НАШАТА ДОСТА

Помина се Доста, жената, която заедно с Любчо Георгиевски олицетворява създаването на независима Македония и съвременното ВМРО в новата държава. Войводката Доста, както си я знаем още от времето на борбата срещу сръбското влияние във Вардарска Македония. Поетесата, която разочарована от политиката, посвети енергията си на укрепването на културните връзки между България и Македония.
Всеки път, когато съм пътувала в Македония, в бурните времена на еманципирането на новата държава, не пропусках да разговарям с Доста. В началото беше в тандем с Любчо, несъмнено Войводката беше по-зрялата. С нея съм водила дълги разговори за бъдещето на македонската държава, помагаше ми много за анализи на албанския фактор в политиката. Съвсем по приятелски не пропускаше да ми каже да се чувам, когато отивам към Тетово. Тя самата се радваше на голямо уважавана от албанските политици.
Точно правителството на ВМРО-ДПМНЕ с Любчо и Доста имаше шанса да заздрави междуетническите отношения в Македония, да направи компромиси и отстъпки, за да могат двата големи етноса да изградят швейцарски тип на отношенията си. Любчо и Доста имаха отлични отношения с ДПА на Арбен Джафери и Мендух Тачи и то не само на думи, имаха солидна антикомунистическа основа. В интервюта с Мендух Тачи неколкократно е изразявал уважението си към Войводката на ВМРО-ДПМНЕ. Доста и Любчо винаги са изпитвали идеологическа и чисто човешка симпатия към личността на политика Иван Костов. Доста и Любчо бяха от елита на Република Македония, който емоционално е свързан с България. Неслучайно и двамата станаха български граждани.
В политиката идва моментът на мал-шанса, в Македония започна война между паравоенни албански структури с правителствени части и Любчо и Доста не успяха да решат този проблем.
Когато напусна (несъмнено с омерзение) политиката в Македония, Доста се установи в София и започна да ръководи Македонския културен център. Мисля, че в този момент тя намери хармонията в личния си живот. Обичах да й ходя на гости в центъра на ул. „Оборище” и да пия кафе с нея. Доста преобрази центъра и като интериор. В кабинета си имаше много православни икони. През последните години от живота си беше навлязла в етап на покаянието. Беше вегетарианка, често говорехме за диети, или по-скоро за това как да живеем природосъобразно. Пътуванията ми през последните години из Балканите споделях с Доста на кафе, питах я различни детайли, пишехме си по мейла, винаги можех да й се обадя по телефона и да уточня някой детайл. Често ми препоръчваше да контактувам с нейни приятели в Скопие и Охрид, всички те са интелектуалци. Доста беше модерна жена, вреше и кипеше в това, което прави, не беше чиновник, а артист. Имаше профил във фейс-бук и на часа отговаряше на всеки мой мейл, писали сме си по малките часове...
Доста се помина и когато вчера научих тъжната вест за смъртта на Войводката от Миячията (корените й са в историческото село Лазарополе), отворих книгата й „Македония –наj-висока убавина”. „На Таня Мангалакова като знак на приятелството со наj-убави желби за иднина”. Сред публикации с нея в македонската преса и снимки се вижда колко много държеше на връзките с България и антикомунистическите политици тук. В книгата има снимки с Иван Костов, Соломон Паси, фотография в „Александър Невски” от официалното посещение на македонското правителство през 1999 г. в България.
Един спомен от миналата зима изплува в съзнанието ми. Преди да издам втората ми книга за торбешите в Македония й се обадих да питам как може да се каже на български билката „майчина душица”. В Долно Косоврасти гостувах на единствената македонка това торбешко село Любица и тя ми разказваше за лековитите треви из планината. Бях питала двама македонци преди това, но нямах точната дума. „Мащерка” каза Доста с мекия си приятен глас и веднага ме покани да се видим. А пък „нане” на македонски е мента, „камилица” казват на лайката.
Македонска душица беше Доста – от импозантната й фигура лъхаше особена красота и спокойствие, сините й като синчец очи излъчваха откровеност и хармония. Срещите ми с Доста траеха часове, защото тя е изключително благ събеседник, широко скроен, с много интереси и теми. От нея научих много неща, свързани с историята и православието в Македония. Напоследък дори не засягахме политиката.
Доста навярно е единственият политик, когото познавам отблизо, който не загуби човешкия си облик. В годините на бурния преход демокрацията издигна на гребена на вълната хора, които никога не са подозирали, че ще се окажат на върха и които се главозамаяха след това. Познавам такива екс-политици, които са болни от опиума на властта. Доста не беше „такава”.
Групата ВМРО-О.Т.М.О.Р.О. я наричаме просто Доста. Впрочем тази неформална група всички са фенове на Доста. Групата е обединена от любовта си към Македония. С тези хора се запознах преди 20 години на „Пиротска” 5 и с тях още се виждаме по „македонските работи”. За всички нас Доста беше наша приятелка.
Само да поясня на онези, които не знаят, че на тази улица в София е централата на ВМРО, където впрочем са идвали и идват някои тайно, други явно, всички известни македонци от Вардарско. Някогашната младежка организация, която вече не е младежка, но която се води нещо като underground опозиция на Каракачанов, вече се превърна във ВМРО-О.Т.М.О.Р.О. – неформална туристическа агенция за пътувания и „жива свирка” в ресторант „МАМБО” на пъпа на София.
Много пъти сме си говорили в „Мамбото” че благодарение на Доста Македонският център в София стана истинско културно средище. Всяка седмица Доста организира изложба, концерт, вечер на поезията. Имаше отлично сътрудничество с българското културно министерство, Доста наемаше често „Зала България”, галерии. Такъв човек като Доста трябваше да има и Българския културен център в Скопие. Но не би!

Скърбя за Доста и за това, че тя беше една от малките ми приятелки от Македония!