В ТОРБЕШИЯ
Я сирота без планина...
“Проклйет Бедо, бедна, обедена,
Ка ми го побари сърце
Не лй ти стаса небо, ведрина?!
Оо, Боженце,
Я сирота, ме остай без планина!!”
(Назиф Докле, “Muke milje, Poezije Našinski”, Prizren 2000)
На другия ден се отправяме към Кукъска Гора с местна маршрутка, която албанците наричат комби. Шофьорът Рамиз е роднина на бай Назиф и моят гид го познава от дете, когато галено му викали Ремче, после – Ремо, като заякнал – Ремище, а понеже сега е едър и грамаден балканджия – Ремзиище. “Сега ти си дебела стока”, майтапи го бай Назиф. В комбито пътуват само мъже нашенци. Пътуването трае към 3 часа – в шеги и закачки. Пресичаме величествения каньон на Кукъс. В ниското тече река Вана (Люма на албански), а отстрани е старият римски път. Катерим се по черен път в планината, проходим само с джип. Тук е един от най-изостаналите райони на Албания, никъде няма асфалт. В Кукъска Гора растителността е оскъдна, наоколо се виждат голи безводни баири. Първо, преминаваме през албанските села, които според бай Назиф са албанизирани нашенски селища.
И нашенци, и арнаутите еднакво трудно се мъчат да надвият суровата природа. Зимата тук е люта и трае 6 месеца, от които три месеца селата са откъснати от Кукъс. Животът тук е всекидневна борба за оцеляване, има случай на бременна жена, родила в гората.
Често срещана гледка по пътя е деца да пасат животни или да обикалят планината на кон, помагайки на родителите си по време на летните ваканции. Снимам албанче от село Стрежево (Стреже на албански), което язди кон и приветливо ни маха. По пътя срещаме деца, които пазят стада от овце и кози. Планината е суха, с оскъдна растителност, тук-там, където има вода, се виждат малки оазиси на грижливо обработвани бахчи, засети с ръж, овес, пшеница, царевица. Транспортът на балканджиите са коне или магарета, с които ходят до нивите, а някои вървят пеша. Отбелязвам на глас колко труден е животът в планината, а мъжете в комбито изрецитираха призива на Енвер Ходжа: “Да се насочим към ридовете и да ги направим плодородни като равнината”.
Нашенки в Албания са изключително трудолюбиви, битът и ежедневието им е свързан с тежък физически труд. По черния път към село Шищейец до чешмата под парещите лъчи на лятното слънце срещаме група местни жени, които носят на гръб чували с брезови листа, които продават за направа на шампоани. Заради стръмните бърда нашенци имат проблеми със ставите, почти всички имат лоши зъби, изглеждат състарени от тежкия физически труд. Ежедневието се регламентира от патриархални нрави. Животът върви по прости правила и решенията взема винаги мъжът, който е глава на семейството. Отношението на мъжете към нежния пол се изразява в недвусмисленото правило “И дясната ръка на жената е по-къса”.
Със сладкодумния бай Назиф започваме дълъг разговор за това какви са хората от Призренска и Кукъска Гора – горани, нашенци, помаци, торбеши. Той търпеливо ми обяснява: “Нашенци е тамам етноним, албанците ни наричат торбеши, за да ни различават. Люманите ни наричат торбеши, а Гора се казва “Торбешия” – място, където живеят торбеши. В Люма има много нашенски топоними: “Урвъ е торбешия” (торбешки пут на нашенски), място, където ние, нашенци, сме минавали през земите на люманите; в стиховете се споменава “Нези чолаки е Рушид торбеши”, сиреч “Голема борба праеа во Камен коловозички”. В албанския думата “торбеш” е негативно, тамам каур, каурин. Лека полека негативното изчезва. За да ни различават от другите, албанците казват: “Бегай, бе, торбеш!”. Има и неутрален израз като “Беа едни торбеши”. Ако аз се представя за албанец, албанците ми казват: “Ето го тоя торбеш, иска да ни измами! Ние го знаем какъв е!”. Всички сръбски учени – езиковеди и други, бягат от името “торбеш” като шейтан, дявол от тамян. Районът Гора се казва “Торбешия” – място, където живеят торбеши. Гораните не искат да се наричат торбеши и затова аз ги наричам нашенци.”
Според Назиф Докле торбеши има и в Република Македония (Дебърско, Битоля), и в Косово (Жупа и Гора). Горанският говор по-лесно може да се асимилира от сръбския език в Косово, защото там образованието е на сръбски от десетилетия. Младото поколение не говори на нашенски в Речане. Заради гурбета и връзките със Сърбия езикът се губи и полека лека ще изчезне, смята бай Назиф. Нашенският диалект в Албания е по-запазен, защото е напълно различен от албанския език. И досега горанските деца в Албания започват да учат албански език чак, когато станат на 7 години и тръгнат на училище, а старите жени нито са учили, нито говорят албански.
Бай Назиф много държи да подчертае разликата между нашенци и люманите (албанци от района на Люма, Северна Албания – бел. авт.), между нашенци и арнаутите. Докато горските села имат винаги централно място, агора, която обикновено е около джамията, както и път, то люманите живеят по-затворено – къщите им са пръснати из планината, изолирани, без комшии и затова и стопаните им са с по-беден речник, на практика те не общуват с никого и не изпитват нужда за комуникация. Дори няма в кого да се влюбят, браковете на люманите още се уреждат от семействата. “Затова люманите са по-агресивни, а горските села са урбанистични и не са агресивни. За нас говорят, че сме морално разтурени, но при люманите, ако мъжът умре, вдовицата отива при някой от братята на покойния й мъж. Така един арнаутин може да има две жени. Арнаутите не смятат жената за личност. Ние, нашенци, винаги сме се женили по любов”, разказва бай Назиф.
ОТНОВО ВИРТУАЛНА ГРАНИЦА
Между Борйе и Глобочица е минавала границата между Югославия (Косово) и Албания. Навръх планината е “кацнала” паянтова барака с местен полицай. Сместихме се, за да направим място на нашенци, които носеха пералня, и заприличахме на индийски автобус. Тази барака е граничен пункт между Албания и Косово, което на 17 февруари 2008 г. косовските албанци отцепиха в отделна държава. От Косово по черните пътеки спокойно може да се премине в Кукъска Гора в Албания без виза, защото никой не контролира границата.
По времето на комунистическия режим Албания е толкова затворена държава, че когато границите паднали и местните горани посетили за първи път събратята си в Косово, сторило им се, че Призренска Гора е истински рай. Всяка горанска къща в Косово разполага с модерна пералня, печка, телевизор, смятани за лукс в изостанала Албания. И сега много нашенци от Кукъска Гора ходят да работят в Призренска Гора. Мъжете от село Борйе, боряните, минават границата пеша и работят в близкото село Рестелица в Косово – косят трева, садят и копаят зеленчуци. Рестеличани имат пари от гурбет, по-богати са и плащат на боряните да им аргатуват. Някои нашенци от Албания минават в Косово нелегално и косят в село Крушево и Глобочани. Заради виртуалната граница има междуселски свади между гораните от двете страни на границата за трева и шума.
Я сирота без планина...
“Проклйет Бедо, бедна, обедена,
Ка ми го побари сърце
Не лй ти стаса небо, ведрина?!
Оо, Боженце,
Я сирота, ме остай без планина!!”
(Назиф Докле, “Muke milje, Poezije Našinski”, Prizren 2000)
На другия ден се отправяме към Кукъска Гора с местна маршрутка, която албанците наричат комби. Шофьорът Рамиз е роднина на бай Назиф и моят гид го познава от дете, когато галено му викали Ремче, после – Ремо, като заякнал – Ремище, а понеже сега е едър и грамаден балканджия – Ремзиище. “Сега ти си дебела стока”, майтапи го бай Назиф. В комбито пътуват само мъже нашенци. Пътуването трае към 3 часа – в шеги и закачки. Пресичаме величествения каньон на Кукъс. В ниското тече река Вана (Люма на албански), а отстрани е старият римски път. Катерим се по черен път в планината, проходим само с джип. Тук е един от най-изостаналите райони на Албания, никъде няма асфалт. В Кукъска Гора растителността е оскъдна, наоколо се виждат голи безводни баири. Първо, преминаваме през албанските села, които според бай Назиф са албанизирани нашенски селища.
И нашенци, и арнаутите еднакво трудно се мъчат да надвият суровата природа. Зимата тук е люта и трае 6 месеца, от които три месеца селата са откъснати от Кукъс. Животът тук е всекидневна борба за оцеляване, има случай на бременна жена, родила в гората.
Често срещана гледка по пътя е деца да пасат животни или да обикалят планината на кон, помагайки на родителите си по време на летните ваканции. Снимам албанче от село Стрежево (Стреже на албански), което язди кон и приветливо ни маха. По пътя срещаме деца, които пазят стада от овце и кози. Планината е суха, с оскъдна растителност, тук-там, където има вода, се виждат малки оазиси на грижливо обработвани бахчи, засети с ръж, овес, пшеница, царевица. Транспортът на балканджиите са коне или магарета, с които ходят до нивите, а някои вървят пеша. Отбелязвам на глас колко труден е животът в планината, а мъжете в комбито изрецитираха призива на Енвер Ходжа: “Да се насочим към ридовете и да ги направим плодородни като равнината”.
Нашенки в Албания са изключително трудолюбиви, битът и ежедневието им е свързан с тежък физически труд. По черния път към село Шищейец до чешмата под парещите лъчи на лятното слънце срещаме група местни жени, които носят на гръб чували с брезови листа, които продават за направа на шампоани. Заради стръмните бърда нашенци имат проблеми със ставите, почти всички имат лоши зъби, изглеждат състарени от тежкия физически труд. Ежедневието се регламентира от патриархални нрави. Животът върви по прости правила и решенията взема винаги мъжът, който е глава на семейството. Отношението на мъжете към нежния пол се изразява в недвусмисленото правило “И дясната ръка на жената е по-къса”.
Със сладкодумния бай Назиф започваме дълъг разговор за това какви са хората от Призренска и Кукъска Гора – горани, нашенци, помаци, торбеши. Той търпеливо ми обяснява: “Нашенци е тамам етноним, албанците ни наричат торбеши, за да ни различават. Люманите ни наричат торбеши, а Гора се казва “Торбешия” – място, където живеят торбеши. В Люма има много нашенски топоними: “Урвъ е торбешия” (торбешки пут на нашенски), място, където ние, нашенци, сме минавали през земите на люманите; в стиховете се споменава “Нези чолаки е Рушид торбеши”, сиреч “Голема борба праеа во Камен коловозички”. В албанския думата “торбеш” е негативно, тамам каур, каурин. Лека полека негативното изчезва. За да ни различават от другите, албанците казват: “Бегай, бе, торбеш!”. Има и неутрален израз като “Беа едни торбеши”. Ако аз се представя за албанец, албанците ми казват: “Ето го тоя торбеш, иска да ни измами! Ние го знаем какъв е!”. Всички сръбски учени – езиковеди и други, бягат от името “торбеш” като шейтан, дявол от тамян. Районът Гора се казва “Торбешия” – място, където живеят торбеши. Гораните не искат да се наричат торбеши и затова аз ги наричам нашенци.”
Според Назиф Докле торбеши има и в Република Македония (Дебърско, Битоля), и в Косово (Жупа и Гора). Горанският говор по-лесно може да се асимилира от сръбския език в Косово, защото там образованието е на сръбски от десетилетия. Младото поколение не говори на нашенски в Речане. Заради гурбета и връзките със Сърбия езикът се губи и полека лека ще изчезне, смята бай Назиф. Нашенският диалект в Албания е по-запазен, защото е напълно различен от албанския език. И досега горанските деца в Албания започват да учат албански език чак, когато станат на 7 години и тръгнат на училище, а старите жени нито са учили, нито говорят албански.
Бай Назиф много държи да подчертае разликата между нашенци и люманите (албанци от района на Люма, Северна Албания – бел. авт.), между нашенци и арнаутите. Докато горските села имат винаги централно място, агора, която обикновено е около джамията, както и път, то люманите живеят по-затворено – къщите им са пръснати из планината, изолирани, без комшии и затова и стопаните им са с по-беден речник, на практика те не общуват с никого и не изпитват нужда за комуникация. Дори няма в кого да се влюбят, браковете на люманите още се уреждат от семействата. “Затова люманите са по-агресивни, а горските села са урбанистични и не са агресивни. За нас говорят, че сме морално разтурени, но при люманите, ако мъжът умре, вдовицата отива при някой от братята на покойния й мъж. Така един арнаутин може да има две жени. Арнаутите не смятат жената за личност. Ние, нашенци, винаги сме се женили по любов”, разказва бай Назиф.
ОТНОВО ВИРТУАЛНА ГРАНИЦА
Между Борйе и Глобочица е минавала границата между Югославия (Косово) и Албания. Навръх планината е “кацнала” паянтова барака с местен полицай. Сместихме се, за да направим място на нашенци, които носеха пералня, и заприличахме на индийски автобус. Тази барака е граничен пункт между Албания и Косово, което на 17 февруари 2008 г. косовските албанци отцепиха в отделна държава. От Косово по черните пътеки спокойно може да се премине в Кукъска Гора в Албания без виза, защото никой не контролира границата.
По времето на комунистическия режим Албания е толкова затворена държава, че когато границите паднали и местните горани посетили за първи път събратята си в Косово, сторило им се, че Призренска Гора е истински рай. Всяка горанска къща в Косово разполага с модерна пералня, печка, телевизор, смятани за лукс в изостанала Албания. И сега много нашенци от Кукъска Гора ходят да работят в Призренска Гора. Мъжете от село Борйе, боряните, минават границата пеша и работят в близкото село Рестелица в Косово – косят трева, садят и копаят зеленчуци. Рестеличани имат пари от гурбет, по-богати са и плащат на боряните да им аргатуват. Някои нашенци от Албания минават в Косово нелегално и косят в село Крушево и Глобочани. Заради виртуалната граница има междуселски свади между гораните от двете страни на границата за трева и шума.
Няма коментари:
Публикуване на коментар