НА СВАТБА В СТРАНАТА НА “КАНЕ”
“А бре, Севдо, гледанице,
jа ти голем мерак имам;
а шчо имаш бело лице,
бело лице за гледање;
а шчо имаш русе косе,
русе косе за комари;
а шчо имаш алтан чело,
алтан чело за дукати.
Ђе ти купим алтан капа,
Да га носиш – да те гледам:
А шчо имаш права става,
Права става за терлиџе;
А шчо имаш бело грло,
Бело грло за ђердани.” (Харун Хасани, Горанске народне песме, 1987)
“Нали пътувате за Призрен? Откъде минавате?”, попитах шофьора на автобуса от македонската столица Скопие до Косово. “Все през Албания”, с доволна усмивка отвърна шофьорът албанец. И наистина автобусът пътува само през населени с косовски албанци места в Косово – Феризай, Щиме, Суха река. Неусетно минават 3 часа и вече съм в град Призрен. Оттам се качвам на “комби”, както местните хора наричат маршрутките, и пътувам към Драгаш – главното населено място на Призренска Гора.
В разгара на юли по целия път срещаме колони от коли на сватбари, които надуват клаксони. Споделям с моите спътници, че в Косово май само се женят. “Сватби и сюнети – само това правят гораните през лятото”, шегува се шофьорът. Две седмици преди да тръгна към Гора, в една горанска кебапчийница до автогарата в Скопие се натъкнах на младия Бислим, който ме покани на сватбата си на 21 юли в родното му село Брод, Призренска Гора. По всичко личи, че съм в сезона на сватбите.
Пътят се вие нагоре към Шар планина, от Призрен се стига до Драгаш за по-малко от час. В Драгаш едва отминах базата на турския военен контингент КейФОР и чух някой да ме вика по име. Мъж на средна възраст се представи като Гафур, а до него беше Нехал. Д. беше пратил роднините си да ме чакат в Драгаш. Такива са законите на горанското гостоприемство.
Село Брод е последното в косовска Гора, до границата с Македония, след него свършва асфалтираният път и започват планинските пътечки на Шар планина. През лятото тук живеят над 1000 нашенци, а през зимата – около 600 души. Има около 700-750 къщи. Местните реки са Бучковица и Лйева река. Нашенци, където и да живеят, през лятото идват на почивка в родните села. Много от хората имат македонски паспорти, работят и живеят в Република Македония. В селото се отглеждат около 500-600 овце. Местни специалитети са шарпланинско сирене – прилича на италианското сирене “пармиджано”, без да е толкова сухо, и “урда” – млечен специалитет между извара и кътък.
Станах гост на цялото село. Гораните са изключително гостоприемни и при тях гостът се радва на особена почит. Ако пътешественикът замръкне сред нашенци, тези балканджиии с широки сърца веднага го приютяват и му предлагат подслон и храна. Магазинът на Нехал и Гафур е в центъра на Брод и освен че доставя стоки е социален център в селото. Къщата на Д. е на два ката с дърворезби, прекрасна градина, спретната и подредена. Има впечатляващ петметров дувар. Нехал ми довери, че преди зидът бил триметров, като на всички останали, но преди да замине за България, Д. вдигнал още два метра, за да са под закрила жените, които оставя.
Тръгвам из селото и на всяка крачка хората ме спират и ме разпитват коя съм и защо съм – нещо, което ще правя всеки ден по много пъти. “А си имаш дру’ство?” – питат ме дали имам компания и се чудят как така сама обикалям планините на Косово. Тук това изглежда странно. Но всички ме убеждават, че в Гора нищо лошо няма да ми се случи. Гораните са кротки люде, самият факт, че тук няма престъпност, убийства и дрога говори само по себе си.
По пътя към гробищата срещам рояци деца. Нашенци имат средно по 3 деца и затова Брод кипи от живот. Въздухът упоява със своята чистота, тук никога не е имало тежка индустрия. Каменните зидове на къщите са облепени с “лоина” – изпражнения на крави, които се сушат на слънце. От столетия гораните се отопляват с тези своеобразни брикети през зимата, която тук трае 7 месеца. Същевременно Брод е модерно село. От две седмици тук има и Интернет и “брояните” говорят по скайпа с роднините си, пръснати по близки и далечни градове на света.
Катеря се по хълма зад новата джамия и снимам стари нишани, мюсюлмански надгробни камъни. Малко след икиндия е и от хълма виждам селото като на длан, а и мен ме виждат – на отсрещния хълм ми махат няколко жени, които прибират добитъка. На 200 метра от мен в по-ниското овчар пасе стадо, около него подскачат кончета. Идилия!
На слизане от хълма ме залая едро куче, пазач на стадо, което местните хора наричат “шарпланинско псе”, а аз прекръстих на шарпланинска каракачанка. Поздравяват ме усмихнати нашенки, които преди това ми махаха от хълма. “А си добро?”, ме питат.
През дните, които прекарах сред нашенци в Косово и Албания, това е дежурният въпрос, на който по нашенски се отговаря с “кане”, което означава “да”. Това симпатично “кане” е съкратена форма от “како да не” (как да не). Употребява се в Албания и в Косово и е нещо като емблема на нашенци и на Гора, магическата страна на “кане”. “А” играе роля на въпросителна частица, която се слага винаги в началото на въпроса – “А си раат?”, “А си арно?”, “А имаш деца?”, “А имаш майка?” и т. н.
Диалектът на “брояни” е богат, има около 9 дифтонга, които според изследователя от Кукъс Назиф Докле са влияние от арумънския диалект. Докато мъжете употребяват доста думи от сръбския и македонския, жените са пазителки на архаичния диалект. Нашенци са патриархално общество и мъжете изхранват прехраната от векове, ходят на “печалба”, на гурбет предимно в бивша Югославия и езикът им е повлиян от сръбския (без падежите, само като лексика). Жените, които остават да гледат децата и домакинството, пазят нашенския диалект, който е стар български говор.
Късно вечерта вечерям в едно от кръчметата на Брод и хортувам с Демир Лика. Той има дюкян в Радовиш, Македония. “Полека-лека бягаме от тук. Бягаме в Скопие, защото културата, езикът и манталитета са подобни”, обяснява Демир. Според него в Брод има фантомни бошняци, а в Рестелица и Крушево – уахабити.
“Сви брояни – агелари” е стар лаф за нашенци от Брод. Казвали им “агелари”, защото носели много злато и пари от печалба в Гърция и България. Името на Брод, Гора, означава пристанище и идва от това, че селото било спирка за керваните. Хората в Брод били толкова богати, че се казвало “Ако Призрен изгори, Брод ще го построи”.
Печалбарството, както тук наричат гурбета, е спасило гораните от глад, имало е много трудни години. Демир има чичо в България, а дядо му е бил сладкар в Бургас. Той помни от предците си, че България е била до Групчин (село между Скопие и Тетово, където е минавала разделителната линия през Втората световна война, откъдето днес започва западна Македония, която е предимно албанска – бел. авт.). В Гора няма село с турско име, обяснява Демир. Тук имената и топонимията са славянски – Плава река, Урош, Попов рид, Томавци, фамилия Павле. Гробището над училището в Брод е “гявурско”, там е била погребана Божана. В селото е имало и християнско гробище, когато правили парка в селото, намерили кръстове.
“Македония не е съществувала, а е била бановина, Тито направи Македония, а Косово е покрайнина”, се провиква ядосано един старец, който е наострил уши, както и останалите мъже в кафенето, чиято сладка вечерна раздумка е накърнена от моето женско присъствие.
Тръгвам си от мъжкото царство и попадам насред голямото хоро, което се е извило по централната улица на Брод и в него виждам и напетия и засмян до уши Бислим. Вдигам ръка за поздрав. Той ме позна и се усмихваме един на друг. Едва ли ми е повярвал, когато в Скопие му казах, че ще дойда на гости в село Брод и ще снимам сватбата му. Хорото, по нашенски “коло”, се е извило на “корзото” – дума в Македония и Косово за стъргалото, по което се разхождат младите хора. На “корзото” момците и момите дефилират и се харесват, тук започват любовни истории, които обикновено завършват със сватба.
През нощта отивам на сватбеното празненство на Бислим в къща в горната махала, където мъжете и жените стоят разделени в две отделни стаи.
Офчар: “Денеска и вчера се търчайе и само йен пут се стигнайе. За чуека йе по убаво никога да не се стигнет!”
Юсуф: Баш никога?”
Офчар: На тамо свирладжийе га тегнет!”
(Хамид Ислями, “Юсуф и Джемила”)
Горанската сватба в днешно време трае поне 3 дни и 3 нощи и се прави по стари традиции, които приличат на тези на помаците в Родопите. В сватбарската музика важно място заемат “тупаните” и “свирлите” (тъпани и зурли, зурни – бел. авт.). Тупаните тупат, свирлите пищят часове наред. Горанската невяста се нарича “шарена” – лицето й се намазва с дебел слой бяла помада и става като маска, на която се лепят брокати. Гримирането трае няколко часа – очите се изписват с черно и се рисуват с брокат, на бузите се рисуват два червени кръга. Невястата е покрита с воал, свела е очи надолу. На главата си има капа със златни дукати, които са много скъпи и се предават от поколение на поколение. В последния ден на сватбата церемонията включва бръснене на младоженеца, наричан на нашенски “ландор”.
Свекърът отива да вземе булката от дома й, води я на кон, отделно на четири коня е натоварена ”постелята” (чеиза). Вечерта сватбарите отиват в къщата на младоженеца с тупани и хоро. От първом не пускат младоженеца и роднините му в къщата, където булката и роднините й са се барикадирали. Портите са затворени, роднини мъже на невястата пазят ревниво никой да не влезе в къщата. Започва ритуалът на откупуването на булката, който трае с часове – тупаните тупат, младоженецът и неговите роднини играят хоро и откупуват всеки метър към къщата на невястата с дарове, пари и алкохол. На сутринта се пие блага ракия. Запазена е старата традиция преди сватбата младоженецът да плати 2000-3000 евро “мито” за моминската чест. Все още има стройници (сватовници), които уговарят сватбите. Невяста, която не е честна, се нарича “разпущена” и има нерадостна съдба – качват я на първия автобус и да я няма.
Сватба по традициите е скъпо удоволствие. Говори се, че, за да се направи годеж и сватба с тежки мурафети, някои фамилии вземат пари на заем, който изплащат няколко години. Свирлите и тупаните, които са типични за нашенци, са скъпо удоволствие – струват поне 1000 евро за четирима ромски музиканти от Призрен на ден. Джунайдер смята, че гораните робуват прекалено на традициите, когато се женят. “Печелим толкова трудно парите, а ги харчим с лека ръка за сватби, тупани и свирли. Ние от Брод трябва да караме по-скромно, но все още хората ни не могат да свикнат, че времената са други, нямаме стандарта от бивша Югославия и трябва да правим икономии, да не пилеем парите си.”
И досега омъжените жени в Брод са издържани от мъжете, които работят в чужбина или в селото. Смята се за унижение мъж от Брод да не може да издържа семейството си. С ръка на сърцето мога да кажа, че най-трудолюбивите мъже са в село Брод. Защото те са длъжни и да осигуряват добър стандарт на съпругите си – броянки са най-елегантните жени в Гора, накичени са със златни бижута и са много красиви. “Не мога да си позволя жена от Брод, много са скъпи броджанки”, пошегува се мъж от Рапча.
Гораните са изключително солидарна общност. Когато по време на войната в Косово през 1999, в горанските села настанал глад, Еюп Бойда, който има ресторант в Скопие, тръгнал от дюкян на дюкян при нашенци в Скопие, за да събира пари за храна, която да изпратят в родното Брод. Събрали 20 хил. марки, с които купили брашно и други провизии и с един камион на военните от някакъв контингент тръгнали към Гора при своите си. Дълго пътуване, с много препятствия, но с щастлив край.
Гораните са патриархални и консервативни. Жените са в подчинено положение на мъжете. Докато живях в село Брод и пътувах из селата на Косово, се съобразявах, че мъжете нямаха нищо против да разговарят с мен, да ми разказват историите си, да отговарят на въпросите ми, но не и да се движат заедно с мен. Една вечер по време на сватбените тържества на Бислим, токът спря, точно когато бях в центъра на село Брод. Пред магазина на Нехал ме заговори Яхия Мазникар от организацията “Даг”, когото всички наричат Хаджи. Според него гораните са турци, приели исляма през 16 век. Според него на преброяванията се идентифицират като турци или неопределени, горанци. “Те са подобни на торбешите, помаците. Гораните имат подобна култура, сватби. Сега им плащат, за да се представят като сърби, македонци, бошняци”, обяснява хаджи Яхия и след малко ми предлага да се видим след десетина минути на сватбата. После ми се оправда, че би ме завел до къщата, но не искал да ни виждат заедно. И хаджи Яхия потъна в мрака на селото.
Реших да си легна, да не поставям на изпитание през остатъка на вечерта Яхия и гостоприемните брояни. Към 2 часа сутринта се събудих от весела глъчка, зурни и тупани. Сватбарският купон беше в разгара си. Тесните улички бяха пълни с народ. Младите играеха на хорото, из корзото пъплеше като мравуняк младостта на селото.
На другия ден на Нехал му личеше, че не си е доспал. Разказа ми, че младите били на “корзото” докъм 4 – 5 сутринта. “Какви сме ние будали!”, засмян се вайкаше той.
Диалектът на “брояни” е богат, има около 9 дифтонга, които според изследователя от Кукъс Назиф Докле са влияние от арумънския диалект. Докато мъжете употребяват доста думи от сръбския и македонския, жените са пазителки на архаичния диалект. Нашенци са патриархално общество и мъжете изхранват прехраната от векове, ходят на “печалба”, на гурбет предимно в бивша Югославия и езикът им е повлиян от сръбския (без падежите, само като лексика). Жените, които остават да гледат децата и домакинството, пазят нашенския диалект, който е стар български говор.
Късно вечерта вечерям в едно от кръчметата на Брод и хортувам с Демир Лика. Той има дюкян в Радовиш, Македония. “Полека-лека бягаме от тук. Бягаме в Скопие, защото културата, езикът и манталитета са подобни”, обяснява Демир. Според него в Брод има фантомни бошняци, а в Рестелица и Крушево – уахабити.
“Сви брояни – агелари” е стар лаф за нашенци от Брод. Казвали им “агелари”, защото носели много злато и пари от печалба в Гърция и България. Името на Брод, Гора, означава пристанище и идва от това, че селото било спирка за керваните. Хората в Брод били толкова богати, че се казвало “Ако Призрен изгори, Брод ще го построи”.
Печалбарството, както тук наричат гурбета, е спасило гораните от глад, имало е много трудни години. Демир има чичо в България, а дядо му е бил сладкар в Бургас. Той помни от предците си, че България е била до Групчин (село между Скопие и Тетово, където е минавала разделителната линия през Втората световна война, откъдето днес започва западна Македония, която е предимно албанска – бел. авт.). В Гора няма село с турско име, обяснява Демир. Тук имената и топонимията са славянски – Плава река, Урош, Попов рид, Томавци, фамилия Павле. Гробището над училището в Брод е “гявурско”, там е била погребана Божана. В селото е имало и християнско гробище, когато правили парка в селото, намерили кръстове.
“Македония не е съществувала, а е била бановина, Тито направи Македония, а Косово е покрайнина”, се провиква ядосано един старец, който е наострил уши, както и останалите мъже в кафенето, чиято сладка вечерна раздумка е накърнена от моето женско присъствие.
Тръгвам си от мъжкото царство и попадам насред голямото хоро, което се е извило по централната улица на Брод и в него виждам и напетия и засмян до уши Бислим. Вдигам ръка за поздрав. Той ме позна и се усмихваме един на друг. Едва ли ми е повярвал, когато в Скопие му казах, че ще дойда на гости в село Брод и ще снимам сватбата му. Хорото, по нашенски “коло”, се е извило на “корзото” – дума в Македония и Косово за стъргалото, по което се разхождат младите хора. На “корзото” момците и момите дефилират и се харесват, тук започват любовни истории, които обикновено завършват със сватба.
През нощта отивам на сватбеното празненство на Бислим в къща в горната махала, където мъжете и жените стоят разделени в две отделни стаи.
Офчар: “Денеска и вчера се търчайе и само йен пут се стигнайе. За чуека йе по убаво никога да не се стигнет!”
Юсуф: Баш никога?”
Офчар: На тамо свирладжийе га тегнет!”
(Хамид Ислями, “Юсуф и Джемила”)
Горанската сватба в днешно време трае поне 3 дни и 3 нощи и се прави по стари традиции, които приличат на тези на помаците в Родопите. В сватбарската музика важно място заемат “тупаните” и “свирлите” (тъпани и зурли, зурни – бел. авт.). Тупаните тупат, свирлите пищят часове наред. Горанската невяста се нарича “шарена” – лицето й се намазва с дебел слой бяла помада и става като маска, на която се лепят брокати. Гримирането трае няколко часа – очите се изписват с черно и се рисуват с брокат, на бузите се рисуват два червени кръга. Невястата е покрита с воал, свела е очи надолу. На главата си има капа със златни дукати, които са много скъпи и се предават от поколение на поколение. В последния ден на сватбата церемонията включва бръснене на младоженеца, наричан на нашенски “ландор”.
Свекърът отива да вземе булката от дома й, води я на кон, отделно на четири коня е натоварена ”постелята” (чеиза). Вечерта сватбарите отиват в къщата на младоженеца с тупани и хоро. От първом не пускат младоженеца и роднините му в къщата, където булката и роднините й са се барикадирали. Портите са затворени, роднини мъже на невястата пазят ревниво никой да не влезе в къщата. Започва ритуалът на откупуването на булката, който трае с часове – тупаните тупат, младоженецът и неговите роднини играят хоро и откупуват всеки метър към къщата на невястата с дарове, пари и алкохол. На сутринта се пие блага ракия. Запазена е старата традиция преди сватбата младоженецът да плати 2000-3000 евро “мито” за моминската чест. Все още има стройници (сватовници), които уговарят сватбите. Невяста, която не е честна, се нарича “разпущена” и има нерадостна съдба – качват я на първия автобус и да я няма.
Сватба по традициите е скъпо удоволствие. Говори се, че, за да се направи годеж и сватба с тежки мурафети, някои фамилии вземат пари на заем, който изплащат няколко години. Свирлите и тупаните, които са типични за нашенци, са скъпо удоволствие – струват поне 1000 евро за четирима ромски музиканти от Призрен на ден. Джунайдер смята, че гораните робуват прекалено на традициите, когато се женят. “Печелим толкова трудно парите, а ги харчим с лека ръка за сватби, тупани и свирли. Ние от Брод трябва да караме по-скромно, но все още хората ни не могат да свикнат, че времената са други, нямаме стандарта от бивша Югославия и трябва да правим икономии, да не пилеем парите си.”
И досега омъжените жени в Брод са издържани от мъжете, които работят в чужбина или в селото. Смята се за унижение мъж от Брод да не може да издържа семейството си. С ръка на сърцето мога да кажа, че най-трудолюбивите мъже са в село Брод. Защото те са длъжни и да осигуряват добър стандарт на съпругите си – броянки са най-елегантните жени в Гора, накичени са със златни бижута и са много красиви. “Не мога да си позволя жена от Брод, много са скъпи броджанки”, пошегува се мъж от Рапча.
Гораните са изключително солидарна общност. Когато по време на войната в Косово през 1999, в горанските села настанал глад, Еюп Бойда, който има ресторант в Скопие, тръгнал от дюкян на дюкян при нашенци в Скопие, за да събира пари за храна, която да изпратят в родното Брод. Събрали 20 хил. марки, с които купили брашно и други провизии и с един камион на военните от някакъв контингент тръгнали към Гора при своите си. Дълго пътуване, с много препятствия, но с щастлив край.
Гораните са патриархални и консервативни. Жените са в подчинено положение на мъжете. Докато живях в село Брод и пътувах из селата на Косово, се съобразявах, че мъжете нямаха нищо против да разговарят с мен, да ми разказват историите си, да отговарят на въпросите ми, но не и да се движат заедно с мен. Една вечер по време на сватбените тържества на Бислим, токът спря, точно когато бях в центъра на село Брод. Пред магазина на Нехал ме заговори Яхия Мазникар от организацията “Даг”, когото всички наричат Хаджи. Според него гораните са турци, приели исляма през 16 век. Според него на преброяванията се идентифицират като турци или неопределени, горанци. “Те са подобни на торбешите, помаците. Гораните имат подобна култура, сватби. Сега им плащат, за да се представят като сърби, македонци, бошняци”, обяснява хаджи Яхия и след малко ми предлага да се видим след десетина минути на сватбата. После ми се оправда, че би ме завел до къщата, но не искал да ни виждат заедно. И хаджи Яхия потъна в мрака на селото.
Реших да си легна, да не поставям на изпитание през остатъка на вечерта Яхия и гостоприемните брояни. Към 2 часа сутринта се събудих от весела глъчка, зурни и тупани. Сватбарският купон беше в разгара си. Тесните улички бяха пълни с народ. Младите играеха на хорото, из корзото пъплеше като мравуняк младостта на селото.
На другия ден на Нехал му личеше, че не си е доспал. Разказа ми, че младите били на “корзото” докъм 4 – 5 сутринта. “Какви сме ние будали!”, засмян се вайкаше той.
Няма коментари:
Публикуване на коментар