петък, 7 януари 2011 г.

СРЕД ГОРАНИТЕ В КОСОВО ВТОРА ЧАСТ








РЕСТЕЛИЦА: “НИКОЙ НЕ НИ ПРИЕМА ЗА СВОИ”

Рестелица е най-голямото село в Призренска Гора, кацнало високо в Шар планина. Селото има около 9000 жители, над 1500 домакинства, повечето са на гурбет. Тук постоянно живеят към 2 хил. души, предимно стари люде, останалите са на гурбет предимно в Италия, има печалбари и в Австрия, Германия, Швейцария. “По-паметните са слезли в Призрен”, признават местните. В Рестелица по време на Рамазана през деня всички кафенета са затворени, местните хора тук са ревностни мюсюлмани и постят. В селото има над 100 хаджии.
Изкачвайки се по път, покрай който се вият високи борове, човек има чувството, че отива на планински курорт. Пейзажът на трите горански села в косовската част на Шар планина - Рестелица, Зли поток и Брод, прилича на българските Родопи, на Широка лъка. Рестелица има голям туристически потенциал. Селото се намира на 100 км от Охрид през планината Маврово и отварянето на границата между Рестелица и Македония през планината в бъдеще ще даде тласък на туризма. Границата с Албания е само на 3 км от селото. От другата страна на планината в Кукъска Гора също са нашенци, които идват на гурбет в Косово.
Пътувам на стоп за Рестелица с мъж и жена, които от 30 години живеят в Цюрих. Преди селото те спряха на една чешма и жената облече сива мантия, като ми обясни, че в Рестелица е невъзможно жена да ходи непокрита. Според мъжа селото е кръстено на двама братя. Ристо отишъл високо в планината и основал Рестелица, а Драго – в ниското и така възникнал Драгаш.
Рестелица е смятано за най-богатото село в Гора заради многото гастарбайтери в Западна Европа, които строят къщи като прогимназии на 4-5 ката, накацали върху бърдата, една връз друга, с твърде малко пространство. В Рестелица има много добри музиканти и певци. Оттук са известните братя Мушка, чиито новокомпонирани песни звучат на горанските сватби. Мурат Мушка е певец на горански песни, свири на кавал и саз (тамбура), разказва, че освен старите горански песни в последните 20 години са композирани около 450 нови, всяка година излизат по 15 – 20 нови. Те се популяризират на сватбите, а също и от местното радио “Бамбус”, което излъчва на горански обяви и песни за Рестелица, Глобочица, Зли поток и Крушево. “Не може да се пее като преди 100 години. В музиката се краде, музикантите са крадци, културата приема само доброто”, коментира музикантът Мурат Мушка, докато пием кафе в центъра на Рестелица. “Опитваме се да пеем на чисто горански. Имаме речник, но някои думи са се забравили. По-рано имало доста турски думи, сега – доста сръбски.”
Нашенци в Рестелица са по-затворени. “В Рестелица мъжете са изключително консервативни, най-ревностните мюсюлмани”, смята руснакът Игор, полицай от УНМИК в Драгаш, докато пътувахме за Рестелица през лятото на 2004 г. Игор можеше да пътува из Гора и с вързани очи. Даже беше научил и нашенски.
С него видяхме горанка на средна възраст, която на едно бърдо переше на ръка бяло халище с вода, която е толкова студена, че реже като нож. Щеше да стане хубава снимка, но жената изпадна в паника, когато видя обектива на фотоапарата. “Ако мъжът ми разбере, че си ме снимала, ще ме изгони”, почти се разплака тя. Съпругът й беше на гурбет в чужбина.
Мелгаип е сред малцината жители на Рестелица, който знае, че в селото има текке и ме води, за да ми го покаже (бекташийски храм, суфи – бел. прев.). Всъщност то се оказа тюрбе (гроб на бекташи – бел. прев.). На Селим дедо тюрбе му трябват още малко, за да хлътне вдън земя. Покатерило се е на едно бърдо близо до училището. Построено е от камък и тикли. Край тюрбето има няколко стари гроба. Според Мелгаип в селото имало и дервиш, но в момента и той припечелвал в Италия. През август 2010 направо ми се доплака, когато отидох да видя дервишкото тюрбе в Рестелица. Беше напълно порутено. Стъклата на прозорците са изпочупени и от дупките по стените на храма са плъзнали лишеи и мухъл.
Рестелица се модернизира. В центъра до единствената джамия е построен нов търговски център на три ката. В магазин “SRNA 1979” се продават всякакви стоки – плодове, зеленчуци, храни включително горански дрехи шир потреба – “терлик” за 10 евро, панталони, кошула, “мантия” за 50 евро.
Сядам в кафенето до джамията и разпитвам за роднините на Ремзиян Кука. “Славата ни е, че сме много богати. Ние сме работни люде со зной (пот, бел. авт.), майстори, екстра майстори”, обяснява Берсим, златар от Сува река, който е приятел на Ремзо. Водят ме при Ибро и Садик Кука – чичовците на Ремзиян в голяма семейна кооперация, малко по-късно идва и братовчед му Мунезер. Сядаме във вътрешния двор, който прилича на патио, от всички страни са се надвесили облицованите с луксозни плочки стени, комбинацията с високите дувари създава впечатлението, че сме в крепост.
Садик Кука е работил в Белград във фабрика за работни дрехи, в момента е пенсионер. В момента доходите му са мизерни, през 1992 по времето на Югославия вземал 600 марки пенсия, после - 150 марки от Сърбия. Имал апартамент в Белград, но го заменил за жилище в Прищина. “После стана урда и нищо не остана”, жалва се той (“урда” е бъркан млечен продукт в Гора, Албания и Македония между извара и катък – бел. авт.)
Садик разказва, че в Рестелица празнуват Джурджевден като Летен ден, а не като сърбите. Празникът е свързан с овчарството, който преди е бил традиционен поминък за нашенци. Сега има малко животновъдство, “ситна стока”, общо 2 хил. овце за цялото село, а едно време имало 10 хил. Младите люде са отишли на печалба. Половината село живее в Италия.
Братовчедът на Ремзо Мунезер Кука е бивш учител по математика, бил е активист на Партията на демократично действие. Обяснява, че в Италия има много горани от Рестелица, най-вече в градвете Сиена, Болцано и Верона. Работят като майстори строители. Сега заради кризата се препитават по фабрики, а също и като шофьори. Той живее със семейството си в Сиена.

Разказ на Мунезер какви са нашенци :

„Всеки пише, както му е угодно. Ако питаш сърбите, албанците и българите какви сме, всички ни присвояват, че сме техни. Нашият език е между македонски и български, може да е по-близо до българския, отколкото до македонския, това е старославянски език.
Има интересни свидетелства за нас от времето на цар Душан, когато Призрен е бил главен град на Сърбия. В душаново време, ХІІ - ХІІІ век, тук е имало пасища на Сърбия, понеже е било високо място. Заселването започва през ХІ век, а през ХІІІ век вече има селища със сегашните имена – Рестелица, Зли поток. Една година зимата започнала много рано, паднал сняг и заварил хората на високото. На пасищата идвали бедни люде от Босна, най-вече от Фоча, а също от Призре и от Македония. Снегът ги заварил тук и така те разбрали, че на това място може да се зимува и започнали да правят селища. Нашият род е от Фоча, Босна, там са били бедни хора. Има хора от Рестелица с потекло от България, Турция, Карпатите, от богомилите също.

Започнали да правят селища, тук идвали хора отвсякъде, такива, които са се крили. Тук не е имало закон. За да научиш кой от кое потекло е, гледай презимето – по него се познава дали е от Босна, Турция, България. Ако е дошъл терзия от България, фамилията му е Терзич. Тук се заселват хора през Средновековието, а също и в по-ново време, след войните.

През Средновековието тук е имало църква, имало е също и долу в областта Ополйе. По онова време там не е имало албанци, а са живели старославянски племена, същите като нас. ХІV век след битката на Косово поле всичко тук е било християнско, православно. В Рестелица имало местността “Кръст” – Долна и Горна Карпа. Тук има староседелци илири. Ислямизацията в Косово започва от ХІV век.
(Според И. С. Ястребов в югоизточната част на село Рестелица, в местността “Кръстине”, е имало православно гробище и църква “Св. Варвара”. Харун Хасани смята, че има сведения за съществуване на надгробна епитафия на кирилица в Зли Поток, за сребърни кандила в Любовища, обредни кръстове в Брод и Радеша, икона и стари библии в Брод, както и мраморна притвор на черква в Зли Поток и Рестелица – бел. авт.)
След балканските войни, като турците напуснали Рестелица, в това село дошли австрийците и отмъстили на местните, защото помагали на турците, имало жертви, убити. Селото се намирало на главния път Призрен – Стамбул, през Македония (Маврово). Като се изтеглила турската войска от селото, тук турците имали ятаци, те знаели какво ще им се случи и затова също мигрирали в Турция.
През Втората световна война България присъства в Гора като съюзник на Германия, в Рестелица тогава е имало е българи, а също и българско училище. За съжаление имало и зулуми, войниците са били остри, дръзки... българските и турски войници са много строги...
Сега положението е много по-различно, отколкото преди един век. За 10 години има големи промени. Призрен преди войната през 1999 има 40 % неалбанско население – сърби, турци, роми, сега там са 100 % албанци, ние, гораните сме 10 %.
В Рестелица бошняци се появиха отскоро. Като започна разпадането на Югославия, ние бяхме мюсюлмани. Откакто Европа направи държава Босна, всички мюсюлмани, които останаха извън нея - в Сърбия, Македония - промениха името си на бошняци. Нас никой не ни попита. Ние бяхме мюсюлмани като религия и мюсюлмани като народ. По време на преброяването през 1992 работих в училището в Рестелица и бях в комисията. Тогава тук имаше около 92 % записани като бошняци, 6 % албанци и около 2 % неопределени - тези, които бяха като сърби. Ако сега се направи преброяване, същите тези хора ще се обявят 40 % за албанци, или даже 50 %, за да имат бъдеще в новата държава Косово. Положението диктува темпото и сега то се мени на 10 – 12 години, а не през един - два века.
80 % от хората в село Вранища още от сръбско време бяха свързани със Сърбия, имаха работа и до ден днес получават заплати от Белград. Тук, в Рестелица, ние никога не сме имали работа в Сърбия, хората са независими от Косово, винаги сме били нещо отделно. Тук от 9 хил. души население само 30 – 40 души работят в държавния сектор, ние не сме зависими и затова не чакаме директиви.
Трябва да бъдем реалисти, защото сме обкръжени от албанци. Ние албанци няма да станем, но трябва да знаем албански, за да останем в Косово, децата ни трябва да научат албанци. Гораните, които живеят в Косово, са проалбански настроени, защото трябва да живеят тук, тяхното бъдеще е тук. Имаше СФРЮ, Сърбия и Черна гора, Сърбия... Ние имаме сръбски паспорти и косовски паспорти. Ние не сме свързани изобщо със Сърбия, до 20 – 30 години проблемът с Косово няма да се реши. Ние участваме в косовските институции и трябва да останем в тях. Косовските институции трябва да ни обърнат внимание, независимо дали се определяме като горани, сърби, албанци. Нашата държава е Косово и ние трябва да спазваме законите. Като наближат избори, тук дойде някой политик и почне да обещава на хората, а после никакъв го няма, такава политика не е необходима.
Географски ние в Рестелица сме обкръжени от албанци – Тетово, Гостивар, Дебър, Албания, Косово. Много години се опитваме да се свържем с Македония, но не ни дават. Има граничен пункт, преди можехме да минаваме границата свободно, да ходим на пазар в Гостивар. Но така се заобикаля Призрен, което не отговаря на политиката днес. Ние не сме фактор, има държавна граница, но не позволяват с лична карта да влизаме за Македония през планинския рид. Ако ни разрешат да минаваме границата, ще ходим на пазар в Гостивар, където е по-евтино, и по този начин Призрен ще обеднее.
В Рестелица около 20 души са получили български паспорти, във Вранища – също. Правят го предимно по икономически причини. Трудно ми е да ходя 3 пъти до София, за да подавам документи за гражданство. Ако процедурата беше по-лесна, всички щяха да подадат документи за българско гражданство. Ние не сме нито сърби, нито албанци. Сега имам нов сръбски паспорт, като влизам в Косово, с него ме гледат другояче. Със стария син югославски паспорт беше по-различно. С косовски паспорт не мога да пътувам за Италия. За да мога удобно да се движа, ми трябва сръбски паспорт...Ние сме вързани с двете страни (има предвид Косово и Сърбия – бел. авт.), на нас ни отговаря да имаме двойно гражданство, за да можем да живеем удобно.
Тази година Косово постигна компромис с Македония на наш гръб, без ние да можем ние да защитим интересите си. Македония отстъпи своя територия около Качаник и получи в замяна пасища край Рестелица, които са наша общинска територия. Нас никой не ни е питал, а ние сме губещите. Ние не можем да защитим нашите интереси, договорили са се зад гърба ни да ни вземат пасищата...

Ние в същината сме старославянски народ като българи, сърби, хървати, словенци, старославянско племе, ислямизирано 100 %. Опитваме се да не се смесваме с албанци, нищо че имаме една вяра, за нас те са като чужденци. Трябва да сме компактни, не знам колко ще издържим така. В Драгаш не е имало нито една албанска къща, сега са купили имоти, имат бизнес сгради, в село Брод също има албански хотел и ресторант. В Рестелица се опитват да ни вземат водата, да направят фабрика за изворна вода. Ако албанецът е як и през общината вземе водата, ние ще останем без вода, албанецът ще направи ски център, ще дойдат и други албанци и тук е свършено.

Образованието в Рестелица не е пригодено в интерес на децата, а на учителите. По сръбската учебна програма учителите получаваха двойна заплата от Белград плюс 180 евро от Прищина. Преди две години учителите трябваше да изберат учебна програма между Белград и Прищина. Сега има две училища под един покрив, двама директори, двойно повече учители, а учениците са по-малко. Това е политическа работа за 30 – 40 работници. Тук е важно да се учи албански език. В Рестелица не знаят албански, езикът не може да се научи, ако не се говори вкъщи. В смесените среди, в Драгаш и Призрен, доста млади хора от нашите знаят албански.
Нашият език е близо до македонския и българския, повече до българския, отколкото до македонския... В нашето село на улицата се чува италиански, немски, но рядко горански. Децата са забравили много думи на горански, езикът се губи, вкъщи също се говори италиански.
Божич (Коледа, бел. авт.) не се празнува в Рестелица, той се празнува в село Брод, там до късно е имало църква, последната християнка там е Божана. Джурджевден празнуват сърбите. Той не е наш празник, а се отбелязва поради икономически причини. По-рано хората са се намирали лято и есен, на Джурджевден и на Митровден. В Рестелица празнуваме Джурджевден от 5 до 10 май с горанско хоро, музика. Ние малко го разграничаваме да не е Джурджевден, а младежки ден. Но същество това е празник, затова, че цялото село се е спасило от снега и започва да работи. Когато свърши есента и падне сняг, 6 месеца тук няма шанс нищо да дойде, ние трябва да сме се запасили. На Джурдевден идват хора от цял свят, традицията е да се женят тук, в селото. Ние сме силно привързани към нашия край, женим се помежду си. Младите може да се венчаят в Италия, но сватбата задължително се прави в Рестелица през лятото, затова лятото има по 10 – 20 сватби дневно... Знам, че в Италия, Сардиния, има същите сватби като в Албания, същите носии.
Нашата идентичност е бюрекчийници, кебапчийници, семкаджийници, но вече не можеш да я намериш. В Белград, Сараево взеха занаятите на гораните и по този начин ни изтласкаха. Сърбин вече прави бюрек, хърватин продава сладолед на плажа. Изтласкани сме дори от Косово, в Сува река няма нито един горанин, не само като дюкян, но и да има къща. Механизмът е политически натиск. В Сърбия не различават горани и албанци и нападат всички нас, ако нещо стане в Косово, има натиск, никой не влиза в нашите дюкяни.
Едно време бяхме на гурбет най-вече в Югославия, а сега сме изтласкани и затова отидохме в Западна Европа. Нас никой не ни приема за“свой”. Ние изгубихме цяла Югославия, имахме сладкарници навсякъде – сладолед, лимонада, семки бяха наш горански занаят, сега ни го взеха отвсякъде. Ти си гражданин на Косово, не можеш да останеш да работиш. В Босна – горе-долу ни приемат, защото сме мюсюлмани.
Песента “Зайди, зайди” е горанска, а всички я присвояват – Сърбия, България, Черна гора. Имаме още 10 такива песни, всички ги присвояват. В Сърбия няма шанс да кажеш, че си друг освен сърбин.
В Италия нашите жени ходят с шамии, мантии, там никому не прави впечатление. Там жената, ако е учителка, не може да ходи с “марама” в училище, защото има и деца католици, но в личния живот може да се облича, както иска. Само в Сърбия сочат с пръст нашите жени, в Белград.
Нашите жени работят в Германия и Швейцария, но в Италия – рядко. Ние живеем в по-малки градове в Италия, там не е истински Запад, италианците странят от нас. Синът ми завърши икономика, кандидатства на 5 – 6 места, но не го приеха, сега работи с мен в строителството. В Швейцария е друго, там системата приема веднага на работа. Сестра ми е на 50 година, мъжът й остана без работа, но имат социален статут, работят по 4 часа, за да имат средства. Със заплатата от 4 часа работно време тя заработва парите си, има създадена социална програма. В Италия няма такива програми.
Великите сили решават съдбата ни. Глобалната политика, която бе приложена към Санджак, който бе поделен между Босна, Сърбия и Черна гора, беше приложена и към Гора – една част да бъде в Косово, Сърбия, друга част – в Албания, трета – в Македония. Великите сили са сторили това след Втората световна война, за да не се създаде мюсюлманска държава. Затова не приемат и Турция в ЕС. Гора има общо 36 села, каква политическа тежест може да имат те, та да се дели на три части? Ние имаме роднини в Албания, които не пътували в чужбина от 30 години, там е катастрофа. Идват да работят в Рестелица, ние идваме тук на почивка, а нашите роднини от Албания работят всичко.”


В ЦВЯТ БОРОВНИЦА

“- А имаш фейс бук?
- Кане, кане.”
(Разговор с нашенци от Шищейец, Албания, берачи на боровинки в Рестелица)


В горния край на Рестелица близо до училището край стар кантар с топуз са приседнали отрудени гурбетчии. Показват ми околните хълмове, надвесени над Рестелица, където берат боровинки. Възрастна жена седи, заобиколена от млади момичета и момчета. Всички те изглеждат по магически начин - изпръхнали и морави устни в цвят боровинка, по нашенски “боровница”. Това са берачи на боровинки от Кукъска Гора, нашенци гурбетчии от Албания. Преваля икиндия и групата чака чорбаджията, “арнаут” с комби, да ги отнесе до Крушево, а после – към родното им село Шищейец, Албания. Обясняват ми, че това са “3 – 4 сати на ноги или на конь. Много пат!”. Печелят по 50 евро на ден, които делят помежду си. Девойката Армида Бекар е на 20 години и учи икономика в университета в Кукъс – “цяла зима седиме, 3 месеца имаме работа”. Мъж от групата допълва: “Нема работа. Не работим месец, а 10 – 15 дена, 10 дена и се седи 11 месеца”.
Ще ми попеят ли песен от тяхното родно село Шищейец? “Да, знам да певам”, казва момчето. “Плàти”, дяволито се обажда момчето Генци. Групата се оживява, като ги попитах за песента “Юсуф и Джемила”, където се пее и за тяхното село Шищейец. В днешно време невести “со дуак” (покривало) и “со конь” в Кукъска Гора, Албания, има в село Борйе. По това време има много сватби по селата на нашенци в Кукъска Гора. Те празнуват Божич (Коледа) и Джурджевден, а също и Невруз.
“Само една дейка имаш?”, “А имаш майка?”, тъкмо, когато нашенци от Албания ми задаваха традиционните въпроси, мина група момчета от Рестелица, и най-изненадващо едно от тях каза на най-старата жена в групата: “Дай една дейка!” Нашенката от Шищейец здраво ги нахока. “Ние имаме млого да носим, да работим. Не сме дошли глупци рестелички да слушаме. Не е убаво вака.” Момчетата почнаха да се смеят, но отминаха бързичко. Девойката Армира отбеляза, че хората в Рестелица не са образовани и местните младежи се женят на 15 – 16 години.
Скоро идва комби, с което тайфата отпрашва за Крушево, откъдето нашенци ще влязат в албанската част на Гора. Решавам и аз да си ходя, излизам на пътя да стопирам някоя кола. Пътуването на стоп на нашенски се нарича “за джъ”, за джабе, на аванта. Минава огромен камион и до Драгаш пътувам с Муртезан, 48-годишен нашенец от Рестелица, който живее в Призрен. Муртезан има строителна и транспортна фирма, превозва строителни материали из горанските села. Хвали ми се, че е купил къщи в Призрен, терени в Драгаш. Работил е в Сърбия. Подчертава, че синът му учи на албански език, знае и нашенски. Разказва ми за торбешка сватба на негови приятели в Подгор, край Призрен. “Там се пеят торбешки песни”.
Обсъждайки обичаите и езика на нашенци, съзирам на разклона при село Млике група жени с планински коне да пресичат шосето и да се шмугват в планината. Муртезан, който от сутрин до вечер снове с камиона из района, обяснява, че това са нашенци от Кукъска Гора, които работят в Косово. Ако искам да се срещна с тях, мога да го сторя рано сутрин, когато идват от Албания. Уговарям се с Муртезан да пътувам с него на другата сутрин, за да се запозная отблизо с нашенци от Кукъска Гора.
На заранта пътувам с камиона към Рестелица и преди село Глобочица съзирам група жени на планински коне, да излизат от разклона на село Орчуша, което е на границата с Албания. Тръгвам с нашенките от Кукъска гора, Албания, които са тръгнали от родното си село Оргоста (700 души население) да берат “смрекулки” (“шипунки”, хвойна, бел. авт.). В Албания също има хвойна, но всичко е обрано, затова нашенци от Кукъска Гора търсят нови плантации в Косово.
Те са като от приказките, вървят през планината с коне и магаре . Тръгнали са рано от селото си Оргоста, което е на половин час “на ноги” до Орчуша, Косово, където е границата.
Жените са близки роднини, изключително бедни и с много деца. Най-състарената има 10 деца, другата – осем, а тартор на групата е Рукия, която има пет деца. Всички са жилави и изпити, приятно закръглена е само младата 27-годишна жена, която има само едно дете на три годинки. С тях върви и едно момче. Рукия обяснява, че, за да намерят хвойна в Косово, вървят “четири сати на ноги, на конь”. Берем по 10 кила, повече не можем. Мъчиме, зор”. Плащат им по 80 цента килото. Не могат да си позволят да дойдат с кола, защото “сакат еуро”. Безработицата по родните им места е голяма, жените живеят предимно на социални помощи. “Нема що да радиме.” Не са ходили на море в Дуръс и свързват този курорт само с “книги” - документите, които са им нужни, да работят в Италия. Не стига това, ами обясняват ми, че ще работят до 16, 30 часа и после с набраната хвойна ще качат чувалите на конете и по обратния път ще стигнат със стоката до родното си село. “Дома ги носиме, во куча свуа и после ке носиме во Кукъс.”
“А ти яне за магаре?”, Рукия ме подканя да пояздя, но аз отказвам. Според нея аз не приличам на българка, защото тя видяла в Призрен българки “дебели и църни”.Обяснявам, че това са роми от България.
Тръгваме по черен път из планината и жените искат да ме откажат от трудното ходене. Предупреждават ме, че ще работят много, а аз едва ли ще намеря обратния път. “Далеко идеме, на рид, Зло поток”. Започват да се шегуват: “Има мечка тамо... Ако те хукне, ако те фане мечка, нема и капу да носиш”.
Жените настояват да им платя, за да ги снимам. Те са озадачени, че продължавам да ги следвам навътре в планината. Наоколо има само хвойнови храсти, но всичко е обрано. От дясната страна, където е Албания, се виждат скалисти зъбери. Отстрани се виждат малки бахчи с царевица. По-нагоре се открива панорама на село Глобочица. Застигат ни мъже, които яздят коне в тръс. Набързо обясняват, че са от с. Борйе, минали са границата при Глобочица, за да работят като майстори в село Зли поток.
Рукия обяснява, че техните мъже също работят, берат “боровница” и я продават в Драгаш. Други мъже от Албания са майстори. “Мужи, кане идат и мужи во Македония радат, майстори. Да раниме деца.”
Хвойната е обрана и докато търсим нова девствена плантация, минават два часа. Стигаме близо до Зли поток, където се виждат като малки точки нашенци от Албания да пъплят по баирите и берат хвойна. Вдясно са канарите на албанските планини, от другата страна на по-ниското се открива гледка към Драгаш.
Жените сядат да “къснат” (хапнат), изваждат от торбите и чувалите оскъдна храна. Всичко е спартанско – хляб, домат, печени пиперки, домашен айрян или нещо като мътеница в големи шишета. Канят ме и мен, но аз тактично отказвам. Всички се хранят много бързо. Момчето, което е син на една от многодетните жени, придърпва леген, докато преглъща огромни залъци с хляб. Легенът е разпран, но старателно зашит с тел, Най-бедните хора в Албания са нашенци от планините на Кукъска Гора. Мъжете работят като майстори в Тирана, Дуръс, Косово и Македония. Жените не работят, нямат образование, получават социални помощи, домакини са, гледат животни и обработват бахчи.
Във видимо по-добро настроение нашенки ми позволяват да ги снимам и се отиват да берат хвойна. Пожелах им да са живи и здрави и ги поздравих с настъпващия скоро Рамазан, който те спазват, и тръгнах по черния път към село Зли поток. Изпитите им от тежката работа лица са още пред очите ми.

Повече снимки от пътешествието вижте на моята фейс бук страница

http://www.facebook.com/reqs.php#!/album.php?aid=200550&id=629498965

Няма коментари:

Публикуване на коментар