вторник, 11 октомври 2016 г.

ДЖИНГИЗ, МИТРОВИЦА: “СЪРБИТЕ ЩЕ ЗАПАЗЯТ КОСОВО”

Преди войната много нашенци от Гора и Жупа са живели с албанците. Но след 1999 те са продали дюкяните си и са се преселили или в северно Косово, което е населено само със сърби, или в сръбските анклави. Много нашенци са предпочели да се заселят в централна Сърбия, Санджак, Войводина, Западна Европа. В разделения по реката Ибар град Митровица имам приятел горанин. Джингиз, 40-годишен горанин от Радеша, собственик на сладкарница “Пеливан”. В населената само със сърби Северна Митровица има около 15 заведения на горани. В южната част на Косовска Митровица, където живеят албанците, има само две горански фамилии. Сладкарницата “Пеливан” е на пъпа на северна Митровица. “По-стара е от Скупщината в Митровица”, казва Джингиз. Заведението е от 1932 г. Дядото на Джинзиг се преместил от Радеша в Митровица през 30-те години на 20 век. Прадядо му е имал 18 дюкяна в Пловдив, но е бил изгонен от България. “Знаете ли, че царят е изгонил всички, които не са българи?”, пита Джингиз. Той рядко си ходи в Радеша. В селото сега има 650 къщи, но са останали да живеят само 200 стари люде. Според него гораните са автохтонни, стари славяни от Сърбия. Приели исляма през 18 век заради данъчни облекчения. Джингиз обяснява, че сърбите не приели исляма, защото земята им била плодородна и можели да плащат данък. А гораните открай време са в планината, където климатът е много суров. “Камен и небо, пасивна земя, няма нищо! Данък може да се плаща, където има равнина. При нас има 7 месеца сняг, 7 месеца зима, 1 месец лято. Откъде да изкараме за данък? Ние бягаме от планината”, обяснява Джингиз защо роднините му се преселили в Митровица, където им потръгнало с дюкяна. “Татко се казваше Пеливанович, но когато се върна от казармата, през 1952, албанците промениха фамилията му и той стана Пеливани. Аз нося фамилията на дядо ми Мехмети, който имал дюкян в Пловдив.” “Как се самоопределяте?”, започнах разговор за етническата идентичност. “Нашенец, това е да си наш, вътре сред нас самите”. Джингиз знае теорията, че гораните са потомци на богомилите. “Ние сме славяни, по-рано сме били сърби, може и българи да сме били. Топонимията в Гора е изцяло славянска Ние нямаме информации, нямаме институции, нищо нямаме, кютаме си. Нямаме лоби, всеки се мъчи сам за себе си. Не е важно какъв си – богомил, сърбин, българин, важното е какъв си днес. Ако имаме пари, ще можем да инвестираме и да изследваме, да разберем какви сме.” Според него в Кукъс, Албания, е било пълно с горанци, но били албанизирани. “Кукъс беше като Драгаш, но горанците там се албанизираха, станаха сплав. Оженили се за албанки и станали сплав, бакър, сребро, претопили се, не са чисти.” Джингиз гордо пояснява, че гораните в Косово се женят само помежду си: “Ако има коктейл, не е чисто”. Децата учат в сръбски училища и университети. Той смята, че гораните са 7 – 10 хил., но има манипулации. Били са 35 хил., но заради миграцията броят им намалял. Във всеки град от бивша Югославия има няколко горански дюкяна. В Белгия, Люксембург, Германия има горански дюкяни. Повечето горанци след войната през 1999 са мигрирали в Бенелюкс и в Швейцария. Едно време гораните са работили в София, Пловдив, Солун, Дубровник. След 1999 положението в Косово е “мътно като боза”, тепърва трябва да се избистри. Джингиз е готов, ако стане напечено в Косово, да напусне Митровица и да се изсели в Западна Европа. Гораните са привързани към държавата, твърди той. Към коя държава, питам аз – косовската или сръбската? “Ако има косовска държава, не знаем какво ще стане с нас. Нищо не се знае, ще видим”, неохотно отговаря Джингиз. Отивам още по-далече и го питам: “Защо не можете да живеете с албанците.” Той ме гледа недоверчиво: “Не казах, че не можем.”. Питам го дали говори албански. “Аз лично говоря, но искам да знам дали вие говорите албански в България? И ние си говорим горански език. Няма пречки, който иска, да научи да говори албански, английски... това е лична работа. Горански съм учил от майка, татко, дядо. Това е горански, нашенски. Езикът ни е различен от албанския като деня и нощта. Горанският е славянски език. Най-голяма бариера за горанците в Косово е езикът. Не всеки знае албански, както и не всеки знае горански. Знаете ли някой албанец да говори горански? Защо се смеете? Някой сърбин да говори горански? И аз не познавам такъв. Горанците са ситни, малки, трябва да знаят всичко, ако искат да оцелеят. Горанецът трябва да знае и горански, и сръбски и там, където работи, трябва да се преклони.” Джингиз ми обяснява за появилия се след войната босански език в Гора и Жупа. “Садик Идризи изведнъж реши да се учи на босански език. Откъде накъде ние да учим на босански, а в село Сиеница, Санджак, да не учат на босански? В Косово босанският език е малка врата, през която да мине сръбският. То е само и само езикът да не се нарича сръбски, за да не дразни албанците. Албанците искат да махнат всичко сръбско.” През декември 2007, два месеца преди албанците да обявят независимост в Косово, Джингиз все още смяташе, че Сърбия няма да отстъпи Косово и прогнозира разделяне на провинцията. “Ако Сърбия загуби 15 % от територията, и Косово ще загуби 15 % от територията си. Сърбите няма да приемат да живеят в албанска държава. Сърбите и албанците искат две противоположни неща в Косово, все едно са ден и нощ. Проблемът с Косово ще се реши или с война, или с разделение. В Косово е създадена сръбската държава, на Косово поле е изгинало цялото сръбско племе. Сърбите ще запазят Косово, дори и с цената на война.“ Кафене “Пеливан” е нещо като Ганковото кафене в Северна Митровица, тук често се бистри политиката и когато някой започне да говори на актуална тема, се включват и околните. То е социално средище за много хора в Северно Косово. Тук идват да пият кафе журналисти, политици, полицаи, обикновени хора. През всичките ми пътувания из Косово винаги ми е правило впечатление ожесточението, с което сръбските лидери се оплюват едни други и това, че не успяха да създадат единен Сръбски национален съюз, а има два – единият е в Северно Косово, другият в Централно Косово. Сръбският лидер от Митровица Оливер Иванович е на нож с лекарите Марко Якшич и Милан Иванович (лидери на Сръбския национален съюз на Северно Косово), смятани от международната общност за екстремисти. Д-р Рада Трайкович, лекар и шеф на болницата в сръбския анклав Грачаница (до Прищина), политик в Сръбския национален съвет за централно Косово, е в конфликт със сръбските лидери от севера. Тя се опасява, че Белград е забравил за сърбите в анклавите и се грижи повече за тези от Северно Косово. Рада Трайкович смята, че албанците твърдо са решили да асимилират горанците в Косово. Според нея фактът, че в Белград са мигрирали много горански фамилии, означава, че те не могат да запазят идентичността си и затова бягат от Косово. За да запазят идентичността си, трябва да получат община и право на образование. Рада Трайкович разказа историята на горанец, чийто син се оженил за албанка. Децата са с албански имена, говорят на албански вкъщи, а на улицата ги наричат “торбари”. Албанците не ги приемат. Горанецът тогава казал: “Снахо, ако искаш с нас, искаш, ние отиваме в Сърбия.” Дори и приемането на асимилацията не е решение, защото албанците искат да са чистокръвни, смята Рада Трайкович. Лидери на малки сръбски партийки от анклавите години наред участваха в косовските временни институции и излизаха на избори, независимо че Белград призоваваше сърбите да бойкотират изборите. В парламента има запазена квота от 10 депутатски места за сърбите и така тези малки партии години наред след 1999 придаваха мултиетничност на Косово. Сърбите в Северно Косово изобщо не признаваха косовските институции и управляваха свои паралелни институции, подкрепяни от Белград. От горанина Джингиз чух интересната теория за “златните сърби”. Той смята, че сръбските партии, които не са послушали Белград да бойкотират изборите в Косово, нямат влияние. Така както Милошевич е имал своите почтени, “златни албанци”, които служели за параван на несъществуващата “мултиетничност”, така и днешните сръбски кандидати за постове в албанските институции са само за украса. “Златни сърби” са лидери, които се продават за пари и затова стават депутати в парламента в Прищина въпреки призива на Белград за бойкот на изборите. Джингиз ту говори с мен, ту обслужва клиентите и обръща внимание на всеки новодошъл, поздравява го, пита го как е – така в кафенето всеки се чувства като у дома си. По едно време той рязко стана и отиде при няколко яки бабаити с анцузи, които седнаха на съседна маса. Като си тръгнаха, се оказа, че това са рекетьори, които обикалят из заведенията. Джингиз шепнешком ми обясни, че няма проблеми с рекетьорите, защото е староседелец и младежите просто ги е срам да му искат пари. Бабаит има и на друга маса – висок атлетичен млад мъж с интелигентно изражение, славянски тип. Можеше да мине за млад преподавател или за спортист, ако не забелязах, че сканира с проницателни очи всеки новодошъл, докато си пие кафето. Спокойно, твърде спокойно за тип като него. Джингиз познава и него. Пак ми шепти, че този тип, който седеше преди малко на съседната маса, е цивилен сръбски агент. “Този е от МУП (Министерството на вътрешните работи – бел. авт.), наоколо е пълно с агенти, все пак това е Сърбия и МУП трябва да знае какво ще стане тук. Ако Сърбия загуби сега Косово, когато стане по-силна, ще се върне, няма да го остави. Косово е част от Сърбия.” Всичко е хубаво в кафене “Пеливан”, само дето тук няма бюрек. Какъв горанин си ти, щом нямаш бюрек, упрекнах Джингиз. “Ти защо не отидеш да месиш и печеш бюрек, аз също съм готов да ти платя 1 евро за един бюрек. За 1 евро ще направя едно кафе и ще спечеля пари с по-малко труд. Знаеш ли каква мъка е да се прави бюрек”, простичко ми обясни Джингиз. Започвам да му обяснявам, че бюрекът е част от горанската същност, култура и начин на живот и не бива да отмира, но той е непреклонен. Поне веднъж в месеца да прави бюрек, за да поддържа форма. Не е съгласен, че толкова лесно може да се унищожи Гора. Смята, че Гора има бъдеще като място за сафари туризъм. Гораните държат на родното си място. Макар че са печалбари от столетия, където и да отидат да живеят, те се връщат в родното огнище. “Горанецът, и да отиде да живее накрай света, иска да го погребат в Гора. Плащат се луди пари за това. Един горанин избягал в Австралия през 1948, когато Тито се скара със Сталин. Починал през 1995 в Сидни и близките му платили 20 000 долара, за да уважат волята му да бъде погребан в родната Гора. Ние държим много на родното си място.” Джингиз знае албански и не се страхува да ходи в Южна Митровица, където има приятели албанци. Улисана в сладка приказка, не усетих как стана 18 часа и изтървах последната маршрутка за Прищина. Първата ми работа беше да потърся помощ в голямата сграда на ЮНМИК (администрацията на ООН в Косово – бел. авт.) до моста. Простичко обясних коя съм и попитах няма ли някакъв транспорт на ООН до Прищина. Полицаят в караулката не поиска да си мръдне и пръстта за моята скромна персона. Щях да се примиря веднага, ако пред очите ми за две франсета не се намери джип на ООН за 5 минути. Започнах да мисля с логиката на местните неалбански общности – явно забраната в колите на ЮНМИК да се возят само служители на мисията се нарушава, ако трябва да се помогне на западняци. Аз съм сама жена, токът е спрял, Митровица е потънала в мрак. Бедата ми е двойна, защото съм от Източна Европа, бивша комунистическа страна. Нервнича и се карам с полицая, в това време излиза някакъв сух и висок мъж със сребърни коси, къса военна подстрижка и отегчено безизразно лице на патриций в трета възраст, придружаван от жена с бухнало телосложение. Не съм вчерашна, човекът на пропуска се разтопи в широка усмивка, значи мъжът е висш международен чиновник. Върлината се поинтересува за какво е тази врява, след което лаконично ми обяснява, че си е моя работа как ще стигна до Прищина. Троснах му се, че това и сама си го зная, а явно чиновниците в ЮНМИК получават хиляди евро на месец за нищо работа и щом на такава като мен не могат да помогнат, какво остава за местното население. При пътешественика всяко зло е за добро. В джип на ООН-то, и в компанията на върлината, нямаше как да се запозная с приятеля на Джингиз албанеца Ветон, който ме откара с таксито си до Прищина. Ветон се оказа приказлив млад албанец, който преди войната е живял в северната част на Митровица, но сега се страхува да пресече моста. Продължава да си другарува с Джингиз. Ветон не е ходил и в Ниш, страхува се. В къщата му в северна Митровица от 8 години живеят сърби от Печ. Едва през последната година започнали да му плащат 100 евро месечен наем. Ветон живее с родителите си, брат си, жена си и двете си деца в къща в село Река до Митровица. Там има само 60 къщи, често няма вода и тока. Родителите му са пенсионери с по 40 евро пенсия на калпак и ако не е брат му да изпраща пари от Германия, ще са обречени на пълна мизерия. Ветон работи като таксист, но не печели добре, тези дни бензинът е поскъпнал и вече е 1,20 евро на литър (декември 2007 – бел. авт.), а клиенти няма много. Маршрутката до Прищина е 1,50 евро, а за един таксиметров курс максималната цена е 20 евро. Ветон е недоволен от живота си. В Косово има или много бедни, или много богати, които не е ясно от какво са забогатели. Огромните заплати на ЮНМИК дразнят и Ветон. Логиката му е, че с 5 хил. евро месечна заплата на такъв един ЮНМИК-ов висш чиновник може да работят много по-добре 10 местни полицаи. Това са по 500 евро на месец за полицай, значи прехрана за 10 местни семейства. По пътя към Митровица в Обилич попадаме в мъгла. Тук има постоянна пелена от смог, вредни диоксидни емисии от ТЕЦ-а, обновен за 1 млрд. евро от международната общност, филтрите обаче не работят. Въздухът е отровен, но никой не протестира, примирено обяснява Ветон. Понечих да кажа нещо за гражданското общество, но осъзнах, че не трябва да се държа като неприветливите ЮНМИК-функционери точно към моя симпатичен спътник. Платих на Ветон спазарените предварително 15 евро “като за наш човек, от Балканите” и се разделихме по живо по здраво. В живота на обикновените хора социална справедливост диктува западняк като гореописания да плати по-скъпа цена от наш брат или сестра от Балканите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар