петък, 7 октомври 2016 г.

УАХАБИТИ В РЕСТЕЛИЦА

В Рестелица ходих два пъти с надеждата да намеря интересни истории, но удрях на камък в повечето опити да завържа разговор. Все пак през лятото на 2006 попаднах на интересни истории. По икиндия, малко преди времето за молитва, се отравям край джамията в центъра, обновена с дарения на местни жители. Достолепен мъж ми обяснява, че езикът в селото е “старомакедонски, най-старият български”. Старите говорят на македонски, а младите мешат със сръбски. Било грешка да се учи на босански. “Езикът ни е свой, горански – ни македонски, ни сръбски”, обяснява мъж, който е видимо религиозен. Ислямът тук бил отреди 1000 години. Повечето мъже край джамията още помнеха, че съм идвала и преди да разпитвам. Пак ме посрещнаха враждебно и подозрително като първия път, един от тях дори ме обвини, че правя пропаганда. Край джамията нямаше нито един дружелюбно настроен към мен човек и затова тръгнах на лов за словоохотливи събеседници в близките кафенета. Тягостното усещане, че съм натрапник не ме напуска и когато търсех подходящо кафене по тесните улички, из които дори и малките момиченца ходят забулени с шамии. По чаршията има само мъже. Жените се прокрадват из околните сокаци и се придвижват на пресекулки, за да не кръстосат дори и случайно погледи с някой мъж. Сядам в едно кафене наслуки. Разговорът върви едва-едва. Жени, разбира се, няма, мъжете сигурно стоят от часове, но измъквам думите из устата им. Според тях в Рестелица няма никакъв Джурджевден. “Ние казваме Летан ден, а не Джурджевден. Празнуваме смяната на сезоните. Не е свързано с вашата вяра”. Мъжете бяха към 60-годишни, достолепни и доста елегантни. Всички се поздравяват със “Селям алейкум”. Според тях в Рестелица няма уахабити, а хора, които защитават исляма. Доста от мъжете тук носеха къси бради, каквито не видях из другите горански села, и които съм срещала в други части на Балканите като отличителен знак на по-религиозните мюсюлмани. В Санджак и Босна такива бради носят екстремни младежи, смятани за муджахидини и уахабити. Всъщност истинските муджахидини носят дълги бради. Затова кръстих “муджахидинки” късия вариант на мюсюлманските бради на Балканите, които често са мода при младите мъже. Отидох пак пред джамията и там попаднах на един дядо, който се отнесе по-благо към мен. Той ми обясни, че в селото се празнува Джурджевден и че се говори на горански, на нашенски. След намаза (молитвата – бел. ред.) от джамията наизлязоха доста брадати мъже, а вътре почнаха да влизат забулени по азиатски маниер момичета, чийто коси изобщо не се показваха от шамиите. Те учеха религия. Реших да се опитам да кандардисам за интервю имама. ИМАМЪТ НАСЕР – ПРОЛЕТЕН ДЕН ИЛИ ДЖУРДЖЕВДЕН Имамът Насер беше неохотен за интервю точно толкова, колкото мъжете около джамията да чуят с ушите си, че не иска да говори с мен. Докато му обяснявах коя съм, неусетно се разприказва. Беше се вкопчил в мястото край джамията и остана непоколебим към молбите ми да отидем някъде другаде, за да не се намесват в разговора ни околните и да не ни пречат с коментари. Той държеше околните да чуват какво говорим. На пейката край джамията разговаряхме сред очите и ушите на селото. Има ли уахабити в Рестелица, в чието съществуване са убедени хората от съседните села, започнах с онова, което ме интересуваше най-много. “Тук няма такива групи, дезинформация е, че има екстремисти. Името уахабити означава хора, които защитават вярата. Тук има ислям вече 550 години, преди това е имало богомили, еретици, те не са вярвали в християнството и в иконите. Те са били близки до исляма и затова ислямът тук е приет доброволно.” Имамът е категоричен, че в селото не се празнува нито Божич (Коледа), нито Илинден, а само Байрям. “Ние сме взели Джурджевден от еретиците, това не е религиозен празник... Имаме традиции в практиката на веселие, това са богомилски адети. Хората слагат конци на чешмите и вярват, че това лекува. Джурджевден идва повече от езическото време, отколкото християнство. Ние сме наследили Пролетен ден, а не Джурджевден.” Сетих се за историята на бай Исмаил Бойда от село Брод, който се възмущаваше как млад ходжа от от Рестелица предупредил човек от село Брод да не празнува Джурджевден, защото бил “гявурски празник”. За кого другиго, ако не за самия имам Насер идеше реч. Невинно го подпитах за историята. Насер започна да обяснява лицемерно как въпросният имам не е спазил добрия тон: “Намерението му е било правилно, но не е намерил точните думи. Християните не празнуват Байряма, защо ние трябва да празнуваме Божич?” Имамът подчертава, че всичко мюсюлмани в селото са сунити. “В селото има една джамия и едно теке, джамията е строена през 1968, преди това е имало стара джамия от 500 години.” В джамията има училище за ислямско образование, в което се обучават около 400 ученика в няколко групи от 1 до 9 разряд. Освен имамът Насер, който е учил в Истанбул, в тях преподава и млад духовник, завършил в Саудитска Арабия. “Имаме разрешение да провеждаме това обучение. Не позволяваме на външни хора да идват и да преподават.” Насер ми обяснява, че различният начин, по който се забраждат момичетата в Рестелица, и различният яшмак се дължи на това, че повечето от тях идват на курсове в джамията. В Рестелица повечето момичета не носят пъстри яшмаци, с които се забраждат жените из цяла Гора, а едноцветни. Такъв начин на забраждане е мода от последното десетилетие – виждала съм на главите на млади религиозни мюсюлманки в Босна, Македония, Албания, Косово, България. Обикновено те или са следвали богословие в ислямски страни, или учат в религиозни училища, където курсовете се водят от преподаватели, завършили през последните години ислямски науки в страни като Иран, Йемен, Саудитска Арабия, Египет. Насер обяви, че легендата за Ристо и Драго е фалшива, името на Рестелица означавало място, където се кръстосват много пътища, нямало нищо общо с Ристо. Какви са нашенци според него .“Горани сме от 20 години. Мюсюлманството не може да е нация. Като етническо малцинство сме разпарчетосани – торбеши, помаци, богомили, горани, подложени сме на асимилации. Огромна част от хората тук се изясняват като бошняци – етническа група със същия произход живее в Босна. И вие, българите, сте сходни с нас.” Имамът търси корените на местното население след великото преселение от Средна Азия. “Сърбите тук идват след нас, след 200 години. Ние сме автохтонни – илирийско племе.” През цялото време, докато говорехме, имамът стоеше на тръни. Накрая изплю камъчето с въпроса как може да получи български паспорт. Той му трябвал, за да пътува в Западна Европа. Имал роднини в Италия. Там живеели доста мюсюлмани от неговия край и имамът искаше да им помогне да не влизат в заблудите на крайния екстремизъм. Обясних му, че нямам нищо общо с държавата, но той настояваше, че не може да нямам някой приятел из министерствата. Дадох му моя мейл и го посъветвах да ми изпрати конкретните си въпроси, но стана ясно, че макар и млад, той не използваше интернет. Посъветвах го като съвременен човек да си направи мейл, защото и в Рестелица вече има интернет клубове. “Вашите хора трябва да се модернизират”, говорех на имама Насер, а той само клатеше с глава. Така и не получих мейл от имама кандидат-българин. Разбрах, че заминал за чужбина и сега Рестелица има нов имам. На връщане пътувах с комбито на симпатична компания от млади албанци от Драгаш, които имаха семейна фирма за паркети и дограми. Денят за тях беше изнурителен, бяха работили цял ден и сега се прибираха в Драгаш. Най-красивото момиче с небесно сини очи и млечна кожа, забрадено старателно, се оказа нашенка. Позна ме, че съм от България по езика. Говорихме си на нашенски и разбрах, че е горанка от Рестелица. Била само на 13 години, когато се омъжила за албанец от Драгаш. Сега е на 22-години и вече има 4 деца. Оставиха ме край офиса на фирмата – голяма къща в горната част на Драгаш, населена с албанци. С мъка им отказах поканата за кафе, чакаше ме още път. Почерпиха ме с мазник, прегърнахме се с работните млади жени – двете албанки и горанката, и се разделихме по живо по здраво.

Няма коментари:

Публикуване на коментар