СИНАН ПАША ОТ БОРЙЕ

Исмаил Бойда ми разказа мит, според който Синан паша е от село Борйе, Албания. Историята е описана в книгата “Деленици” на Васко Поповски (“Деленици” се казва и печатното издание на Съюза на македонците с ислямска религия). Тази история е само една от легендите за Синан паша. “Силян от село Борйе имал двама сина и една дъщеря. Решил да задоми по-големия си син, но дъщеря му се поминала от туберкулоза. По онова време траурът траел 3 години и отложили сватбата. Минало време и започнали да се готвят за сватбата. Тогава сватбите били по 7 дни. В деня, в който бръснели младоженеца насред село и думкали тупани и играели тежкото хоро, дошъл един овчар и казал на Силян, че люманите (разбойници от района Люма в Северна Албания – бел. ред.) утепали по-малкия му син. Силян го предупредил никому да не издава, за да легне младоженецът с невястата, иначе трябвало да минат още 3 години в траур. Сложили мъртвеца под стълбите и никому не казали. На сутринта невестата станала, тупаните тупали, гостите сватбари таман закусвали и Силян се качил на верандата да им каже да сложат един котел да изкъпят сина му, утепан от люманите, да свършат и другата работа – погребението. Снахата забременяла, родила син, но след 5 години мъжът й починал. Загубил и втория си син, Силян останал с внучето си, кръстено на него. Ходел с внучето в Призрен да продават боровина. Тъжен от загубата на децата си, Силян не можел повече да продава боровина и помолил ханджията да вземе внучето да припечелва. Но горанското дете е немирно, хванали го, че краде грозде. Турците го оставили за отглеждане в дом за сираци, където то се изучило, завършило военна академия. Нарекли го Синан паша. Станал валия на Призрен. Издигнал джамия на Синанпашови дворови (голямата джамия в Призрен). Повикал от Борйе поданиците, които били най-непокорни и не си плащали данъците, защото нямали пари. Синан паша искал да се запознае с тях, да им каже кой е. Първо ги нагостил. Негов връстник, около 60-годишен мъж, му казал, че му прилича на едно дете от детството. Синан паша го попитал кой е жив от семейството на това дете. Старият човек му казал, че майката се омъжила повторно за селския абаджия и умряла преди 5 – 6 години. В книгата едно дете пита баба Зуйка защо от Долната махала й казват баба Зуйка, а на други – Реджо и Неджо. “Ние, синко, сме деленици. И тия някога са били в нашата фамилия, но сега са в друга религия.” “ТРЯБВА ДА СМЕ БОШНЯЦИ” АЗИЛ Ако идете сви (а виджим сте тръналйе) Кой че зборне йезик наш Дукат изтенчен От бабовци зачуван Во године млого потешке Ако избегате сви дженазина кои че испрати ду гробища паросане Кой че дава име цвечинам Во ливаде покрай реке Сви ако идете (Као що сте тръналйе) сокаци че се загайлюйет Песне кой че им пуйе (Садик Идризи Алябак, “Loše išareti (Nepogodni išareti)”, Dragaš, 2002, Goragraf) Горолийе Нищо от мемлечет немаме А време оди Само по некой лаф длъбоко скриен За старос ка алтан чуваме Горолийе донесене от Гора Не можеа да растет под туджо небо И само за йена година боя им беше Ка лице старечко побарено А сънце Сайбийино йеглен ге напрай За ни ово вамо беше догорен жар А тамо во башче наше Останале ябуке неоране Само йош йенош да виджим Сънце над Ясика ка заоджа (Садик Идризи Алябак, “Маджир”, представено от Александър Миланов, “Българите в Албания и Косово”, алманах “Огнище”) Със Садик Идризи – Алябак се запознах през лятото на 2004 година на конференция на офиса на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа в Прищина, където изнесе доклад за бошняците в Косово. След официалната част го попитах каква е разликата между горани и бошняци. “Същите хора са. Едни викат, че са бошняци, други, че са горани. В Жупа всички са бошняци. Има такива, които казват, че са албанци, макар че не знаят албански. Правилно е да се казва горани, а не горанци. Горанци е сръбска дума”, обясни ми той. Когато посетих Садик в родната му къща в Крушево след две години, той вече беше министър на здравеопазването в правителството в Прищина, участваше в преговорния тим на делегацията на Прищина за статута на Косово. Всъщност на преговорите във Виена се преговаряше само за сръбската общност. За другите общности се разговаряше в рамките на Консултативния съвет за малцинствата, оглавяван от тогавашния лидер на “ОРА” и опозиционен депутат Ветон Сурой. Мнозина горани напомняха, че до 1999 Садик се е смятал за горанин, но след това е станал по-голям бошняк от бошняците. Садик е роден през 1954 г. в село Крушево, завършва Филологически факултет в Скопие, преподава в Педагогическия факултет в Призрен. Превежда от албански, македонски и английски език. Той е талантлив поет и писател, издал е книгите: “Мухаджирлък”, “Лоше ишарети”, “Гора – далека и сама”. Някои от стихосбирките му са двуезични – на нашенски и на босански език. За албанците в Косово босанският не е проблематичен за разлика от езика на врага – сръбския. Босански език бе създаден след създаването на държавата Босна и Херцеговина. В издаваното на босански сп. “Алем” Садик описва какви са ползите нашенци да се определят като бошняци: “Не можем да бъдем горани или торбеши. Това не може да бъде наша перспектива. Можем да имаме факултети, министри, всичко, което се пада на един народ, единствено като бошняци. На новото преброяване трябва да бъдем единни. Като мюсюлмани трябва да бъдем бошняци, понеже, повярвайте ми, ние сме оцелели и в Жупа, и в Гора благодарение на исляма. Това е подкрепа, която ни е запазила. Ако го нямаше ислямът, нямаше да ни има и нас” (сп. “Алем”, 26 ноември 2005, брой 156, статията “На бъдещото преброяване на домакинствата – единни”). В родното село на Садик срещнах мъж и жена от село Лещане, чиято кола беше с регистрация от Босна и Херцеговина. Работили в Тузла, Босна, но през войната изгорили дюкяна им, прогонили ги и сега живеят в Белград. “Тук няма бошняци, какви бошняци?”, учудиха се те. “Ние сме горанци, мюсюлмани, езикът ни не е босански, а нашенски, горански”.