ДА ПИЕМ ТУРСКО КАФЕ - Част Втора

ИЗ РОДОПИТЕ
Сая съм вечер сама самичка
Сая сам вечер сама самичка, ти ела, аго Сюльмане, ти ела, ела
Свари ли ми щеш чорна кафица, да дойда, бела Джамлице, да дойдам, дойдам
Сварла сам ти, пак ша ти сварям, ти ела, аго Сюльмане, ти ела, ела
Посла ли ми щеш мечка дюшечка да дойдам, бела Джамлице, да дойдам
Постилала сам, пак ша ти послам, ти ела, аго Сюльмане, ти ела, ела
Легла ли ми шеш на десна рока, да дойдам, бела Джамлице, да дойдам, дойдам
Легала сам пак ша ти легам, ти ела, аго Сюльмане, ти ела, ела

http://www.youtube.com/watch?v=f-5sbF8WTb0
Песен от Родопите, изпълнява Кристина Енгерова

Златоград: При наследниците на Кардашлъка

Таня Мангалакова

„Тук карти, табла няма”, каза ни бай Асен. „Дойде човек, пие си кафето, каже си приказката и си иде. Мене половината планета ме знае”
(Текст на фотография на Шаварж Палайбикян за Кардашлъковото кафене)

Пътят от Златоград към гръцката граница минава край някогашния Гогаджов хан, разположен на едновремешни вакъфски имоти на историческия път към Беломорието. Днес този път е по-оживен от всякога, в Златоград има истински бум на туризма. Нсекидневно в този пограничен български град идват стотици гръцки помаци от района на Ксанти, говорещи архаичен български диалект. Много златоградчани ходят да си пият кафето на Бяло море, летните почивки прекарват по гръцките курорти, които са само на 70 км.
Днес в квартала „Малка река” на мястото на едновремешния хан и кафене има голям магазин, където идват за шопинг много гости от Гърция. Гогаджовото кафене стои в почти автентичния си вид, встрани от магазина и в момента е склад за строителни материали. Зад магазина има аязмо с чешма „Божек”, златоградчани разказват, че някога тук имало стара черква. Срещу магазина се извисява почти съградената вече нова джамия. Според златоградчани внушително минаре е финансирано, благодарение на 30 хил. евро дарение от гръцки помаци от другата страна на границата от с. Ехинос, Ксантийско.
Наблизо е кварталното кафене „БобЪ”, в което се пази местна традиция, като почине някой, точно тук да се известява неговата смърт. При такива тъжни случаи, който отиде до 10 часа в „БобЪ”, пие кафе, платено от роднините на покойника. Според златоградчани в Гърция съществува същата традиция.
В днешен Златоград турско кафе се прави в три кафенета, които са къщи паметници на културата, две от тях са туристическа атракция в етнографския комплекс, а третото е живописно заведение край реката преди старата чаршия.
„Черен кос” се намира в стара къща, архитектурен паметник, името му дали студенти, които го кръстили на едноименното заведение край София. В кафенето на видно място стои българското знам с надпис „Сите българи заедно”. Собственикът Зарко му си пада малко националист. Когато си поръчвам турско кафе, той отсече: „Това не е турско кафе, а кафе на джезве. Тук няма турци, в Златоград живеят българи мохамедани и „чисти българи”.
Зарко обяснява, че кафето на джезве е по-леко и е по-благо, не е толкова остро. Хората спокойно могат да пият по 3-4 кафета на джезве дневно.
Златоградчани още помнят най-добрия кафеджия на всички времена Асен Кардашлъков (починал през 1978 на 67 години), който държал единственото частно кафене по време на комунизма. Кафенето на Кардашлъка вече не съществува, но легендите за него още са живи. Рецептата на Кардашлъка за кафе в джезве на горещ пясък, сервирано и въртяно на табла, е превърната в туристическа атракция в града.
Отивам до римското мостче в горната част на града, за да се запозная с дъщерите на известния кафеджия. Срещу някогашното кафене на Кардашлъка имало мечит, мюсюлманско училище, по време на комунизма го направили сушилни за тютюн. Сега отново работи като молитвен храм, вътре има стари родопски черги и килими, две отделения за мъже и жени. Имамът Исин, 79-годишен жилав родопчанин, е ходил три пъти в Мека на хаджилък. Той си спомня, че от София са идвали много хора да пият кафе при Кардашлъка. В Златоград има обичай, когато има покойник, всеки който влезе в кафенето, да пие кафе като помен за починалия „Кафица за душата”. Когато християните правят помен, също викат стария имам „на кавица”.
Минка Асенова Кардашлъкова, най-голямата дъщеря на стария кафеджия, показва семейния архив и разказва за своя „бубайко”, както в Родопите наричат бащата. От цяла България идвали хора да пият кафе при Кардашлъка, някои си наливали и в термоси. Посред нощ са идвали християни и мюсюлмани да го будят да прави кафе. От „Горубсо” го карали да вари кафе чак на морето. Идвали хора от София чак за по едно кафе. Министри идвали на крака да опитат кафето.
Минка разказва, че баща й бил сирак, отгледал го чичо му. Прадядо му е дошъл от Гърция „казаба Искендерия”, затова се казват Скендерови. Дъщерята на прочутия кафеджия разказва, че от него й е останало бакърено джезве, в което си варят „кавица”. Баща й правел кафето на жар. Дървата трябвало да се разгорят, докато станат на пепел, после слагал на жаравата пепел, а отгоре джезвето. Сипвал във водата една лъжичка кафе и една или половин лъжичка захар и малко ръж. И кафето, и ръжта били специални. Кардашлъка ходел да купува сурово кафе и сам го пържил в метална кутия, наречена „долап”. Минка още пази стария долап и обяснява как майка й пекла и въртяла бавно на огън кафето и ръжта, като го тръскала от време на време. После го чукала с метален топ на голям издълбан камък във форма на хаван. „Сеехме го през ситото. Бубайко го събираше в кутии от халва да не изветрява. Кафето и ръжта се държаха отделно. Някои клиенти искаха кафе само от ръж, други - чисто кафе, трети го пиеха смесено.”
Кардашлъка сервирал кафето на специална табла, която въртял, затова златоградското кафе е известно още като „въртяно кафе”. Преди години Минка дала семейната табла на местен бизнесмен, който направил старо златоградско кафене на чаршията. „Таблана ша намерите у Митушев”, казва ми на изпроводяк щерката на Кардашлъка.

Кафе на пясък, въртяно

През последните десет години в Златоград е развит успешен модел на културен и исторически туризъм. Туристическият бум в града се дължи на Александър Митушев, местен бизнесмен, който направи от старата чаршия жив музей на открито. Проектът за първия в страната етнографски комплекс превърна старите родопски къщи в музеи и работещи дюкяни, представящи многовековни занаяти. Страноприемниците са в български възрожденски стил, с родопски одеяла, халища, миндери. Бизнесменът умело залага на легендите, които привличат туристи от цяла България, а в последната година и от Гърция.
След отварянето на граничния пункт Златоград-Термес през януари 2010 местните хотелиери добавят към маршрута с тракийските светилища Перперикон и Татул в България посещение на Ксанти и Беломорието, до което след отваряне на новия граничен пункт се стига за малко повече от един час.
С „бащата на Златоград”, както местните почтително наричат бизнесмена Митушев, отпиваме чаша турско кафе в неговото кафене, възродило старата златоградска традиция на Кардашлъка на въртяно кафе на пясък. Кафенето е пресъздало изцяло традицията на старото златоградско кафене, то е като музей – изложени са стари джезвета, ръчни мелачки за кафе, табли. Предлага вкусни турски баклави и кадаиф. На стената са окачени стари фотографии, на една от тях е прословутото Кардашлъково кафене от 50-те години.
Според хотелиера Митушев новият граничен пункт стимулира развитието на културен туризъм и възстановява старите родови и културни връзки между родопчаните от България и Гърция. Благодарение на новия граничен пункт хотелиерите в Златоград предлагат екскурзии до Ксанти, Абдера, Кавала, Керамоти, съчетание на почивка в Родопите и на Бяло море. „Отварянето на пътя с Гърция създаде възможност потокът към морето е по-голям, имаме пакети от 4-5 дни, съчетани с Гърция, нощувката е в Златоград. Правят се два дни на Бяло море. Имаме увеличение от 15 % на туристите.”
Градът е свързан с Ксанти още от Османско време. Златоградчани произвеждат аби за турската армия, развиват манифактура в Ксанти и Драма, градът процъфтява икономически през ХІХ в. благодарение на връзките с Беломорието. Предприемачът Митушев ми обръща внимание, че в една от реставрираните родопски къщи в етнографския комплекс е изложена архивна снимка на златоградски търговци, пренасящи с камили стоки от пристанището на Бяло море Порто Лагос.
Днес в Златоград кафе на пясък се предлага на две места в етнографския комплекс - в кафенето в центъра и в Сивриевата къща. Още преди 10 години, когато осъществил своя проект за етнографски комплекс, предприемачът Митушев искал да запази традицията на кафе на пясък в стария град: „Една чаршия без кафене е невъзможна. Преди 10 години направихме бизнес-план, разгледахме историята на Златоград в книгите на етнографи, изследвахме традиционните местни занаяти. Кафето заема специално място в историята на Златоград, и затова то е в основата на туризма и социалните контакти и днес.”
Голяма атракция за туристите в Златоград е да се види как кафеджийката Ваня Печева върти таблата 200-годишната табла на Кардашлъка с кафета. Може да върти до 9 чаши кафе, но е доста тежко, затова гледа да не слага повече от 4 чаши. Ваня приготвя кафе на пясък по рецептата на Кардашлъка. Кафеджийката обяснява, че в състава на кафето се използва домашна ръж от село Старцево, която родопчани сеят специално за кафенето. Кафето се мели във валяци и се начуква, слага се ръж и леблебия, за да стане каймаклия. „Това кафе не е силно, можеш да пиеш по 5-6 на ден. Пиеш докрай, все едно има сметана”, обясняват ми местните хора.
Все пак Кардашлъка си отишъл на оня свят с тайната за кафето, никому не казал каква съставка има в кафето, която го прави уникално.

Златоград: „Кафица и за болно, и за драго”

Д-р Розалин Хаджиев

Преди няколко години бях на обучение. Сред лекторите беше Красимир Петров. Когато се представях и казах, че съм от Златоград, професорът прояви симпатия към мен и попита: „Знаете ли кое е родното място на турското кафе?” След като не получи отговор, ме погледна и каза: „Златоград”. И понеже загледахме в почуда, потвърди: „Да, да Златоград.” Като член на международната академия BZM-Берлин имал колега професор от Турция, който му споделил този факт.
Тази история ме върна назад в детството. Моят дядо от „Хаджи мале” ме водеше в кафенето на Кардашлъка. Той си поръчваше кафе, а на мен лимонада, сядаше сред хората и почваше един сладък безкраен „мохабет” за хората, за нещата от живота, „за хайванковете, тютюнят” и пр., и пр. Кафеджията Кардашлъка носеше ароматното каймаклия кафе с чаша студена вода, сервирано на специален поднос, наречен табла, завърташе го, както той си знаеше, без да разлее и една капчица, и го сервираше. Гледах и се маех как успява да направи всичко това.
През това време потокът от хора в кафенето течеше безспир. Едни пийнали „кавицата” си отиваха да работят, на тяхно място идваха други и така през целия ден. Наблизо беше общинската болница и често идваха докторите и сестрите да си изпият кафето. Майсторлъкът на Кардашлъка и неговото прочуто кафе нямаше граници. Гостите на града не пропускаха да опитат този невероятен еликсир на Златоград, чиято тайна никой не знаеше
Имаше много тънкости, докато се стигне до чашата ароматно каймаклия кафе. Започваше се още с изпичането на кафето. То включваше и печена ръж, ожъната в околностите на Златоград. Зърната се печаха (пържеха) в специални кутии ,,долапи”, на бавен огън при непрекъснато въртене и разбъркване. След това се мелеха в специални мелнички или се счукваха в големи дървени хавани.
Кафето се вареше в специални кафеничета, заровени в горещия пясък на огнището. Малцина знаеха цялата тайна на това прословуто златоградско кафе. Изглежда, тя ще изчезне с масовото навлизане на новата мода на кафе машините.
В днешно време виждаме забързани хора по улиците с пластмасовите чашки кафе в ръка да търчат на работа. Идилията на кафето от миналото е на път да изчезне. А кафето и кафенетата на Златоград действително имат една многовековна история.
Кафенето на Кардашлъка и римският мост до него отдавна ги няма вече, но за щастие в квартал „Малка река” все още като по чудо се е запазило едно от най-старите кафенета може би в цяла България, Гогаджовото кафене. То не си знае годините. Според някои е над 250-годишно. Гогаджовото кафене е ням свидетел на вековната история на Златоград. До него е имало хан и фурна за хляб „Гогаджовият фурунь”. Пак тук е място, което се нарича „Играта” или още „Лъката”. Наблизо се намира чешма със свещена вода, аязмото „Божек”.
С малко средства в Златоград от Гогаджовото кафене може да се направи музей на кафето. В квартал „Малка река” римският мост над реката е в хармония на великолепната сграда в родопски стил на Велин Башев, както и архитектурния ансамбъл на старите къщи в околността.
Кафенетата на Златоград бяха и са средища, където хората се срещат и общуват ,,и за бално, и за драго”. Ранобудните кафеджии отварят порти още по първи петли. Прекъсне ли земния си път някой златоградчанин, кафенето става първото място, където това се известява от близките му, и сутрешното кафе на всички посетители е в памет на починалия. Когато златоградчанин реши да спомене свой близък починал, поръчва кафе. „Изпий кавица за душата му”, може да се чуе често по кафенета в днешен Златоград.
Така кафето в живота обединява всички без разлика на религия, пол и социален статус, и богати, и бедни, и учени и прости. Напитката е магическа, чрез нея се свързваме с починалите, когато почерпим за тяхната душа. Златоградското кафе е имало и продължава да има свое специално място в ежедневието ни.

Гьоврен: По бързата процедура

Силва Башова

Кафенетата в нашия край не предлагат турско кафе. В село Гьоврен, в което живеят преобладаващо турци, хората го правят само по къщите и то по бързата процедура. Рецептата е следната: в джезвето се слага вода и захар да заврат, след което се добавя прясно смляното кафе, докато кипне. За да стане каймак, джезвето кипва няколко пъти в зависимост от вкуса. Ако човекът желае по-леко кафе, напитката се кипва 1-2 пъти, но ако иска по-силно кафе, се кипва 3-4 пъти. След като леко се утаи, се прецежда и сервира в чаши. Може да се свари само с вода без захар, а след като се разсипе по чашите, всеки да си добавя захар по желание.
В нашия край не запичаме кафето. От голямо значение за вкуса на кафето е дали е варено в бакърен или метален съд, дали се прави на твърдо гориво, електричество или газ.

Девин: Сода за хубав каймак

Силва Башова
Хората в родопския курорт Девин използват някои трикове, когато приготвят турско кафе. Слагат в джезвето трите съставки, вода, захар и кафе, за да може докато се затопля, водата да абсорбира по-добре вкуса на кафето. В кафето трябва да има ръж и леблебия, за да наподобява турското кафе. Преди, когато не е имало толкова много видове кафе, тукашните хора са го правили само от ръж и леблебия.
Домакините в Девин използват трик, за да получат хубава пяна на кафето. Намокрят кибритена клечка и я пъхат в сода бикарбонат. После слагат клечката в джезвето за малко, преди да заври кафето. Добавянето на малко сода бикарбонат в кафето дава по-хубав каймак. След като махне готовото кафе от огъня, домакинята го поръсва с малко студена вода или сипва една супена лъжица студена вода, за да може да се утаи по-бързо.

Ардино: Пълна мъжка хегемония по кафенетата

Таня Мангалакова

В Ардино (5000 души население) и в община Ардино (12 хил. души община) българите са малцинство сред турците. Пътувайки с моя колега Стефан, той характеризира тази особеност на Ардино с възклицанието: “Когато отидох да вечерям в ресторанта на хотела, там имаше само турски мъже – преброих ги, 21 парчета!”
В Ардино, в който българите са малцинство и преобладават турци и българи-мюсюлмани, турско кафе се прави в кафенето на джамията, както и в някои други градски кафенета. Те са запазена мъжка територия. Там жени не припарват, посещават ги само мъже, млади, пенсионери, всякакви. Хапват, пийват и най-вече играят карти, табла, шах и други. „Този тип кафенета са своего рода запазена марка за нашия край - пълна мъжка хегемония”, споделя Несрин, 40-годишна юристка, родом от Ардино, която работи в София. Тя е прекалено еманципирана жена за малкия град с по-патриархални нрави. Според нея в заведенията на родния й град наред с еспресо се предлага и турско кафе. Несрин споделя рецептата на турско кафе, които знае от своите турски баба и дядо: „В медно джезве се сипва студена вода, смляно кафе, лъжичка захар. Вари се на бавен огън, като отвреме-навреме се разбърква. Джезвето се маха от огъня, преди да кипне. Сипва се в специална чаша без дръжка, филджан, и се сервира с чаша вода”.

ИСМЕТ: „Мислят ме за турчин от Истанбул”

В град Ардино живеят само 500 българи. Смесените фамилии тук са голяма рядкост. И все пак съществуват! Бориска (60-годишна) и Исмет са първата смесена двойка в Ардино, пенсионери, учители, вкъщи говорят на български език. Бориска е българка от Врачанския край на България, където няма турци. Когато срещнала Исмет, тя се влюбила и един ден през 1964 г. хванала влака от Враца за София и после за Кърджали против волята на роднините си се омъжила за турчин. Отишла в село Гърбище, където Исмет бил учител, и се оженили. Цялото село я посрещнало. Бориска работила в съвета. Сега е пенсионерка, хобито й да пее стари градски песни, пее и в черквата. Тя разбира турски език, даже изнесла веднъж доклад на турски, съпругът й помогнал. Разговаряме с тях на чаша ароматно турско кафе, направено от Бориска, изцяло по вкуса на нейния турски съпруг.
Исмет 20 години живял с българското си име Искрен (сменено по време на т. нар. „възродителен процес”). Той възстановил турското си име едва през март 2010. Защо толкова късно? Заради децата и в интерес на спокойствието на семейството, обяснява той. „Избрахме имена на децата, които да не показват, че баща им е турчин. Да не се притесняват.” Бориска обяснява как са избрали имена на децата си: „Понеже баща му е турчин, искахме името на синът ни да не е нито българско, нито турско, а да е по средата. Избрахме името Артур. Дъщеря ни Мая се роди на 3 май и тя сама дойде с името си.”
Исмет настоявал още от началото на връзката с българин Мая да казва, че бащата е турчин: „Радваме се, че дъщеря ни Мая се ожени в Германия, че имаме зет германец....Сега вече съм Исмет, с това име ще отида при моите родители.”
Съпругата му се шегува, че във Враца хората мислели, че образът на турчина е да носи фес на главата. Във Врачаския край няма турци и затова тя искала да води турчин с фес.
Исмет споделя, че в Ардино се заселили много турци от съседните села, които са по-простовати, и изпитват недоверие към смесените бракове. Недоверие, което те не изразявали с думи, но като отношение, в смисъл, че имат „едно на ум”.
Исмет редовно гледа телевизия „СКАТ”, особено антитурските предавания. Той обяснява, че макар българите и турците да живеят в една държава, те не се познават. Етносите от смесените региони имат контакти помежду си, но тези от другия край на България, където няма други етноси, имат изкривена представа. В България колкото по-далече живеят българите географски от турците, толкова по-невярна представа имат за „другите”. „Много българи не знаят кой е в България. Има хора, които не знаят, че в България има турци, мислят, че аз съм турчин от Истанбул или от Анкара. Все едно сме в отделни държави, липсва общуване с тази част от България” , споделя Исмет.

Кърджали: Отец Гарена: „Тук турският се говори по-малко отколкото в Комотини”

Таня Мангалакова

Кърджали е главен град в Източната част на планината Родопи. В община Кърджали от около 70 хил. души население 62 % са турци, 31 % - българи, 3 % роми. В Кърджали смесените българо-турски бракове са като игла в купа сено. Едно такова семейство е на Севинч (72-годишна) и Тодор (75-годишен) Момчилови, артисти от Кърджали, които през 60-те и 70-те години на ХХ век играят основна роля в приобщаване на местните турци към българската култура. Те са една от първите смесени турско-български семейни двойки, целият им живот преминава на сцената на Турския театър в Кърджали и в Дома на културата. Тодор е хореограф и се влюбва в красивата Севинч от пръв поглед. „ На Тодор булката туркиня минава”, казвали в Кърджали преди 46 години, когато двамата били една от първите смесени българо-турски двойки в града. През 1963 се оженили почти тайно в Стара Загора. В нейния род тогава няма случай туркиня да се ожени за българин. По-възрастните турци от фамилията били против. После свикнали, и даже след време половината род на туркинята Севинч, която всички наричат Сева, се оженили за българи.
Сева подчертава, че в родния й град Хасково нейното семейство никога не е правело голяма разлика между българи и турци. В нейната махала българи, турци, евреи, арменци живеели като едно голямо семейство. Тя обяснява как на битово ниво има съжителство между двата етноса, българите винаги назовавали турците с български имена: “Турското ми име е Севинч, никога в нашата махала не ми викаха Севинч, а Сева. Сестра ми също е с българско име – Къймет, а всички я знаят Кети. Баща ми също го знаеха с българско име, той се казва Абдулах, а всички го знаят като Жельо. Никога между нас не е имало разлика между българи и турци, може би заради това семейството ми върви така.”
Майката на Сева е туркиня от село Богомилово, Старозагорско. “Там всички говорят на български, няма да ги разбереш”, казва Сева.
Сева обяснява, че през 60-те години турците в Кърджали били по-консервативни от турците в Хасково. По време на представление в театъра туркините стояли отделно от мъжете. Според Сева любовта с Тодор й е дала шанс да се чувства модерна и свободна жена: “При нас в турското общество по начало тогава бяхме по-изостанали. Съвременни работи от него научих. Бях по-свободна.”
Културите на Сева и Тодор се проникват взаимно. В тази смесена двойка туркинята Сева попива българската култура. Нейният съпруг не знае турски език и вкъщи те говорят на български.
Сева и Тодор празнуват всички християнски и мюсюлмански празници – и Великден, и Байрама. Тодор разказва, че не ходят много на черква и на джамия, а само по празници. Той е ходил на джамия по време на турнета. Сева прави баклава и мекици на Байрама. Макар че е туркиня, тя е влизала само веднъж в джамия. На Великден тя пали свещи с комшиите, една съседка я научила да боядисва яйца за Великден. „Повече съм влизала в черква, отколкото в джамия. В джамия влизам много рядко. Не е имало разлика, всички внучки, дъщерята, правнукът също е кръщаван. Никога не съм правила разлика “йок, ще бъде както аз искам, на турски да се кръщават от ходжа...Не знам да правя намаз. Тук там някои молитви знам, но намаз – не.”
Сева обяснява идеята за Аллах и Господ: “Според мен религиите може да са различни, обаче Бог е едно – Аллах и Господ е един и същ човек. Само един Господ има, разлика между това не правя и не може да правим разлика.”
Сева не е единствената туркиня в Кърджали, която пали свещ в черква.
Отец Петър Гарена, който проповядва в църквата в Кърджали „Свети Георги Победоносец”, свидетелства за алеви, които идват в православния храм. Отец Гарена говори свободно турски език и беше упрекнат от националистите, че е прочел Евангелието на турски език на Великден на второ възкресение. Според него това е естествено: “Четох Евангелието на турски език....в Кърджали това е естествено, където населението е двуезично – говори български и турски... Част от местното население са алиани, които имат в традицията си паленето на свещи.”
Отец Гарена разказва как преди две години, когато имало изложена чудотворна икона на Богородица, в църквата идвали възрастни жени алиани от селата. Свещеникът чете за здраве много имена на турски. Той подчертава, че в България се робува на клишета по отношение на турците. Отец Гарена обяснява, че при турците в България има сунити, има и алиани, които са по-либерални, по-близки до християнството. Той разказва личните си впечатления от съседните алиански села Мурджово, Горна кула, където напоследък се строят джамии, макар че в тях никога не е имало джамии с минарета. „Пращат там ходжа за погребението, и хората после скришно си викат техния деде и погребват мъртвия по своя ритуал”.
Отец Гарена смята, че към смесените бракове не трябва да се подхожда с предразсъдъци: “Смесени бракове има, защото любовта няма граница, младите хора се обичат... Дълбоко съм убеден, че има много такива бракове, но някак си в провинцията това е закостеняло виждане, хората не се откриват. Има такива бракове, те са мирни и тихи.”
Сева и Тодор имат дъщеря Елица, която живее в Кипър, две внучки и един правнук Стефан, който е кръстен през лятото на 2010 г. в църквата на отец Боян Саръев (също като отец Гарена и отец е Саръев е помак, приел християнството). Внучката Теодора, 20-годишна, е израснала в Кипър, където работят от много години родителите й. От баба си тя е научила много рецепти от турската кухня, а също и турско кафе, което гърците наричат гръцко кафе.
“Това, което съм научила от моите баба и дядо, са уроци за любовта, разбирателството...От моя дядо съм научила танци, той е хореограф, от моята баба съм научила вкусни турски манджи...Тяхната история е изключително увлекателна. Всеки път, когато имаме гости на моя възраст приятели и познати, всеки път ги карам: “Хайде, да разкажете вашата история”, и никога не ми омръзва... Турският език зная много малко за съжаление, но достатъчно да имам малкото самочувствие, че зная.”
Отец Гарена обърна внимание на факта, че в град Кърджали има само една джамия и много повече църкви. Той сравни град Комотини, Гърция, където живеят помаци и турци, с Кърджали. “Човек трябва да отиде в Комотини в Гърция, за да види, че там има туркини, които ходят с шамии, има много джамии, а тук, в Кърджали, има само една джамия. Жените не ходят с шамии в Кърджали. Тук турският се говори много по-малко за разлика от Комотини.”
В Кърджали дълго търсихме заведение, в което да пием традиционно турско кафе, но никъде не намерихме. В една сладкарница до автогарата имаше реклама за турско кафе, но всъщност нямаше джезве, турското кафе се правеше с машина и нямаше нищо общо с автентичното турско кафе, което сме пили на други места.
Интересно сравнение с гръцката част на планината Родопи е, че в градовете Комотини и Ксанти, градове в Гърция, в които живеят преобладаващо турци и българоезични мюсюлмани, които се наричат помаци, може да се пие турско кафе на много места, само че то се нарича гръцко кафе. Старата част на Комотини, чаршията, има чисто ориенталски вид с тесните сокаци и малки дюкяни, за разлика от град Кърджали, който много по-модерна архитектура.
„Турско кафе?”, изненада се известната журналистка от Кърджали Вилдан Байрямова, когато я попитах в кое заведение на родния й град мога да опитам кафе „ а ла турка”. „От много години вече в Кърджали няма турско кафе”.