сряда, 23 ноември 2016 г.

ДЖУРДЖЕВДЕН

ДЖУРДЖЕВДЕН “Лиляна платно белеше, на два извор броджански. Оздола идет вилани, вилани београджани. - Лиляно, моме убава, не бели платно край пута. Вилани, београджани, кротко терайте карванот. Кротко терайте карванот, да не ми платно згазите. Да не ми платно спрашите, ел ми йе платно даровно. - Лиляно, моме, калешо, ако ти платно спрашиме Скупо ке ти го платиме, со вино и с люта ракия. - Вилани, жупски граджани, я не ви сакам виното, Я не ви сакам виното, токо ви сакам момчето...” (Песен от село Борйе, Назиф Докле, “Севни бре ашик, севни бре душо...”, Narodne pesne ot Gora I Golloberda, Tiranë, 2004) И в албанска Гора най-големият празник е Джурджевден, с него се отбелязва началото на лятото. От Джурджевден има 3 месеца до Митровден. Джурджевден е свързан и с гурбета, благодарение на който гораните оцеляват след западане на занаятчийството. Нашенци тръгвали на пут на Митровден (Димитровден) и задължително трябвало да се върнат на Джурджевден. Нашенци в Албания празнуват Джурджевден четири дни. Празникът започва на 4 май, наричан “свечина”. На 5 май, “травке”, младите момчета берат треви и събират билките бътъля, змиин лук, морач, за да украсят с тях животните за берекет. На 6 май ,“потке”, младежите късат върбови клонки и ги оставят през нощта на портите на девойките си и се казва, че има “потка”. Млади и стари отиват на нивите сутринта и оставят върбови клонки за берекет. На 7 май е “теферич” и цялото село отива на голяма поляна на печено агне, вино, ракия и хора. Жените вадят от раклите и обличат традиционните си пъстри “халища” (носии), които са ръчно ушити и са напълно автентични, без стилизирани промени. ЦЪРНЕЛЕВО 66-годишната Исма жъне със сърп и прибира ръкойките на бахчата край каменната си къща край село Църнелево (400 души население, 80 домакинства). Като всички горански жени и тя ходи с традиционна пъстра носия и шамия. “Горани сме, нашенци”, ми вика засмяната Исма. Снимам тази работна нашенка, която е сякаш от народните приказки със стрелкащия се като змия сърп под палещите лъчи на обедното слънце. Правя панорамна снимка на Църнелево. И тукашната джамия е съборена по времето на Енвер Ходжа, преди около 40 години. Хората още помнят на кое място край пътя е бил храмът им, но нямат пари да го възстановят. В кафенето на селото няма ток, което често се случва из нашенските села в Албания. “Като робите в България сме”, се пошегуваха мъжете, щом разбраха откъде съм. Взеха да ми обясняват, че нямат ток, защото нямат пари да си плащат сметките. Впрочем в Албания много хора не си плащат тока, на много места все още няма фактури, ефикасна данъчна система. Бай Назиф обясни на всеослушание, че България е европейска държава с правила, в която цари ред и законност и където не може да не изпълняваш задълженията си. Според него българите са много по-дисциплинирани, с европейски манталитет, по-питомни и по-мъдри от останалите народи на Балканите. Мъжете в кафенето се оживиха и един от тях се пошегува: “Да ни вземете в България, да оставим тук тази територия и да дойдем при вас”. От пръв поглед си личи колко трудно свързват двата края, макар че живеят изключително скромно. Някои ходят да работят в горанските села в Косово, други – като хамали “на черно” в Гърция и други европейски страни. По обяд мъжете са в кръчмата, където убиват времето в сладки приказки и билярд. От време на време се майтапят с ходжата, искат да го черпят с алкохол. Ходжата на това село без джамия ходи да прави “намаз” (молитва при мюсюлманите – бел. авт.) в съседното село Орешек, а в петък е в село Млике за “джума намаз”, голямата петъчна молитва на мюсюлманите. “Ние сме горани, нашенци. Овде во село нема мелези, всички сме горани. Само този там е арнаутин от село Стрежево (Струже на албански)”, обясняват мъжете. По някое време в кръчмата влиза Бесим от село Орешек. Той свири стари горански песни и не се разделя с тамбурата си. Работи по кафенетата в село Рестелица, Косово. Артист по душа, музиката е в кръвта му, оставил в Тирана жена си и къщата си и обикаля из планините на Гора. В Църнелево стана дума и за една горска “бабица” – жена от селото, чийто мъж починал рано и тя започнала да се облича като мъж. Носела мъжки пояс, но тъчела на стан. Обичаят “бабица” – жена, която се дегизира като мъж, съществува в района на Гора и Люма, Северна Албания, през 50-те и 60-те години на 20 век. Мъжете си спомниха за случай, в който една “бабица” отишла на война вместо брат си, тя била с аскера, но не я усетили. “Бабица” се казва и на девойка, чието семейство не й дава да се задоми, както и на стара мома. “Яз бабица че останем, оно не го вземам”, се сопва някоя девойка на предложението за брак на момък, който не й харесва. “Имаш да видиш, бабица че ти останем”, също е популярна фраза в нашенския говор.

Няма коментари:

Публикуване на коментар