ИЗ СКОПСКА ТОРБЕШИЯ

Югозападно от Скопие в поречието на Маркова река живеят мюсюлмани в областта, отбелязана на географската карта като Торбешия. Районът е познат също и под името Каршияка и в съседство с албанските села са пръснати следните торбешки села: Долно Количани, Пагаруша, Цветово, Умово, Елово и Държилово. Торбешия е заключена между планините Сува гора и Караджица, Даутица и Голешница, р. Вардар и Водно. Според македонския изследовател Ниязи Лиманоски те са преселници от Долно-реканската торбешка област през ХVІІ – ХІХ век от селата Жировница, Видуше, Болетен и други.
В днешна Република Македония Торбешия обхваща община Студеничани и части от общините Сопище и Зелениково. В Торбешия живеят торбеши и албанци.
Торбешията днес наброява около 20 хил. жители, от които около 15 хил. албанци, 3800 турци, 1662 бошняци и 362 македонци. Торбешите са помаците на Република Македония – ислямизирани по време на Османската империя славяни. Наричат се нашенци. През последните десет години, и особено през последните 5–6 години върви мощен процес на турцизация на торбешите в Скопска Торбешия. Процесът се осъществява предимно чрез образование на турски език. Голяма част от турците, албанците и бошняците всъщност са торбеши. Областта се обезлюдява поради миграция на торбешите в Турция, която е най-масова в края на 50-те години на ХХ век.

БУРСА: ИРФАН СИ СПОМНИ НАШЕНСКИ

Пътешествието ми в Торбешия, Скопско, всъщност започна от Бурса. Наричат този пъстър двумилионен град в малоазийската част на Турция “гяур Бурса” заради компактната маса мюсюлмани, заселили се тук от европейската част на Балканите – български турци, помаци, бошняци, торбеши от Македония, горани.
Известната песен “Махмуд се готви за Турция” е най-известна гурбетчийска песен на торбешите. Някои не само са останали в Турция, но са забравили и нашеския. Като Ирфан, който преселил в Бурса от торбешкото село Цветово Скопска Торбешия през 60-те години на ХХ век. Срещнах Ирфан Шен през лятото на 2009 година на конференция, организирана от Федерацията на балканските турци “Балгьоч”. В момента той е пенсионер, работил е като чиновник. През 1961 г. навръх Нова година семейството му се преселва от село Цветово, Македония, в Турция. Повече от половината нашенци от Цветово са се преселили в Турция.
В Цветово са торбеши, нашенци, но Ирфан е забравил нашенския говор. Нарича селото си “Цветова”. Говорим на турски, от време на време той изрича някоя дума на нашенски. Според него в Тетово също имало торбеши. Ирфан се мъчи да се сети за имената на други торбешки села, но се затрудни и това го смути.
Питам Ирфан какъв е майчиният му език – македонски или нашенски, и той веднага отговаря “нашенски”. Учил го е от дядовците си. Разказът на Ирфан започна на турски език, с преводач:
“След мен децата не знаят нашенски, бъкел не знаят... Направихме грешка, голяма грешка. Малката ми дъщеря сега учи администрация, второ висше в университета в Чанаккале. Тя беше научила доста неща от баща ми, говореше с него на нашенски. Всичко свърши след кончината на баща ми. Престанахме да говорим на нашенски и дъщеря ми забрави дори това, което знаеше. Ние също престанахме да говорим на нашенски дори с приятелите си. Говорим си на турски език. Когато не говориш един език, лесно се забравя.
Като кажеш традиции, откъдето погледнеш, 60% от тях са забравени. Не са забравени само традициите на нашенските сватби. В Бурса правим сватбите със зурни и тъпани. Жените ни носят традиционни носии на сватбите. Поръчват си “ношни” от Македония. За сватбата на голямата ми дъщеря поръчахме традиционна нашенска носия от Македония. Много ми е мъчно, че по-младите забравят старите традиции и езика. До 1980-1985 г. жените продължаваха да пеят песните ни, но сега всичко се забрави. Едновременните носии и сегашните са много различни. А и трудно е сега да кандърдисаш младите да облекат стара “ношна”. Не мога да накарам малката ми дъщеря да облече нашенска носия.
Едно време тук, в Бурса, правехме сватби с “ношни”, имахме фолклорни групи, които пеят нашенски песни, облечени в нашенски носии. И двете ми дъщери танцуваха в такива групи, но носеха носиите само на концертите. Сега “ношната” се носи само една вечер на сватбата – обличат се шалвари и шамия.
Преди сватбата беше по една седмица. Почваше се понеделник, вторник имаше веселба, сряда се месеха питите, които се ядяха следващия понеделник. Сряда е нощ с шалвари. Четвъртък е веселба, петък – къносване. При мъжете веселбата почва събота следобед. В неделя се взема булката, едно време я качваха на кон, сега – на кола. Спомням си как току-що бяхме дошли в Бурса и дъщерята на съседа се омъжи, взеха я с файтон, нямаше коли по онова време. На мен ми беше интересно тогава, не бях виждал кола. Имахме шарена талига, украсена с орнаменти. През 60-те години на ХХ век така се правеха сватбите. Неделя вечер е нощта на зетя – групата, която е довела булката, идва за втори път, вика невестата, зетят й подарява накити вкъщи, след това излиза и се присъединява към веселбата. Почват да бият тъпани и да свирят зурни, свирят специална музика за младоженеца, той дава пари на музикантите. След това гостите се нагостяват. Това е нощта на зетя, неговите близки приятели отиват и се веселят. Понеделник сутрин булката и зетят се хранят един друг с питите, черпят и гостите...
Празнувахме и Джурджевден. На този ден момъкът прави подарък на годеницата си, както и на Байрама. По мое време така се ходеше, сега нищо не остана от тази традиция. Като се сгодих за моята девойка, майка ми й гостуваше на всеки празник с подарък – Нова година, Байрам, Джурджевден.”

Докато си спомня за младостта си и за своето село в Македония, Ирфан произнася отделни думи на нашенски. Възрадва се като малко дете, че си спомня нашенски и няколко пъти повтори: “Како се викаш? Како си? Арна си?.. Нашенци се викаме.”
Ирфан се развълнува. Той не си спомни имената на торбешките села в Македония и това го смути. Петдесет години забрава! На сбогуване ми заръча, ако отида в Македония, да се обадя на неговите роднини в Скопие. Те са му идвали на гости в Бурса, чуват се по телефона, но Ирфан не ги е посещавал в Македония. Говорят си на турски език, а не на нашенски. Така станало, че прекъснал връзката с родното Цветово. “Минали са петдесет години, хич не сом бил в Македония, в селото ми. Нищо не знам за това място. Много искам да отида там, да видя къде съм се родил”.
Сбогувам се с Ирфан и си мисля колко простичка може да бъде понякога мечтата на човека. Прилича ми на малко дете, което не може да се нарадва на първите си думи.

СКОПСКАТА ЧАРШИЯ: НА ЧАША ВИНО С ИСЛАМ

След около една година в столицата на Република Македония откривам братовчеда на Ирфан по майчина линия Ислам Адиловски, роден в Скопие, родителите му са от село Цветово, Торбешия. Работи в театъра и операта, хобито му е пешеходен туризъм, планинарство, гъбарство. На пръв поглед особняк и малко дръпнат по характер, в последствие се оказва добряк, който държи да ме настани в хотела, да ме разведе из старата скопска чаршия и да ми покаже дюкяните на торбешите и гораните. В малка сладкарница, в която младо момче овалва локум в пудра захар, разпознавам снимката на село Брод, заела почти цялата стена. Пак на пъпа на старата скопска чаршия е кебапчийница “Дестан”, която е на горани от село Брод, малко по-надолу е кебапчийница “Братство”, собственост на нашенец от същото село в Призренска Гора, Косово. Ислам държи да ме заведе до спирката на маршрутката до село Количани, за да се убеди, че няма да се объркам на другия ден, когато тръгна за Торбешия. Гостоприемството и дружелюбността на нашенци не се е загубила дори в по-големия град.
С Ислам разнищваме идентичността на торбешите на бутилка вино. Той се смята за турчин, вкъщи говори на турски, ходи много рядко в селото на родителите си Цветово. Според него в Торбешия мюсюлманите живеят в следните села: Държило (150 къщи), Елово (торбеши и албанци), Цветово (торбеши, 120 къщи), Долно Количани (торбеши, които се смятат за турци), Умово, което не съществува вече, защото цялото население се е изселило в Измир, останала е само джамията. Албански села в околината са: Драчевица, Въртекица, Рамни Габер. Според Ислам торбешите мигрират масово в Турция през 50-те – 60-те години, вероятно защото властите накарали мюсюлманките да си махнат фереджетата някъде към 1948 г.
Бащата на Ислам, Ариф Адил (роден 1922), бил учител и деловодител. Фамилното му име е сменяно, “както духат ветрищата”. Самият Ислам не изпитва потребност да сменя презимето си и го оставил да завършва на “-ски” . Описва торбешите като честни и почтени, трудолюбиви мюсюлмани, които се самоопределят като турци, говорят турски. В Торбешия те се препитават предимно със земеделие и животновъдство – гледат тютюн, ягоди, праскови, овце и крави. Ислам разказва, че в Торбешия празнуват мюсюлмански празници и Джурджевден на 6 май, който не е християнски празник, защото турците също го празнуват като Хедерлез на 6 май. В Торбешия не празнуват християнски празници, подчертава той. Торбешките сватби са със зурли и тупани, със специални булченски “ношни” (носии), невястата е на кон. В Торбешия има текке в селата Количани и Пагаруша.
Към нашата компания се присъединява Кики, приятел на Ислам – православен македонец с български паспорт. Колкото повече вино се лее, толкова по-откровен става разговора за македонците и българите. “Сигурно имам полубрат или полусестра някъде из България”, шегува се Ислам и обяснява, че по време на бивша Югославия бащата му пътувал твърде често до България. Уточнява, за да може, който не е разбрал, да е наясно: “Баща ми беше женкар и ходеше по жени в България, жими, виждал съм, че паспортът му беше пълен с печати от България. Лъжеше майка ми, която беше простовата селска жена, че ходи на конференции.”
Исламовият другар Кики обяснява, че преди 30 – 40 години е имало масов секс-туризъм на македонските мъже в България. “По онова време през 70-те години българките бяха много евтини жени, защото България беше много бедна. Можеше да имаш българка за пакет дъвки и за найлонови чорапи”. Започвам да се чувствам неловко, както се казва без вина виновна, но Кики ме успокоява: “Сега е по-различно, България дръпна напред, но пак чувам, че нашите хора пак отскачат до България заради хубавите българки.”
Разделяме се, без да подозирам, че още на другия ден ще намеря още по-пресни свидетелства на мъже от Торбешия за феномена българска жена.

Цветово: Торбеши, турци или „прави албанци”

Пътувам към село Цветово, Торбешия, община Студеничани, по време на Рамазана през горещ августовски следобед на 2010 година. Селото е само на 30 км от Скопие, но през лятото няма директен автобус, нито “комби” (маршрутка), затова вземам такси. Пътят минава през Драчевица, после през Студеничани, което се оказва добре уредено село, прилича на вилна зона. Започваме да се катерим змиевидно 6 – 7 км в планината и след половин час стигаме до Цветово - малко село с каменни и плетени къщи, кацнало на 900 метра надморска височина. По целия път няма жива душа, а преди селото виждаме деца да берат боровинки, отстрани са се надвесили малини и къпини. Из селото се срещат планински коне, натоварени със сено, златист тютюн съхне и украсява като бижу фасадите. По улиците не се виждат жени, повечето са по къщите и нижат тютюн.
В днешно време в Цветово постоянно живеят 800 души, заедно с изселените в Скопие жителите са общо 1200 души. Селото се слави с вкусните ягоди, които отглеждат цветовци. Местните гледат хайвани, около 500 овце и 300 крави пасат из планината Караджица. Мнозина мъже се препитават в Скопие, предимно с тежък физически труд.
Тръгнах към Цветово с податките отпреди повече от един век на етнографа Васил Кънчов, когато тук имало 450 българи мохамедани, а също така да намеря къщата и роднините на Ирфан от Бурса. Какви хора живеят днес в Цветово?
От джамията в центъра на Цветово излиза група от около двадесетина мъже, тъкмо е свършил обедният “намаз” (молитва в исляма). Сред тях се откроява ходжата Сюлейман Бектеш, 40-годишен. Представям се коя съм и обяснявам целта на моето посещение в селото, проучване на торбешите. Ходжата напористо взе да обяснява, че в Цветово живеят турци. Изглежда авторитарен, тонът му не търпи възражение. Мъжете от групата очевидно не искат да скършат хатъра му, но все пак двама дядовци, които също излязоха от джамията, плахо казват нещо съвсем друго. Като торбеш се определя възрастен селянин, като подчертава, че не знае турски език, майчиният му език е македонски. “Ние сме торбеши, македонци”, обяснява дядо Асан, който носи бяла капа и е хаджия. Друг мъж се самоопределя като турчин, но когато го попитах дали не е торбеш, той се учуди: “Торбеш съм, не е ли едно и също?”. Дядо Рамадан, 85-годишен, е категоричен: “Тук сме мюсюлмани, не говорим турски, говорим македонски. Така ни викат торбеши, македонци сме. На сватбите пеем македонски песни. Турци има само в Турция.”
Ходжата Сюлейман е неумолим, че всички в Цветово са турци. В разгара на Рамазана всички местни мюсюлмани постят, но аз съм гостенка на селото и ходжата ме кани на кафе. Къде другаде, ако не в местната “чайджилница”, която се оказва кокетно заведение с панорамен поглед към девствената природа. Табела с името на селото има само на “чайджилницата”.
Ходжата Сюлейман с гордост подчертава, че дядо му е бил 20 години кмет, а също и османски войник в Сана, Йемен, три години в „Топкапъ” сарай.
“Турско кафе в турско село ще те черпим”, настоява на своето ходжата и обяснява идентичността на местните хора: “Това не са торбеши, а „тюрк баш”, глава на турците, чисти турци, ама са го изкривили на торбеш, после го преправили на “дорт беш” (четири – пет на турски, бел. авт.). Това се изкриви от 1912, тук дойде България, Сърбия, Югославия, Тито, комунизъм. Много работи се измениха нарочно.”
Ходжата е учил средно училище „Иса бег медресе” в Кондово. Той не е съгласен с названието Торбешия: „На картата пише Торбешия, ние сме мюсюлмани, в течение на времето още от времето на османлиите хората тук са говорили на турски, после са асимилирани и затова днес сме изгубили турския език, говорим македонски. Затова на картата още от времето на комунизма и сега в новата македонска държава е записано Торбешия. Всъщност това е Каршияка, населена с турско и албанско население. Не ни дават да учим на турски език, асимилират ни. В селото в училището се учи на македонски език, децата учат турски в Скопие, пътуват от Батинци с “комби”.
На свой ред аз обяснявам, че преди повече от 100 години Цветово е описано от българския етнограф Васил Кънчов като село, населено с българи мохамедани. Тогава не е имало македонци. Ходжата не отстъпва: “Не са българи, а турци. Нашето село е на 480 – 500 години, датира още от османския период, то е турско село, но в течението на времето са го асимилирали комунистите. Не са давали да се говори на турски, в училище са наложили да се учи на македонски, български, сръбски, като са били България и Сърбия... Българи има в източния дял на Македония – Струмица, Виница, Делчево. Тук не сме македонци мюсюлмани, ние сме турци мюсюлмани, 500 години в статистиката сме записани като турци.”
Ходжата разказва, че цветовци правят сватбите си със зурни, тъпани, дайрета, повечето песни, които се пеят, са на турски и албански, има и на македонски, напоследък най-вече “жива свирка”. В традиционната сватбарска носия жените носят шамия, сега слагат капа. Мъже и жени стоят башка, веселието трае три дни и струва към 8 – 10 хил. евро. Изселниците в Турция живеят най-вече в Бурса, Истанбул, Измир. В селото няма “корзо” (стъргало), нито интернет, “чайджилницата”, запазена мъжка територия, е местния форум.
Според ходжата има две предания за хората, които са се заселили в Цветово: “едното е, че са дошли преди много векове от Коня, Турция, преди Османската империя, второто е на македонската държава, че са дошли от граничните зони с Албания, от Дебър, Река, р. Радика.”
Албанските села в околината са: Студеничани, Морани, Батинци, Батишка река, Църн връх.
Таксиметровият шьофьор албанец (Хайрула Билали) наблюдава с любопитство разговорите ми с хората в Цветово. Той има съвсем друга версия за това какви хора са се заселили тук. Според него в Цветово са дошли албанци от Реканския дял, Дебърско, до границата с Албания: “Тези албанци са дошли от други краища, бягайки по планините, за да не приемат исляма. В този дял е имало много албанци католици и православни. Те са бягали от исляма, и са дошли по тези места, но тук са ислямизирани. Ние сме били католици, например в моята фамилия ислямът е от 200 години.”
Братът на ходжата също настоява, че в Цветово живеят турци. Някои местни жени знаят турски, други – не. Всички млади хора говорят турски език, ходят на курсове.“Преди 3 – 4 години поискахме да учим турски език, но властите не ни дадоха. Тази година сме готови да бойкотираме училището, няма да пуснем децата в училище, докато не ни позволят да учим на турски. Албанците по този начин успяха много. Турците в Център Жупа (Дебърско – бел. авт.) успяха да си извоюват образование на турски, при нас протакат и бавят работата.”
Децата от първи до осми клас учат в местното селско училище, продължават горните класове в Драчево и Скопие. Трима души за завършили верско училище в Турция, сега следват в Тетовския държавен университет.
Ходжата обяснява, че на изборите местните гласуват главно за турската партия и за албанските партии, слабо за македонски партии. Понеже турските партии са малки, имат само един депутат в парламента, нямат сила да въздействат и всичко зависи от Тетово, където са албанските партии.

Посочват ми къщата на Ирфан от Бурса, кацнала на един склон – бедна, схлупена и занемарено. Комшиите изобщо не го познават, неохотно посрещат моите въпроси. Съседка от съседната къща обяснява: “Ние сме турци, но говорим македонски, не знаем турски”, после се шмугва в дома си. Излиза мъж, далечен роднина по майчина линия на Ирфан, обяснява, че не поддържа никакви контакти с него.
Докато снимам из селото, ходжата не се отлепя нито за миг от мен. На изпроводяк машинално му подавам ръка за довиждане, ала той се дърпа като опарен: „Извинете, но не е прието да ви докосвам, защото сте жена”. По пътя към Скопие, таксиметровият шофьор не можеше да се начуди на поведението на ходжата: „Как е възможно да се държи така към жена? В Корана пише, че към жената трябва да се изрази почит, уважение, а той дори не поиска да се ръкува?! Този ходжа нарочно държи хората под своя контрол, изолира ги и спира напредъка. Според исляма истинският мюсюлманин почита жената, уважава я, а ходжата отказа да се ръкува с теб.”
Шофьорът албанец от Скопие продължаваше да настоява, че това население са „стари албанци”, даже ходжата му споделил, че наистина са албанци, приели исляма, но нарочно поддържа версията, че са турци, защото има личен интерес да го прави. Развълнуван от пътуването до Цветово, моят спътник албанец започна да разсъждава геополитически: “Тези хора и те самите не знаят какви са – албанци, турци, македонци или българи. В Македония само ние, албанците, знаем какви сме. В Македония албанците сме фактор, но македонците искат да ни държат по-ниско от тях. Ако не влезе в НАТО и ЕС, Македония ще се разпадне, етническите граници вече са определени. Македония е като Косовария. В Косово има косовари, но те всъщност са албанци, в Македония има македонци, а всъщност това са българи.”

Чайджилницата в Долно Количани: „Ние сме турци”

Долно Количани е в Торбешия, на двадесетина километра от Скопие. Първото голямо село от македонската столица към Торбешия е Драчевица, арнаутско селище, след което по черен път се стига до торбешкото село Долно Количани. Често срещана картина по черния път е забрадена с шамия жилава балканджийка и мъжа й да пъплят с магаренце, натоварено с кош, закрепен с въже. Някои се движат с малък трактор. Торбешите са добри земеделци и това личи от крайпътните ягодови полета, праскови дръвчета и бахчи с тютюн и сушилни. На 1 – 2 км по-високо се намира Горно Количани, населено с албанци.
До джамията в Долно Количани се намира „чайджилницата”, запазена мъжка територия, своеобразна агора, където пътешественикът може да намери информация от първа ръка за селото.
Долно Количани има 300 къщи, около 1800 жители. В мезарите има гробове на 550 години, които са турски. „Ние сме турци”, са категорични мъжете. „Помаци в миналото, в новата история всички тук се пишат турци”, уточнява възрастен човек. „Откакто се формира държавата, езикът се изгуби”. Образованието е на турски език от 2002 година, преди това са учили в по-горните класове в Скопие. Много жители на селото са мигрирали в Турция – Истанбул, Измир и Бурса, по-заможните изселници посещават през лятото родното село.
Няма масова миграция в Западна Европа. Около 20 души от селото са работили в Германия по фабриките, повечето сега са пенсионери. Сабит Абди, 68-годишен пенсионер, работил от 1968 г. в Дюселдорф като водопроводчик. Синът му е останал да живее в Германия.
Селото се препитава от земеделие, всяко домакинство отглежда тютюн, което е видно от сушилните по дворовете. Ягодите дават малка печалба, животновъдството е слабо развито. Мъжете работят или по фирми в Скопие, или като майстори из Македония, предимно без осигуровки.
На сватбите хорото не е смесено, жени и мъже играят отделно, жените имат отделно “джумбуш” (веселба). Допреди 30 години на сватбите невестите са били със стари носии.

Феноменът чат с българки

България е много привлекателна в очите на млади и стари. Мнозина имат опит с дребна търговия или като транзитно преминаване през София. Търговска база “Илиенци” и тук е най-популярното име, както и черноморските курорти „Златни пясъци” и „Слънчев бряг”. Най-висок рейтинг тук имат отново българските поп-фолк телевизии „Балканика” и „Планета”, чалга-певиците от България и тук са на пиедестал. „Нашите старовремски песни са същите като „Планета”, казва младеж. Под старовремски песни има предвид, че текстовете не са на турски, а на нашенски.
След телевизия “Планета” най-приятното нещо за младежите в Долно Количани е чатът с българки. Дилавер Сали има профил във facebook, хвали се, че разбира 100 % български. Както много тукашни младежи, които всеки ден си чатят в skype и в социалните мрежи с българки. В селото има компютърен клуб, пълен с млади момчета, има и кабелен интернет. От 4 – 5 години местните младежи са създали виртуални приятелства с българки, някои от които са довели до срещи на живо в България и Македония. „С българките можеш да се разбереш много лесно в чата. Ние чатим с момичета от Кърджали, Хасково, София”, обяснява Дилавер. Пишат си и на сръбски и турски с момичета от Сърбия и Турция, но най-приятен е чатът с българите. От няколко години вече нашите младежи научиха български с компютрите, поясняват по-зрелите мъже.

Асим: “Тук е Каршияка, торбеши няма!”

Пред школото в Долно Количани има бюст на Мустафа Кемал Ататюрк, на чието име е прекръстено местното училище, където се учи на турски език. Директорът Асим Даил изглежда шокиран, че съм дошла да правя анкети за торбешите. Той подчертава с гордост, че е завършил в Турция. Първоначално решава да ме отпрати лаконично с думите: „ Тук няма торбеши, областта не е Торбешия, а се казва Каршияка. Тук хората са потомци на огузите, на печенезите. Тук торбеши няма! В Каршияка живеят 20 % турци и 80 % албанци. Всички са турци преди османлиите. Помаци в България също няма, те са по-стари турци от турците в България!.”
Показвам картата на Република Македония, купена от Скопие, на която пише Торбешия, но директорът на училището Асим Даил започва да се оплаква от македонците, които страдат от предубеждения към турците. Преди в македонската училищна програма се преподавало за „проклетите турци”. Макар че това вече е премахнато от учебниците, все още православните имат големи предубеждения към турците. Ако е имало „проклети турци”, за 550 години нямаше да остане нито един православен македонец, е логиката на директора Асим. Днес турците са голям фактор, те са 350 млн. в целия свят, твърди той.
В училището има 240 ученици турци, образованието е турски. Има и 110 албански ученици от Горно Количани и Въртекица. В общината няма македонци православни. Директорът Асим е категоричен, че в селото не празнуват Джурджевден, нито Едерлез, това е празник само на ромите. Няма други празници освен Курбан Байрам и Рамазан Байрам.
Моят събеседник направи прогноза за преброяването в Македония през 2011 година: “Ще видите, че догодина на преброяването всички тук ще се определят като турци.”
В Долно Количани няма смесени бракове, преди 10 години е имало, но сега се случва рядко. “В Пагаруша, Цветово и Долно Количани се вземаме само с турци, няма смесени бракове”, споделя директорът.
В хода на нашия разговор стана ясно, че и директорът Асим е в чата, откъдето има лични наблюдения, че българките са много толерантни към мюсюлманската религия. Питам го каква е тайната на денонощния чат на местните младежи с българки и получавам интересен отговор: “Българите нямат предразсъдъци. Когато някой от нашите момчета се запознае в чата с българка и тя разбере, че името му е Ахмед, жената не се шокира и не го отхвърля, както правят православните. Македонката казва: ”Извинявай, но не съм свободна”, или направо: “Мразя турците”, след което изтрива контакта.”
Директорът подчерта неколкократно, че разговаря с мен само, защото съм българка. Когато обаче разбра, че ще ходя в съседното село Пагаруша да правя анкети и да снимам тамошното текке, той отново започна да нервничи. “Няма какво да търсиш в Пагаруша, там няма торбеши, няма текке”.
Аз обаче решавам да проверя все пак дали в Пагаруша наистина всички са турци. Джамията на селото се вижда от пътя и докато крача по селския път, виждам един старец с крава и му правя знак да ми позира за снимка. “Немам денари”, казва дядото, който ме взе за просякиня. Обяснявам му коя съм и какво искам, а дядо Несим се засмя от сърце и застана за фото.

Пагаруша: „Празнуваме Летник, пеем торбешки песни”

В Пагаруша разпитвам къде е дервишко текке и така попадам на бекташийската фамилия, която живее до сградата на суфисткия храм. 17-годишната Мелает Исмаил е внучка на бабàта Хасан Первиш, който живее в Турция. Негов дядо е прочутият Сейид Исмаил бабà, на чийто гроб ходи да отдаде почит цялото село по време на Байрама.
Стаята за молитви е добре поддържана, на стената има снимки на дервиши. В теккето се събират само мъже, идват и от съседното Долно Количани, жени не ходят, защото не може мъже и жени да са заедно, обяснява девойката. Сестра й също е дервишка, но не ходи в стаята за молитви при мъжете.
Според Мелает в Пагаруша има 40 – 50 къщи, 400 жители, които са турци, в училище се учи на турски. Старите не знаят турски, само младите знаят турски.
На 5 май тук се празнува Летник. Торбеши от Пагаруша и Долно Количани рано сутринта отиват на пещерата Шпела край Пагаруша, откъдето извира вода и си умиват три пъти лицето, вземат вода, събират клонки, които слагат вкъщи на вратата.
Поканена съм на кафе от майката на Мелает. Анифе е 41-годишна туркиня от Скопие, с три деца, внуче. Като девойка пристанала в Пагаруша. Подчертава, че е модерна жена, от града, на главата има кърпа, а не шамия, за да демонстрира своята фризура. Анифе обяснява празнуването на Летник на 5 май. На пещерата Шпела се пеят песни, “свършените” (сгодените) девойки късат дрянови пъпки, слагат ги във водата и се мият за здраве. На Летник бездетните жени влизат в пещерата и правят ритуал за зачеване: “Вътре в Шпела има карпа като кръг. Жените, които не са трудни, влизат в дупката, ако стегни камени, се бери, няма проблем, ще имат деца, когато даде Господ. Ако не стегне, няма да имат деца. В Шпела се палят свещи, носят се пешкири да станат трудни жените. Те вземат камък вкъщи, ако станат трудни, после връщат камъка обратно в Шпела, където водят и децата. В Шпела ходят и мъже. Пълно е с млади и стари на Летник.”
Показват ми семейни снимки от сватби. Тържествата се правят три дни, със зурни и тъпани. “Пеят се песни на македонски, защото старите не знаят турски, по-младите учим турски и затова знаем турски”, обяснява девойката. На снимките булката е със затворени очи. Анифе обяснява, че се дава огледало на невестата, когато се качва в колата със зетя, за да може да се гледат в огледалото заедно. “После извеждат невестата, пеем с дайрета и я водим в собата – пеем турски, албански и торбешки, от селото песни. Тук по-старите в селото не знаят турски, по-младите учат турски и знаят от 5 – 6 години, откакто се учи турски в училище. Младите също ходят със старите жени, слушат песните.”
Арифе показва елегантен везан фустан и капа, стилизирана версия на традиционната торбешка сватбена „димия”, която е бяла и със сърмено елече. Днешните невести носят капа с лири, преди години са били с шамии.
Сватбата започва от четвъртък, когато се месят хлебчета, в едно от тях се слага пара. В петък невестата облича „димия”, сватбарките украсяват ръцете й с къна. В събота има веселие с музика и вечеря, неделя се ходи при невестата. В понеделник за първи път невестата сяда да яде хляб с мъжа си и двамата разчупват хляба, за да видят на кого ще се падне парата.
Девойката Мелает е на 17 години, но е учила само до осмо отделение Дипломата й е двуезична – на македонски и турски език. Момичето не може да продължи образованието си в гимназия, защото от Пагаруша няма „комби” до Скопие, а родителите й не искат да я пуснат да пътува сама с мъжете, които ходят с маршрутка от Долно Количани в столицата. Ще й излезе лошо име. Нямат достатъчно пари, бащата няма постоянна работа. Майчината мъка е, че в Долно Количани мъжете са “по-разсипани”, по-диви. “Нашите деца в Пагаруша са по-културни. Мъжете тук не учат, женските повече се стараят и искат да учат. Ако не продължи да учи, ще се ожени и край”, тревожи се за Мелает майка й.



Повече снимки от пътуванията ми във Вардарска Македония ще намерите в моя фейс бук профил
http://www.facebook.com/?tid=1565795745134&sk=messages#!/album.php?aid=192671&id=629498965