ПРЕДГОВОР

ПРЕДГОВОР С Д. от село Брод се запознах през лятото на 2003 г. в Прищина на една от многото конференции, замислени да придадат смисленост на огромния чиновнически апарат в управляваната от ООН провинция Косово. От години търсех начин да разбера какво ста- ва с гораните – малка общност, описана в началото на XX в. от бъл- гарските етнографи Васил Кънчов и Йордан Иванов като българи, жи- веещи в Шар планина в Косово, Северна Албания и Западна Македония. Всичи горани са мюсюлмани. И ето че пред мен стояха двама млади планинци, високи, с будни чер- ни очи и ми говореха на архаичен български диалект: „Ние сме от село Брод, над Драгаш, Шар планина, горани сме“. Сякаш ми паднаха от небе- то и така започна моята горанска сага точно от конференцията, на която международни чиновници се опитваха да ни убеждават в мул- тиетничността на Косово, при положение, че на самия форум само един сърбин беше дръзнал да дойде в Прищина. От цялата тази ман- тра за мултиетническо Косово на 17 февруари 2008 г. се роди поредна- та държавица на Балканите – Косово, с 95% албанци и едва 5% „други“. Започна сладка приказка, чийто край не се виждаше, и затова попитах Д. и Мурсел дали в Прищина има някоя горанска слад- карница, в която да пием кафе и да опитам прочутия специалитет на нашенци – горански бюрек и боза. Д. ме предупреди, че ако отидем и започнем да говорим на български в сладкарницата на негов приятел, ще му навлечем главоболия с албанците. „Нас, гораните, ни е страх да се разходим дори и по главната улица на Прищина, не знаем албан- ски. Прищина е един изцяло албански град.“ На другото лято през 2004 г. отново имах пътуване до Прищи- на и едва изчаках да свърши конференцията, на която валяха оплаква- ния за нарушени човешки права и от сърбите, и от ромите, и от тур- ците, и хванах автобус за Призрен. Кирил Желязков, полицай към ми- сията на ООН в Косово, ми помогна да обиколя няколко села в сърцето на Шар планина в Гора. Първото от тях беше Брод. Веднага го открих и седнахме на раздумка. Тогава за първи п

ът пих и горанска боза, която има различен вкус от българската, за- щото се вари от брашно и захар. В селото ми се зарадваха много, пус- наха на диск автентични горански песни. В тях се пее на български диалект за любов, за севда – „Мерак ти имам“, „Тия лични очи“, „Алтъ- но“; за хубостта на Шар планина – „Горо, бре майко“, „Шар планино, висока планино“, „Ей, бре Горо, мила сестро“; за носталгията на гур- бетчиите – „Ей, Горо, празни села“, „Туджина йе много тешка“. В една от песните „Зайди, зайди“ познах песента „Dreams“ на Горан Брего- вич във филма „Аризонска мечта“, която вървеше и в рекламния клип на минерална вода по една от френските телевизии. Д. ми каза, че старите брояни (жители на Брод, които в другите горански села са наричани броджани – бел. авт.) помнят време- ната преди Втората световна война, когато техни роднини са били на гурбет в много български градове. Оцеляването през размирните военни години никак не е било лесно: „Когато е било немско, гораните сложили ядене за немците, после сложили ядене за партизаните. Ние сме прекалено малки, ние не воюваме“. Беше икиндия, по улиците вървяха жени с пъстри шамии и шалва- ри. Досущ като помакините, все едно бях в някое планинско село из бъл- гарските Родопи. По едно време не се стърпях и тръгнах по петите на снажна нашенка със синьо пардесю, забулена с красива бяла шамия, с ка- па с няколко реда златни дукати. Тогава разбрах, че омъжените горан- ки трябва да искат разрешението на мъжете си, за да бъдат снимани. Стана една от най-хубавите ми снимки, защото жената веднага вдиг- на още по-нагоре шамията си, за да скрие лицето си, и на снимката из- лязоха големи искрящи очи, а над тях – старовремски златни дукати. Слушах бавните носталгични ритми и по едно време ми хрум- на, че в София такъв тип бюрекчийница ще бъде много посещавана. Народно заведение за бюреци и боза, някъде на кьоше, в което да има снимки от горанските села – едновремешни и сегашни, в които да зву- чат бавните носталгични песни. Щом преди 70–80 години в София и други български градове е имало горански бюрекчийници, за които по- старите българи още си спомнят, значи и сега може да се намери мег- дан. Даже измислих и името на такава бюрекчийница „Нашенци“. Тогава Д. сякаш не обърна голямо внимание на идеята ми. Имаше си други планове. Беше подал документи за българско граж- данство и през декември, преди Коледа, получи български паспорт. Бе- ше много щастлив, когато се видяхме в София да полеем повода във виенската сладкарница до катедралата „Св. Александър Невски“. Д. е завършил право и след изтичане на временния му договор с ОССЕ беше на кръстопът. Трудно беше да си намери добре платена работа в Косово. Безработицата сред гораните е смазваща – над 90%, и затова той си беше наумил да си търси късмета в Западна Европа. „На твое място щях да дойда в София и да направя горанска бюрекчийница, вместо да се скитам из Европа“, започнах да го кандърдисвам за моята идея за сладкарница „Нашенци“. Навън снежинките премрежваха пог- леда, по всичко изглеждаше, че ще вали цяла нощ и на сутринта ще натрупа дебел сняг. „Сега в Гора има няколко метра сняг, който ще се разтопи чак напролет, преди Джурджевден“, отбеляза Д. На сбо- гуване ме покани на най-големия горански празник Джурджевден, как- то гораните наричат Гергьовден. На другата година не успях да отида в село Брод. Д. ве- че се скиташе из градовете на Германия. Един ден ми позвъни от ня- какъв немски град, за да ме пита дали мога да му помогна чрез мои познати да си намери работа в Италия. Трябваше да минат още ня- колко месеца, за да разбере, че българският паспорт по онова време му даваше право да пътува без виза, но не и да си намери сносна работа. Беше пообиколил гораните гурбетчии и видял, че повечето работят или по ресторанти и кафенета, или като хамали. Д. се върна в Брод и почнахме да си пишем по-редовно мейли. В края на август ми се обади да се видим. Беше дошъл в София със зет си Билгаип, когото всички наричаха Биго. „Ти се оказа права. Решихме да дойдем в България и да отворим слад- карницата, за която ми говориш от толкова време.“ Двамата започнаха да търсят подходящо място за дюкян. "БОЕМ" Изтърколи се есента и Д. и Биго решиха да се преселят в Петрич, защото София им се стори твърде голям и анонимен град, в който те се чувстваха изгубени. Къде другаде, ако не в Петрич, Пи- ринска Македония, беше точното място за тях. Петрич е близо до Македония, жителите му имат добър стандарт, понеже умеят да се възползват от предимствата на изгодното положение да са на път, по който текат стоки от и за близката Гърция. Топлият климат на този южен град много допадна на моите приятели. Обадиха ми се след Нова година, че са отворили сладкарница „Боем“ и им е потръгнало. „Идвай ни на гости да опиташ бюреците. Ние сме на центъра, когото и да питаш за нас, ще те упъти. Ще бъдеш наш гост“, каза ми Д. От сладкарница „Боем“ ми се обаждаха всяка седмица: „И да не си помис- лиш, че сме те забравили“. Междувременно вече мислех да пътувам до Гора в Косово и Се- верна Албания. Исках да отида на горанска сватба, защото знаех, че трае поне 3 дни и 3 нощи и се празнува по старите традиции. Като чу, че планирам да ходя в Косово и Албания, Джунайдер каза да не бера гайле за подслон и че мога да отседна в къщата му, колкото искам. Сватби в Гора имало всеки ден през юли и август. През лятната ва- канция семейството му е в Петрич, така че цялата къща е на мое разположение. Не можех да тръгна към Косово и Албания, без да видя с очите си как живеят моите приятели в Петрич. Още по телефона Д. ме предупреди, че не е сложил снимки от селото, но пък имало други изненади. „Боем“ е на пъпа на Петрич, само за няколко месеца беше стана- ла най-модната сладкарница на градчето. Биго и Д. бяха я ук- расили с два чадъра като от приказките – светлосин и бял, обсипани с пайети, сребристи бродерии и дантели. „Чадърите са от нашите сват- би, донесохме ги от село Брод. Ще видиш, че на нашите сватби булката трябва да е с чадър“. Д. и Биго се представяха като македонци. Косово е да- лече от Петрич, да не говорим за Гора, и хората свързваха провинци- ята с албанците. Докато Струмица е само на няколко километра и петричани са свикнали да контактуват с тамошните хора. В „Боем“ имаше домашна атмосфера. Клиентите се чувстваха като на гости при комшии. Моите приятели познаваха хората по име, поздравяваха ги, интересуваха се как са. Всеки, който прекрачеше прага на „Боем“, се чувстваше като у дома си. Горанското гостоприемство личеше и в дюкяните им, където и да се намират.