деца учат в Суфли.

От моята видрица вадя пъстър индийски шал със сърмени нишки. Видрица е моята торба на пътешественик, в която нося тескере, храна за из път, монети всякакви, фотоапарат, диктофон, френски парфюм, четка за зъби, телефони с няколко карти, флашка. Пътешественикът трябва да се осланя малко и на магията, да гледа на кафе, на ръка, да има под ръка екзотични бижута, сърмен шал, защото какво му трябва да човека освен един красив индийски шал, който тук става чембер. Междувременно моите нови познати от Бабалар са разперили шала и го гледат като омагьосани.
Мехмет Варган е около 40- 45-годишен зурнаджия от колибите, махала, под която е малкото помацко село Месемлер. Той свири на сватби и на големия панаир на 1 август, “от айтука на Хилия”, от табелата към хълма. От красива кутийка, от която очаквах да извади скъпоценност, Мехмет разглежда своята драгоценна сбирка от малки мундщуци, избира бавно един “камуш”, слага го на зурната и започва да свири сватбарска песен, когато вземат невестата. Всъщност това е родопската песен “Крифконо фесче”.
“Крифконо фесче видиш ли, ага го носям галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш носи го. Белко коланче видиш ли, ага го носям, галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш носи го….Льоскати кундри видиш ли ага ги тропкам галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш тропкай ги.”
Следващото изпълнение е на игриво родопско хоро. Оформя се пътешествие по пътя на зурни и тъпани.
Денят вече преваля, пътешественикът не бива да замръква низ планината, неусетно стана изник сонце и е време да се подслоним в Дервента. Острите завои на слизане ми замайват главата. Не съм на себе си и бързо се шмугвам в одаята, полягам на кревата и се наслаждавам на високия дървен гредоред. Унасям и потъвам в някакъв сън. Сънувам, че сънувам в теккето. На няколко пъти се сепвам от имена из околината, които научих днес: Къзъл дере, Къзълова ряка, Шейтан дере, Сюльманькова ряка със стара тупавица...

“ВРИТ МЪЖ, ЖЕНА ЕДНАКВО”

На заранта отново съм в теккето да “дуеме” (доим) кравите. В обора има 11 крави, които кротко си чакат реда. Хатидже ме изгледа от глава до пети и ме посрещна в яхъра с думите: „Ша са окаляш, мари”. Обяснява ми как да държа кравето „име” (виме) и че думата за женски гърди е „биски”. Хатидже иска да се откажа и сочи към калта, но като видя, че не може да излезе наглава с мен, „порюкна”: „Фати, фати, ако искаш фати”. Насочвам се бавничко към кравата, едва подхванала „името”, животното стовари тежката си опашка отгоре ми, за да ме отпъди. „На можеш, не можеш, ша та утепа...Папучките (гърцизъм, обувки – бел. авт.) ша са окаляш. Няма стои. Ка та утепа. Не мой, казъм, не мой”, отпраща ме жената.
Дезертирам и заставам отстрани да наблюдавам как лесно и чевръсто Хатидже и снаха й доят кравите. Наливат мляко в бирена бутилка. Бременната А. започва да храни с биберон малко агънце багънце. Къзълбашката Мадона! Това, което носи купешкото име биологично земеделие, представлява стопанството на нашенци в теккето край Руса. Фермата е поне на 150 години, млякото е екологично, кравите пасат на воля наоколо, храната е напълно истинска. Млякото се вари и подправя.
В теккето цари матриархат. Фамилията нашенци се управлява от властната Хатидже. Еманципацията на жените е факт в тази къзълбашка фамилия. В общността цари равенство между двата пола, която Зеки Чолак с усмивка обяснява: „Врит маж, жена, еднакво, къзълбаши. Алевия”. Равенството на двата пола е една от причините за мистификацията на къзълбашките ритуали в очите на правоверните мюсюлмани сунити. Къзълбашите гледат с насмешка подчиненото положение на жените мюсюлманки.
Сунитите на подбив разказват за таен религиозен ритуал на къзълбашите, свързан със сексуална оргия. Не-къзълбашите знаеха за събирането на гащите на жените в общ чувал, от който след голямо разбъркване всеки изважда гащи на чужда сексуална партньорка за една нощ. Тези митове се основават на непознаването на къзълбашите, на изкривената представа за техните традиции, на страха от това, че те изповядват един неортодоксален ислям, в който има равенство между двата пола.

СРЕЩА С НАШЕНЦИ ОТ МИРТИСКИ В СИДИРО
До Сидиро (Демир Йорен) няма асфалтов път, няма и табели. Затова от Малък Дервент (Микро Дерио) пътуваме по черен път през борова гора, който по някое време става коларски. На входа на село Сидиро няколко момчета посрещат всеки гост и го черпят за добре дошъл със сладки. По турски обичай ароматизират ръцете на гостите с гюлова вода. Днес е 23 май и се празнува “хатим”, детски празник за завършване на учебната година. На “волтата” (стъргалото) в Сидиро е многолюдно и пъстро, групи жени се носят бавно на групи, мъжете са с елегантни костюми в местното кафене или пият шербет и кафе в дворовете и гледат. Предприемчиви роми са направили сергии, на които продават дрехи, ориенталски лакомства, череши, захарен памук, ядки, понички, в една каравана по турски е седнала по турски и незабулена красива циганка с малко бебе. В центъра до джамията е издигната сцена, на която се представя програма. Деца със звънки ангелски гласове пеят на турски език. Не бих предположила, че песента е религиозна, но това е текста:

„Напразно ми мина животът
Не можах да стана чедо/поклонник на Аллах
Подлъгах се по дявола
Не можах да стана поклонник на Аллах...”


Тъкмо ми става криво, че жената, която заговорих на „волтата”, ме отпрати на „помацки”: „Не думаме ич помацки, старите, песни – ич”, и ме спряха група момчета, които искаха да се запознаем. Говорят на български. Чули ме как купувам череши и така разбрали, че съм от България. Групата е от село Миртиски (Мусаджик) – единственото село в община Органи, Гюмюрджинско, където хората говорят помашки диалект. “Туа има и други от Миртиски”. Исмаил е на 20 години, козар на селото, обяснява ми, че са пътували два часа с кола през планината. “Помацки знам от дядо. Говорим врит помацки, турски, „румски” (гръцки – бел. авт.). В Миртиски има една джамия, мучко село”. Обяснява ми как в Миртиски празнуват Едрелес на 6 май. “Люлка, люляме са... има, отвън на тепе, Ленище. Теип има, момите са люлят. Пеем турски и румски, помацки нема.” Момчетата от Миртиски харесват музика от България. От телевизиите гледат предимно турска, и “по-малко румски” (гръцки – бел. ред.). Исмаил и неговият 21-годишен приятел са учили в Комотини на „румски”. Има училища и на турски, но малко. “В Органи не думат помацки, на знаат”, обясняват младежите. През август има панаир на Органи, на който идват много пехливани от България.
В Миртиски се прехранват от земеделие – садят домати, гледа лук. Тютюнът вече отмира като поминък,“веке пари не праи”. От селото има гурбетчии в Западна Европа. В Миртиски идват да работят гурбетчии от граничните селища в България, от Кърджали. Семействата имат най-много по две деца. Пият вино “марва” (малко).
Случайната среща с момчетата от село Миртиски е съкровището, което намерих случайно на панаира в Сидиро. Потвърждава се моята хипотеза, че образованието играе ключов фактор за запазване на родния диалект. Образованието на турски турцизира нашенци, по-младите поколения забравят майчиния диалект, докато при образованието на гръцки език нашенският оцелява.

Няма коментари:

Публикуване на коментар