Мати Абазова
(свири се на „небет”)
Ми илйезла мати Абазова
на горня Муриджа,
мати Абазова на горня Муриджа,
да пречека мати Абазова,
младе гурбетчие,
мати Абазова, младе гурбетчие.
А сте дошле младе гурбетчие,
Абаз а ми иде?
младе гурбетчие, Абаз а ми иде?
Абаз не ти иде, майко Абазова,
он че ти летуйе,
майко Абазова, он че ти летуйе,
Абаз че летуйе майко Абазова,
паре да чаруйе,
майко Абазова паре да чаруйе.
Ти порачаф майко Абазова,
дейка да му найдеш
майко Абазова дейка да му найдеш.
Дойде вакат младе гурбетчийе
на гурбет да идет,
младе гурбетчийе на гурбет да идет.
Ге испрача майка Абазова,
сину нарачуйе:
майка Абазова сину нарачуйе:
Селям му чините вийе гурбетчие,
муйему Абазу,
вие гурбетчие муйему Абазу.
Дома нека дойде младе гурбетчие,
дейка му сом нашла,
младе гурбетчие дейка му сом нашла.
Дейка му сом нашла младе гурбетчийе,
мито да не дава,
младе гурбетчийе, мито да не дава.
(Ramadan Redžeplari, „Sedefna Tambura. Goranske nadorne pesne”, Prizren, 2008, ISBN 978-9951-485-04-3)
Вечерям със семейство Кука – Р. и Валя, в изискан ресторант на крайбрежната улица във Варна. Р. е нашенец от Косово, вече 20 години живее във Варна, има строителна фирма. Животът му винаги е бил гурбетчийски. На 13 години той слязъл от родното си село Рестелица в Призрен. Преди юго-войните живял в Хърватска, където имал строителна фирма. Срещнал Валя и любовта го отвела в морската столица на България.
С Р. и неговото семейство ме свързва няколкогодишно приятелство и знам, че дълбоко в сърцето си се чувства българин. Подал е молба за българско гражданство, но когато през 2009 г. се обърнал към Министерството на правосъдието с писмо за ускоряване на процедурата, получил отказ. През юни 2010 Р. беше в Косово, за да подаде документи за косовски паспорт. Не знае още колко години ще чака за българско гражданство, не знае как да обясни ситуацията на сина си Емил, който се чуди какъв българин е баща му, щом българската държава не му дава гражданство.
Р. очаква да получи българско гражданство не просто, за да пътува по-лесно, а защото изпитва сантимент към България, където е неговото семейство. В края на 2010 изтича сръбският му паспорт и пред него стои дилемата какъв паспорт да си извади – на гражданин на България, защото се чувства етнически българин, или на гражданин на новата държава Република Косово, или на гражданин на Сърбия, с чийто паспорт може да пътува без виза.
Една от поредните ми срещи с Р. и Валя беше в последния ден на август 2010. За първи път виждам моя приятел Р. да е така песимистично настроен.
“България не се ангажира сериозно с гораните, да отвори офис в Драгаш и да общува с този народ. Много горани очакваха доста от България, но имаше само приказки. Българите пропуснаха Гора! Досега гораните вземаха пари от Белград, имаше специална парична добавка за това, че живеят в Косово, но преди един месец сърбите премахната тази привилегия.
Има голям натиск Сърбия да признае Косово и тогава гораните ще останат в калта. Следя ситуацията в Сърбия и Косово от години. Моята прогноза за Косово е, че Белград ще иска Митровица и сръбските анклави - Гора, Щръпце, да имат специален статут. (На 8 септември Сърбия и Европейския съюз постигнаха договор по отношение на резолюция за Косово. Документът призовава Белград и Прищина да седнат на масата за преговори под егидата на ЕС и да започнат да решават дългогодишните си проблеми. Сърбия внесе в ООН резолюция, съгласувана с ЕС – бел. авт.). Гораните ще се изселят основно в Сърбия.
Сърбите даваха много за Гора, защитаваха гораните. Сега България има шанс, ако се ангажира икономически и политически, да защити гораните... Гораните са много добри майстори и българските фирми, които строят в Косово, може да ги наемат.
В Косово на практика гораните са изтласквани. Гораните предпочитат да станат бошняци, това е вид защита. Брат ми реши да подаде документи миналата година за българско гражданство с жена си. Върнали го да направи легализация, да сложат печат в посолството в Прищина. Когато отишъл да му подпечатат документ, се оказало, че не могат да го сторят и той се отказа.
Аз съм подал документи за българско гражданство, живея в България от 20 години, имам семейство, бизнес. Плащам данъци на българската държава. Все още не ми дават българско гражданство, макар че се чувствам етнически българин от Косово. Министър Божидар Димитров направи изказване, че българската държава е дала гражданство на двама чужденци, направили дарение за 100 хил. За какви пари става дума? Като се замисля, всъщност аз съм платил много данъци на българската държава. Имахме 40 работника на заплата, плащахме данъци, осигуровки. Искам да живея в България, но на практика не ми дават. В София моят приятел Лютви има бюрекчийница, но и той няма гражданство още. Разочарован съм от българската държава. Изглежда, че на нас, гораните, не ни дават гражданство, защото сме мюсюлмани.”
През 2012 Р. получи българско гражданство. След 5 години чакане…
Съпругата Валя обяснява, че много хора в България не знаят какви са гораните. Нейното съжителство с Р е обогатило културата й, тя е научила много за традициите на гораните, това че те празнуват Байрам, Коледа, Джурджевден. “Аз съм християнка, Р. повече уважава моя празник, аз повече уважавам неговия празник.”
Валя не променя своите навици и облекло, когато с Р. ходят в Гора, Косово, където всички жени с шамии и носии. В Гора се забулват дори и горанките, които живеят в Западна Европа. На една чешма преди село Рестелица спират, вадят от колата шамия и “терлик” и чак тогава влизат в родното си село. Българската снаха Валя не слага шамия, пуши цигари съвсем открито, не се крие като повечето местни горанки, които пушат тайно от роднините си. По време на ваканцията в Гора има интересни преживявания: “ Обяснявам им, че не си спомня Р. да е давал пари за мен. Имам си име, казвам се Валя. Снахата на Р., която живее с мъжа си в Италия, дойде забулена в Рестелица. Хубава като сълза, а забулена. Тя ми обясни ,че в Италия носи шамия заради мъжа си.”
Р. си спомня, че майката му, която е родена в Рестелица, никога не ходела забулена, а само с кърпа на главата като стара селска жена. Като представял Валя на баща си, го предупредил, че в България никоя жена не става и сяда постоянно при появата на нейния свекър. Направо му казал: “Валя пуши, да знаеш, че няма да ти целува ръка и да те завива нощно време”.
Когато преди 5 години Р. видял забулените жени в Призрен, му се доплакало. През лятото на 2010, когато с Валя минали през този стар град, не видели нито една забулена жена. “За мен Призрен е най-красивия и модерен град. Едно време живяхме много добре горани, турци и сърби староседелци, които говорят език, близък до българския, същия говор като във филма „Зона Замфирова”. Много наши интелектуалци горани напуснаха Призрен, мигрираха в Сърбия. Ако България беше обърнала повече внимание на гораните, тези хора можеха да дойдат тук, знаят перфектно български.”
Според нашенци в Гора не са толкова консервативни и патриархални като нашенци в Жупа и Подгор, други съседни на Призрен райони, в които живеят мюсюлмани, които говорят на нашенски. Той разказва младежки спомен от времето, когато учел златарски занаят в Призрен. Отишъл на гости на свой приятел от село Скоробище, което се намира близо до Призрен в областта Подгор. Там му се случило нещо неочаквано: “Дойде време да си лягаме, настаниха ме в стаята за гости. Сядам на леглото, а изведнъж влиза една булка. Носи леген и кана с вода, хавлия. Аз стоя ни жив, ни мъртъв. Притесних се много. Тя клекна на колене пред мен, събу ми чорапите, изми ми краката и си отиде. На сутринта само дето не убих моя приятел. Казах му: “Това за мен е робиня!”.
Ние, гораните, си викаме нашенци, а в Подгор и Жупа също си викат нашенци. Но ние от Гора никога не сме се имали нищо общо с Подгор, Жупа. В село Мушниково са албанизирани. Тогавашният им кмет ги накара да учат албански език и така стана албанизирането им.”
Във фирмата на Р. работили българи мюсюлмани и му направило впечатление, че помаците носят български имена. Сравнявайки гораните с помаците, той смята, че помаците са по-близки до обичаите на българите, по-модернизирани са, а в Гора е по-старо и по-автентично.
Питам го защо само в Рестелица нашенци строят такива огромни къщи. В съседното на Рестелица село Зли поток къщите са стари и почти няма ново строителство. Той се засмя и направи сравнение между двете села: “В Рестелица строят големи къщи, една над друга, като в Сицилия. Хората инвестират толкова пари в къщи, в които идват само за един месец през лятото. Казвам им да не робуват на къщата, само за да кажат хората, че еди кой си има голяма къща. Къщите стоят празни, като влезеш в тях, виждаш модерно обзавеждане, а в тях живеят само старци. Къщата на моя братовчед Мунезер Кука е като мавзолей, има скулптури, а е празна, сега чичо живее сам в нея.”
Р. е песимистично настроен за бъдещето на Гора: “Хората в Рестелица строят големи къщи, които не им нужни, а децата им няма да се върнат. Все още сега хората имат носталгия, но младите няма да се върнат в Гора. Децата, които израснаха в чужбина, говорят чужди езици, но не говорят горански, нашенски. Гора ще се албанизира лека полека. Албанците ще гледат да направят мандри, да гледат животни. Навремето в Гора е имало човек с 10 хил. овце, затова има и песни, сега никой няма да го позволи. Албанците вече правят горански йогурт “Шар”, взели са името.”
Какви са нашенци от Косово през погледа на Валя? “Гораните са много работливи, дават всичко за семейството, питаят голямо уважение към възрастните, това са честни, трудолюбиви, хора. От свой собствен опит знам, където и да съм по света, винаги мога да разчитам на тях, ще ми помогнат само с един телефон, където и да са, намират начин чрез приятели, роднини. Не мога да разчитам на моите роднини българи, а на гораните. Макар че е чужда държава, в Косовска Гора се чувствам като у дома си.”
Мати Абазова
(свири се на „небет”)
Ми илйезла мати Абазова
на горня Муриджа,
мати Абазова на горня Муриджа,
да пречека мати Абазова,
младе гурбетчие,
мати Абазова, младе гурбетчие.
А сте дошле младе гурбетчие,
Абаз а ми иде?
младе гурбетчие, Абаз а ми иде?
Абаз не ти иде, майко Абазова,
он че ти летуйе,
майко Абазова, он че ти летуйе,
Абаз че летуйе майко Абазова,
паре да чаруйе,
майко Абазова паре да чаруйе.
Ти порачаф майко Абазова,
дейка да му найдеш
майко Абазова дейка да му найдеш.
Дойде вакат младе гурбетчийе
на гурбет да идет,
младе гурбетчийе на гурбет да идет.
Ге испрача майка Абазова,
сину нарачуйе:
майка Абазова сину нарачуйе:
Селям му чините вийе гурбетчие,
муйему Абазу,
вие гурбетчие муйему Абазу.
Дома нека дойде младе гурбетчие,
дейка му сом нашла,
младе гурбетчие дейка му сом нашла.
Дейка му сом нашла младе гурбетчийе,
мито да не дава,
младе гурбетчийе, мито да не дава.
(Ramadan Redžeplari, „Sedefna Tambura. Goranske nadorne pesne”, Prizren, 2008, ISBN 978-9951-485-04-3)
Вечерям със семейство Кука – Р. и Валя, в изискан ресторант на крайбрежната улица във Варна. Р. е нашенец от Косово, вече 20 години живее във Варна, има строителна фирма. Животът му винаги е бил гурбетчийски. На 13 години той слязъл от родното си село Рестелица в Призрен. Преди юго-войните живял в Хърватска, където имал строителна фирма. Срещнал Валя и любовта го отвела в морската столица на България.
С Р. и неговото семейство ме свързва няколкогодишно приятелство и знам, че дълбоко в сърцето си се чувства българин. Подал е молба за българско гражданство, но когато през 2009 г. се обърнал към Министерството на правосъдието с писмо за ускоряване на процедурата, получил отказ. През юни 2010 Р. беше в Косово, за да подаде документи за косовски паспорт. Не знае още колко години ще чака за българско гражданство, не знае как да обясни ситуацията на сина си Емил, който се чуди какъв българин е баща му, щом българската държава не му дава гражданство.
Р. очаква да получи българско гражданство не просто, за да пътува по-лесно, а защото изпитва сантимент към България, където е неговото семейство. В края на 2010 изтича сръбският му паспорт и пред него стои дилемата какъв паспорт да си извади – на гражданин на България, защото се чувства етнически българин, или на гражданин на новата държава Република Косово, или на гражданин на Сърбия, с чийто паспорт може да пътува без виза.
Една от поредните ми срещи с Р. и Валя беше в последния ден на август 2010. За първи път виждам моя приятел Р. да е така песимистично настроен.
“България не се ангажира сериозно с гораните, да отвори офис в Драгаш и да общува с този народ. Много горани очакваха доста от България, но имаше само приказки. Българите пропуснаха Гора! Досега гораните вземаха пари от Белград, имаше специална парична добавка за това, че живеят в Косово, но преди един месец сърбите премахната тази привилегия.
Има голям натиск Сърбия да признае Косово и тогава гораните ще останат в калта. Следя ситуацията в Сърбия и Косово от години. Моята прогноза за Косово е, че Белград ще иска Митровица и сръбските анклави - Гора, Щръпце, да имат специален статут. (На 8 септември Сърбия и Европейския съюз постигнаха договор по отношение на резолюция за Косово. Документът призовава Белград и Прищина да седнат на масата за преговори под егидата на ЕС и да започнат да решават дългогодишните си проблеми. Сърбия внесе в ООН резолюция, съгласувана с ЕС – бел. авт.). Гораните ще се изселят основно в Сърбия.
Сърбите даваха много за Гора, защитаваха гораните. Сега България има шанс, ако се ангажира икономически и политически, да защити гораните... Гораните са много добри майстори и българските фирми, които строят в Косово, може да ги наемат.
В Косово на практика гораните са изтласквани. Гораните предпочитат да станат бошняци, това е вид защита. Брат ми реши да подаде документи миналата година за българско гражданство с жена си. Върнали го да направи легализация, да сложат печат в посолството в Прищина. Когато отишъл да му подпечатат документ, се оказало, че не могат да го сторят и той се отказа.
Аз съм подал документи за българско гражданство, живея в България от 20 години, имам семейство, бизнес. Плащам данъци на българската държава. Все още не ми дават българско гражданство, макар че се чувствам етнически българин от Косово. Министър Божидар Димитров направи изказване, че българската държава е дала гражданство на двама чужденци, направили дарение за 100 хил. За какви пари става дума? Като се замисля, всъщност аз съм платил много данъци на българската държава. Имахме 40 работника на заплата, плащахме данъци, осигуровки. Искам да живея в България, но на практика не ми дават. В София моят приятел Лютви има бюрекчийница, но и той няма гражданство още. Разочарован съм от българската държава. Изглежда, че на нас, гораните, не ни дават гражданство, защото сме мюсюлмани.”
През 2012 Р. получи българско гражданство. След 5 години чакане…
Съпругата Валя обяснява, че много хора в България не знаят какви са гораните. Нейното съжителство с Р е обогатило културата й, тя е научила много за традициите на гораните, това че те празнуват Байрам, Коледа, Джурджевден. “Аз съм християнка, Р. повече уважава моя празник, аз повече уважавам неговия празник.”
Валя не променя своите навици и облекло, когато с Р. ходят в Гора, Косово, където всички жени с шамии и носии. В Гора се забулват дори и горанките, които живеят в Западна Европа. На една чешма преди село Рестелица спират, вадят от колата шамия и “терлик” и чак тогава влизат в родното си село. Българската снаха Валя не слага шамия, пуши цигари съвсем открито, не се крие като повечето местни горанки, които пушат тайно от роднините си. По време на ваканцията в Гора има интересни преживявания: “ Обяснявам им, че не си спомня Р. да е давал пари за мен. Имам си име, казвам се Валя. Снахата на Р., която живее с мъжа си в Италия, дойде забулена в Рестелица. Хубава като сълза, а забулена. Тя ми обясни ,че в Италия носи шамия заради мъжа си.”
Р. си спомня, че майката му, която е родена в Рестелица, никога не ходела забулена, а само с кърпа на главата като стара селска жена. Като представял Валя на баща си, го предупредил, че в България никоя жена не става и сяда постоянно при появата на нейния свекър. Направо му казал: “Валя пуши, да знаеш, че няма да ти целува ръка и да те завива нощно време”.
Когато преди 5 години Р. видял забулените жени в Призрен, му се доплакало. През лятото на 2010, когато с Валя минали през този стар град, не видели нито една забулена жена. “За мен Призрен е най-красивия и модерен град. Едно време живяхме много добре горани, турци и сърби староседелци, които говорят език, близък до българския, същия говор като във филма „Зона Замфирова”. Много наши интелектуалци горани напуснаха Призрен, мигрираха в Сърбия. Ако България беше обърнала повече внимание на гораните, тези хора можеха да дойдат тук, знаят перфектно български.”
Според нашенци в Гора не са толкова консервативни и патриархални като нашенци в Жупа и Подгор, други съседни на Призрен райони, в които живеят мюсюлмани, които говорят на нашенски. Той разказва младежки спомен от времето, когато учел златарски занаят в Призрен. Отишъл на гости на свой приятел от село Скоробище, което се намира близо до Призрен в областта Подгор. Там му се случило нещо неочаквано: “Дойде време да си лягаме, настаниха ме в стаята за гости. Сядам на леглото, а изведнъж влиза една булка. Носи леген и кана с вода, хавлия. Аз стоя ни жив, ни мъртъв. Притесних се много. Тя клекна на колене пред мен, събу ми чорапите, изми ми краката и си отиде. На сутринта само дето не убих моя приятел. Казах му: “Това за мен е робиня!”.
Ние, гораните, си викаме нашенци, а в Подгор и Жупа също си викат нашенци. Но ние от Гора никога не сме се имали нищо общо с Подгор, Жупа. В село Мушниково са албанизирани. Тогавашният им кмет ги накара да учат албански език и така стана албанизирането им.”
Във фирмата на Р. работили българи мюсюлмани и му направило впечатление, че помаците носят български имена. Сравнявайки гораните с помаците, той смята, че помаците са по-близки до обичаите на българите, по-модернизирани са, а в Гора е по-старо и по-автентично.
Питам го защо само в Рестелица нашенци строят такива огромни къщи. В съседното на Рестелица село Зли поток къщите са стари и почти няма ново строителство. Той се засмя и направи сравнение между двете села: “В Рестелица строят големи къщи, една над друга, като в Сицилия. Хората инвестират толкова пари в къщи, в които идват само за един месец през лятото. Казвам им да не робуват на къщата, само за да кажат хората, че еди кой си има голяма къща. Къщите стоят празни, като влезеш в тях, виждаш модерно обзавеждане, а в тях живеят само старци. Къщата на моя братовчед Мунезер Кука е като мавзолей, има скулптури, а е празна, сега чичо живее сам в нея.”
Р. е песимистично настроен за бъдещето на Гора: “Хората в Рестелица строят големи къщи, които не им нужни, а децата им няма да се върнат. Все още сега хората имат носталгия, но младите няма да се върнат в Гора. Децата, които израснаха в чужбина, говорят чужди езици, но не говорят горански, нашенски. Гора ще се албанизира лека полека. Албанците ще гледат да направят мандри, да гледат животни. Навремето в Гора е имало човек с 10 хил. овце, затова има и песни, сега никой няма да го позволи. Албанците вече правят горански йогурт “Шар”, взели са името.”
Какви са нашенци от Косово през погледа на Валя? “Гораните са много работливи, дават всичко за семейството, питаят голямо уважение към възрастните, това са честни, трудолюбиви, хора. От свой собствен опит знам, където и да съм по света, винаги мога да разчитам на тях, ще ми помогнат само с един телефон, където и да са, намират начин чрез приятели, роднини. Не мога да разчитам на моите роднини българи, а на гораните. Макар че е чужда държава, в Косовска Гора се чувствам като у дома си.”
“България не се ангажира сериозно с гораните, да отвори офис в Драгаш и да общува с този народ. Много горани очакваха доста от България, но имаше само приказки. Българите пропуснаха Гора! Досега гораните вземаха пари от Белград, имаше специална парична добавка за това, че живеят в Косово, но преди един месец сърбите премахната тази привилегия.
Има голям натиск Сърбия да признае Косово и тогава гораните ще останат в калта. Следя ситуацията в Сърбия и Косово от години. Моята прогноза за Косово е, че Белград ще иска Митровица и сръбските анклави - Гора, Щръпце, да имат специален статут. (На 8 септември Сърбия и Европейския съюз постигнаха договор по отношение на резолюция за Косово. Документът призовава Белград и Прищина да седнат на масата за преговори под егидата на ЕС и да започнат да решават дългогодишните си проблеми. Сърбия внесе в ООН резолюция, съгласувана с ЕС – бел. авт.). Гораните ще се изселят основно в Сърбия.
Сърбите даваха много за Гора, защитаваха гораните. Сега България има шанс, ако се ангажира икономически и политически, да защити гораните... Гораните са много добри майстори и българските фирми, които строят в Косово, може да ги наемат.
В Косово на практика гораните са изтласквани. Гораните предпочитат да станат бошняци, това е вид защита. Брат ми реши да подаде документи миналата година за българско гражданство с жена си. Върнали го да направи легализация, да сложат печат в посолството в Прищина. Когато отишъл да му подпечатат документ, се оказало, че не могат да го сторят и той се отказа.
Аз съм подал документи за българско гражданство, живея в България от 20 години, имам семейство, бизнес. Плащам данъци на българската държава. Все още не ми дават българско гражданство, макар че се чувствам етнически българин от Косово. Министър Божидар Димитров направи изказване, че българската държава е дала гражданство на двама чужденци, направили дарение за 100 хил. За какви пари става дума? Като се замисля, всъщност аз съм платил много данъци на българската държава. Имахме 40 работника на заплата, плащахме данъци, осигуровки. Искам да живея в България, но на практика не ми дават. В София моят приятел Лютви има бюрекчийница, но и той няма гражданство още. Разочарован съм от българската държава. Изглежда, че на нас, гораните, не ни дават гражданство, защото сме мюсюлмани.”
През 2012 Р. получи българско гражданство. След 5 години чакане…
Съпругата Валя обяснява, че много хора в България не знаят какви са гораните. Нейното съжителство с Р е обогатило културата й, тя е научила много за традициите на гораните, това че те празнуват Байрам, Коледа, Джурджевден. “Аз съм християнка, Р. повече уважава моя празник, аз повече уважавам неговия празник.”
Валя не променя своите навици и облекло, когато с Р. ходят в Гора, Косово, където всички жени с шамии и носии. В Гора се забулват дори и горанките, които живеят в Западна Европа. На една чешма преди село Рестелица спират, вадят от колата шамия и “терлик” и чак тогава влизат в родното си село. Българската снаха Валя не слага шамия, пуши цигари съвсем открито, не се крие като повечето местни горанки, които пушат тайно от роднините си. По време на ваканцията в Гора има интересни преживявания: “ Обяснявам им, че не си спомня Р. да е давал пари за мен. Имам си име, казвам се Валя. Снахата на Р., която живее с мъжа си в Италия, дойде забулена в Рестелица. Хубава като сълза, а забулена. Тя ми обясни ,че в Италия носи шамия заради мъжа си.”
Р. си спомня, че майката му, която е родена в Рестелица, никога не ходела забулена, а само с кърпа на главата като стара селска жена. Като представял Валя на баща си, го предупредил, че в България никоя жена не става и сяда постоянно при появата на нейния свекър. Направо му казал: “Валя пуши, да знаеш, че няма да ти целува ръка и да те завива нощно време”.
Когато преди 5 години Р. видял забулените жени в Призрен, му се доплакало. През лятото на 2010, когато с Валя минали през този стар град, не видели нито една забулена жена. “За мен Призрен е най-красивия и модерен град. Едно време живяхме много добре горани, турци и сърби староседелци, които говорят език, близък до българския, същия говор като във филма „Зона Замфирова”. Много наши интелектуалци горани напуснаха Призрен, мигрираха в Сърбия. Ако България беше обърнала повече внимание на гораните, тези хора можеха да дойдат тук, знаят перфектно български.”
Според нашенци в Гора не са толкова консервативни и патриархални като нашенци в Жупа и Подгор, други съседни на Призрен райони, в които живеят мюсюлмани, които говорят на нашенски. Той разказва младежки спомен от времето, когато учел златарски занаят в Призрен. Отишъл на гости на свой приятел от село Скоробище, което се намира близо до Призрен в областта Подгор. Там му се случило нещо неочаквано: “Дойде време да си лягаме, настаниха ме в стаята за гости. Сядам на леглото, а изведнъж влиза една булка. Носи леген и кана с вода, хавлия. Аз стоя ни жив, ни мъртъв. Притесних се много. Тя клекна на колене пред мен, събу ми чорапите, изми ми краката и си отиде. На сутринта само дето не убих моя приятел. Казах му: “Това за мен е робиня!”.
Ние, гораните, си викаме нашенци, а в Подгор и Жупа също си викат нашенци. Но ние от Гора никога не сме се имали нищо общо с Подгор, Жупа. В село Мушниково са албанизирани. Тогавашният им кмет ги накара да учат албански език и така стана албанизирането им.”
Във фирмата на Р. работили българи мюсюлмани и му направило впечатление, че помаците носят български имена. Сравнявайки гораните с помаците, той смята, че помаците са по-близки до обичаите на българите, по-модернизирани са, а в Гора е по-старо и по-автентично.
Питам го защо само в Рестелица нашенци строят такива огромни къщи. В съседното на Рестелица село Зли поток къщите са стари и почти няма ново строителство. Той се засмя и направи сравнение между двете села: “В Рестелица строят големи къщи, една над друга, като в Сицилия. Хората инвестират толкова пари в къщи, в които идват само за един месец през лятото. Казвам им да не робуват на къщата, само за да кажат хората, че еди кой си има голяма къща. Къщите стоят празни, като влезеш в тях, виждаш модерно обзавеждане, а в тях живеят само старци. Къщата на моя братовчед Мунезер Кука е като мавзолей, има скулптури, а е празна, сега чичо живее сам в нея.”
Р. е песимистично настроен за бъдещето на Гора: “Хората в Рестелица строят големи къщи, които не им нужни, а децата им няма да се върнат. Все още сега хората имат носталгия, но младите няма да се върнат в Гора. Децата, които израснаха в чужбина, говорят чужди езици, но не говорят горански, нашенски. Гора ще се албанизира лека полека. Албанците ще гледат да направят мандри, да гледат животни. Навремето в Гора е имало човек с 10 хил. овце, затова има и песни, сега никой няма да го позволи. Албанците вече правят горански йогурт “Шар”, взели са името.”
Какви са нашенци от Косово през погледа на Валя? “Гораните са много работливи, дават всичко за семейството, питаят голямо уважение към възрастните, това са честни, трудолюбиви, хора. От свой собствен опит знам, където и да съм по света, винаги мога да разчитам на тях, ще ми помогнат само с един телефон, където и да са, намират начин чрез приятели, роднини. Не мога да разчитам на моите роднини българи, а на гораните. Макар че е чужда държава, в Косовска Гора се чувствам като у дома си.”
Мати Абазова
(свири се на „небет”)
Ми илйезла мати Абазова
на горня Муриджа,
мати Абазова на горня Муриджа,
да пречека мати Абазова,
младе гурбетчие,
мати Абазова, младе гурбетчие.
А сте дошле младе гурбетчие,
Абаз а ми иде?
младе гурбетчие, Абаз а ми иде?
Абаз не ти иде, майко Абазова,
он че ти летуйе,
майко Абазова, он че ти летуйе,
Абаз че летуйе майко Абазова,
паре да чаруйе,
майко Абазова паре да чаруйе.
Ти порачаф майко Абазова,
дейка да му найдеш
майко Абазова дейка да му найдеш.
Дойде вакат младе гурбетчийе
на гурбет да идет,
младе гурбетчийе на гурбет да идет.
Ге испрача майка Абазова,
сину нарачуйе:
майка Абазова сину нарачуйе:
Селям му чините вийе гурбетчие,
муйему Абазу,
вие гурбетчие муйему Абазу.
Дома нека дойде младе гурбетчие,
дейка му сом нашла,
младе гурбетчие дейка му сом нашла.
Дейка му сом нашла младе гурбетчийе,
мито да не дава,
младе гурбетчийе, мито да не дава.
(Ramadan Redžeplari, „Sedefna Tambura. Goranske nadorne pesne”, Prizren, 2008, ISBN 978-9951-485-04-3)
Вечерям със семейство Кука – Р. и Валя, в изискан ресторант на крайбрежната улица във Варна. Р. е нашенец от Косово, вече 20 години живее във Варна, има строителна фирма. Животът му винаги е бил гурбетчийски. На 13 години той слязъл от родното си село Рестелица в Призрен. Преди юго-войните живял в Хърватска, където имал строителна фирма. Срещнал Валя и любовта го отвела в морската столица на България.
С Р. и неговото семейство ме свързва няколкогодишно приятелство и знам, че дълбоко в сърцето си се чувства българин. Подал е молба за българско гражданство, но когато през 2009 г. се обърнал към Министерството на правосъдието с писмо за ускоряване на процедурата, получил отказ. През юни 2010 Р. беше в Косово, за да подаде документи за косовски паспорт. Не знае още колко години ще чака за българско гражданство, не знае как да обясни ситуацията на сина си Емил, който се чуди какъв българин е баща му, щом българската държава не му дава гражданство.
Р. очаква да получи българско гражданство не просто, за да пътува по-лесно, а защото изпитва сантимент към България, където е неговото семейство. В края на 2010 изтича сръбският му паспорт и пред него стои дилемата какъв паспорт да си извади – на гражданин на България, защото се чувства етнически българин, или на гражданин на новата държава Република Косово, или на гражданин на Сърбия, с чийто паспорт може да пътува без виза.
Една от поредните ми срещи с Р. и Валя беше в последния ден на август 2010. За първи път виждам моя приятел Р. да е така песимистично настроен.
“България не се ангажира сериозно с гораните, да отвори офис в Драгаш и да общува с този народ. Много горани очакваха доста от България, но имаше само приказки. Българите пропуснаха Гора! Досега гораните вземаха пари от Белград, имаше специална парична добавка за това, че живеят в Косово, но преди един месец сърбите премахната тази привилегия.
Има голям натиск Сърбия да признае Косово и тогава гораните ще останат в калта. Следя ситуацията в Сърбия и Косово от години. Моята прогноза за Косово е, че Белград ще иска Митровица и сръбските анклави - Гора, Щръпце, да имат специален статут. (На 8 септември Сърбия и Европейския съюз постигнаха договор по отношение на резолюция за Косово. Документът призовава Белград и Прищина да седнат на масата за преговори под егидата на ЕС и да започнат да решават дългогодишните си проблеми. Сърбия внесе в ООН резолюция, съгласувана с ЕС – бел. авт.). Гораните ще се изселят основно в Сърбия.
Сърбите даваха много за Гора, защитаваха гораните. Сега България има шанс, ако се ангажира икономически и политически, да защити гораните... Гораните са много добри майстори и българските фирми, които строят в Косово, може да ги наемат.
В Косово на практика гораните са изтласквани. Гораните предпочитат да станат бошняци, това е вид защита. Брат ми реши да подаде документи миналата година за българско гражданство с жена си. Върнали го да направи легализация, да сложат печат в посолството в Прищина. Когато отишъл да му подпечатат документ, се оказало, че не могат да го сторят и той се отказа.
Аз съм подал документи за българско гражданство, живея в България от 20 години, имам семейство, бизнес. Плащам данъци на българската държава. Все още не ми дават българско гражданство, макар че се чувствам етнически българин от Косово. Министър Божидар Димитров направи изказване, че българската държава е дала гражданство на двама чужденци, направили дарение за 100 хил. За какви пари става дума? Като се замисля, всъщност аз съм платил много данъци на българската държава. Имахме 40 работника на заплата, плащахме данъци, осигуровки. Искам да живея в България, но на практика не ми дават. В София моят приятел Лютви има бюрекчийница, но и той няма гражданство още. Разочарован съм от българската държава. Изглежда, че на нас, гораните, не ни дават гражданство, защото сме мюсюлмани.”
През 2012 Р. получи българско гражданство. След 5 години чакане…
Съпругата Валя обяснява, че много хора в България не знаят какви са гораните. Нейното съжителство с Р е обогатило културата й, тя е научила много за традициите на гораните, това че те празнуват Байрам, Коледа, Джурджевден. “Аз съм християнка, Р. повече уважава моя празник, аз повече уважавам неговия празник.”
Валя не променя своите навици и облекло, когато с Р. ходят в Гора, Косово, където всички жени с шамии и носии. В Гора се забулват дори и горанките, които живеят в Западна Европа. На една чешма преди село Рестелица спират, вадят от колата шамия и “терлик” и чак тогава влизат в родното си село. Българската снаха Валя не слага шамия, пуши цигари съвсем открито, не се крие като повечето местни горанки, които пушат тайно от роднините си. По време на ваканцията в Гора има интересни преживявания: “ Обяснявам им, че не си спомня Р. да е давал пари за мен. Имам си име, казвам се Валя. Снахата на Р., която живее с мъжа си в Италия, дойде забулена в Рестелица. Хубава като сълза, а забулена. Тя ми обясни ,че в Италия носи шамия заради мъжа си.”
Р. си спомня, че майката му, която е родена в Рестелица, никога не ходела забулена, а само с кърпа на главата като стара селска жена. Като представял Валя на баща си, го предупредил, че в България никоя жена не става и сяда постоянно при появата на нейния свекър. Направо му казал: “Валя пуши, да знаеш, че няма да ти целува ръка и да те завива нощно време”.
Когато преди 5 години Р. видял забулените жени в Призрен, му се доплакало. През лятото на 2010, когато с Валя минали през този стар град, не видели нито една забулена жена. “За мен Призрен е най-красивия и модерен град. Едно време живяхме много добре горани, турци и сърби староседелци, които говорят език, близък до българския, същия говор като във филма „Зона Замфирова”. Много наши интелектуалци горани напуснаха Призрен, мигрираха в Сърбия. Ако България беше обърнала повече внимание на гораните, тези хора можеха да дойдат тук, знаят перфектно български.”
Според нашенци в Гора не са толкова консервативни и патриархални като нашенци в Жупа и Подгор, други съседни на Призрен райони, в които живеят мюсюлмани, които говорят на нашенски. Той разказва младежки спомен от времето, когато учел златарски занаят в Призрен. Отишъл на гости на свой приятел от село Скоробище, което се намира близо до Призрен в областта Подгор. Там му се случило нещо неочаквано: “Дойде време да си лягаме, настаниха ме в стаята за гости. Сядам на леглото, а изведнъж влиза една булка. Носи леген и кана с вода, хавлия. Аз стоя ни жив, ни мъртъв. Притесних се много. Тя клекна на колене пред мен, събу ми чорапите, изми ми краката и си отиде. На сутринта само дето не убих моя приятел. Казах му: “Това за мен е робиня!”.
Ние, гораните, си викаме нашенци, а в Подгор и Жупа също си викат нашенци. Но ние от Гора никога не сме се имали нищо общо с Подгор, Жупа. В село Мушниково са албанизирани. Тогавашният им кмет ги накара да учат албански език и така стана албанизирането им.”
Във фирмата на Р. работили българи мюсюлмани и му направило впечатление, че помаците носят български имена. Сравнявайки гораните с помаците, той смята, че помаците са по-близки до обичаите на българите, по-модернизирани са, а в Гора е по-старо и по-автентично.
Питам го защо само в Рестелица нашенци строят такива огромни къщи. В съседното на Рестелица село Зли поток къщите са стари и почти няма ново строителство. Той се засмя и направи сравнение между двете села: “В Рестелица строят големи къщи, една над друга, като в Сицилия. Хората инвестират толкова пари в къщи, в които идват само за един месец през лятото. Казвам им да не робуват на къщата, само за да кажат хората, че еди кой си има голяма къща. Къщите стоят празни, като влезеш в тях, виждаш модерно обзавеждане, а в тях живеят само старци. Къщата на моя братовчед Мунезер Кука е като мавзолей, има скулптури, а е празна, сега чичо живее сам в нея.”
Р. е песимистично настроен за бъдещето на Гора: “Хората в Рестелица строят големи къщи, които не им нужни, а децата им няма да се върнат. Все още сега хората имат носталгия, но младите няма да се върнат в Гора. Децата, които израснаха в чужбина, говорят чужди езици, но не говорят горански, нашенски. Гора ще се албанизира лека полека. Албанците ще гледат да направят мандри, да гледат животни. Навремето в Гора е имало човек с 10 хил. овце, затова има и песни, сега никой няма да го позволи. Албанците вече правят горански йогурт “Шар”, взели са името.”
Какви са нашенци от Косово през погледа на Валя? “Гораните са много работливи, дават всичко за семейството, питаят голямо уважение към възрастните, това са честни, трудолюбиви, хора. От свой собствен опит знам, където и да съм по света, винаги мога да разчитам на тях, ще ми помогнат само с един телефон, където и да са, намират начин чрез приятели, роднини. Не мога да разчитам на моите роднини българи, а на гораните. Макар че е чужда държава, в Косовска Гора се чувствам като у дома си.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар