През септември 2006 в София се запознах с Айрудин Айдини от село Речанe, Жупа. Той живееше като бежанец в България от 1999, когато избягал през войната. Според него в България имало малко бежанци от Гора и Жупа и от тях само той останал в София. В София Айрудин се препитава като хамалин на пиацата на пл. “Македония” и Сточна гара. Живее в Люлин, намерил си е приятелка, харесва му да живее в България, но от есента на 2006 има решение да се върне в Косово. А той не е ходил в Косово от войната през 1999 и се страхува да се върне.
Айрудин имал сладкарница в Призрен до 1986. “Ние сме торбеши, българи мохамедани, помаци... Както духа вятърът и движи листата, така сме и ние, торбешите. Няма живот за нас в Косово... В село Речане има махала “българи”, ми е разказвала майка ми. Шиптарите идват и ни вземат къщите, местата, за да завладеят повече територия, да станем като Мушниково и Струже”.
По въпроса за това дали нашенци са бошняци, Айрудин обяснява: “Бошняци при нас няма, бошняците са в Санджак. Нашият език е майсторски, жупски. Ние сме строители, работим по селата и градовете на сърбите и албанците в Косово. Но шиптарите завземат територията и се разширяват много.”
Офисът на организацията за бежанците към ООН в София решава, че Айрудин вече не е бежанец, той трябва да се върне в Косово, защото ситуацията там е спокойна. Но той се страхува да се върне в Косово. Айрудин си е наел адвокат, който да оспорва решението за връщане в Косово. Обещах му, ако е нужно, да се явя пред съда и да свидетелствам, че в Косово няма сигурност за нашенци в Гора и Жупа. Айрудин не ми се обади повече и се надявам, че е решил проблема си.
БУЯНОВАЦ
“КОЙ НЕ НОСИ НОШНА, НЕ Е ГОРАНИН”
(СЛАДКАРНИЦА “ЗВЕЗДА”, БУЯНОВАЦ)
Общините Буяновац, Прешево и Медвежда са в Южна Сърбия и са населени предимно с етнически албанци). Албанците ги наричат “Източно Косово” (“Косова линдоре”). Все пак Гниляне е само на 35 км от Буяновац.
Буяновац и Прешево са най-западналите градове в Сърбия. Оскъдицата се набива в очи на пазара в Буяновац, където се продават даже зелените листа на праз. Местните албанци, които са геги (племе от Северна Албания – бел. авт.), имат неправилните остри черти на северняците, но са ситни на бой, средиземноморски тип, по което приличат на тоските (племе от Южна Албания – бел. авт.). Отдавам това на недохранването. Албанците имат вид на недохранени и са много.
Буяновац е невзрачен град без атмосфера, етнически поделен между албанци и сърби с две по-големи улици – “Косовска” и “Караджорджа Петровича”. Албанците са групирани основно на ул. “Косовска”, но техните къщи не са огромни като косовските прогимназии. Личи си, че е периферия. Нито сърбите, нито албанците имат достатъчно пари, за да строят с размах. Изключението е хотел “Розафа” в покрайнините на Буяновац, досами циганското гето, оградено с бодлива тел. Цената на нощувката е само 15 евро.
Пътуваме в началото на октомври 2006 в разгара на Рамазана и в ресторанта на хотела идват за “ифтар” (вечеря след залез слънце по време на Рамазана – бел. ред.) албански младежи от местното училище. За тях сокове, за нас – дупли (двойни) църногорски ракии. Шефът на хотела Беядин Хасани се оплаква от кризата. Стаите са само 7, достроява другите, а вече е вложил към 600 000 евро. Продавал е строителни материали в Косово и така натрупал пари. Клиентите са били предимно косовски албанци, но от 2 години има граничен контрол с Косово и затова бизнесът западнал. Ако се направи независимо Косово, албанците от Косово свободно ще могат да идват в Буяновац хотелът ще се напълни и бизнесът ще потръгне, смята Беядин. Някак мимоходом собственикът на хотела споменава, че е лежал в сръбски затвор, арестували го като ученик. Обвинили го в национализъм и получил 3 години присъда, но не уточни за останалото време в затвора. Обаче узнах, че бюреците, с които смята да ни нахрани на закуска, са от два горански локала в центъра.
В Буяновац живеят около 100 нашенски фамилии от Призренска Гора – основно от Крушево, Рестелица. Не знаят албански и с местните албанци говорят на сръбски. Децата им учат в сръбски училища.
Рано сутринта в сладкарница “Звезда” в центъра на Буяновац намирам горанско семейство, преселници от село Крушево, Призренска Гора. Живеят тук от 50 години, скоро са си купили къща. Миграцията от Гора е неизбежна според двете горанки, които намирам в бюрекчийницата, които не спират да точат кори за бюрек, докато ми разказват. “Както духа вятърът, така иде и листото”. Питам какви са гораните. “Ние сме горанци, мюсюлмани, нашенци. Който се мъчи, е горанец. На горанеца дай му само да работи, гостоприемен народ сме”, казва синеока снажна нашенка, която е толкова жизнерадостна, че чак очите й се смеят, докато говори. Нашенци се изселват от Крушево, защото там няма работа. “Какво да ходим в Крушево, да пасем кравите ли?”. Двете жени не ходят с горанските си кафтани и шамии в Буяновац. Те обличат носиите си само, когато си ходят в Гора “Това е реквизит. Който не носи ношна, не е горанин”. Другата нашенка добавя, че най-важно за гораните е Джурджевден: “Гораните, ако не ходят на Джурджевден в Гора, не са горани”.
Идва Садик, когото цялата фамилия, предварително похвали, че е най-ученият и знае много за гораните. Според него гораните мигрират от сто години поне. Някога в София е имало над 100 дюкяна на горани. “Ние сме горани, горанци е новокомпониран термин”, подчертава той. “През 90-те години ни нарекоха горанци, а ние сме си горани. Вземат ни за македонци, сърби. Бошняците ни викат “братя бошняци”, сърбите – “братя сърби”. Помежду си се наричаме нашенци.”
Садик вярва, че хората в село Млике са приели исляма преди турците и доказателството за това е старият нишан на джамията. Според него в село Шиштейец (Кукъска Гора, Албания) има старо гробище с богомилски “патарени” (надгробни плочи – бел. авт.) , в село Зли поток също има богомилски следи. Садик ме убеждава, че ги е видял с очите си. Той вярва, че депутатът и поет Садик Идризи се е нарекъл Алябак, защото има арабско потекло, предците му са дошли от Халеб, Сирия. Такива са и хората от Зли Поток, убеден е стопанинът на бюрекчийницата в Буяновац. При това държи да подчертае, че селата Крушево, Рестелица и Зли поток се различават “идеологически”.
Когато Садик размишлява за произхода на гораните, започва да бие към това, че те не са славяни. Всички го слушат в захлас и никой не го прекъсва, личи си, че авторитетът му е голям. “Но погледни само, ако се огледаме тук, жените са синеоки, а мъжете – черни”, подхвърля му аз. Садик не се предава и отива още по-далеч в историята: “Какво е станало с големи народи като печенеги, кумани, къде са те сега, защо не знаем езика им?”
ИБРО ОТ КУКАЛЯНЕ В ПАЗАР
Нашенци от Гора и Жупа ходят на гурбет и в Нови Пазар, Санджак, наричан от местните Пáзар. Потърсих в града гурбетчии горани, за да разбера как живеят сред мюсюлманите от Санджак, които през последните години масово се самоопределят като бошняци. В Нови Пазар попаднах на горани в разгара на кампанията за референдум за новата конституция на Сърбия, който се проведе на 28 и 29 октомври 2006. В Санджак само партията на Сюлейман Углянин “Листа за Санджак” подкрепи новата конституция на Сърбия, а шест бошняшки партии поискаха новата конституция да реши статута на Санджак и на бошняците.
В Нови Пазар има 100 фамилии от Гора, 5-6 имат свои дюкяни, останалите работят като майстори, работници или държат заведения под наем. Има горани от Радеша, Зли Поток, Рестелица, Брод (10 фамилии), Рапча (2 – 3 фамилии), Кръстец, Диканце, няколко фамилии от Бачка (“от Бачка са все в Нови Сад”), Кукаляне (10 – 12 фамилии). В болницата в града работи д-р Селятин Кайкуш от село Глобочица, Гора, който е светило в психиатрията. Преди това работил в болницата в Прищина, но след войната се е преселил в Санджак.
В сладкарница “Сараевски бюрек” се запознавам с двама братя от село Кукаляне, Гора, които живеят и работят от 10 години в Нови Пазар. Сладкарницата им е под наем, наскоро са купили терен за 30 000 евро да строят къща. От 2 години не са си ходили в Гора, след войната се връщат все по-рядко и по-рядко. “Дядовците ми са били горани преди 500 години, а не бошняци”, отсича Ибро по въпроса за новокомпонираните бошняци в Гора.
Според него всяко село в Гора си има нещо характерно. “По-рано хората в Рестелица са били овчари, живели са заедно с овцете, затова са некултурни и диви. Броджани са най-учените, но те са най-завистливите в цяла Гора. Ние от Кукаляне сме известни с това, че сме вечна опозиция – и на сърбите, и на албанците.”
Ибро не се интересува от референдума за конституцията на Сърбия, чувства се измамен от политиците, които само обещават. “Който е на власт, ще го подкрепяме. С политика се занимават клошари и крадци, никога не съм гласувал”, философства той.
Могат ли гораните да живеят с албанците. Ибро разказва, че когато албанците от Ополйе избягали в Албания през 1999, гораните пазили добитъка и къщите им. “Като се върнаха, нямаха мляко за децата си, ние им дадохме и се радвахме, че са живи и здрави. Селата от Ололйе не могат да живеят без нас, гораните, те са търговци и на нас продават стоките си. Но ни е страх от албанците. Защо ни хвърлят бомби? 50 бомби общо. Ние сме мирни. Човекът в Рапча, на когото са хвърлили бомба (нападението е в началото на октомври 2006 – бел. авт.), получава заплата от 30 години от Сърбия като координатор. Гора е малко място, хората се знаят. Преди се страхувахме да се представим пред албанците, че сме горани, само на сърбите казвахме. Сега, щом като чуят, че сме от Драгаш, албанците знаят, че сме горани. Ако нямаме свой закон, полиция и община, нищо нямаме”, смята той.
Косово е размирно място за малката общност. Ибро се страхува, че за гораните ще стане още по-трудно в едно независимо Косово. “Албанците не почитат нищо – нито съдиите, нито институциите, занимават се с дрога.” Той смята, че сърбите временно може да отстъпят, но след 20 години ще си върнат Косово. Има специални сръбски части, от които албанците се страхуват. Нито У Че Ка, никой не може да им се опре, и ще бягат от сръбските специални части чак до Албания. “Сърбите са голям инат и ще се бият, колкото и жертви да дадат, само и само да си върнат Косово”, прогнозира той.
В разгара на Рамадана сме и затова Ибро пости през деня. Затова си направихме среща по мръкнало на кафе. Сядаме в млечния бар в мюсюлманската част на Нови Пазар, където работят горани от Рапча и Глобочица. Ибро ми разказва, че в Пловдив са се заселили нашенци по време на Кралството на сърби, хървати и словенци, останали в България, но потомците им вече не си знаят потеклото. Слушам история за митичния горанин Ислям Лятифи от село Кукаляне, който живял 30 години в София. Бил най-богатият горанин в София, имал много дюкяни в центъра, където сега е ЦУМ. В София се возел с фиат, а в друга кола карали само каскета му. Ислям имал много сладкарници. В Белград половината улица “Княз Михайлова” била негова. Около автобусната спирка в Драгаш всичко било негово. Сега децата му са в Белград, синът му е келнер и е беден.
Ибро също е човек на живота. Кеф му било да си купи мерцедес и като отишъл в Кукаляне, съселяните му казали: “Ти си цял пазарец!”. Живял в България, работил е в Студентски град, изхарчил към 24 000 евро по българските заведения.
Разбира се, последваха въпроси как може да получи български паспорт. Според него първият човек с български паспорт в Гора е Джелядин от Кукаляне, който има кафене в селото. Откровено обяснява, че българският паспорт му трябва, за да пътува и работи в Западна Европа. “Ще поработим 3 месеца, ще вземем 2 хил. евро и ще ги занесем в Гора. Ние сме горани, не се чувстваме бошняци, нито санджаклии. И български паспорт да получа, пак ще се чувствам горанин. Децата ни учат на сръбски език в Нови Пазар. В каквато среда се намираме, на такъв език говорим.”
През септември 2006 в София се запознах с Айрудин Айдини от село Речанe, Жупа. Той живееше като бежанец в България от 1999, когато избягал през войната. Според него в България имало малко бежанци от Гора и Жупа и от тях само той останал в София. В София Айрудин се препитава като хамалин на пиацата на пл. “Македония” и Сточна гара. Живее в Люлин, намерил си е приятелка, харесва му да живее в България, но от есента на 2006 има решение да се върне в Косово. А той не е ходил в Косово от войната през 1999 и се страхува да се върне.
Айрудин имал сладкарница в Призрен до 1986. “Ние сме торбеши, българи мохамедани, помаци... Както духа вятърът и движи листата, така сме и ние, торбешите. Няма живот за нас в Косово... В село Речане има махала “българи”, ми е разказвала майка ми. Шиптарите идват и ни вземат къщите, местата, за да завладеят повече територия, да станем като Мушниково и Струже”.
По въпроса за това дали нашенци са бошняци, Айрудин обяснява: “Бошняци при нас няма, бошняците са в Санджак. Нашият език е майсторски, жупски. Ние сме строители, работим по селата и градовете на сърбите и албанците в Косово. Но шиптарите завземат територията и се разширяват много.”
Офисът на организацията за бежанците към ООН в София решава, че Айрудин вече не е бежанец, той трябва да се върне в Косово, защото ситуацията там е спокойна. Но той се страхува да се върне в Косово. Айрудин си е наел адвокат, който да оспорва решението за връщане в Косово. Обещах му, ако е нужно, да се явя пред съда и да свидетелствам, че в Косово няма сигурност за нашенци в Гора и Жупа. Айрудин не ми се обади повече и се надявам, че е решил проблема си.
БУЯНОВАЦ
“КОЙ НЕ НОСИ НОШНА, НЕ Е ГОРАНИН”
(СЛАДКАРНИЦА “ЗВЕЗДА”, БУЯНОВАЦ)
Общините Буяновац, Прешево и Медвежда са в Южна Сърбия и са населени предимно с етнически албанци). Албанците ги наричат “Източно Косово” (“Косова линдоре”). Все пак Гниляне е само на 35 км от Буяновац.
Буяновац и Прешево са най-западналите градове в Сърбия. Оскъдицата се набива в очи на пазара в Буяновац, където се продават даже зелените листа на праз. Местните албанци, които са геги (племе от Северна Албания – бел. авт.), имат неправилните остри черти на северняците, но са ситни на бой, средиземноморски тип, по което приличат на тоските (племе от Южна Албания – бел. авт.). Отдавам това на недохранването. Албанците имат вид на недохранени и са много.
Буяновац е невзрачен град без атмосфера, етнически поделен между албанци и сърби с две по-големи улици – “Косовска” и “Караджорджа Петровича”. Албанците са групирани основно на ул. “Косовска”, но техните къщи не са огромни като косовските прогимназии. Личи си, че е периферия. Нито сърбите, нито албанците имат достатъчно пари, за да строят с размах. Изключението е хотел “Розафа” в покрайнините на Буяновац, досами циганското гето, оградено с бодлива тел. Цената на нощувката е само 15 евро.
Пътуваме в началото на октомври 2006 в разгара на Рамазана и в ресторанта на хотела идват за “ифтар” (вечеря след залез слънце по време на Рамазана – бел. ред.) албански младежи от местното училище. За тях сокове, за нас – дупли (двойни) църногорски ракии. Шефът на хотела Беядин Хасани се оплаква от кризата. Стаите са само 7, достроява другите, а вече е вложил към 600 000 евро. Продавал е строителни материали в Косово и така натрупал пари. Клиентите са били предимно косовски албанци, но от 2 години има граничен контрол с Косово и затова бизнесът западнал. Ако се направи независимо Косово, албанците от Косово свободно ще могат да идват в Буяновац хотелът ще се напълни и бизнесът ще потръгне, смята Беядин. Някак мимоходом собственикът на хотела споменава, че е лежал в сръбски затвор, арестували го като ученик. Обвинили го в национализъм и получил 3 години присъда, но не уточни за останалото време в затвора. Обаче узнах, че бюреците, с които смята да ни нахрани на закуска, са от два горански локала в центъра.
В Буяновац живеят около 100 нашенски фамилии от Призренска Гора – основно от Крушево, Рестелица. Не знаят албански и с местните албанци говорят на сръбски. Децата им учат в сръбски училища.
Рано сутринта в сладкарница “Звезда” в центъра на Буяновац намирам горанско семейство, преселници от село Крушево, Призренска Гора. Живеят тук от 50 години, скоро са си купили къща. Миграцията от Гора е неизбежна според двете горанки, които намирам в бюрекчийницата, които не спират да точат кори за бюрек, докато ми разказват. “Както духа вятърът, така иде и листото”. Питам какви са гораните. “Ние сме горанци, мюсюлмани, нашенци. Който се мъчи, е горанец. На горанеца дай му само да работи, гостоприемен народ сме”, казва синеока снажна нашенка, която е толкова жизнерадостна, че чак очите й се смеят, докато говори. Нашенци се изселват от Крушево, защото там няма работа. “Какво да ходим в Крушево, да пасем кравите ли?”. Двете жени не ходят с горанските си кафтани и шамии в Буяновац. Те обличат носиите си само, когато си ходят в Гора “Това е реквизит. Който не носи ношна, не е горанин”. Другата нашенка добавя, че най-важно за гораните е Джурджевден: “Гораните, ако не ходят на Джурджевден в Гора, не са горани”.
Идва Садик, когото цялата фамилия, предварително похвали, че е най-ученият и знае много за гораните. Според него гораните мигрират от сто години поне. Някога в София е имало над 100 дюкяна на горани. “Ние сме горани, горанци е новокомпониран термин”, подчертава той. “През 90-те години ни нарекоха горанци, а ние сме си горани. Вземат ни за македонци, сърби. Бошняците ни викат “братя бошняци”, сърбите – “братя сърби”. Помежду си се наричаме нашенци.”
Садик вярва, че хората в село Млике са приели исляма преди турците и доказателството за това е старият нишан на джамията. Според него в село Шиштейец (Кукъска Гора, Албания) има старо гробище с богомилски “патарени” (надгробни плочи – бел. авт.) , в село Зли поток също има богомилски следи. Садик ме убеждава, че ги е видял с очите си. Той вярва, че депутатът и поет Садик Идризи се е нарекъл Алябак, защото има арабско потекло, предците му са дошли от Халеб, Сирия. Такива са и хората от Зли Поток, убеден е стопанинът на бюрекчийницата в Буяновац. При това държи да подчертае, че селата Крушево, Рестелица и Зли поток се различават “идеологически”.
Когато Садик размишлява за произхода на гораните, започва да бие към това, че те не са славяни. Всички го слушат в захлас и никой не го прекъсва, личи си, че авторитетът му е голям. “Но погледни само, ако се огледаме тук, жените са синеоки, а мъжете – черни”, подхвърля му аз. Садик не се предава и отива още по-далеч в историята: “Какво е станало с големи народи като печенеги, кумани, къде са те сега, защо не знаем езика им?”
ИБРО ОТ КУКАЛЯНЕ В ПАЗАР
Нашенци от Гора и Жупа ходят на гурбет и в Нови Пазар, Санджак, наричан от местните Пáзар. Потърсих в града гурбетчии горани, за да разбера как живеят сред мюсюлманите от Санджак, които през последните години масово се самоопределят като бошняци. В Нови Пазар попаднах на горани в разгара на кампанията за референдум за новата конституция на Сърбия, който се проведе на 28 и 29 октомври 2006. В Санджак само партията на Сюлейман Углянин “Листа за Санджак” подкрепи новата конституция на Сърбия, а шест бошняшки партии поискаха новата конституция да реши статута на Санджак и на бошняците.
В Нови Пазар има 100 фамилии от Гора, 5-6 имат свои дюкяни, останалите работят като майстори, работници или държат заведения под наем. Има горани от Радеша, Зли Поток, Рестелица, Брод (10 фамилии), Рапча (2 – 3 фамилии), Кръстец, Диканце, няколко фамилии от Бачка (“от Бачка са все в Нови Сад”), Кукаляне (10 – 12 фамилии). В болницата в града работи д-р Селятин Кайкуш от село Глобочица, Гора, който е светило в психиатрията. Преди това работил в болницата в Прищина, но след войната се е преселил в Санджак.
В сладкарница “Сараевски бюрек” се запознавам с двама братя от село Кукаляне, Гора, които живеят и работят от 10 години в Нови Пазар. Сладкарницата им е под наем, наскоро са купили терен за 30 000 евро да строят къща. От 2 години не са си ходили в Гора, след войната се връщат все по-рядко и по-рядко. “Дядовците ми са били горани преди 500 години, а не бошняци”, отсича Ибро по въпроса за новокомпонираните бошняци в Гора.
Според него всяко село в Гора си има нещо характерно. “По-рано хората в Рестелица са били овчари, живели са заедно с овцете, затова са некултурни и диви. Броджани са най-учените, но те са най-завистливите в цяла Гора. Ние от Кукаляне сме известни с това, че сме вечна опозиция – и на сърбите, и на албанците.”
Ибро не се интересува от референдума за конституцията на Сърбия, чувства се измамен от политиците, които само обещават. “Който е на власт, ще го подкрепяме. С политика се занимават клошари и крадци, никога не съм гласувал”, философства той.
Могат ли гораните да живеят с албанците. Ибро разказва, че когато албанците от Ополйе избягали в Албания през 1999, гораните пазили добитъка и къщите им. “Като се върнаха, нямаха мляко за децата си, ние им дадохме и се радвахме, че са живи и здрави. Селата от Ололйе не могат да живеят без нас, гораните, те са търговци и на нас продават стоките си. Но ни е страх от албанците. Защо ни хвърлят бомби? 50 бомби общо. Ние сме мирни. Човекът в Рапча, на когото са хвърлили бомба (нападението е в началото на октомври 2006 – бел. авт.), получава заплата от 30 години от Сърбия като координатор. Гора е малко място, хората се знаят. Преди се страхувахме да се представим пред албанците, че сме горани, само на сърбите казвахме. Сега, щом като чуят, че сме от Драгаш, албанците знаят, че сме горани. Ако нямаме свой закон, полиция и община, нищо нямаме”, смята той.
Косово е размирно място за малката общност. Ибро се страхува, че за гораните ще стане още по-трудно в едно независимо Косово. “Албанците не почитат нищо – нито съдиите, нито институциите, занимават се с дрога.” Той смята, че сърбите временно може да отстъпят, но след 20 години ще си върнат Косово. Има специални сръбски части, от които албанците се страхуват. Нито У Че Ка, никой не може да им се опре, и ще бягат от сръбските специални части чак до Албания. “Сърбите са голям инат и ще се бият, колкото и жертви да дадат, само и само да си върнат Косово”, прогнозира той.
В разгара на Рамадана сме и затова Ибро пости през деня. Затова си направихме среща по мръкнало на кафе. Сядаме в млечния бар в мюсюлманската част на Нови Пазар, където работят горани от Рапча и Глобочица. Ибро ми разказва, че в Пловдив са се заселили нашенци по време на Кралството на сърби, хървати и словенци, останали в България, но потомците им вече не си знаят потеклото. Слушам история за митичния горанин Ислям Лятифи от село Кукаляне, който живял 30 години в София. Бил най-богатият горанин в София, имал много дюкяни в центъра, където сега е ЦУМ. В София се возел с фиат, а в друга кола карали само каскета му. Ислям имал много сладкарници. В Белград половината улица “Княз Михайлова” била негова. Около автобусната спирка в Драгаш всичко било негово. Сега децата му са в Белград, синът му е келнер и е беден.
Ибро също е човек на живота. Кеф му било да си купи мерцедес и като отишъл в Кукаляне, съселяните му казали: “Ти си цял пазарец!”. Живял в България, работил е в Студентски град, изхарчил към 24 000 евро по българските заведения.
Разбира се, последваха въпроси как може да получи български паспорт. Според него първият човек с български паспорт в Гора е Джелядин от Кукаляне, който има кафене в селото. Откровено обяснява, че българският паспорт му трябва, за да пътува и работи в Западна Европа. “Ще поработим 3 месеца, ще вземем 2 хил. евро и ще ги занесем в Гора. Ние сме горани, не се чувстваме бошняци, нито санджаклии. И български паспорт да получа, пак ще се чувствам горанин. Децата ни учат на сръбски език в Нови Пазар. В каквато среда се намираме, на такъв език говорим.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар