неделя, 18 септември 2011 г.

ПО ПЪТЯ НА ТУРСКОТО КАФЕ - Част Първа
















„Да пием турско кафе” е изследване на традицията от Османско време за приготвяне на кафе на джезве в няколко региона на съвременна България. Проектът представя истории и фотографии от различни краища, намерени и заснети в хода на пътувания, осъществени през лятото на 2011. Проучването представя географията на турско кафе в ежедневието на хората в България, превръщането му в туристическа атракция.
Предлагам тестове и снимки от проекта „Да пием турско кафе”, който ще се представи през октомври в София.


ИЗ ЛУДОГОРИЕТО

Исперих: „Пием го само вкъщи”

В градовете на Лудогорието (Делиормана на турски) Разград и Исперих турско кафе не се предлага по кафенетата. В този край на България само турците по селата пият кафе на джезве вкъщи.
Пътувам из Лудогорието в края на август, когато мюсюлманите се готвят да отбележат Шекер Байрам, да отпразнуват края на едномесечните пости на Рамазана. Само по-старите мюсюлмани правят пост, не ядат и не пият, от зазоряване до залез слънце. Това се дължи на времето, през август се прибира реколтата, това е най-важният месец за хората в Лудогорието, които се препитават благодарение на земеделието. Наоколо кипи усилен селскостопански труд сред огромни земеделски масиви със слънчоглед, тикви, царевица, жито, малко тютюн. От тази година в района на Исперих са засети, 200-300 дка бамя като алтернатива на тютюна. Тукашните села са живи, не са обезлюдени драстично като в много други части на България. Мнозина от местните хора са мигрирали в Турция и Западна Европа, но все пак има население.
Турското кафе изчезва от град Исперих веднага след началото на трансформацията на политическата система в България, разказва Боряна Матева, директор на Историческия музей в града. „Доколкото си спомням, последното турско кафе в заведение в Исперих пих някъде през 1989-90 година, след това еспресо-машините изместиха окончателно джезветата по кафенетата. Това, което всички варим по домовете си не е турско кафе, макар че така му казваме. Да, варим го в джезве, но дотам свършват приликите. Турското кафе има специална рецепта и съответно специфичен вкус, който не допада на всеки, така че единици са тия, които го приготвят дори и в къщи”,
Джанан Родоплу, секретар на община Исперих, обяснява, че местните турци пият турско кафе само по домовете. „Като се каже турско кафе, в нашия край всеки знае за какво иде реч, че това е кафе с джезве и е част от бита на хората, ние не го приемаме като турско кафе. Аз пия турско кафе всеки ден, използвам кафе „Нова Бразилия”, знам рецептата от родителите ми. Задължително се прави на бавен огън и се сервира с вода. Слага се ръж и леблебия, за да се получи плътност и хубав каймак. Сервира се с бяло сладко и вода.”
Докато разговарям с г-жа Джанан Родоплу, секретар на община Испирих, идва служителка и иска да вземе почивни дни за Рамазана. Отпускът за религиозни празници не може да се даде, той е само в рамките на полагаемия отпуск, обяснява г-жа Родоплу. Модернизацията е променила навиците и традициите на по-младите турци по отношение на религиозните празници, а също и на турското кафе. Младежите в Лудогорието вече предпочитат да пият еспресо.
Докато разпитвам местните турци за традициите на Байрама, се оказва, че само по-възрастните се въздържат през деня от храна и вода по време на едномесечния пост. В най-известното кафене в град Исперих „Бохеми”, както и в останалите кафенета и сладкарници не се предлага турско кафе, нито традиционните ориенталски сладкиши като баклави, кадаифи, тулумбички, халва, които са традиционни за Рамазана. Откъде ги вземат тогава местните мюсюлмани? Носят им ги от Турция техни роднини заедно с оригинално кафе от марката „Мехмед Ефенди”.
Турското кафе се пие масово само в селата на Делиормана. Кметът на община Исперих г-н Адил Решидов ме съветва да отида в две съседни села: „Ако искате да пиете турско кафе, отидете в село Белинци и Духовеч. Дори в Белинци се продават оригинални порцеланови чаши за кафе, наричат се филджани, и ще ги намерите в магазина на Джеват”. Кметът е добронамерен, но изобщо и дума не става да се обажда на своя приятел Джеват. „Ти само отиди в селото и попитай за него, той ще те посрещне. Няма какво да му се обаждам”. Тръгвам към автогарата да хвана обедния автобус за Белинци.

Белинци: Джезве-котлон и филджан „а ла турка”

Пътувам с маршрутка от Исперих до село Белинци с отрудени селяни. Възрастните жени са забулени с чембер, младите момичета са модерно облечени. Повечето пътуващи не постят заради тежката жега и тежката селскостопанската работа и бит. Говорят на турски помежду си и по мобилните телефони. Заради мен говорят на български език и само бъркането на мъжки и женски род подсказват, че са турци. Любопитни и добронамерени, няколко души дори ме поканиха на гости.
Преди завоя към селото има оригинална табела „Варна (128 км)-Белинци (0,5 км)”, зад която се вижда стара вятърна мелница, визитната картичка на Белинци. Това е единствената в Североизточна България работеща мелница, която се завърта в посока на вятъра, паметник на културата. В миналото мелничарите от Белинци са си приготвяли на жар ароматно турско кафе, чакайки да се смели зърното, както и вкусен качамак. В момента това не се прави от съображения за пожарна безопасност.
Най-важната част от тази мелница със стогодишна история са чарковете, които се намират на втория етаж и са изработени от дрян, бял и черен дъб. Селяните от района идвали да мелят царевица, пшеница, ечемик и дори просо, а също така червен пипер и каменна сол. Във ветровити дни посетителите могат да станат свидетели на анимация как с „хванатия” вятър се мели фино брашно от зърно. Историческият музей в Исперих, който я стопанисва, е издал брошура за единствената действаща мелница музей на открито, в която има снимки на турско кафе в медно джезве като част от атракцията на мелницата. Тази туристическа атракция не е посещавана от много туристи поради отдалечеността на селото от основните пътни артерии. За визита е необходима предварителна уговорка с музея в Исперих.
Джамията в Белинци е къща като всички останали с малко минаре отстрани. Мюсюлманските храмове в тукашните села имат характерни малки минарета, построени до джамията. Вписват се живописно в равнинната земя на Лудогорието. На входа на храма има две обяви за Рамазана, призив за „закат”, мюсюлманска милостиня за бедните хора по 3 лева. Снимам няколко ята гъски из селските улици, които са асфалтирани. Селото е населено с мюсюлмани, за които гъските са зимнина. Къщите са ниски, едноетажни, повечето не са измазани отвън.
Айше Хикмет Осман работи в пощата и след като се запознаваме на улицата ме кани на гости. Тя е на 30 години, има две чудесни дечица. Украсата на едната от трите джамии в родното й село Климент, Шуменско, реставрирал баща й, който е художник. В Белинци живеят 150 семейства, Айше прекрасно знае това по броя на фактурите за тока, които разнася всеки месец, 620 души население. Айше обяснява, че селото е смесено. Преди години тук живели чехи, в момента освен турци живеят помаци, роми, кърджалии, така тя нарича турците от Кърджали. С децата си тя говори на турски език, който се учи като свободно избираем предмет.
Местното училище е затворено преди няколко години заради миграцията на местните. Повечето млади хора не могат да си намерят добра работа и затова живеят в чужбина, най-вече в Западна Европа, в Белгия, Франция, някои са във Варна. Има разделени семейства, на които само мъжете работят в чужбина и редовно пращат пари на съпругите, децата и възрастните си родители. Местните хора все още гледат тютюн, макар че е трудоемко, отглеждат по 3-4 крави.
Айше ми се радва, че ще пия турско кафе, защото тя като всички жители на селото няма друг начин на приготвяне освен в джезве. Наричат го домашно кафе и то задължително се сервира на всеки гостенин. Следва запознанството ми с джезве-котлонче, интересно приспособление, което не съм виждала другаде освен по селата в Лудогорието при българските турци. Кафето се сервира задължително във филджан, приготвя се в самата чаша, в която слага захар, 2-3 малки лъжички кафе, топла вода. Айше знае от своите родители, че едно време само мъжете и старите хора са пиели кафе, от 20 години традицията вече е променена. Показват ми снимки от посещение на семейството в Демир Баба Текке. Нейното семейство ще отдели 12 лв. за „закат”, дарение по случай празника на по-бедно семейство от селото.
Айше държи да ми сложи буркан с лютеница, когато тръгнах да си вървя. Гостенинът задължително се черпи за добре дошъл с кафе и се изпровожда с армаган.
Заварвам кмета на Белинци Хасан Мюмюн в жегата с десетина майстори, които асфалтират една от улиците на селото. Доволен е, че селото е спечелило проект за асфалтиране на 1 км, а също и за 2 хил. метра бордюри. Кметът ми обяснява, че основното препитание на селяните е земеделието. Тукашните хора садят, пшеница, ечемик, от тази година и бамя, гледат животни, предимно крави, някои семейства имат по 30-40 крави, други по 10-15. Имало сметка, ако си ги гледат сам. Гледали са много тютюн до 2009, когато имало субсидии, но сега мнозина са се отказали. От селото има миграция, точно в този момент много местни жени са отишли на гроздобер във Франция.
Кметът ме води в магазина на селото Джеват Саткю Мюмюн, където още от Исперих знам, че се продават оригинални чаши за турско кафе. Джеват е млад синеок мъж, който върти семеен бизнес. Продава хранителни стоки, безалкохолни напитки и нещо, което никъде другаде в Делиормана няма, филджани, порцеланови чаши без дръжка за турско кафе. Фабриката „Китка” Нова Загора имала поръчка за Саудитска Арабия и останали чаши за кафе „а ла турка”. Джеват изкупил всички чашки и сега ги продава по 90 стотинки бройката. И от Турция идват много хора в Белинци да купуват чаши за кафе „а ла турка”. Джеват държи да ми подари комплект от шест чаши като спомен от селото.
В селското магазинче на Белинци срещам бай Съткъ, чичото на кмета, който ме кани на кафе. Твърди, че той е измислил приспособлението, с което всички села наоколо си варят кафето, а именно джезве-котлонче. Запознава ме с жена си Райме, обаче кафето приготвя той самият. Шегувам се, че не съм очаквала при турците мъжете да сервират на жените си. На бай Саткъ обаче вярвам, защото той приготвя кафето за секунди, при това с мерак. Обяснява ми, че кафето на джезве не е вредно, може да се пият по няколко на ден, младите хора - по 10 кафета, а по-старите - най-много до три.

Духовец: Кафето на бай Елхиман Ходжата

В Долната махала на Духовец млада Редвание разбърква тиквено семе от близо 30 дка тикви, което се суши на половин километър на селския асфалт. Тиквите, които са виждат на много места из полето, дават добра печалба и затова дори и да нямат много земя, местните хора вземат под аренда. Миналата година изкупната цена на тиквеното семе била по 2,50 лв. на килограм. Редвание обяснява, че си вари кафе „Джордани”, което се оказва една от водещите фирми за кафе в Североизточна България. Компанията е основана през 1992 г., притежава складова база за печене и пакетиране на кафе, ядки и какао. Има фабриката в района на град Шумен.
В Долната махала на Духовец до джамията се запознавам със 70-годишния Елхиман Камил, който прави молитви и се грижи за храма след смъртта на местния ходжа. Бай Елхиман живее в съседната къща със съпругата си Севие Рамадан. Вкъщи гледат турска телевизия, на стената в голяма стая, която е нещо като хол, е окачен портрет на Ататюрк. Грохнали са от работа, пенсиите им са оскъдни, но основната им мисъл е за работа. С гордост показват градинските домати. Комшията гледа 20 крави, има трактор, но ние вече не можем, оплакват се моите домакини.
Дядо Елхиман приготвя турско кафе за мен и съпругата си. Вече във втора турска къща мъжът приготвя и сервира кафето и си мисля, че българските мъже има какво да научат от турските. Водата завира за секунди на джезвето-котлонче, което явно е правено от същия майстор като в съседното село Белинци. Черпят ме със сладки от град Коня, армаган от дъщерята на Селвие, която живее в Турция. Шекерът, с който подслаждат кафето, също е от Турция. Даже кафето е подарък от Турция, известната марка „Мехдед Ефенди”.
Дядо Елхиман изпитва силна носталгия по времето на комунизма. Спомня си как едно време в съседния град Исперих имало 20 завода, упреква сегашните управници, че в момента младите нямат работа и събират тикви за 2 лв. на час, работят без осигуровки, нямат социална сигурност. Дядо Елхиман има 49 години трудов стаж, работил в Украйна, като общ работник, овчар. Той взема 200 лв пенсия, съпругата му взема само 130 лв. пенсия. Неговата 45-годишна дъщеря е пенсионерка в Турция с 1000 лв. пенсия. Знам, че това е напълно възможно, защото най-ниската пенсия в Турция е 411 евро, в средата на 40-те си години човек може да получава пълна пенсия.
„При Тодор Живков имаше хоремаг (вериги магазини по селата с кръчма) и там имаше всичко, беше много евтино, не като сега, даже ракията беше 18 стотинки и за един лев хората се напиваха. Едно време през 50-те години ядяхме само царевица, после при комунизма стана добре,” обяснява бай Елхиман. Макар че турците в България мразят комунизма заради насилствената смяна на техните мюсюлмански имена от режима на Тодор Живков, иронията е, че мнозина от по-възрастното поколение си спомня с носталгия за евтините времена на комунизма. Под сурдинка по-възрастното поколение турци изразява доброто си мнение за хубавите страни на тоталитарната система. Анализаторите тепърва трябва да обяснят тази амнезия по времето на комунизма, когато българските мюсюлмани страдаха от липса на гражданска свобода и права.
Моите домакини ми подаряват сироп за дренки за из път. Жената искаше да ми откъсне и домати и храна за из път, даже изрази съжаление, че не съм дошла с талига.
Преди да си тръгна от селото, попадам на семейство местни турци, мъжът е син на изселници от 1978 г. в Турция, родом е от Духовец, жена му е от съседно село Лъвино, също туркиня. Пътувам в модерната кола на тази двойка към Исперих. Живеят постоянно в Истанбул, дошли са да видят роднините си в Лудогорието. Темата за пенсиите продължава от само себе си, защото мъжът е роден през 1965 г. скоро се пенсионирал с 1000 лв пенсия. „В Турция, ако направиш стаж 3500 дни, можеш да се пенсионираш със 1000 лв пенсия и да работиш”, обяснява съпругата му.
Паралелът между турците в България и турците в Турция показва чудовищни разлики в стандарта. Колко българи имат предразсъдъци, че Турция е изостанала държава, а жестоката истина е, България е на светлинни години назад по ръст на икономическо развитие и доходи. Става ми тъжно за бай Елхиман, жена му и другите възрастни хора в България, сред които са и моите родители, които мизерстват с ниски пенсии.

С ромите на Хайван пазар

В петък по обед най-интересното място в Исперих е хайван пазар. Известният фотограф Мехмед Азиз ме упъти към този това пъстро сборище на роми, които продават коне, магарета, че и овце и кози. Самият той е бил свидетел на добри сделки, заснел е емоционални снимки на роми, яздещи буйни коне.
Попадайки на хайван пазар, аз съм единствената жена. Под шатра до каравана с напитки и кебапчета се черпят развеселените собствениците на коне и техните приятели. На хайван пазар турско кафе не се пие. Ромите се смеят, когато ги питам дали пият кафе на джезве. Всички са на вълна „еспресо” или „три в едно”, което става за секунди.
В една от компаниите е Аспарух Рачев, 36-годишен ром от Исперих, който работи 15 години в чужбина като арматурист с надница 18 евро на час. Работил е в Германия, Белгия, Франция, Испания, Турция. Децата му са с български имена. Аспарух има самочувствие на човек, който коментира политиката, изхождайки от личния си интерес, но и от геополитическите реалности, така както той си ги разбира. Изненадана съм, че когато заговорихме за това какво се е променило в България, след като страната ни влезе в ЕС, започна да обяснява ползите от присъединяване на страната в Шенген.
„Защо не ни приемат сега в Шенген, а след две години? Не ни ли виждат, че сме залели цяла Европа с мръсотия. Все едно не ни виждат какви сме, какво правят българите в Европа. В Германия всеки втори отива, работи, но не плаща данъци, взема компютри и мобилни телефони на лизинг, после не ги плаща. Ако продължава така, ще стане страшно. Тези от нас, които искат наистина да работят в Европа, патят от мошениците. Германия е културна държава, ние не можем да стигнем културата на германците. Мислят ни за диваци. Както ние тук в България казваме „циганска работа”, така в Германия казват „българска работа” за нещо, което не е наред.
Те сега го знаят, но колкото повече време минава и не ни приемат в Шенген, ще стане по-лошо. Ако влезем в Шенген, няма да е така. Компютрите ще се свържат и тогава ще се сетят какво става. Сега не ни приемат, по този начин само се създава работа на политиците и парламентите. В парламента трябва да се правиш на глупав и послушен. Ние не разбираме какво се говори от нашите политици, 70 % е неразбираемо, никой не го разбира. Трябва да се говори на прост език.”
Собственик на караваната и шатрата е Джумайдин от Дулово, а братовчедка му Гюлсер Муслюм работи като сервитьорка. Предлагат кафе „три в едно”, защото е по-лесно за приготовление. Гюлсер обяснява за турското кафе, което тя нарича „парено кафе”, че задължително трябва да е сладко и на джезве, в Дулово се пие по къщите. Не се предлага в местните кафенета. Тя работи за братовчед си, преди това е била шивачка в цех в Дулово, където работила на норма и процент, изкарвала е по 400 лв. месечно. Джумайдин споделя за несгодите на присъединяването на страната ни към ЕС, че разходите му са се увеличили драстично. „Изискванията се повишават, става много скъпо и почти няма печалба.”
Докато ме черпят с кафе ми обясняват, че най-големият пазар за животни става в неделя в родния им град Дулово, в квартал „Черник”. Говорят с гордост за Дулово, градът се намира в „златна Добруджа”, където почти няма пустеещи земи. Канят ме на гости. „Нашите хора не остават главни, позволяват си много повече от гражданите. Селата ни са като градовете, имаме супермаркети, центърът е асфалтиран, сякаш си в град. Хората имат земя и като я обработват, преживяват добре. Няма човек без 10–20 дка земя, гледат царевица и жито, тикви”, обяснява ми Гюлсер. Стандартът личи от фейс-бук профила й, където е снимана с нова кола и в модерно обзаведена къща. Не разбирам посланията й, защото в интернет тя пише само на турски език.

Демир Баба Текке: Молитвите на поета Расим

Последната джума (петък) на Рамазана през август фотографът Мехмед Азиз ме води в Демир Баба текке, едно от най-известните светилища за мюсюлманите алеви и къзълбашите на Балканите. В тюрбето, построено върху тракийско светилище от 4 в. пр. н.е, се намира гробът на алевийския светец от 16 век Демир Баба. Теккето се намира сред гъста луда гора на резервата „Сборяново” и чак тук усещам, че сме в Лудогорието. Дърветата тук не са изсечени и са в естественото си състояние на луда гора. По клоните на дърветата по стълбите към теккето са завързани хиляди шарени парцалчета и мартенички, поверие за здраве.
Споделям първото ми посещение на теккето с фотографа Мехмед Азиз, чието проницателно око улавя всеки детайл. Месец преди да тръгна към Делиормана мой приятел ми подари картички на Демир Баба Текке, а сега разбирам, че Мехмед е автор на снимките. Моят гид ми разказва за преплитането на традициите на алеви, християни и езичници в ритуалите на алианите, които той снима всяка година на това свято място. Мюсюлмани сунити, алиани, християни се събират, правят курбан, преспиват, за да добият силата на Демир Баба и да се излекуват. Легендата за чудотворният извор „Беш пармак” (Петте пръстта) е, че в една сушава година Демир Баба бръкнал с ръка в скалата и оттам бликнала животворна вода.
Гледам теккето през очите на Мехмед Азиз и изследователите Любомир Миков и Невена Граматикова, чиито книги за хетеродоксните мюсюлмани алеви видях да се продават в тракийската гробница близкото край село Свещари.
Последният петък на август преди нощта Кадир, когато бяхме с моя гид в седмоъгълната сграда на тюрбето, мавзолея, на Демир Баба, се появиха двама поклонници. Единият започна да се моли на арабски, сложи си шапката на Демир Баба. Така се запознахме с Расим Даил Сюлейман, 70-годишен мюсюлманин от с. Дичево, Силистренско, поет, който пише на турски език с над 150 стихотворения. Бай Расим чете молитви на погребения по селата в Силистренско. В този край на България живеят предимно възрастни хора, младите работят в Испания и Германия. В Дичево хората пият турско кафе по къщите.
Приятелят му бай Хасан Осман от Главиница, 73-годишен едър мъж, носи рекламна шапка с надпис ДПС. Отбелязах, че вероятно е фен на тази партия и е гласувал за нея. Бай Хасан обаче обясни, че носи шапката, защото му е подарък, безплатна е. Той е турчин, който не гласува за ДПС, а за БСП. „От работа станах комунист. Гласувах за БСП. Сега имам къща, всичко, преди бяхме бедни.” Новите времена му тежат, защото има четири деца, а нито едно не е край него. Няма перспектива за младите във времето на демокрацията в малките селища, защото те са ги напуснали. „Младите сега не работят на село, направил съм сайван, можеш да раниш 30-50 крави, но няма кой да ги гледа.”
„В нашето село пием и турско, и българско кафе. Трябва да ни дойдете на гости, ще ви чакаме”, кани ни на гости бай Хасан.
Вероятно защото денят беше специален, или затова, че спечелихме симпатиите му, или просто защото е добър човек, бай Расим подари на фотографа Мехмед мюсюлманска броеница. После се качи на камък с обратен наклон и отправи молитва. Показа ни стихосбирката си и обясни, че жената на корицата, сервирала гюзлеми на сач е неговата майка. В края на нашата среща на Демир Баба текке поетът от Дичево бай Расим ни декламира на турски едно от своите стихотворения. Когато емоцията напираше, в очите му се появяваха сълзи.

Разград: Нощта Кадир

В Разград няма кафене и ресторант, в който да се предлага турско кафе, няма и турска сладкарница. Единственото място в града, където може да се пие турско кафе, е джамията „Ахмед бей”, наричана още „малката джамия”, единственият действащ мюсюлмански храм в града. „Голямата джамия”, която се намира в центъра, не е реконструирана и затова цялата религиозна активност на мюсюлманите в Разград се провежда в храма „Ахмед бей”. Тук се пази и реликва, косъм от брадата на Мохамед. В „малката джамия” се провеждат коранически курсове за деца, а най-изявените момчета декламират молитви в петъчната Нощ Кадир, както мюсюлманите наричат нощта на всички желания и прошката. По време на Рамазана тук се дава ифтар, вечеря, за социално слаби мюсюлмани, ученици и бедни хора.
Посещавам „малката джамия” в петъчната Нощ Кадир по време на Рамазана в края на август. Около десет часа вечерта към 200 мюсюлмани от града и околните села Севар, Желязковец и Бисерци се тълпят, за да искат прошка за греховете си. В джамията са дошли много жени, заели са целия балкон, а на партера са застанали зад мъжете.
Основният организатор на обществения живот на тукашните мюсюлмани е Ахмед, почетен гражданин на Разград. Той с носталгия разказва за „рахметлията” (покойния) имам на джамията, който бил голям майстор на кафето. Ахмед прави кафе за гостите на джамията по време на „джума намаз”, голямата петъчна молитва. Приготвя кафето в една стая в „малката джамия”, но той самият признава, че то е несравнимо с кафето на стария имам. Ахмед го прави в чайник с кафе, вода и захар, рядко използва джезве.
В Разград в момента не се предлага турско кафе в нито едно заведение. Ахмед ми обяснява, че кафе с джезве се пие само по къщите на местните хора. Преди се правело турско кафе в бара на басейна до младежки дом. В града имало турски ресторант „Елит”, но фалирал, нямал достатъчно клиенти. „Нашите хора, мюсюлманите, предпочитат бирата пред кафето”, тъжно отбелязва Ахмет. На десетина километра от града в местността „Пчелина” може да се пие турско кафе в турски ресторант, чийто управител е бившият кмет на Самуил.
И не само турското кафе е изчезнало от заведенията на Разград. В града, в който живеят толкова много турци, няма турска сладкарница. В Разград има дефицит и то на баклава, тулумбички, локум и кадаиф. За ифтара по време на Рамазана мюсюлманите носят сладкиши от Турци за почерпка в „малката джамия”. Някои жени правят кадаиф вкъщи.
Макар че има турско население, в Разград няма нито една турска сладкарница заради политиката през комунизма, а също и поради миграцията по време на прехода, обяснява Ахмед: „Ние сме само 35 хил. души, хората заминаха в чужбина, защото в града няма работа, заминаха в Белгия, Холандия, Англия, Франция. Навремето в Разград имаше 7 джамии, градът можеше да стане туристическа атракция, но събориха джамиите по времето на комунизма. Сега има само две джамии. Във вторник по време на Шекер Байрама в „малката джамия” ще се съберат към 300-400 души.”

Няма коментари:

Публикуване на коментар