2150 КМ ЗА 7 ДНИ

По време на майските празници пътувахме из Балканите, изследвайки мюсюлманските общности. Пропътувахме 2150 километра из балканските друмища за 7 дни. Пътешествие в 7 балкански държави. Новината на нападението на активистите на „Атака” срещу мюсюлманите по време на тяхната традиционна петъчна молитва „джума намаз” в софийската джамия вече беше обиколила ислямските общности и първият въпрос на всички наши събеседници мюсюлмани от Дубровник (Хърватска), Тузи (Черна гора), Мостар (Босна и Херцеговина) беше за сблъсъка в София. Всички събеседници бяха критични към нападението на феновете на Волен Сидеров срещу мюсюлманите в Баня Башъ. Бяха гледали репортаж по иранската телевизия, в който ясно се виждаха окървавени мюсюлмани в а страна от ЕС. В нашия изследователски екип, ние, българите, обяснявахме възхода на популизма и национализма в нашата страна на хора, преживели братоубийствени югославски войни.

ДЕН ПЪРВИ: ОТ ТРИУМФАЛНАТА АРКА В СКОПИЕ ДО ТЕККЕТО В ТЕТОВО

Пътувайки из Македония най-впечатляващия предизборен плакат за предсрочните избори на 5 юни е възрожденският плам, с който в цял ръст Любе Бошковски, лидерът на партия „Обединени за Македония” призовава „Свобода или смърт” на фона на огромното македонско знаме. Кич и детска наивност, но самият Брат Любе, както наричат във Вардарско бившия министър, оправдан от международния съд в Хага, е издокаран изцяло в денди стил. Чаровен популист, който несъмнено се радва на популярност сред обикновените хора в Македония, в началото на април той се обърна към държавните институции да не заприличат на НКВД по времето на Сталин. Той призовава държавните служители да не се поддават на натиска да гласуват за ВМРО-ДПМНЕ. Управляващите от тази партия използват всички лостове на държавните структури, за да победят на изборите.
Докато се настаняваме в луксозен хотел в македонската столица, на рецепцията Катерина коментира приближаващите избори със съжалението, че участват все стари муцуни, няма умерени политици с конкретни планове за излизане от кризата: „Манипулацията и пропагандата са в огромни размери. ВМРО-ДПМНЕ харчат грешки пари, вземат заеми, за да строят никому ненужни паметници на площада в Скопие. Хазната е празна, но те упражняват натиск върху държавните служители да гласуват за тях и сигурно пак ще спечелят”.
След преименуването на летището в Скопие „Александър Македонски” и гръцкото ембарго срещу Македония управляващите от ВМРО-ДПМНЕ водят неспирна националистическа кампания. Археолози доказват колко стари са македонците, че Самуил и Кирил и Методий са македонци. Дори Клеопатра била македонка. Върхът на кича е архитектурният проект за преустройство на столицата „Скопие 2014”, където като гъби никнат огромни монументи на възрожденци от македонските борби. Вече има гигантски паметник на Ченто, огромни „лавове”, паметници на Гоце (не българския президент) и Даме Груев, яхнали коне. Правителствените функционери обясняват процеса на ‘антиквизация’ и с нуждата да се защити конституционното име на страната в спора с Гърция. Паско Кузман, директор на Управлението за опазване на културното наследство, заяви в телевизионна дискусия, че „Македония може да защити собственото си име, само ако докаже, че македонският народ има антични корени”.
В Италия е поръчан гигантски паметник на Александър Македонски и на десетина други паметници за площад „Македония” в Скопие. От миналото лято, когато бях за последно в Скопие, има нови строежи - на Триумфална арка и Партенон, поредната проява на „антиквизация”, доказването на етническите корени на македонците.
За Катерина проектът за нов център на столицата „Скопие 2014” е ненужен и скъп, но управляващите поръчват в Италия все нови и нови паметници.
На фона на лудостта на крайния национализъм и „антиквизация” на премиера Груевски, СДСМ и Бранко Цървенковски изглеждат умерени. Няколко месеца преди изборите и първите хора на ВМРО по балкански си напазаруваха апартаменти и имоти.
В момента четири албански партии, които имат заявка за влизане в следващия парламент (ДУИ на Али Ахмети, ДПА на Мендух Тачи, „Нова демокрация” на Имер Селмани и партията на градоначалника на Гостивар Руфи Османи), изглеждат като прогресивен фактор за безизходицата, в която се намира Македония с изоставането от интеграцията в НАТО и ЕС. Албанските лидери правят заявки за промяна на Охридското споразумение. В Тетово, столицата на Западна Македония, където албанците преобладават, местните хора виждат бъдещето си по-скоро в контекста на албанското обединение, отколкото на изкуствената държава Македония, която едва крета и то благодарение на подкрепата на международната общност.
Разклонът за Групчин (демаркационна зона от Втората световна война) разрязва като с нож Македония на два свята – в Източна Македония е депресивно, този дял е слабо развита икономически, населен предимно с православни християни македонци, които постоянно се оплакват, че албанците богатеят на техен гръб и от контрабанда и трафик на наркотици. Западна Македония все едно друга държава, един различен свят, в който на всяка крачка се усеща експанзията на албанците, които македонците високомерно наричат „шиптари”. Албанците, които преобладаващо живеят в Западна Македония, със своята предприемчивост в крайна сметка за 20 години развиха една по-богата икономически и стопански Македония. Македонците проспаха тези години в постоянни оплаквания, а през последните години политиците им показаха колко неработещ е онова, което западняците не могат да проумеят – македонския инат. В момента албанците в Македония преживяват албанското Възраждане, национално, стопанско, демографско, културно, докато македонците са изостанали някъде през 90-те години на ХХ век и не искат да помръднат оттам. По-напредничавите им политици отдавна са си извадили български паспорти, защото не виждат бъдещето си в тази държава.
Ресторантите кафенетата, пазарите, магазините на Тетово гъмжат от толкова много народ, че градът буквално се пръска по шевовете. В центъра на града няма къде да се паркира. Пълно е с млади хора и деца. Врявата не спира дори из периферните краища на града, досами пазара, където внезапно утихва зад дебелите стени на дервишкия манастир от 1538 година, средище на мистичните суфисти в Македония.

В Арабати Баба текке сякаш времето е спряло, нищо ново не се е случило от 2002 г., когато въоръжена въоръжени албанци сунити от Ислямската общност на Македония окупираха теккето и го обяви за джамия. Бекташийската общност в Македония, която все още не е официално регистрирана като религиозна общност от властите, не може да изгони албанците сунити, които всеки ден се молят в „мейдан еви” (молитвена зала) по пет пъти на ден, макар че този храм не е джамия, нито има минаре. Апетитите на мюсюлманите сунити са за имотите на теккето. Македонската държава е безучастна към този проблем.
Всичко си е останало по същия начин, по който го видяхме преди девет години, когато за първи път снимахме нашествието на сунините в тетовското текке. Всичко е по старому освен това, че нашият приятел Тахир Баба се помина. Той търпеливо ни разказваше за дервишите мистици, за които умереното пиене на вино не е „харам” (грях) и които са единствените мюсюлмани, за които мъжът и жената са равни.
Македонското плахо наднича зад знамената на Турция, Албания, САЩ, Франция, ЕС, зеленото знаме на общността на бекташите в сградата на теккето, където, заобиколен от снимки с известни политици и влиятелни личности, Едмонд Брахимай разговаря с туристи от Турция, дошли на религиозно поклонение. Преди това е бил глава на Туран текке в Корча, наричат го Баба Монди. По всичко личи, че новият баба залага на силна пи ар кампания и отваряне към света. Няма официални данни за броя на бекташите в Македония, според Едмонд Баба те са около 50 хил. души. Макар че тази общност е по-скоро маргинална сред мюсюлманите на Балканите, тя показва една по-различна версия на исляма - мистична и толерантна. Според Едмонд Брахимай бекташизмът е мост между исляма и християнството.

Едмон Баба ни разказа как дервишите в теккето в Македонски брод празнуват Хъдър Баба заедно с православните, които славят Джурджевден, както в Македония се нарича Гергьовден.
В Арабати Баба текке се открова високата фигура на дервиш Абдул Муталиб, който преди години беше като мълчалива сянка на покойния Тахир Баба. Днес дервишът Абдул е израснал духовно, което прозира от неговото сладкодумно излияние за македонското братство на суфистите.

ДЕН ВТОРИ: ЧЕТИРИ ДЪРЖАВИ ЗА 11 ЧАСА

„Ако е необходимо, ще продадем бижутата на жените си, за да завършим тази магистрала“, Сали Бериша


Втория ден минахме границите на 4 млади държави – Македония, Косово, Албания и Черна гора. Вълнуващо първата среща в Косово беше на Брезовица, известният още от Титова Югославия ски курорт в Косово, след който започват двете области, в които живеят българоезични мюсюлмани, които както и да спорят за идентичността си, помежду си се наричат нашенци. Край дървена барата, превърната в скромно кафене на Брезовица, срещаме Руфат от Речане, Жупа. Той се представи като бошняк, и после уточни, че говори на нашенски. Миловиден и добродушен, той обясни, че нашенци в Жупа си имат и къщи, и са работливи (най-добрите строители в бивша Югославия), но основният проблем е, че нямат работа. С носталгия си спомня времето на Югославия, когато е имало добри възможности за бизнес, а стандартът е бил много добър. От Брезовица се вижда заснежени върхове на Шар планина, където живеят гораните. „Там е като в Швейцария – нашенци имат големи и богати къщи, чиста планина”, сподели развълнувано за посещението си в Гора и Жупа шефът на Асоциацията на хотелиерите и ресторантьорите в България Благой Рагин, с когото се видяхме ден, преди да поемем към Балканите. И двете страни на пътя са селата на нашенци от Жупа – Мушниково, Речане, Долно Любине. Големите добре устроени къщи в планината (някои с басейни), луксозните ресторанти също в алпийски стил и кравите, които си вървят спокойно по шосето, наистина напомнят на пейзажа в Швейцария.
С албанците в Призрен вече не е проблем да се говори на български. В града от години вече няма сърби, тук живеят преобладаващо албанци, има турци и бошняци (нашенци от Гора и Жупа). В старата част на Призрен се запознаваме с албански газда (сръбска дума за шеф, която и досега използват албанците в Косово, бел. авт.) на златарско ателие и неговите приятели, които, като разбраха, че сме от София, се оплакаха, че не им дават визи за България. Трябвало да чакат повече от месец за българска виза. В момента от съседните държави само гражданите на Косово и Турция имат нужда от визи за България. Албанците носталгично си спомняха за доброто старо време, когато прекосявали почти целия свят и бедна комунистическа България със своите паспорти. Тримата албанци от старата част на Призрен се оказаха фенове на Хашим Тачи, които не вярват, че косовският албански лидер е замесен в трафик с човешки органи. Според тях това било сръбска пропаганда.

По пладне, за да спестим време, си купуваме храна за из път – прочутите призренски чебапи от ресторант на горани. Нашенци са най-добрите майстори на бюрека и на чебапа. Чебап в Република Македония и в бивша Югославия се наричат кебапчета, които са съвсем малки и много вкусни. Сервират ги винаги на порчия по десет. Призренските чебапи на гораните се оказаха толкова вкусни, пръстите да си оближеш. Нашият спътник Сафет от Санджак твърдеше, че най-добри са чебапите в Сараево, но впоследствие това не беше потвърдено.

На половин час от Призрен е границата на Косово с Албания. Влизаме в страната на бункерите през граничния пункт Морина. Планинските зъбери стават все по-остри, няма плодородна земя, няма и хора. В цяла Албания най-безлюдна е северната част. Пътуваме по магистралата, наричана от някои експерти „Велика Албания", защото свързва Косово с Тирана. Албанците не попаднаха на свестен лидер след Енвер Ходжа, който построи около 800 хил. бункера за защита от врага и задължи всяко семейство да чисти и поддържа бетонните съоръжения. При поредния мандат на Сали Бериша, личен лекар на Енвер Ходжа, "страната на орлите" задлъжня чудовищно, за да построи гигантска магистрала за над милиард евро, която пресича планините на Северна Албания и свързва Косово и Тирана. С тази магистрала Бериша спечели пореден мандат, макар че опозицията го обвини в лобиране за компанията „Бехтел”, която си осигури 44 % печалба. Магистралата започва веднага след границата с Косово, но първоначално е много странна, изглежда в суров вид. Лентите сменят по странен начин своя брой. Построени са десетки мостове в планината. След разклонението Тирана – Пук се появява зелената маркировка за магистрала. Странен е проектът да се хвърлят толкова много пари, за да се построи магистрала в район, в който няма никакво движение.
Все едно се движим в пустиня, няма хора, нито коли и камиони по магистралата.
Понякога заблудена крава върви тържествено по асфалта. Наоколо няма жива душа, не се виждат къщи. Северна Албания е толкова неплодородна, че от векове малкото албанци, които обитават тези диви чукари, са необщителни и саможиви. Живеят в къщи, изолирани една от друга. Тук са най-бедните арнаути. Според френският историк Ф. Бродел географският фактор тласка гегите, албанците от Северна Албания, да нападат плодородните равнини и да мигрират.

Отляво на магистралата Косово - Тирана е разклонът за град Кукъс. Този край на Албания през 1999 беше наводнен от над 160 хил. бежанци от Косово по време на войната. Градът стана печално известен с мрежата от лагери, където албанската Армия за освобождение на Косово (У Че Ка)държи и измъчва сърби, роми и албанци, обвинени в сътрудничество с властите в Белград.
След Кукъския каньон на два часа черен път в каменистата планина живеят гораните нашенци от Кукъска Гора, българоезични мюсюлмани, които са най-бедната и маргинална общност в страната на бункерите. От тях знам, че в тази част на Северна Албания, в района на реката Люма живеят арнаути, смятани за особено свирепи. Саможиви и диви са люманите!
За да построят магистралите, албанците са прокопали планината, построили са десетки гигантски виадукти, взели са заеми, с които ще задлъжнеят за десетилетия напред.
Безлюдно, потискащо и пусто е на магистралата, сякаш е паднала атомна бомба. Когато навлязохме в гигантския 6-километров тунел при Калимаш, отново бяхме единствената кола на шосето. Сюрреалистична картина, която оприличихме на футурологичната атмосфера на филма „Сталкер” . По информация от пресата тази час от пътя се финансира от албанската държава със заем от гръцката „Алфа банк”.

Една трета от албанците не живеят в родината си, а са мигрирали предимно в Гърция и Италия. По магистралата не пътуват коли и камиони, няма движение на стоки, нито на хора. По това инфраструктурно чудо пътуват предимно косовари през лятото. От Призрен за около 6 часа се стига до Дуръс при бързо шофиране през лятото.
Пътуваме вече часове наред по магистралата, а няма никакви коли освен един камион с регистрация от Кукъс, който пренася слама. Видяхме го още на границата с Косово, но понеже митничарите ни забавиха, го застигнахме край една бензиностанция след втория час шофиране.
Духът на магистралата витае в кафенето на бензиностанцията, където на стената висят маслени картина на сградата на бензиностанцията и на строеж на магистралата. Не по-малко странен е „сламеният човек” от Кукъс Реджеп, който пренася слама от Косово за Дуръс. Никой не го провери на границата. Каква ли ще е тази печалба от сламата, ако под нея няма скрита контрабандна стока?

Чистачките на колата не работят, а прозорците са толкова прашни, че помолихме местните работнички да ги измият. Наоколо се навъртаха албански мъже, които бяха готови да почистят стъклата, само ако поправят и чистачките. Това не ни устройваше. Имаше и местни жени, които бяха готови да почистят стъклата, но свирепите мъже арнаути ги нахокаха и им забраниха да се занимават с нас.

Потиснати, продължаваме по магистралата. Планинските чукари постепенно изчезват, пейзажът се омекоти, когато започнахме да слизаме към по-ниското. Появиха се къщички с малки нивички, лози, царевица, пшеница, дръвчета, козички и овце край пътя. Появиха се и хора, които копаят из нивите. На къщите до знамето на Албания се вее американското знаме, понякога и знамето на Косово. В град Лежа вече имаше палми и народът беше повече.
От Призрен, Косово, за четири часа стигаме до албанския град Шкодра на езерото, което сърбите наричат Скадар. На хълма над града е крепостта Розафа с укрепления във венециански стил.
След Шкодра пътуваме към Черна гора и пейзажът коренно се промени. Все едно сме някъде в средиземноморския свят. Минаваме през села с ниски бели къщи с палми, олеандри и рози, а на тясното шосе безгрижно играят деца. Стигаме до границата между Албания и Черна гора, а граничният пункт е средно голяма барака. Албанският митничар взема паспортите ни за проверка и извезва. Появява и обявява важно: „Паспортите ви са в Черна гора”. Търсим с поглед знамето на най-младата адриатическа държава, но не намираме граничният пункт. Оказа се, че Черна гора е в съседната стая на бараката. Вземаме си паспортите, плащаме задължителната екологична такса от 10 евро (според конституцията Черна гора е екологична република) и продължаваме за град Улцин, град на Адриатика с 80 % албанци, които го наричат Улчин или Улчини.
След толкова много часове през албанските планини сме възнаградени с отмора в хотел „Двори Балшича” (династията Балшичи властва в района на Шкодра и Зета) в старата част на Улцин, според мен най-хубавия хотел в Монтенегро. Каменният хотел е разположен на крепост на върха над залива, където са кръстосвали пиратите. Всеки се разполага сам в огромна каменна стая, а двама от нашата група се настаниха в цял един етаж на съседната „Палата Венеция”. Цената от 50 евро на тези каменни стаи в крепостта определено си струва парите. Посрещаме залива на крепостната стена с изглед към залива.

Повече снимки от Македония, Косово и Черна гора в моя профил във фейса
http://www.facebook.com/media/set/?set=a.10150198300193966.326874.629498965

http://www.facebook.com/media/set/?set=a.10150198689613966.326977.629498965