понеделник, 12 септември 2016 г.

НАШЕНЦИ ПРЕЗ 21 ВЕК

Историята може да спре тук, защото има щастлив край. За „Бо- ем“ се носят легенди чак до Благоевград. Но моята мечта беше да пъ- тешествам из нашенските села в Гора и Жупа, Косово, и Северна Ал- бания, да разбера дали планините са естествени бариери, които са им помогнали да се съхранят като общност, или са се претопили в албан- ското море, какви се чувстват. Защо тази малка етнографска общ- ност е описвана в книгите и медиите, които ползвах, ту като горани, ту като горанци, ту като торбеши, ту като „македонци муслимани“, ту като българи, а напоследък като бошняци? За какви се смятат те сами- те? Как ще ги заваря, ако се движа по маршрутите отпреди 100 годи- ни на големите етнографи Васил Кънчов и Йордан Иванов? Как живе- ят в планините? Съхранили ли са своите традиции, в които се преп- литат езически, християнски, богомилски, мюсюлмански елементи? Защо, както и различно да се определят, помежду си всички тези хора се наричат нашенци, а езика, на който говорят и който учат само вкъ- щи – нашенски. Има ли спомени и паметници от богомилите по тези места? Какъв отпечатък има в историческата памет за днешните хора в Гора и Жупа двата века българско господство (XI – XIII в.) и голя- мото турско владичество на тази територия от 1445 до 1912 г.? Когато отидох в тези села, открих, че всъщност става дума за едни и същи хора, които преди 100 години са описани като българи мо- хамедани от историците, етнографите и пътешествениците. Нари- чам тези потомци на българи мюсюлмани, които говорят красив стар български диалект, помаците на Шар планина. В Косово ги заварих в момент на голяма криза на идентичността. Малката етнографска група живее на границите на три съвсем млади държави на Балканите – новосъздаденото Косово, младата Македония и създадената през 1912 г. по-„стара“ Албания. Тези хора са застрашени от претопяване. Историците в балканските страни спорят за тех- ния произход. Според албанската теза това са славянизирани илири, сръбската теза е, че това са ислямизирани сърби, българската теза – ислямизирани българи, най-вероятно потомци на богомили, а македонс- ката теза претендира, че това са македонци с ислямско вероизповеда- ние. В годините след създаването на държавата Босна и Херцеговина в Гора и Жупа, Косово, даже се появиха и новокомпонирани бошняци. За да разбера как се усещат днес тези хора, реших да тръгна по местата, които са описани от българските етнографи Кънчов и Ива- нов в началото на XX в. Попаднах на невероятно красиви места, кои- то не са далече от България – и географски, и духовно. Запознах се с дружелюбни и гостоприемни хора, които ми помогнаха да напиша та- зи книга. За първи път отидох в Гора през лятото на 2004 г. През юли 2006 направих по-дълго пътешествие из горанските села на Косово и Албания – Призренска и Кукъска Гора. Живях в село Брод и Борйе, къде- то нашенци ме приеха като тяхна дъщеря и сестра. През всичките ми пътувания си водех подробен дневник. В тази книга съм разказала най-интересните си срещи с нашенци в Призренска Гора, Жупа, Ку- къска Гора – обикновени хора, политици, интелектуалци, журналис- ти, активисти от неправителствения сектор. По време на пътува- нията ми в Сърбия – Санджак, Прешевската долина, в сръбските час- ти на Косово – Митровица, Лепосавич, Чаглавица, интервюирах дос- та нашенци. Прочетох доста за гораните в библиотеките, в сръбс- ките и македонските научни извори, в медиите и интернет. В ин- тервютата ми като журналист с политици от Косово, Сърбия и Ал- бания винаги задавах въпроса за гораните. Благодаря на д-р Антонина Желязкова от фондацията ИМИР, която ме насърчи в начинанията ми, на Европейската културна фон- дация, която финансира пътешествието ми сред гораните през 2006, на „Осерваторио суи Балкани“, които подкрепиха последното ми пъ- туване в Гора през 2008 на Джурджевден. Благодаря за помощта на Мариела Баева, евродепутат. Пламен Юруков помогна за организиране на кръгла маса в София за гораните през 2008. Мнозина, които срещнах в планините на Косово и Албания, ми по- могнаха да напиша тази книга. С Джунайдер Бойда от село Брод и цяла- та му фамилия сме почти роднини, а това означава много в нашенски- те традиции. Дължа много на моя приятел Динко, с когото преди годи- ни ентусиазирано започнахме да проучваме Македония и Сърбия, а пос- ле създадохме култовото сп. „Балканите“. Благодаря на Назиф Докле, поет и изследовател, който беше мой гид в Албания, а също и на всички добри хора, които срещнах по балканските друмища и без които няма- ше да мога да напиша книгата. Някои от описаните герои вече са на небето – мъчно ми е за Рустем Ибиши от село Млике, който не можа да се пребори с коварната болест, за веселия Аце от село Брод. Харесвам думата нашенци, защото е достатъчно красноречива и говори сама по себе си какви са тези хора. Топлината, гостоприемство- то, дружелюбността, хуморът, с които ме посрещат винаги в къщите си, ме карат да се чувствам като у дома. Нали точно Димитър Чорбад- жийски – Чудомир описва духа на българите през 30-те и 40 години на XX в. и нарича „Нашенци“ една от най-добрите си книги. Затова озаглавих дневника на моите пътешествия „Нашенци в Косово и Албания“.

Няма коментари:

Публикуване на коментар