Според Рустем Ибиши и неговите приятели по времето на Югославия границите между Косово и Северна Албания са строго охранявани, докато след 1999 ЮНМИК гледа през пръсти на сигурността на границите и затова разбойниците от Албания безпрепятствено пресичат границата и плячкосват селата в Косовска Гора. След няколко дни, когато пътешествах из Северна Албания, в Кукъска Гора видях, че по черните пътеки границата между Косово и Албания спокойно може да се мине нелегално, пеша или с кола. Мнозина го правят.
Призренска Гора граничи с Албания. По планинските пътеки няма никакъв граничен контрол, границата дори не е отбелязана. Официалният граничен пункт тук между Косово и Албания е Морина, но по черни пътища границата се пресича незаконно – от местността “Бука” на село Глобочица, от село Орчуша за 30 минути пеш се преминава в Албания. Някога в село Кръстец имало караул, който пазел границата, но сега там няма никой и хората безконтролно влизат пеша в съседното село Пакища в Албания.
Гораните от селата в Косово и Албания знаят откъде минава границата, макар че няма никакви означения, нито табели, нито заграждения. Като ги попитах къде е границата, те ми показват към отсрещните ридове. Няма маркировка и ако сам тръгнеш из планината без някой местен човек, няма как да знаеш дали не си влязъл вече в Албания. Спокойно може да се вземе такси от някое село в Косовска Гора, с което по черните пътища да се отиде в Кукъска Гора, Албания.
Горани от Албания ходят да работят в Косово и се придвижват именно по черните пътища. Но има и крадци и трафиканти. Навръх планината на черния път има паянтова дървена барачка, в която има полицай, нашенец, който се прибира в селото си в Кукъска Гора след 18 часа. Нито ЮНМИК, нито КейФОР охраняват южната граница на Косово. Полицейският пункт на ЮНМИК е в Драгаш и някои международни полицаи познават горанските села, но те нямат мандат да охраняват границата с Албания. КейФОР се представлява от турски военни, базирани също в Драгаш, които се държат по-скоро като пътна полиция.
Канадският военен журналист Скот Тейлър от разговори с военни от КейФОР е научил, че пътят е напълно отворен и през него свободно се пренася и дрога (“NATO sprema “blic krig”, Glas javnosti, 3 април 2008). Гораните, населението от най-южната точка в Косово, всъщност са централна точка на “велика Албания”, коментират сръбските медии. Според канадския журналист албанците крадат добитък и секат гората и това няма да бъде допуснато, ако Косово гледа на Албания като на съсед, а не на своя държава. Виждайки, че няма проблем албанците свободно да завземат гората и да унищожават района, Тейлър смята, че това е “велика Албания”. НАТО знае какво става и има коли, които могат да наблюдават от високо какво се случва. Но не може да действа без съгласуваност с парламента в Прищина, тоест на албанските лидери.
Не само границата между Косово и Албания не се охранява. В района на Дебърско, границата на Македония с Албания, също няма охранявана граница. През май 2008, пътувайки към Дебър по стръмния планински път, малко преди града се запознах с овчаря Вердиа. Той е от Албания, минава границата по козите пътеки със стадото си. Албания е на 5 км от Дебър, вижда се от града и според местни албанци границата може да се мине нелегално през планината. В района на Дебърско живеят нашенци, наричани македонци мюсюлмани, торбеши, които са ислямизирани потомци на етнически българи. Говорят стар български диалект, който наричат нашенски. В Дебър има около 500 – 600 къщи на торбеши. В кафене в Дебър местен албанец гордо ми обясни какви са торбешите: “Те са мешани и са по-долна класа. Ние сме чиста раса, а торбешите и те не знаят какви са”. През това време телефонът на неговия приятел позвъни с мелодията “Живот мой” на Драгана Миркович. И двамата албанци от Дебър с блеснали очи ми споделиха колко много харесват сръбските певачици.
Докато се разхождах в Дебър, срещнах Шейдия, засмяна 54-годишна балканджийка. По меките черти на лицето, сините очи и като се заговорихме, разбрах че не е албанка. Попитах я каква е. “Мюсюлманка съм”, каза Шейдия, а езикът, на който говори е нашенски. “Ама ти говориш като мен, на същия език”, добави тя. Шейдия е от село Горно Косоврасти, Дебърско. Обясни ми, че торбешите в Дебърско са строители, майстори, добри земеделци. В Дебър има около 500 – 600 къщи на торбеши, към 2 – 3 хил. торбеши. Снимам Шейдия в стара 120-годишна къща в Дебър, която специално ми отварят. После мъжът й се качва на магарето, а тя върви пеша до него. Мила картинка, която е типична и за българските помаци.
Според Рустем Ибиши и неговите приятели по времето на Югославия границите между Косово и Северна Албания са строго охранявани, докато след 1999 ЮНМИК гледа през пръсти на сигурността на границите и затова разбойниците от Албания безпрепятствено пресичат границата и плячкосват селата в Косовска Гора. След няколко дни, когато пътешествах из Северна Албания, в Кукъска Гора видях, че по черните пътеки границата между Косово и Албания спокойно може да се мине нелегално, пеша или с кола. Мнозина го правят.
Призренска Гора граничи с Албания. По планинските пътеки няма никакъв граничен контрол, границата дори не е отбелязана. Официалният граничен пункт тук между Косово и Албания е Морина, но по черни пътища границата се пресича незаконно – от местността “Бука” на село Глобочица, от село Орчуша за 30 минути пеш се преминава в Албания. Някога в село Кръстец имало караул, който пазел границата, но сега там няма никой и хората безконтролно влизат пеша в съседното село Пакища в Албания.
Гораните от селата в Косово и Албания знаят откъде минава границата, макар че няма никакви означения, нито табели, нито заграждения. Като ги попитах къде е границата, те ми показват към отсрещните ридове. Няма маркировка и ако сам тръгнеш из планината без някой местен човек, няма как да знаеш дали не си влязъл вече в Албания. Спокойно може да се вземе такси от някое село в Косовска Гора, с което по черните пътища да се отиде в Кукъска Гора, Албания.
Горани от Албания ходят да работят в Косово и се придвижват именно по черните пътища. Но има и крадци и трафиканти. Навръх планината на черния път има паянтова дървена барачка, в която има полицай, нашенец, който се прибира в селото си в Кукъска Гора след 18 часа. Нито ЮНМИК, нито КейФОР охраняват южната граница на Косово. Полицейският пункт на ЮНМИК е в Драгаш и някои международни полицаи познават горанските села, но те нямат мандат да охраняват границата с Албания. КейФОР се представлява от турски военни, базирани също в Драгаш, които се държат по-скоро като пътна полиция.
Канадският военен журналист Скот Тейлър от разговори с военни от КейФОР е научил, че пътят е напълно отворен и през него свободно се пренася и дрога (“NATO sprema “blic krig”, Glas javnosti, 3 април 2008). Гораните, населението от най-южната точка в Косово, всъщност са централна точка на “велика Албания”, коментират сръбските медии. Според канадския журналист албанците крадат добитък и секат гората и това няма да бъде допуснато, ако Косово гледа на Албания като на съсед, а не на своя държава. Виждайки, че няма проблем албанците свободно да завземат гората и да унищожават района, Тейлър смята, че това е “велика Албания”. НАТО знае какво става и има коли, които могат да наблюдават от високо какво се случва. Но не може да действа без съгласуваност с парламента в Прищина, тоест на албанските лидери.
Не само границата между Косово и Албания не се охранява. В района на Дебърско, границата на Македония с Албания, също няма охранявана граница. През май 2008, пътувайки към Дебър по стръмния планински път, малко преди града се запознах с овчаря Вердиа. Той е от Албания, минава границата по козите пътеки със стадото си. Албания е на 5 км от Дебър, вижда се от града и според местни албанци границата може да се мине нелегално през планината. В района на Дебърско живеят нашенци, наричани македонци мюсюлмани, торбеши, които са ислямизирани потомци на етнически българи. Говорят стар български диалект, който наричат нашенски. В Дебър има около 500 – 600 къщи на торбеши. В кафене в Дебър местен албанец гордо ми обясни какви са торбешите: “Те са мешани и са по-долна класа. Ние сме чиста раса, а торбешите и те не знаят какви са”. През това време телефонът на неговия приятел позвъни с мелодията “Живот мой” на Драгана Миркович. И двамата албанци от Дебър с блеснали очи ми споделиха колко много харесват сръбските певачици.
Докато се разхождах в Дебър, срещнах Шейдия, засмяна 54-годишна балканджийка. По меките черти на лицето, сините очи и като се заговорихме, разбрах че не е албанка. Попитах я каква е. “Мюсюлманка съм”, каза Шейдия, а езикът, на който говори е нашенски. “Ама ти говориш като мен, на същия език”, добави тя. Шейдия е от село Горно Косоврасти, Дебърско. Обясни ми, че торбешите в Дебърско са строители, майстори, добри земеделци. В Дебър има около 500 – 600 къщи на торбеши, към 2 – 3 хил. торбеши. Снимам Шейдия в стара 120-годишна къща в Дебър, която специално ми отварят. После мъжът й се качва на магарето, а тя върви пеша до него. Мила картинка, която е типична и за българските помаци.
Няма коментари:
Публикуване на коментар