Безработицата е голям бич за нашенци в Доно Любине и почти всяка семейство чака помощ от роднини, които са на гурбет. Цели семейства от Доно Любине живеят в Швейцария, Германия, Италия, Швеция, където работят главно в строителството. В Швейцария живеят и работят легално над 300 нашенци, в Лозана нашенци регистрирали културно-просветно дружество. Гастарбайтерите от нашенските села имат землячески организации в Западна Европа – клуб “Шар” в Швейцария, в Германия има сдружение на нашенци от Небрегоще.
Сейфо има двама братя, които живеят и работят в Швейцария, и един – в Германия. “Аз пазя къщата”, казва той. Всички роднини изпращат пари в селото, “ние така живеем, в селото работят само просветата и полицията”. Заплатата на учителя е 150 евро, на полицай – 235 евро, на лекар специалист – 250 евро.
По улиците се запознавам със 70-годишна баба, която има 6 деца “3 мужке, 3 женске” и е вдовица. Питам я как живее и тя кротко ми отговаря “Оз муке”. “Сви во овая куча живимо”, посочва една от къщите жената. Не всички в момента са в селото, едни са “у пут”, на гурбет. Питам я какво работи в момента: “Копамо, работамо”. Не е ходила в Прищина: “Защо ке идемо, защо у Прищина, далеко сме, пар да имаш..” Питам дали имат пари: “Де ке уземо, кат не работат нигде... Они децата работат по мало овде дома, нема работа нигде”.
“Селото ни е лйепо, али да ни отворат работа, да има деца да работат”, оплакват се от безработицата жените. Питам кой трябва да дава работа “Държава” е отговорът. Веднага питам коя точно държава – косовската или сръбската. “Която и да е, само да живеем добре”.
ПОМИНЪК, ОБИЧАИ
Почти всяко семейство в Доно Любине отглежда овце. През 1966 г. е имало 13 000 овце, сега те са около 150 – 200. И в Жупа като в областта Гора основен специалитет е овчето шарпланинско сирене.
Нашенци от Доно Любине празнуват както мюсюлмански, така и християнски празници. Джурджевден, както наричат Гергьовден, и тук е най-големият празник. Празнуват два байряма, Арифе, Кръстовден (6 септември), Богородица (28 август), Илинден (2 август), Митра (Димитровден), началото на зимата, Петковден. Коледа (Божик, 7 януари). Тукашните хора разказват, че в Средска нашенки ходят в църквите при сърбите.
Кулинарен специалитет в Жупа е “кол пита”, вид вита баница, на сватбите се готви “пасул” (боб, фасул). Други специалитети са пача от крава, яхния, “купус” (зеле). Нашенци пият ракия и вино. Едно време старите хора са произвеждали алкохолни напитки, сега си купуват сливовица от сърбите.
Сватбите в Жупа стават главно през лятото, в периода от 15 юли до 15 август. Траят от един до 3 дни. Цялото село празнува, хорото се вие на три кръга, мъжете и жените играят заедно.
Нашенци от Жупа се женят помежду си, смесени бракове с албанците са рядкост. Средно младите имат по 1-2 деца, преди са били по 3-4. Преди момичетата се задомявали млади, а сега чакат да станат на 23-24 години.
И тук женската носия е носител на идентичност. Нашенки личат отдалече с пъстрите шалвари и елечета. Носиите се шият, тъкат и везат на ръка. Те носят кърпа на главата с малка капа със сърма и със сребърни дукати, наречена “перишан”: “По-бедни сме от хората в Гора”. Само омъжените жени ходят с “перишан”. Девойките носят бял, а омъжените – червен колан, който е като пояс и се нарича “бошча”, за да се вижда отдалече коя е свободна и коя - заета.
В Жупа нашенци се женят главно помежду си, има бракове със сърби и съвсем малко с албанци. Момчетата се обрязват, сюнетът се прави от лекар или бербер.
В центъра на Доно Любине е “корзото”, стъргалото, където младите хора се разхождат, срещат, пеят, харесват и влюбват. Преди войната младите се разхождали по 4 часа, на тукашното корзо идвали и албанци от Призрен.
Музиката в Жупа е като в Гора – смес от български, сръбски, македонски, албански мотиви. Музикалните инструменти са тупан, гоч, зурли (зурни – бел. авт.). Нашенци са горди, че през 2004 г. сърбинът Желко Йоксимович е получил второ място на конкурса на Евровизия с песента от Жупа “Лане моe”. Изпълнението било с кавал и зурли. Похвалиха се, че албанците от Косово много харесват и слушат нашенски песни.
ИДЕНТИЧНОСТ
Нашенци в Доно Любине са мюсюлмани, в селото има джамия и три бекташийски храмове – тюрбета. Най-старото “Джельо Бабá” е на 100 години, “Абдил Бабá” е на около 60 години, най-новото е “Хасан Бабá”. На Петровден нашенци от Доно Любине ходят да празнуват на текето в Лес – най-големия бекташийски храм, който се намира между Жупа и Драгаш.
Джавит смята, че нашенци са дошли тук през 3 – 4 век: “Ние сме се заселили отпреди албанците и сърбите да се заселят в Косово. Албанците не искат да признаят, че сме по-стари от тях, но това е факт.” Според него ислямизацията станала рано, през 14 век, скоро след идването на турците. Местните хора се вълнуват от проблема за идентичността си и търсят документи, за да разберат какви са – македонци, сърби, бошняци или българи. Джавит е ходил в Истанбул, за да търси из османските архиви, но тъй като не знае стар османски, нищо не е открил. Той казва, че има податки само за с. Млике. Вярва в теорията за богомилския произход на нашенци от Жупа и ни препрати към намиращото се в областта Гора село Млике, където са намирала най-старата джамия.
Сред някои нашенци в Жупа съществува легендата, че те са потомци на богомили, избягали от България. Според Фикрет в селото има богомилски знак до т. нар. “българска чешма” край местността “Дупница” над селото. Когато отидох на място, за да потърся въпросния знак излезе, че става дума за бивша българска застава от Първата световна война. Точно там е минавала демаркационната линия, докато през Първата световна война Жупа е част от българска Македония.
Нашенци в Жупа живеят в етнически чисти села, в които няма албанци. Повечето от тях не знаят албански език и затова се страхуват да пътуват из албанските части на Косово. Ходят на пазар в Призрен и макар че не знаят албански език, местните албанци ги различават и не им създават проблеми.
Според Атиджана, 59-годишна, езикът на който говорят, е босански. Къщата й е малка за тукашните стандарти, едноетажна, построена наскоро с помощи от италианска организация. “Само зид, внутре нищо нема”. След войната семейството й мигрира в Улцин, Черна гора, живеят като бежанци. Върнали се в Жупа, но нямат нищо тук, безработицата е голяма и животът е труден.
Един мъж разказва, че от Доно Любине имало много бежанци след войната в Косово през 1999, които избягали в Македония и Черна гора. Тогава мъжът избягал в Тетово. Питам го къде е живял там – при албанците или македонците. “Не, код наши”.
Безработицата е голям бич за нашенци в Доно Любине и почти всяка семейство чака помощ от роднини, които са на гурбет. Цели семейства от Доно Любине живеят в Швейцария, Германия, Италия, Швеция, където работят главно в строителството. В Швейцария живеят и работят легално над 300 нашенци, в Лозана нашенци регистрирали културно-просветно дружество. Гастарбайтерите от нашенските села имат землячески организации в Западна Европа – клуб “Шар” в Швейцария, в Германия има сдружение на нашенци от Небрегоще.
Сейфо има двама братя, които живеят и работят в Швейцария, и един – в Германия. “Аз пазя къщата”, казва той. Всички роднини изпращат пари в селото, “ние така живеем, в селото работят само просветата и полицията”. Заплатата на учителя е 150 евро, на полицай – 235 евро, на лекар специалист – 250 евро.
По улиците се запознавам със 70-годишна баба, която има 6 деца “3 мужке, 3 женске” и е вдовица. Питам я как живее и тя кротко ми отговаря “Оз муке”. “Сви во овая куча живимо”, посочва една от къщите жената. Не всички в момента са в селото, едни са “у пут”, на гурбет. Питам я какво работи в момента: “Копамо, работамо”. Не е ходила в Прищина: “Защо ке идемо, защо у Прищина, далеко сме, пар да имаш..” Питам дали имат пари: “Де ке уземо, кат не работат нигде... Они децата работат по мало овде дома, нема работа нигде”.
“Селото ни е лйепо, али да ни отворат работа, да има деца да работат”, оплакват се от безработицата жените. Питам кой трябва да дава работа “Държава” е отговорът. Веднага питам коя точно държава – косовската или сръбската. “Която и да е, само да живеем добре”.
ПОМИНЪК, ОБИЧАИ
Почти всяко семейство в Доно Любине отглежда овце. През 1966 г. е имало 13 000 овце, сега те са около 150 – 200. И в Жупа като в областта Гора основен специалитет е овчето шарпланинско сирене.
Нашенци от Доно Любине празнуват както мюсюлмански, така и християнски празници. Джурджевден, както наричат Гергьовден, и тук е най-големият празник. Празнуват два байряма, Арифе, Кръстовден (6 септември), Богородица (28 август), Илинден (2 август), Митра (Димитровден), началото на зимата, Петковден. Коледа (Божик, 7 януари). Тукашните хора разказват, че в Средска нашенки ходят в църквите при сърбите.
Кулинарен специалитет в Жупа е “кол пита”, вид вита баница, на сватбите се готви “пасул” (боб, фасул). Други специалитети са пача от крава, яхния, “купус” (зеле). Нашенци пият ракия и вино. Едно време старите хора са произвеждали алкохолни напитки, сега си купуват сливовица от сърбите.
Сватбите в Жупа стават главно през лятото, в периода от 15 юли до 15 август. Траят от един до 3 дни. Цялото село празнува, хорото се вие на три кръга, мъжете и жените играят заедно.
Нашенци от Жупа се женят помежду си, смесени бракове с албанците са рядкост. Средно младите имат по 1-2 деца, преди са били по 3-4. Преди момичетата се задомявали млади, а сега чакат да станат на 23-24 години.
И тук женската носия е носител на идентичност. Нашенки личат отдалече с пъстрите шалвари и елечета. Носиите се шият, тъкат и везат на ръка. Те носят кърпа на главата с малка капа със сърма и със сребърни дукати, наречена “перишан”: “По-бедни сме от хората в Гора”. Само омъжените жени ходят с “перишан”. Девойките носят бял, а омъжените – червен колан, който е като пояс и се нарича “бошча”, за да се вижда отдалече коя е свободна и коя - заета.
В Жупа нашенци се женят главно помежду си, има бракове със сърби и съвсем малко с албанци. Момчетата се обрязват, сюнетът се прави от лекар или бербер.
В центъра на Доно Любине е “корзото”, стъргалото, където младите хора се разхождат, срещат, пеят, харесват и влюбват. Преди войната младите се разхождали по 4 часа, на тукашното корзо идвали и албанци от Призрен.
Музиката в Жупа е като в Гора – смес от български, сръбски, македонски, албански мотиви. Музикалните инструменти са тупан, гоч, зурли (зурни – бел. авт.). Нашенци са горди, че през 2004 г. сърбинът Желко Йоксимович е получил второ място на конкурса на Евровизия с песента от Жупа “Лане моe”. Изпълнението било с кавал и зурли. Похвалиха се, че албанците от Косово много харесват и слушат нашенски песни.
ИДЕНТИЧНОСТ
Нашенци в Доно Любине са мюсюлмани, в селото има джамия и три бекташийски храмове – тюрбета. Най-старото “Джельо Бабá” е на 100 години, “Абдил Бабá” е на около 60 години, най-новото е “Хасан Бабá”. На Петровден нашенци от Доно Любине ходят да празнуват на текето в Лес – най-големия бекташийски храм, който се намира между Жупа и Драгаш.
Джавит смята, че нашенци са дошли тук през 3 – 4 век: “Ние сме се заселили отпреди албанците и сърбите да се заселят в Косово. Албанците не искат да признаят, че сме по-стари от тях, но това е факт.” Според него ислямизацията станала рано, през 14 век, скоро след идването на турците. Местните хора се вълнуват от проблема за идентичността си и търсят документи, за да разберат какви са – македонци, сърби, бошняци или българи. Джавит е ходил в Истанбул, за да търси из османските архиви, но тъй като не знае стар османски, нищо не е открил. Той казва, че има податки само за с. Млике. Вярва в теорията за богомилския произход на нашенци от Жупа и ни препрати към намиращото се в областта Гора село Млике, където са намирала най-старата джамия.
Сред някои нашенци в Жупа съществува легендата, че те са потомци на богомили, избягали от България. Според Фикрет в селото има богомилски знак до т. нар. “българска чешма” край местността “Дупница” над селото. Когато отидох на място, за да потърся въпросния знак излезе, че става дума за бивша българска застава от Първата световна война. Точно там е минавала демаркационната линия, докато през Първата световна война Жупа е част от българска Македония.
Нашенци в Жупа живеят в етнически чисти села, в които няма албанци. Повечето от тях не знаят албански език и затова се страхуват да пътуват из албанските части на Косово. Ходят на пазар в Призрен и макар че не знаят албански език, местните албанци ги различават и не им създават проблеми.
Според Атиджана, 59-годишна, езикът на който говорят, е босански. Къщата й е малка за тукашните стандарти, едноетажна, построена наскоро с помощи от италианска организация. “Само зид, внутре нищо нема”. След войната семейството й мигрира в Улцин, Черна гора, живеят като бежанци. Върнали се в Жупа, но нямат нищо тук, безработицата е голяма и животът е труден.
Един мъж разказва, че от Доно Любине имало много бежанци след войната в Косово през 1999, които избягали в Македония и Черна гора. Тогава мъжът избягал в Тетово. Питам го къде е живял там – при албанците или македонците. “Не, код наши”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар