СРЕД ГОРАНИТЕ В КОСОВО ПЪРВА ЧАСТ

Експедиция август 2010

В центъра на Драгаш, единственото горанско-албанско селище в Призренска Гора в Косово, в разгара на лятото привлича погледа рекламата на автобусна линия до черногорския морски курорт Улцин (15 евро) и до албанския курорт Дуръс (20 евро). Благодарение на новата „патриотична магистрала”, както албанците наричат свързването на Албания и Косово със 171-километрова магистрала, строена от турско-американския консорциум „Бехтел-Енка”, наричана още и “Велика Албания”, от Призрен до албанския курортен град Дуръс на Адриатическо море се пътува за по-малко от два часа през близкия граничен пункт Морина (Връбница).

Душа

Слезоф Азраил (Мелиек Азраил безполов дух, който взема душата – бел. ред.)
Душа Гори да земе
Га тражиф меджу камене
(сърце твърдо меджу борой)
Потоци пресушиф ноча
Деня се вратиф на небо
Со Джурджовден накитен
Душа Гори ги га желие горани
(Hamid Isljami, “POČIVALJIŠTE”, USTANOVA ZA KULTURU MLADIH «OMLADINSKI CENTAR»,VALJEVO, 1990)

На територията на Косово нашенци живеят в следните райони – Призренска Гора, Сириничка Жупа, Средска. Областта Гора е планинска котловина, разположена на юг от Призрен, на границата между Косово, Албания и Македония, между планините Враца, Кораб, Коритник и Шар. Горанските селища в Косово са: Драгаш, Бачка, Брод, Диканце, Глобочица, Крушево, Кукаляне, Лещане, Любовище, Млике, Орчуша, Доня Радеша, Горна Радеша, Рестелица, Дони Кръстец, Горни Кръстец, Зли поток, Вранище, Доня Рапча, Горна Рапча.

Гостувам на Мейрима в долната махала на Драгаш, населена с горани. Драгаш вече е горанско-албански град, половина на половина, албанците живеят в горната махала. Моята хазайка прави всичко възможно да се чувствам добре, тя помага за контактите ми с гораните. Домът й пълен с джунджурии и пищни декорации в ориенталски стил. Живея на горния кат в просторна стая с огромна спалня с кувертюра в бонбонено розово, украсена с десетки възглавници в бяло и розово с бродерии, по тоалетката има миниатюрни трогателни фигурки, плетени на една кука - типичен интериор на горанска къща. От година и половина религията присъства в ежедневието на Мейрима и тя всеки ден прави “намаз” (мюсюлманска молитва) вкъщи, чете книги, от които се образова за исляма. По време на Рамазана, който през 2010 г. започва в разгара на лятото през август, тя и съпругът й постят, както болшинството горани в Косово.
Мейрима гордо подчертава, че двамата със съпруга са построили къщата сами. Настанила съм се на целия втори етаж, който по всичко изглежда е бил замислен да подслони още едно семейство. Днес къщата пустее, трите деца на Мейрима са мигрирали от Косово, живеят в Белград и като всички останали гурбетчии горани идват в Гора веднъж годишно по време на лятната отпуска или на 6 май, когато е Джурджевден.
Безработицата сред гораните в Косово е смазваща, работа има само в общината в Драгаш и в сръбската община в село Вранища, както и за малък брой лекари и учители. Нашенци ходят „на печалба”, на гурбет, за да оцелеят икономически. Преди са ходили главно в по-развитите републики на бивша Югославия, сега – в Западна Европа. Днес много от тях живеят в Белград, Германия, Австрия, Швейцария, Италия. Малцина са останали в Гора, като например съпругът на Мейрима, който работи като надничар по строежи в съседните села.
В двора на къщата на Мейрима се носи сладникавият аромат на храста “господска рука”, пълно е с красиви цветя. Градината, в която са засадени зеленчуци и овощни дръвчета, “дудинке” (черница), къпини, билки “нане” (мента, джоджен) и босилек, играе важна роля за оцеляването на семейството. В обора има теле, което ще даде месо за зимата. Моята хазайка Мейрима е на 51 години и е доволна, че е намерила препитание в белязаната с безработица област Гора. Тя работи на половин ден в общината като чистачка срещу 180 евро месечно. Преди войната 18 години е работила в местната текстилна фабрика “Драйтекс”, която в момента е собственост на турска фирма. Според Мейрима там се наемат албанци от съседната област Ополйе и много малко горани.
Административната система в Гора е двойна – сръбската се издържа от Белград, обхваща всички горански села и е формирана след локалните изборите през 2008 г., има 15 служители. Община Драгаш (41 хил. души население) е финансирана от Прищина, тя е създадена от временната администрация на ООН в Косово чрез сливане на двете някогашни общини Гора и Ополйе. Общината включва селището Драгаш и 35 села, разположени в района на Гора и Ополйе. Около 2/3 от населението са косовски албанци, а 1/ 3 – горани. Драгаш е административен център на двете географски разделени райони Ополйе, населен с албанци, и Гора, населен с горани. В общинския съвет на община Драгаш са представени косовските албанци, горани и бошняци. Общинският съвет на Драгаш, формиран през 2008, включва 21 души – 7 от Демократичната партия на Косово, 5 от Демократичната лига на Косово, 3 от коалиция “Вакат”, 2 от Гражданска инициатива за Гора, а партиите ААК, АКР, ЛДД и СДЕ имат по едно място. По данни на мисията на ОССЕ в Косово в община Драгаш работят 98 служители, от които 34 са горани и бошняци и един е турчин. Полицейската станция в Драгаш е предадена през 2004 на косовската полиция и в момента има началник албанец, със заместник горанин. В полицейската станция работят 76 полицейски служители – 47 косовски албанци и 33 горани, включително 6 полицаи в граничната полицейска станция в Крушево. ЕУЛЕКС подпомага полицията с петима международни служители, които са наблюдатели и съветници. В Драгаш е разположен турски батальон като част от германската многонационална бригада на КейФОР (юг).

Гораните и бошняците са представени в общинския съвет от 3 политически структури – коалиция “Вакат” (коалиционен партньор на партията на Хашим Тачи ДПК) и от опозиционни партии – Гражданска инициатива Гора (ГИГ) и Партия на демократичното действие (ПДП). ГИГ и ПДД представляват гораните и са за използване на сръбската учебна програма, ГИГ е подкрепяна от горани, които искат да запазят контактите с Белград.

От 25 хил. горани, които живеят в 19 села в Призренска Гора преди войната в Косово, сега са останали не повече от 7 – 8 хил. души, обяснява Нерган Селмани, служител в сръбската община в село Вранища (3500 жители през лятото, 300 души през зимата). Сръбската община е базирана в голяма къща, на първия етаж се извършват административни услуги, във фоайето на втория етаж са изложени красиви горански носии. Горанките в Косово задължително носят традиционна „ношна” (носия), която е маркер за принадлежност към тази етно-културна и езикова общност, забулват се с „башмарама”(название на горанска забрадка – бел. авт.) .
Хората страдат най-вече от безработица, обяснява Нерган Селмани. Белград плаща заплатите на чиновниците в локалното самоуправление, здравеопазване, учителите в училищата, които учат по сръбската учебна програма. Пенсиите в Косово са ниски, те също са два вида – минималната косовска е 45 евро, а сръбската – над 100 евро. Социалните помощи също се различават по своя размер в полза на сръбската, която е около 100 – 150 евро.
В Драгаш разговарям в кафенето до седалището на ГИГ с нашенци за възможностите за работа в Гора. В текстилната фабрика в Драгаш заплатите са по 150 евро за 8 часа. Вероятно се наемат само жени, питам аз, но тук мъжете, с които пия кафе, подскачат като опарени: “Не, ние не смеем да пускаме жените там”.
Икономическото оцеляване в Гора е катастрофално – работни места има само в общината, болницата и училищата, заплатите са около 150 – 170 евро. Алтернативата за работа е таксиметрови услуги, дребна търговия в дюкян или кафене. В село Рапча има ферма за крави, местен горанин сам инвестирал в проекта, но всичко е проблематично, защото няма редовно ток. Бизнесът се държи изключително от албанците. В община Драгаш работят горани от бошняшката струя – Глобочица, Крушево, Рестелица, Брод.
Образованието на гораните е по две различни програми – на Белград и на Прищина. Не се знае кое на кое е паралелно, тъжно отбелязват нашенци. Децата им могат да учат на сръбски, босански или албански. След Втората световна война в Гора, която е част от Югославия, се учи на сръбски език. След 1999 г. във всички села в Гора има училища на сръбски, Болшинството горански деца посещават основното училище по сръбска учебна програма в село Млике, днес там учат стотина ученика. В Кукаляне, Любовища, Брод, Рапча, Вранища има училище на сръбски, в Рестелица има 560 ученика в основното училище, където се преподава на сръбски, има клас на албански и на босански. В Драгаш има основно училище по косовската учебна програма с преподаване на албански и босански език. През 2008 – 2009 са регистрирани 6619 ученици във всички паралелки на началното и основното училище. От 2007 на учителите, които не са подписали договори с косовските институции, не им е позволено да имат достъп до сградите на училищата. Безуспешни остават опитите за намиране на компромисно решение на пробема от образователното министерство, комисаря по националните малцинства на ОССЕ, община Драгаш, учители горани.
Образованието в училищата в горанските села е заложник на борбата между Прищина и Белград, затова в една и съща училищна сграда има паралелно образование, двама директори, това води до намаляване на учениците. Нерган Селмани обяснява, че след конфликта албанците се опитват да забранят да се учи на сръбски, да въведат образование на босански език. “Ние искаме да остане обучението на сръбски. След завършване на начално и средно училище нашите не могат да учат нито на босански, нито на албански.” Според него безработицата тласка гораните да търсят начин да оцелеят: “Ние сме горанци, народ с ислямско вероизповедание, каквито са били нашите предци. Живеем в тежко време. Албанците се опитват да ни притиснат, за да станем албанци, използвайки натиск чрез здравеопазването, образованието. Бошняците твърдят, че всички ние сме бошняци. “


Мейрима ми показва своите съкровища – изтъкани от нея килими, плетени чорапи, “скутници”. Жената вади от голям куфар старателно надиплени пищни горански “ношни”, богато украсена с бродерии и мъниста сватбена “башмарама” (шамия – бел. авт.), ушито от мъниста “джубе” (тесен къс елек – бел. авт.), кошула и антерия от свила, “скутач”, пояс. Почти всички дрехи са ръчна изработка. Всяка “нуса” (млада жена), в Гора трябва да има “ношна” и капа със златни дукати, с които се кичи, докато е млада.
Когато щерката на Мейрима се връща от Белград, отделя поне час, за да се нагизди с красива горанска “ношна” и капа с дукати. Този ритуал прави всяка горанска жена, преди да отиде на сватба, годеж или когато дойде Джурджевден, горанския Гергьовден. Девойките се украсяват с венец, гердани и гривни от мъниста. Капата с дукати се носи задължително с пищна “башмарама”. Мейрима обяснява, че празникът Джурен (Джурджевден, 6 май) в Драгаш започва да се празнува от 5 май с обичая “травке”, когато гораните се къпят с цветя и билки, късат върбови клонки, с които украсяват къщата.
Джурджевден, наричан още Джурен, е най-големият горански празник, обединяващ езически и християнски елементи. Празните през зимата горански села стават многолюдни и се пълнят с живот на Джурджевден. От столетия традицията изисква гурбетчиите да се върнат на Гергьовден, когато свършва зимата и идва лятото. На 4, 5,6, 7, 8 май по стара традиция гурбетчиите се връщат в родните си села в Гора, които през зимата са празни. Всяка година на Джурджевден Шар планина се огласява от свирли и тупани (зурни, зурли и тъпани), добива мистичен вид и заприличва на Тибет.



НА СВАТБА В ДРАГАШ

Синджир от цвеке
Куча со коприва
накитена, врана на
ходжак студен
Дейка со шамия
вързана, млайнеста на
ветер оседлан
Синджир от цвеке
трайе, дейка муа во
апсаана темава
(Hamid Isljami, “Među nas i vo nas ”, UDRUŽENJE PISACA «GLAS KORENA» NIŠ, 1993)

Мейрима от село Любовище и Дамир от Драгаш се запознали и харесали в Белград, където семейството им както много други горански фамилии избягали след войната в Косово през 1999. Двамата млади са дошли в Гора, за да се оженят с традиционна тридневна горанска сватба със зурни и тъпани и красиви сватбени “ношни”. Гораните държат да се женят вътре в общността.
През юли и август горанските села в Косово са огласят от думкането на тъпаните и пищенето на зурните, всеки ден стават по няколко сватби. Сватбата на Мейрима и Дамир трае три дни в началото на август 2010 година в Драгаш и следва традицията. Младоженецът и неговите приятели няколко часа обикалят из Драгаш, изпадайки в екстаз от думпакането на тъпаните и пищенето на зурните. Ергените пият бира, но са опиянени най-вече от думкането на тъпаните, които огласяват цял Драгаш. Сватбарите отминават кафене “Мачо wireless” в центъра, където албанци, сърфирайки из глобалната мрежа със ноутбук, удостояват сватбарите само с бегъл поглед. По-надолу започва долната махала на Драгаш, където са гораните с техните традиционни бюрекчийници. “А си арно? От кеде си?”, ме питат през къща нашенците, докато записвам и снимам изпадналите в транс млади сватбари. Ергените лягат направо на земята, плащат по 50 евро на музикантите, за да им думкат на главата. Думката на тупаните трае няколко часа. Когато пищят само “свирлите”, както тук наричат зурните, обичаят се нарича „небет” или „нибет”.

Йесен иде мъгла се валя
(свири се на „небет”)

Йесен иде мъгла се валя,
по Шар планина.
Хей по Шар планина.
Телал вика по цела Гора:
Време е за гурбет!
Хей вакат е за гурбет.
Дошло време за гурбетчийе,
на гурбет да идет.
Хей на пусти гурбет.
Чоставайе младе манесте,
и дейке нишанлийе!
Хей дейке даденице.
Пусти гурбет пуста печалба,
пусте да бидет.
Хей пусте останалйе.
Отидоха младе горани
благо да прайет.
Хей благо че прайет.
Кой во Мъсър кой во Анадол,
кой во Белиграт.
Хей църни Белиграт.
Пусте билйе све оя места,
млого далечне!
Хей млого далеко.
Че се вратет, че се вратет,
младе горани!
Хей све гурбетчийе.
Во мемлечет во Гора хастретна
найхубаф мемлечет!
Шар планино, Шарена планино
Горо пристала,
Хей тебе се врачаме!
(Ramadan Redžeplari, „Sedefna Tambura. Goranske nadorne pesne”, Prizren, 2008, ISBN 978-9951-485-04-3)

На поляна край къщата на младоженеца се извива хоро, на което невястата е с бяла “ношна”, всички жени са кокетно накипрени в горански носии и гримирани. Моята хазайка Мейрима е облякла красив черен “терлик” (мантия с бродерии на омъжена горанка – бел. авт.), забрадена е в пищна “башмарама”, с красивите дрехи и грима и с китка на главата е станала направо друг човек. Думкат тупани, пищят зурни. Традиционното сватбено меню включва чорба, телешко варено, фасул, грис халва със стафиди. Мъжете и жените седят башка. На трапезата жените срещат роднините си, с някои не са се виждали цяла година, защото са пръснати по различни краища на бивша Югославия и Западна Европа. На сватбата роднините си разменят новини. Една от жените разказва, че както са се пръснали, много братовчеди вече почти не се познават, а на събиране при сватосване техни роднини установили, че младоженците са трети братовчеди.
В полунощ следва веселието “Махалла”, на което идват сватовете от Любовища със зурни и тъпани. На голяма поляна в Драгаш се прави голямо хоро със зурни и тъпани. Цялото село идва и играе на хорото. Много младежи идват направо от “корзото”.
На сутринта след първата брачна нощ невястата ходи за вода с две стомни, полива с вода да се умият свекъра, свекървата и най-близки роднини. Ритуалът на чешмата отбелязва смяната на социалния статут на булката и първата брачна нощ. Облечена е в две ношни една под друга. Край чешмата се играе женско хоро, после сватбарите отиват в къщата на младоженците, където невястата съблича черния терлик и остава с красива червена ношна, целува ръка на свекъра и свекървата, които й дават пари. Невястата целува ръка и на другите близки роднини и комшии.
Запознавам се с А., роднина на булката от село Любовище, която работи в Германия като зъболекар. Снощи на веселието “Машалла” тя беше накипрена в красива “ношна”, сега е с модерни дрехи, без шамия. Питам я дали учи двете си малки деца на нашенски. “Кане, кане”, казва с типичното горанско “да” жената (“кане” се използва за потвърждаване от гораните, вместо „да” – бел. авт.). А. идва в Гора веднъж в годината, както и много други нашенци от родното й село в Гора, които живеят, пръснати из бивша Югославия и Западна Европа.


Мерак

Пануйет паре
деца ге берет
тупайе тупани
дейке играйе
кучица лайет
идует сватои
дожои върнет
траве растет
сънце грийе
фатила суша
поток жела
умират люди
а те сакам
а не те давайе
(Hamid Isljami, “POČIVALJIŠTE”, USTANOVA ZA KULTURU MLADIH “OMLADINSKI CENTAR“, VALJEVO, 1990)

Млайнеста

Че ти дойдем ноческа
на врата да ти чукнем
дур ти се руке кнойсане
и лице нашарено
немой да илизаш
ти чуйем глас малайнесто
немой да желаш
лице че исабиш
другаче че те виджит
не оставай да те зборит
немой да илизаш
седи дома другому нашарена
нека и пуйет
ластойче
кукайче
млайнесто немой да желаш
лице че искалявиш
Че ти дийдем млайнесто
на врата да ти чукнем
навожениа че ти донесем
Сми се млайнесто
кукайче
ластойче
(Отвори врата за мене)
(Hamid Isljami, “POČIVALJIŠTE”, USTANOVA ZA KULTURU MLADIH „OMLADINSKI CENTAR“-VALJEVO, 1990)

РАМИЗ: “ДЖАМИЛО, ОВО ТВУЕ Е БИЛО И ТВУЕ НЕКА ОСТАНЕ”

Кукаляне се намира на половин час пеша от Драгаш. В селото през лятото има 1400 души, а след първи септември остават по-малко от 100 души. И тукашните горани оцеляват икономически чрез гурбет в Белград, Италия, Германия, Австрия.
Рамиз Хюсеини от Кукаляне е един от най-известните певци на стари горански песни. Със своя саз (тамбура) пее и свири по кафенета меланхолични песни за гурбет, и “кара севда”, нещастна любов. Самобитен музикант слухар заедно с Ариф и Фейзо е един от тримата най-известни музиканти, които изпълняват автентична нашенска музика в Призренска Гора. Някои от песните, които пее Рамиз, са записани като текст от Харун Хасани, автор на издадената през 1987 книга “„Горанске народне песме“. Много малко от тях са нотирани.

“Юсуф га настигна Джемила на Шищейчки гробища
Джемило, море, подигни дувак
Йощ йеден пат да се видиме, авал да се остаиме .
Ей, море, Юсуф Аджия, по тебе имам авале
другому сам продадена, другому че идуем”.(“Юсуф и Джемила, сцена на мезара)

„Ей мори бела Джемилио,
Подигни дувак от чело
Йош ен пут да се видиме
И халаф да се учиниме” (халаф, прошка – бел. авт.) (Рамадан Реджеплари, “Седефна тамбура”, Горанске наросне песне, Призрен, 2008)

Певецът Рамиз изпълнява известната горанска песен за “кара севда”, нещастна любов “Юсуф и Джемила” в две версии. Песента е протяжна и дълга, сантиментална, не може да се разкаже с две думи. Джемила и Юсуф били брачна двойка, но се разделили, защото свекървата не я искала. Джемила се оженила в Шищейец, Кукъска Гора. Завели я като невеста според обичая, а Юсуф приготвил “бакшиш” (подарък – бел. авт.) дукати и ги пратил на Джемила. Момъкът избягал в Турция, където следите му се загубили, никой не знаел дали е жив. Хората започнали да пеят песента за Юсуф Хаджия. Един ден той я чул в едно кафене и поръчал да му я изпеят още веднъж с думите: “Много хубава песен, може ли още веднъж да я изпеете?” Отговорили му с горанското “да”: “Кане, кане”. Почерпил хората в кафенето и казал: “Аз съм този Юсуф Хаджия”. Тръгнал си и пак изчезнал.
В едната версия след тази сцена Юсуф паднал в несвяст и като дошъл на себе си, яхнал коня и тръгнал към Македония. В това време се родила и песента, която той чул да се пее в един керван с коне. Юсуф бил богат и като я чул, дал по една лира на всички, които изпели песента в кервана. Казал, че е същия този човек Юсуф Хаджия.
В другата версия на песента Юсуф бил майстор, правел рало. Взел рало от дома си в Крушево, и тръгнал към Шищейец, да го даде на мъжа на Джемила, който му бил приятел, да го поправи. Мъжът извикал Джемила да донесе кафе и ядене. Юсуф извадил капа с дукати и я подарил на Джемила с думите: “Джемило, ово твуе е било и твуе нека остане”. После се отправил към Турция.
Джемилината песен е по истински случай. Според писателя от Зли поток Рамадан Реджеплари Джемила е родена през 1850 или 1851 г.

Старите песни се пеят от овчарите, които свирят на кавал или дудук. Зурнаджиите и тъпанджиите също изпълняват старите песни. Те свирят и новокомпонирани песни от село Рестелица. Музикантите вземат музика от България, Турция, Гърция, горански песни, пеят за гурбета, печалбата, любовта на младите. Новата музика се създава на база на старите песни, аранжирани по съвременен начин.
“Гора да има свое и то да не се загуби“, казва за старата горанска изворна музика певецът Рамиз. Тя не се променя, докато новокомпонираната музика се развива.
Според него нашенският език в Гора е повлиян много от сръбския: “Да видиш в Турция право горански как се вели, тук ние сме го обърнали на сръбски.”
Певецът Рамиз чул по българската телевизия песни, които приличат на горанските. “Немет свиреше на тамбура” му харесала. Чул българин да изпълнява и горанската “Рамизина песен”. “Има ваши райони като при нас, със същите обичаи, песни”, обяснява той.
Прадядото и дядото на Рамиз като доста нашенци от селото са работили в България, Гърция и Турция като сладкари. Връзките с България, където имало доста горани, са се загубили. На тръгване Рамиз като мнозина от нашенци, които срещнах в Косово, сподели съкровеното си желание да има български паспорт. В Гора няма точна информация за процедурата за получаване на българско гражданство, но и той като мнозина вече е разбрал, че се чака с години за паспорт и затова подпита дали не мога да направя нещо, за да помогна: “Аз исках да получа българско гражданство, казаха ми, че ставало много бавно и се чакало много. Защо е така? Чудя се, че дори и ти да може да ми помогнеш, ще помогнеш само на мен, не можеш да помогнеш на 100 души. Аз искам гражданство за сина и снаха ми, защото с българските паспорти може да се пътува свободно. Ако може някой добър твой приятел да се найде да ускори процедурата. Каквото е писал Бог, това ще стане.”

ПО ПЕТ ПАСПОРТА

В Драгаш ката ден ям бюрек в горанска бюрекчийница, близо до автогарата. Към бюрека върви и йогурт, както казват тук на айрана, който носи марката “Шар”, произведен в Опойе, “product of Kosova” на фирмата “Kuk Sharr”. Албански бизнесмени вече са комерсиализирали марката шарпланински йогурт. Според слуховете зад фирмата стои фамилията на известния албански политик Хашим Тачи. Нищо ново под слънцето балканско.
В бюрекчийницата работят двама млади мъже с бради от Глобочица. Отварям дума за Рамазана, който започва след броени дни:

- Правите ли Рамазан?
- Кане, кане.

Клиент от съседната маса пита кога точно започва Рамазанът – на 10 или 11 август. Няколко къщи по-долу в сърцето на горанската махала е кафенето под офиса на Гражданска инициатива Гора (ГИГ). Тук бирата се пие съвсем открито, уверяват ме мъжете в заведението. Според тях по време на Рамазана кафенето е напълно либерално, който иска, яде и пие през деня.
Горанин, който работи като техник в кабелна телевизия обяснява логиката на самоопределението на гораните: “Зависи кой плаща.” Гораните могат да се движат из Косово, но дискриминацията върху тях се извършва косвено чрез езика, нашенци не знаят албански. “Всяка къща тук получава пари от Сърбия, живеем тук, но нямаме свобода на движение. Можем да се лекуваме в болницата в Сува река, но там не ни разбират езика, трябва да говорим албански, а ние не знаем езика. В Сува река и българският няма шанс. В болницата в Призрен също ни питат защо говорим сръбски, не всички, но често попадаме на глупави чиновници. В Белград също ни гледат с подозрение като “шиптари” заради нашите имена и презимена. Не съм пътувал до Прищина.”
Реджеп, таксиметров шофьор от Вранища, и Р. от Рапча обясняват как в Драгаш са се заселили албанци. През 1968 в Драгаш се заселил първият албанец, купил си къща в центъра, близо до джамията. Когато започнали да се заселват още албанци, цените на имотите започват да падат и така горната част на Драгаш била изкупена от албанци. Сега вече в Драгаш албанци и горани са 50 на 50. Албанците в Косово вече открито говорят за “Велика Албания”, в кръстословица на въпрос “наш град” отговорът е... “Шкуп” (Скопие на албански език, бел. авт.). Реджеп смята бошняците в Гора за албанска маша за асимилация на гораните.
Мъжете разказват за техен приятел горанин, който бил в България при българските помаци: “Там е същото, имат нашите обичаи. Или ние сме помаци, или помаците са горани”. През това време минава кола, от която гърми песен на Азис и мъжете се смеят. Харесват много българска музика, дивите на чалгата Глория, Преслава, Десислава...
Разговорът се върти около различните паспорти, с които пътуват гораните – сръбски, косовски, македонски, български. Ш. (респондентът е анонимен по съображения за сигурност – бел. авт.) от Драгаш работи като таксиметров шофьор и посредник за вадене на документи и няколко пъти седмично пътува до Крушевац. Албанците от Косово масово си вадят сръбски паспорти, след като през 2009 г. ЕС премахна визите за граждани на Сърбия. Да се подменят старите сръбски паспорти с нови биометрични става бавно, процедурата е тромава. Но несъмнено най-много се чака за български паспорт. Ш. обяснява защо само гораните в село Брод имат български паспорти. Повечето броджани са родени в Македония, имат македонско гражданство и затова по-лесно получават българско гражданство.
За да живеят нормално, гораните имат по няколко вида лични документи – лична карта на Република Косово, която им е нужда за покупко-продажби, сръбски паспорти, с които пътуват безвизово, мнозина получават сръбски пенсии и заплати от Белград. Към тази паспортна колекция се добавят македонските паспорти и така жадуваният български паспорт, за който все още тук се чака години наред. Нашенци в Гора ме засипваха с въпроси защо все още не им дават българско гражданство, какво трябва да сторят, за да може да получат българска лична карта с нормална процедура, както получават гражданство в Швеция например. Във facebook нашенци от Косово често ме питат кога ще излезе решението за българско гражданство, за което чакат от 4 – 5 години.
Нашенец от село Рапча пита: “Не знам защо България се страхува да ни дава гражданство, като Австрия ни дава. Ние имаме българско потекло и България не ни дава гражданство. Нямаме нищо общо с Австрия, но Австрия ни дава гражданство”. Поетът Хамид Ислами също коментира: “Ако сме българи и езикът ни е български, защо не ни дават българско гражданство”.

Еюп от село Брод има кебапчийница в Скопие. Преди 3 години беше готов да продаде бизнеса си в Македония и да инвестира парите си в България. Меракът му беше да отвори свой ресторант в София. Той е един от малцината горани с българско гражданство. След 5 години чакане Еюп получи български паспорт, когато вече бе загубил и надежда и мерак. А междувременно населението в Гора е намаляло до 5000 души, 4 училища в 4 села вече са затворени. “България сега трябва да помогне на гораните от Косово, защото утре ще е късно. Всеки иска да се спаси от Косово...Ние сме ситне паре. Искаме да правим бизнес, но никой не ни помага”, споделя Еюп.
През лятото на 2008 Еюп даде под наем малкото си ресторантче до автогарата в Скопие и мигрира в Скандинавия. Открихме се във facebook, похвали ми се, че си е намерил работа във фабрика за дограми в Норвегия, после се е преместил в Швеция. За няколко месеца си извадил лична карта, кредитна карта, получил е гражданство само за няколко месеца. Не може да се начуди как така в скандинавските страни процедурата за получаване на гражданство е много по-лесна за разлика от българския паспорт, за който чакал 5 години. Днес Еюп има няколко паспорта – македонски, сръбски, български, шведски. Където и да отиде, сите го сакат!

РЕСТЕЛИЦА - ВАРНА: ФАМИЛИЯТА КУКА

Мати Абазова
(свири се на „небет”)

Ми илйезла мати Абазова
на горня Муриджа,
мати Абазова на горня Муриджа,
да пречека мати Абазова,
младе гурбетчие,
мати Абазова, младе гурбетчие.
А сте дошле младе гурбетчие,
Абаз а ми иде?
младе гурбетчие, Абаз а ми иде?
Абаз не ти иде, майко Абазова,
он че ти летуйе,
майко Абазова, он че ти летуйе,
Абаз че летуйе майко Абазова,
паре да чаруйе,
майко Абазова паре да чаруйе.
Ти порачаф майко Абазова,
дейка да му найдеш
майко Абазова дейка да му найдеш.

Дойде вакат младе гурбетчийе
на гурбет да идет,
младе гурбетчийе на гурбет да идет.
Ге испрача майка Абазова,
сину нарачуйе:
майка Абазова сину нарачуйе:
Селям му чините вийе гурбетчие,
муйему Абазу,
вие гурбетчие муйему Абазу.
Дома нека дойде младе гурбетчие,
дейка му сом нашла,
младе гурбетчие дейка му сом нашла.
Дейка му сом нашла младе гурбетчийе,
мито да не дава,
младе гурбетчийе, мито да не дава.(Ramadan Redžeplari, „Sedefna Tambura. Goranske nadorne pesne”, Prizren, 2008, ISBN 978-9951-485-04-3)

Вечерям със семейство Кука – Ремзиан и Валя, в изискан ресторант на крайбрежната улица във Варна. Ремзиян е нашенец от Косово, вече 20 години живее във Варна, има строителна фирма. Животът му винаги е бил гурбетчийски. На 13 години той слязъл от родното си село Рестелица в Призрен. Преди юговойните живял в Хърватска, където имал строителна фирма. Срещнал Валя и любовта го отвела в морската столица на България.
С Ремзиян и неговото семейство ме свързва неколкогодишно приятелство и знам, че дълбоко в сърцето си се чувства българин. Подал е молба за българско гражданство, но когато през 2009 г. се обърнал към Министерството на правосъдието с писмо за ускоряване на процедурата, получил отказ. През юни 2010 Ремзиян беше в Косово, за да подаде документи за косовски паспорт. Не знае още колко години ще чака за българско гражданство, не знае как да обясни ситуацията на сина си Емил, който се чуди какъв българин е баща му, щом българската държава не му дава гражданство.
Ремзиян очаква да получи българско гражданство не просто, за да пътува по-лесно, а защото изпитва сантимент към България, където е неговото семейство. В края на 2010 изтича сръбският му паспорт и пред него стои дилемата какъв паспорт да си извади – на гражданин на България, защото се чувства етнически българин, или на гражданин на новата държава Република Косово, или на гражданин на Сърбия, с чийто паспорт може да пътува без виза.
Една от поредните ми срещи с Ремзиян и Валя беше в последния ден на август 2010. За първи път виждам моя приятел Ремзо да е така песимистично настроен.

Разказ на Ремзиян Кука:

“България не се ангажира сериозно с гораните, да отвори офис в Драгаш и да общува с този народ. Много горани очакваха доста от България, но имаше само приказки. Българите пропуснаха Гора! Досега гораните вземаха пари от Белград, имаше специална парична добавка за това, че живеят в Косово, но преди един месец сърбите премахната тази привилегия.
Има голям натиск Сърбия да признае Косово и тогава гораните ще останат в калта. Следя ситуацията в Сърбия и Косово от години. Моята прогноза за Косово е, че Белград ще иска Митровица и сръбските анклави - Гора, Щръпце, да имат специален статут. (На 8 септември Сърбия и Европейския съюз постигнаха договор по отношение на резолюция за Косово. Документът призовава Белград и Прищина да седнат на масата за преговори под егидата на ЕС и да започнат да решават дългогодишните си проблеми. Сърбия внесе в ООН резолюция, съгласувана с ЕС – бел. авт.). Гораните ще се изселят основно в Сърбия.
Сърбите даваха много за Гора, защитаваха гораните. Сега България има шанс, ако се ангажира икономически и политически, да защити гораните... Гораните са много добри майстори и българските фирми, които строят в Косово, може да ги наемат.
В Косово на практика гораните са изтласквани. Гораните предпочитат да станат бошняци, това е вид защита. Брат ми реши да подаде документи миналата година за българско гражданство с жена си. Върнали го да направи легализация, да сложат печат в посолството в Прищина. Когато отишъл да му подпечатат документ, се оказало, че не могат да го сторят и той се отказа.
Аз съм подал документи за българско гражданство, живея в България от 20 години, имам семейство, бизнес. Плащам данъци на българската държава. Все още не ми дават българско гражданство, макар че се чувствам етнически българин от Косово. Министър Божидар Димитров направи изказване, че българската държава е дала гражданство на двама чужденци, направили дарение за 100 хил. За какви пари става дума? Като се замисля, всъщност аз съм платил много данъци на българската държава. Имахме 40 работника на заплата, плащахме данъци, осигуровки. Искам да живея в България, но на практика не ми дават. В София моят приятел Лютви има бюрекчийница, но и той няма гражданство още. Разочарован съм от българската държава. Изглежда, че на нас, гораните, не ни дават гражданство, защото сме мюсюлмани.”
Съпругата на Ремзиян Валя обяснява, че много хора в България не знаят какви са гораните. Нейното съжителство с Ремзиян е обогатило културата й, тя е научила много за традициите на гораните, това че те празнуват Байрам, Коледа, Джурджевден. “Аз съм християнка, Ремзиян повече уважава моя празник, аз повече уважавам неговия празник.”
Валя не променя своите навици и облекло, когато с Ремзо ходят в Гора, Косово, където всички жени с шамии и носии. В Гора се забулват дори и горанките, които живеят в Западна Европа. На една чешма преди село Рестелица спират, вадят от колата шамия и “терлик” и чак тогава влизат в родното си село. Българската снаха Валя не слага шамия, пуши цигари съвсем открито, не се крие като повечето местни горанки, които пушат тайно от роднините си. По време на ваканцията в Гора има интересни преживявания: “Винаги споря, когато в Рестелица ме наричат Ремзияница. Обяснявам им, че не си спомня Ремзо да е давал пари за мен. Имам си име, казвам се Валя. Ремзо обясни, че не целувам ръце на свекър и свекърва. Роднините на Ремзо в Рестелица се съобразяват с моите традиции. Снахата на Ремзо, която живее с мъжа си в Италия, дойде забулена в Рестелица. Хубава като сълза, а забулена. Тя ми обясни ,че в Италия носи шамия заради мъжа си.”
Ремзиян си спомня, че майката му, която е родена в Рестелица, никога не ходела забулена, а само с кърпа на главата като стара селска жена. Като представял Валя на баща си, го предупредил, че в България никоя жена не става и сяда постоянно при появата на нейния свекър. Направо му казал: “Валя пуши, да знаеш, че няма да ти целува ръка и да те завива нощно време”.
Когато преди 5 години Ремзиян видял забулените жени в Призрен, му се доплакало. През лятото на 2010, когато с Валя минали през този стар град, не видели нито една забулена жена. “За мен Призрен е най-красивия и модерен град. Едно време живяхме много добре горани, турци и сърби староседелци, които говорят език, близък до българския, същия говор като във филма „Зона Замфирова”. Много наши интелектуалци горани напуснаха Призрен, мигрираха в Сърбия. Ако България беше обърнала повече внимание на гораните, тези хора можеха да дойдат тук, знаят перфектно български.”
Според Ремзиян нашенци в Гора не са толкова консервативни и патриархални като нашенци в Жупа и Подгор, други съседни на Призрен райони, в които живеят мюсюлмани, които говорят на нашенски. Той разказва младежки спомен от времето, когато учел златарски занаят в Призрен. Отишъл на гости на свой приятел от село Скоробище, което се намира близо до Призрен в областта Подгор. Там му се случило нещо неочаквано: “Дойде време да си лягаме, настаниха ме в стаята за гости. Сядам на леглото, а изведнъж влиза една булка. Носи леген и кана с вода, хавлия. Аз стоя ни жив, ни мъртъв. Притесних се много. Тя клекна на колене пред мен, събу ми чорапите, изми ми краката и си отиде. На сутринта само дето не убих моя приятел. Казах му: “Това за мен е робиня!”.
Ние, гораните, си викаме нашенци, а в Подгор и Жупа също си викат нашенци. Но ние от Гора никога не сме се имали нищо общо с Подгор, Жупа. В село Мушниково са албанизирани. Тогавашният им кмет ги накара да учат албански език и така стана албанизирането им.”
Във фирмата на Ремзиян работили българи мюсюлмани и му направило впечатление, че помаците носят български имена. Сравнявайки гораните с помаците, той смята, че помаците са по-близки до обичаите на българите, по-модернизирани са, а в Гора е по-старо и по-автентично.
Питам Ремзо защо само в Рестелица нашенци строят такива огромни къщи. В съседното на Рестелица село Зли поток къщите са стари и почти няма ново строителство. Той се засмя и направи сравнение между двете села: “В Рестелица строят големи къщи, една над друга, като в Сицилия. Хората инвестират толкова пари в къщи, в които идват само за един месец през лятото. Казвам им да не робуват на къщата, само за да кажат хората, че еди кой си има голяма къща. Къщите стоят празни, като влезеш в тях, виждаш модерно обзавеждане, а в тях живеят само старци. Къщата на моя братовчед Мунезер Кука е като мавзолей, има скулптури, а е празна, сега чичо живее сам в нея.”
Ремзиан е песимистично настроен за бъдещето на Гора: “Хората в Рестелица строят големи къщи, които не им нужни, а децата им няма да се върнат. Все още сега хората имат носталгия, но младите няма да се върнат в Гора. Децата, които израснаха в чужбина, говорят чужди езици, но не говорят горански, нашенски. Гора ще се албанизира лека полека. Албанците ще гледат да направят мандри, да гледат животни. Навремето в Гора е имало човек с 10 хил. овце, затова има и песни, сега никой няма да го позволи. Албанците вече правят горански йогурт “Шар”, взели са името.”
Какви са нашенци от Косово през погледа на Валя? “Гораните са много работливи, дават всичко за семейството, питаят голямо уважение към възрастните, това са честни, трудолюбиви, хора. От свой собствен опит знам, където и да съм по света, винаги мога да разчитам на тях, ще ми помогнат само с един телефон, където и да са, намират начин чрез приятели, роднини. Не мога да разчитам на моите роднини българи, а на гораните. Макар че е чужда държава, в Косовска Гора се чувствам като у дома си.”