ТРЯБВА ДА СМЕ БОШНЯЦИ

АЗИЛ Ако идете сви (а виджим сте тръналйе) Кой че зборне йезик наш Дукат изтенчен От бабовци зачуван Во године млого потешке Ако избегате сви дженазина кои че испрати ду гробища паросане Кой че дава име цвечинам Во ливаде покрай реке Сви ако идете (Као що сте тръналйе) сокаци че се загайлюйет Песне кой че им пуйе (Садик Идризи Алябак, “Loše išareti (Nepogodni išareti)”, Dragaš, 2002, Goragraf) Горолийе Нищо от мемлечет немаме А време оди Само по некой лаф длъбоко скриен За старос ка алтан чуваме Горолийе донесене от Гора Не можеа да растет под туджо небо И само за йена година боя им беше Ка лице старечко побарено А сънце Сайбийино йеглен ге напрай За ни ово вамо беше догорен жар А тамо во башче наше Останале ябуке неоране Само йош йенош да виджим Сънце над Ясика ка заоджа (Садик Идризи Алябак, “Маджир”, представено от Александър Миланов, “Българите в Албания и Косово”, алманах “Огнище”) Със Садик Идризи – Алябак се запознах през лятото на 2004 година на конференция на офиса на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа в Прищина, където изнесе доклад за бошняците в Косово. След официалната част го попитах каква е разликата между горани и бошняци. “Същите хора са. Едни викат, че са бошняци, други, че са горани. В Жупа всички са бошняци. Има такива, които казват, че са албанци, макар че не знаят албански. Правилно е да се казва горани, а не горанци. Горанци е сръбска дума”, обясни ми той. Когато посетих Садик в родната му къща в Крушево след две години, той вече беше министър на здравеопазването в правителството в Прищина, участваше в преговорния тим на делегацията на Прищина за статута на Косово. Всъщност на преговорите във Виена се преговаряше само за сръбската общност. За другите общности се разговаряше в рамките на Консултативния съвет за малцинствата, оглавяван от тогавашния лидер на “ОРА” и опозиционен депутат Ветон Сурой. Мнозина горани напомняха, че до 1999 Садик се е смятал за горанин, но след това е станал по-голям бошняк от бошняците. Садик е роден през 1954 г. в село Крушево, завършва Филологически факултет в Скопие, преподава в Педагогическия факултет в Призрен. Превежда от албански, македонски и английски език. Той е талантлив поет и писател, издал е книгите: “Мухаджирлък”, “Лоше ишарети”, “Гора – далека и сама”. Някои от стихосбирките му са двуезични – на нашенски и на босански език. За албанците в Косово босанският не е проблематичен за разлика от езика на врага – сръбския. Босански език бе създаден след създаването на държавата Босна и Херцеговина. В издаваното на босански сп. “Алем” Садик описва какви са ползите нашенци да се определят като бошняци: “Не можем да бъдем горани или торбеши. Това не може да бъде наша перспектива. Можем да имаме факултети, министри, всичко, което се пада на един народ, единствено като бошняци. На новото преброяване трябва да бъдем единни. Като мюсюлмани трябва да бъдем бошняци, понеже, повярвайте ми, ние сме оцелели и в Жупа, и в Гора благодарение на исляма. Това е подкрепа, която ни е запазила. Ако го нямаше ислямът, нямаше да ни има и нас” (сп. “Алем”, 26 ноември 2005, брой 156, статията “На бъдещото преброяване на домакинствата – единни”). В родното село на Садик срещнах мъж и жена от село Лещане, чиято кола беше с регистрация от Босна и Херцеговина. Работили в Тузла, Босна, но през войната изгорили дюкяна им, прогонили ги и сега живеят в Белград. “Тук няма бошняци, какви бошняци?”, учудиха се те. “Ние сме горанци, мюсюлмани, езикът ни не е босански, а нашенски, горански”. ИСТОРИЯТА СПОРЕД САДИК Садик е автор на много публикации по въпроси, на които бях дошла да търся отговор в Гора и Жупа. Според него прогонените богомили се заселват в Гора. Християнството все още не е имало твърда основа по тези места, когато се появява богомилството. Православието води голяма борба срещу богомилите. В Призрен в член 85 на Закона на цар Душан се казва, че ще се отнесат още по-строго към бабуни и богомили. Ислямът в Гора се появява през 15 век. През 16 век, според преброяването от 1572, има 400 ислямизирани фамилии. Ислямът се приема доброволно. Богомилите много по-лесно приемат исляма, защото те са под натиск, православието ги преследва. Има сходни елементи между исляма и богомилството – няма посредник между човека и Бога, молитвите са пет пъти дневно. В албанската част на Гора е намерен ключът на Соломон, който е богомилски знак. Християнството по тези места е било 2-3 века, това е ранно християнство, то не е силно в тези езически среди, после идва богомилството, което трае до 15 век. Ислямът идва и трае вече пет века. Садик Идризи обяснява различните слоеве в Гора и християнските празници, които са останали в традициите до ден днешен. “В Гора има няколко слоя – власи, малък слой юруци, славяни, македонски и албански слой. Хората тук са мешани, това са чобани, които ходят от една планина на друга. Езикът е славянски, някакъв стар – български, македонски, сръбски. В Гора е имало много силно влашко население. Намерих преброяване на моето село Крушево от 1571 г., в което 7 семейства са мюсюлмански, другите са “зимии”, немюсюлмани. По имената се вижда, че 90 % са влашки. Пиро, Нико Лале, Богдан, Ларан, Ларас, Додо, Жаголе. През 10 – 12 век Гора е била част от българското царство. Тогава е изчезнал и романският език... Никой не казва, че преди исляма тук не е имало християнство и богомилство. Празниците Гергьовден, Божич не означават, че хората тук са християни, защото не ходят в църкви, това не е практикуване на християнството. Нашите хора, ако дойде албанец, му казват, колко е добре с албанците. С вас говорят друго. Ако сме заедно, съвсем други работи говорят. За мен проблемът е, че исторически не сме имали наши институции. До 1912 година Гора беше свързана с Турция и ние бяхме големи юнаци и се бихме за турската държава.” Садик смята, че помаците са отделна народност. “Историята не се връща назад, не можете да задържате помаците с вериги. Помаците ще бъдат народ.” На няколко пъти по време на разговора ни Садик много се налюти. Най-вече, когато го попитах защо нашенци бягат от Косово и се страхуват да пътуват из албанските части. Това било банално от времето след войната от 1999, но днес положението било различно. Но така казаха всички хора в Гора, с които разговарях, настоявах си аз на моето. Тези хора се опитвали да изкярат от мен да им помогна да получат български паспорт, смята Садик. Ето например през юли и август в Косово се движели стотици автомобили на нашенци с белградска регистрация, които идват да прекарат отпуската си по родните места. Значи нямало проблем със сигурността, упорстваше той. Този ден в Крушево имаше сватба и тръгнахме към центъра заедно със сестрата на Садик, която беше облякла празничната си “ношна” (носия), и още една жена. Садик тръгна по друг път, за да не върви с нас. Малко преди главната улица жените спряха и ми обясниха, че трябва да изчакаме да минат мъжете. Традицията повелява жените да не вървят заедно с мъжете, нито да пресичат пътя им. За да не се смесват с тях, трябва да изчакат в страничните улици. Жените, които се бяха събрали край джамията, бяха като от приказките – с красиви носии, а златните дукати по капите можеха да те заслепят. На връщане от Крушево в Драгаш попаднах на Аце, шофьор на такси от Брод, който изпращаше сестра си на автобуса за Белград. Според него автобусната линия Драгаш – Белград се държи от албанци и се движи с полицейски конвой из Косово. Аце също като останалите нашенци се оказа “банален” в мнението си за сигурността в Косово. “За гораните не е безопасно да пътуват из Косово и доказателството е, че преди 2 – 3 месеца (през пролетта на 2006 – бел. авт.) са хвърлили минохвъргачки срещу автобус с горани от Белград. Това са албанци от У Че Ка (съкращение на албански език на Армията за освобождение на Косово – паравоенни части, воювали срещу сърбите през 1997 – 1999)”.